ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-ЖА V. TRSTENJAK

представено на 8 септември 2011 година(1)

Дело C-327/10

Hypoteční banka, a.s.

срещу

Udo Mike Lindner

(Преюдициално запитване, отправено от Okresní Soud, Cheb (Чешка република)

„Регламент № 44/2001 — Назначаване на процесуален попечител за потребител, чието местоживеене е неизвестно — Правила относно международната компетентност — Приложимост — Член 24 от Регламент № 44/2001 — Явяване пред съда на назначен без волята и знанието на ответника негов процесуален попечител — Член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 — Споразумение относно местна подсъдност, което съдържа конклудентно споразумение относно международна подсъдност — Член 3, параграф 1 и член 6 от Директива 93/13 — Отражение на неравноправния характер на споразумение относно местната подсъдност върху конклудентното споразумение относно международната подсъдност — Член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001 — Извършване на проверката дали потребител има местоживеене в държава членка — Член 4 от Регламент № 44/2001 — Компетентност, когато ответникът няма местоживеене на територията на държава членка — Права на защита на ответника — Член 26, параграф 2 от Регламент № 44/2001 — Член 47, втора алинея от Хартата на основните права“

I –  Въведение

1.        Настоящото преюдициално запитване на Okresní Soud, Cheb (наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“) се отнася до тълкуването на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(2).

2.        Запитващата юрисдикция по същество иска да разбере дали разпоредбите на Регламент № 44/2001 допускат прилагането на национална нормативна уредба, позволяваща при предявяване на иск срещу ответник, чието местоживеене е неизвестно, съдът да назначи попечител, който да представлява този ответник в рамките на съдебното производство. От гледна точка на своето съдържание настоящото дело има връзка с дело G.(3), C‑292/10, в което се поставят отчасти подобни въпроси.

3.        Във връзка с това запитващата юрисдикция иска освен това да се установи дали по силата на член 24 от Регламент № 44/2001 тя може да разполага с компетентност, когато такъв попечител се явява по съществото на делото, без да възразява срещу липсата на компетентност на запитващата юрисдикция (наричано по-нататък „явяване без възражение“).

4.        Освен това запитващата юрисдикция иска да се установи дали от споразумение относно местна подсъдност може конклудентно да произтича и споразумение относно международна подсъдност по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 и как евентуалният необвързващ характер на споразумението относно местна подсъдност поради неговия неравноправен характер по смисъла на член 3, параграф 1 и член 6 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори(4) може да се отрази върху действителността на споразумението относно международна подсъдност.

II –  Приложимо право

 А – Право на Съюза(5)

1.     Хартата на основните права

5.        Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) урежда правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Първа и втора алинея от член 47 гласят:

„Всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия.

Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван“.

2.     Регламент № 44/2001

6.        Регламент (ЕО) № 44/2001 съдържа разпоредби относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(6). Съображения 2, 3, 11 и 13 от него гласят:

„(2)      Някои различия между националните норми, които са приложими по отношение на компетентността и признаването на съдебни решения, затрудняват гладкото функциониране на вътрешния пазар. Затова от съществено значение са разпоредбите за уеднаквяване на правилата за конфликт на юрисдикции по граждански и търговски дела и за опростяване на формалностите с оглед бързо и опростено признаване и изпълнение на съдебни решения от държавите членки, които са обвързани по настоящия регламент.

(3)      По смисъла на член 65 от Договора тази област е в обхвата на съдебното сътрудничество по граждански дела.

[…]

(11)      Правилата за компетентността трябва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника и винаги трябва да е налице на това основание, освен в няколко ясно определени ситуации, когато основанието на спора или автономията на страните изисква или предполага различен свързващ фактор. [Седалището на юридическите лица] трябва да се определи автономно, така че общите правила да се направят по-прозрачни и да се избегнат конфликти на юрисдикции.

[…]

(13)      Във връзка със застраховането, потребителските договори и трудовата заетост, по-слабата страна трябва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото предвиждат общите правила“.

7.        Глава ІІ от Регламента съдържа разпоредби относно компетентността. Раздел 1 от тази глава съдържа общи разпоредби. Членове 2, 3 и 4 от Регламента, които са в този раздел, определят:

„Член 2

1.      При условията на настоящия регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка.

2.      Лица, които не са граждани на държавата членка, в която имат местоживеене, се подчиняват на правилата за компетентност, които са приложими по отношение на гражданите на тази държава.

Член 3

1.      Срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени в раздели 2—7 на настоящата глава.

2.      По-специално правилата за национална компетентност, установени в приложение I, няма да се прилагат в техен ущърб.

Член 4

1.      Ако ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка, при условията на членове 22 и 23, се определя от правото на тази държава членка.

2.      По отношение на такъв ответник всяко лице, което има местоживеене в държава членка, може независимо от неговото гражданство да се ползва в тази държава от действащите там правила за компетентност, и по-специално от тези, конкретизирани в приложение I, по същия начин както гражданите на тази държава“.

8.        Раздел 4 урежда компетентност при потребителски договори. Той съдържа членове 15, 16 и 17. Член 15 гласи:

„1.      По отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от разпоредбите в настоящия раздел, без да се засяга разпоредбата на член 4 и член 5, точка 5, ако:

[…]

б)      се отнася до договор за заем, изплатим на части, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, или

в)      във всички останали случаи, договорът е сключен с лице, което извършва търговски или професионални дейности в държавата членка, където потребителят има местоживеене, или който с всички средства насочва дейностите си към тази държава членка или към няколко държави, включително тази държава членка, и договорът попада в обхвата на тези дейности“.

Член 16, параграф 2 от Регламента предвижда:

„Другата страна по договора може да заведе делото срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят“.

Член 17, параграф 3 от Регламента гласи следното:

„Разпоредбите на настоящия раздел могат да се дерогират само със споразумение:

[…]

3.      което е сключено между потребителя и другата страна по договора, и двамата от които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава членка, и което предоставя компетентност на съдилищата на тази държава членка, при условие че това споразумение не противоречи на законодателството на тази държава членка“.

9.        Раздел 7 от Регламент № 44/2001 урежда пророгация на компетентност и съдържа членове 23 и 24.

10.      Член 23, параграф 5 от Регламента гласи:

„Споразумения или разпоредби на акт за учредяване на доверителна собственост (trust), с които се предоставя компетентност, нямат правно действие, ако противоречат на членове 13, 17 или 21, или ако съдилищата, чиято компетентност те претендират да изключат, имат изключителна компетентност по силата на член 22“.

11.      Член 24 от Регламента съдържа следното:

„Извън компетентността, която произтича от други разпоредби на настоящия регламент, компетентен е този съд на държава членка, пред който се яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на член 22“.

12.      Член 26, параграфи 1 и 2 от Регламента предвижда:

„1.      Когато срещу ответник с местоживеене в една държава членка е предявен иск в съд на друга държава членка и той не се яви, съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен ако компетентността му произтича от разпоредбите на настоящия регламент.

2.      Съдът спира разглеждането на делото дотогава, докато не бъде доказано, че ответникът е могъл да получи документа за образуване на производството, или равностоен документ в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си, или че са били предприети всички необходими стъпки за тази цел“.

13.      Глава V от Регламента съдържа общи разпоредби. Член 59 от Регламента, който е в тази глава, предвижда:

„1.      За да определи дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си право.

2.      Ако една страна няма местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дадено дело, тогава, за да се определи дали страната има местоживеене в друга държава членка, съдът прилага правото на тази държава членка“.

14.      Глава VІІ от Регламента урежда неговата връзка с други правни инструменти. Член 67, който се съдържа в тази глава, определя:

„Настоящият регламент не засяга приложението на разпоредби, регламентиращи компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения в специфични области, които се съдържат в актове на Общността или в национално законодателство, хармонизирано съобразно тези актове“.

3.     Директива 93/13

15.      Директива 93/13 е насочена срещу неравноправните клаузи в потребителските договори.

16.      Член 3 от нея гласи:

„1.      В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

[…]

3.      Приложението съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“.

17.      Съгласно точка 1, буква р) от приложението неравноправни клаузи по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата са клаузи, които имат за предмет или резултат изключване или накърняване правото на потребителя да предяви иск или да използва други правни средства, по-специално като изискват от потребителя да отнесе спора изключително на арбитраж, който не е съобразен с правните разпоредби, като неоснователно ограничават възможността му за предоставяне на наличните доказателства или му възлагат тежестта на доказване, която според приложимото право лежи върху друга страна по договора.

18.      Член 5, първо и второ изречение от Директивата гласят както следва:

„При договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл“.

19.      Член 6, параграф 1 от тази директива предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при [определени от националното право условия], и [договорът да продължава] да действа за страните [при същите] условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

 Б – Национално право

20.      Член 173 от Občanský soudní řád (Граждански процесуален кодекс, наричан по-нататък „OSŘ“) изисква съдебното разпореждане за плащане да се връчи на ответника лично.

21.      Съгласно член 29, параграф 3 от OSŘ съдът може да назначи процесуален попечител за ответник, чието местоживеене е неизвестно, на когото връчването на известен адрес в чужбина е било невъзможно, който страда от психично заболяване или който по други здравословни причини не може да участва в производството, без това да е само временно, или който не е в състояние да се изразява разбираемо.

III –  Факти, производство пред националния съд и преюдициални въпроси

 А – Факти

22.      Ищецът в главното производство е учредено по чешкото право юридическо лице със седалище в Чешката република. Ответникът в главното производство е германски гражданин.

23.      Ищецът и ответникът в главното производство сключват на 19 август 2005 г. договор за ипотечен кредит. Той е предназначен за финансирането на покупка на недвижим имот. Към момента на сключването на този договор местоживеенето на ответника в главното производство е било в Чешката република.

24.      В член 8, точка 8 от договора за кредит ищецът и ответникът в главното производство договарят, че в случай на спор компетентен е съдът, в чийто район се намира седалището на ищеца в главното производство, както е вписано това седалище в търговския регистър към момента на предявяването на иска.

 Б – Производство пред националния съд

25.      На 16 септември 2008 г. ищецът в главното производство предявява пред запитващата юрисдикция иск срещу ответника в главното производство за плащане на 4 383 584,60 CZK [чешки крони] плюс лихви за забава поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит. На 16 октомври 2008 г. запитващата юрисдикция постановява съответно разпореждане за плащане.

26.      Спазването на изискването на член 173, параграф 1 от OSŘ разпореждането да се връчи лично на ответника се оказва невъзможно. Той повече не живеел на адрес Velká Hled’sebe (CZ), Žižkova 356, посочен от ищеца в главното производство като местоживеене на ответника в главното производство. В централния регистър на населението като постоянно местоживеене на ответника в главното производство е вписан адресът Mariánské Lázně (Marienbad), Třída Vítězství 30/30. От информация на службата за чужденците към полицията на Чешката република с дата 20 февруари 2009 г. обаче става ясно, че ответникът не пребивава и на този адрес. По данни на полицията от 2 юни 2009 г. ответникът в главното производство по време на престоите си в Чешката република живее само в пансиони или частни апартаменти. По данни от 20 февруари 2009 г. на службата за управление на затворите на Чешката република към 18 февруари 2009 г. ответникът в главното производство не е изтърпявал наказание лишаване от свобода и спрямо него не е налагана мярка за неотклонение задържане под стража на територията на Чешката република. Запитващата юрисдикция също така не е могла да установи дали ответникът има някакви роднини на територията на Чешката република, които да ѝ дадат сведения за местопребиваването на ответника. Според информация на запитващата юрисдикция никое от посочените по-горе места не може да се разглежда като местоживеене съгласно националното право. От това следвало, че ответникът в главното производство няма местоживеене на територията на Чешката република.

27.      На 8 септември 2009 г. съдебното разпореждане за плащане е отменено поради невъзможност да бъде връчено. За да може да продължи производството, на 3 юни 2009 г. запитващата юрисдикция решава в приложение на член 29, параграф 3 от OSŘ да назначи адвоката Josef Heyduk за процесуален попечител на ответника в главното производство като на лице с неизвестно местоживеене. С писмо от 26 октомври 2009 г. този процесуален попечител прави възражения по същество срещу предявения иск, които се отнасят до допълнителните искания.

 В – Преюдициални въпроси

28.      В акт за преюдициално запитване, постъпил в секретариата на Съда на 5 юли 2010 г., запитващата юрисдикция поставя следните преюдициални въпроси:

„1)      Обстоятелството, че една от страните в съдебното производство е гражданин на държава, различна от държавата, в която се провежда посоченото производство, има ли трансгранично значение по смисъла на член 81 ДФЕС, което е едно от условията за прилагане на Регламент № 44/2001?

2)      Допуска ли Регламент № 44/2001 разпоредба от националното право, която позволява провеждането на производство срещу лица, чието местоживеене е неизвестно?

3)      При утвърдителен отговор на въпрос 2, може ли явяването на назначения от съда попечител на ответника да се разглежда като приемане на компетентността на сезирания съд по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2011, дори когато производството има за предмет произтичащо от потребителски договор право и съдилищата на Чешката република не биха били компетентни съгласно член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001 да се произнесат по този спор?

4)      Може ли споразумение относно местната подсъдност на даден съд да се разглежда като основание на международната подсъдност на избрания съд по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 и ако е така, приложимо ли е това и когато споразумение относно местната подсъдност е нищожно поради нарушение на член 6, параграф 1 от Директива 93/13?“

IV –  Производство пред Съда

29.      Писмени становища представят ищецът в главното производство, чешкото, датското, френското, унгарското и нидерландското правителство и Комисията.

30.      На 25 май 2011 г. е проведено съдебно заседание, на което се явяват процесуалните представители на чешкото и на датското правителство, както и на Комисията, които допълват становищата си и отговарят на въпроси.

V –  Основни доводи на страните в производството

 А – По първия преюдициален въпрос

31.      С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали са приложими правилата за компетентност, установени в Регламент № 44/2001. Тя изхожда от това, че условие за тяхната приложимост е наличието на международен елемент, като обаче се пита дали такъв може да се съдържа в самото обстоятелство, че ответникът в главното производство е гражданин на друга държава членка.

32.      По мнение на ищеца в главното производство, на чешкото, на датското, на френското и на унгарското правителство, както и на Комисията условие за прилагането на установените в Регламент № 44/2001 правила за компетентност е наличието на международен елемент, като Комисията застъпва тезата, че този елемент трябва да се определя с оглед на конкретния случай.

33.      По мнение на ищеца в главното производство, на чешкото и на френското правителство, както и на Комисията, за да е налице такъв международен елемент, е достатъчно случаят да повдига въпроси относно международната компетентност на съда, което би могло да е налице, ако ответникът в главното производство е гражданин на друга държава членка. Комисията освен това посочва, че в разглеждания случай не е сигурно къде се намира местоживеенето на ответника.

34.      За сметка на това според унгарското, датското и нидерландското правителство, напротив, обстоятелството, че даден ответник е гражданин на друга държава членка, само по себе си не е достатъчно, за да обоснове приложимостта на правилата за компетентност, установени в Регламент № 44/2001. Всъщност според установените в този регламент правила за компетентност гражданството не играело никаква роля.

 Б – По втория преюдициален въпрос

35.      С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали разпоредбите на Регламент № 44/2001 допускат приложение на разпоредби от националното право като член 29, параграф 3 от OSŘ. Съгласно тези разпоредби провеждането на производство срещу лица, чието местоживеене е неизвестно, става възможно, ако съдът назначи процесуален попечител за тези лица. Запитващата юрисдикция изпитва съмнения относно съвместимостта на подобна разпоредба по-специално с член 2 от Регламента.

36.      Всички изказали се в съдебното заседание участници в производството смятат, че подобна национална разпоредба е съвместима с изискванията на правото на Съюза. Всъщност процесуалното право не било напълно хармонизирано чрез Регламента и поради това продължавало да се определя от националното право. Доколкото държавите членки съблюдават нормите на Регламент № 44/2001, прилагането на подобни национални правила спада към тяхната дискреция.

37.      Във връзка със задължителните правила на Регламента относно международната компетентност чешкото и датското правителство смятат, че компетентността по принцип се определя в зависимост от местоживеенето на ответника. Следователно запитващата юрисдикция най-напред следвало да провери дали местоживеенето на ответника е в Чешката република или в друга държава членка, като в този случай съгласно член 59 от Регламента приложимо е националното право на съответната държава членка. Ако запитващата юрисдикция стигне до извода, че даден ответник няма местоживеене в държава членка, съгласно член 4 от Регламент № 44/2001 международната компетентност се определяла от националното право. Чешкото правителство предлага подход, според който в такъв случай националният съд може да изходи от фикция за местоживеене на ответника в държава членка, като обаче признава, че при този подход става въпрос за разрешение de lege ferenda. Във връзка с това ищецът изтъква, че ответникът в главното производство, който не е потребител по смисъла на Регламента, е с местоживеене в Чешката република. Въз основа на дългосрочния договор с ответника в главното производство ищецът смята, че е можел да разчита, че ответникът ще пребивава дългосрочно на територията на Чешката република.

38.      Относно правото на защита на ответника ищецът в главното производство и унгарското, нидерландското, френското и датското правителство смятат, че при прилагането на подобна национална разпоредба трябва да се съблюдава и член 26, параграф 2 от Регламент № 44/2001 и установените в него права на защита на ответника. Съгласно тази разпоредба националният съд трябвало да вземе всички необходими мерки, за да даде възможност на ответника да организира защитата си срещу иска. Ако такива мерки се вземат, правата на защита на ответника съгласно член 47, втора алинея от Хартата са защитени в достатъчна степен. Регламентът обаче не можело да се тълкува така, че за даден ищец да стане невъзможно да предприеме съдебни действия срещу страна, чието местоживеене не е известно. Ето защо всъщност трябвало да се вземе предвид и залегналото в член 47, първа алинея от Хартата право на ищеца на ефективна правна защита.

39.      За сметка на това ищецът в главното производство и френското правителство изтъкват, че правото на защита на ответника не се ограничавало чрез назначаването на процесуален попечител в съответствие с член 29, параграф 3 от OSŘ. Напротив, това назначаване служело за опазването на правото на защита. Чешкото правителство изразява мнение, че в случай, при който съгласно член 4 от Регламента компетентността се определя от националното право, Регламент № 44/2001 и без това не е приложим.

40.      На последно място, нидерландското и унгарското правителство застъпват във връзка с това виждането, че член 34, точка 2 от Регламент № 44/2001 не допускал съдебно решение, постановено при прилагане на национална разпоредба като член 29, параграф 3 от OSŘ, да бъде признато и изпълнено в друга държава членка. Комисията също застъпва виждането, че в определени случаи можело да бъде приложим член 34, точка 2 от Регламента.

 В – По третия преюдициален въпрос

41.      С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали с явяването пред съда на назначения в съответствие с член 29, параграф 3 от OSŘ попечител, без той да направи възражение, съдът е станал компетентен по силата на член 24 от Регламент № 44/2001. Във връзка с това тя отбелязва, че при договора за кредит между ищеца и ответника в главното производство става въпрос за потребителски договор по смисъла на член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001. Затова съгласно член 16, параграф 2 от Регламента компетентни са съдилищата на държавите членки, в които потребителят има местоживеене.

42.      Според Комисията, унгарското, френското и чешкото правителство член 24 от Регламент № 44/2001 е приложим и по отношение на потребителските договори.

43.      По мнение на чешкото, на нидерландското и на френското правителство, както и на Комисията, явяването на назначен от съда попечител на ответника обаче не е равносилно на явяване пред съда по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2001. Във връзка с това Комисията твърди, че понятието за явяването на ответника пред съда по смисъла на член 24 от Регламента трябва да се тълкува автономно. Опазването на правото на защита налага в случай като настоящия да не се изхожда от това, че е налице явяване на ответника пред съда по смисъла на член 24 от Регламента, и то независимо от това какво е положението на процесуалния попечител съгласно националното право.

44.      Унгарското правителство и ищецът, напротив, изхождат от това, че съгласно член 24 от Регламент № 44/2001 с явяването на процесуален попечител запитващата юрисдикция става компетентна. Правомощията на процесуалния попечител трябва да се преценяват съгласно националното право.

45.      По мнение на датското правителство въпросът дали явяването на процесуален попечител пред съда обосновава компетентността съгласно член 24 от Регламент № 44/2001 трябва да се преценява отделно за всеки конкретен случай.

 Г – По четвъртия преюдициален въпрос

46.      С четвъртия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска най-напред да се установи дали споразумение относно местната компетентност на конкретен съд може да се разглежда и като конклудентно споразумение относно международната компетентност на съдилищата на съответната държава членка по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001. По-нататък тя иска да се установи дали необвързващият характер на такова споразумение относно местната компетентност поради неравноправна клауза по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 се отразява и на такова конклудентно споразумение относно международната подсъдност.

47.      Чешкото, датското и френското правителство, както и Комисията застъпват виждането, че при подобно споразумение става въпрос за подразбиращо се споразумение относно компетентността по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2011. По мнение на унгарското правителство в това отношение трябва да се направи следната разлика: доколкото е налице международен елемент, подобна клауза може да бъде клауза за международна подсъдност по смисъла на член 17, точка 3 от Регламента. Ако никакъв подобен елемент не е налице, такава клауза може да се разглежда като клауза за международна подсъдност само ако това не противоречи на волята на страните.

48.      Освен това френското правителство и Комисията изтъкват, че националният съд служебно трябва да провери дали клаузата е неравноправна по смисъла на член 6 от Директива 93/13.

49.      По мнение на ищеца в главното производство такава клауза не трябва да се разглежда като неравноправна клауза по смисъла на член 6 от Директива 93/13, тъй като, първо, не е налице потребителски договор, и второ, разстоянието между седалището на ищеца в главното производство в Прага и местоживеенето на ответника в главното производство не било много голямо.

50.      На последно място, чешкото и унгарското правителство застъпват виждането, че подобно споразумение относно международната компетентност било валидно и тогава, когато споразумението относно местната компетентност било недействително по силата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13. В този смисъл член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 трябвало да се разглежда като lex specialis по отношение на член 3, параграф 1 и член 6 от Директива 93/13. Напротив, датското и френското правителство, както и Комисията изтъкват, че клауза, която е недействителна по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, не можела и да представлява действително споразумение за международна подсъдност по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001.

VI –  Правен анализ

51.      Главното производство се отличава с това, че ищецът е предявил пред запитващата юрисдикция иск срещу ответник, чието местоживеене е неизвестно. Съгласно член 29, параграф 3 от OSŘ в такъв случай запитващата юрисдикция може да назначи процесуален попечител на ответника. Тя обаче иска да се установи дали е съвместимо с нормите на правната уредба на Съюза, и по-специално с Регламент № 44/2001, при тези обстоятелства тя да продължи производството срещу ответника.

52.      Тъй като четирите преюдициални въпроса, които запитващата юрисдикция поставя във връзка с това, са тясно свързани, ще ги разгледам заедно. Най-напред трябва да се разгледа въпросът дали прилагането на разпоредба като член 29, параграф 3 от OSŘ по принцип е съвместимо с Регламент № 44/2001 (А). На този въпрос следва да се отговори утвърдително. Когато обаче прилага такава разпоредба, националният съд обаче трябва да съблюдава изискванията на правото на Съюза, по-специално произтичащите от Регламента. Към тях спадат преди всичко установените в Регламента правила за компетентност (Б) и след това минималните изисквания относно правата на защита на ответника (В).

 А – Принципна съвместимост на разпоредба като член 29, параграф 3 от OSŘ с правото на Съюза

53.      Както е видно от акта за преюдициално запитване, назначаването на процесуален попечител съгласно член 29, параграф 3 от OSŘ позволява да се продължи производството срещу ответника в главното производство, въпреки че местоживеенето му не е известно и самата искова молба не му е била връчена.

54.      Правилата на Регламент № 44/2001 по принцип не забраняват прилагането на подобна национална разпоредба. Всъщност целта на Регламент № 44/2001 е да унифицира правилата за разпределяне на съдебната компетентност при граждански и търговски дела между страните по Договора и да улесни изпълнението на съдебни решения, но не и да унифицира останалата част от процесуалното право на държавите членки(7). Следователно по принцип в компетентността на държавите членки е да създадат процесуалноправна разпоредба като член 29, параграф 3 от OSŘ, съгласно която за ответник с неизвестно местоживеене съдът може да назначи процесуален попечител, за да може да бъде продължено производството срещу него(8).

55.      При прилагането на националното си право националният съд обаче е длъжен да осигури пълното действие на правото на Съюза. В случай като разглеждания той по-специално трябва да съблюдава установените в Регламент № 44/2001 правила за компетентност и да гарантира спазването на правото на защита на ответника(9).

 Б – Относно съблюдаването на правилата за компетентност на Регламент № 44/2001

56.      Назначаването на процесуален попечител на ответника в главното производство не освобождава запитващата юрисдикция от задължението да съблюдава правилата за компетентност, установени в Регламент № 44/2001. Тези правила са приложими в случай като разглеждания (1). Ето защо запитващата юрисдикция ще трябва да провери дали е компетентна съобразно тези правила (2).

1.     Относно приложимостта на правилата за компетентност на Регламент № 44/2001

57.      Както става ясно от първия преюдициален въпрос, запитващата юрисдикция иска да се установи дали в случай като настоящия са приложими установените в Регламент № 44/2001 правила за компетентност.

58.      На този въпрос следва да се отговори утвърдително.

59.      Съгласно практиката на Съда(10), която, макар да се отнася още до правилата за компетентност, установени в Брюкселската конвенция, е съотносима и към Регламент № 44/2001(11), прилагането на тези правила предполага наличието на международен елемент(12). За наличието на такъв международен елемент е достатъчно съд на държава членка да си задава въпроси относно своята международна компетентност(13).

60.      Случай като настоящия повдига такива въпроси.

61.      Всъщност такива въпроси могат да възникнат не само когато други държави имат отношение с оглед на местоживеенето на страните, причината за спора или мястото на събитието, породило спора. В състояние да повдигнат въпроси относно международната компетентност на съда са и обстоятелствата, че ответникът в главното производство има гражданството на друга държава членка(14) и че местоживеенето му не е известно на запитващата юрисдикция.

62.      Освен това смисълът и целта на член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001 обуславят установените в Регламента правила за компетентност да бъдат прилагани в случай като разглеждания. Това е така, защото съгласно тази разпоредба дело срещу потребител може да бъде заведено по принцип само в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене. Ако тези разпоредби останат без приложение в случай като настоящия, при който националният съд е установил само че ответникът няма местоживеене в неговата държава членка, би съществувала опасност срещу ответника да бъде заведено дело в държавата членка на съда, въпреки че ответникът има местоживеене в друга държава членка. Това би подкопало защитната цел на член 16, параграф 2 от Регламента.

63.      Срещу приложимостта на установените в Регламент № 44/2001 правила за компетентност към случай като настоящия унгарското правителство възразява, на първо място, че съгласно член 2, параграф 2 от Регламента важат еднакви правила за чужденци и за собствени граждани, които имат местоживеене в една и съща държава членка. На второ място, нидерландското правителство изтъква, че установените в Регламента правила относно международната компетентност по принцип са привързани към местоживеенето, като за сметка на това не вземат под внимание гражданството.

64.      Тези възражения не са убедителни.

65.      Всъщност необходимо е да се прави разграничение между въпроса при какви условия следва да се прилагат установените в Регламент № 44/2001 правила за компетентност, от една страна, и въпроса по какви критерии се определя международната компетентност съгласно тези правила, от друга страна. Разпоредбите, на които се позовават тези правителства, съдържат критериите, според които се определя международната компетентност, доколкото установените в Регламента правила за компетентност са приложими. По тези критерии обаче не може да се съди кога изобщо са приложими установените в Регламента правила за компетентност.

66.      Ето защо като междинно заключение следва да се установи, че в случай като настоящия правилата за компетентност, уредени в Регламент № 44/2001, са приложими и трябва да се съблюдават от запитващата юрисдикция.

2.     Относно компетентността на запитващата юрисдикция

67.      Следователно се налага запитващата юрисдикция да провери дали е компетентна според правилата, установени в Регламент № 44/2001.

