1.

Настоящото производство дава на Съда нова възможност да изясни важен аспект от своята практика относно вменяването на отговорност за нарушения на правилата относно картелите в рамките на група от предприятия. За разлика от случая, по който неотдавна бе постановено Решение по дело ETI ( 2 ), настоящият случай не се отнася до проблем на правоприемство между предприятия, а до въпроса при какви предпоставки дружеството майка отговаря за нарушенията на правилата относно картелите, извършени от неговите дъщерни дружества.

2.

В основата на този случай стои производство в областта на картелите, в което Комисията установява, че четири изцяло притежавани от Akzo Nobel NV дъщерни дружества са нарушили разпоредбите на член 81, параграф 1 ЕО и член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП ( 3 ), като са взели участие в антиконкурентни договорености в сектора на холин хлорида. Въпреки че самото дружество майка Akzo Nobel NV не е участвало в картела, Комисията му налага глоба, която то дължи солидарно със своите дъщерни дружества. Релевантното решение на Комисията от 9 декември 2004 г. ( 4 ) (наричано по-нататък „спорното решение“) е изцяло потвърдено от Първоинстанционния съд с Решение от 12 декември 2007 г. ( 5 ) (наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“).

3.

Съдът е сезиран с жалба от Akzo Nobel NV и още четири дъщерни дружества, които принадлежат към групата Akzo Nobel. Страните по същество се обединяват около становището, че дружеството майка може да бъде санкционирано за нарушенията на правилата относно картелите, извършени от неговите дъщерни дружества, само ако упражнява решаващо влияние върху тях. Доста оспорвано е обаче дали когато дружеството майка притежава всички дялове в дъщерните дружества, такова влияние трябва да се презумира, или е нужно да са налице конкретни индиции за упражняване на влияние от дружеството майка върху търговската дейност на дъщерните дружества; по този въпрос практиката на Първоинстанционния съд не е единна ( 6 ). Освен това трябва да се изясни до какво точно трябва да се отнася решаващото влияние на дружеството майка (обект на решаващото влияние).

4.

Правната уредба по този случай се съдържа в член 81, параграф 1 ЕО, член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП и член 23, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 ( 7 ).

5.

Приложимите в случая разпоредби на член 81, параграф 1 ЕО гласят:

„Забраняват се като несъвместими с общия пазар: всички споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които биха могли да засегнат търговията между държавите членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на общия пазар, и в частност такива, които:

[…]“

6.

Член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП съдържа по същество същата разпоредба като член 81, параграф 1 ЕО, която обаче се отнася до търговията между договарящите страни по Споразумението за ЕИП и до неговия териториален обхват.

7.

Член 23, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 предвижда:

„С решение Комисията може да налага санкции на предприятия и на сдружения на предприятия, когато умишлено или поради небрежност:

[…]

За всяко предприятие и сдружение на предприятия, което има участие в нарушението, санкцията не може да надвишава 10% от общия размер на оборота му за предходната стопанска година.

[…]“

8.

Според констатациите на Комисията, на които се позовава Първоинстанционният съд в обжалваното съдебно решение ( 8 ), обстоятелствата в основата на спора са следните:

9.

След като през април 1999 г. получава заявление за освобождаване от или намаляване на санкции от страна на американско предприятие, Комисията започва разследване в сектора на холин хлорида на световно равнище.

10.

Холин хлоридът е част от групата на водоразтворимите витамини B комплекс (витамин B4), който се използва главно в производството на фуражи като хранителна добавка. Освен производителите, пазарът на холин хлорид засяга, от една страна, преработвателите, които купуват продукта от производителите в течна форма и го преработват в холин хлорид върху носител за сметка на производителя или за своя сметка, а от друга страна, дистрибуторите.

11.

Жалбоподателитe, пет дружества, които принадлежат към групата Akzo Nobel, също са част от производителите на холин хлорид. Akzo Nobel NV със седалище в Нидерландия е дружеството майка на групата Akzo Nobel и притежава (като същинско холдингово дружество) 100% от капитала на своите дъщерни дружества Akzo Nobel Chemicals International BV и Akzo Nobel Nederland BV. Последното е собственик на 100% от капитала на своето дъщерно дружество Akzo Nobel Chemicals BV, което от своя страна притежава всички активи на своето дъщерно дружество Akzo Nobel Functional Chemicals BV.

12.

След приключване на разследването Комисията констатира в спорното решение, че жалбоподателите са участвали на световно и европейско равнище в сключването на споразумения и съгласувани практики относно определянето на цени, подялбата на пазари и съгласуване на действията срещу конкурентите в сектора на холин хлоридa в ЕИП и по този начин са нарушили член 81, параграф 1 ЕО и член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП ( 9 ).

13.

За констатираните нарушения в точка 2 от спорното решение Комисията налага на Akzo Nobel NV, Akzo Nobel Nederland BV, Akzo Nobel Chemicals International BV, Akzo Nobel Chemicals BV и Akzo Nobel Functional Chemicals BV солидарно глоба от 20,99 милиона евро.

14.

В точка 3 от спорното решение Комисията задължава жалбоподателите незабавно да преустановят споменатите в точка 1 нарушения и занапред да се въздържат от констатираните противоправни практики, а също и от всички мерки, които имат същата цел или същия резултат.

15.

В мотивите на решението си Комисията изяснява, че поради липсата на търговска самостоятелност на дъщерните дружества адресат на решението трябва да бъде и дружеството майка Akzo Nobel NV, въпреки че последното — за разлика от споменатите дъщерни дружества — не е участвало в картела ( 10 ). Поради същата причина в решението си, и не на последно място при пресмятането на размера на глобата, Комисията взема предвид пазарния дял и оборота на Akzo Nobel NV като група ( 11 ).

16.

