ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-Н D. DÁMASO RUIZ-JARABO COLOMER

представено на 8 ноември 2006 година(1)

Дело C-292/05

E. Lechouritou

V. Karkoulias

G. Pavlopoulos

P. Brátsikas

D. Sotiropoulos

G. Dimopoulos

срещу

Dimosio tis Omospondiakis Dimokratias tis Germanias

[Преюдициално запитване, отправено от Efeteio Patron (Гърция)]

„Брюкселска конвенция — Приложно поле — Граждански и търговски дела — Иск за обезщетение, предявен срещу договаряща държава, за обезщетение за вреди, причинени в резултат на действия на въоръжени сили през Втората световна война в друга договаряща държава — Имунитет на държавите“

I –    Въведение

1.        „Тази война бе със значителна продължителност и предизвика за Гърция сътресения, каквито тя никога не бе срещала за подобен период от време; никога не е имало толкова превзети и обезлюдени градове [...]; никога не е имало толкова изгнания и кланета [...]“ [неофициален превод]. С тези думи Тукидид описва Пелопонеската война от V век преди Христа(2), напомняйки ясно за катастрофите, които съпровождат всеки конфликт и засягат както победените, така и победителите.

2.        Изкуството отразява пагубните последици от войните. Известният цикъл „Бедствията на войната“, включващ 82 картини на Гоя, създадени между 1810 г. и 1820 г., дава израз на страданията, причинени от сраженията, престъпленията, мъченията и отпечатъка, който те оставят у отделния индивид — горчиви свидетелства, изпълнени с песимизъм, представляващи социална хроника със силно миролюбиво въздействие. „Разстрел на въстаници на 3 май 1808 година“, също на Гоя, както и „Герника“ на Пикасо, показват чувствата, които тези конфликти пораждат у тези гениални художници със своя товар от унищожение и изтребление.

3.        Години по късно, през 1859 г., прекосявайки обхванатата от пламъци и потънала в кръв Ломбардия, швейцарският филантроп Анри Дюнан пристига в град Солферино вечерта след едно кърваво сражение и с ужас открива хиляди ранени войници осакатени, оставени без грижи, забравени, обречени на сигурна смърт. Тази ужасяваща гледка поражда у него идеята да създаде Червения кръст.

4.        Правото също не е пощадено от пагубното въздействие на въоръжените конфликти. В главното производство няколко гръцки граждани предявяват пред съд в своята страна иск Германия да обезщети вредите, причинени от нейната армия по време на един трагичен епизод от Втората световна война.

5.        Efeteio Patron (Апелативен съд град Патра) иска Съда да установи дали този спор попада rationae materiae в обхвата на Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(3), известна като Брюкселска конвенция; освен това той иска да знае дали съдебният имунитет на държавите е съвместим със систематиката на тази конвенция.

6.        Въпросите погрешно са препратени на основание член 234 ЕО, тъй като компетентността на Съда за тълкуване на конвенцията се основава не на тази разпоредба, а на Протокола от 3 юни 1971 г.(4). Грешката обаче е без значение, защото, както припомня германското правителство, член 2 от Протокола дава възможност на Efeteío да поиска тълкуване на конвенцията под формата на преюдициално заключение.

II – Правна уредба

7.        Брюкселската конвенция определя своя „обхват“ в глава І, съставена от член 1, който гласи:

„Настоящата конвенция се прилага по граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Тя не обхваща по-специално данъчни, митнически или административни дела.

Настоящата конвенция не се прилага по отношение на:

1.      гражданското състояние, правоспособността и дееспособността на физически лица, имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения, завещания и наследяване;

2.      производства, свързани с обявяването в несъстоятелност на дружества или други юридически лица, конкордати и аналогични производства;

3.      социално осигуряване;

4.      арбитраж.“ [неофициален превод]

8.        Глава II, посветена на „компетентността“, установява в член 2, първи параграф основния принцип, според който „искове срещу лицата, които имат местоживеене в договаряща държава, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава“ [неофициален превод], освен в случаите на изключенията, предвидени от конвенцията.

9.        В тези изключения е включена „специалната компетентност“ по член 5, която има следното съдържание:

„Срещу ответник, който има местоживеене в договаряща държава, може да бъде предявен иск в друга договаряща държава:

[…]

3)      по дела относно гражданска отговорност, delict или quasi delict — в съдилищата на мястото, където е настъпило вредоносното събитие;

4)      по отношение на граждански иск за вреди или реституция вследствие на деяние, което води до наказателно производство — в съда, сезиран с това производство, доколкото този съд съгласно своето право е компетентен да разглежда граждански искове;

[…]“

10.      Тези правила се допълват от глава III „Признаване и изпълнение“, глава IV „Автентични документи и съдебни спогодби“, глава V „Общи разпоредби“, глава VI „Преходни разпоредби“, глава VII „Връзка с други конвенции“ и глава VIII „Заключителни разпоредби“.

11.      Следва да се отбележи, че Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(5) е заменил Брюкселската конвенция, с която той е съгласуван в голяма степен, но новите разпоредби не са приложими по делото в главното производство.

III – Фактически обстоятелства, спорът по главното производство и преюдициалните въпроси

12.      Г‑жа Lechouritou и други лица предявяват иск срещу Германия пред Polymeles Protodikeio Kalavriton (първоинстанционният съд в Kalavrita), претендирайки обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени вследствие на масово избиване, извършено от войниците на Wehrmacht на 13 декември 1943 г. в Kalavrita по време на окупацията на Гърция през Втората световна война(6).

13.      В Решение № 70/1998 гореспоменатият съд е преценил, че съгласно член 3, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс, той не е компетентен да разгледа спора, поради това че държавата ответник се ползва със съдебен имунитет.

14.      Ищците подават въззивна жалба пред Efeteio Patron, който на 12 януари 2001 г. приема едно първо решение, с което спира производството, за да се произнесе Anotato Eidiko Dikastirio (специализиран Bърховен съд) по въпроса дали член 11 от Европейската конвенция относно имунитета на държавите, подписана в Базел на 16 май 1972 г.(7), по която Гърция не е страна и която предвижда изключение от имунитета за увреждащи суверенни действия, извършени на територията на държавата на съда от извършител, намиращ се на тази територия, представлява общоприета норма на международното право и дали това изключение включва, в съответствие с международния обичай, искания за обезщетение за вреди, причинени от непозволено увреждане, извършено по време на въоръжен конфликт, но засегнало лица, принадлежащи към определена група или от определено населено място, които не са се сражавали и не са участвали във военни операции.