68.      Както става ясно от третия ѝ преюдициален въпрос, в това отношение запитващата юрисдикция иска най-напред да се установи дали вследствие на явяването на назначения без волята и знанието на ответника процесуален попечител, който не е оспорил компетентността ѝ, тя би могла да е станала компетентна по силата на член 24 от Регламент № 44/2001 (а). По-нататък, с четвъртия си преюдициален въпрос тя иска да се установи дали въз основа на споразумение за международна подсъдност съгласно член 17, точка 3 от Регламента би могла да е международно компетентна (б).

69.      Ако запитващата юрисдикция не може да обоснове своята компетентност с една от посочените по-горе разпоредби, тя ще трябва да се съобрази с правилото за компетентност, установено в член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001. Съгласно този член другата страна по договора може да заведе делото срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят (в). Ако и тази разпоредба не е приложима, смятам, че трябва да се приложи член 4 от Регламента, съгласно който международната компетентност се определя от националното право на запитващата юрисдикция (г).

 а) Относно явяването пред съда без оспорване на компетентността му съгласно член 24 от Регламент № 44/2001

70.      Съгласно член 24 от Регламент № 44/2001 компетентен е този съд, пред който се яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на член 22.

71.      Запитващата юрисдикция иска да се установи дали тази разпоредба е приложима и при съдебни дела във връзка с потребителски договори. На този въпрос следва да се отговори утвърдително (i). Продължава обаче да стои въпросът дали явяването на назначен без волята и знанието на ответника негов процесуален попечител може да представлява явяване на ответника по смисъла на тази разпоредба (ii).

 i) Приложимост при потребителски договори

72.      На първо място, трябва да се посочи, че член 24 от Регламент № 44/2001 е приложим и при потребителски договори по смисъла на глава ІІ, раздел 4 от него.

73.      В Решение „Bilas“ Съдът е определил, че член 24 от Регламента е приложим при застрахователни договори по смисъла на глава ІІ, раздел 3 от него(15). Тази съдебна практика е съотносима към потребителски договори по смисъла на раздел 4 от същата глава. Както Съдът е определил в това решение, член 24, първо изречение от Регламента важи за всички спорове, при които компетентността на сезирания съд не произтича от други разпоредби на този регламент. Следователно разпоредбата се прилага и в случаи, когато Съдът е сезиран в нарушение на разпоредбите на този регламент. Тази разпоредба предполага, че явяването на ответника може да се разглежда като мълчаливо признаване на компетентността на сезирания съд и следователно като споразумение относно неговата компетентност(16). Освен това Съдът приема, че член 24, второ изречение от Регламента наистина предвижда изключения от принципа на явяването без възражение, но че тези изключения, които следва да се тълкуват стеснително, все пак се отнасят само за изрично посочените там случаи(17). Там обаче не става въпрос нито за неспазване на правилата при застрахователни договори по смисъла на глава ІІ, раздел 3 от Регламента, нито за неспазване на разпоредбата при потребителски договори по смисъла на глава ІІ, раздел 4 от Регламента.

74.      Следователно член 24 от Регламент № 44/2001 е приложим и при потребителски договори по смисъла на глава ІІ, раздел 4 от Регламента(18).

 ii) Относно понятието за явяване пред съда на ответника

75.      Възниква обаче и въпросът дали в случай като настоящия е налице явяване на ответника пред съда по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2011. Наистина запитващата юрисдикция не е поставила изрично този въпрос. В рамките на преюдициално производство Съдът обаче може да даде на запитващата юрисдикция всички указания, които изглеждат полезни за решаването на спора по главното производство(19).

76.      Понятието за явяване на ответника пред съда по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2001 е автономно понятие от правото на Съюза, което трябва да се тълкува унифицирано. Съгласно постоянната съдебна практика разпоредбите на Регламента по принцип следва да се тълкуват автономно, като се съблюдават систематиката и целите му(20). По друг начин стоят нещата, когато има изрична препратка към националното право или от съответните разпоредби проличава, че законодателят на Съюза е искал да остави съответния въпрос за уреждане от правото на държавите членки. Не изглежда това да е така по отношение на понятието за явяване на ответника пред съда по смисъла на член 24 от Регламента.

77.      Следователно от автономното понятие за явяването на ответника пред съда съгласно Регламент № 44/2001 произтичат минимални изисквания на правото на Съюза, които държавите членки трябва да съблюдават(21). Това обаче не означава, че националното процесуално право е напълно отменено. По-скоро то остава да се прилага с допълваща функция(22).

78.      В случай като настоящия възниква въпросът дали е съвместимо с минималните изисквания на правото на Съюза да се приеме, че явяване на ответника пред съда по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2001 е налице и когато става дума за явяване пред съда на процесуален попечител, който е назначен от съда без волята и знанието на потребител, срещу когото е заведено дело.

79.      В Решение по дело Hendrikman(23) Съдът констатира, че явяването пред съда на процесуален попечител, който не е бил упълномощен от ответника, не може да се тълкува като явяване на ответника пред съда по смисъла на член 27, точка 2 от Конвенцията „Брюксел І“, която е разпоредбата, предхождаща член 34, точка 2 от Регламент № 44/2001(24).

80.      С оглед на тази съдебна практика ми се струва, че съдържащото се в член 24 от Регламент № 44/2001 понятие за явяване на ответника пред съда следва да се тълкува в смисъл, че процесуален попечител, който е назначен без волята и знанието на потребителя, срещу когото е заведено дело, не може да се яви пред съда от негово име. Действително в настоящия случай става въпрос за назначен от съда процесуален попечител, а не за неупълномощен адвокат, както в дело Hendrikman. Освен това става въпрос за тълкуване на член 24 от Регламент № 44/2001, който е приложим в първоинстанционното производство, а не на член 34, точка 2 от Регламента, приложим в производството по изпълнение. Все пак логиката на тази съдебна практика ми се струва съотносима към случай като настоящия.

81.      Важна цел на Регламент № 44/2001 е именно опазването на правата на защита на ответника(25), които първичното право утвърждава в член 47, втора алинея от Хартата. В случай като настоящия смятам за несъвместимо с тази цел явяването на процесуален попечител, който е назначен от съда без волята и знанието на ответника, да се вменява на последния. Това е така, защото, на първо място, в подобен случай ответникът не може да вземе съзнателно решение по отношение на провежданото производство. На второ място, процесуален попечител, който няма контакт с ответника, по правило не разполага с необходимата информация, за да може да прецени дали явяване пред съда по смисъла на член 24 от Регламента може да е в интерес на ответника. На трето място, тази липса на информация може да затрудни процесуалния попечител при оспорването на компетентността на съответния съд.

82.      По-нататък следва да се вземе под внимание, че член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001 цели да защити потребителя от възможността срещу него да бъде заведено дело пред съдилища, различни от тези в неговата държава членка. Ако явяването пред съда на назначен без волята и знанието на потребителя негов попечител се считаше за негово собствено явяване пред съда, като по този начин се обосновава компетентността на съда, това би застрашило да ограничи ефективното действие на член 16, параграф 2 от Регламента.

83.      Освен това трябва да се има предвид, че явяването пред съда по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2001 определя мястото на производството, а следователно и lex fori, което може да има решаващи последствия за изхода на правния спор.

84.      Поради изложените по-горе причини явяването на назначен без волята и знанието на ответника процесуален попечител пред съда по принцип не може да бъде считано за негово собствено явяване пред съда по смисъла на член 24 от Регламента.

 iii) Заключение

85.      В заключение следва да се констатира, че член 24 от Регламента действително намира приложение в областта на потребителските договори, но че явяването на процесуален попечител, назначен без волята и знанието на потребител, срещу когото е заведено дело, не може да се счита за явяване на последния пред съда по смисъла на член 24 от Регламент № 44/2001. Следователно запитващата юрисдикция не може да се опре на тази разпоредба, за да обоснове своята компетентност(26).

 б) Относно споразумението за международна компетентност съгласно член 17, точка 3 от Регламента

86.      Както става ясно от четвъртия преюдициален въпрос, запитващата юрисдикция освен това иска да се установи дали в случай като разглеждания може да обоснове своята международна компетентност със споразумение относно международната подсъдност по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001.

87.      Съгласно предоставената от запитващата юрисдикция информация в настоящия случай става въпрос за дело във връзка с потребителски договор по смисъла на член 15, параграф 1, буква в) от Регламент № 44/2001, така че приложими са специалните разпоредби на глава ІІ, раздел 4 от Регламент № 44/2001. Съгласно член 16, параграф 2 от Регламента срещу потребител може да се заведе дело само в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене. При условията на член 17 от Регламента обаче може да се договори различна от тази подсъдност. Така съгласно точка 3 от тази разпоредба потребител и другата страна по договора, които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава членка, могат да се споразумеят, че компетентни са съдилищата на тази държава членка, при условие че това споразумение не противоречи на законодателството на въпросната държава членка.

 i) Приложно поле на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001

88.      В случай като настоящия най-напред възниква въпросът дали член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 може да се прилага и когато към момента на предявяването на иска ответникът в главното производство евентуално вече не е имал местоживеене на територията на държава членка.

89.      На този въпрос трябва да се отговори утвърдително.

90.      Всъщност, за да бъде приложима тази разпоредба, е достатъчно към момента на сключването на споразумението и двете страни да са имали местоживеене на територията на съответната държава членка(27). Такова тълкуване съответства на нормативната цел на тази разпоредба, която се състои в това да защити другата страна по договора с потребителя(28). Ефективното постигане на тази цел е възможно само ако последваща промяна на местоживеенето не се отразява на споразумението, включително когато тази промяна е в посока към трета държава(29).

 ii) Местоживеене на потребителя и на другата страна по договора в една и съща държава членка

91.      Според предоставената от запитващата юрисдикция информация, към момента на сключването на договора както ищецът, така и ответникът са имали местоживеене в Чешката република, така че първото условие на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 е спазено.

 iii) Конклудентно споразумение относно международната компетентност на чешките съдилища

92.      Запитващата юрисдикция иска да се установи дали споразумение относно местната подсъдност, съгласно което при правни спорове е компетентен съдът, в чийто район към момента на предявяването на иска е било седалището на ищеца в главното производство, може да се разглежда като споразумение относно международната компетентност по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001.

93.      Най-напред запитващата юрисдикция ще трябва да провери дали ищецът и ответникът в главното производство са се споразумели при спорове по договора за кредит международно компетентни да са чешките съдилища. Поради липса на съответни правила в правото на Съюза запитващата юрисдикция е тази, която трябва да провери дали от споразумението за местна подсъдност може да бъде изведено конклудентно споразумение относно международната компетентност. Според предоставените от запитващата юрисдикция данни това изглежда е възможно при прилагане на чешкото право. Действително две страни по договор, които имат местоживеене в една и съща държава членка, чрез споразумение за конкретно компетентния съд в случай на спор по правило могат да определят не само местния компетентен съд, но конклудентно и международно компетентните съдилища.

94.      По-нататък възниква въпросът дали при условията на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 такива конклудентни споразумения могат да се вземат под внимание. На този въпрос трябва да се отговори утвърдително. Текстът на тази разпоредба не предвижда действието ѝ да се ограничи до изрично формулирани в този смисъл споразумения. Освен това стесняването на приложното поле на тази разпоредба до изрично формулирани споразумения би ограничило прекомерно нейното практическо действие. Като общо правило най-вероятно е член 17, точка 3 от Регламента да намира приложение в случаи, когато при сключването на договора все още не е съществувал международен елемент и той се е появил едва по-късно, поради това че потребителят е преместил местоживеенето си в друга държава членка. При такава изходна ситуация страните по договора в обичайния случай не биха счели за необходимо да договорят международната компетентност на съдилищата на държавата членка, в която и двете страни имат местоживеене. Ограничение до изрично формулирани споразумения също така едва ли би било съвместимо с целта на тази разпоредба, която е да бъде защитена другата страна по договора с потребителя от изместване на компетентността, което може да настъпи, ако потребителят напусне дадена държава членка(30).

 iv) Относно допустимостта на споразумението съгласно националното право

95.      Ако запитващата юрисдикция стигне до заключението, че ищецът и ответникът в главното производство са сключили споразумение за компетентността на чешките съдилища, в съответствие с член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 тя ще трябва освен това да провери дали такава клауза е допустима по чешкото право.

96.      Запитващата юрисдикция изразява съмнения относно обвързващия характер на такова споразумение. Във връзка с това тя посочва, че клаузата за местна подсъдност, съгласно която компетентен е съдът по седалището на ищеца, би могла да представлява неравноправна клауза по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 и следователно да не е обвързваща по смисъла на член 6 от тази директива, тъй като към момента на сключване на договора ищецът в главното производство е бил със седалище в Прага, а ответникът в главното производство е имал местоживеене в Marienbad.

97.      На първо място, във връзка с това възниква въпросът дали и доколко самото конклудентно споразумение относно международната подсъдност трябва да се преценява съобразно изискванията на Директива 93/13. На второ място, възниква въпросът дали евентуалният необвързващ характер на споразумението относно местната подсъдност може да се отрази и на конклудентното споразумение относно международната подсъдност. На трето място, ще се спра на критериите, по които се определя неравноправният характер на споразумението относно местната подсъдност.

–       По проверката на споразумението относно международна подсъдност с оглед на Директива 93/13

98.      Съгласно член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 споразумението за международна подсъдност не бива да противоречи на националното право. Тъй като при оформянето на националното си право държавите членки трябва да съблюдават изискванията на правото на Съюза, в този контекст особено внимание трябва да се отдели на изискванията на Директива 93/13(31). Това означава, че клаузи за международна подсъдност, които попадат в приложното поле на тази директива и следователно се използват в общите условия на търговците, по принцип подлежат на проверката за неравноправност съгласно член 3, параграф 1 от Директивата и на повелята за ясен и разбираем език, заложена в член 5 от нея.

99.      При преценката на неравноправния характер на такава клауза не може обаче да не се отчете, че с приемането на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 законодателят на Съюза е искал да осигури на другата страна по договора с потребителя възможност да предотврати изместването на международната компетентност, в случай че потребителят напусне общата им държава членка. Като се има предвид това намерение на законодателя, то клауза за международна подсъдност, която попада в приложното поле на Директива 93/13, не може да се разглежда като неравноправна клауза по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива само защото предвижда, че при разногласия между потребителя и търговеца международно компетентни са съдилищата на държавата членка, в която и двамата са имали местоживеене към момента на сключването на споразумението. Ако прилагането на член 17, точка 3 от Регламента следва да се ограничи до споразумения, които не са общи условия по смисъла на Директива 93/13, практическото действие на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 би било в значителна степен ограничено.

100. Сходни принципи важат за изискванията, които член 5, първо изречение от Директива 93/13 поставя относно съставянето на ясен и разбираем език на подобна клауза за международна подсъдност, конклудентно договорена заедно с договарянето на клауза за местна подсъдност. В този контекст също трябва да се вземе предвид заложеното в член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 намерение на законодателя. Подход, според който изискването за яснота и разбираемост не допуска включването на такава конклудентно договорена клауза за международна подсъдност, прекомерно би ограничил приложното поле на член 17, точка 3 от Регламента(32).

–       По отражението на евентуалния необвързващ характер на споразумението относно местната подсъдност върху споразумението относно международната подсъдност

101. В настоящия случай освен това възниква въпросът дали евентуален необвързващ характер на споразумението относно местната подсъдност съгласно член 3, точка 1 от Директива 93/13 може да се отрази на конклудентно договореното споразумение относно международната подсъдност.

102. Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици трябва да не са обвързващи за потребителя. Договорът обаче продължава да действа, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи. Съгласно тези определени от правото на Съюза условия трябва да се установи дали при недействителност на клауза за местна подсъдност споразумението относно местната подсъдност и конклудентно договорената клауза за международна подсъдност следва да се разглеждат като единна клауза по отношение на съдържанието или клаузата за международна подсъдност се числи към останалите условия на договора и следователно, въпреки необвързващия характер на клаузата за местна подсъдност, продължава да обвързва потребителя и другата страна по договора.

103. Дали клаузата за местна подсъдност и конклудентно договорената с нея клауза за международна подсъдност ще бъдат разглеждани като съдържателна цялост или не, в крайна сметка ще зависи от волята на страните по договора. Поради липса на съответни разпоредби в правото на Съюза запитващата юрисдикция ще трябва да установи това, прилагайки съответните национални норми. В това отношение обаче запитващата юрисдикция ще трябва да вземе предвид, че в случай като разглеждания обстоятелството, че клаузата за международна подсъдност се извежда по-специално от клаузата за местна подсъдност, само по себе си не е достатъчно, за да бъдат разглеждани двете клаузи като съдържателна цялост. Всъщност клаузата за местна подсъдност и тази за международна подсъдност изпълняват различни функции. Несъмнено клауза относно международна подсъдност има и действието да определи компетентните съдилища териториално — съобразно държавните граници. С клаузата относно международната подсъдност обаче страните по договора обичайно биха преследвали и други цели. Всъщност изборът на международно компетентните съдилища има многообразни правни и фактически последици, които могат да се отразят върху разглеждането на спора и резултата от процеса. Към тях спада по-специално определянето на lex fori, действащите на мястото на съда стълкновителни норми и езикът на производството(33).

104. Ако запитващата юрисдикция, като вземе под внимание горните съждения, стигне до извода, че споразумението относно местната подсъдност и споразумението относно международната подсъдност съгласно волята на страните по договора не образуват съдържателна цялост, то необвързващият характер на клаузата за местна подсъдност не би се отразил на клаузата за международна подсъдност(34).

–       По неравноправния характер на споразумението относно местната подсъдност

105. Според горните съждения в случай като разглеждания евентуалният неравноправен характер на споразумение относно местната подсъдност не би се отразил на споразумението относно международната подсъдност. Това обаче не може да се изключи напълно. Тъй като освен това е логично във връзка с местната компетентност запитващата юрисдикция да се занимае с преценката на неравноправния характер на клаузата за местна подсъдност, по-нататък бих искала накратко да се спра на преценката на неравноправния характер на споразумения относно местната подсъдност.

106. Съгласно член 3 от Директива 93/13 дадена клауза се счита за неравноправна в случаите, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Следователно тази разпоредба само абстрактно определя факторите, придаващи неравноправен характер на договорна клауза, която не е индивидуално договорена(35). Във връзка с това член 3, параграф 3 от Директивата препраща към приложение, съдържащо списък с клаузи, които могат да се смятат за неравноправни. В точка 1, буква р) от този списък се посочват клаузите, които имат за предмет или резултат изключване или накърняване на правото на потребителя да предяви иск или да използва други правни средства, по-специално като изискват от потребителя да отнесе спора изключително на арбитраж, който не е съобразен с правните разпоредби, като неоснователно ограничават възможността му за предоставяне на наличните доказателства или като му възлагат тежестта на доказване, която според приложимото право лежи върху друга страна по договора. Този списък обаче е само ориентировъчен и не е изчерпателен(36). Всъщност неравноправният характер на конкретна договорна клауза се преценява съобразно член 4 от Директива 93/13, като се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и като се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му. В това отношение трябва да се отчетат и последствията, които клаузата може да има в рамките на приложимото по договора право. Това предполага да се анализира националната правна система(37).

107. Въз основа на описаната рамка на правото на Съюза при преюдициални запитвания Съдът се ограничава до тълкуване на общите критерии, които законодателят на Съюза прилага, за да определи понятието за неравноправна клауза. Задача на националните съдилища е да преценят неравноправния характер на дадена клауза, като прилагат тези критерии. Както Съдът нееднократно е разяснявал в по-новата си съдебна практика, това разделение на задачите важи и при преценката на клаузи за изключителна местна подсъдност(38).

108. Както следва от постоянната практика на Съда, при преценката на неравноправния характер на клаузи за изключителна местна подсъдност националният съд трябва да вземе предвид, че за потребителя може да възникнат непропорционално високи разходи във връзка с явяването му пред съда, ако съответният съд се намира на голямо разстояние от местоживеенето на потребителя и става въпрос за правен спор с ниска цена на иска. При тези обстоятелства клауза за изключителна местна подсъдност може да затрудни явяването на потребителя пред съда и дори да го възпре да заведе дело или изобщо да ползва правни средства за защита(39).

109. В случай като настоящия обаче става въпрос не за ниска, а за висока цена на иска, а именно 4 383 584,60 CZK плюс лихви за забава. Затова не може само от съотношението между цената на иска и разходите, които възникват за потребителя във връзка с неговото явяване пред съда поради клаузата за местна подсъдност, да се направи извод, че е налице фактическо изключване на правните средства за защита.

110. При преценката на неравноправния характер на клауза за местна подсъдност като тази в разглеждания случай запитващата юрисдикция ще трябва обаче да вземе предвид, че такава клауза дава възможност на търговеца да съсредоточи всички отнасящи се до търговската му дейност правни спорове пред един-единствен съд, а той не е съдът, в чийто район живее потребителят. Макар в случай като разглеждания това да не води до фактическо изключване на правните средства за защита, то все пак би могло да затрудни явяването на потребителя и да повиши разходите му. Освен това подобна клауза може организационно да улесни явяването на търговеца и да намали свързаните с това разходи(40).

 v) Заключение

111. Като междинно заключение следва да се отбележи, на първо място, че споразумения относно международна компетентност по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 конклудентно могат да произтичат и от споразумения относно местна подсъдност, доколкото това съответства на волята на страните по договора, което следва да се установи от националния съд.

112. На второ място, необвързващият характер на споразумение относно местната компетентност поради неравноправен характер по смисъла на член 3, параграф 1 и член 6 от Директива 93/13 се отразява върху конклудентно договореното заедно с него споразумение относно международна подсъдност само ако това произтича от волята на страните по договора, което не следва да се предполага като правило.

 в) Относно вземането предвид на подсъдността по местоживеене на потребителя съгласно член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001

113. Доколкото запитващата юрисдикция не може да основе своята международна компетентност на сключено между ищеца и ответника в главното производство споразумение относно международна подсъдност, тя трябва да се съобрази с изискванията на член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001. Съгласно тази разпоредба другата страна по договора може да заведе делото срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят. От това за даден национален съд произтичат две изисквания, като едното обосновава, а другото изключва неговата компетентност.

114. На първо място, от тази разпоредба произтича, че даден национален съд е международно компетентен, ако потребителят има местоживеене в държавата членка, в която се намира съдът. Затова националният съд най-напред трябва да провери дали ответникът има местоживеене на територията на неговата държава членка. За да определи това, съгласно член 59, параграф 1 от Регламент № 44/2001 съдът прилага вътрешното си право.

115. Във връзка с това възниква въпросът дали от обстоятелствата по сключването на договора, и по-специално от клаузата, според която ответникът се задължава да съобщи на ищеца евентуална промяна на местоживеенето си, може да произтича, че като местоживеене страните са договорили местоживеенето на ответника към момента на сключването на договора. Относно този довод на първо място трябва да се отбележи, че съгласно член 59, параграф 1 от Регламента местоживеенето се определя според националното право и затова по принцип запитващата юрисдикция е тази, която трябва да го прецени, прилагайки националното право. Запитващата юрисдикция обаче вече е посочила в своя акт за преюдициално запитване, че ответникът не е имал местоживеене на територията на Чешката република. При всички положения ми се струва, че подход, при който от задължение да се съобщи за промяна на местоживеене се извежда споразумение относно промяната на местоживеенето, трудно се съчетава с изискванията на правото на Съюза. Доколкото става въпрос за клауза, която попада в приложното поле на Директива 93/13, такъв подход по-специално изглежда несъвместим с изискването за яснота и разбираемост, заложено в член 5 от Директива 93/13.

116. На следващо място, от член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001 произтича, че съдът на дадена държава членка не е международно компетентен, ако потребителят има местоживеене в друга държава членка. Ето защо запитващата юрисдикция ще трябва по-нататък да провери дали ответникът в главното производство има местоживеене в друга държава членка.

117. Съгласно член 59, параграф 2 от Регламента при тази проверка съдът трябва да приложи правото на другата държава членка.

118. От член 26, параграф 1 от Регламента освен това следва, че запитващата юрисдикция е длъжна служебно да извърши тази проверка. Наистина тази разпоредба предвижда служебна проверка само в случай че ответникът има местоживеене на територията на държава членка. Залегналата в тази разпоредба цел по осигуряване на защита обаче повелява това задължение да се поема, докато запитващата юрисдикция не се убеди, че ответникът няма местоживеене в друга държава членка.

119. Регламентът не съдържа други изрични изисквания относно извършването на тази проверка. Следователно запитващата юрисдикция ще трябва да реши според съответно приложимото национално право въпросите дали релевантните в това отношение факти трябва се установят по служебен път, дали може да се улесни задължението на ищеца да докаже, че ответникът няма местоживеене в друга държава членка и кога запитващата юрисдикция ще приеме, че са налице достатъчни доказателства, че потребителят няма местоживеене в друга държава членка(41).

120. При прилагането на националното право обаче запитващата юрисдикция трябва да осигури изискваната ефективност на член 16, параграф 2 от Регламент № 44/2001. В това отношение по-специално следва да се има предвид целта на тази разпоредба, която е да предпази потребителя от това срещу него да бъде заведено дело в съдилищата на държава членка, която не е неговата държава членка по местоживеене. По-нататък, следва да се вземе предвид, че в случай като настоящия ответникът не е упълномощил процесуалния попечител и че процесуалният попечител също няма да получи информация от него. В случай като този националният съд не е обвързан с данните, предоставени от ищеца. Той не може да приеме без проверка посочените в исковата молба данни и ще трябва да се занимае със съмненията, че все пак може да няма международна компетентност(42).

121. Ако запитващата юрисдикция не може да приеме с необходимата съгласно съответното национално процесуално право степен на сигурност, че даден потребител няма местоживеене в друга държава членка, съгласно член 26, параграф 1 от Регламент № 44/2001 тя служебно трябва да прогласи, че не е компетентна. Това важи и когато съдът е назначил процесуален попечител на ответника по силата на разпоредба като член 29, параграф 3 от OSŘ.

 г) Относно член 4, параграф 1 от Регламент № 44/2001

122. Ако съдът е убеден, че ответникът в главното производство няма местоживеене нито в Чешката република, нито в друга държава членка, възниква въпросът по какви критерии се определя международната компетентност в такъв случай.

123. De lege ferenda във връзка с това се разкриват различни възможности. Би било възможно вместо критерия на местоживеенето да се приеме критерият на обичайното местопребиваване на ответника или да се допусне компетентност по необходимост на съдилищата на съответната държава членка(43). De lege lata обаче ми се струва, че подобен случай е обхванат от член 4, параграф 1 от Регламент № 44/2001. Според него, ако ответникът няма местоживеене в държава членка, международната компетентност на даден съд се определя според собственото му право.

124. Ако се приложи член 4 от Регламент № 44/2001, установените в Регламента правила за компетентност допускат запитващата юрисдикция да назначи процесуален попечител на ответника съгласно разпоредба като член 29, параграф 3 от OSŘ и прилагайки националното право, да се прогласи за компетентна.

3.     Заключение

125. В случай като настоящия установените в Регламент № 44/2001 правила за компетентност допускат производството срещу ответника да продължи, ако запитващата юрисдикция е компетентна било въз основата на споразумение относно международна подсъдност по смисъла на член 17, точка 3 от Регламента, било според собственото си право съгласно член 4 от Регламента. Прилагането на член 4 от Регламента предполага посредством служебна проверка по член 26, параграф 1 от същия запитващата юрисдикция да се е убедила, че ответникът няма местоживеене нито в нейната собствена, нито в друга държава членка.

 В – Спазване на правото на защита на ответника

126. При прилагането на национална разпоредба като член 29, параграф 3 от OSŘ освен правилата за компетентност на Регламент № 44/2001 трябва да се вземе предвид и правото на защита на ответника. В това отношение трябва да се разграничат две хипотези.

127. В първата хипотеза съдът в рамките на проверката на своята компетентност не е стигнал до убеждението, че ответникът няма местоживеене в друга държава членка. В случай като настоящия това би била по-специално ситуацията, когато съдът основава своята международна компетентност на споразумение по смисъла на член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001, без да проверява къде е местоживеенето на ответника. В този случай запитващата юрисдикция трябва да се съобрази с член 26, параграф 2 от Регламента. Съгласно тази разпоредба съдът спира разглеждането на делото, докато не бъде доказано, че ответникът е могъл да получи документа за образуване на производството в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си, или че са били предприети всички необходими стъпки за тази цел. Несъмнено член 26, параграф 2 от Регламента е приложим само ако ответникът има местоживеене на територията на държава членка. Поради вече изложените причини(44) обаче, като се има предвид целта на тази разпоредба да осигури защита, тя трябва да се тълкува в смисъл, че запитващата юрисдикция следва да съблюдава изискванията ѝ, докато не бъде доказано, че ответникът няма местоживеене в друга държава членка.

128. Съгласно член 26, параграф 2 от Регламент № 44/2001 съдът може да продължи производството тогава, когато ответникът е получил документа за образуване на производството и това е станало в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си. Целта на тази разпоредба е да осигури на ответника възможност за ефективна защита.

129. Връчването на документ за образуване на производство на назначен от съда без волята и знанието на ответника негов процесуален попечител по принцип не изпълнява тези предпоставки(45). По посочените по-горе причини(46) при такава хипотеза в обичайния случай на ответника не е осигурена ефективна защита.

130. Освен това по силата на член 26, параграф 2 от Регламент № 44/2001 запитващата юрисдикция може да продължи производството и тогава, когато са предприети всички необходими стъпки, за да може ответникът да организира защитата си. Следователно не е императивна предпоставка ответникът действително да е получил документа за образуване на производство по начин, който му позволява да се защитава ефективно. Ето защо член 26, параграф 2 от Регламента по принцип допуска национална разпоредба като член 29, параграф 3 от OSŘ, съгласно която за ответник с неизвестно местоживеене може се назначи процесуален попечител. Запитващата юрисдикция трябва обаче да се увери, че преди това са предприети всички проучвания, които дължимата грижа и добросъвестността налагат, за да бъде открит ответникът(47). В този контекст важат сходни изисквания като тези за проверката, която съгласно член 16, параграф 2 от Регламента следва да се извърши, за да се установи дали ответникът има местоживеене в друга държава членка. Ето защо на това място бих искала да препратя към изложеното в точка 116 и сл. от настоящото заключение, по-специално в точка 120.

131. Такова тълкуване на член 26, параграф 2 от Регламент № 44/2001 е съвместимо и с правото на защита на ответника, утвърдено в първичното право с член 47, втора алинея от Хартата. Действително връчването на документ за образуване на производство на назначен от съда без волята и знанието на ответника негов процесуален попечител накърнява гарантираното в член 47, втора алинея от Хартата право на защита на ответника. Това накърняване обаче е оправдано с оглед на защитеното в член 47, първа алинея от Хартата право на ищеца на ефективни средства за правна защита(48). Ако ищец не може да предяви иск срещу ответник, който не може да бъде намерен и след предприемането на всички проучвания, които дължимата грижа и добросъвестността налагат, това създава опасност правото на ищеца на ефективна правна защита да бъде напълно лишено от съдържание. Това би разкрило и възможност за злоупотреба, като лице, което не желае да се яви на заведено срещу него дело, умишлено напусне местоживеенето си или го сменя периодично(49).

132. При втората хипотеза обаче член 26, параграф 2 от Регламента не може да се приложи непосредствено. Това е случаят, когато запитващата юрисдикция не обосновава компетентността си със споразумение относно международна подсъдност съгласно член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001, а по силата на член 4 от Регламента със своето собствено право. Член 4 от Регламента предполага ответникът да няма местоживеене на територията на държава членка. Съгласно текста си член 26, параграф 2 от Регламента обаче е приложим само когато ответникът има местоживеене на територията на държава членка. Във връзка с това възниква въпросът дали член 26, параграф 2 от Регламента трябва да се приложи по аналогия, с оглед на залегналите в член 47, втора алинея от Хартата права на защита, или член 47, втора алинея от Хартата трябва да се приложи директно(50).

133. За целите на настоящия случай обаче задълбочаване в тези въпроси не е необходимо. Член 4 от Регламент № 44/2001 може да се приложи само ако запитващата юрисдикция предварително е стигнала до убеждението, че това не противоречи на член 16, параграф 2 от него. Във връзка с това запитващата юрисдикция ще трябва да извърши проверката, вече описана в точка 116 и сл. от настоящото заключение, по-специално в точка 120. Тази проверка поставя изисквания, сходни с тези на член 26, параграф 2 от регламента или член 47, втора алинея от Хартата. Следователно запитващата юрисдикция по всяка вероятност вече е изпълнила изискванията на тези разпоредби в рамките на установяването на местоживеенето.

VII –  Заключение

134. Въз основа на гореизложените съображения предлагам на Съда да даде следния отговор на преюдициалните въпроси:

„1)      Приложението на правилата за компетентност, предвидени в Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, предполага да е налице ситуация, при която националният съд може да постави въпроси относно своята международна компетентност. Такава ситуация е налице в случай като настоящия, при който пред съд на държава членка е предявен иск срещу гражданин на друга държава членка, който в миналото е имал местоживеене в държавата членка на съда, но настоящото му местоживеене не е известно на съда в тази държава членка.

2)      Регламент № 44/2001 по принцип допуска прилагането на национална разпоредба като член 29, параграф 3 от чешкия Občanský soudní řád, съгласно която за ответник с неизвестно местоживеене може да бъде назначен процесуален попечител. При прилагането ѝ обаче трябва да се спазват изискванията на правото на Съюза, които по-специално произтичат от установените в Регламент № 44/2001 правила за компетентност и от правата на защита на ответника.

3)      Член 24 от Регламент № 44/2001 следва да се тълкува в смисъл, че е приложим при потребителски договори по смисъла на глава ІІ, раздел 4 от него. Явяването пред съда на назначен без волята и знанието на ответника процесуален попечител обаче не може да се разглежда като явяване на ответника пред съда по смисъла на тази разпоредба и следователно не може да обоснове компетентността на съда, пред който се е явил процесуалният попечител.

4)      Доколкото от споразумение относно местната компетентност на даден съд произтича воля на страните да сключат конклудентно споразумение относно международната компетентност на съдилищата на съответната държава членка, съгласно член 17, точка 3 от Регламент № 44/2001 такова конклудентно споразумение може да обоснове международната компетентност на даден съд на тази държава членка. Необвързващият характер на споразумението относно местната компетентност поради неравноправен характер съгласно член 3, параграф 1 и член 6 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори по правило не се отразява на споразумението относно международната компетентност, освен ако от волята на страните не произтича друго“.

---

1 – Език на оригиналния текст: немски; език на производството: чешки.

---

2 – ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74.

---

3 – ОВ C 346, стр. 23.

---

4 –      ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273.

---

5 –      В съответствие с използваните в ДЕС и в ДФЕС изрази понятието „право на Съюза“ се използва като общо понятие за общностното право и правото на Съюза. Доколкото по-нататък става въпрос за отделни разпоредби от първичното право, позоваванията ще бъдат на намиращите се в сила ratione temporis норми.

---

6 –      По-нататък са посочени приложимите към съответния момент разпоредби на Регламент № 44/2001.

---

7 – Решение от 5 февруари 2004 г. по дело DFDS Torline (C‑18/02, Recueil, стр. I‑1417, точка 23). Относно Брюкселската конвенция вж. Решение от 15 май 1990 г. по дело Hagen (C‑365/88, Recueil, стр. I‑1845, точка 17) и Решение от 7 март 1995 г. по дело Shevill и др. (C‑68/93, Recueil, стр. I‑415, точка 35).

---

8 – Вж. във връзка с това Решение от 11 юни 1985 г. по дело Debaecker и Plouvier (49/84, Recueil, стр. 1779, точка 10 и сл.), в което Съдът е признал съществуването на такива правила и е приел, че те не са принципно несъвместими със системата на Брюкселската конвенция.

---

9 – Решение от 15 май 1990 г. по дело Hagen (посочено по-горе в бележка под линия 7, точка 20) и Решение по дело Shevill (посочено по-горе в бележка под линия 7, точка 36).

---

10 – Решение от 1 март 2005 г. по дело Owusu (C‑281/02, Recueil, стр. I‑1383, точка 25 и сл.).

---

11 – Относно принципната съотносимост на тази съдебна практика вж. Решение от 16 юли 2009 г. по дело Zuid-Chemie (C‑189/08, Сборник, стр. I‑6917, точка 18) и Решение от 14 май 2009 г. по дело Ilsinger (C‑180/06, Сборник, стр. I‑3961, точка 41).

---

12 –      Решение по дело Owusu (посочено по-горе в бележка под линия 10, точка 25).

---

13 –      Пак там, точка 26.

---

14 –      Струва ми се, че в този смисъл следва да се разбират съображенията на стр. 8 от Доклада „Jenard“ (ОВ C 59, 1979 г., стр. 1), според които международен елемент по смисъла на конвенцията „Брюксел І“ е налице, когато ответникът е чужденец.

---

15 –      Решение от 20 май 2010 г. по дело ČPP Vienna Insurance Group (C‑111/09, все още непубликувано в Сборника, точки 19—33).

---

16 –      Пак там, точка 21.

---

17 –      Пак там, точки 23—26.

---

18 –      В подкрепа на това виждане вж. член 24, точка 36 от Geimer, R. in: Geimer, R., Schütze, R. Europäisches Zivilverfahrensrecht, Beck, 2. ed., 2004 и член 24, точка 11 от Staudinger, A. in: Rauscher, T. Europäisches Zivilprozess- und Kollisionsrecht. Sellier 2011.. За преглед на различните виждания, основно в подкрепа, вж. Mankowski, P. Besteht der Europäische Gerichtsstand der rügelosen Einlassung auch gegen von Schutzregimes besonders geschützte Personen? — Recht der Internationalen Wirtschaft, 2010, 667 sq., самият който обаче критикува недостатъчното съблюдаване на заложената като цел защита на потребителя като по-слаба страна.

---

19 –      Решение от 28 февруари 1984 г. по дело Einberger (294/82, Recueil, стр. 1177, точка 6) и Решение от 16 юли 1992 г. по дело Belovo (C–187/91, Recueil, стр. I–4937, точка 13).

---

20 –      Решение от 16 юли 2009 г. по дело Zuid-Chemie (C‑189/08, Сборник, стр. I‑6917, точка 17), Решение от 2 октомври 2008 г. по дело Hassett и Doherty (C‑372/07, Сборник, стр. I–7403, точка 17) и Решение от 23 април 2009 г. по дело Draka NK Cables и др. (C‑167/08, Сборник, стр. I‑3477, точка 19).

---

21 –      Решение от 24 юни 1981 г. по дело Elefanten Schuh (150/80, Recueil, стр. 1671, точка 16). В същия смисъл вж. и Geimer, R. (цитиран в бележка под линия 18), член 24, точка 30.

---

22 –      Член 24, точка 10 от CalvoCaravaca, A. L., CarrascosaGonzalez, J. in: Mangus, U., Mankowski, P. Brussels I Regulation. Sellier 2007 и член 24, точка 7 от Kropholler, J. Europäisches Zivilprozessrecht, Verlag Recht und Wirtschaft. 8. ed., 2005. На такова виждане според мен не противоречат и съображенията на стр. 38 от доклада „Jenard“ (посочен по-горе в бележка под линия 14), където е развита тезата, че въпросът как да се тълкува понятието за явяване пред съда се определя от националното право. Според мен това не може да се разбира в смисъл, че въпросът дали е налице явяване пред съда се урежда единствено от националното право. По-скоро това би следвало да се разбира в смисъл, че от правото на Съюза произтичат изисквания относно понятието за явяване пред съда, които обаче може да се допълват от съответните национални процесуални правила.

---

23 –      Решение от 10 октомври 1996 г. по дело Hendrikman и Feyen (C‑78/95, Recueil, стр. I‑4943).

---

24 –      Пак там, точка 18. Във връзка с това не трябва да се отминава с мълчание и Решение по дело ČPP Vienna Insurance Group (посочено по-горе в бележка под линия 15, точка 33). Според това съдебно решение даден национален съд не е длъжен служебно да проверява дали ответник, който е разглеждан като по-слабата страна по смисъла на глава ІІ, раздели 3—5 от Регламент № 44/2001, е в състояние да осъзнае изцяло последиците от своята защита по делото. Националният съд обаче е свободен, като съблюдава заложената в тези разпоредби цел, да осигури на считаната за по-слаба страна подсилена защита и да се увери, че страната, срещу която е заведено делото, е подробно запозната с последствията от явяването си в производството.

---

25 –      Решение по дело Hendrikman (посочено по-горе в бележка под линия 23, точка 18).

---

26 –      Ето защо за целите на настоящия случай не е релевантен и въпросът дали член 24 от регламента изобщо е приложим, ако ответникът няма местоживеене в държава членка. По този въпрос вж. Geimer, R. (посочен в бележка под линия 18), член 24, точки 22—25; CalvoCaravaca, A. L., CarrascosaGonzalez, J. (посочен в бележка под линия 22), член 24, точка 28 и сл.

---

27 –      В този смисъл вж. и Geimer, R. (посочен по-горе в бележка под линия 18), член 17, точка 10.

---

28 –      Вж. стр. 33 от доклада „Jenard“ (посочен по-горе в бележка под линия 14); Geimer, R. (посочен по-горе в бележка под линия 18), член 17, точка 7.

---

29 –      От това следва, че член 4 от регламента, съгласно който, ако ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка се определя от правото на тази държава членка, трябва да се тълкува в смисъл, че той е приложим само при условията на споразумение по смисъла на член 17, точка 3 от регламента.

---

30 –      Вж. стр. 33 от доклада „Jenard“ (посочен по-горе в бележка под линия 14).

---

31 –      В подкрепа на това виждане: Heinig, J. Grenzen von Gerichtsstandsvereinbarungen im Europäischen Zivilprozessrecht. Jenaer Wissenschaftliche Verlagsgesellschaft 2010.р. 337 sq., член 17, точки 3 и 6 от Staudinger, A., in: Rauscher, T. (посочен по-горе в бележка под линия 18), член 17, точка 4 от Nielsen, P. A., in: Magnus, U., Mankowsky, P. (посочен по-горе в бележка под линия 22),. Против това виждане: Geimer, R. (посочен по-горе в бележка под линия 18), член 17, точка 3, където се препраща към принципа lex posterior. Този принцип обаче не може да обоснове пълното изместване на Директива 93/13 чрез Регламент № 44/2001, тъй като в член 17, точка 3 от него изрично се предвижда да няма противоречие с националното законодателство.

---

32 –      Във връзка с това може да се препрати към основанията, изложени в точка 94 от настоящото заключение.

---

33 –      Вж. по този въпрос по-подробно Heinig, J. (посочен по-горе в бележка под линия 31), точки 62 и 69.

---

34 –      Ако обаче запитващата юрисдикция, напротив, стигне до извода, че клаузите за международна и за местна подсъдност представляват единна клауза, то тази клауза по силата на член 6, първо изречение от Директива 93/13 поначало би била с необвързващ характер. В този случай възниква въпросът дали тази единна клауза може да бъде редуцирана по такъв начин, че международният елемент да остане действителен. Против съвместимостта с член 6 от Директивата на запазваща действието редукция по принцип говори обстоятелството, че тогава търговецът не би бил възпиран в достатъчна степен от прилагането на неравноправни клаузи.

---

35 –      Решение от 1 април 2004 г. по дело Freiburger Kommunalbauten (C‑237/02, Recueil, стр. I‑3403, точка 19).

---

36 –      Пак там, точка 20.

---

37 –      Пак там, точка 21.

---

38 –      Вж. Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon (C‑243/08, Сборник, стр. I‑4713, точка 42 и сл.) и Решение от 9 ноември 2010 г. по дело VB Pénzügyi Lízing (C‑137/08, все още непубликувано в Сборника, точка 42 и сл.). В тези решения Съдът се отклонява от становището си, застъпено в Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (C‑240/98—C‑244/98, Recueil, стр. I‑4941, точка 21 и сл.), според което заключителната преценка на клауза за подсъдност е възможно да бъде направена от самия Съд, ако става въпрос за клауза, която е благоприятна изключително за търговеца, без насрещна престация в полза на потребителя, тъй като независимо от вида на договора поставя под въпрос ефективността на правната защита, която Директива 93/13 признава на потребителя.

---

39 –      Решение по дело Océano Grupo (посочено по-горе в бележка под линия 38, точка 22), Решение по дело Pannon (посочено по-горе в бележка под линия 38, точка 41) и Решение по дело Pénzügyi Lízing (посочено по-горе в бележка под линия 38, точка 54).

---

40 –      Решение по дело Océano Grupo (посочено по-горе в бележка под линия 38, точка 23) и Решение по дело Pénzügyi Lízing (посочено по-горе в бележка под линия 38, точка 55).

---

41 –      Queirolo, I., in: Mangus, U., Mankowsky, P. (посочен по-горе в бележка под линия 22); Mankowsky, P., in: Rauscher, T. (посочен по-горе в бележка под линия 18), член 26, точка 5.

---

42 –      Mankowsky, P., in: Rauscher, T. (посочен по-горе в бележка под линия 18), член 26, точка 6.

---

43 –      Относно възможни подходи вж. Staudinger, A., in: Rauscher, T. (посочен по-горе в бележка под линия 18), член 59, точка 8 и Kropholler, J. (посочен по-горе в бележка под линия 18), член 59, точка 9.

---

44 –      Вж. точка 118 от настоящото заключение.

---

45 –      Съгласно доклада „Jenard“ (посочен по-горе в бележка под линия 14, стр. 40) предпоставка трябва да бъде това документът за образуване на производство да е връчен лично на ответника или да е доставен на местоживеенето му. Не се изисква обаче и ответникът действително да е разбрал своевременно за документа за образуване на производство.

---

46 –      Вж. точка 81 от настоящото заключение.

---

47 –      Вж. стр. 40 от доклада „Jenard“ (посочен по-горе в бележка под линия 14).

---

48 –      Относно предпоставките за обосноваване на такова ограничение вж. член 52, параграф 1 от Хартата, както и Решение от 2 април 2009 г. по дело Gambazzi (C‑394/07, Сборник, стр. I‑2563, точка 28 и сл.).

---

49 – Queirolo, I., в: Magnus, U., Mankowski, P. (посочен по-горе в бележка под линия 22), член 26, точка 20.

---

50 – В случай като разглеждания, при който гражданин на друга държава членка се е възползвал от правото си на свободно движение, би следвало да е открито приложното поле на основните права на Съюза. Прилагането на член 47, втора алинея от Хартата не се възпрепятства и от член 51, параграф 1 от нея, съгласно който само органите на ЕС и държавите членки са обвързани с основните права. Всъщност в настоящия случай става въпрос за правото на осигуряване на правосъдие и следователно за отношението между гражданин и съдилищата на държава членка.