Akzo Nobel NV, Akzo Nobel Nederland BV, Akzo Nobel Chemicals International BV, Akzo Nobel Chemicals BV и Akzo Nobel Functional Chemicals BV предявяват пред Първоинстанционния съд съвместна жалба срещу спорното решение на Комисията, като искат това решение да се отмени и Комисията да бъде осъдена да заплати съдебните разноски. От своя страна, Комисията иска Първоинстанционният съд да отхвърли като недопустима или явно неоснователна жалбата, доколкото е подадена от Akzo Nobel Nederland, Akzo Nobel Chemicals International и Akzo Nobel Chemicals, да отхвърли жалбата в останалата ѝ част и да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.

17.

С обжалваното съдебно решение от 12 декември 2007 г. Първоинстанционният съд изцяло потвърждава решението на Комисията. Той отхвърля жалбата и осъжда жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.

18.

Със съвместна жалба, подадена в секретариата на Съда на 3 март 2008 г., Akzo Nobel NV, Akzo Nobel Nederland BV, Akzo Nobel Chemicals International BV, Akzo Nobel Chemicals BV и Akzo Nobel Functional Chemicals BV искат от Съда:

19.

От своя страна, Комисията иска:

20.

Провежда се единствено писмената фаза на производството, доколкото нито една от страните не иска провеждане на съдебно заседание.

21.

Комисията повдига възражение за недопустимост на жалбата по две съображения.

22.

Първо, Комисията оспорва правото на жалба, съответно правния интерес на повечето жалбоподатели. Тя поддържа, че с жалбата се оспорва само солидарната отговорност на Akzo Nobel, така че Akzo Nobel Nederland BV, Akzo Nobel Chemicals International BV, Akzo Nobel Chemicals BV и Akzo Nobel Functional Chemicals BV нямали locus standi.

23.

Това възражение на Комисията не може да се приеме. Според член 56, втора алинея, първо изречение от Статута на Съда единствената предпоставка за възникване на право на жалба за всички жалбоподатели е техните искания да са били отхвърлени от Първоинстанционния съд ( 12 ).

24.

Що се отнася до правния интерес, според постоянната съдебна практика той е налице, когато искът или жалбата може да донесе полза на страната, която го/я е подала ( 13 ). Трябва да се приеме, че това условие е изпълнено и по отношение на Akzo Nobel Nederland BV, Akzo Nobel Chemicals International BV, Akzo Nobel Chemicals BV и Akzo Nobel Functional Chemicals BV: макар в случая да е насочена само срещу солидарната отговорност на Akzo Nobel NV, жалбата може да донесе конкретна полза и на другите жалбоподатели.

25.

С решението си Първоинстанционният съд потвърждава решението на Комисията да наложи на жалбоподателите солидарно глобата от 20,99 милиона евро. Ако обстоятелствата не се променят, в съответствие с принципите на солидарната отговорност Комисията би била свободна да изисква от всеки жалбоподател заплащането на целия размер на глобата. Ако все пак решението на Първоинстанционния съд в частта му по отношение на отговорността на Akzo Nobel NV бъде отменено в производството по обжалване, при определянето на глобата не би следвало да се взема под внимание пазарният дял, съответно оборотът на цялата група от предприятия Akzo Nobel, което би довело до значителното намаляване на глобата, за която дъщерните дружества са солидарно задължени. Следователно това би донесло на другите жалбоподатели значителна полза, изразяваща се в съществено намаляване на общата сума, която Комисията съгласно правилата на солидарната отговорност може да изисква от всеки един от тях. По този начин би намалял и евентуалният риск от неправилно разпределяне на солидарната отговорност във вътрешните отношения между групата от предприятия.

26.

Второ, Комисията поддържа, че жалбата е недопустима, доколкото част от правното основание на жалбата представлявала недопустимо ново правно основание. Жалбоподателите не оспорили пред Първоинстанционния съд наличието на презумпция, според която дружество майка упражнява решаващо влияние върху изцяло притежаваното от него дъщерно дружество. Освен това в първоинстанционното производство жалбоподателите не поддържали изложеното сега пред Съда твърдение, че с възприемането на широко понятие за обект на решаващото влияние се нарушава принципът на личната отговорност.

27.

Това възражение на Комисията също трябва да бъде отхвърлено.

28.

Съгласно член 42, параграф 2 във връзка с член 118 от Процедурния правилник на Съда в хода на производството по обжалване е недопустимо да се въвеждат нови правни основания. Все пак жалбоподателят има право да изложи нови доводи във връзка с вече изтъкнатите в първоинстанционното производство правни основания, най-вече за да вземе отношение по изводите на Първоинстанционния съд в обжалваното съдебно решение ( 14 ). Противно на становището на Комисията, релевантният критерий е не дали жалбоподателите изобщо излагат нов довод, а дали новият довод представлява самостоятелно правно основание, или — което е допустимо — само допълва вече предявени в процеса правни основания ( 15 ).

29.

Дори ако се приеме, че жалбоподателите всъщност едва в производството по обжалване са оспорили самото наличие на презумпцията, по този начин те само са допълнили вече изложено в първоинстанционното производство правно основание. Това е така, защото още в първоинстанционното производство жалбоподателите в частност изтъкват, че на Akzo Nobel NV неправилно е вменена солидарна отговорност, доколкото то не е упражнявало „решаващо влияние“ върху пазарното поведение на своите дъщерни дружества и следователно не е формирало с тях стопанска единица, нито предприятие по смисъла на член 81 ЕО. С изричното оспорване в производството по обжалване на приложимостта на самата презумпция, жалбоподателите само изтъкват допълнителен довод в подкрепа на твърдението си за липсата на „решаващо влияние“ от страна на Akzo Nobel NV. В действителност тази презумпция има значение само за практическото прилагане на критерия за „решаващото влияние“ и следователно е тясно свързана с него.

30.

Всичко това има значение особено с оглед на факта, че съгласно член 225 ЕО, член 58, първа алинея от Статута на Съда и член 112, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник на Съда жалбата не може само да повтаря или възпроизвежда вече изложени пред Първоинстанционния съд правни основания и доводи, а трябва да съдържа правни доводи, с които по специфичен начин се подкрепят твърденията за пороци на съдебното решение ( 16 ). Понеже в обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отделя голямо внимание на презумпцията ( 17 ), жалбоподателите са били длъжни също да изразят становище по нея в своята жалба. Напротив, в първоинстанционното производство това не е било задължително, тъй като Комисията — за разлика от Първоинстанционния съд в обжалваното съдебно решение — не е обсъждала подробно презумпцията в спорното решение.

31.

Смисълът и целта на разпоредбата на член 118 от Процедурния правилник на Съда в случая не налагат друг правен извод. Съгласно постоянната съдебна практика целта на тази разпоредба е да се предотврати сезирането на Съда със спор с по-широк обхват от този, който е бил разгледан от Първоинстанционния съд. В рамките на обжалването правомощията на Съда се свеждат до преценка на правното решение, дадено във връзка с изложените пред Първоинстанционния съд правни основания ( 18 ). В настоящия случай обаче Първоинстанционният съд подробно е разгледал предпоставките за и приложимостта на презумпцията по отношение на Akzo Nobel NV ( 19 ).

32.

Съответно доводът на жалбоподателите, че с възприемането на широко понятие за обект на решаващото влияние се нарушава принципът на личната отговорност, не представлява недопустимо ново правно основание. Това е така, защото жалбоподателите вече са изтъкнали пред Първоинстанционния съд, че решаващото влияние на дружеството майка може да се вземе под внимание само когато е свързано с определени аспекти от търговската политика на дъщерното дружество ( 20 ). В обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд отхвърля този довод, защото възприема по-широко понятие за обект на решаващото влияние. Като възразяват срещу последствията от това според тях твърде широко тълкуване, жалбоподателите просто оспорват съответните изводи на Първоинстанционния съд.

33.

Следователно твърденията им са допустим нов довод във връзка с правно основание, което вече е разгледано в първоинстанционното производство. В това отношение не съществува и опасност Съдът да превиши своите правомощия в производството по обжалване, защото Първоинстанционният съд вече подробно е разгледал въпроса за обекта на решаващото влияние на дружеството майка ( 21 ).

34.

Следователно жалбата е изцяло допустима.

35.

Жалбоподателите считат, че спорното решение неправилно е адресирано и до Akzo Nobel NV, като по този начин на последното, в качеството му на дружество майка на групата Akzo Nobel, неправилно била вменена отговорността за нарушенията на правилата относно картелите, извършени от неговите дъщерни дружества. На основата на това твърдение те обжалват първоинстанционното решение с едно-единствено правно основание. Те изтъкват, че Първоинстанционният съд неправилно тълкувал и приложил понятието за предприятие по смисъла на член 81 ЕО, съответно на член 23, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003, вследствие на което Akzo Nobel NV и неговите дъщерни дружества били възприети като едно предприятие.

36.

Основният проблем във връзка с отговорността за нарушение на правилата относно картелите се поражда от факта, че не е задължително адресатите на правилата на конкуренцията и адресатите на решението на органите за защита на конкуренцията да са едни и същи ( 22 ).

37.

Докато правилата на конкуренция действително са адресирани до предприятия и се прилагат пряко към тях независимо от тяхната организационна и правна форма ( 23 ), решенията на органите за защита на конкуренцията относно санкциониране за нарушения на правилата на конкуренция могат да бъдат адресирани само до лица, тъй като — и при това не на последно място — такива решения при необходимост трябва да бъдат приведени в изпълнение ( 24 ). Поради това във всеки случай, когато орган за защита на конкуренцията санкционира нарушение на правилата относно картелите, се поставя въпросът за вменяването на отговорността за това нарушение на конкретно лице ( 25 ).

38.

Изборът на критериите за вменяване на отговорността трябва да бъде съобразен както със санкционния характер на наложените мерки, така и със смисъла и целта им.

39.

Санкционният характер на мерките (и най-вече глобите), налагани от органите за защита на конкуренцията с цел санкциониране на нарушенията на правилата относно картелите, сочи, че става въпрос за правна област, която най-малкото е сродна на наказателното право. Поради това към вменяването на отговорността за нарушение на правилата относно картелите се прилага принципът за личната отговорност ( 26 ), който от своя страна е част от принципите на правовата държава и принципа на вината ( 27 ). Принципът на личната отговорност означава, че отговорност за нарушението на правилата относно картелите по принцип може да се търси от онова физическо или юридическо лице, което стопанисва участващото в картела предприятие ( 28 ), с други думи, отговорност носи правният субект — притежател на предприятието.

40.

Що се отнася до смисъла и целта на наложените мерки, трябва да се вземе под внимание, че те са предназначени да осигурят ефективното прилагане на правилата на конкуренция, за да се гарантира ненарушаване на конкуренцията (член 3, параграф 1, буква ж) ЕО); затова те следва да възпират икономическите оператори от участие в картели ( 29 ).

41.

По правило съобразяването на личната отговорност допринася и за ефективното прилагане на правилата на конкуренцията, но само ако лицето, стопанисващо предприятието, оказва решаващо въздействие върху пазарното поведение на последното. Под натиска на наложените санкции това лице следва да промени въпросното поведение, така че в бъдеще предприятието да спазва правилата на конкуренцията. Същевременно санкцията има общо превантивно действие, като възпира и другите икономически оператори от нарушаване на правилата относно картелите.

42.

С оглед на все по-усложняващата се организационна структура на икономическите оператори може естествено да се стигне до ситуация, в която предприятието обхваща няколко дружества, а физическото или юридическото лице, действително отговорно за нарушенията на правилата относно картелите, не е (или не е само то) онова лице, което на пръв поглед се явява участник в картела. За прилагането на правилата на конкуренцията е от значение не дали формално са обособени няколко дружества вследствие на самостоятелната им правосубектност, а по-скоро дали тези дружества имат единно пазарно поведение ( 30 ).

43.

Щом в рамките на концерн дружеството майка упражнява решаващо влияние върху своите дъщерни дружества, някои от които от негово име участват в картел с трети лица, то тогава в съответствие с принципа на личната отговорност и целта за ефективно прилагане на правилата на конкуренцията трябва всички дружества от концерна, които участват в картела, включително дружеството майка, да отговарят солидарно за целите на санкционирането на нарушенията на правилата относно картелите. Само по този начин може също да се гарантира, че при определянето на размера на глобата, която трябва да бъде наложена, правилно е взета под внимание реалната икономическа мощ на цялото предприятие и че успешното ѝ принудително събиране няма да бъде застрашено от евентуални прехвърляния на активи между дружеството майка и неговите дъщерни дружества.

44.

В този смисъл в постоянната си практика Съдът приема, че дружеството майка може да носи отговорност за поведението на дъщерното дружество в частност когато дъщерното дружество, макар да има собствена правосубектност, не определя самостоятелно пазарното си поведение, а по същество следва указанията на дружеството майка ( 31 ).

45.

В настоящия случай ни интересува точно тази проблематика. Трябва да се изясни дали правилно е било прието, че в качеството си на дружество майка Akzo Nobel NV трябва да носи солидарна отговорност за нарушенията на правилата относно картелите, извършени от дъщерните му дружества ( 32 ). От една страна, жалбоподателите изтъкват, че Първоинстанционният съд е приложил неправилно определена степен на доказване по отношение на решаващото влияние на Akzo Nobel NV върху неговите дъщерни дружества (първа част от правното основание на жалбата). От друга страна, Първоинстанционният съд неправилно определил обекта на това влияние, доколкото приел, че за целта трябва да се вземат под внимание всички организационни, икономически и юридически връзки между предприятията, а правилният подход бил да се ограничи само до търговската политика в по-тесен смисъл (втора част от правното основание на жалбата).

46.

Първата част от правното основание на жалбата e посветена на изискванията за доказване на решаващото влияние, упражнявано от дружеството майка върху неговите дъщерни дружества. Жалбоподателите твърдят, че в точки 60—62 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд неправилно е преценил степента на доказване, която се изисква предвид досегашната съдебна практика.

47.

Първо, страните по настоящия спор са единодушни, че дружеството майка може да носи отговорност за нарушенията на правилата относно картелите, извършени от негово дъщерно дружество, при наличието на две кумулативни предпоставки: от една страна, дружеството майка трябва да е в състояние да упражнява решаващо влияние върху своето дъщерно дружество, и от друга — трябва действително да упражнява това влияние ( 33 ).

48.

За да е в състояние дружеството майка да упражнява решаващо влияние върху свое дъщерно дружество, трябва дъщерното дружество да зависи икономически от дружеството майка в не едно отношение ( 34 ). В настоящия случай не е нужно да се разглежда по-задълбочено въпросът какъв вид връзка между двете дружества е необходим за тази цел ( 35 ). Всъщност няма съмнение, че дружеството майка, което — както Akzo Nobel NV в настоящия случай — има 100% контрол върху дъщерното си дружество ( 36 ), било чрез пряко участие, било непряко чрез участия в други дружества, има възможност да упражнява върху него решаващо влияние.

49.

За сметка на това задълбочено се спори по въпроса какви са изискванията за доказване на действителното упражняване на решаващо влияние от дружеството майка върху неговото дъщерно дружество. За разлика от Комисията жалбоподателите считат, че вменяването на отговорност във връзка с нарушения на правото на картелите (поне в спорния случай) било възможно само ако освен притежаването на участие от 100% съществуват конкретни основания да се направи изводът, че дружеството майка действително е упражнявало влияние върху дъщерното дружество. Накратко казано, от гледна точка на жалбоподателите изискванията за доказване на решаващото влияние включват „100% плюс X“.

50.

Това схващане на жалбоподателите според мен не е убедително. Както ще отбележа по-нататък, липсва му опора в досегашната практика на Съда. Всъщност според тази съдебна практика съществува оборима презумпция, че дружеството майка действително упражнява решаващо влияние върху своите дъщерни дружества, в които притежава участие от 100% (вж. буква а) по-нататък). Впрочем според мен няма причина да се абстрахираме от тази презумпция и да увеличаваме степента на доказване до „100% плюс X“, както смятат жалбоподателите (вж. буква б) по-нататък).

51.

Според практиката на Съда съществува презумпция, че дружеството майка действително упражнява решаващо влияние върху дъщерните си дружества, в които притежава участие от 100%.

52.

От Решение по дело AEG следва, че при вменяването на отговорност за антиконкурентно поведение в рамките на концерн не е необходимо да се доказва дали дружеството майка се е възползвало от възможността си да оказва решаващо влияние върху търговската и ценовата политика на изцяло притежаваното от него дъщерното дружество, доколкото според Съда дъщерното дружество, в което дружеството майка притежава 100% участие, „задължително следва политика, очертана от същите създадени с устава органи, които определят политиката на дружеството майка“ ( 37 ).

53.

Решение по дело Stora утвърждава тази практика. Според него капиталово участие от 100% вече дава основание да се допусне, че дружеството майка действително упражнява решаващо влияние върху поведението на своето дъщерно дружество ( 38 ).

54.

