РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав)

1 юли 2010 година(*)

„Съдебно сътрудничество по граждански дела — Брачни дела и дела, свързани с родителска отговорност — Регламент (ЕО) № 2201/2003 — Неправомерно отвеждане на детето — Привременни мерки относно „родителската власт за взимане на решения“ — Право на упражняване на родителските права — Решение, с което се разпорежда връщането на детето — Изпълнение — Компетентност — Спешно преюдициално производство“

По дело C‑211/10 PPU

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Oberster Gerichtshof (Австрия) с акт от 20 април 2010 г., постъпил в Съда на 3 май 2010 г., в производството, образувано по инициатива на

Doris Povse

срещу

Mauro Alpago,

СЪДЪТ (трети състав),

състоящ се от: г‑н K. Lenaerts, председател на състав, г‑жа R. Silva de Lapuerta, г‑н Juhász (докладчик), г‑н J. Malenovský и г‑н D. Šváby, съдии,

генерален адвокат: г‑жа E. Sharpston,

секретар: г‑н K. Malacek, администратор,

предвид искането на запитващата юрисдикция преюдициалното запитване да се разгледа по реда на спешното производство в съответствие с член 104б от Процедурния правилник,

предвид решението от 11 май 2010 г. на трети състав да уважи посоченото искане,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 14 юни 2010 г.,

като има предвид становищата, представени:

–        за австрийското правителство, от г‑жа C. Pesendorfer и г‑жа A. Hable, в качеството на представители,

–        за чешкото правителство, от г‑н D. Hadroušek, в качеството на представител,

–        за германското правителство, от г‑н T. Henze и г‑жа J. Kemper, в качеството на представители,

–        за френското правителство, от г‑жа B. Beaupère-Manokha, в качеството на представител,

–        за италианското правителство, от г‑жа G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от г‑жа M. Russo, avvocato dello Stato,

–        за латвийското правителство, от г‑жа K. Drevina и г‑жа E. Drobiševska, в качеството на представители,

–        за словенското правителство, от г‑жа A. Vran и г‑жа V. Klemenc, в качеството на представители,

–        за правителството на Обединеното кралство, от г‑жа F. Penlington, в качеството на представител, подпомагана от адв. K. Smith, barrister,

–        за Европейската комисия, от г‑н M. Wilderspin и г‑жа S. Grünheid, в качеството на представители,

след изслушване на генералния адвокат,

постанови настоящото

Решение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183, наричан по-нататък „Регламентът“).

2        Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Povse и г‑н Alpago по повод връщането в Италия на дъщеря им Sofia, която се намира в Австрия с майка си, и по повод на правото на упражняване на родителските права върху детето.

 Правна уредба

 Хагската конвенция от 1980 г.

3        Член 3 от Хагската конвенция от 25 октомври 1980 година за гражданските аспекти на международното отвличане на деца (наричана по-нататък „Хагската конвенция от 1980 г.“) гласи:

„[Отвеждането] или задържането на дете се счита за [неправомерно], когато:

a)      е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, предоставено както съвместно, така и поотделно на лице, институция или друг орган, съгласно законите на държавата, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди [отвеждането] или задържането му; и

b)      по време на [отвеждането] или задържането това право е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено [отвеждането] или задържането.

Правото на упражняване на родителски права, посочено в т. „а“ по-горе, може да произтича по силата на закон или по силата на съдебно или административно решение, или по силата на действащо споразумение съгласно законодателството на тази държава“.

4        Член 12 от тази конвенция предвижда:

„Когато детето е било [неправомерно отведено] или задържано по смисъла на чл. 3 и от датата на подаване на молбата пред съдебния или административния орган на договарящата държава, в която се намира детето, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на [неправомерното отвеждане] или задържане, съответният орган разпорежда незабавното връщане на детето.

Съдебният или административният орган, дори ако е сезиран след изтичане на периода от една година, посочен в предходната алинея, следва да разпореди връщането на детето, освен ако не се установи, че то се е приспособило към новата си среда.

Когато съдебният или административният орган на замолената държава има основание да счита, че детето е било отведено в друга държава, той може да спре производството или да отхвърли молбата за връщане на детето“.

5        Съгласно член 13 от Хагската конвенция от 1980 г.:

„Независимо от разпоредбите на предходния член съдебният или административният орган на замолената държава не е задължен да разпореди връщането на детето, ако лицето, институцията или [органът], които се противопоставят на неговото връщане, установят, че:

a)      лицето, институцията или [органът], натоварени с грижата за детето, не са упражнявали ефективно родителските права по време на [отвеждането] или задържането или са дали своето съгласие, или впоследствие са приели [отвеждането] или задържането; или

b)      съществува сериозна опасност връщането на детето, да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация.

Съдебният или административният орган може също да откаже да разпореди връщането на детето, ако установи, че детето се противопоставя на връщането и е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение.

При преценка на обстоятелствата, посочени в този член, съдебните или административните органи следва да вземат под внимание информацията за социалното положение на детето, предоставена от централния орган или от друг компетентен орган [на държавата] по обичайното местопребиваване на детето“.

 Правната уредба на Съюза

6        Съображение 17 от Регламента уточнява:

„В случаите на неправомерно отвеждане или задържане на дете, връщането на детето трябва да се осъществи без закъснение, и за тази цел [Хагската конвенция от 1980 г.] трябва да продължи да се прилага, както е допълнена от разпоредбите на този регламент и особено на член 11. Съдилищата на държавата членка, в която, или към която детето е било неправомерно отведено или задържано, трябва да могат да се противопоставят на неговото или нейното връщане в особени, надлежно оправдани случаи. Въпреки това, това решение може да се замени от последващо решение на съда на държавата членка на обичайното [местопребиваване] на детето преди неправомерното му отвеждане или задържане. Ако това решение съдържа [разпореждане за] връщането на детето, връщането трябва да се осъществи, без да се [изискват някакви специални процесуални действия] за признаване и изпълнение на това решение в държавата членка, в която детето е било [отведено] или задържано“.

7        Съображение 21 от Регламента гласи:

„Признаването и изпълнението на решения, постановени в държава членка, се основава на принципа на взаимно доверие и основанията за непризнаване се ограничават до необходимия минимум“.

8        Текстът на съображение 23 от Регламента е следният:

„Европейският съвет от Тампере разгледа и прие в своите заключения (точка 34), че решенията в областта на семейните спорове трябва „автоматично да се признават в целия Съюз без междинни процедури или основания за отказ на изпълнение“. За това решенията за правото на лични отношения с детето и решенията за връщане, които са били [удостоверени] в държавата членка, която ги е [постановила] в съответствие с разпоредбите на настоящия регламент, трябва да се признават и да са изпълними във всички останали държави членки, без да се изисква спазването на каквато и да е допълнителна процедура. Разпоредбите за изпълнение на тези решения продължават да се регламентират от националното законодателство“.

9        Съображение 24 от Регламента гласи:

„Удостоверението, което се издава за целите на изпълнението на решението[, изобщо не] трябва да бъде предмет на обжалване. То трябва да се поправи, само когато съществува материална грешка в него, т.е. когато то неправилно отразява решението“.

10      Член 2, точка 11 от Регламента съдържа определение на понятието „неправомерно отвеждане или задържане“, което по същество отговаря на определението, съдържащо се в член 3, първа алинея от Хагската конвенция от 1980 г.

11      Глава ІІ, раздел 2 (озаглавен „Родителска отговорност“) от Регламента включва членове 8—15. Член 8 от Регламента, озаглавен „Обща компетентност“, предвижда:

„1.      Съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран.

2.      Параграф 1 се прилага при спазването на условията на членове 9, 10 и 12“.

12      Съгласно член 10 от Регламента, който съдържа особени правила относно компетентността в случай на отвличане на дете:

„В случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава членка и:

а)      всяко лице, институция или орган, ко[и]то има[т] право на упражняване на родителски права, мълчаливо [са] приел[и] отвеждането или задържането

или

б)      детето е отсядало в тази друга държава членка за срок от поне една година след като лицето, институцията или друг орган, който има право на упражняване на родителски права, е знаело или е трябвало да знае къде се намира детето и детето се установило в своята нова среда и поне едно от следните условия е изпълнено:

i)      в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е трябвало да знае къде се намира детето, не е депозирал искане за […]връщането му пред компетентните органи на държавата членка, където детето е било отведено или задържано;

ii)      искането за […]връщане, депозирано от носителя на правото на упражняване на родителски права, е било оттеглено или ново искане не е било подадено в срока, определен по i);

iii)      делото пред съда на държавата членка, където детето обичайно е живяло непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, е прекратено по силата на член 11, параграф 7;

iv)      решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа [разпореждане за] […]връщането на детето, е било [постановено] от съдилищата на държавата членка, където детето е имало обичайното местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане“.

13      Член 11 от Регламента, озаглавен „Връщане на дете“, гласи:

„1.      Когато лице, институция или друг орган, които имат право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държавите членки за [постановяването] на решение въз основа на [Хагската конвенция от 1980 г.] за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето обичайно е имало местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, се прилагат параграфи 2—8.

2.      Когато се прилагат членове 12 и 13 от [Хагската конвенция от 1980 г.], се гарантира, че на детето е дадена възможността да бъде изслушано по време на процеса, освен ако това се приема за неподходящо, като се отчита неговата или нейната възраст или степен на зрялост.

3.      Съдът, пред когото е подадено искането за връщане, в съответствие с параграф 1, действа експедитивно при разглеждането на искането, като използва най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство.

Без да се засяга първата [алинея], съдът, освен когато изключителни обстоятелства правят това невъзможно, се произнася с решение, не по-късно от шест седмици след като молбата е внесена.

4.      Съдът не може да откаже връщането на дете въз основа на член [13, буква b)] от [Хагската конвенция от 1980 г.], ако се установи, че са [са взети адекватни мерки], осигуряващи защитата на детето след неговото […]връщане.

5.      Съдът не може да откаже връщането на дете, освен ако на лицето, което е поискало […]връщането му, е предоставена възможността да бъде изслушано.

6.      Ако съдът е [постановил] решение за отказ за връщане на детето по силата на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., съдът незабавно трябва да изпрати копие или пряко, или чрез [своя централен орган], от решението за отказ за връщане на детето и от съответните документи, и по специално [протокол от заседанието], на компетентния съд или на [централния орган] на държавата членка, където детето обичайно е [пребивавало] непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, както това е определено от националното законодателство. Съдът получава всички споменати документи в едномесечен срок от датата на решението за отказ за връщане на детето.

7.      Освен ако съдилищата в държавата членка, където детето е имало обичайно местопребиваване, непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане вече са били сезирани от една от страните, съдът или централн[ият] [орган], ко[й]то е получил[…] информацията, спомената в параграф 6, трябва да уведоми за нея страните и да ги покани да внесат изявленията си в съда, в съответствие с националното законодателство, в рамките на три месеца от датата на уведомлението, така че съдът да може да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето.

Без да се засягат правилата за компетентността, съдържащи се в настоящия регламент, съдът прекратява делото, ако не е получил необходимите изявления в рамките на срока.

8.      Въпреки решението за отказ за връщане на детето, по смисъла на член 13 от [Конвенцията], всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето, [постановено] от съда, който е компетентен, по смисъла на настоящия регламент се изпълнява в съответствие с раздел 4 от глава III по-долу, за да се гарантира връщането на детето“.

14      Под заглавието „Прехвърляне в съд, който е по-подходящ за разглеждането на делото“, член 15 от Регламента предвижда:

„1.      По силата на изключение, съдилищата на държава членка, които са компетентни по съществото на делото могат, ако смятат, че съдът на друга държава членка, с която детето има особена връзка, е по-подходящ за разглеждането на делото, или на отделна част от него, и когато това е в най-добър интерес за детето:

а)      да спр[ат] делото или част[та] от него и да покан[ят] страните да внесат искане пред съда на тази друга държава членка в съответствие с параграф 4; или

б)      да изиска[т] от съда на другата държава членка да [упражни своята] компетентност в съответствие с параграф 5.

[…]

5.      Съдилищата на тази друга държава членка могат, когато поради особените обстоятелства по делото е в най-добър интерес на детето, да приемат компетентността в рамките на шест седмици от своето сезиране в съответствие с параграф 1, буква а) или б). В този случай съдът, който е сезиран пръв, се отказва от компетентност. Иначе съдът, който е сезиран пръв, продължава да упражнява компетентността си в съответствие с членове 8—14.

6.      Съдилищата си сътрудничат за целите на настоящия член или пряко, или посредством централните органи, определени в съответствие с член 53“.

15      Член 40 от Регламента попада в раздел 4, озаглавен „[Изпълнителна сила] на определени решения относно правото на лични отношения с детето и на някои решения, които разпореждат връщането на детето“, който е част от глава ІІІ, „Признаване и изпълнение“. Под заглавието „Обхват“ този член предвижда:

„1.      Настоящият раздел се прилага към:

[…]

б)      връщането на детето [след решение за връщане на детето], [постановено] в съответствие с член 11, параграф 8.

2.      Разпоредбите на настоящия раздел не погасяват правото на носителя на родителска отговорност да иска признаване и изпълнение на решение в съответствие с разпоредбите на раздели 1 и 2 от настоящата глава“.

16      Съгласно член 42 от Регламента, озаглавен „Връщане на дете“:

„1.      Връщането на детето по смисъла на член 40, параграф 1, буква б), произтичащо от изпълняемо решение, [постановено] в държава членка, се признава и изпълнява в друга държава членка, без да е необходима декларация за изпълняемост и без да се предоставя каквато и да е възможност за противопоставяне на неговото признаване, ако решението е било [удостоверено] в [държавата членка по произхода] в съответствие с параграф 2.

Дори ако националното право не предвижда [изпълнителна сила] по […] закон[…], въпреки обжалването на решение, [разпореждащо] връщането на детето, споменато в член 11, параграф 8, съдът по произхода може да обяви, че решението е изпълняемо.

2.      Съдията по произхода, който е [постановил] решението по смисъла на член 40, параграф 1, буква б), издава удостоверението по смисъла на параграф 1 само, ако:

а)      на детето е дадена възможността да бъде изслушано, освен ако изслушването е било неподходящо поради неговата нейната възраст или степента му на зрелост;

б)      на страните е дадена възможността да бъдат изслушани; и

в)      съдът е взел предвид при произнасянето на своето решение мотивите за и доказателствата в подкрепа на [постановеното] решение в съответствие с член 13 от Хагската конвенция от 1980 г.

В случай че съдът или [друг орган] предприеме мерки за осигуряването на закрилата на детето след връщането му в страната на обичайното му местопребиваване, удостоверението трябва да съдържа подробностите относно тези мерки.

[Съдията по произхода] служебно издава удостоверението, като използва стандартната форма в приложение IV (удостоверение за връщането на дете(ца).

Удостоверението се издава на езика на решението“.

17      Съгласно член 43 от Регламента, озаглавен „Поправяне на удостоверението“:

„1.      Правото на държавата членка [по произход] се прилага към поправянето на удостоверението.

2.      Не може да се обжалва издаденото удостоверение по силата на член 41, параграф 1 или член 42, параграф 1“.

18      Озаглавен „[Действие] на удостоверението“, член 44 от Регламента съдържа следния текст:

„Удостоверението има действие само в границите на [изпълняемостта] на решението“.

19      Член 47 от Регламента, озаглавен „Процедура за изпълнение“, предвижда:

„1.      Процедурата за изпълнение се урежда от законодателството на [изпълняващата] държава[…] членка […].

2.      Всяко решение, [постановено] от съд на държава членка и обявено за изпълняемо в съответствие с раздел 2 или [удостоверено] в съответствие с член 41, параграф 1 или член 42, параграф 1, се изпълнява в [изпълняващата] държава[…] членка […] при същите условия, ако беше [постановено] в тази държава членка.

В частност, решение, което е било [удостоверено] в съответствие с член 41, параграф 1 или член 42, параграф 1 не може да се изпълни, ако е в противоречие с последващо изпълняемо решение“.

20      Член 60 от Регламента, озаглавен „Отношение към някои многостранни конвенции“, гласи, че в отношенията между държавите членки разпоредбите на регламента имат предимство, по-специално пред Хагската конвенция от 1980 г.

 Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси

21      От материалите по делото, предоставени на Съда, е видно, че г‑жа Povse и г‑н Alpago, които съжителстват без сключен брак, живеят заедно до края на януари 2008 г. с дъщеря си Sofia, родена на 6 декември 2006 г., във Vittorio Veneto, Италия. В съответствие с член 317а от италианския граждански кодекс родителите съвместно упражняват родителските права върху детето. В края на януари 2008 г. двойката се разделя и г‑жа Povse напуска общото жилище заедно с дъщеря си Sofia. Въпреки че с привременно решение при условията на спешност, постановено на 8 февруари 2008 г. по искане на бащата, Tribunale per i Minorenni di Venezia (съд за малолетни и непълнолетни, Венеция) налага на майката забрана за напускане на страната заедно с детето, през февруари 2008 г. тя заминава за Австрия, където двете живеят до днес.

22      На 16 април 2008 г. г‑н Alpago се обръща към Bezirksgericht Leoben (Австрия), за да поиска връщане на детето в Италия на основание член 12 от Хагската конвенция от 1980 г.

23      На 23 май 2008 г. Tribunale per i Minorenni di Venezia постановява решение, с което премахва забраната майката да напуска територията на Италия заедно с детето и временно възлага упражняването на родителските права върху него на двамата родители, като същевременно уточнява, че до постановяването на окончателно решение детето може да пребивава в Австрия с майка си, на която съдът предоставя правото да взема „решения на обикновено управление“. Със същото привременно решение италианският съд предвижда, че бащата трябва да участва в разходите по издръжката на детето, определя на бащата правила и график за лични контакти и разпорежда провеждането на експертиза от социален работник, за да установи отношенията между детето и двамата родители.

24      Въпреки това решение от доклада, съставен на 15 май 2009 г. от така определения социален работник, е видно, че майката позволява на бащата минимален личен контакт, който е недостатъчен, за да може социалният работник да направи оценка на отношенията между бащата и дъщерята, най-вече от гледна точка на качествата му на родител, поради което социалният работник счита, че не е в състояние изцяло и в интерес на детето да изпълни поставената му задача.

25      На 3 юли 2008 г. Bezirksgericht Leoben отхвърля искането на г‑н Alpago от 16 април 2008 г., но на 1 септември 2008 г. това решение е отменено от Landesgericht Leoben (Австрия), поради това че г‑н Alpago не е бил изслушан в съответствие с член 11, параграф 5 от Регламента.

26      На 21 ноември 2008 г. Bezirksgericht Leoben отново отхвърля искането на г‑н Alpago, като се основава на решението на Tribunale per i Minorenni di Venezia от 23 май 2008 г., от което е видно, че детето може временно да се остане при майка си.

27      На 7 януари 2009 г. Landesgericht Leoben потвърждава решението за отхвърляне на искането на г‑н Alpago, като се позовава на сериозна опасност от психическо увреждане на детето по смисъла на член 13, буква b) от Хагската конвенция от 1980 г.

28      Г‑жа Povse иска от териториално компетентния Bezirksgericht Judenburg (Австрия) да ѝ бъде възложено упражняването на родителските права върху детето. На 26 май 2009 г., без да даде възможност на г‑н Alpago да вземе отношение в съответствие със състезателното начало, на основание член 15, параграф 5 от Регламента този съд приема, че е компетентен и иска от Tribunale per i Minorenni di Venezia да се откаже от своята компетентност.

29      На 9 април 2009 г. обаче, в рамките на висящото производство относно правото на упражняване на родителските права, г‑н Alpago се обръща към Tribunale per i Minorenni di Venezia с искане този съд да разпореди връщането на детето в Италия на основание член 11, параграф 8 от Регламента. По време на проведено пред този съд заседание на 19 май 2009 г. г‑жа Povse заявява готовност да спазва съставения от социалния работник график за срещи между бащата и дъщерята. Тя не разкрива действията, които предприема пред Bezirksgericht Judenburg, довели до споменатото по-горе решение от 26 май 2009 г.

30      На 10 юли 2009 г. Tribunale per i Minorenni di Venezia потвърждава, че е компетентен, доколкото според него условията за прехвърляне на компетентността по член 10 от Регламента не са изпълнени, и установява, че разпоредената от него експертиза на социалния работник не е успешно приключена, тъй като майката не спазва графика за лични контакти, изготвен от този социален работник.

31      Освен това в същото решение от 10 юли 2009 г. Tribunale per i Minorenni di Venezia разпорежда незабавното връщане на детето в Италия и, в случай че майката се завърне с детето, възлага на социалната служба в град Vittorio Veneto да ѝ осигури жилище и да изготви график за контактите с бащата. По този начин съдът иска да възстанови контактите между детето и баща му, прекъснати в резултат от отношението на майката. За целта Tribunale per i Minorenni di Venezia издава удостоверение на основание член 42 от Регламента.

32      На 25 август 2009 г. Bezirksgericht Judenburg постановява обезпечително определение, с което временно възлага упражняването на родителските права върху детето на г‑жа Povse. По пощата той изпраща в Италия копие от определението на г‑н Alpago, без да го уведоми за правото му да откаже неговото приемане и без да приложи превод. На 23 септември 2009 г. определението става окончателно и придобива изпълнителна сила по австрийското право.

33      На 22 септември 2009 г. г‑н Alpago иска от Bezirksgericht Leoben изпълнение на решението на Tribunale per i Minorenni di Venezia от 10 юли 2009 г., с което се разпорежда връщане в Италия на детето му. Bezirksgericht Leoben отхвърля искането, поради това че изпълнението на решението на италианския съд е свързано със сериозна опасност от психическо разстройство при детето. Г‑н Alpago обжалва решението пред Landesgericht Leoben, който на основание Решение на Съда от 11 юли 2008 г. по дело Rinau (C‑195/08 PPU, Сборник, стр. I‑5271) изменя решението и разпорежда връщането на детето.

34      Г-жа Povse сезира Oberster Gerichtshof с ревизионна жалба срещу решението на Landesgericht Leoben, насочена към отхвърляне на искането за изпълнение. Поради съмнения относно тълкуването на регламента последният съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли под „решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа [разпореждане за] […]връщането на детето“ по смисъла на член 10, буква б), подточка iv) от Регламента […], да се разбира и привременна мярка, с която до постановяване на окончателното решение относно упражняването на родителските права на родителя, който е отвлякъл детето, се възлага „родителската власт за взимане на решения“, и по-специално правото да определя местопребиваването на детето?

2)      Попада ли разпореждането за връщане в приложното поле на член 11, параграф 8 от Регламента единствено когато съдът го постановява въз основа на постановено от самия него решение относно упражняването на родителските права?

3)      При утвърдителен отговор на въпрос 1 или 2:

а)      възможно ли е позоваване на липсата на компетентност на съда по произход (въпрос 1) или на неприложимостта на член 11, параграф 8 от Регламента (въпрос 2) във втората държава срещу изпълнението на решение, което съдът по произход е удостоверил съгласно член 42, параграф 2 от Регламента,

б)      или в такъв случай възразяващият следва да иска оттеглянето на удостоверението в държавата по произхода, което да даде възможност за спиране на изпълнението във втората държава до постановяване на решението в държавата по произхода?

4)      При отрицателен отговор на въпроси 1 и 2 или на въпрос 3, буква а):

Решение, което е постановено от съд на втората държава, което трябва да се счита за изпълняемо според правото на тази държава и с което временно се предоставя упражняването на родителските права на родителя, отвлякъл детето, възпрепятства ли съгласно член 47, параграф 2 от Регламента изпълнението на по-ранно решение за връщане, постановено в държавата по произхода в съответствие с член 11, параграф 8 от Регламента, дори ако то не пречи на изпълнението на решение за връщане, постановено от втората държава на основание Хагската конвенция?

5)      При отрицателен отговор на въпрос 4:

а)      може ли във втората държава да се откаже изпълнението на решение, по отношение на което съдът в държавата по произход е издал удостоверение съгласно член 42, параграф 2 от Регламента, ако обстоятелствата са се променили по такъв начин от момента на постановяване на това решение, че изпълнението му би изложило на сериозна опасност най-добрия интерес на детето,

б)      или възразяващият трябва да се позове на промяната в обстоятелствата в държавата по произхода, което би означавало, че във втората държава изпълнението може да бъде спряно до постановяване на решението в държавата по произхода?“.

 По спешното производство

35      Запитващата юрисдикция мотивира искането си преюдициалното запитване да бъде разгледано по реда на спешното производство по член 104б от Процедурния правилник, като изтъква, че контактите между детето и бащата са прекъснати. В този смисъл късното решение за изпълнение на решението на Tribunale per i Minorenni di Venezia от 10 юли 2009 г., с което се разпорежда връщането на детето в Италия, би утежнило влошените отношения между него и бащата, а следователно би увеличило и опасността от психическо увреждане при връщането на детето в Италия.

36      По предложение на съдията докладчик, след изслушване на генералния адвокат, на 11 май 2010 г. трети състав на Съда решава да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на преюдициалното запитване по реда на спешното производство.

 По преюдициалните въпроси

 Предварителни бележки

37      Безспорно предмет на главното производство е неправомерното отвеждане на дете по смисъла на член 3, първа алинея от Хагската конвенция от 1980 г. и на член 2, точка 11 от Регламента.

38      Също е безспорно, че в приложение на член 10 от Регламента компетентен, поне в момента на отвличането, е Tribunale per i Minorenni di Venezia — съдът по обичайното местопребиваване на детето преди неправомерното му отвеждане.

 По първия въпрос

39      С този въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали в случай на неправомерно отвеждане на дете член 10, буква б), подточка iv) от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че привременната мярка трябва да се счита за „решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа [разпореждане за] […]връщането на детето“ по смисъла на тази разпоредба.

40      Важно е да се подчертае, че установената от Регламента система се основава на главната роля, предоставена на съда, който съгласно неговите разпоредби е компетентен, както и че в съответствие със съображение 21 от него признаването и изпълнението на решения, постановени в държава членка, се основава на принципа на взаимно доверие и основанията за непризнаване се ограничават до необходимия минимум.

41      В случаите на неправомерно отвеждане на деца член 10 от Регламента по общо правило предоставя компетентност на съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди отвеждането му. По принцип тази компетентност се запазва и се прехвърля само ако детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка и освен това ако е изпълнено и едно от алтернативните условия по член 10.

42      Конкретният въпрос на запитващата юрисдикция е дали чрез постановяването на привременна мярка компетентният съд прехвърля своята компетентност по смисъла на член 10, буква б), подточка iv) от Регламента на съдилищата в държавата членка, в която е отведено отвлеченото дете.

43      В това отношение следва да се отбележи, че Регламентът има за цел да предотврати отвличането на деца от една държава членка в друга, а в случай на отвличане — да се осигури незабавното връщане на детето (Решение по дело Rinau, посочено по-горе, точка 52).

44      Оттук следва, че по принцип неправомерното отвличане на дете не би трябвало да води до прехвърляне на компетентността от съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайното си местопребиваване непосредствено преди отвеждането си, на съдилищата на държавата членка, в която е отведено, дори в хипотезата, че след отвличането детето придобие обичайно местопребиваване в нея.

45      При това положение условието по член 10, буква б), подточка iv) от Регламента следва да се тълкува ограничително.

46      В този смисъл с оглед на главната роля, която Регламентът отрежда на компетентния съд, и на принципа за запазване на неговата компетентност, следва да се приеме, че „решение[то] относно упражняването на родителските права, което не съдържа [разпореждане за] […]връщането на детето“, е окончателно решение, прието въз основа на пълен преглед на всички релевантни обстоятелства, с което компетентният съд се произнася по въпроса за упражняването на родителските права върху детето, без този въпрос да подлежи на уреждане с последващи административни или съдебни решения. Предвиденият редовен преглед или преразглеждане на така уредения въпрос относно упражняването на родителските права върху детето през определени периоди от време или в зависимост от определени обстоятелства не премахва окончателния характер на решението.

47      Този извод произтича от системата на Регламента, а обслужва и интересите на детето. Всъщност, ако в резултат от привременното решение компетентният съд на държавата членка по предходното обичайно местопребиваване на детето изгуби компетентност по въпроса относно упражняването на родителските права върху детето, съществува опасност той да не постанови подобно привременно решение, независимо че интересите на детето биха го изисквали.

48      С решението си от 23 май 2008 г. Tribunale per i Minorenni di Venezia, компетентният съд съгласно разпоредбите на Регламента, като взема под внимание създалото се поради отвличането на детето фактическо положение и отчитайки неговите интереси, отменя забраната за напускане на територията на Италия, временно възлага упражняването на родителските права на двамата родители, предоставя на бащата правото на лични контакти и разпорежда провеждането от социален работник на експертиза относно отношенията между детето и двамата му родители, именно с оглед на постановяването на окончателно решение относно правото на упражняване на родителските права. Освен това този съд предоставя на майката правото да взема по отношение на детето решения на обикновено управление („decisioni […] concernenti l’ordinaria amministrazione“), а именно решенията, вземани родителите относно практическите въпроси на неговото ежедневие.

49      От изложените съображения следва, че това решение, квалифицирано като привременно както от Tribunale per i Minorenni di Venezia, така и от запитващата юрисдикция, изобщо не представлява окончателно решение относно правото на упражняване на родителските права.

50      При това положение на първия въпрос следва да се отговори, че член 10, буква б), подточка iv) от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че привременната мярка не представлява „решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа [разпореждане за] […]връщането на детето“ по смисъла на тази разпоредба и не би могла да представлява основание за прехвърлянето на компетентност на съдилищата на държавата членка, в която детето е отведено неправомерно.

 По втория въпрос

51      С този въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 11, параграф 8 от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че решение на компетентния съд, с което се разпорежда връщането на детето, попада в приложното поле на посочената разпоредба само ако се основава на окончателно решение на същия съд относно правото на упражняване на родителските права върху детето.

52      Следва да се отбележи, че за подобно тълкуване — съгласно което изпълнението на решение на компетентния съд, с което се разпорежда връщането на детето, би зависило от наличието на окончателно решение относно правото на упражняване на родителските права, постановено от същия съд — не се открива никакво основание в текста на член 11 от Регламента, и по-конкретно в параграф 8 от него. Напротив, член 11, параграф 8 от Регламента се отнася за „всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето“.

53      Действително, параграф 7 от този член гласи, че съдът или централният орган на държавата членка на предходното обичайно местопребиваване трябва да уведоми страните за получената от него информация относно решение за отказ за връщане, постановено в държавата членка по отвеждане, и да ги покани да внесат изявления, „така че съдът да може да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето“. Все пак тази разпоредба единствено посочва крайната цел на административните и съдебни производства, а именно редовното уреждане на положението на детето. От нея не би могло да се изведе, че решението относно правото на упражняване на родителските права върху детето представлява предпоставка за постановяването на решение, с което се разпорежда неговото връщане. Всъщност това последно неокончателно решение също обслужва осъществяването на крайната цел, а именно уреждането на въпроса относно упражняването на родителските права върху детето.

54      В същия смисъл членове 40 и 42—47 от Регламента изобщо не обвързват изпълнението на решение, постановено на основание член 11, параграф 8, снабдено с удостоверение по член 42, параграф 1 от Регламента, с предварителното постановяване на решението относно упражняването на родителските права.

55      Това тълкуване на член 11, параграф 8 от Регламента се потвърждава в практиката на Съда.

56      Съдът счита, че макар да е неразривно свързана с други уредени от Регламента въпроси, и по-специално с правото да се упражняват родителските права, изпълняемостта на решение, с което се разпорежда връщането на дете след решение за отказ за връщане, се ползва с процесуална автономия, за да не се забавя връщането на детето, което е неправомерно отведено. Той утвърждава тази автономия и по отношение на разпоредбите на член 11, параграф 8, и членове 40 и 42 от Регламента, както и предимството, което се дава на компетентността на съда по произход в рамките на глава III, раздел 4 от Регламента (вж. в този смисъл Решение по дело Rinau, посочено по-горе, точки 63 и 64).

57      Следва да се добави, че това тълкуване е в съответствие с целта и предназначението на механизма, установен от член 11, параграф 8, и членове 40 и 42 от Регламента.

58      Съгласно този механизъм, когато съдът в държава членка, в която детето е неправомерно отведено, постанови решение за отказ за връщане в приложение на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., Регламентът, който в член 60 утвърждава предимството си по отношение на тази конвенция в отношения между държавите членки, възнамерява да запази за компетентния в съответствие с него съд всички решения относно евентуалното връщане на детето. В този смисъл член 11, параграф 8 гласи, че такова решение на компетентния съд се изпълнява в съответствие с глава III, раздел 4 от Регламента, за да се гарантира връщането на детето.

59      Важно е да се напомни, че преди постановяването на това решение компетентния съд трябва да вземе под внимание основанията и доказателствата, въз основа на които е постановено решението за отказ за връщане. Това отчитане допълнително обосновава изпълняемостта на подобно решение, след като такова бъде постановено, в съответствие с принципа на взаимно доверие, който е в основата на Регламента.

60      Освен това системата включва двойна проверка на въпроса за връщане на детето, като в този смисъл гарантира по-доброто мотивиране на решението и засилена защита на интересите на детето.

61      Освен това, както основателно отбелязва Европейската комисия, съдът, който на последно място трябва да се произнесе относно упражняването на родителските права, трябва да разполага с възможност за определяне на всички правила и неокончателни мерки — включително да посочи мястото на пребиваване на детето, което би могло да породи необходимостта от евентуалното му връщане.

62      Експедитивността, която разпоредбите на член 11, параграф 8 и членове 40 и 42 от Регламента си поставят за цел, и предимството, което се дава на компетентността на съда по произход, трудно биха могли да се съвместят с тълкуване, според което решението за връщане би трябвало да се предшества от окончателно решение относно правото на упражняване на родителските права. Подобно тълкуване би съставлявало ограничение, което евентуално би задължило компетентния съд да вземе решение относно правото на упражняване на родителските права, без да разполага с цялата информация и с всички обстоятелства, релевантни в това отношение, както и с времето, необходимо за тяхната обективна и спокойна преценка.

63      Относно довода, че подобно тълкуване би могло да доведе до ненужно пътуване на детето, ако в крайна сметка компетентният съд предостави правото на упражняване на родителските права на родителя, който пребивава в държавата членка на отвеждането, се налага да се подчертае, че интересът от постановяване на справедливо и обосновано съдебно решение относно окончателното упражняване на родителските права върху детето, изискването за предотвратяване на отвличанията на деца, както и правото на детето да поддържа редовни лични отношения и преки контакти с двамата си родители имат предимство пред евентуалните неудобства, свързани с тези пътувания.

64      Действително едно от основните права на детето е предвиденото в член 24, параграф 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз, прокламирана в Ница на 7 декември 2000 г. (ОВ С 364, стр. 1), да се поддържат редовни лични отношения и преки контакти с двамата родители, чието спазване безспорно се преплита с най-добрия интерес на всяко дете (вж. Решение от 23 декември 2009 г. по дело Detiček, C‑403/09 PPU, все още непубликувано в Сборника, точка 54). Ето защо се налага констатацията, че неправомерното отвеждане на детето в резултат от решение, взето едностранно от единия родител, най-често лишава детето от възможност редовно да поддържа лични отношения и преки контакти с другия родител (Решение по дело Detiček, посочено по-горе, точка 56).

65      Правилността на този подход личи и при изследване на положението, предмет на разглеждане в главното производство.

66      Действително решението от 10 юли 2009 г., с което компетентният съд разпорежда връщането на детето, се мотивира от съображението, че отношенията между детето и бащата са прекъснати. При това положение най-добрият интерес на детето изисква възстановяването на тези отношения и доколкото е възможно да се подсигури присъствието на майката в Италия, за да могат компетентните италиански служби задълбочено да разгледат отношенията на детето с двамата родители, както и техните качества и личностни характеристики, преди да бъде постановено окончателно решение относно упражняването на родителските права и относно родителската отговорност.

67      Следователно на втория въпрос следва да се отговори, че член 11, параграф 8 от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че решение на компетентния съд, с което се разпорежда връщането на детето, попада в приложното поле на тази разпоредба дори да не се предшества от окончателно решение на същия съд относно правото на упражняване на родителските права върху детето.

 По третия въпрос

68      С оглед на отговорите на първите два преюдициални въпроса на третия въпрос не следва да се отговаря.

 По четвъртия въпрос

69      С този въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 47, параграф 2, втора алинея от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че решение, с което временно се предоставя правото на упражняване на родителските права, постановено по-късно от съд в изпълняващата държава членка и считано за изпълняемо съгласно нейното право, се противопоставя на изпълнението на удостоверено решение, постановено преди това, с което се разпорежда връщането на детето, поради несъвместимост с последното решение.

70      Както следва от съображение 24, от член 42, параграф 1 и от член 43, параграф 2 от Регламента, издаването на удостоверение изобщо не подлежи на обжалване, а удостовереното по този начин решение автоматично се ползва с изпълнителна сила, без възможност за противопоставяне на неговото признаване.

71      Освен това съгласно член 43, параграф 1 от Регламента правото на държавата членка по произход се прилага към поправянето на удостоверението, като се има предвид, че съгласно съображение 24 от Регламента удостоверението трябва да се поправи само когато съществува материална грешка в него, т.е. когато то неправилно отразява решението. Освен това в член 44 от Регламента се предвижда, че удостоверението има действие само в границите на изпълняемостта на решението, а в член 47, параграф 2, втора алинея от него — че решение, което е било удостоверено, не може да се изпълни, ако е в противоречие с последващо изпълняемо решение.

72      Следва също да се напомни, че съгласно съображение 23 от Регламента разпоредбите за изпълнение на тези решения продължават да се регламентират от националното законодателство на изпълняващата държава членка.

73      От изложените разпоредби, които установяват ясно разпределение на компетентността между съдилищата на държавата членка по произход и на изпълняващата държава членка и имат за цел бързото връщане на детето, следва, че удостоверение, издадено по силата на член 42 от Регламента, което осигурява на удостовереното по този начин решение специфична изпълнителна сила, изобщо не подлежи на обжалване. Замолената юрисдикция може единствено да установи изпълнителната сила на такова решение, като единствените правни основания, на които е възможно позоваване във връзка с удостоверението, са искането за неговото поправяне или съмненията относно автентичността му съгласно правните норми на държавата по произход (вж. в този смисъл Решение по дело Rinau, посочено по-горе, точки 85, 88 и 89). Единствените приложими правни норми на замолената държава членка са тези, които уреждат въпросите, свързани с производството.

74      Обратно, въпросите относно основателността на самото решение, и по-специално дали са изпълнени изискванията, позволяващи на компетентния съд да постанови това решение, включително евентуалното оспорване на компетентността, трябва да се повдигат пред съдилищата на държавата членка по произход в съответствие с нейните норми. В същия смисъл искането да се спре изпълнението на удостоверено решение може да се отправи единствено пред компетентния съд на държавата по произход в съответствие с нейните норми.

75      В този смисъл пред съдилищата на държавата членка по отвеждане не може да се предяви никакво правно основание срещу изпълнението на такова решение, тъй като нейните правни норми уреждат единствено свързани с производството въпроси по смисъла на член 47, параграф 1 от Регламента, а именно правилата относно изпълнението на решението. Производството, което е предмет на настоящия преюдициален въпрос, обаче не е свързано нито с формални изисквания, нито с аспекти от производството, а цели разрешаването на въпроси по същество.

76      Следователно несъвместимостта по смисъла на член 47, параграф 2, втора алинея от Регламента на удостоверено решение с последващо изпълняемо решение трябва да се проверява само с оглед на евентуално постановените последващи решения на компетентните съдилища на държавата членка по произход.

77      Подобна несъвместимост би била налице не само в случаите на отмяна или изменение на решението в резултат от съдопроизводствени действия в държавата по произход. Всъщност по време на устните състезания бе отбелязано, че компетентният съд може по собствена инициатива или евентуално по искане на социалните служби да оттегли своята позиция, ако така изискват интересите на детето, и да постанови ново изпълняемо решение, без да оттегля изрично първоначалното, което по този начин би се оказало лишено от предмет.

78      Да се приеме, че последващо решение, постановено от съд на изпълняващата държава членка, може да се противопостави на изпълнението на предходно удостоверено в държавата членка по произход решение, с което се разпорежда връщането на детето, би означавало да се заобиколи механизмът, установен в глава ІІІ, раздел 4 от Регламента. Подобно изключение от компетентността на съдилищата на държавата членка по произход би лишило от полезен ефект член 11, параграф 8 от Регламента, който предоставя правото на компетентния съд да вземе последен решение и който по силата на член 60 от Регламента се ползва с предимство пред Хагската конвенция от 1980 г., и би признало компетентност по същество на съдилищата на изпълняващата държава членка.

79      Следователно на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 47, параграф 2, втора алинея от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че последващо решение, постановено от съд на изпълняващата държава членка, с което временно се предоставя правото на упражняване на родителските права и което се счита за изпълняемо съгласно правото на тази държава, не може да се противопостави на изпълнението на удостоверено решение, постановено преди това от компетентния съд на държавата членка по произход, с което се разпорежда връщането на детето.

 По петия въпрос

80      С този въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали изпълнението на удостоверено решение може да се откаже в изпълняващата държава членка поради това, че вследствие на промяна в обстоятелствата, настъпила след постановяването му, то би могло сериозно да накърни най-добрия интерес на детето, или такава промяна трябва да се изтъкне пред съдилищата на държавата членка по произход, което би довело до спиране на изпълнението на решението в замолената държава членка до изхода на производството в държавата членка по произход.

81      В това отношение значителната промяна в обстоятелствата във връзка с най-добрия интерес на детето представлява въпрос по същество, който евентуално може да доведе до промяна в решението на компетентния съд относно връщането на детето. В съответствие обаче с разпределението на компетентността, многократно споменавано в настоящото решение, подобен въпрос попада в компетентността на съда на държавата членка по произход. Впрочем съгласно установената от Регламента система той е компетентен и да преценява най-добрия интерес на детето, както и да бъде сезиран с искане за евентуалното спиране на изпълнението на своето решение.

82      Този извод не би могъл да се опровергае от споменатото в член 47, параграф 2, първа алинея от Регламента изпълнение на решение, постановено в друга държава членка, „при същите условия“, които биха се прилагали за решение, постановено в изпълняващата държава членка. Това изискване трябва да се тълкува стриктно. То може да се отнася единствено да процесуалните правила, съгласно които трябва да протече връщането на детето, и в никакъв случай не може да съставлява мотив по същество за противопоставянето на решението на компетентния съд.

83      При това положение на петия въпрос следва да се отговори, че изпълнението на удостоверено решение не може да се откаже в изпълняващата държава членка поради това, че вследствие на промяна в обстоятелствата, настъпила след неговото постановяване, то би могло сериозно да накърни най-добрия интерес на детето. Подобна промяна трябва да се изтъква пред компетентния съд на държавата членка по произход, който трябва да бъде сезиран и с евентуално искане за спиране на изпълнението на неговото решение.

 По съдебните разноски

84      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

1)      Член 10, буква б), подточка iv) от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкува в смисъл, че привременната мярка не представлява „решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа [разпореждане за] […]връщането на детето“ по смисъла на тази разпоредба, и не би могла да представлява основание за прехвърлянето на компетентност на съдилищата на държавата членка, в която детето е отведено неправомерно.

2)      Член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че решение на компетентния съд, с което се разпорежда връщането на детето, попада в приложното поле на тази разпоредба, дори да не се предшества от окончателно решение на същия съд относно правото на упражняване на родителските права върху детето.

3)      Член 47, параграф 2, втора алинея от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че последващо решение, постановено от съд на изпълняващата държава членка, с което временно се предоставя правото на упражняване на родителските права и което се счита за изпълняемо съгласно правото на тази държава, не може да се противопостави на изпълнението на удостоверено решение, постановено преди това от компетентния съд на държавата членка по произход, с което се разпорежда връщането на детето.

4)      Изпълнението на удостоверено решение не може да се откаже в изпълняващата държава членка поради това, че в следствие на промяна в обстоятелствата, настъпила след неговото постановяване, то би могло сериозно да накърни най-добрия интерес на детето. Подобна промяна трябва да се изтъква пред компетентния съд на държавата членка по произход, който трябва да бъде сезиран и с евентуално искане за спиране на изпълнението на неговото решение.

Подписи

---

* Език на производството: немски.