15.      В Решение № 6/2002 от 17 септември 2002 г. Anotato Eidiko Dikastirio постановява, че „към настоящия етап от развитието на международното право продължава да съществува общоприетата негова норма, според която една държава не може да бъде валидно подчинена на юрисдикцията на съд на друга държава-членка по иск за обезщетение за увреждане от каквото и да е естество, настъпило на територията на държавата на съда, в което по какъвто и да било начин са участвали въоръжените сили на държавата ответник, било по време на война, било в мирно време“.

16.      Efeteio Patron, който е обвързан, както всеки друг съдебен орган, от решението на Anotato Eidiko Dikastirio(8), установява връзка с общото право на държавите — членки на Европейския съюз, и спира производството, за да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Влизат ли в приложното поле ratione materiae на Брюкселската конвенция, съгласно член 1 от нея, исковете за обезщетение, предявени от физически лица срещу държавата ответник като носеща гражданска отговорност за действия или бездействие на въоръжените си сили, когато тези действия или бездействия са извършени или допуснати по време на военната окупация на държавата на местожителството на ищците в резултат на агресивна война, водена от ответника, и представляват явно нарушение на правото за водене на война, и също така могат да се разглеждат като престъпления срещу човечеството?

2)      Съответства ли на духа на Брюкселската конвенция обстоятелството, че държавата ответник прави възражение за имунитет, така че в случай на положителен отговор конвенцията автоматично престава да бъде приложима, по-специално по отношение на действия и бездействие на въоръжените сили на ответника, извършени или допуснати преди влизането в сила на същата, а именно през годините 1941—1944“?

IV – Производството пред Съда

17.      Ищците в главното производство, нидерландското, полското, германското и италианското правителство, както и Комисията, представят писмени становища в срока, предвиден в член 23 от Статута на Съда.

18.      По време на съдебното заседание, проведено на 28 септември 2006 г., устни становища представят представителите на ищците, на германското правителство и на Комисията.

V –    Анализ на първия преюдициален въпрос

19.      Efeteio Patron иска по същество от Съда да установи дали искове, предявени от частни лица срещу договаряща държава за обезщетение на вреди, причинени от окупационни сили при въоръжен конфликт, попадат в приложното поле на Брюкселската конвенция, което в съответствие с член 1 от нея е ограничено до „граждански и търговски дела“.

 А.     Понятие за граждански и търговски дела

20.      Придържайки се към обичая при другите международни договори(9), за да избегне клопките, които поставя излагането на съдържанието(10), конвенцията не дава легално определение за граждански и търговски дела; тя се задоволява да добави негативното пояснение, че „естеството на юрисдикцията“(11) е без значение. При все това съдебната практика е установила, че: 1) понятието има автономен характер и 2) то изключва актовете, извършени iure imperii.

1.      Автономия на понятието

21.      В своето заключение по делото Rich, решението по което е произнесено на 25 юли 1991 г.(12), генералният адвокат Darmon поддържа, че тълкуването на конвенцията е свързано с много трудности, защото присъщата за тази материя сложност нараства с използването на понятия, които са точно определени в националните правни системи, но често по различен начин, което нерядко води Съда до извеждане на автономно понятие.

22.      Именно това се случва с понятието „граждански дела“(13), което Решението от 14 октомври 1976 г. по дело LTU(14) определя като автономно понятие, което следва да се тълкува не само с оглед на целите и системата на конвенцията, но и на основните принципи, които произтичат от съвкупността от националните правни системи, като не е достатъчно обикновено препращане към вътрешното право на една или друга засегната държава, тъй като разграничаването rationae materiae цели „да се гарантират […] равни и еднакви права и задължения, произтичащи от нея за договарящите държави и за заинтересованите лица“ (точка 3)(15).

23.      Тази квалификация се повтаря и в други решения, като Решение от 14 юли 1977 г. по дело Bavaria Fluggesellschaft и Germanair/Eurocontrol(16), точка 4, Решение от 22 февруари 1979 г. по дело Gourdain(17), точка 3, Решение от 16 декември 1980 г. по дело Rüffer(18), точки 7 и 8, Решение от 21 април 1993 г. по дело Sonntag(19), точка 18, Решение от 14 ноември 2002 г. по дело Baten(20), точка 28 и Решение от 15 май 2003 г. по дело Préservatrice Foncière TIARD(21), точка 20.

24.      Докладът „Schlosser“ относно Конвенцията за присъединяване от 1978 г.(22) защитава необходимостта от установяване на автономно значение на понятията от член 1, като подчертава, че правните системи на първите държави-членки добре познават разграничението между граждански и търговски дела, от една страна, и дела, попадащи в областта на публичното право, от друга страна. Въпреки наличието на важни различия, обикновено разграничението е подчинено на аналогични критерии, така че авторите на първоначалния текст на конвенцията и докладът „Jenard“ се отказват от определянето на гражданските и търговските дела и се ограничават до уточнението, че административните и наказателните юрисдикции навлизат в приложното поле на конвенцията, когато се произнасят по гражданскоправни и търговскоправни въпроси. Докладът „Schlosser“ подчертава също, че Обединеното кралство и Северна Ирландия на практика не познават това добре известно в системите на държавите-членки учредителки, разграничение между публично и частно право (точка 23).

2.      Изключение при актовете, извършени iure imperii

25.      Решението по дело LTU разпростира приложното поле на конвенцията към споровете между органи на публичната власт и частни лица, доколкото въпросните органи не извършват действия, свързани с упражняване на публична власт (точки 4 и 5)(23).

26.      Въпреки че тази съдебна практика се позовава на правилата за признаване на съдебните решения (глава III), тя е приложима и за правилата относно компетентността (глава II)(24), тъй като член 1 обуславя приложението на тези две глави.

27.      На практика решението по делото LTU води до това, че първото разширяване на Общността е съпроводено с изменение на Брюкселската конвенция, с цел да се изключат изрично „данъчните, митническите и административните дела“(25).

28.      При все това дейността на органите на публичната власт не се изчерпва с тези въпроси, въпреки че те често ги третират; още повече прилагателните „данъчен“, „митнически“ и „административен“ споделят концептуалната автономия на термините „граждански“ и „търговски“ поради същите изисквания за еднаквост и правна сигурност(26).

29.      Писмените становища, представени в настоящото производство, са единодушни в твърдението, че извършените iure imperii актове не попадат в приложното поле на Брюкселската конвенция(27). Различията се появяват при определението на тези актове и по отношение на въпроса дали в тях се включват действия на въоръжени сили на една държава, извършени в друга държава.

30.      Необходимо е да се разгледат: а) основанията за изключване на такива актове, както и б) критериите, на които то се основава в различните хипотези.

 а)     Основанията за изключване

31.      Като взема под внимание автономията на понятията „граждански и търговски дела“ и относимостта на тяхното тълкуване според посочените критерии, решението по делото LTU се позовава на някои основания, свързани със същността на правоотношенията между страните по спора или с неговия предмет, за да обоснове изключването им от приложното поле на Брюкселската конвенция, като различава ситуациите, при които органите на власт упражняват правомощия на публична власт, от тези, в които те действат по същия начин както което и да е друго лице (точка 4)(28).

32.      Съществуват и други, по-силни общи основания, за да се поддържа, че актовете iure imperii — за разлика от актовете iure gestionis(29) — не попадат в приложното поле на Брюкселската конвенция.

33.      Докладът „Schlosser“ припомня, че „в юридическите системи на държавите-членки учредителки, държавата като такава, както и общности, осъществяващи публични функции като органите на местно самоуправление, могат да участват в правоотношения по два начина“ [неофициален превод], в зависимост от това дали се подчиняват на правилата на публичното или на частното право, като се приема, че актовете на публичното право са проявление на суверенитета.

34.      В друг ред на мисли, разглеждайки изключенията по член 1, точка 1, в своето заключение по дело Préservatrice Foncière TIARD генералният адвокат Léger приема, че те се отнасят до „въпроси, които стоят извън автономията на волята на страните и които имат отношение към публичния ред“ (точка 53), от което той прави заключение, че „по тези въпроси авторите на Брюкселската конвенция са пожелали изключителната компетентност на държава-членка да съвпада с компетентността на административните и съдебни органи на същата държава. Когато тези въпроси съставляват основния предмет на спор, за съдебните органи на тази държава се приема, че се намират в най-добро положение, за да се произнесат по спора. По този начин ефективната защита на правното положение, която е една от целите на Брюкселската конвенция, се гарантира от посочването на една национална правна система, която е компетентна като цяло […]“ (точка 54) — доводи, които според него намират приложение и за „въпроси от областта на публичното право, по които държавата упражнява своите правомощия на публична власт“ (точка 55).

35.      В заключение, Брюкселската конвенция не се прилага по отношение на области, в които държавата упражнява своята власт и не се подчинява на частното право, било защото става въпрос за актове, които са проява на суверенитет, било защото съществува по-надеждна съдебна защита(30).

36.      Както уточнява генералният адвокат Jacobs в заключението си по делото Henkel, проблемът се състои в това, че „невинаги е лесно да се направи разлика между случаите, в които държавата и нейните независими органи действат като субекти на частното право, и случаите, в които те действат в качеството си на органи на публичното право“ (точка 22), особено ако се вземе предвид, че страните, които са възприели система на „Common Law“, не познават разграничението между публично и частно право, понеже изразът „civil law“ включва всичко, което не се отнася към „criminal law“(31). Следователно правните системи на договарящите държави, които често биват противоречиви и неточни(32), не могат да бъдат полезни при определянето на проява на публична власт, въпреки че могат да предложат евентуални решения.

 б)     Критерии, на които се основава изключването

37.      Предвид автономията на разглежданите понятия и на основанията, поради които актовете iure imperii излизат от приложното поле на Брюкселската конвенция, един поглед върху съдебната практика помага за извеждането на определящите критерии за изключването на тези актове.

38.      С решението по делото LTU се отказва включването в приложното поле на конвенцията на съдебно преследване за събиране на вземания, дължими от частноправен субект на орган на публичната власт срещу задължително и изключително ползване на съоръженията и услугите на същия. Според това решение материалното приложно поле се определя основно от „характера на правоотношенията между страните по спора или от предмета на същия“ (точка 4).

39.      Решението по делото Rüffer представя подобни аргументи във връзка с регресен иск, предявен от нидерландската държава срещу превозвач по вода, собственик на кораб, който се е сблъскал с друго плавателно средство, за възстановяване на разноските за отстраняване на останките от кораба, с мотива че работата по почистване е част от функциите на речната полиция, които тя изпълнява по силата на международен договор. Съдът приема за решаващо обстоятелството, че „като предприема съдебно преследване за събиране на тези разноски, администрацията извършва действия, които имат за основа вземане, произтичащо от акт на публичната власт“ (точка 15), защото от значение е не естеството на иска или на производството, а естеството на правото, което стои в основата на иска.

40.      Решението по дело Sonntag, произнесено в рамките на наказателно производство, започнато вследствие на смъртен случай на ученик от германско публично училище по време на екскурзия в Италия и насочено срещу учителя придружител, в което производство е предявен също така граждански иск за обезщетение на вреди, допуска прилагане на конвенцията, посочвайки, че гражданският иск „има гражданскоправен характер“ (точка 19), защото: а) дори учителят да има статут на държавен служител и да е действал в това си качество, „държавният служител невинаги упражнява публична власт“ (точка 21); б) в по-голямата част от правните системи на договарящите държави работата с ученици не включва упражняване на власт, излизаща извън правоотношенията между частни лица (точка 22)(33); в) при тези условия учителите от публичните училища и тези от частните училища изпълняват „еднакви функции“ (точка 23); г) съдебната практика на Съда(34) поставя извън границите на упражняване на правомощия на публична власт решението за преминаване в по-горен клас (точка 24); и д) квалификацията, която дава правото на държавата на произход на учителя (точка 25), както и обстоятелството, че злополуката е осигурена от система за социално осигуряване (точки 27 и 28), са без значение.

41.      Като разглежда отново един от мотивите от решението по дело Sonntag, решението по дело Henkel отхвърля становището, че иск, предявен от частна асоциация за защита на потребителите за забрана на неправомерните клаузи в договорите, може да има за предмет „проявление на правомощия на публична власт от една от страните по спора, поради това че последната упражнява власт, която излиза извън приложното поле на общите правни норми, приложими към правоотношенията между частни лица“ (точка 30).

42.      Решението по дело Baten отнася към „граждански дела“ регресен иск, чрез който „орган на публичната власт претендира от частноправен субект възстановяване на суми, които първият е превел под формата на социална помощ […], доколкото основанието и условията за този иск са уредени от общите норми на правото“; в него се добавя, че когато регресният иск се основава на разпоредби, чрез които законодателят е предоставил на орган на публичната власт самостоятелно правомощие, този иск не може да бъде приет като принадлежащ към „гражданските дела“ (точка 37)(35).

43.      Решението по дело Préservatrice Foncière TIARD е свързано с иск за събиране на митнически задължения, предявен от Нидерландия срещу поръчителя на главния длъжник. То включва в приложното поле на Брюкселската конвенция иск, чрез който договаряща държава претендира изпълнение от частноправен субект на частноправен договор за поръчителство, сключен с цел да се даде възможност на друго лице да представи изисквана от тази държава гаранция, като поради липса на достатъчно информация в преюдициалното запитване Съдът поставя условието, „че правоотношението между длъжника и поръчителя, така както е установено от договора за поръчителство, не е последица от упражняването, от страна на държавата, на власт, която излиза извън приложното поле на общите правни норми, приложими към правоотношенията между частни лица“ (точка 36).

44.      По същия начин Съдът постановява в Решение от 15 януари 2004 г. по дело Blijdenstein(36), че иск, предявен от публичен орган за възстановяване на парични средства, изплатени на публичноправно основание като помощ за образование на млада жена — кредитор по задължение за издръжка, в чиито права той встъпва по силата на гражданскоправните норми, попада в приложното поле на конвенцията (точка 21).

45.      Накрая, Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Frahuil(37) приема, че иск, предявен от поръчител, заплатил митнически сборове по силата на договор, сключен с трето лице, което е поело отговорност за същите за сметка на вносителя, „не представлява упражняване на власт, която излиза извън приложното поле на общите правни норми, приложими към правоотношенията между частни лица“ (точка 21).

46.      От цитираната съдебна практика следва изводът, че за да се приеме един акт за извършен iure imperii и следователно да бъде изключен от приложното поле на Брюкселската конвенция, е необходимо да се има предвид: 1) дали единият от участниците в правоотношението е орган на публичната власт, както и 2) какъв е източникът и основанието на предявения иск, по-специално дали администрацията упражнява власт, която е прекомерна или която няма еквивалент в отношенията между частни лица. „Персоналният“ критерий предполага формална страна(38), а този за „субординацията“ се отнася до основанието, до естеството и до условията за упражняване на правото на иск(39).

 Б      Анализ на настоящото дело

 1.     Предварителни пояснения

47.      Преценката дали е налице упражняване на публична власт предполага претеглянето на обстоятелствата във всяко дело, като това е дало възможност на доктрината да обсъжда ролята, изпълнявана от Съда в произнесените от него решения(40).

48.      Една от критиките се основава на обстоятелството, че Съдът не се ограничава до извеждането на критериите, необходими за автономна квалификация на понятието от член 1 от Брюкселската конвенция и до прилагането им по отношение на спорове между органи на публичната власт и частни лица, а дава решение, което само по себе си е противоречиво.

49.      При все това преюдициалният въпрос може да се разгледа като последователност във времето, която включва три последователни етапа: първия — в който националният съдия установява въпрос от областта на общностното право, междинен — в който Съдът разглежда въпроса, и краен — в който националният съдия разрешава спора в светлината на дадените указания(41). Трудностите се появяват, когато се наруши равновесието, господстващо в диалога между съдебните органи(42), когато някой от тях(43) премине отвъд(44) упражняването на своите функции.

50.      Всяка опасност от превишаване на правомощията по това дело ще бъде избегната, като се извърши абстракция на фактите и като се потърси разрешение на поставения за тълкуване въпрос по начин, който ще може да бъде използван от всеки съдебен орган от Европейския съюз, изправен пред аналогичен проблем. Освен това въпросите следва да бъдат разгледани от строго юридическа гледна точка, като се избягват чувствата, които въпреки че са разбираеми, затрудняват анализа.

51.      Efeteio Patron е изпълнил надлежно своята задача, въпреки че за да се даде ефективен отговор на въпроса, е необходимо да се отиде с една степен по-напред в обобщаването на фактите, като се вземат предвид вредите, причинени на частни лица от войниците на една държава-членка на територията на друга по време на война, и се оставят настрана елементите, които индивидуализират иска за обезщетение, включително елемента време(45).

 2.     Поведението на въоръжените сили във военно време

52.      Понеже искът е насочен срещу държава, не е необходимо да се разглежда първият от споменатите критерии — публичния характер на една от страните, така че ще се съсредоточим върху втория — използването на прекомерна власт.

 а)     Предлагано становище

53.      Независимо от това, че от Античността насам са изготвяни правила, отправяни са предупреждения и са приемани норми за поведението на враждуващите във военно време(46), войната не е изгубила своя характер на изключителен феномен.

54.      Като изключва действията на изолирани групи, които създават грижи от друго естество, нидерландското правителство основателно квалифицира военните действия като типичен израз на държавната власт.

55.      Има множество аргументи в подкрепа на това твърдение:

–        Армиите са част от структурата на държавата. Военните се подчиняват на строга дисциплина, те изпълняват нарежданията на висшестоящия(47) в рамките на една йерархична структура, начело на която стоят върховните национални органи(48).

–        Армиите се управляват от принципи, които са тържествено прокламирани в норми от най-висш ранг във всяка държава и които установяват границите, целите и условията на военната дейност, като се конкретизират по веригата на командването.

–        Армиите упражняват власт, каквато нямат другите граждани, които са длъжни да изпълняват нарежданията на военните под страх от тежки санкции в случай на неизпълнение.

56.      Европейският съд по правата на човека(49), почти всички представили становища по настоящото преюдициално производство държави и Комисията отнасят действията на армията към проявите на държавен суверенитет.

57.      Следователно поправянето на вреди, причинени от военни части на една от страните по време на война, не се включва в „гражданските дела“ по смисъла на член 1 от Брюкселската конвенция, чиито разпоредби са неприложими(50).

 б)     Възражения

58.      В някои от представените по това преюдициално производство становища квалификацията на военните действия като актове iure imperii се оспорва въз основа на аргументи, изведени от: i) международната отговорност на държавата, ii) неправомерността на деянията, iii) териториалните граници на упражняването на публичната власт и iv) правилата на Брюкселската конвенция. Предварително пояснявам, че по мое мнение нито един от тези аргументи не хвърля съмнения върху изложените до момента съображения.

 i)     Отговорност на държавата по международното право

59.      Горепосочените становища често изтъкват международния аспект на поставените въпроси, който ищците в главното производство свързват с възможността държавата да носи отговорност за неправомерни действия.

60.      Този аспект предизвиква значителен интерес; по време на първата си сесия през 1949 г. създадената в рамките на Организацията на обединените нации Комисия по международно право преценява, че това е материя, която подлежи на кодификация; през 2001 г., по време на 53-та сесия, тя приема „проект за норми относно отговорността на държава за действия, които са неправомерни в международен план“ [неофициален превод](51). Освен това този аспект се намира в тясна връзка със съдебния имунитет на държавите, който претърпява развитие през втората половина на миналия век — придобива относителен характер и се ограничава до актовете iure imperii, като се наблюдава тенденция за отпадането му дори и по отношение на такива актове, в случаите когато са нарушени правата на човека(52).

61.      Този вид отговорност е подчинена на особени правила, писани или обичайни, които предполагат нарушение на международно задължение. Следователно тя не се включва в гражданското право, нито пък представлява „граждански дела“ по смисъла на член 1 от Брюкселската конвенция, а е „международна материя“.

62.      Във връзка с това в отговор на поставения им от мен въпрос по време на съдебното заседание ищците в главното производство изложиха твърдение, че претенцията им се основава на член 3 от четвъртата Хагска конвенция(53).

 ii)   Неправомерност на действията

63.      Ищците в главното производство, както и полското правителство, поддържат, че актовете iure imperii не включват неправомерните действия; военните операции, които нарушават юридическата система, не влизат в тази категория — идея, която ми напомня максимата „the King can do not wrong“ — много смекчена от известно време(54).

64.      Не споделям това възражение. Правомерността на поведението се отразява не върху неговата квалификация, а върху неговите последици, доколкото представлява предпоставка за възникването на отговорност или съответно за ограничаването ѝ.

65.      Да се поддържа противното означава да се приеме, че органите на власт упражняват властнически правомощия само когато действат по безукорен начин, като се изключи хипотезата, че може и да не действат по този начин, както се получава понякога. Такъв анализ би предизвикал проблеми при определянето на отговорното лице, защото ако не се касае нито за актове iure imperii, нито по дефиниция за актове iure gestionis, вредата ще може да се вмени само на непосредствения причинител, а не на администрацията, към която той принадлежи; в главното производство, както подчертава германското правителство, искът е предявен срещу държавата, а не срещу войниците.

66.      Следователно неправомерността, каквото и да е нейната степен, включително престъпленията срещу човечеството, не оборва изложеното становище.

 iii) Териториалните граници на упражняването на публичната власт

67.      Според полското правителство публичната власт се упражнява в рамките на националните граници на една държава, така че военните операции, извършени отвъд тези граници, не могат да бъдат приети за проява на такава власт.

68.      Това възражение също не може да бъде прието. Територията очертава пространствените граници, в които се упражнява суверенитетът; актовете на една държава, осъществени извън тези граници, са без последствия. Могат обаче да се отличат поне два особени случая: в случаите на нападение и в случаите на военна намеса на армията на една държава в друга държава, без да се стига до окупация. Тази втора хипотеза, която не е относима към делото в главното производство, предизвиква особени трудности, понастоящем от голямо значение, за които се търси разрешение, включващо евентуалното съгласие на нападнатата държава или предоставянето на мандат на международната общност.

69.      В първия особен случай се наблюдава временно или окончателно завладяване, което, макар и осъдително, води до разширяване на територията на окупатора. Не трябва да се пренебрегва този аспект и да се възприема фикцията, според която, веднъж преминали границата, нападателните военни части са действали извън обхвата на своето командване, понеже оставали под ръководството и контрола на държавата, запазвайки връзките на йерархично подчинение(55).

 iv)   Правилата на Брюкселската конвенция

70.      Някои твърдения се позовават на систематичното тълкуване на конвенцията, било пряко, както прави италианското правителство, което изрично отказва да приеме, че предявеното искане може да се разгледа като спадащо към „гражданските дела“, или непряко — както тези, които извежда определението за препращане, като цитира член 5, параграф 3.

71.      Позоваването на тази разпоредба е безпредметно, понеже за да бъдат приложени правилата на конвенцията, трябва самата тя да е приложима, което зависи от член 1.

72.      Брюкселската конвенция разграничава правната уредба, която тя въвежда — състояща се от правила, свързани с компетентността или с признаването и изпълнението на съдебните решения — и критериите за прилагане на тази уредба — по място, по време и по предмет, които представляват предварителни условия, на които се подчинява действието на уредбата; ако тези условия не са налице, както в настоящото дело, последващият анализ е ненужен.

73.      Решението от 27 септември 1998 г. по дело Kalfelis(56) включва в понятието „дела относно гражданска отговорност, delict или quasi delict“, посочено в член 5, точка 3 от Брюкселската конвенция, исковете за установяване на отговорност, които не се отнасят към „делата, свързани с договор“ по точка 1 от същия член (точка 18)(57). При все това упражняването на публична власт като материя, изключена от предмета на конвенцията, не е в зависимост от предявения иск, а от неговото основание, от неговото естество и от условията за неговото предявяване; всяко друго решение би засегнало автономията на понятието по член 1. Между другото, съществуват значителни различия между държавите по отношение на правилата за обезщетяване на вредите, причинени от действия на публичната администрация, поради разликите между системите на „common law“ и континенталните системи, както и поради съществуващите разлики между последните(58).

VI – Анализ на втория преюдициален въпрос

74.      Препращащата юрисдикция иска Съдът да установи също дали привилегията съдебен имунитет, от която се ползват държавите, е съвместима със системата на Брюкселската конвенция, и в случай на положителен отговор — дали изключва нейното приложение.

75.      Предвид решението, което предлагам за първия въпрос, обсъждането на втория става безпредметно.

76.      При все това, ако Съдът реши да го разгледа, следва да се има предвид, че имунитетът се явява като процесуална пречка(59), която не позволява на съдилищата на една държава да се произнесат по въпроса за отговорността на друга, защото, както отбелязва италианското правителство в своите бележки, par in parem non habet imperium, поне по отношение на актовете iure imperii, което е пречка за достъпа до производството.

77.      Компетентността предполага юрисдикция, която тя определя, за да посочи измежду всички съдилища на една територия съда, който следва да разреши конкретния спор. Двете понятия, макар и тясно свързани, не се покриват, нито пък се противопоставят едно на друго.

78.      Следователно имунитетът на държавите стои на преден план по отношение на Брюкселската конвенция, защото ако не може да бъде предявен съдебен иск, липсва интерес от установяването на съдебния орган, който е натоварен да разгледа искането. Още повече, преценката за наличието на имунитет в главното производство и на неговото въздействие върху правата на човека излиза извън правомощията на Съда.

VII – Заключение

79.      Поради изложените съображения предлагам да се даде следния отговор на преюдициалните въпроси на Efeteio Patron:

„Иск за обезщетение, предявен от физически лица от една държава — страна по Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, за поправяне на вреди, причинени от въоръжените сили на друга държава-членка при окупацията на територията на първата държава по време на военен конфликт, включително когато тези действия представляват престъпление срещу човечеството, не попада в предметното приложно поле на тази конвенция“.

---

1 – Език на оригиналния текст: испански.

---

2 – Tucídices, Historia de la Guerra del Peloponeso.

---

3 – ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; консолидирана версия, публикувана в ОВ C 27, 1998 г., стр. 1.

---

4 – Протокол за тълкуването от Съда на Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 204, 1975 г., стр. 43; консолидирана редакция, публикувана в ОВ C 27, 1998 г., стр. 28).

---

5 – ОВ L 12, стр. 1.

---

6 – Позовавайки се на подобни обстоятелства, осъществили се в Distomo на 10 юни 1944 г., 257 гръцки граждани предявяват иск срещу Германия, по който първоинстанционният съд в Livadia се произнася с решение от 30 октомври 1997 г. Това решение е потвърдено от гръцкия Bърховен съд с решение от 4 май 2000 г., но не е изпълнено поради липса на предварително съгласие на министъра на правосъдието, изисквано от член 923 от Гражданския процесуален кодекс. Впоследствие ищците отнасят делото пред Европейския съд по правата на човека, който в Решение от 12 декември 2002 г. по дело Kalogeropoulou и др. срещу Гърция и Германия (Recueil des arrêts et décisions, 2002‑X), разглежда отношението между имунитета на държавите и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и постановява, че ограниченията, наложени от гръцкото законодателство, са пропорционални. Становищата на германското правителство в настоящото производство за преюдициално заключение отразяват дипломатическата криза, която е предизвикало тогава това дело.

---

7 – Конвенция, сключена в рамките на Съвета на Европа, в сила от 11 юни 1976 г., която има задължително действие за Германия, Австрия, Белгия, Кипър, Люксембург, Нидерландия, Обединеното кралство и Швейцария. На същата дата е отворен за подписване допълнителен протокол; той е в сила от 22 май 1985 г. и обвързва Австрия, Белгия, Кипър, Люксембург, Нидерландия и Швейцария. Текстът и ратификациите са достъпни на интернет страницата на Съвета на Европа: http://www.conventions.coe.int/Treaty/fr/Treaties/Html/074.htm.

---

8 – Член 100, параграф 4 от гръцката конституция, във връзка с член 54, параграф 1 от Закона за Anotato Eidiko Dikastirio, въведен с член 1 от Закон № 345/1976 (Официален вестник на Република Гърция, част първа, № 141).

---

9 – В своя доклад за Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ C 59, 1979 г., стр. 1) P. Jenard обяснява, че комитетът от експерти, натоварен с изработването на проекта, се е придържал в това отношение към метода на съществуващите конвенции. В доктрината това становище се споделя от Droz, G.A.L., Compétence judiciaire et effets des jugements dans le marché commun (Etude de la Convention de Bruxelles du 27 septembre 1968), Librairie Dalloz, Paris, 1972, p. 33. Същото се споделя и от генералния адвокат Darmon в точка 19 от неговото заключение по делото Sonntag, върху което ще се върна по-долу; в точка 20 той установява, че „в рамките на двустранни отношения рядко се изготвя изчерпателен списък на въпросите от областта на гражданското и търговското право“.

---

10 – Desantes Real, M., La competencia judicial en la Comunidad Europea, Ed. Bosch, Barcelona, 1986, pp. 79—80.

---

11 – Тя следва тенденциите на международното право: „формулировките „граждански и търговски дела“ са много широки и включват не само делата, които са подсъдни на гражданските и търговските съдилища в държавите, където има административна юрисдикция“, Conférence de La Haye de Droit international privé, Actes et Documents de la quatrième session (mai - juin 1904), p. 84.

---

12 – C-190/89, Recueil, стр.І-3855.

---

13 – Други понятия като това за дела, свързани с договор, съдържащо се в член 5, параграф 1 от Брюкселската конвенция, също са придобили автономен характер (Решение от 22 март 1983 г. по дело Peters (34/82, Recueil, стр. 987, точки 9 и 10), Решение от 8 март 1988 г. по дело Arcado (9/87, Recueil, стр. 1539, точки 10 и 11), Решение от 17 юни 1992 г. по дело Handte (C‑26/91, Recueil, стр. I‑3967, точка 10), Решение от 27 октомври 1998 г. по дело Réunion européenne и др. (C‑51/97, Recueil, стр. I‑6511, точка 15 и Решение от 17 септември 2002 г. по дело Tacconi (C‑334/00, Recueil, стр. I‑7357, точка 35).

---

14 – Решение по дело Asunto, 29/76, Recueil, стр. 1541.

---

15 – В точка 2 от заключението по това дело генералният адвокат Reischl преценява, че по този въпрос далеч не съществува единодушие, понеже националните доктрини и съдебни практики дават различни предложения; при все това той се противопоставя на тезата за автономията, която, макар и да му изглежда „крайно съблазнителна“, по негово мнение се изправя пред „сериозни възражения“, и предлага препращане към правото на държавата по произход на решението, което подлежи на изпълнение.

---

16 – Решение по дело 9/77 и Решение по дело 10/77, Recueil, стр. 1517.

---

17 – Решение по дело 133/78, Recueil, стр. 733.

---

18 – Решение по дело 814/79, Recueil, стр. 3807.

---

19 – Решение по дело C‑172/91, Recueil, стр. I‑1963.

---

20 – Решение по дело C‑271/00, Recueil, стр. I‑10489.

---

21 – Решение по дело C‑266/01, Recueil, стр. I‑4867.

---

22 – Доклад на професор P. Schlosser относно Конвенцията за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и към Протокола за нейното тълкуване от Съда на Европейските общности (ОВ C 189, 1990 г., стр. 184).

---

23– Тази съдебна практика е потвърдена с Решение по дело Rüffer, точка 8, Решение по дело Sonntag, точка 20, Решение по дело Baten, точка 30, Решение по дело Préservatrice Foncière TIARD, точка 22, посочени по-горе, и с Решение от 1 октомври 2002 г. по дело Henkel (C‑167/00, Recueil, стр. I‑8111, точка 26).

---

24 – В точка 21 от заключението по дело Henkel генералният адвокат Jacobs споделя същото мнение, което Съдът имплицитно е потвърдил в своето решение.

---

25 – Изречение, добавено от член 3 от Конвенцията от 9 октомври 1978 г. за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и към Протокола за нейното тълкуване от Съда на Европейските общности (ОВ L 304, стр. 1 и — изменен текст — стр. 77).

---

26 – Член 2, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 г. за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (ОВ L 143, стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 3) възприема тази философия, като постановява, че „[н]астоящият регламент се прилага по граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Той не обхваща, по-специално, данъчни, митнически и административни дела, нито отговорността на държавата за действия и бездействия при упражняването на държавната власт („acta jure imperii“)“ [неофициален превод]. Член 2, параграф 1 от измененото предложение за регламент на Европейския парламент и на Съвета за въвеждане на европейска процедура за съдебно разпореждане за плащане (COM(2006) 57 окончателен) има подобно съдържание.

---

27 – Проектите за бъдещата общностна уредба също изключват тези актове. Така измененото предложение за регламент на Европейския парламент и на Съвета за приложимото право по отношение на извъндоговорните задължения („РИМ ІI“) (COM(2006) 83 окончателен) изключва в член 1, параграф 1, буква ж) „извъндоговорните задължения, възникнали в рамките на отговорността на държавата за действия, извършени при упражняване на публична власт („acta iure imperi“)“.

---

28 – В своето заключение по делото LTU генералният адвокат Reischl посочва превъзходството и субординацията като елементи, характеризиращи публичноправните правоотношения.

---

29 – Desantes Real, M., op. cit., p. 84.

---

30 – Дихотомията публично/частно право за определянето на границите на приложното поле на Брюкселската конвенция ясно проличава в доклада „Jenard“, когато в него се обосновава изключването на социалното осигуряване: „област, която в някои страни като Федерална република Германия спада към публичното право и която в други страни попада в граничната зона между частното право и публичното право“ [неофициален превод]. Докладът „Evriyenis и Karemeus“ за присъединяването на Република Гърция към конвенцията (ОВ C 189, 1990 г., стр. 257) разграничава гражданските и търговските дела от тези, по отношение на които се прилага публичното право и които излизат от приложното поле на конвенцията. Според Съда разграничението може да се основава на критерия за упражняване на публична власт, който позволява да се определят в континенталната доктрина областите, които са подчинени на публичното право (точка 28). В доктрината — Desantes Real, M., op. cit., 79—81.

---

31 – James, P.S., Introduction to the English Law, 10th ed., Ed. Butterworth's, London, 1979, p. 4 и сл..; Knoepfler, F., La House of Lords et la définition de la matière civile et commerciale, Mélanges Grossen, Neuchatel, 1992, p. 9.

---

32 – Tirado Robles, C., La competencia judicial en la Unión Europea (Comentarios al Convenio de Bruselas), Ed. Bosch, Barcelona, 1995, p. 14.

---

33 – В своето заключение по това дело генералният адвокат Darmon очертава естеството на граждански иск, който се основава на непозволено увреждане, в юридическите системи на договарящите държави, разграничавайки държавите от системата на „common law“ (точка 28) от континенталните държави, измежду които цитира законодателството на Дания, на Испания, на Белгия, на Италия, на Португалия, на Нидерландия, на Франция, на Люксембург, на Германия и на Гърция (точки 30—39).

---

34 – Решение от 3 юли 1986 г. по дело Lawrie-Blum (66/85, Recueil, стр. 2121, точка 28).

---

35 – Генералният адвокат Tizzano обяснява, че предвид обстоятелствата общината не действа при условията на упражняване на правомощия на публична власт нито когато определя срещу кого ще насочи своята претенция за възстановяване на извършените разходи, нито когато определя размера на дължимата престация, дори и когато се цели възстановяване на съдебните разноски: тя не може да иска плащане от трети лица (точка 35); като следствие от това правоотношението, което възниква между двата субекта, не се различава от обикновените облигационни правоотношения между равнопоставени лица, както е при гражданскоправните правоотношения (точка 36).

---

36 – C‑433/01, Recueil, стр. I‑981.

---

37 – C‑265/02, Recueil, стр. I‑1543.

---

38 – Той предполага към Брюкселската конвенция да се добавят случаите, когато правоотношението възниква между частни лица, дори то да има за основание норма на публичното право; Gothot, P. и Holleaux, D., La Convención de Bruselas de 27 septiembre 1968 (Competencia judicial y efectos de las decisiones en el marco de la CEE), Ed. La Ley, Madrid, 1986, p. 9; Palomo Herrero, Y., Reconocimiento y exequátur de resoluciones judiciales según el Convenio de Bruselas de 27-09-68, Ed. Colex, Madrid, 2000, p. 61. Критерият се вписва в континенталната концепция за публично право, според която не може да съществува публично правоотношение без участието на публична администрация (García de Enterría, E. и Fernández, T.R., Curso de Derecho Administrativo, tomo I, 9a ed., Ed. Civitas, Madrid, 1999, pp. 42 и сл..); предвид на проблемите, които поставя разграничаването на това право в един все по-голям Съюз, не мога да не подчертая нуждата от поясняване на персоналния критерий на общностно равнище, като неговото значение се намали или като се даде по-широко тълкуване на понятието „публичноправна страна“ в противовес на „частноправна страна“ (Dashwood, A., Hacon, R., White, R., A Guide to the Civil Jurisdiction and Judgement Convention, Ed. Kluwer, Deventer/Amberes/Londres/Fráncfort/Boston/Nueva York, 1987, p. 10; Donzallaz, Y., La Convention de Lugano du 16 septembre 1988 concernant la compétence judiciaire et l'exécution des décisions en matière civile et commerciale, vol. I, Ed. Staempfli, Berne, 1996, pp. 336 и 337).

---

39 – Gaudemet-Tallon, H., Les Conventions de Bruxelles et de Lugano (Compétence internationale, reconnaissance et exécution des jugements en Europe), Ed. LGDJ, Paris, 1993, pp. 20 и 21 отбелязва, че дори да не е лишен от логика и да се използва в международното право, този критерий не смекчава трудностите, свързани с очертаването на границата между публичното и частното право.

---

40 – Между другото, Schlosser, P., „Der EuGH und das Europäische Gerichtsstands- und Vollstreckungsübereinkommen“, Neue Juristische Wochenschrift, 1977, pp. 457 и сл.; вж. също коментарите на решението LTU, Huet, A., Journal du droit international, 1977, pp. 707 и сл. и Droz, G.A.L., Revue critique de droit international privé, 1977 г., pp. 776 и сл.

---

41 – Pescatore, P., „Las cuestiones prejudiciales“, в Rodríguez Iglesias, G.C., и Liñán Nogueras, D., El Derecho comunitario europeo y su aplicación judicial, Ed. Civitas, Madrid, 1993, p. 546.

---

42 – Peláez Marón, J.M., „Funciones y disfunciones del control jurisdiccional en el marco de la Comunidad Europea“, Gaceta Jurídica de la CEE, nº 52, серия D‑9, 1988, pp. 233—259.

---

43 – Kakouris, K.N. в „La mission de la Cour de Justice des Communautés européennes et l'ethos du juge“, Revue des affaires européennes, nº 4, 1994, pp. 35—41, изтъква подхода на съвестност, честност и моралност както на Съда, така и на всеки един от съдиите в него — „ethos“.

---

44 – В точка 35 от моето заключение по делото, по което е произнесено Решение от 17 юни 2004 г. по дело Recheio-Cash & Carry (C‑30/02, Recueil, стр. I‑6051), изразих своето неразбиране на това, че в Решение от 24 септември 2002 г. по дело Grundig Italiana (C‑255/00, Recueil, стр. I‑8003) се извежда минималният срок в областта на данъчните отношения за гарантиране на ефективното упражняване на правото на искове, основани на общностното право, като се посяга върху суверенното правомощие на националния съдия за решаване на спора в главното производство; в точка 44 от това заключение разкритикувах същата грешка в други решения.

---

45 – Във връзка с това полското правителство представя в своите бележки проницателен анализ, макар и по отношение на втория въпрос, като отбелязва обстоятелсвото, че препращащата юрисдикция споменава действия и бездействия, предхождащи влизането в сила на конвенцията, „по-конкретно от периода 1941—1944 г.“, но без това да поставя въпрос, свързан с тълкуването, който, както подчертава правителството, би бил решен в съответствие с член 54 от конвенцията, съгласно който задължително се взема предвид моментът на предявяване на иска.

---

46 – В Библията Второзаконие съдържа истински каталог от препоръки, озаглавен „Превземането на градовете“, които например изискват да се направи предложение за мир на всеки обсаден град (Библия, Второзаконие, 20:10, Св. Синод на Българската църква, София, 1995, с. 219). В наши дни понятието „международно хуманитарно право“ е широко прието; то е изведено в Женевските конвенции от 12 август 1949 г. относно третирането на военнопленниците (Трета конвенция) и за закрилата на гражданските лица по време на война (Четвърта конвенция), и в Допълнителния протокол, приет на 8 юни 1977 г., за защита на жертвите на международни въоръжени конфликти (Протокол I), и на вътрешни въоръжени конфликти (Протокол II); тези текстове са достъпни на множество езици в международноправната секция на интернет страницата на Върховния комисариат за правата на човека към ООН: http://www.ohchr.org.

---

47 – По време на съдебното заседание ищците в главното производство потвърждават, че войниците са действали в изпълнение на заповед на своите началници.

---

48 – В своя роман Miserias de la Guerra, Ed. Caro Raggio, Madrid, 2006, публикуван едва наскоро, защото е станал жертва на произвола на франкистката цензура, Baroja, P. разказва за ролята, изпълнявана от Durruti по време на испанската гражданска война, и казва за него, че „има право като военен, но не и като анархист“ [неофициален превод], защото „война може да се води само при стриктна и строга дисциплина. Лудост е да се води война с анархисти, които ще оспорват заповедите на висшестоящите“ [неофициален превод] (p. 192).

---

49 – Решението от 21 ноември 2001 г. по дело McElhinney срещу Ирландия, § 38 (Recueil des arrêts et décisions, 2001‑XI) постановява, че „[п]осочените текстове [...] показват освен това, че тази тенденция се отнася главно за телесните повреди, които „подлежат на осигуряване“, тоест тези, които са причинени от обикновени пътнотранспортни произшествия, а не за въпроси, попадащи в основната сфера на държавния суверенитет като действията на военен на територията на чужда държава; по своето естество те могат да повдигнат деликатни въпроси във връзка с дипломатическите отношения между държавите и държавната сигурност“ (точка 38).

---

50 – До този извод са достигнали и други юрисдикции от договарящите държави, като италианският Corte di Cassazione в решение от 12 януари 2003 г. и германският Bundesgerichtshof в решение от 26 юни 2003 г., без да поставят преюдициален въпрос.

---

51 – Текстът на предложението, както и коментарите на Комисията по международно право, са достъпни на следния адрес: http://untreaty.un.org/ilc/reports/2001/spanish/chp4.pdf.

---

52 – Bröhmer, J., State Immunity and the Violation of Human Rights, Ed. Kluwer Law International, La Haye, 1997, p. 143 и сл. показва, че нормативното развитие на материята за правата на човека води до ограничаване на държавния имунитет, дори когато държавата нарушител е действала при условията на упражняване на публична власт. Gaudreau, J., Immunité de l’État et violations des droits de la personne: une approche jurisprudentielle, HEI publications-Institut Universitaire de Hautes Etudes Internationales, Genève, 2005, анализира развитието на националната и на международната съдебна практика по този въпрос.

---

53 – Считам, че те са искали да се позоват на Женевската конвенция, спомената в точка 46. Те се позовават също, но като допълнително основание, на членове 913, 914 и 932 от гръцкия Граждански процесуален кодекс.

---

54 – След като действието му е постепенно отслабвано, този принцип е окончателно отменен в английското право с Crown Proceedings Act от 1947 г.

---

55 – В международното хуманитарно право Четвъртата женевска конвенция от 1949 г. за закрилата на гражданските лица по време на война, посочена по-горе, се прилага също „във всички случаи на окупация на част или на цялата територия на високодоговаряща страна, дори окупацията да не е срещнала военна съпротива“ [неофициален превод] (член 2, параграф 2).

---

56 – Решение по дело 189/87, Recueil, стр. 5565.

---

57 – В този смисъл Решение по дело Réunion européenne и др., точка 22, Решение по дело Henkel, точка 36, посочени по-горе, Решение от 26 март 1992 г. по дело Reichert и Kockler (C‑261/90, Recueil, стр. I‑2149, точка 16) и Решение от 11 юли 2002 г. по дело Gabriel (C‑96/00, Recueil, стр. I‑6367, точка 33).

---

58 – Пример за такива различия: в Германия — член 839 от Гражданския процесуален кодекс, във връзка с член 34 от Основния закон; в Австрия — член 23 от Федералната конституция и Федералния закон от 18 декември 1948 г. за отговорността на федералната държава, на провинциите, на окръзите, на общините и на другите публичноправни общности и органи за вреди, причинени при прилагането на законите; в Белгия — член 1382 и сл. от Гражданския процесуален кодекс; в Кипър — членове 146 и 172 от Конституцията; в Испания — членове 9 и 106 от Конституцията, както и член 139 и сл. от Закон 30/1992 от 26 ноември 1992 г. за правния режим на публичната администрация и за общото административно производство; в Естония — член 25 от Конституцията и Закон от 2 май 2001 г. за отговорността на държавата; във Финландия — член 118 от Конституцията и Закон 412/1974 за гражданската отговорност; в Гърция — член 105 от Закона за създаване на Гражданския процесуален кодекс; в Унгария — член 349 от Гражданския процесуален кодекс; в Италия — нормите за деликтната отговорност в Гражданския процесуален кодекс; в Нидерландия — член 6:162 от Гражданския процесуален кодекс; в Полша — член 77 от Конституцията и член 417 и сл. от Гражданския процесуален кодекс; в Словения — член 26 от Конституцията и член 63 от Закона за административното производство; в Швеция — Закон от 2 юни 1972 г. за вредите; в Чешката република — член 36 от Хартата на основните права и свободи. Това изброяване показва различията, понеже има държави, в които принципът е залегнал на най-високо нормативно ниво, други, където е предмет на специална уредба, и трети, които препращат към общата гражданскоправна уредба, без да се забравят тези, които не са споменати, както и случаите, които се отнасят до съдебен прецедент.

---

59 – Така го определя Европейският съд по правата на човека в три решения от 21 ноември 2001 г.: по дело Al-Adsani срещу Обединеното кралство, § 48, по дело McElhinney срещу Ирландия, посочено по-горе, § 25 и по дело Fogarty срещу Обединеното кралство, § 26, Recueil des arrêts et décisions, 2001‑XI.