От Решение по дело Stora също така може да се направи изводът, че това е оборима презумпция: Съдът приема, че дружеството майка (като жалбоподател) е длъжно да обори презумпцията за решаващо влияние, като докаже противното ( 39 ).

55.

Въпреки това жалбоподателите се опитват чрез позоваване на точки 28 и 29 от Решение по дело Stora да установят, че в него Съдът е ограничил действието на презумпцията и е увеличил предпоставките за вменяване на отговорност на дружеството майка за поведението на дъщерното дружество. Въпросните точки от това решение гласят:

56.

Противно на виждането на жалбоподателите, тези точки от Решение по дело Stora изобщо не сочат, че Съдът е изоставил досегашната си практика и е увеличил предпоставките за вменяване на отговорност на дружеството майка за извършени от дъщерните му дружества нарушения на правилата относно картелите.

57.

Всъщност в това решение Съдът само отбелязва по отношение на изводите на Първоинстанционния съд, че последният „не се основава на разбирането, че отговорността на дружеството майка възниква само поради факта на 100%-ното му участие в дружествения капитал“ ( 40 ). От това обаче не може да се направи изводът, че за да вмени на дружеството майка отговорност за извършено от дъщерното му дружество нарушение на правилата относно картелите, органът по конкуренция е длъжен сам да събере доказателства относно упражняването на конкретно влияние от дружеството майка върху изцяло притежаваното от него дъщерно дружество. Всъщност с този пасаж от Решение по дело Stora само се пояснява, че при спор дружеството майка има възможност да оспори наличието на решаващо влияние, като докаже противното и по този начин обори презумпцията за влияние при 100% участие в капитала.

58.

Това личи особено ясно от прочита на следващите съображения на Съда в Решение по дело Stora. С тях е изяснено, че „предвид факта на 100%-ното участие в капитала Първоинстанционният съд е имал основание да презумира, че дружеството майка действително е упражнявало решаващо влияние върху поведението на своето дъщерно дружество“, и че жалбоподателят — т.е. дружеството майка — „е бил длъжен да обори тази презумпция с достатъчно доказателства“ ( 41 ).

59.

Обстоятелството, че по дело Stora дружеството майка на групата Stora е представлявало цялата група при разговорите с Комисията, не трябва неправилно да се разбира като ограничаване на презумпцията. Наистина както Съдът, така преди него и Първоинстанционният съд изтъкват в своите решения това обстоятелство ( 42 ). От употребата на въвеждащата дума „особено“ все пак става ясно, че представителството на групата Stora в административното производство изключително чрез нейното дружество майка е взето предвид само като допълнителен фактор, който не само не ограничава, но евентуално може и да укрепи без друго съществуващата презумпция за решаващо влияние ( 43 ).

60.

В Решение по дело Stora Съдът в никакъв случай не поставя допълнителни изисквания за прилагането на презумпцията, освен притежаването на 100% участие в капитала. Това е очевидно при сравнение със заключението по същото дело на генералния адвокат Mischo, който не счита за достатъчно притежаването на 100% участие и изисква „допълнителен елемент“ ( 44 ). Неговото становище не е прието изцяло от Съда в Решение по дело Stora.

61.

Следователно Първоинстанционният съд се е придържал към досегашната практика на Съда, като е основал обжалваното съдебно решение на оборимата презумпция, че дружеството майка, което притежава 100% от капитала на свое дъщерно дружество, упражнява решаващо влияние върху поведението на последното ( 45 ). Следователно противоположното твърдение на жалбоподателите е неоснователно.

62.

По-нататък трябва да се установи дали Съдът следва да използва настоящия случай, за да увеличи степента на доказване на „100% плюс X“, както смятат жалбоподателите. Тази дискусия изглежда необходима тъкмо в светлината на по-новата практика на Първоинстанционния съд, и по-специално на Решение по дело DaimlerChrysler ( 46 ) и Решение по дело Bolloré ( 47 ), на които жалбоподателите се позовават в подкрепа на своята теза.

63.

Веднага ще отбележа, че противно на твърденията на жалбоподателите, решенията на Първоинстанционния съд по дело DaimlerChrysler и по дело Bolloré в никакъв случай не са в един и същ смисъл.

64.

На първо място, що се отнася до Решение по дело DaimlerChrysler, на пръв поглед изглежда, че Първоинстанционният съд е приел, че не е достатъчно дружеството майка да притежава участие от 100% в дъщерното си дружество и че са необходими допълнителни доказателства за наличието на решаващо влияние. Той констатира, че „само по себе си притежаването на 100% от капитала […] не е достатъчно, за да се установи отговорността на дружеството майка“ ( 48 ). Непосредствено след това твърдение обаче Първоинстанционният съд пояснява: „В случаите на изцяло притежавани дъщерни дружества Комисията има основание […] да презумира, че дружеството майка всъщност упражнява решаващо влияние върху поведението на тези дъщерни дружества […]“ ( 49 ). Освен това Първоинстанционният съд подчертава, че при спор е в тежест на дружеството майка да обори презумпцията с достатъчно доказателства ( 50 ).

65.

Обстоятелството, че в административното производство дружеството майка е представлявало всички дружества от концерна при разговорите с Комисията, е взето предвид — както ясно показва въвеждащата дума „особено“ — само като допълнителен фактор, който не само не ограничава, но евентуално може и да укрепи без друго съществуващата презумпция за решаващо влияние ( 51 ).

66.

В този смисъл, противно на първото впечатление, с Решение по дело DaimlerChrysler Първоинстанционният съд не се отклонява от практиката на Съда по делата AEG и Stora. По-скоро в Решение по дело DaimlerChrysler — както впрочем и в някои други свои решения ( 52 ) — Първоинстанционният съд се придържа тясно към решенията по дело AEG и по дело Stora и прилага само признатата от Съда оборима презумпция за решаващо влияние. По този начин той не увеличава степента на доказване в смисъла на формулата „100% плюс Х“.

67.

За сметка на това в Решение по дело Bolloré Първоинстанционният съд постъпва по друг начин. В него той посочва, че „[…] обстоятелството, свързано с притежаването на целия капитал на дъщерното дружество, макар да съставлява убедителна улика за съществуването в полза на дружеството майка на определяща възможност за влияние върху поведението на дъщерното дружество на пазара, не е достатъчно само по себе си, за да позволи да се вмени отговорността за поведението на дъщерното дружество на дружеството майка […]. [Освен] размера на участието е необходим допълнителен елемент, но той може да се състои от улики“ ( 53 ).

68.

С тези разсъждения в Решение по дело Bolloré Първоинстанционният съд напуска рамките, очертани от Съда в решенията по дело AEG и по дело Stora ( 54 ). Вместо да следва практиката на Съда по този въпрос, Първоинстанционният съд се ориентира по-скоро към заключението на генералния адвокат Mischo по дело Stora, което изрично цитира. Именно от това заключение идва изискването за „допълнителен елемент освен размера на участието“, който може да се състои от улики ( 55 ). В по-нататъшните си изводи в Решение по дело Bolloré Първоинстанционният съд разглежда различните фактически обстоятелства, за да провери дали са налице улики в подкрепа или против решаващото влияние на Bolloré върху неговите дъщерни дружества, като при това се основава както на констатациите на Комисията в административното производство, така и на доводите на страните в съдебното производство ( 56 ). По този начин в Решение по дело Bolloré Първоинстанционният съд увеличава предпоставките за доказване на решаващото влияние на дружеството майка върху дъщерните му дружества в смисъла на формулата „100% плюс Х“.

69.

Не мисля, че Съдът трябва да възприеме правното становище на Първоинстанционния съд, изложено в Решение по дело Bolloré. Ако в това решение Първоинстанционният съд е искал само да доразвие досегашната съдебна практика, то той не е успял правилно да прецени рамките, зададени от Съда в Решенията по дело AEG и по дело Stora ( 57 ), а освен това е заличил разликата между съществуването на контрол и неговото фактическо упражняване ( 58 ). Ако пък съзнателно е искал да излезе извън рамките на досегашната съдебна практика, Първоинстанционният съд не е изложил мотиви за това.

70.

Не виждам убедителна причина за увеличаване на степента на доказване на „100% плюс Х“.

71.

За ефикасното прилагане на правото в областта на конкуренцията са необходими ясни правила. Презумпция като установената от Съда в решенията по дело AEG и по дело Stora, която дава право на Комисията като орган за защита на конкуренцията да вмени на дружество майка отговорността за нарушения на правилата относно картелите, извършени от изцяло притежавани от него дъщерни дружества, създава правна сигурност и е лесно приложима в практиката.

72.

Като цяло, презумпциите в никакъв случай не са чужди на правото в областта на конкуренцията ( 59 ). Напротив, някои особености при доказването на нарушения на правилата на конкуренцията предполагат, че трябва да е налице възможност за страната в производството, върху която пада тежестта на доказване, независимо дали е орган или частноправен субект, да изведе определени заключения въз основа на емпирични правила, следващи от обичайния ход на събитията ( 60 ).

73.

Ако в една група от предприятия дружеството майка притежава 100% от дяловете на своето дъщерно дружество, тогава дружеството майка — както вече бе споменато ( 61 ) — е в състояние да упражнява решаващо влияние върху своето дъщерно дружество. В този случай то разполага с изключителното право да определя членовете на управителните органи на дъщерното дружество и нерядко се стига до персонално преплитане между двете дружества. Освен това това участие от 100% предполага, че е възможно интересите на другите акционери да не се вземат предвид нито при вземането на стратегически решения, нито в ежедневната търговска дейност на дъщерното дружество. Следователно се стига до пълно синхронизиране на интересите на дружеството майка и изцяло притежаваното от него дъщерно дружество. При тези обстоятелства се налага заключението, че дъщерното дружество не определя самостоятелно своето пазарно поведение, а действа в съответствие с волята на своето дружество майка ( 62 ).

74.

Прилагането на презумпция като обсъжданата тук не води до обръщане на доказателствената тежест, което би било несъвместимо с презумпцията за невиновност ( 63 ). По-скоро само се определя степента на доказване ( 64 ), която следва да се изисква, за да се прецени дали на дружеството майка може да се вмени отговорност за извършени от дъщерните дружества нарушения на правото на картелите. Понеже притежаването на 100% от дъщерното дружество допуска prima facie извода, че дружеството майка действително упражнява решаващо влияние, последното е длъжно да опровергае именно този извод, като представи убедителни доказателства за противното; ако не го направи, този извод ще е достатъчен, за да се изпълнят изискванията относно тежестта на доказване ( 65 ). Другояче казано, още преди да се стигне до въпроса за обективната тежест на доказване, тежестта за посочване на доказателствата може неколкократно да премине от едната към другата страна ( 66 ).

75.

Интересите на дружеството майка не се нарушават от презумпция като тук обсъжданата. Във всеки конкретен случай дружеството майка има възможност да обори основаващата се на емпирични правила презумпция за решаващото влияние, като докаже, че e проявило сдържаност и не е въздействало върху пазарното поведение на своето дъщерно дружество ( 67 ). Необходимите за това факти и сведения и без друго са част от вътрешнофирмените отношения между дружеството майка и дъщерното дружество. Поради това е напълно оправдано на последното да се възложи тежестта за посочване на доказателствата.

76.

При тези обстоятелства според мен Съдът следва да потвърди, че когато дружеството майка притежава 100% участие в дъщерното дружество, до доказване на противното трябва да се предполага, че това дружество майка упражнява решаващо влияние върху съответното дъщерно дружество.

77.

Накрая ще разгледам две оплаквания на жалбоподателите, които се отнасят до доказването на наличието или липсата на самостоятелност на дъщерното дружество спрямо дружеството майка, която го притежава изцяло.

78.

Първо, жалбоподателите изтъкват, че Първоинстанционният съд не се е съобразил с изискванията, произтичащи от правото на защита в административното производство пред Комисията. Съгласно тези изисквания Комисията била длъжна още в изложението на възраженията да представи доказателства за липсата на самостоятелност на дъщерното дружество. В настоящия случай обаче Комисията разгледала този въпрос едва в спорното решение.

79.

Ако съгласно моето предложение се изходи от презумпцията, че дружеството майка упражнява решаващо влияние върху дъщерното дружество, което изцяло притежава, то посоченото оплакване е неоснователно. Именно въпросната презумпция освобождава Комисията от задължението да представи евентуални доказателства за липсата на самостоятелност на изцяло притежаваното дъщерно дружество и да изслуша по този въпрос участниците в производството.

80.

В изложението на възраженията Комисията е длъжна само да определи еднозначно на кои юридически лица могат да бъдат наложени глоби, като изложението на възраженията трябва да бъде адресирано именно до тези лица ( 68 ). Ако се докаже отговорността на дружеството майка за нарушенията на правилата относно картелите, извършени от изцяло притежаваните от него дъщерни дружества, по принцип е достатъчно в изложението на възраженията Комисията да е посочила какво е разпределението на капитала.

81.

В такъв случай дружеството майка е длъжно да обори презумпцията за решаващо влияние с представянето на убедителни доказателства за противното. Ако в процедурата по разследване не е представило такива насрещни доказателства, дружеството майка има възможност да го направи в писмения отговор на изложението на възраженията, а също и при евентуално устно изслушване. От своя страна, Комисията е длъжна да вземе предвид тези насрещни доказателства и с оглед на тях отново да провери изводите си в изложението на възраженията ( 69 ).

82.

Безспорно е, че в настоящия случай тези изисквания са били спазени.

83.

Второ, жалбоподателите критикуват становището на Първоинстанционния съд, че дружеството майка може да носи солидарна отговорност, ако не докаже, че дъщерното дружество „по същество не прилага издаваните от него указания и поради това има самостоятелно поведение на пазара“ ( 70 ). По този начин Първоинстанционният съд неправилно ограничил възможностите за насрещно доказване само до случаите, в които дружеството майка е дало указания, които не са били изпълнени.

84.

Този довод също не е убедителен. Той почива на очевидно грешен прочит на обжалваното съдебно решение, който откъсва част от изречение от мотивите на решението — несъмнено двусмислено — от неговия контекст. Ако се вземат под внимание останалите мотиви на обжалваното съдебно решение, става пределно ясно, че Първоинстанционният съд е допуснал всички доказателства „в подкрепа на самостоятелността на [дъщерното дружество]“ ( 71 ). Това обхваща и случаите, в които дружеството майка не е давало указания на дъщерното си дружество.

85.

С оглед на изложените съображения в първата си част правното основание на жалбата е неоснователно.

86.

С втората част от правното основание на жалбата жалбоподателите оспорват точки 64 и 65 от обжалваното съдебно решение. В тях Първоинстанционният съд не преценил правилно до какво трябва да се отнася решаващото влияние на дружеството майка, за да се оправдае вменяването на отговорност на последното за нарушенията на правилата относно картелите, извършени от неговото дъщерно дружество. В това отношение Първоинстанционният съд неправилно взел под внимание „всички организационни, икономически и юридически връзки между предприятията“. В действителност решаващо било само упражняването на влияние върху търговската политика в по-тесен смисъл, т.е. върху определянето на пазарното поведение на дъщерното дружество.

87.

В това отношение трябва да се отбележи, че липсата на самостоятелност на дъщерното дружество с оглед на неговото пазарно поведение е само един възможен елемент, който може да обоснове вменяването на отговорност на дружеството майка за нарушения на правилата относно картелите. Тя обаче не е единственият елемент, тъй като според практиката на Съда вменяването на дружеството майка на отговорност за поведението е възможно „особено“ когато дъщерното дружество, макар да има собствена правосубектност, не определя самостоятелно своето поведение ( 72 ). Дори само това обстоятелство оборва мнението на жалбоподателите, че за вменяване на отговорност за нарушения на правилата относно картелите е релевантно само влиянието, упражнявано от дружеството майка върху неговото дъщерно дружество с оглед на търговската политика в по-тесен смисъл.

88.

Най-общо казано, възможността дружеството майка да отговаря за поведението на дъщерното дружество е налице винаги когато двете формират обща стопанска единица и следователно могат да се разглеждат като едно-единствено предприятие; с други думи, дружеството майка носи отговорност за нарушенията на правилата относно картелите „поради единството на така образувания концерн“ ( 73 ).

89.

Дори ако самостоятелността на дъщерното дружество се преценява с оглед на търговската политика в по-тесен смисъл, решаващото влияние на дружеството майка не трябва непременно да следва от конкретни указания, концепции или право да участва във вземането на решения относно ценообразуването, организирането на производството и продажбите или други подобни съществени аспекти от търговското поведение. Такива указания са само особено явен признак за съществуването на решаващо влияние на дружеството майка върху политиката на неговото дъщерно дружество ( 74 ). Липсата му обаче не позволява да се направи неоспорим извод за евентуална самостоятелност на дъщерното дружество.

90.

Още по-малко може да е от решаващо значение дали дружеството майка се намесва в ежедневното управление на своето дъщерно дружество, а също така и дали антиконкурентните дейности на дъщерното дружество са се осъществили въз основа на указание от дружеството майка и дали са му били известни ( 75 ).

91.

Дружеството майка може да упражнява решаващо влияние върху своето дъщерно дружество и когато не се възползва от правото да участва във вземане на решения или се въздържа от даване на конкретни указания относно отделни елементи от търговската политика. От съвкупността от икономическите и юридическите връзки между дружеството майка и неговите дъщерни дружества може и индиректно да се направи извод за съществуването на единна търговска политика в концерна ( 76 ). Обратно, липсата на такава единна търговска политика между дружеството майка и неговото дъщерно дружество може да се установи само с помощта на преценка на съвкупността от всички икономически и юридически връзки между тях ( 77 ).

92.

Например влиянието на дружеството майка върху дъщерното дружество по отношение на корпоративната стратегия, производствените планове, инвестициите, капацитетите, финансовите ресурси, човешките ресурси и юридическите въпроси може да има косвено въздействие върху пазарното поведение на дъщерното дружество и на цялата група от предприятия. Комисията правилно обръща внимание на обстоятелството, че сама по себе си принадлежността на едно дружество към концерн може да окаже влияние върху неговото пазарно поведение, например по въпроса с кого трябва активно да се конкурира това дружество.

93.

В края на краищата, решаващият критерий е дали поради интензитета на своето влияние дружеството майка може да управлява поведението на своето дъщерно дружество до степен, в която и двете да бъдат възприети като стопанска единица.

94.

Понеже от значение е цялостната връзка между дружеството майка и дъщерното дружество, в точка 65 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд правилно подчертава значението на „организационните, икономическите и юридическите връзки“ между тях, вместо да се ограничи само до търговската политика в по-тесен смисъл.

95.

Жалбоподателите възразяват, че по този начин за дружеството майка се създава режим на обективна отговорност („strict liability“) за нарушения на правилата относно картелите, извършени от неговите дъщерни дружества, което противоречало на принципа на личната отговорност.

96.

Този доводи е неубедителен.

97.

Възможността да се вмени солидарна отговорност на дружество майка, което упражнява решаващо влияние върху своите дъщерни дружества, за извършени от последните нарушения на правилата относно картелите, в никакъв случай не представлява изключение от принципа на личната отговорност ( 78 ), а е точно негов израз. Това е така, защото дружеството майка и намиращите се под неговото решаващо влияние дъщерни дружества образуват заедно едно-единствено предприятие по смисъла на правото в областта на конкуренцията и са отговорни за него ( 79 ). Ако това предприятие наруши умишлено или поради небрежност правилата на конкуренцията, особено член 81 ЕО и член 53 от Споразумението за ЕИП, възниква солидарна и лична отговорност на всички субекти в структурата на концерна, независимо дали става въпрос за дружеството майка или за дъщерно дружество ( 80 ).

98.

Тази форма на отговорност на дружеството майка за нарушения на правилата относно картелите няма нищо общо с режима на обективната отговорност („strict liability“). Напротив, както бе споменато, дружеството майка е едно от лицата, формиращи предприятието, което виновно е допуснало нарушение на правилата на конкуренцията. По-просто казано, дружеството майка (заедно с всички дъщерни дружества, върху които упражнява решаващо влияние) персонифицира в правния ред предприятието, което виновно е допуснало нарушение на правилата на конкуренцията.

99.

Възможно е обаче на пръв поглед дружеството майка да не е участвало пряко в извършването на нарушението, например чрез участието на негови служители в съвещание на участниците в картела. Това не го освобождава от неговата лична отговорност (наред с други лица) за нарушението. В качеството си на дружество майка, което упражнява решаващо влияние върху своите дъщерни дружества, то „дърпа конците“ в групата от предприятия. То не може просто да прехвърли на отделни дъщерни дружества отговорността за нарушение на правилата относно картелите, допуснато в тази група от предприятия.

100.

В заключение трябва да се спомене, че жалбоподателите упрекват Първоинстанционния съд в непълнота на мотивите. Те ги считат за „неясни“ и „неразбираеми“ по въпроса какви данни трябва да представи пред Първоинстанционния съд едно дружество майка, за да докаже, че то и неговите дъщерни дружества не формират стопанска единица ( 81 ).

101.

Това оплакване също е неоснователно. Изразът „стопанска единица“ е обичайно правно понятие, което редовно намира приложение във връзка с член 81 ЕО и член 53 от Споразумението за ЕИП. Що се отнася до доказателствата, които трябва да се представят, естествено Първоинстанционният съд не е могъл да ги посочи изчерпателно, защото, както сам отбелязва, те зависят от обстоятелствата във всеки конкретен случай ( 82 ). От съображенията, изложени по-нататък в обжалваното съдебно решение, все пак става категорично ясно какъв вид данни е очаквал Първоинстанционният съд в настоящия случай ( 83 ).

102.

В действителност с последното оплакване жалбоподателите не толкова твърдят непълнотата на мотивите, колкото оспорват правилността на изводите на Първоинстанционния съд. Както вече посочих, това оплакване не би могло да се приеме.

103.

Ето защо и във втората си част правното основание на жалбата е неоснователно.

104.

Всички доводи на жалбоподателите са допустими, но неоснователни. Следователно тяхната жалба трябва да бъде отхвърлена.

105.

По силата на член 122, първа алинея от Процедурния правилник, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски. От правилото на член 69, параграф 2, във връзка с член 118 от Процедурния правилник следва, че загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Съгласно член 69, параграф 2, второ изречение, когато има няколко загубили делото страни, Съдът взема решение по разпределянето на съдебните разноски.

106.

Тъй като Комисията е направила искане в този смисъл, а жалбоподателите са загубили делото, последните трябва да бъдат осъдени да заплатят съдебните разноски. Те трябва да понесат разноските солидарно, защото са предявили жалбата съвместно.

107.

По изложените съображения предлагам на Съда да вземе следното решение: