1. 

По настоящото дело от Съда е поискано отново да се произнесе относно обхвата на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета ( 2 ), предвиждащ случай, при който изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано.

2. 

Съгласно тази разпоредба съдебният орган на изпълняващата държава членка ( 3 ) може да откаже да изпълни такава заповед за изпълнение на присъда за лишаване от свобода, когато издирваното лице „се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата [държава членка]“ и самата тя поема изпълнението на присъдата.

3. 

Rechtbank Amsterdam (Нидерландия) ( 4 ) иска да се установи доколко тази възможност, да се откаже изпълнението, е приложима по отношение на германски гражданин, за когото Федерална репу-блика Германия издава заповед за арест за изпълнение на наказание лишаване от свобода и който от юни 2005 г. работи в Нидерландия, където живее със своята съпруга.

4. 

Тази юрисдикция се сблъсква също така и с факта, че заинтересованото лице не разполага с безсрочно разрешение за пребиваване в Нидерландия и че според нидерландското право то не може да се възползва от посочената възможност за отказ от изпълнение, тъй като нормата, според която трябва да се откаже предаването на нидерландски гражданин за изпълнение на наказание, обхваща единствено тези граждани на други държави членки, които притежават такова разрешение за пребиваване.

5. 

Посочената юрисдикция иска, на първо място, да се установи каква трябва да е продължителността на пребиваване в изпълняващата държава членка на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест, за да може то да се счита за „намиращо се“ или „пребиваващо“ в тази държава по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение.

6. 

На второ място, тя иска да се установи дали прилагането на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в тази разпоредба, може да бъде поставено в зависимост от допълнителни административни изисквания като притежаването на безсрочно разрешение за пребиваване.

7. 

На трето място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали принципът на недопускане на дискриминация допуска национална правна уредба, съгласно която нормата, предвиждаща задължение да се откаже предаването на местен гражданин, когато предаването се иска за целите на изпълнението на наказание, обхваща единствено тези граждани на други държави членки, които притежават безсрочно разрешение за пребиваване.

8. 

Тези три въпроса са много близки до запитването, отправено до Съда в различен контекст по дело Kozłowski, по което след получаването на преюдициалното запитване по настоящото дело е постановено Решение от 17 юли 2008 г. ( 5 )

9. 

В това решение Съдът дава определение на понятията „се намира“ и „е пребиваващ“ в изпълняващата държава членка по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение. Той също така дава насоки за отговор на втория въпрос дали прилагането на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в тази разпоредба, може да бъде поставена в зависимост от допълнителни административни изисквания като притежаването на национално разрешение за пребиваване. За сметка на това той не се произнася по последния въпрос относно съвместимостта с принципа на недопускане на дискриминация на национална правна уредба, която забранява предаването на местен гражданин, но не и на гражданин на друга държава членка.

10. 

По настоящото дело Съдът следва да уточни и допълни отговорите, дадени по дело Kozłowski, посочено по-горе, по отношение на обхвата на член 4, точка 6 от Рамковото решение.

11. 

По отношение на първия въпрос на запитващата юрисдикция предлагам на Съда да реши, че при понятието „пребивава“, както и при понятието „се намира“ определящото условие е дали лицето, за което е издадена европейска заповед за арест, е установило с изпълняващата държава членка достатъчно тесни връзки, за да може да се счита, че изпълнението на наказанието в тази държава увеличава шансовете за реинтеграция на това лице. Ще посоча, че продължителността на пребиваването в посочената държава представлява един от съществените елементи, които компетентната юрисдикция трябва да вземе предвид, за да определи дали е изпълнено това условие.

12. 

По отношение на втория въпрос, предлагам на Съда да отговори, че прилагането на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от Рамковото решение, не може да бъде поставена в зависимост от допълнителни административни изисквания като притежаването на безсрочно разрешение за пребиваване.

13. 

Накрая, в отговор на третия въпрос на запитващата юрисдикция предлагам на Съда да реши, че обсъжданата национална правна уредба противоречи на принципа на недопускане на дискриминация, установен в член 12 ЕО.

14. 

Преди да премина към подробен анализ, ми се струва полезно да изложа съществените принципи, от които се ръководя в моите разсъждения и към които ще се върна по-късно в хода на анализа:

15.

Рамковото решение има за цел премахването в държавите членки на официалната процедура за екстрадиция, предвидена в различни конвенции, по които тези държави са страни, и заместването ѝ със система за предаване между съдебните органи ( 6 ). В това отношение петото съображение на Рамковото решение гласи:

„Целта за превръщане на [Европейския съюз] в пространство на свобода, сигурност и правосъдие изисква премахване на екстрадицията между държавите членки и заместването ѝ със система за предаване между съдебните органи. Освен това въвеждането на нова опростена процедура за предаване на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или за наказателно преследване дава възможност за премахване на сложността и евентуалното забавяне, присъщо на настоящата процедура по екстрадиция. Преобладаващите до момента традиционни отношения на сътрудничество между държавите членки трябва да бъдат заменени от система на свободно движение на съдебни решения по наказателни дела, обхващащи едновременно предварителни и окончателни решения в рамките на пространство на свобода, сигурност и правосъдие.“

16.

Рамковото решение се основава на принципа за взаимно признаване на съдебни решения по наказателни дела, който представлява „крайъгълен камък“ на съдебното сътрудничество ( 7 ), и на „високо равнище на [доверие]“ между държавите членки ( 8 ).

17.

Член 1 от Рамковото решение е озаглавен „Определение на понятието европейска заповед за арест и задължение за изпълнението ѝ“. Той гласи:

„1.   Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване на друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.

2.   Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение.

3.   Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора за Европейския съюз.“

18.

Когато европейската заповед за арест е издадена за изпълнение на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, съгласно член 2 от Рамковото решение тяхната продължителност трябва да е не по-малка от 4 месеца.

19.

Член 2 също така предвижда списък от 32 нарушения, за които европейската заповед за арест трябва да се изпълни, макар съответното деяние да не е наказуемо в изпълняващата държава членка, ако в издаващата държава членка те са наказуеми с лишаване от свобода за срок не по-малък от три години. За останалите нарушения предаването на лицето, за което е издадена европейската заповед за арест, може да бъде поставено от изпълняващата държава членка под условието за двойна наказуемост.

20.

Членове 3 и 4 от Рамковото решение са посветени съответно на случаите, при които не се допуска изпълнение на европейска заповед за арест, и на случаите, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано. Член 4, точка 6 от това рамково решение гласи:

„Изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест:

[…]

когато европейската заповед за арест е издадена с оглед изпълнение на присъда за лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане и издирваното лице се намира или е гражданин или пребиваващ в изпълняващата [държава членка], а същата поема изпълнението на присъдата или мярката, изискваща задържане съгласно националното си право.“

21.

Тази възможност, да се откаже изпълнението на европейска заповед за арест, е допълнена от член 5, точка 3 от Рамковото решение, приложима, когато европейска заповед за арест е издадена с оглед провеждане на наказателно производство. Съгласно тази разпоредба предаването на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест, може да бъде поставено под условието, че ако това лице е гражданин или пребиваващ в изпълняващата държава членка, то трябва да бъде изслушано, преди да бъде върнато в изпълняващата държава членка, за да изтърпи наложеното в издаващата държава членка наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане.

22.

Решение по дело Kozłowski, посочено по-горе, е прието в следния фактически и правен контекст.

23.

От германските съдебни власти е поискано предаването на полски гражданин, г-н Kozłowski, по силата на европейска заповед за арест, издадена от полски съд за изпълнение на окончателна присъда за лишаване от свобода за срок от пет месеца.

24.

Г-н Kozłowski е задържан в центъра за изпълнение на наказания в Щутгарт (Германия), където изтърпява наказание лишаване от свобода от три години и шест месеца, наложено от германски съдилища за извършването на множе-ство измами в Германия.

25.

Той е неженен и няма деца. Владее в малка степен, дори въобще не владее немски език. Той пристига в Германия през февруари 2005 г. и пребивава там до своето задържане на 10 май 2006 г. с няколко прекъсвания, по-специално по време на коледните празници. Понякога работи в строителния сектор. Той се противопоставя на предаването на полските съдебни органи и желае да остане в Германия след своето освобождаване.

26.

Член 4, точка 6 от Рамковото решение е транспониран в германското право в различни разпоредби според това дали засегнатото лице е германски гражданин или чужд гражданин.

27.

По отношение на германските граждани тяхната екстрадиция с оглед на изпълнение на наказание е възможна само когато обвиняемото лице е съгласно ( 9 ). По отношение на чужденците, чието място на обичайно пребиваване се намира на територията на държавата, независимо дали са граждани на друга държава членка или на трета държава, тяхната екстрадиция с оглед на изпълнение на наказание може да бъде отказана, когато засегнатото лице не е съгласно със своето предаване и когато предимство има неговият достоен за защита интерес от изпълнение на наказанието на територията на държавата ( 10 ).

28.

Тази правна уредба е приета след решение на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд) от 18 юли 2005 г., с което предишният закон се обявява за неконституционен поради това, че той засяга несъразмерно основното право на всеки германец да не бъде екстрадиран ( 11 ).

29.

Oberlandesgericht (Германия) се сблъсква със следните два въпроса. От една страна, той трябва да определи дали г-н Kozłowski се намира или пребивава на германска територия по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение. По-точно той си поставя въпроса за последиците, които произтичат за тази преценка, на първо място, от прекъсванията на престоя на г-н Kozłowski в Германия през 2005 г. и през 2006 г., на второ място, от факта, че повече от три месеца след пристигането си в Германия г-н Kozłowski не е осъществявал там дейност и е осигурявал основната част от средствата си за препитание чрез извършване на престъпления, така че съществуват съмнения относно законността на престоя му в Германия, и на трето място, от факта, че г-н Kozłowski е задържан.

30.

На второ място, Oberlandesgericht търси отговор на въпроса за съответствието на германското право, с което се транспонира член 4, точка 6 от Рамковото решение, с принципа на недопускане на дискриминация. По-специално той иска от Съда да се произнесе по въпроса дали и в каква степен е възможно да се прави разграничение между местните граждани и чуждите граждани, които са граждани на Съюза.

31.

Затова той поставя на Съда следните два въпроса:

32.

В Решение по дело Kozłowski, посочено по-горе, Съдът отговаря единствено на първия въпрос. Той решава:

„Член 4, точка 6 от [Рамковото решение] трябва да се тълкува в смисъл, че:

33.

Мотивите за този отговор са следните:

34.

Приложени по отношение на особеното положение на г-н Kozłowski, тези критерии водят Съда до заключението, от една страна, че лицето не пребивава в Германия и от друга страна, че той не се намира там, като се има предвид продължителността, естеството и условията на престоя му, както и отсъствието на семейни връзки и слабите му икономически връзки с тази държава.

35.

Г-н Wolzenburg е осъден от няколко германски юрисдикции на лишаване от свобода за срок от една година и девет месеца за множе-ство престъпления, по-специално за внасяне на марихуана в Германия.

36.

На 13 юли 2006 г. прокуратурата на Аахен (Германия) издава европейска заповед за арест срещу г-н Wolzenburg за изпълнение на това наказание, която е изпратена на

37.

Г-н Wolzenburg влиза в Нидерландия в началото на юни 2005 г. От 16 юни 2005 г. той обитава апартамент във Venlo по силата на договор за наем, сключен от него и съпругата му. Той е вписан в регистрите на тази община. По време на съдебното заседание на той заявява, че съпругата му, също германска гражданка, е бременна.

38.

Г-н Wolzenburg упражнява дейност като заето лице в Нидерландия от 2005 г. до 2007 г. На 24 юли 2005 г. му е издаден данъчен и осигурителен номер. Той доказва, че има здравна застраховка за периода от до

39.

В качеството си на гражданин на Съюза на 20 септември 2006 г. той се явява в службата по въпросите на имиграцията и натурализацията, за да се регистрира. Запитващата юрисдикция посочва, че той има право на пребиваване въз основа на общностното право и че не би могъл да загуби правото си на пребиваване в Нидерландия поради престъпленията, за които е осъден.

40.

Тя също така уточнява, че фактите относно внасянето на марихуана в Германия са настъпили отчасти в Нидерландия, така че е можело да бъде започнато наказателно преследване на засегнатото лице и в тази държава.

41.

Член 4, точка 6 от Рамковото решение е транспониран от Нидерландия в член 6 от Закона за предаването (Overleveringswet), от 29 април 2004 г. ( 12 ), който гласи:

„1.   Предаването на нидерландски гражданин може да бъде разрешено, когато то е поискано за наказателно разследване срещу него и според становището на изпълняващия съдебен орган се гарантира, че ако бъде осъден безусловно на лишаване от свобода в издаващата държава членка за деяние, за което се разрешава предаване, той може да изтърпи това наказание в Нидерландия.

2.   Не се разрешава предаване на нидерландски гражданин, поискано с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода, наложено с влязла в сила присъда.

3.   При отказ за предаване, който се основава единствено на разпоредбите на параграф 2, прокуратурата уведомява издаващия съдебен орган, че е готова да изпълни наказанието съгласно процедурата по член 11 от Конвенцията от 21 март 1983 г. за трансфер на осъдени лица (Trb. 1983, 74) или въз основа на друга приложима конвенция.

[…]

5.   Параграфи 1—4 се прилагат и към чужденец с безсрочно разрешение за пребиваване, когато срещу него може да бъде образувано наказателно производство в Нидерландия във връзка с деянието, за което е издадена европейската заповед за арест, и когато може да се допусне, че то няма да изгуби правото си на пребиваване в Нидерландия поради наказанието или мярката, която може да му бъде наложена след евентуалното предаване.“

42.

Запитващата юрисдикция посочва, че разпоредбите на член 6, параграф 5 от OLW се прилагат, когато европейската заповед за арест е издадена за изпълнение на наказание, и следователно съгласно член 6, параграф 2 от OLW предаването трябва да бъде отказано, когато са изпълнени условията, предвидени в тези разпоредби.

43.

Тя изтъква също така, че посочените разпоредби имат за цел да улеснят реинтеграцията на осъденото лице, като му позволяват да изтърпи наказанието си колкото е възможно по-близо до социалната среда, в която то трябва да се реинтегрира.

44.

Запитващата юрисдикция обаче подчертава, че съгласно член 6, параграф 5 от OLW гражданите на други държави членки, които притежават право на пребиваване в Нидерландия въз основа на член 18 ЕО, но които нямат безсрочно разрешение за пребиваване, не могат да се ползват от тази разпоредба на OLW.

45.

Запитващата юрисдикция уточнява, че такова безсрочно разрешение за пребиваване се придобива, при условие че лицето е пребивавало в Нидерландия непрекъснато в продължение на пет години и че е заплатило сумата от 201 евро.

46.

Според запитващата юрисдикция недопускането граждани на друга държава членка, които не притежават такова разрешение за пребиваване, да се ползват от възможността за отказ от предаване, предвидена в член 6, параграф 5 от OLW, накърнява правата, които те черпят от качеството си на граждани на Съюза.

47.

След като напомня, че съгласно Решение от 16 юни 2005 г. по дело Pupino ( 13 ) националният съд е длъжен да тълкува вътрешното си право в съответствие с Рамковото решение, без да достига до тълкуване contra legem, Rechtbank Amsterdam решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

48.

Преюдициалното запитване на запитващата юрисдикция съдържа три въпроса, които ще разгледаме последователно. Трябва да се установи, на първо място, каква трябва да бъде продължителността на престоя на издирваното лице в изпълняващата държава членка, за да се счита, че това лице „се намира“ или „е пребиваващо“ в тази държава по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, на второ място, дали прилагането на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в тази разпоредба, може да зависи от административни изисквания като притежаването на безсрочно разрешение за пребиваване и на трето място, дали принципът на недопускане на дискриминация, установен в член 12 ЕО, допуска правна уредба на държава членка, по силата на която предаването на местни граждани трябва да се отказва винаги, докато предаването на граждани на други държави членки може да бъде отказано само ако те притежават безсрочно разрешение за пребиваване.

49.

С първия и втория си преюдициален въпрос, букви а) и б) запитващата юрисдикция иска да се установи по същество каква трябва да бъде продължителността на престоя на издирваното лице в изпълняващата държава членка, за да се счита това лице за „намиращо се“ или „пребиваващо“ в тази държава по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение.

50.

Според мен отговорът на този въпрос ясно следва от Решение по дело Kozłowski, посочено по-горе. Напомням, че в това решение Съдът решава, че едно лице пребивава в изпълняващата държава членка, когато се е установило в последната като място на действително пребиваване, и се намира в нея, когато в резултат на траен престой с определена продължителност в тази държава членка е установило с тази държава връзка, чиято степен на близост е сходна с произтичащата от пребиваване.

51.

Той уточнява, че за да се определи дали в конкретен случай издирваното лице е установило такава връзка, следва да се направи обща преценка на редица обективни елементи, които характеризират положението на това лице, сред които по-конкретно фигурират продължителността, естеството и условията на престоя на издирваното лице, както и семейните и икономическите връзки, които то има с изпълняващата държава членка.

52.

Той извежда това твърдение от факта, че понятията „се намира“ и „пребивава“ не са определени в Рамковото решение, че те трябва да бъдат предмет на еднаква дефиниция в рамките на Съюза, неподлежаща на разширително тълкуване и определена с оглед на целите, преследвани от член 4, точка 6 от Рамковото решение, между които е по-конкретно целта да се увеличат шансовете за реинтеграция на издирваното лице.

53.

Следователно от тези указания можем да изведем следната информация, касаеща настоящото дело.

54.

От една страна, продължителността на престоя на издирваното лице в изпълняващата държава членка представлява един от елементите, които трябва да се вземат предвид, за да се определи дали това лице е установило с тази държава достатъчно тясна връзка. Този анализ има значение както за понятието „пребивава“, така и за понятието „се намира“, както показва дефиницията на последното понятие, съгласно която едно лице се намира в изпълняващата държава членка, когато в резултат на траен престой с определена продължителност в тази държава е установило с [нея] връзка, чиято степен на близост е сходна с произтичащата от пребиваване.

55.

От друга страна, този престой трябва да бъде „с определена продължителност“ ( 14 ), т.е. със значителна продължителност, за да покаже по отношение на положението на издирваното лице като цяло наличието на истинска връзка между това лице и изпълняващата държава членка.

56.

Следователно не може да се счита, че едно лице „се намира“ или „пребивава“ на територията на изпълняващата държава членка по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, независимо от продължителността на неговия престой в тази държава. Всъщност, както не е достатъчно издирваното лице временно да се намира на територията на изпълняващата държава членка, за да се счита, че то „се намира“ там ( 15 ), също така не е достатъчно това да е неговото действително или основно място на пребиваване от съвсем скоро, без лицето да има с тази държава друга връзка като професионална дейност или присъствието на членове на неговото семейство.

57.

При все това от израза „с определена продължителност“, използван в Решение по дело Kozłowski, посочено по-горе, следва, че също така не е необходимо издирваното лице да е пребивавало непрекъснато в посочената държава през определен период от време, например пет години, както се изисква в член 16 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета ( 16 ), за да получи право на постоянно пребиваване. Тъй като понятията „пребивава“ и „се намира“ трябва да се тълкуват еднакво в рамките на Съюза, дадена държава членка не може да изисква задължителна продължителност на законното пребиваване. Според мен нидерландският закон противоречи на Рамковото решение, доколкото той поставя възможността за отказ от предаване на гражданин на друга държава членка под условието този гражданин да е пребивавал непрекъснато в продължение на пет години в Нидерландия.

58.

Въпросът дали продължителността на престоя на издирваното лице в изпълняващата държава членка е достатъчна, за да му позволи да се ползва от възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от Рамковото решение, зависи от конкретната преценка на тази продължителност, като се вземат предвид всички други релевантни обективни елементи, които характеризират положението на това лице.

59.

По-конкретно Съдът описва метода на анализ, който трябва да следва изпълняващият съдебен орган, за да определи дали трябва да се приложи тази възможност за отказ от изпълнение. Този орган трябва на първо време само да определи дали лицето е гражданин, пребивава или се намира в тази държава и ако е така, впоследствие да прецени дали е налице законен интерес, който обосновава изпълнението на наложеното в издаващата държава членка наказание на територията на изпълняващата държава членка ( 17 ). В това отношение реинтеграцията на издирваното лице представлява само един от тези законни интереси.

60.

Това тълкуване на член 4, точка 6 от Рамковото решение не ми се струва убедително.

61.

От една страна, не виждам с оглед условията, предвидени в този член, и системата на Рамковото решение, какъв друг законен интерес може да бъде преследван с тази разпоредба. Освен това следва да се напомни, че член 4, точка 6 от Рамковото решение предвижда изключение от принципа за предаване, установен в член 1, параграф 2 от него, в смисъл, че той не може да може да бъде тълкуван разширително, както Съдът посочва по отношение на понятието „се намира“ ( 18 ).

62.

От друга страна, този метод за анализ на прилагането на член 4, точка 6 от Рамковото решение не изглежда съвместим с метода за тълкуване на понятие, използвано в общностен акт, според който, ако това понятие не е дефинирано в този акт и последният не препраща към правото на държавите членки, то трябва да бъде дефинирано с оглед на своя контекст и на целта, която преследва ( 19 ). Като се вземе предвид именно целта, преследвана от обсъжданата общностна разпоредба, понятията, от които зависи нейното прилагане, трябва да бъдат преценявани във всеки конкретен случай.

63.

Затова считам, че за да определи дали издирваното лице „се намира“ или „пребивава“ в изпълняващата държава членка по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, изпълняващият съдебен орган трябва във всеки конкретен случай да прецени дали това лице е установило с тази държава такава връзка, че изпълнението на наказанието там да изглежда необходимо за улесняване на неговата реинтеграция. Именно с оглед на тази цел Съдът определя съдържанието на тези понятия в Решение по дело Kozłowski, посочено по-горе, и то трябва да бъде преценявано във всеки конкретен случай.

64.

Мястото, където се намира или пребивава лицето, което трябва да изтърпи наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, е релевантно за неговата реинтеграция, тъй като тази реинтеграция цели да позволи на това лице да намери своето място в обществото, т.е. семейната, социалната и професионалната среда, в която то е живяло преди изпълнението на присъдата, и в която вероятно ще се върне след изтърпяване на наказанието.

65.

Така в препоръките си относно пенитенциарните правила ( 20 ) държавите — членки на Съвета на Европа, заявяват желанието, доколкото е възможно, лишаването от свобода да се осъществява при условия, позволяващи на лишения от свобода да поддържа и да засилва връзките със семейството си. При лишаването от свобода следва също така у лишеното от свобода лице да се създаде впечатлението, че не е изключено от обществото. Накрая, лишаването от свобода трябва да улесни връщането му на работа или намирането на нова работа след изтърпяване на наказанието, благодарение на програма за подготовка за освобождаването, провеждана в мястото за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, или благодарение на условно предсрочно освобождаване, при което върху лицето се осъществява контрол ( 21 ).

66.

Следователно прилагането на тези препоръки изисква при изпълнение на наказанието или на мярката, изискваща задържане, във възможно най-малка степен да се прекъсва връзката между лишения от свобода и семейството му, както и връзката му с неговата социална и професионална среда.

67.

С оглед на тези съображения в конкретния случай изпълняващият съдебен орган трябва да прецени дали издирването лице „се намира“ или „пребивава“ в изпълняващата държава членка по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение.

68.

Следователно според мен това лице може да се счита за пребиваващо в изпълняващата държава членка по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, въпреки че то пребивава там от съвсем скоро, ако то все пак има с тази държава други достатъчно силни връзки като факта, че там е основното му място на пребиваване, че живее там със своето семейство и че извършва професионална дейност в посочената държава.

69.

По отношение на положението на г-н Wolzenburg, мисля, че той може да се счита за пребиваващ в Нидерландия по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, като се има предвид, че в момента на получаване от нидерландските власти на касаещата го европейска заповед за арест той е установил основното си място на пребиваване в тази държава от малко повече от година, че живее там със съпругата си и че упражнява в Нидерландия професионална дейност.

70.

С оглед на тези съображения предлагам да се отговори, че за да се определи дали лицето, издирвано по силата на европейска заповед за арест, се намира или пребивава в изпълняващата държава членка по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, продължителността на престоя на лицето в тази държава трябва да е достатъчна, за да се установи, че предвид другите обективни елементи, които характеризират конкретното положение на обсъжданото лице, то поддържа с посочената държава връзки, които позволяват да се счита, че изпълнението на наказанието лишаване от свобода в изпълняващата държава членка може да улесни неговата реинтеграция.

71.

С третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, точка 6 от Рамковото решение трябва да се тълкуват в смисъл, че прилагането на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в тази разпоредба, може да бъде поставено в зависимост от допълнителни административни изисквания като притежаването на безсрочно разрешение за пребиваване.

72.

Решение по дело Kozłowski, посочено по-горе, предлага насоки относно отговора на този въпрос. В това решение Съдът се произнася относно това, дали издирваното лице може да бъде считано за „намиращо се“ или „пребиваващо“ в изпълняващата държава членка дори когато не пребивава съгласно националното законодателство относно влизането и престоя на чужденците. Oberlandesgericht Stuttgart задава този въпрос, тъй като повече от три месеца след пристигането си в Германия г-н Kozłowski не осъществява там дейност и осигурява основната част от средствата си за препитание чрез извършване на престъпления ( 22 ).

73.

Според Съда това обстоятелство само по себе си не изключва възможността издирваното лице да бъде считано за намиращо се в изпълняващата държава членка, но може да представлява релевантен елемент за преценката дали това условие е изпълнено.

74.

От тези съображения следва, че за да се отговори на обсъждания въпрос и както посочва самата запитващата юрисдикция, следва да се изходи от факта, че гражданин на друга държава членка черпи своето право на престой в изпълняващата държава членка от член 18 ЕО или при нужда — от упражняването на икономическа дейност по силата на свободата на придвижване, предвидена в Договора за ЕО, и че това право може да бъде поставено под въпрос от тази държава единствено при условия, съобразени с общностното право.

75.

Всъщност съгласно член 17, параграф 1 ЕО всяко лице, което притежава гражданство на държава членка, е гражданин на Съюза и съгласно член 18, параграф 1 ЕО всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на държавите членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договора за ЕО, и на мерките, приети за неговото прилагане. Също така е безспорно, че качеството на гражданин на Съюза представлява основния статус на всеки гражданин на държава членка и че правото, гарантирано от Договора за ЕО, да се упражнява икономическа дейност като самостоятелно заето лице или като заето лице в държава членка по избор води до право да се пребивава в тази държава.

76.

Както пояснява самата запитваща юрисдикция, това право на пребиваване не е поставено в зависимост от административни условия като притежаването на безсрочно разрешение за пребиваване. Такова условие не фигурира нито сред условията, предвидени в Договора за ЕО, нито в текста на Директива 2004/38, за разлика от разпоредбата, предвиждаща лицето да притежава достатъчно средства за престой с продължителност повече от три месеца и от задължението лицето да не създава заплаха за обществения ред или обществената сигурност в приемащата държава членка, които са предмет на делото Kozłowski, посочено по-горе.

77.

Притежаването на безсрочно разрешение за пребиваване също не фигурира сред условията за прилагане на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от Рамковото решение.

78.

Следователно непритежаването на такова разрешение не може нито да изключи прилагането на възможността за отказ от изпълнение, нито да представлява релевантен елемент, който да се вземе предвид при прилагането ѝ.

79.

С оглед на тези съображения предлагам да се отговори на третия въпрос, че член 4, точка 6 от Рамковото решение трябва да се тълкува в смисъл, че прилагането на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в тази разпоредба, не може да се постави в зависимост от допълнителни административни условия като притежаването на безсрочно разрешение за пребиваване.

80.

За изчерпателност отбелязвам, че нидерландското право подчинява прилагането на посочената възможност за отказ от изпълнение на две допълнителни условия. Необходимо е, от една страна, срещу издирваното лице да може да се образува наказателно производство в Нидерландия за деянията, за които е издадена европейска заповед за арест, и от друга страна, да е предвидимо, че то няма да загуби правото си на пребиваване в тази държава членка вследствие на наказанието или на процесуалната мярка, която ще му бъде наложена след освобождаването му.

81.

Запитващата юрисдикция не отправя запитване до Съда относно съвместимостта на такива условия с Рамковото решение, тъй като установява, че те са изпълнени по настоящото дело. Все пак ще посоча, че първото от тези условия, според което трябва да е възможно срещу издирваното лице да бъде образувано наказателно производство в изпълняващата държава членка за деянията, за които е постановена присъда и е издадена европейска заповед за арест, според мен не е съвместимо с Рамковото решение.

82.

Всъщност от една страна, член 4, точка 6 от него предвижда единствено като условия за прилагане, първо, издирваното лице да е гражданин, да се намира или да пребивава в изпълняващата държава членка и второ, тази държава да поеме изпълнението на наказанието или мярката, изискваща задържане, съгласно своето вътрешно право. Освен това, както вече видяхме, Съдът решава, че понятията „се намира“ и „пребивава“ трябва да се тълкуват еднакво във всички държави членки. Този анализ на понятията, от които зависи прилагането на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от Рамковото решение, според мен има за последица, че дадена държава членка не може да я постави в зависимост от допълнително условие, което не е предвидено в тази разпоредба.

83.

От друга страна, обсъжданото допълнително условие не може да бъде обосновано от целта, преследвана с член 4, точка 6 от Рамковото решение, относно реинтеграцията на издирваното лице. Не съществува никаква връзка a priori между мястото на извършване на престъплението и мястото, където са съсредоточени основните интереси на лицето и следователно където неговото задържане има най-голяма вероятност да улесни реинтеграцията му.

84.

По отношение на второто условие, съгласно което издирваното лице не трябва да загуби правото си на пребиваване в изпълняващата държава членка, то изглежда напълно съобразено с Рамковото решение, доколкото целта за реинтеграция, преследвана от член 4, точка 6 от него имплицитно предполага, че издирваното лице може да продължи да пребивава в тази държава и доколкото правото на пребиваване на гражданин на Съюза в държава членка, на която той не е гражданин, не е безусловно.

85.

Напомням, че макар да е възможно вследствие на извършването на престъпления в държава членка гражданин на Съюза да бъде лишен от правото да пребивава в тази държава, това лишаване може да произтича само от решение за извеждане, прието съгласно силно ограничителните условия, предвидени в членове 27—33 от Директива 2004/38.

86.

Следователно подобно решение може да се приема само в изключителни случаи, когато поведението на заинтересованото лице представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за основен обществен интерес. Освен това, преди да вземе решение за извеждане от територията по съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, приемащата държава членка трябва да вземе предвид по-конкретно продължителността на престоя на заинтересованото лице на територията ѝ, неговата възраст, здравословно състояние, семейно и икономическо положение, социалното и културното му интегриране в приемащата държава членка и силата на връзката между него и страната му на произход.

87.

Предвид предходните съображения следва да е възможно издирвано лице, което се намира в положението на г-н Wolzenburg, да се счита за намиращо се или пребиваващо в Нидерландия по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение и така да се ползва от възможността за отказ от изпълнение, предвидена в тази разпоредба.

88.

Както става ясно от Решение по дело Pupino, посочено по-горе, и както напомня запитващата юрисдикция, националните юрисдикции са тези, които трябва, съгласно принципа за конформно тълкуване, да тълкуват вътрешното си право, доколкото е възможно, в светлината на текста и целта на Рамковото решение, за да постигнат резултата, който се цели с него ( 23 ). Това задължение обаче не е приложимо, когато вътрешното право не може да получи тълкуване, съвместимо с Рамковото решение, тъй като принципът за конформно тълкуване не може да служи като основа за тълкуване contra legem ( 24 ).

89.

В Решение от 5 октомври 2004 г. по дело Pfeiffer и др. ( 25 ) Съдът все пак пояснява доколко тази пречка може да се преодолее чрез принципа на равностойност. Според Съда, ако чрез прилагане на признатите от него методи на тълкуване националното право позволява при определени обстоятелства една разпоредба от вътрешния правен ред да се тълкува по такъв начин, че да бъде избегнат конфликт с друга норма на вътрешното право или за тази цел да се намали обхватът на тази разпоредба, като тя бъде прилагана само доколкото е съвместима с другата норма, юрисдикцията е длъжна да използва същите методи, за да се постигне преследваният с разглежданата директива резултат ( 26 ). Това тълкуване на обхвата на принципа за конформно тълкуване може да бъде приложено по отношение на рамково решение.

90.

По настоящото дело запитващата юрисдикция не посочва дали и доколко методите на тълкуване, признати от нейното национално право, ѝ позволяват да разреши конфликта между член 6 от OLW и член 4, точка 6 от Рамковото решение по начин, който да позволи на лице в положението на г-н Wolzenburg да се ползва от решение за отказ от предаване и да изтърпи своето наказание в Нидерландия.

91.

Тя не посочва по какъв начин са релевантни в това отношение четвъртият и петият въпрос, с които се цели да се установи дали спорната национална правна уредба противоречи на принципа на недопускане на дискриминация, установен в член 12 ЕО. При все това не може да се изключи, че възможността запитващата юрисдикция да достигне до резултата, желан от Рамковото решение, чрез методите на тълкуване на националното си право зависи от отговора на този въпрос. Следователно четвъртият и петият въпрос, чиято допустимост не се оспорва, не могат да се смятат за явно нерелевантни за разрешаването на главния спор и затова предлагам на Съда да ги разгледа.

92.

С четвъртия и петия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали националната правна уредба е съвместима с член 12 ЕО, който забранява всякаква дискриминация, основана на националност, в сферата на приложение на Договора за ЕО.

93.

Така по същество тя иска да се установи дали член 12 ЕО във връзка с член 4, точка 6 от Рамковото решение допуска правна уредба на държава членка, която предвижда, че предаването на нейни граждани за изпълнение на европейска заповед за арест трябва да бъде отказано, докато предаването на граждани на други държави членки, които се намират или пребивават в изпълняващата държава членка по смисъла на тази разпоредба от Рамковото решение, може да бъде отказано само когато те притежават безсрочно разрешение за пребиваване.

94.

Няколко държави членки, които встъпват по настоящото производство, искат от Съда да даде отрицателен отговор на този въпрос въз основа на различни съображения, които могат да се обобщят по следния начин.

95.

На първо място, според датското, германското и австрийското правителство член 4 от Рамковото решение предоставя на държавите членки право да решат, че предаването може да бъде отказано в случаите, предвидени в тази разпоредба, но тези държави не може да се задължат да транспонират тези случаи във вътрешното си право. Те също така разполагат с широка свобода на преценка, когато решават да приложат възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от този акт, и затова имат право да подчинят на различни условия прилагането ѝ по отношение на местните граждани и по отношение на граждани на други държави членки.

96.

На второ място, според нидерландското правителство подобна правна уредба не може да бъде оценена с оглед на член 12 ЕО, тъй като тя не попада в обхвата на Договора за ЕО, а в областта на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси. Освен това обстоятелствата, при които се намира г-н Wolzenburg, не могат да бъдат обхванати от Договора за ЕО, тъй като заинтересованото лице е задържано на 1 април 2006 г. въз основа на сигнал в рамките на Шенгенската информационна система за изпълнение на наказание лишаване от свобода.

97.

На трето място, една държава членка трябвало да има право да забрани предаването на своите собствени граждани. Според австрийското правителство тази забрана следвало да е съобразена с член 4, точка 6 и член 5, точка 3 от Рамковото решение, които съдържали необорима презумпция за наличието на тесни връзки между гражданите на изпълняващата държава членка и тази държава членка.

98.

Освен това забраната за екстрадиция от дадена държава на нейните собствени граждани била установена в член 3 от Протокол № 4 ( 27 ). Ставало въпрос също така и за основен принцип, приложен и в други текстове, приети в рамките на дял VI от Договора за ЕС, относно полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси ( 28 ).

99.

Също така в няколко решения Съдът приемал, че държава членка може да приеме различни мерки по отношение на своите граждани и на гражданите на други държави членки, когато това различно третиране е обективно обосновано ( 29 ). Национална правна уредба, която, както по настоящото дело, отказва предаването на местни граждани и също така включва в обхвата на този отказ единствено тези граждани на други държави членки, които притежават безсрочно разрешение за пребиваване, била обективно обоснована, тъй като тези две категории граждани на Съюза имали по-тясна връзка с изпълняващата държава членка.

100.

От друга страна, като приел член 5, точка 3 от Рамковото решение, законодателят на Съюза решил, че гражданите му, които пребивават в изпълняващата държава членка, не трябва да бъдат третирани по същия начин като тези, които се намират в тази държава, без да пребивават там.

101.

Различното третиране, предвидено в обсъжданата национална правна уредба, не изглежда да е оправдано от свободата на преценка, с която разполагат държавите членки при транспонирането на член 4, точка 6 от Рамковото решение, поради следните две причини.

102.

По същество смятам, че прилагането в националното право на възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от Рамковото решение, не е оставена на преценката на държавите членки, а има задължителен характер. При условията на евентуалност, дори да предположим, че това транспониране не е задължително, държавата членка не може да приеме мярка, която допуска дискриминация, основана на националност.

103.

По отношение на първото съображение, както посочва Съдът в Решение по дело Kozłowski, посочено по-горе, възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от Рамковото решение, цели да улесни реинтеграцията на осъденото лице. Доколкото, когато става въпрос за гражданин на Съюза, това лице има право да се придвижва и да пребивава във всички държави членки, успешната реинтеграция засяга не само изпълняващата държава членка, а всички други държави членки и лицата, които живеят там.

104.

Същият анализ може да се направи и по отношение на гражданите на трети държави. Поради премахването на граничните проверки по вътрешните граници в Шенгенското пространство тези граждани могат да се придвижват свободно в рамките на това пространство. Те могат съща така да се придвижват и да пребивават на територията на целия Съюз в качеството си на членове на семейството на гражданин на държава членка.

105.

От посоченото следва, че вследствие на отварянето на границите държавите членки са съвместно отговорни за борбата с престъпността. Поради това създаването на европейското наказателно пространство се явява необходимо, за да не може свободите на движение да се упражняват за сметка на обществената сигурност.

106.

Ето защо според мен се налага член 4, точка 6 от Рамковото решение да се транспонира в правото на всяка държава членка, за да се избегне това, европейската заповед за арест да се прилага за сметка на реинтеграцията на осъденото лице и следователно за сметка на законния интерес на всички държави членки от предотвратяване на извършването на престъпни деяния, като закрилата на този интерес се цели с посочения случай на непривеждане в изпълнение.

107.

Затова считам, че първите думи на член 4, точка 6 от Рамковото решение, а именно „[и]зпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест“, трябва да се тълкуват в смисъл, че изпълняващият съдебен орган трябва да може да разполага във вътрешното право с възможността да се противопостави на предаването, когато са изпълнени всички условия, предвидени в тази разпоредба. Според мен този анализ се потвърждава и от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета ( 30 ), което цели да улесни изпълнението на наказанието лишаване от свобода в държавата, където това изпълнение би могло да увеличи шансовете за реинтеграция на осъденото лице.

108.

По второто съображение, дори и да предположим, че държавите членки могат да изберат дали да транспонират член 4, точка 6 от Рамковото решение, ако все пак пристъпят към такова транспониране, те не могат да пренебрегнат принципа на недопускане на дискриминация.

109.

Несъмнено Рамковото решение е прието въз основа на Договора за ЕС, а не на Договора за ЕО. Също така е вярно, че правото относно гражданството продължава да попада в обхвата на суверенната компетентност на държавите членки и че общностното право няма за цел да премахне всяко различно третиране в правото на една държава членка между гражданите на тази държава и другите граждани на Съюза. Следователно задълженията и правата, които обвързват взаимно държавата членка и всеки един от нейните граждани, не са предназначени да бъдат последователно прилагани по отношение на всеки гражданин на другите държави членки ( 31 ).

110.

Все пак от тази предпоставка не може да се направи изводът, че разпоредбите, които държавите членки приемат, за да приложат акт, попадащ в приложното поле на Договора за ЕО, изобщо не подлежат на контрол за законосъобразност от гледна точка на принципа на недопускане на дискриминация.

111.

От една страна, действително от съдебната практика следва, че лицата, които са упражнили свободата си на придвижване, гарантирана от Договора за ЕО, имат право да се позовават на член 12 ЕО. Упражняването на свободата на придвижване представлява елемент на свързване с общностното право, необходим за прилагането на този член ( 32 ). Следователно съвместимостта на правната уредба на дадена държава членка с посочения член може да бъде разгледана, когато тя се прилага по отношение на лице, упражнило своята свобода на придвижване, макар тази правна уредба да попада в областта на запазената компетентност ( 33 ).

112.

Така например в Решение по дело Cowan, посочено по-горе, Съдът приема, че британски гражданин, нападнат във Франция по време на туристическия си престой там, има право да се позовава на принципа на недопускане на дискриминация срещу френския закон относно обезщетяването на жертвите на престъпления, въпреки че този закон има характер на наказателнопроцесуална норма във вътрешното право. Също така в Решение по дело Garcia Avello, посочено по-горе, е решено, че испански деца, които пребивават законно в Белгия в качеството си на граждани на Съюза, могат да се позоват на същия принцип срещу белгийските разпоредби относно фамилното име.

113.

Тези решения са част от постоянна съдебна практика, съгласно която, при упражняването на запазената си компетентност дадена държава членка не може да засяга разпоредбите на Договора за ЕО ( 34 ), сред които е и забраната за всяка форма на дискриминация, основана на националност, установена в член 12 ЕО. Тази съдебна практика би трябвало да е приложима a fortiori, когато дадена държава членка прилага акт на правото на Съюза, като рамково решение, както потвърждава член 47 ЕС, по силата на който никоя от разпоредбите на Договора за ЕС не трябва да засяга нормите на Договора за ЕС.

114.

От горепосоченото следва, че г-н Wolzenburg, който се намира в Нидерландия в резултат на упражнените свободи на придвижване, предоставени от Договора за ЕО, в качеството му на гражданин на Съюза или на икономически оператор, има право да се позовава на член 12 ЕО срещу нидерландската правна уредба, която определя при какви условия той може да се ползва от възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от Рамковото решение.

115.

От друга страна, не може при прилагането на рамково решение държава членка да засегне принципа на недопускане на дискриминация като основен принцип, фигуриращ по-специално в член 14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“) и в член 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, прогласена в Ница на  ( 35 )

116.

В действителност е установена съдебна практика, че при прилагането на правото на Съюза държавите членки са длъжни да спазват основните права, гарантирани от ЕКПЧ и произтичащи от общите конституционни традиции на държавите членки, като основни принципи на общностното право ( 36 ).

117.

Следователно условията, при които държава членка прилага възможността за отказ от изпълнение, предвидена в член 4, точка 6 от Рамковото решение, не могат да избегнат контрола за съгласуваност с принципа на избягване на дискриминация.

118.

Безспорно е, че обсъжданото нидерландско законодателство предвижда различно третиране въз основа на националност. Всъщност, както посочва Комисията, докато нидерландските граждани се ползват задължително и безусловно от възможността за отказ от изпълнение, гражданите на другите държави членки, които се намират или пребивават на територията на Нидерландия по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, попадат в обхвата на тази възможност за отказ единствено ако отговарят на допълнителни административни условия.

119.

Съгласно съдебната практика принципът на недопускане на дискриминация изисква да не се третират по различен начин сходни положения, освен ако такова различно третиране не е обективно обосновано ( 37 ). Също така е нужно обсъжданото различно третиране да бъде необходимо и пропорционално на преследваната цел ( 38 ).

120.

Няколко държави членки поддържат, че имат право последователно да отказват предаването на свои граждани и че в това отношение положението на последните и положението на гражданите на другите държави членки в рамките на прилагането на член 4, точка 6 от Рамковото решение не са сходни. Не поддържам този анализ поради следните причини.

121.

На първо място, не вярвам, че абсолютната невъзможност за предаване на граждани на изпълняващата държава членка е съвместима с Рамковото решение.

122.

От една страна, установявам, че качеството на гражданин на изпълняващата държава членка е посочено в член 4, точка 6 от Рамковото решение наравно с качествата на „намиращ се“ или „пребиваващ“ в тази държава, които могат да доведат до решение за отказ от предаване единствено след преценка на особеното положение на издирваното лице, извършена от изпълняващия съдебен орган за всеки отделен случай.

123.

От друга страна, възможността за отказ от изпълнение, установена в член 4, точка 6 от Рамковото решение, има за цел да увеличи шансовете за реинтеграция на издирваното лице. Като посочва качеството на гражданин на изпълняващата държава членка в тази разпоредба, законодателят на Съюза допуска, че това качество съдържа презумпция за съществуването на връзки между издирваното лице и изпълняващата държава членка, които позволяват да се счита, че изтърпяването на наказанието в тази държава може да улесни тази реинтеграция.

124.

Все пак не считам, че тази презумпция може да се смята от държавите членки за необорима. Можем да вземем като доказателство огромното разнообразие от лични обстоятелства, с които съдебните органи в една държава членка се сблъскват ежедневно. Така можем да си представим случая на нидерландски гражданин, който от много години живее в държава членка, различна от Кралство Нидерландия, в която той има работа и семейство и която е напуснал единствено за да избегне изпълнението на присъда, произнесена срещу него в първата държава. Не вярвам, че при това положение е възможно да се направи необорима презумпция, че реинтеграцията на засегнатото лице е по необходимост по-добре гарантирана чрез изпълнението на наказанието в Нидерландия.

125.

Затова смятам, че целта за реинтеграция, преследвана с член 4, точка 6 от Рамковото решение, не може да се постигне без индивидуализиране на режима на изпълнение на наказанието, което предполага, че съдът трябва да разполага с всичките си правораздавателни правомощия и с пълна свобода на преценка. Следователно смятам, че тази цел не оправдава държава членка да лиши компетентния съдебен орган от всякаква свобода на преценка, когато е издадена европейска заповед за арест на местен гражданин. Съдебният орган също така би трябвало да може да уважи искане за предаване, когато засегнатото лице, както в посочения по-горе пример, няма други връзки с изпълняващата държава членка, освен своята националност.

126.

На второ място, абсолютната невъзможност за предаване на граждани на изпълняващата държава членка не ми изглежда съвместима със структурата и целите на Рамковото решение.

127.

Недопускането от дадена държава на екстрадиция на нейните граждани представлява традиционен принцип на правото в сферата на екстрадициите. Той е признат от Европейската конвенция за екстрадиция, подписана от държавите — членки на Съвета на Европа, на 13 декември 1957 г. в Париж, която предвижда в своя член 6, параграф 1, буква а), че всяка от договарящите страни може да откаже екстрадицията на собствените си граждани.

128.

Принципът на недопускане на екстрадиция на местни граждани произтича от суверенитета на държавите по отношение на гражданите им, от обвързващите ги взаимни задължения и от липсата на доверие в правните системи на другите държави. Така съображенията, на които е направено позоваване, за да се обоснове този принцип, включват по-специално задължението на държавата да защитава гражданите си от прилагането на чужда наказателна система, чиито производство и език са им непознати и в рамките на която те трудно могат да осигурят защитата си ( 39 ).

129.

С Рамковото решение посоченият принцип недвусмислено се изоставя между държавите членки. С него се цели, както е видно от неговите съображения и членове, по специално от член 31, процедурата по екстрадиция между държавите членки да се премахне и да се замести със система на предаване, в рамките на която изпълняващият съдебен орган може да се противопостави на предаването само с решение, в което специално се посочва като мотив един от случаите на непривеждане в изпълнение, изчерпателно изброени в членове 3 и 4 от Рамковото решение.

130.

Рамковото решение се основава на принципа за взаимно признаване. Както се посочва в съображение 6 от Рамковото решение, европейската заповед за арест е първата конкретна мярка в областта на наказателното право, която прилага принципа за взаимно признаване, който Европейският съвет, състоял се в Тампере на 15 и 16 октомври 1999 г., определя като „крайъгълния камък“ на съдебното сътрудничество.

131.

По силата на този принцип, когато съдебен орган постанови акт в съответствие с правото на държавата, към която принадлежи, последният поражда пълно и непосредствено действие в целия Съюз, така че компетентните органи на всяка друга държава членка трябва да окажат съдействие за изпълнението му, все едно актът е постановен от съдебен орган на собствената им държава ( 40 ). Следователно приложното поле на даден съдебен акт вече не е ограничено до територията на издаващата държава членка, а оттук нататък обхваща територията на целия Съюз.

132.

От посоченото следва, че когато съдебен орган на държава членка иска предаване на лице било по силата на влязла в сила присъда, било тъй като за това лице е образувано наказателно производство, издаденият от него акт трябва да бъде автоматично признат и изпълнен във всички държави членки, без да е възможно позоваването на други случаи на непривеждане в изпълнение освен предвидените в Рамковото решение. С други думи, като приемат да създадат европейско пространство на правосъдие, и по-специално да установят системата на европейската заповед за арест въз основа на принципа за взаимно признаване, държавите членки се отказват от суверенното си право да не допускат спрямо собствените им граждани да се провеждат разследвания и да се налагат наказания от съдебните органи на другите държави членки.

133.

Този отказ е направен възможен, тъй като, както се посочва в десетото съображение от Рамковото решение, „механизмът на европейската заповед за арест се основава на високо равнище на [доверие] между държавите членки“.

134.

На първо място, това доверие се изразява в отказа на държавите членки да упражняват правото си да възбуждат наказателно преследване, който се съдържа в принципа ne bis in idem, закрепен в член 54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген ( 41 ), по силата на който лице, осъдено с влязла в сила присъда в една държава членка, не може отново да бъде преследвано за същите деяния в друга държава членка.

135.

Както Съдът подчертава в Решение от 11 февруари 2003 г. по дело Gözütok и Brügge ( 42 ), независимо от правилата, съгласно които е наложено наказанието, посоченият принцип задължително предполага, че е налице взаимно доверие между държавите членки в съответните им системи на наказателно правосъдие и че всяка от тях приема прилагането на действащото в останалите държави членки наказателно право дори когато прилагането на собственото ѝ наказателно право би довело до различно разрешение ( 43 ).

136.

Това доверие произтича от няколко фактора. От една страна, със създаването на Европейските общности или с присъединяването към тях всички държави членки са показали, че са правови държави, които спазват основните права, предвидени в ЕКПЧ, и от 7 декември 2000 г. — в Хартата на основните права на Европейския съюз. В допълнение, освен ратифицирането на тази конвенция и прогласяването на тази харта, всички държави членки споделят включваща множе-ство изисквания концепция за правовата държава, както заключава Комисията в точка 1 от мотивите на предложението си за приемане на Рамковото решение ( 44 ).

137.

Следователно въпреки липсата до този момент на обширно хармонизиране на материалното и процесуалното наказателно право в рамките на Европейския съюз държавите членки са се уверили, че условията, при които срещу гражданите им се възбуждат наказателни преследвания и се постановяват присъди в другите държави членки, не нарушават правата на тези граждани и им позволяват да се защитават по подходящ начин въпреки затрудненията от езиково естество и незапознатостта с производството.

138.

От друга страна, доверието, което държавите членки и гражданите им трябва да имат в правосъдието на останалите държави членки, се явява логичен и неизбежен резултат от създаването на единния пазар, както и от въвеждането на европейското гражданство.

139.

Всъщност в приложение на установените с Договора за ЕО свободи на движение всяка държава членка е длъжна да позволи на гражданите на останалите държави членки да извършват икономическа дейност на територията ѝ като самостоятелно заети лица или заети лица при същите условия като собствените ѝ граждани.

140.

С въвеждането на гражданството на Съюза е изминат допълнителен етап, тъй като всяка държава членка е длъжна също да допуска на територията си гражданите на останалите държави членки, които искат да пребивават в нея, ако поне през първите пет години те разполагат с достатъчно средства и са включени в системата за социално осигуряване. Държавата трябва да им позволи да участват в местните избори и в изборите за Европейски парламент. Накрая тя трябва да гарантира, че дипломатическите и консулските ѝ представителства осигуряват закрилата на всеки гражданин на Съюза, който се намира в трета държава, ако липсва закрила от държавата членка, чийто гражданин е заинтересованото лице.

141.

Следователно осъществяването на единния пазар и гражданството на Съюза постепенно водят до това, държавите членки да третират гражданите на останалите държави членки, както собствените си граждани във все по-голяма част от икономическия, социалния и политическия живот. Те позволяват също на всеки гражданин да отиде да живее или работи в държава членка по свой избор в рамките на Съюза, както всеки гражданин на тази държава.

142.

Следователно моментът изглежда подходящ към това правно положение да се добави равното третиране пред правосъдните органи. С други думи, тъй като даден гражданин на Съюза вече разполага във всяка държава членка с права, които в голяма степен са идентични с тези на гражданите на тази държава членка, справедливо е за него да се прилагат и същите задължения в областта на наказателното право. Това означава, че ако той извърши престъпление в приемащата държава, за него ще се образува наказателно производство и той ще бъде съден пред съдилищата на посочената държава, както за местните граждани, и че ще изтърпи своето наказание там, освен ако изпълнението му в собствената му държава не може да увеличи шансовете му за реинтеграция.

143.

Изоставянето на принципа на недопускане на екстрадиция на граждани на съответната държава с Рамковото решение се потвърждава също, ако това изобщо е необходимо, от преходните разпоредби, предвидени в член 33 от решението в полза на Република Австрия, с които се разрешава на тази държава членка да остави в сила подобен принцип през период от време, необходим за изменение на конституцията ѝ, и най-късно до 31 декември 2008 г.

144.

Истина е, че член 5 от Рамково решение 2002/946/ПВР, прието след Рамковото решение, изрично посочва случая, в който по силата на вътрешното си право държава членка „не екстрадира свои граждани“, и предвижда, че в този случай срещу лицето, заподозряно в извършване в друга държава членка на престъпление, посочено в този акт, се образува наказателно преследване в държавата членка, чийто гражданин е то, съгласно процедурите, посочени в член 6 от Европейската конвенция за екстрадиция от 13 декември 1957 г. Все пак тези разпоредби, предвидени в акт, целящ да засили наказателната репресия по отношение на определени престъпления, не следва да е определящ при тълкуването на Рамковото решение.

145.

Накрая, не вярвам, че предаването от държава членка на нейните граждани в изпълнение на европейска заповед за арест противоречи на основните права, и по-специално на член 3, параграф 1 от Протокол № 4, съгласно който гражданин на дадена държава не може да бъде експулсиран от нейната територия.

146.

От една страна, предаването на съдебните органи на друга държава членка не може да се счита за експулсиране по смисъла на тази разпоредба.

147.

От друга страна, изоставянето с Рамковото решение на принципа на недопускане на екстрадиция на граждани на съответната държава не лишава изпълняващия съдебен орган от всякакво средство за закрила на съответното лице, ако се окаже, че по изключение искане за предаване може да накърни основните му права.

148.

Така, макар валидността на Рамковото решение, както на всеки акт от вторичното право, да зависи от съответствието му с основните права ( 45 ) и при прилагането му, както при прилагането на всеки друг акт от общностното право, държавите членки да са длъжни да спазват тези права, в член 1, параграф 3 от Рамковото решение Съветът на Европейския съюз уточнява, че наложеното с това решение задължение за предаване не трябва по никакъв начин да накърнява основните права и принципите, залегнали в член 6 ЕС.

149.

Следователно в особен случай и по изключение изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, ако, както е посочено в съображение 12 от Рамковото решение, са налице „почиващи на обективни елементи основания да се счита, че въпросната заповед е издадена с цел преследване или наказване на лице поради неговия пол, раса, религия, етническа принадлежност, националност, език, политически убеждения или сексуална ориентация или че [неговото положение може да бъде засегнато поради някое от тези основания]“.

150.

Освен това следва и да се припомни, че ако държава членка приеме материалноправни или процесуалноправни наказателни разпоредби, които накърняват закрепените в член 6 ЕС принципи, в приложение на член 7 ЕС Съветът може да спре изпълнението на Рамковото решение, както е посочено в съображение 10 от него.

151.

Предвиждането на тези различни гаранции в Рамковото решение — като тези гаранции не са установени със самото Рамково решение, тъй като те вече са част от общностния правов ред — свидетелства за намерението на законодателя на Съюза съдържащите се в това рамково решение нововъведения спрямо традиционния режим на екстрадицията, като изоставянето на принципа на недопускане на екстрадиция на граждани на съответната държава, да не доведат до намаляване на степента на закрила на основните права.

152.

Ето защо държавите членки не биха могли, без да застрашат полезното действие на Рамковото решение, да приемат разпоредби във вътрешното си право, които по един или друг начин биха имали за последица повторното въвеждане на систематично изключение в полза на гражданите си.

153.

При всички случаи дори да предположим, че член 4, точка 6 от Рамковото решение може да се тълкува в смисъл, че държава членка има право последователно да отказва предаването на свои граждани, такова тълкуване не оправдава различното третиране, което се съдържа в обсъжданата нидерландска разпоредба.

154.

Съгласно член 4, точка 6 от Рамковото решение гражданин на друга държава членка, който се намира или пребивава в изпълняващата държава членка по смисъла на тази разпоредба, се приравнява на гражданин на тази държава по отношение на правото си да се ползва от решение за отказ от предаване и следователно от възможността да изтърпи наказанието си в посочената държава.

155.

Да се изключи такъв гражданин от приложното поле на посочената разпоредба би означавало, че издирваното лице трябва задължително да изтърпи наказанието си в издаващата държава членка, независимо от продължителността на това наказание и разстоянието между изпълняващата държава членка и издаващата държава членка.

156.

Следователно подобно решение може да направи практически невъзможно или много трудно поддържането на контакти между осъденото лице и неговите близки чрез посещения на мястото за лишаване от свобода, както и извършването на професионална дейност от това лице например в рамките на адаптиран режим на изтърпяване на наказанието, при който през част от времето лицето е на свобода.

157.

Такова различно третиране изглежда явно несъобразено с възможните разлики в положението на гражданите на изпълняващата държава членка и на гражданите на другите държави членки, които се намират или пребивават в първата държава по смисъла на член 4, точка 6 от Рамковото решение, ако тази разпоредба се тълкува според позицията на нидерландското правителство.

158.

Следователно според мен обсъжданата нидерландска правна уредба противоречи на принципа на недопускане на дискриминация.

159.

С оглед на тези съображения предлагам на Съда да постанови, че член 12 ЕО във връзка с член 4, точка 6 от Рамковото решение не допуска правна уредба на държава членка, която предвижда, че предаването на нейни граждани за изпълнение на европейска заповед за арест трябва да бъде отказано, докато предаването на граждани на други държави членки, които се намират или пребивават в изпълняващата държава членка по смисъла на тази разпоредба от Рамковото решение, може да бъде отказано само когато те притежават безсрочно разрешение за пребиваване.

160.

С оглед на посочените по-горе съображения предлагам да се отговори по следния начин на поставените от Rechtbank Amsterdam преюдициални въпроси: