1

С настоящата жалба Bayerische Motoren Werke AG (наричано по-нататък „BMW“) иска отмяната на решение на Общия съд на Европейския съюз от 12 септември 2017 г., Bayerische Motoren Werke/Комисия (T‑671/14, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2017:599), с което посоченият съд отхвърля жалбата на дружеството за частична отмяна на Решение (ЕС) 2016/632 на Комисията от 9 юли 2014 година относно държавна помощ SA.32009 (2011/C) (ex 2010/N), която Германия възнамерява да предостави на BMW за голям инвестиционен проект в Лайпциг (ОВ L 113, 2016 г., стр. 1) (наричано по-нататък „спорното решение“).

2

Европейската комисия подава насрещна жалба, с която иска отмяната на определението на председателя на пети състав на Общия съд от 11 май 2015 г., Bayerische Motoren Werke/Комисия (T‑671/14, непубликувано, наричано по-нататък „определението от 11 май 2015 г.“, EU:T:2015:322), с което е уважена молбата на Freistaat Sachsen за встъпване по делото, както и решението относно допустимостта на това встъпване и вземането предвид на доводите на Freistaat Sachsen в допълнение към доводите, изложени от жалбоподателя в обжалваното съдебно решение.

3

Съгласно член 1 от Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за установяване на подробни правила за прилагането на член [108 ДФЕС] (ОВ L 83, 1999 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 41), изменен с Регламент (ЕС) № 734/2013 на Съвета от 22 юли 2013 г. (ОВ L 204, 2013 г., стр. 15) (наричан по-нататък „Регламент № 659/1999“):

„За целите на настоящия регламент:

[…]

[…]“.

4

Член 2 от този регламент е озаглавен „Уведомяване за нова помощ“ и параграф 1 от него гласи:

„Освен когато е предвидено друго в нормативните актове, приети съгласно член [109 ДФЕС] или други релевантни разпоредби от него, за всички планове за предоставяне на нова помощ трябва да бъде отправено уведомление до Комисията в подходящ срок от съответните държави членки. […]“.

5

Член 7 от посочения регламент е озаглавен „Решения на Комисията за закриване на официалната процедура по разследване“ и гласи:

„[…]

2.   Когато Комисията установи, когато е подходящо, след изменение от страна на съответната държава членка, че мярката, за която е отправено уведомление, не представлява помощ, тя отбелязва тази констатация посредством решение.

3.   Когато Комисията установи, когато е подходящо, след изменение от страна на съответната държава членка, че съмненията за съвместимостта с Общия пазар на мярката, за която е отправено уведомление, са били отстранени, тя решава, че помощта е съвместима с [вътрешния] пазар (наричано по-долу „положително решение“). Това решение уточнява кое изключение съгласно Договора е било приложено.

[…]“.

6

Член 10 от Регламент № 659/1999 е озаглавен „Разглеждане, искане за информация и разпореждане за информация“ и параграф 1 от него гласи:

„Без да се засяга член 20, Комисията може по собствена инициатива да разглежда информация от всякакъв източник по отношение на твърдяна неправомерна помощ.

Комисията разглежда своевременно всяка жалба, подадена от всяка заинтересована страна съгласно член 20, параграф 2, и прави необходимото засегнатата държава членка да бъде информирана подробно и редовно за напредъка и резултата от разглеждането“.

7

Съображения 2—4 и 7 от Регламент (ЕО) № 800/2008 на Комисията от 6 август 2008 година относно деклариране на някои категории помощи за съвместими с [вътрешния] пазар в приложение на членове [107 и 108 ДФЕС] (Общ регламент за групово освобождаване) (ОВ L 214, 2008 г., стр. 3), който е последван от Регламент (ЕС) № 651/2014 на Комисията от 17 юни 2014 година за обявяване на някои категории помощи за съвместими с вътрешния пазар в приложение на членове [107 и 108 ДФЕС] (ОВ L 187, 2014 г., стр. 1), имат следното съдържание:

[…]

8

Член 3 от Регламент № 800/2008, озаглавен „Условия за освобождаване“, се съдържа в глава I, озаглавена „Общи разпоредби“, и гласи:

„1.   Схемите за помощ, изпълняващи всички условия на глава I от настоящия регламент, както и всички съответни разпоредби на глава II от настоящия регламент, са съвместими с [вътрешния] пазар по смисъла на член [107], параграф 3 [ДФЕС] и се освобождават от задължението за уведомяване по член [108], параграф 3 [ДФЕС], при условие че всяка индивидуална помощ, предоставена по такава схема, отговаря на всички условия на настоящия регламент и схемата съдържа изрично позоваване на настоящия регламент чрез цитиране на неговото заглавие и данни за публикуването му в Официален вестник на Европейския съюз.

2.   Индивидуалната помощ, предоставена в рамките на схема, посочена в параграф 1, е съвместима с [вътрешния] пазар по смисъла на член [107], параграф 3 [ДФЕС] и се освобождава от задължението за уведомяване по член [108], параграф 3 [ДФЕС], ако помощта изпълнява всички условия на глава I от настоящия регламент, както и съответните разпоредби на глава II от настоящия регламент, и мярката за индивидуална помощ съдържа изрично позоваване на съответните разпоредби от настоящия регламент чрез цитиране на съответните разпоредби, заглавието на настоящия регламент и данни за публикуването му в Официален вестник на Европейския съюз.

3.   Помощта ad hoc, изпълняваща всички условия на глава I от настоящия регламент, както и всички съответни разпоредби на глава II от настоящия регламент, е съвместима с [вътрешния] пазар по смисъла на член [107], параграф 3 [ДФЕС] и се освобождава от задължението за уведомяване по член [108], параграф 3 [ДФЕС], ако съдържа изрично позоваване на съответните разпоредби от настоящия регламент чрез цитиране на съответните разпоредби, заглавието на настоящия регламент и данни за публикуването му в Официален вестник на Европейския съюз“.

9

Член 6 от същата глава I е озаглавен „Индивидуални прагове за уведомяване“ и параграф 2 от него предвижда:

„За регионалната инвестиционна помощ, предоставена за големи инвестиционни проекти, се уведомява Комисията, ако общият размер на помощта от всички източници надхвърля 75 % от максималния размер на помощ, която една инвестиция с приемливи разходи от 100 млн. EUR може да получи, като се прилага стандартният праг на помощ, който е в сила за големите предприятия в одобрената карта за регионална помощ на датата на предоставяне на помощта“.

10

Член 8 от посочения регламент е озаглавен „Стимулиращ ефект“ и гласи:

„1.   Настоящият регламент освобождава само помощи, които имат стимулиращ ефект.

[…]

3.   По отношение на помощите за големи предприятия, обхванати от настоящия регламент, се приема, че имат стимулиращ ефект, ако освен че изпълняват условието, определено в параграф 2, държавата членка е проверила, преди да предостави съответната индивидуална помощ, че подготвената от получателя документация установява един или повече от следните критерии:

[…]

4.   Условията, определени в параграфи 2 и 3, не се прилагат за фискални мерки, ако са изпълнени следните условия:

[…]“.

11

Член 13 от този регламент, озаглавен „Регионална инвестиционна помощ и регионална помощ за заетост“, се съдържа в глава II, озаглавена „Специални разпоредби за различните категории помощи“, и параграф 1 от него гласи следното:

„Схемите за регионална инвестиционна помощ и регионална помощ за заетост са съвместими с [вътрешния] пазар по смисъла на член [107], параграф 3 [ДФЕС] и се освобождават от задължението за уведомяване по член [108], параграф 3 [ДФЕС], ако са изпълнени условията, определени в настоящия член.

[…]“.

12

Съгласно Съобщението на Комисията относно критериите за задълбочена оценка на регионалната помощ за големи инвестиционни проекти (ОВ C 223, 2009 г., стр. 3, наричано по-нататък „Съобщението от 2009 г.“):

[…]

[…]

[…]

[…]

13

В бележката под линия относно точка 56 от това съобщение е посочено, че „[к]огато помощта е предоставена въз основа на съществуваща схема за регионална помощ, трябва да се има предвид, че държавата членка си запазва възможността да предостави такава помощ до нивото, което съответства на максималната допустима помощ, която може да получи инвестиционен проект с приемливи разходи от 100 млн. [евро] съгласно приложимите правила“.

14

Обстоятелствата по спора са изложени в точки 1—5 от обжалваното съдебно решение, както следва:

[…]

„Държавната помощ в размер на 45257273 EUR, която [Федерална република] Германия възнамерява да отпусне на [жалбоподателя] за инвестицията в Лайпциг, ще бъде съвместима с вътрешния пазар само ако се ограничи до размер от 17 милиона евро (на цени от 2009 г.); надхвърлящата този размер сума (28257273 EUR) е несъвместима с вътрешния пазар.

Следователно помощта може да бъде отпусната само до размера от 17 милиона евро“ [неофициален превод].

15

С настоящата жалба, постъпила в секретариата на Общия съд на 19 септември 2014 г., жалбоподателят иска отмяна на спорното решение.

16

На 16 януари 2015 г. Freistaat Sachsen подава молба за встъпване по делото в подкрепа на жалбоподателя.

17

С определение от 11 май 2015 г. председателят на пети състав на Общия съд уважава молбата за встъпване.

18

С обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля жалбата в нейната цялост.

19

С жалбата си жалбоподателят иска от Съда:

20

Комисията моли Съда да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

21

Freistaat Sachsen прави същите искания за отмяна като жалбоподателя и моли Съда да осъди Комисията да заплати съдебните разноски пред първата инстанция и в производството по обжалване.

22

С насрещната си жалба Комисията иска от Съда:

23

Жалбоподателят и Freistaat Sachsen молят насрещната жалба да бъде отхвърлена и Комисията да бъде осъдена да заплати съдебните разноски.

24

В насрещната си жалба Комисията изтъква срещу Общия съд, че като е допуснал встъпването на Freistaat Sachsen в подкрепа на исканията на жалбоподателя съгласно член 40, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, е нарушил процесуални правила по смисъла на член 58, първа алинея от този статут, което е накърнило нейните интереси. В подкрепа на жалбата си Комисията изтъква три основания, които по същество са нарушение на тази разпоредба и неправилна преценка на фактите.

25

Жалбоподателят и Freistaat Sachsen считат, че насрещната жалба е недопустима. При всички положения тази жалба била неоснователна.

26

Следва да се припомни, че съгласно член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС решенията на Общия съд подлежат на преразглеждане пред Съда, което е ограничено само до правни въпроси, „при условията и ограниченията, предвидени в Статута [на Съда на Европейския съюз]“.

27

В това отношение член 56, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз предвижда, че окончателните решения на Общия съд и решенията, с които частично се разрешава спор по същество или се разрешава процесуален въпрос по възражение за липса на компетентност или за недопустимост, подлежат на обжалване пред Съда в срок от два месеца от съобщаване на решението.

28

Освен това член 57, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз гласи, че всяко лице, чието искане за встъпване, подадено съгласно член 40, втора алинея от този статут, е било отхвърлено от Общия съд, може да обжалва решението за отхвърляне на неговото искане пред Съда в срок от две седмици от съобщаването му.

29

Следва да се приеме за установено, че решението, с което Общият съд допуска молба за встъпване по делото, подадена съгласно този член 40, втора алинея, не попада в обхвата на която и да било от тези две разпоредби.

30

Всъщност, от една страна, подобно решение не разрешава спора по същество, нито разрешава процесуален въпрос по възражение за липса на компетентност или за недопустимост по смисъла на член 56, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, което Комисията впрочем не оспорва в насрещната си жалба.

31

От друга страна, решението, с което Общият съд уважава молба за встъпване по делото, не съответства на това по член 57, първа алинея от този статут, съгласно който, обратно на това, единствено отхвърлянето на молба за встъпване по делото може да се обжалва от лицето, което я е подало.

32

От тези разпоредби следва, че Статутът на Съда на Европейския съюз не предоставя правото на страна в първоинстанционното производство да подаде жалба пред Съда срещу решение на Общия съд, с което се уважава молба за встъпване по делото.

33

От това следва, както впрочем признава Комисията, че определението от 11 май 2015 г., с което Общият съд уважава молбата за встъпване по делото, подадена от Freistaat Sachsen съгласно член 40, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, не може да бъде предмет на главна жалба.

34

Все пак Комисията поддържа, че решението на Общия съд да допусне встъпването може да е предмет на насрещна жалба на основание член 178, параграфи 1 и 2 от Процедурния правилник на Съда срещу обжалваното решение, с което приключва първоинстанционното производство, тъй като допускането на встъпването съставлява процесуално нарушение по смисъла на член 58, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, което засяга нейните интереси.

35

Тези доводи не могат да бъдат приети.

36

От една страна, член 178, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда изисква съдържащите се в насрещната жалба искания да са насочени към пълната или частична отмяна на „решение на Общия съд“.

37

Вярно е, че посочената разпоредба, за разлика от член 169, параграф 1 от този правилник, не уточнява, че отмяната, която се цели с тази жалба, трябва да се отнася до съдебния акт на Общия съд, „съдържащ се в диспозитива“, но във всички случаи е вярно също така, както беше посочено в точка 31 от настоящото съдебно решение, че решението на Общия съд за уважаване на молба за встъпване по делото не подлежи на обжалване по смисъла на член 56, първа алинея и на член 57, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз.

38

От друга страна, член 178, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда предвижда, че с насрещна жалба може да се иска и отмяна на изрично или подразбиращо се решение, което се отнася до „допустимостта на иска или жалбата пред Общия съд“.

39

При все това решението, с което Общият съд допуска молба за встъпване по делото, е ирелевантно за допустимостта на главната жалба, тъй като това встъпване има съпътстващ характер по отношение на нея (вж. в този смисъл решение от 10 ноември 2016 г., DTS Distribuidora de Televisión Digital/Комисия, C‑449/14 P, EU:C:2016:848, т. 121, както и определение от 19 юли 2017 г., Lysoform Dr. Hans Rosemann и Ecolab Deutschland/ECHA, C‑663/16 P, непубликувано, EU:C:2017:568, т. 47).

40

От това следва, че правото на Съюза не съдържа каквато и да било разпоредба, която може да съставлява правното основание, предоставящо на една страна правото да сезира Съда с жалба срещу решение, с което Общият съд уважава молба за встъпване по делото.

41

Нито един от доводите на Комисията не може да обори този извод.

42

На първо място, доколкото Комисията поддържа, че уважаването на молба за встъпване по делото в нарушение на член 40, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз съставлява нарушение на процесуално правило по смисъла на член 58, първа алинея от този статут, което накърнява нейните интереси, достатъчно е да се отбележи, че последната разпоредба има за единствен предмет да посочи правните въпроси, които могат да бъдат изтъкнати в подкрепа на една жалба, а не да определи категорията на решенията, които могат да бъдат предмет на такава жалба, определени в член 56, първа алинея и в член 57, първа алинея от този статут. Следователно член 58, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз не може да разшири обхвата на разглежданата категория решения, така че тя да надхвърли предвиденото в последните посочени разпоредби.

43

На второ място, неоснователни са твърденията на Комисията, че съгласно произтичащата от решение от 29 ноември 2007 г., Stadtwerke Schwäbisch Hall и др./Комисия (C‑176/06 P, непубликувано, EU:C:2007:730) съдебна практика Съдът е длъжен да разгледа служебно допустимостта на молба за встъпване по делото пред Общия съд, ако встъпилата страна подаде насрещна жалба или, какъвто е настоящият случай, подаде писмен отговор на главната жалба.

44

Действително, както припомня Съдът в точка 18 от това решение, когато е сезиран с жалба на основание член 56 от статута му, той е длъжен да се произнесе, ако трябва служебно, по допустимостта на жалба за отмяна и следователно по абсолютната процесуална предпоставка, изведена от неспазването на установеното в член 263, четвърта алинея ДФЕС условие, съгласно което жалбоподателят има право да иска отмяната на решение, на което не е адресат, само ако пряко и лично е засегнат от същото.

45

Така съществуването на правен интерес на жалбоподателя, който му предоставя процесуална легитимация по смисъла на последната посочена разпоредба, е условие за допустимостта на жалбата, която е подал пред Общия съд за целите на отмяната на съдебно решение. В замяна на това, както беше посочено в точка 39 от настоящото решение, уважаването на молба за встъпване по дело, подадена съгласно член 40, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, е ирелевантна за допустимостта на подобна жалба. Следователно не може да се прави никаква аналогия със съдебната практика, която произтича от решение от 29 ноември 2007 г., Stadtwerke Schwäbisch Hall и др./Комисия (C‑176/06 P, непубликувано, EU:C:2007:730).

46

На трето място, доколкото в съдебното заседание Комисията иска да обоснове доводите си с решение от 14 април 2005 г., Gaki-Kakouri/Съд (C‑243/04 P, непубликувано, EU:C:2005:238), в точки 33 и 34 от което Съдът е разгледал основание, изведено от нарушение от страна на Общия съд на член 48, параграф 1 от неговия процедурен правилник във връзка с несвоевременно предоставяне на доказателства, достатъчно е да се приеме за установено, че в рамките на това дело такова основание е било насочено към отмяната на решение на Общия съд по смисъла на член 56, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, в конкретния случай решение за разрешаване на спора по същество.

47

Предметът на насрещната жалба на Комисията в настоящото дело обаче не е такъв. Всъщност, както самата Комисия посочва изрично в своята жалба, последната е насочена към отмяната не на обжалваното решение, с което спорът се решава по същество, а само на решението, с което Общият съд уважава молбата за встъпване по делото, което не съставлява „решение“ по смисъла на този член 56, първа алинея.

48

На четвърто място, Комисията посочва, че уважаването на молба за встъпване в първоинстанционното производство има самостоятелни правни последици, които накърняват нейното процесуално качество в рамките на производството по обжалване. Всъщност с тези доводи встъпилата страна би могла да разшири обхвата на спора пред Общия съд, така че и Съдът в рамките на производството по обжалване, и Общият съд в случай на връщане на делото при отмяна на обжалваното решение, трябва да разгледат тези допълнителни доводи. Освен това Общият съд би могъл да развие в съдебната практика насока, която не съответства на условията по член 40 от Статута на Съда на Европейския съюз, без неговите действия да подлежат на контрол от страна на Съда. Също така встъпила страна, чието встъпване е допуснато в нарушение на тази разпоредба, би могла да подаде жалба срещу решението на Общия съд.

49

В това отношение следва най-напред да се посочи, че обратно на твърденията на Комисията, уважаването на молба за встъпване не може в никакъв случай да доведе до разширяване на предмета на спора пред Общия съд.

50

Всъщност съгласно член 40, четвърта алинея от Статута на Съда на Европейския съюз страните, допуснати да встъпят по дело пред Общия съд, не могат да променя предмета на спора, чиито граници се определят от исканията и основанията, изложени от главните страни. Следователно са допустими само онези доводи на встъпилите страни, които се вписват в рамката, очертана от тези искания и основания (вж. по-специално решения от 10 ноември 2016 г., DTS Distribuidora de Televisión Digital/Комисия, C‑449/14 P, EU:C:2016:848, т. 114 и от 25 октомври 2017 г., Комисия/Съвет (CMR-15), C‑687/15, EU:C:2017:803, т. 23). Встъпилата страна няма право да изтъква нови основания, различни от изложените от жалбоподателя (решение от 10 ноември 2016 г., DTS Distribuidora de Televisión Digital/Комисия, C‑449/14 P, EU:C:2016:848, т. 121).

51

По-нататък, доколкото Комисията твърди, че уважаването на молба за встъпване по делото можело да засегне нейното право на ефективна съдебна защита, следва да се подчертае, че правото на Съюза, и по-специално член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, разглеждан в светлината на гаранциите, съдържащи се в член 18 и в член 19, параграф 2 от същата, не въвежда задължение за наличие на двуинстанционен съдебен контрол. Всъщност единствено важно е да е налице право на обжалване по съдебен ред. Принципът на ефективна съдебна защита открива за частноправния субект право на достъп до съд, а не до няколко съдебни инстанции (вж. по-специално решения от 28 юли 2011 г., Samba Diouf, C‑69/10, EU:C:2011:524, т. 69, от 30 май 2013 г., F, C‑168/13 PPU, EU:C:2013:358, т. 44 и от 19 юни 2018 г., Gnandi, C‑181/16, EU:C:2018:465, т. 57).

52

В случая обаче не се спори по въпроса, че пред Общия съд Комисията е имала възможност да изтъкне становището си по допустимостта на молбата за встъпване по делото от гледна точка на изискванията, предвидени в член 40, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз.

53

Освен това следва да се подчертае, че ако Общият съд беше уважил жалбата на жалбоподателя за отмяна, Комисията щеше да има право да оспорва в рамките на производство по обжалване доводите на встъпилата страна в подкрепа на исканията на жалбоподателя, които Общият съд евентуално би приел за основателни.

54

Накрая, вярно е, че страна, допусната да встъпи пред Общия съд, без да е държава членка или институция на Европейския съюз, получава съгласно член 56, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз качеството на страна, която може да подаде жалба пред Съда и на това основание да изтъква всички основания, за да постави под въпрос законосъобразността на обжалваното съдебно решение. От тази разпоредба следва също така, че встъпила страна пред Общия съд, която започва да се счита за „страна“ пред тази юрисдикция и съответно вече не се счита за „встъпила страна“, има право при подадена жалба от друга страна да подаде писмен отговор по силата на член 172 от Процедурния правилник на Съда (решение от 11 февруари 1999 г., Antillean Rice Mills и др./Комисия, C‑390/95 P, EU:C:1999:66, т. 20—22).

55

Все пак следва да се посочи, че по силата на член 40, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз всяко лице има възможност да встъпи в производство по обжалване, ако може да докаже, че има интерес от изхода на делото пред Съда. Освен това съгласно член 56, втора алинея от този статут страна, встъпила пред Общия съд, може да подаде жалба само ако докаже, че е пряко засегната от решението на Общия съд. Накрая, както беше посочено в точка 53 от настоящото решение, във всички случаи всяка страна в производството по обжалване има право да оспори основанията и доводите на страна, встъпила пред Общия съд, която участва в това производство.

56

Поради това подадената от Комисията насрещна жалба следва да се отхвърли като недопустима.

57

В жалбата си жалбоподателят, подкрепян от Freistaat Sachsen, изтъква две основания. Първото основание е нарушение на член 107, параграф 3 ДФЕС. Второто основание e нарушение на член 288 ДФЕС, на член 3 и на член 13, параграф 1 от Регламент № 800/2008, както и на принципа на недопускане на дискриминация.

58

В рамките на първото си основание, което се подразделя на четири части, жалбоподателят поддържа, че Общият съд е нарушил член 107, параграф 3 ДФЕС, като в точки 145—149 от обжалваното съдебно решение е приел, че разглежданата помощ не е била необходима, единствено на основание че в нарушение на точка 33 от Съобщението от 2009 г. нейният размер е надхвърлял разликата между нетните разходи за инвестицията в подпомагания регион и тези за инвестиция в друг регион, без да провери дали тази помощ води до нарушаване на конкуренцията.

59

В рамките на първата част от първото основание жалбоподателят упреква Общия съд, че се е основал на презумпцията, че всяка помощ, която не е необходима за компенсиране на разликата в разходите между инвестиция в подпомаган регион и инвестиция в друг регион, води до нарушаване на конкуренцията.

60

Подобна презумпция обаче противоречала на член 107 ДФЕС, тъй като преценката на дадена помощ от гледна точка на тази разпоредба изисквала преценка на опасността от нарушаване на конкуренцията по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, определяне на последиците от помощта при обстоятелствата в конкретния случай съгласно член 107, параграф 3, буква в) ДФЕС, както и претегляне на отрицателните и положителните последици от помощта. Следователно Комисията била длъжна да определи кой е разглежданият пазар и да посочи позицията на жалбоподателя на този пазар.

61

В рамките на втората част от първото основание жалбоподателят поддържа, че обжалваното съдебно решение не е в съответствие с практиката на Съда.

62

Всъщност от тази практика, и по-специално от точка 57 от решение от 30 април 2009 г., Комисия/Италия и Wam (C‑494/06 P, EU:C:2009:272), следвало, че Комисията трябва да разгледа дали помощите са можели да засегнат търговията между държавите членки и да нарушат конкуренцията, като в своето решение изложи релевантните указания относно предвидимите последици на тези помощи.

63

Освен това в точка 41 от решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др. (C‑526/14, EU:C:2016:570), Съдът бил постановил, че приемането на съобщение не освобождава Комисията от задължението ѝ, когато прилага член 107, параграф 3 ДФЕС, да изследва конкретните обстоятелства.

64

Накрая, съгласно решение от 6 септември 2017 г., Intel/Комисия (C‑413/14 P, EU:C:2017:632), тъй като правилата относно държавните помощи са част от правилата относно конкуренцията, предвидени в Договора за функционирането на ЕС, не било закономерно Комисията да се откаже от разглеждане на последиците от помощ в рамките на прилагането на член 107 ДФЕС, при положение че такова разглеждане се изисква във връзка с прилагането на членове 101 и 102 ДФЕС.

65

В рамките на третата част от първото основание жалбоподателят упреква Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото, като не е постановил, че в рамките на предвидената в член 108, параграф 2 ДФЕС официална процедура по разследване Комисията не е упражнила своите правомощия за разследване, за да разсее съмненията по отношение на определянето на съответния пазар и позицията на жалбоподателя на него, и то при положение че именно тези обстоятелства са обосновали започването на тази процедура.

66

От Съобщението от 2009 г. обаче следвало, че Комисията е длъжна да определи съответните пазари и доколкото евентуални значителни пазарни дялове се считат за индикатор за нарушаване на конкуренцията, те трябвало да бъдат внимателно преценени в рамките на задълбочен анализ.

67

Ако в конкретния случай беше определила правилно съответния пазар и пазарните дялове, Комисията щеше да приеме, че търговията не е можела да бъде засегната в степен, противоречаща на общия интерес по смисъла на член 107, параграф 3, буква в) ДФЕС, и нямаше да намери за необходимо да намали размера на помощта.

68

Комисията счита, че трите първи части на първото основание са недопустими, като твърди по същество, че те са нови основания или че не отговарят на изискванията на Процедурния правилник на Съда. Във всички случаи Комисията счита, че тези части на първото основание са несъстоятелни.

69

Що се отнася до допустимостта на трите първи части на първото основание, на първо място следва да се припомни, че съгласно член 170, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда с жалбата не може да се изменя предметът на спора пред Общия съд. В рамките на обжалването компетентността на Съда се свежда всъщност до преценка на правното решение, дадено във връзка с разискваните пред първата инстанция правни основания. Следователно да се позволи на страна да изтъкне за първи път пред Съда основание, на което не се е позовала пред Общия съд, би означавало да ѝ се позволи да сезира Съда, чиито правомощия в сферата на обжалването са ограничени, със спор с обхват, по-широк от този, който е бил разгледан от Общия съд (в това отношение вж. по-специално решения от 17 септември 2015 г., Total/Комисия, C‑597/13 P, EU:C:2015:613, т. 22, и от 20 декември 2017 г., Comunidad Autónoma de Galicia и Retegal/Комисия, C‑70/16 P, EU:C:2017:1002, т. 88).

70

В конкретния случай обаче Комисията неправилно упреква жалбоподателя, че е изтъкнал за първи път в настоящото производство по обжалване нарушението на член 107, параграф 1 ДФЕС в подкрепа на трите първи части на първото основание. Всъщност, макар в изложените от него доводи в подкрепа на посочените части от първото основание жалбоподателят да се позовава на тази разпоредба, следва да се приеме за установено, че с тези доводи той недвусмислено упреква Общия съд, че е нарушил не посочената разпоредба, а член 107, параграф 3 ДФЕС, тъй като в обжалваното съдебно решение Общият съд е направил погрешна преценка на необходимостта от помощта в рамките на разглеждането на нейната съвместимост.

71

На второ място следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда от член 256, параграф 1, втора алинея ДФЕС, член 58, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз и член 168, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник на Съда следва, че жалбата трябва точно да посочва пороците на съдебното решение, чиято отмяна се иска, както и конкретните правни доводи, с които се подкрепя това искане. В това отношение член 169, параграф 2 от този правилник изисква изтъкнатите основания и правни доводи да указват ясно оспорените части от мотивите на съдебния акт на Общия съд (решение от 20 септември 2016 г., Mallis и др./Комисия и ЕЦБ, C‑105/15 P—C‑109/15 P, EU:C:2016:702, т. 33 и 34 и цитираната съдебна практика).

72

В настоящия случай обаче Комисията посочва неправилно и че първата и третата част от първото основание не отговарят на тези изисквания. Всъщност от доводите на жалбоподателя в подкрепа на тази част от първото основание ясно следва, че той упреква Общия съд, позовавайки се изрично на точки 145—149 от обжалваното съдебно решение, че е допуснал грешка при прилагане на правото, като в рамките на преценката на съвместимостта на разглежданата помощ, от една страна, не е разгледал дали тя е можела да предизвика нарушаване на конкуренцията на съответния пазар, и от друга страна, не е определил съответния пазар и позицията на жалбоподателя на него.

73

На трето и последно място, доколкото Комисията поддържа, че втората част на първото основание е недопустима, тъй като се основава на нарушение на член 107, параграф 3 ДФЕС, следва да се приеме за установено, че твърденията на тази институция, че жалбоподателят е изтъкнал „недопустимо основание по същество“, не позволяват да се разбере защо тази част е недопустима.

74

От това следва, че трите първи части на първото основание са допустими.

75

Що се отнася до състоятелността на тези части от първото основание, следва да се припомни, че в рамките на разглеждането на изтъкнатите от жалбоподателя твърдения за нарушения по отношение на съвместимостта от гледна точка на член 107, параграф 3 ДФЕС на разглежданата регионална помощ за голям инвестиционен проект, Общият съд е приел за установено най-напред в точки 83—142 от обжалваното съдебно решение, които не са предмет на настоящото производство по обжалване, че стимулиращият ефект и пропорционалността на разглежданата помощ в размер на 49 милиона евро са отговаряли, съгласно точки 21, 22 и 25 от Съобщението от 2009 г. и точка 33 от него, съответно на разликата между нетните разходи за инвестиция в Мюнхен (Германия) и тези на инвестиция в Лайпциг, която в настоящия случай е в размер на 17 милиона евро съгласно точки 119 и 131 от това решение.

76

Освен това в точки 143—150 от обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля твърденията на жалбоподателя за това, че Комисията не е разгледала въпроса дали е налице нарушаване на конкуренцията. В това отношение Общият съд приема в точки 145 и 146 от това решение, че тъй като не е доказано, че разглежданата помощ е пропорционална съгласно точка 33 от Съобщението от 2009 г. в частта си, която надхвърля 17 милиона евро, Комисията е можела да презумира отрицателните последици от тази помощ, произтичащи от възможно нарушаване на конкуренцията. В точки 147—149 от посоченото решение Общият съд е приел, че тази преценка се подкрепя по-специално от точки 7 и 52 от това съобщение, като според него от посочените точки следва, че Комисията е трябвало да претегли положителните и отрицателните последици на помощ, посочена в това съобщение, едва когато е доказала, че помощта е била необходима като стимул за реализиране на инвестицията в съответния регион. Общият съд прави извод от това, че в конкретния случай Комисията не е трябвало да извършва икономически анализ на реалното положение на засегнатия пазар.

77

По същество с доводите, които изтъква в подкрепа на трите първи части на първото основание, жалбоподателят иска да постави под въпрос посочената преценка, като упреква Общия съд, че е приел, че разглежданата помощ не изпълнява изискването за пропорционалност, предвидено в точка 33 от Съобщението от 2009 г., само защото в нарушение на тази разпоредба размерът на посочената помощ надхвърля разликата между нетните разходи за инвестиция в подпомаган регион и тези за инвестиция в друг регион, без да е доказал, след претеглянето на положителните и отрицателните ефекти на тази помощ, че тя води до нарушаване на конкуренцията на съответния пазар.

78

Следва да се приеме за установено, че с тези доводи жалбоподателят не оспорва валидността на Съобщението от 2009 г. от гледна точка на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС, сред които по-конкретно член 107, параграф 3. По-специално следва да се посочи, че с настоящата жалба жалбоподателят не иска да постави под въпрос решението на Общия съд да отхвърли в точка 96 от обжалваното съдебно решение като недопустими доводите, които е изтъкнал за тази цел в първоинстанционното производство.

79

В този контекст за целите на разглеждането на настоящото основание следва да се припомни, че преценката на съвместимостта на мерките за помощ с вътрешния пазар на основание на член 107, параграф 3 ДФЕС е от изключителната компетентност на Комисията, която действа под контрола на юрисдикциите на Съюза (решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, EU:C:2016:570, т. 37 и цитираната съдебна практика).

80

В това отношение Комисията се ползва с широка свобода на преценка, чието упражняване предполага извършването на комплексни преценки от икономическо и социално естество (решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, EU:C:2016:570, т. 38 и цитираната съдебна практика).

81

При упражняване на правото си на преценка Комисията може да приеме насоки, за да определи критериите, въз основа на които възнамерява да преценява съвместимостта с вътрешния пазар на планираните от държавите членки мерки за помощ (решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, EU:C:2016:570, т. 39).

82

Като приема правила за поведение и обявява посредством публикуването им, че ще ги прилага към съответните случаи, Комисията се самоограничава в упражняването на своето право на преценка и по принцип не би могла да се отклонява от тези правила, тъй като това би означавало да бъде евентуално санкционирана за нарушение на общи принципи на правото, като принципите на равно третиране или на защита на оправданите правни очаквания (решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, EU:C:2016:570, т. 40 и цитираната съдебна практика).

83

Несъмнено, както правилно подчертава жалбоподателят, Комисията не може да се откаже, чрез приемането на правила за поведение, от упражняването на правото на преценка, което ѝ предоставя член 107, параграф 3 ДФЕС. Следователно приемането на Съобщението от 2009 г. не освобождава Комисията от задължението ѝ да изследва конкретните извънредни обстоятелства, на които се позовава дадена държава членка в конкретен случай, за да иска прякото прилагане на член 107, параграф 3 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, EU:C:2016:570, т. 41 и цитираната съдебна практика).

84

В настоящия случай обаче, както посочва генералният адвокат в точка 60 от своето заключение, нито жалбоподателят, нито Freistaat Sachsen са посочили, че Федерална република Германия се е позовала на изключителни обстоятелства, които обосновават прякото прилагане на член 107, параграф 3 ДФЕС към обстоятелствата в конкретния случай.

85

В рамките на настоящото производство по обжалване не се оспорва, че Общият съд е приел основателно в точки 83—142 от обжалваното съдебно решение, че разглежданата помощ не изпълнява, както следва от точка 75 от настоящото решение, изискването за пропорционалност, предвидено в точка 33 от Съобщението от 2009 г., тъй като размерът на тази помощ надхвърля разликата между нетните разходи за инвестиция в Мюнхен и тези за инвестиция в Лайпциг, която разлика освен това отговаря на размера на помощта, призната за необходима с оглед на стимулиращия ефект съгласно точки 21, 22 и 25 от посоченото съобщение. Всъщност, както посочва Общият съд в точки 118 и 145 от обжалваното съдебно решение, по силата на точка 29 от съобщението „[р]егионалната помощ е пропорционална, когато размерът и интензитетът на помощта са ограничени до необходимия минимум за осъществяване на инвестицията в подпомагания регион“.

86

При тези условия следва да се приеме за установено, че Общият съд е изтълкувал правилно точка 52 от Съобщението от 2009 г., когато е приел в точка 148 от обжалваното съдебно решение, че Комисията не е била длъжна да претегли, от една страна, положителните ефекти на тази помощ, които съгласно точки 11—36 от посоченото съобщение произтичат от разглеждането на стимулиращия ефект и на пропорционалността на помощта, и от друга страна, отрицателните последици от тази помощ, които предполагат от своя страна съгласно точки 37—51 от посоченото съобщение преценката на последиците от тази помощ за конкуренцията на съответния пазар.

87

Несъмнено от точка 52 от Съобщението от 2009 г. следва, че когато Комисията докаже, че дадена помощ не е необходима „като стимул“ за реализиране на инвестицията в съответния регион, Комисията е освободена от задължението да направи баланс между положителните и отрицателните ефекти на регионална помощ в полза на голям инвестиционен проект.

88

Все пак, както вече следва от точка 85 от настоящото решение и както самият Общ съд е посочил по същество в точки 108 и 128 от обжалваното съдебно решение, без жалбоподателят да оспорва това в рамките на настоящото производство по обжалване, условието за наличие на стимулиращ ефект на помощта се припокрива в настоящия случай с това относно пропорционалността на помощта, тъй като размерът на разглежданата помощ, считан за удовлетворяващ последното посочено условие, отговаря конкретно на размера, който е необходим за целите на стимулирането.

89

Впрочем, както генералният адвокат подчертава в точка 51 от своето заключение, помощ, чийто размер надхвърля необходимото за реализирането на инвестиция в подпомаган регион, не може да бъде обявена за съвместима само на основание че не поражда отрицателни последици за конкуренцията.

90

Следователно, като е приел за установено, че разглежданата помощ не отговаря на изискването за пропорционалност, предвидено в точка 33 от Съобщението от 2009 г., в точка 146 от обжалваното съдебно решение Общият съд е можел с основание да направи извод, че съгласно точка 52 от това съобщение Комисията е можела да презумира, в рамките на разглеждането на съвместимостта на разглежданата помощ от гледна точка на условията, посочени в това съобщение, че тя води до нарушаване на конкуренцията на съответния пазар.

91

От това следва, че по същите причини Комисията не е била и длъжна да определя съответния пазар за целите на преценката на съвместимостта на разглежданата помощ при същите условия. Следователно, без да допуска грешка при прилагане на правото, Общият е приел в точка 149 от обжалваното съдебно решение, че Комисията не е била длъжна за целите на тази преценка да определя положението на жалбоподателя на този пазар.

92

Следва да се уточни, че обратно на твърденията на жалбоподателя, от гореизложеното по никакъв начин не следва, че Комисията е освободена от задължението да установи, с оглед на квалифицирането на дадена мярка като „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, че тя изпълнява всички условия, посочени в тази разпоредба, по-специално че тази мярка нарушава или заплашва да наруши конкуренцията (вж. по-специално решение от 21 декември 2016 г., Комисия/World Duty Free Group и др., C‑20/15 P и C‑21/15 P, EU:C:2016:981, т. 53).

93

Всъщност следва да се припомни, че разглеждането на съвместимостта на национална мярка на основание член 107, параграф 3 ДФЕС изисква във всички случаи тази мярка да съставлява „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

94

От това следва, че Комисията продължава да има задължението, с оглед на установяване на съществуването на „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, да разгледа дали съответната мярка може да наруши конкуренцията, като изложи в своето решение всички релевантни указания относно техните предвидими последици (решение от 30 април 2009 г., Комисия/Италия и Wam, C‑494/06 P, EU:C:2009:272, т. 57).

95

Все пак следва да се припомни, че жалбоподателят не посочва никакъв довод, изведен от нарушение на член 107, параграф 1 ДФЕС, нито в подкрепа на настоящото основание, както беше изтъкнато в точка 70 от настоящото решение, нито в подкрепа на второто основание на неговата жалба.

96

Следователно трите първи части на първото основание трябва да се отхвърлят като несъстоятелни.

97

В рамките на четвъртата част от първото основание жалбоподателят поддържа, че Общият съд е изопачил фактите и доказателствата, като е приел, че помощ в размер на 17 милиона евро би била достатъчна, за да бъде взето решението за инвестиция. Всъщност помощ с такъв размер не била предвидена в рамките на процеса на вземане на решение от страна на жалбоподателя, като решението относно избора на мястото било взето поради предоставянето на помощ в размер на около 50 милиона евро.

98

Комисията поддържа, че четвъртата част от първото основание е недопустима и във всички случаи несъстоятелна.

99

Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в съответствие с член 256 ДФЕС, член 58, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз и член 168, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник на Съда жалбоподателят трябва да посочи точно кои доказателства счита за изопачени от Общия съд и да докаже грешките в преценката, които според него са довели до изопачаването. Освен това подобно изопачаване трябва ясно да личи от доказателствата по делото, без да е необходимо да се прибягва до нова преценка на фактическите обстоятелства и на доказателствата (вж. по-специално решение от 6 ноември 2018 г., Scuola Elementare Maria Montessori/Комисия, Комисия/Scuola Elementare Maria Montessori и Комисия/Ferracci, C‑622/16 P—C‑624/16 P, EU:C:2018:873, т. 86).

100

В настоящия случай обаче следва да се приеме за установено, че жалбоподателят се ограничава до това да упрекне Общия съд, че е изопачил обстоятелствата и доказателствата, тъй като е приел, че помощ в размер на 17 милиона евро е достатъчна, за да подтикне жалбоподателя да направи разглежданата инвестиция, като последният не изтъква, в нарушение на изискванията, припомнени в точка 71 от настоящото решение, коя част от мотивите на обжалваното съдебно решение оспорва, нито посочва защо Общият съд е направил в това отношение изводи, които очевидно са в противоречие със съдържанието на доказателствата по преписката, или е придал на тези доказателства обхват, какъвто те очевидно не притежават.

101

От това следва, че под претекста на упрека, че Общият съд е изопачил фактите и доказателствата, жалбоподателят всъщност иска от Съда да прецени отново фактите и обстоятелствата и така да замени преценката на Общия съд със своята, което е извън компетентността на Съда в рамките на производството по обжалване.

102

Вследствие на това четвъртата част на първото основание следва да се отхвърли като недопустима.

103

От всичко изложено дотук следва, че първото основание трябва да се отхвърли отчасти като недопустимо и отчасти по същество.

104

В рамките на второто основание, което се подразделя на две части, жалбоподателят упреква Общия съд, че е допуснал няколко грешки при прилагане на правото, като е приел в точки 165—181 от обжалваното съдебно решение, че Комисията е ограничила правилно разглежданата помощ до размер, който е под индивидуалния праг за уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008.

105

В рамките на първата част от второто основание жалбоподателят поддържа, че така Общият съд е опорочил обжалваното съдебно решение, като е нарушил член 288 ДФЕС, както и член 3 и член 13, параграф 1 от този регламент.

106

Що се отнася, на първо място, до нарушението на член 288 ДФЕС, жалбоподателят упреква Общия съд, че е позволил на Комисията чрез приемане на спорното решение да се отклони от Регламент № 800/2008, тъй като обявяването на съвместимостта на разглежданата помощ, което следва от член 13, параграф 1 от този регламент, би било сведено до обикновена презумпция.

107

Жалбоподателят посочва, че макар Комисията да е компетентна да обяви за несъвместима с вътрешния пазар помощ, за която е уведомена, когато размерът на тази помощ надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, в замяна на това спазването на йерархията на нормите се противопоставя на възможността тази институция да обяви за несъвместима частта от подобна помощ, която не надхвърля този праг. В това отношение Общият съд не бил взел предвид обстоятелството, че с приемането на този регламент Комисията е прехвърлила на държавите членки компетентността за преценка на съвместимостта на помощите, чийто размер не надхвърля посочения праг.

108

Всъщност Регламент № 800/2008 се основавал на обща преценка на положителните и отрицателните последици от регионалните помощи, по-специално от евентуалните нарушения на конкуренцията в резултат от тези помощи. Тази обща преценка е отразена в член 6, параграф 2 от посочения регламент чрез определянето на праг, на чието равнище целта за регионално развитие и за сближаване ще придобие по-голямо значение от тези възможни нарушения на конкуренцията. Така посоченият регламент изяснява, че е задължително изискването за претегляне на положителните и отрицателните последици съгласно член 107, параграф 3, буква в) ДФЕС.

109

Според жалбоподателя от това следва, че Регламент № 800/2008 предоставя на предприятията, които отговарят на условията за отпускане на помощи, правото помощите, предоставени съгласно този регламент, да се считат за съвместими с вътрешния пазар. Така посоченият регламент предоставя на държавите членки възможността или да уведомят за помощ, чийто размер надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в него, или, без да извършват уведомяване, да отпуснат помощ, която не надхвърля подобен праг. При все това подходът на Общия съд в обжалваното съдебно решение щял да доведе до загубване за държавата членка, която отправя уведомление за помощ, надхвърляща посочения праг, на възможността да се ползва от групово освобождаване, предвидена в Регламент № 800/2008, като поставя подобна помощ в обхвата на преценката на Комисията. Подобен резултат противоречал на бележката под линия към точка 56 от Съобщението от 2009 г., съгласно която дадена помощ винаги може да бъде предоставена до нивото на индивидуалния праг за уведомяване.

110

Това твърдение се подкрепяло от член 7, параграфи 2 и 3 от Регламент № 659/1999, който предвижда възможността за съответната държава членка да измени мярката, за която е отправено уведомление в хода на официалната процедура по разследване. Следователно държавата членка не можела да бъде задължена да се откаже от уведомяването, за да се ползва от разрешението да предостави помощ, която не надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008. Съображение 7 от последния посочен регламент се основавал и на взаимната зависимост между процедурата за индивидуално уведомяване и груповото освобождаване, тъй като съгласно това съображение в рамките на процедурата за индивидуално уведомяване Комисията е длъжна да преценява помощите въз основа на условията, предвидени в посочения регламент.

111

Тези доводи се подкрепяли и от съдебната практика относно схемите за помощ, която произтича по-специално от решение от 6 март 2002 г., Diputación Foral de Álava и др./Комисия (T‑127/99, T‑129/99 и T‑148/99, EU:T:2002:59, т. 228 и 229), в което Общият съд е приел, че дадена индивидуална помощ, която не е изцяло обхваната от решение, с което се одобрява съответната обща схема за помощи, може да подлежи на контрол от страна на Комисията само доколкото предоставената субсидия надхвърля тавана, определен в това решение.

112

Що се отнася, на второ място, до нарушението на член 3 и на член 13, параграф 1 от Регламент № 800/2008, жалбоподателят поддържа, че съгласно тези разпоредби помощ, чийто размер не надхвърля прага за индивидуално уведомяване и която отговаря на условията, установени в този регламент, е съвместима с вътрешния пазар. Следователно подобна помощ трябва да се счита за „съществуваща помощ“ по смисъла на член 1, буква б) от Регламент № 659/1999 и не трябва да бъде съобщавана на Комисията по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС.

113

В рамките на втората част от второто основание жалбоподателят посочва, че обжалваното съдебно решение нарушава принципа на недопускане на дискриминация, тъй като неговите конкуренти имали правото да изискват по силата на IZG предоставянето на помощ, която не надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008.

114

Комисията счита, че второто основание е недопустимо, тъй като е ново основание. Във всички случаи то било несъстоятелно.

115

В рамките на второто основание жалбоподателят изтъква срещу Общия съд по същество, че в нарушение на член 288 ДФЕС е нарушил компетентността на държавите членки, както и член 3 и член 13, параграф 1 от Регламент № 800/2008 и принципа на недопускане на дискриминация, като в точки 165—181 от обжалваното съдебно решение е приел, че Комисията е имала право да направи извода, че разглежданата помощ е несъвместима с вътрешния пазар, що се отнася до частта от тази помощ, която не достига прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от разглеждания регламент във връзка с регионалните помощи, предоставяни за големи инвестиционни проекти.

116

Така в разглежданото основание се посочва, че обжалваното съдебно решение е опорочено от грешки при прилагане на правото, тъй като разглежда съвместимостта на частта от посочената помощ, надхвърляща размера, считан за отговарящ на изискването за пропорционалност, което изискване е предвидено в точка 33 от Съобщението от 2009 г., а именно 17 милиона евро, до границата на посочения индивидуален праг за уведомяване, който в настоящия случай е 22,5 милиона евро, по което обстоятелство страните не спорят.

117

Що се отнася до допустимостта на това второ основание, следва да се приеме, че действително, както посочва Комисията, жалбоподателят не се е позовал изрично в подкрепа на своята жалба пред Общия съд на нарушението на член 288 ДФЕС, нито на член 3 и на член 13, параграф 1 от Регламент № 800/2008.

118

Все пак от съдържанието на жалбата в първоинстанционното производство ясно се установява, че пред Общия съд жалбоподателят упреква Комисията в рамките на третото си основание, изтъкнато при условията на евентуалност, относно „ограничението на размера на помощта до размер, по-нисък от освободения от задължението за уведомяване“, че е нарушил „Регламент № 800/2008“ съгласно точки 162 и 163 от обжалваното съдебно решение. Жалбоподателят посочва в това отношение, че в случай на уведомяване помощта винаги трябва да се счита за съвместима в рамките на определения в този регламент праг във връзка със задължението за уведомяване, така че държавата членка е трябвало непременно да има възможността да предостави помощ до този праг.

119

Освен това съгласно изричния текст на разглежданата жалба жалбоподателят поддържа пред Общия съд, че като ограничава помощта до размер, по-малък от прага, който води до възникване на задължението за уведомяване, а именно 17 милиона евро, Комисията е засегнала компетентността на Федерална република Германия, което водело освен това до „неправомерна дискриминация […] по отношение на другите получатели на помощи, които [са можели] да получат по силата на IZG помощи в размер на 22,5 милиона евро, освободени от задължението за уведомяване“.

120

При тези условия не можело да се счита, че с настоящото основание за обжалване жалбоподателят изтъква ново основание в нарушение на съдебната практика, припомнена в точка 69 от настоящото решение.

121

От гореизложеното следва, че второто основание е допустимо.

122

Що се отнася до състоятелността на това основание, следва да се посочи, че то е изградено върху двойната предпоставка, че с приемането на Регламент № 800/2008 Комисията на първо място е прехвърлила на държавите членки компетентността за преценка на съвместимостта с вътрешния пазар на държавните помощи, чийто размер не надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от този регламент, и второ, е обявила подобни помощи съгласно член 3 и член 13, параграф 1 от него за съвместими с вътрешния пазар, когато отговарят на всички предвидени в него условия, като така посочените помощи са разрешени в качеството си на съществуващи помощи по смисъла на член 1, буква б) от Регламент № 659/1999.

123

От това следвало, че когато дадена помощ надхвърля този праг за уведомяване, Комисията, в рамките на разглеждането на индивидуално уведомяване по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС, била компетентна на основание на член 107, параграф 3 ДФЕС единствено да прецени съвместимостта на частта от тази помощ, която надхвърля посочения праг. В замяна на това Комисията не би могла в своето окончателно решение, прието на основание на тази разпоредба, да обяви за несъвместима частта от размера на тази помощ, която е под този праг, тъй като подобно решение не би могло да дерогира член 3 и член 13, параграф 1 от Регламент № 800/2008, като в противен случай би бил нарушен член 288 ДФЕС.

124

Все пак следва да се приеме за установено, че двойната предпоставка, на която се основават тези доводи, е погрешна, тъй като не взема предвид системата за контрол на държавните помощи, установена с Договора за функционирането на ЕС и обхвата на Регламент № 800/2008.

125

Що се отнася до първата от тези предпоставки, свързана със съответната компетентност на Комисията и на държавите членки в областта на контрола на държавните помощи, следва да се припомни, както е посочил Общият съд в точка 165 от обжалваното съдебно решение, че в рамките на системата за контрол, предвидена в Договора за функционирането на ЕС, държавите членки са длъжни, от една страна, да уведомят Комисията за всяка мярка за предоставяне или за изменение на помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, и от друга страна, в съответствие с член 108, параграф 3 ДФЕС да не прилагат такава мярка до приемането на окончателно решение по нея от посочената институция (вж. по-специално решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 56 и цитираната съдебна практика).

126

Това задължение на съответната държава членка да уведомява Комисията за всяка нова помощ е посочено в член 2 от Регламент № 659/1999 (решение от 21 юли 2016 г., Dilly’s Wellnesshotel, C‑493/14, EU:C:2016:577, т. 32).

127

Все пак, както посочва и Общият съд в точки 167—169 от обжалваното съдебно решение, Съветът има правомощието съгласно член 109 ДФЕС да приема подходящи регламенти за прилагането на членове 107 и 108 ДФЕС, и в частност да определя условията за прилагане на член 108, параграф 3 ДФЕС, както и категориите помощи, които са изключени от предвидената в последната разпоредба процедура. Освен това съгласно член 108, параграф 4 ДФЕС Комисията може да приема регламенти относно категориите държавни помощи, за които Съветът е определил, в съответствие с член 109 ДФЕС, че могат да бъдат освободени от процедурата, предвидена в член 108, параграф 3 ДФЕС. Така именно на основание член 94 от Договора за ЕО (по-късно член 89 ЕО, понастоящем член 109 ДФЕС) е приет Регламент (ЕО) № 994/98 на Съвета от 7 май 1998 година по прилагането на членове [107 ДФЕС и 108 ДФЕС] към някои категории хоризонтална държавна помощ (ОВ L 142, 1998 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 31), съгласно който впоследствие е бил приет Регламент № 800/2008 (вж. по-специално решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 57 и 58 и цитираната съдебна практика).

128

От това следва, както припомня Общият съд в точка 170 от обжалваното съдебно решение, независимо от задължението за предварително уведомяване за всяка мярка за предоставяне или изменение на нова помощ, което е предвидено за държавите членки в договорите и е един от основните елементи на системата за контрол на държавните помощи, ако приета от държава членка мярка за помощ отговаря на съответните условия по Регламент № 800/2008, тази държава членка може да се позове на възможността за освобождаване от задължението за уведомяване, предвидено в член 3 от този регламент. Обратно, както е видно от съображение 7 от посочения регламент, за държавните помощи, които не попадат в обхвата на този регламент, продължава да се прилага задължението за уведомяване по член 108, параграф 3 ДФЕС (вж. по-специално решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 59 и цитираната съдебна практика).

129

В настоящия случай е безспорно, че разглежданата помощ надхвърля релевантния праг за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, и следователно само на това основание подобна помощ, която не попада в приложното поле на този регламент, не попада в приложното поле на освобождаването от задължението за индивидуално уведомяване, предвидено по-специално в член 3 и член 13, параграф 1 от посочения регламент (вж. по аналогия решение от 21 юли 2011 г., Freistaat Sachsen и Land Sachsen-Anhalt/Комисия, C‑459/10 P, непубликувано, EU:C:2011:515, т. 30).

130

В резултат от това по настоящото дело съответната държава членка е била длъжна да отправи индивидуално уведомление до Комисията за тази помощ по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС, по отношение на което впрочем не се спори, че е било отправено от Федерална република Германия.

131

Следователно съгласно тази разпоредба посочената помощ не е можела да бъде приложена, докато Комисията не приеме съгласно член 7 от Регламент № 659/1999 окончателно решение по отношение на нея.

132

Що се отнася до преценката на съвместимостта на подобна помощ с вътрешния пазар на основание на член 107, параграф 3 ДФЕС, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика подобна преценка, както вече беше посочено в точка 79 от настоящото решение, е единствено от компетентността на Комисията, чиито действия подлежат на контрол пред юрисдикциите на Съюза.

133

Обратно на твърденията на жалбоподателя, с приемането на Регламент № 800/2008 Комисията не е прехвърлила на държавите членки това правомощие по отношение на посочените в него помощи, чийто размер не надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от този регламент.

134

Всъщност, от една страна, както посочва генералният адвокат в точка 100 от своето заключение, първичното право предоставя тази компетентност само на Комисията съгласно членове 107 и 108 ДФЕС, като Комисията не може да се отклони от нея, дори по отношение на определена категория помощи, като приеме регламент.

135

От друга страна, следва да се посочи, че с Регламент № 800/2008 Комисията се е ограничила по същество до това да упражни предварително предоставените ѝ по член 107, параграф 3 ДФЕС правомощия по отношение на всички помощи, които отговарят на предвидените в посочения регламент критерии (вж. в този смисъл решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 65).

136

За тази цел Регламент № 800/2008, както следва от съображения 2—4 от него, установява общи критерии за съвместимост, които са създадени въз основа на опита, придобит от Комисията в рамките на прилагането на членове 107 и 108 ДФЕС. Когато тези критерии са изпълнени, разглежданата помощ е съвместима съгласно по-специално член 3 и член 13, параграф 1 от този регламент с вътрешния пазар по смисъла на член 107, параграф 3 ДФЕС и е освободена от задължението за уведомяване, предвидено в член 108, параграф 3 ДФЕС.

137

Все пак, когато заявление за помощ е отправено до компетентния орган на държава членка съгласно Регламент № 800/2008, единствено този национален орган проверява, като вземе предвид представените му доказателства, дали поисканата помощ отговаря на всички относими условия, установени от посочения регламент (вж. в този смисъл решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 66 и 93).

138

Както Съдът вече е постановил, само ако приета от държава членка мярка действително отговаря на всички релевантни условия, предвидени в Регламент № 800/2008, тази държава членка е освободена от задължението за уведомяване. Обратно, помощ, която е отпусната съгласно посочения регламент, въпреки че не са били изпълнени поставените условия, за да се ползва от прилагането му, е отпусната в нарушение на задължението за уведомяване и трябва да се счита за неправомерна (решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 99).

139

При такова положение съгласно практиката на Съда както националните юрисдикции, така и административните органи на държавите членки са длъжни да гарантират, че ще бъдат взети предвид всички последици, произтичащи от нарушението на член 108, параграф 3, последно изречение ДФЕС, по-специално по отношение на действителността на актовете за изпълнение и на възстановяването на помощите, отпуснати в нарушение на посочената разпоредба (вж. в този смисъл решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 89—92, 100 и 130).

140

Освен това по силата на член 10, параграф 1 от Регламент № 659/1999 Комисията следва да разгледа или по собствена инициатива, или в рамките на жалба, подадена от заинтересована страна, от гледна точка на членове 107 и 108 ДФЕС подобна помощ, предоставена в нарушение на Регламент № 800/2008 (вж. в този смисъл решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 114).

141

Всъщност, макар Комисията да има правомощието да приема регламенти за групово освобождаване на помощ, за да се гарантира ефикасният контрол за спазване на правилата на конкуренцията в областта на държавните помощи и опростяването на административните процедури, такива регламенти не могат да отслабят по никакъв начин нейното правомощие за контрол в тази област (вж. в това отношение решения от 21 юли 2016 г., Dilly’s Wellnesshotel, C‑493/14, EU:C:2016:577, т. 38 и от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 60).

142

От това следва, че с приемането на Регламент № 800/2008 Комисията не е предоставила никакво правомощие за вземане на окончателно решение на националните органи във връзка с обхвата на освобождаването от задължението за уведомяване и следователно във връзка с преценката на установените в този регламент условия, на която се подчинява подобно изключение. В това отношение посочените органи се намират в същото положение като потенциалните получатели на помощите и трябва да се уверят, че техните решения са в съответствие с посочения регламент (вж. в този смисъл решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 101 и 102).

143

Следователно, когато отпусне помощ, прилагайки неправилно Регламент № 800/2008, национален орган нарушава както разпоредбите на посочения регламент, така и член 108, параграф 3 ДФЕС (решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 103).

144

Следователно Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, когато е приел в точка 177 от обжалваното съдебно решение, че когато държава членка счита, че дадена помощ отговаря на условията, предвидени в Регламент № 800/2008, тази помощ се ползва най-много с презумпция за съвместимост с вътрешния пазар. Всъщност съгласно съдебната практика, цитирана в точки 139 и 140 от настоящото решение, съвместимостта на подобна помощ с посочените условия може да се постави под въпрос както пред национална юрисдикция или национален орган, така и пред Комисията.

145

В това отношение всъщност следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда е изключено държавен орган да може да е създал по отношение на получател на помощ, предоставена неправомерно съгласно Регламент № 800/2008, оправдани правни очаквания за нейната правомерност. Всъщност с оглед на задължителното естество на контрола на държавни помощи, упражняван от Комисията на основание член 108 ДФЕС, предприятията получатели по принцип не могат да имат оправдани правни очаквания, че помощта ще отговаря на критериите, освен ако тя е била предоставена в съответствие с процедурата, определена в този член (вж. в този смисъл решение от 5 март 2019 г., Eesti Pagar, C‑349/17, EU:C:2019:172, т. 98 и цитираната съдебна практика).

146

От това следва, че Регламент № 800/2008 не засяга изключителната компетентност на Комисията да преценява на основание член 107, параграф 3 ДФЕС съвместимостта на помощ, предоставена съгласно този регламент. Следователно само Комисията има право да обяви такава помощ за съвместима с вътрешния пазар по силата на тази разпоредба, независимо дали размерът на тази помощ надхвърля или не прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от посочения регламент.

147

Що се отнася до втората от предпоставките, посочени в точка 122 от настоящото решение, която се отнася до обхвата на Регламент № 800/2008 и съгласно която с приемането на този регламент Комисията е обявила, че държавните помощи, чийто размер не надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от посочения регламент, са съвместими с вътрешния пазар, когато изпълняват всички условия, предвидени в посочения регламент, тези помощи били разрешени като съществуващи помощи по смисъла на член 1, буква б) от Регламент № 659/1999, следва да се припомни, че несъмнено член 3 и член 13, параграф 1 от Регламент № 800/2008 предвиждат, че помощите, които отговарят на посочените в него условия, са „съвместими“ с вътрешния пазар по смисъла на член 107, параграф 3 ДФЕС.

148

От това обаче не следва, обратно на твърденията на жалбоподателя, че подобна помощ трябва да се счита за „разрешена“ като „съществуваща помощ“ по смисъла на член 1, буква б), подточка ii) от Регламент № 659/1999. Всъщност съгласно тази разпоредба, за да може схема за помощи или индивидуална помощ да бъде квалифицирана като такава, тази схема или помощ трябва да е разрешена „от Комисията или от Съвета“.

149

При се това, помощ, предоставена от държава членка в приложение на Регламент № 800/2008, не може да се счита за разрешена от Комисията. Всъщност, както следва от точки 137—142 от настоящото решение, именно компетентните държавни органи проверяват дали помощ, предоставена съгласно този регламент, удовлетворява в конкретния случай условията, предвидени в последния, без обаче да разполагат сами с правото да приемат окончателно решение относно преценката на съвместимостта на тази помощ с вътрешния пазар.

150

Освен това Регламент № 800/2008, с оглед на самото му естество, също не осъществява такава конкретна преценка на съвместимостта на определена схема за помощи или на дадена индивидуална помощ от гледна точка на установените в него условия, като подобен регламент се ограничава на посочи, въз основа на опита, придобит от Комисията в рамките на прилагането на членове 107 и 108 ДФЕС, общи критерии за съвместимост за някои категории помощи, както бе посочено в точка 136 от настоящото решение.

151

Следователно, когато държава членка счита, че дадена помощ отговаря на условията, предвидени в Регламент № 800/2008, тази помощ не може да се счита само поради този факт за разрешена от Комисията като съвместима с вътрешния пазар (вж. в този смисъл решение от 21 юли 2016 г., Dilly’s Wellnesshotel, C‑493/14, EU:C:2016:577, т. 50).

152

Само решение, прието от Комисията на основание на член 107, параграф 3 ДФЕС, каквото по-специално е решение, прието съгласно член 7, параграф 3 от Регламент № 659/1999, в което се осъществява конкретна преценка на тази помощ, може да съставлява подобно разрешение.

153

От това следва, както правилно Общият съд е приел по същество в точки 176, 179 и 180 от обжалваното съдебно решение, че помощ, предоставена от държава членка в приложение на Регламент № 800/2008, не може да се счита за разрешена от Комисията съществуваща помощ само поради обстоятелството че отговаря на всички условия, които са посочени в него.

154

Следователно, на още по-голямо основание, само по себе си обстоятелството, че размерът на дадена помощ достига прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, не може по никакъв начин да породи право на помощ в такъв размер, обратно на твърденията на жалбоподателя.

155

Всъщност, от една страна, освен обстоятелството, че подобна помощ не би могла в никакъв случай да се счита за разрешена от Комисията съществуваща помощ, с оглед на обхвата на Регламент № 800/2008, условието размерът на помощта да не надхвърля този праг, макар то да е едно от условията, които трябва да се спазват, за да може дадена помощ да бъде освободена от изискването за уведомяване и да бъде съвместима с вътрешния пазар съгласно член 3 и член 13, параграф 1 от този регламент, е изцяло процесуално, в смисъл че размерът на помощта, на която отговаря посоченият праг, по никакъв начин не отразява преценка на Комисията на основание член 107, параграф 3 ДФЕС, що се отнася до съвместимостта на дадена помощ с вътрешния пазар, по-специално що се отнася до необходимостта от тази помощ.

156

Прагът за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, всъщност произтича от математическо изчисление, което се основава на максималния размер на помощ, който една инвестиция, чиито допустими разходи са 100 милиона евро, може да получи съгласно прага, приложим по отношение на големите предприятия, предвиден в картата за регионална помощ, одобрена към датата на предоставяне на помощта, който в настоящия случай, съгласно Насоките за национална регионална помощ за 2007—2013 г., е 30 %, що се отнася до региона на Лайпциг (вж. Насоки за национална регионална помощ за 2007—2013 г. — Карта на националната регионална държавна помощ: Германия (ОВ C 295, 2006 г., стр. 6).

157

От друга страна, за да бъде съвместима с вътрешния пазар съгласно член 3 и член 13, параграф 1 от Регламент № 800/2008, регионална помощ за инвестиции трябва да отговаря на всички материалноправни условия, предвидени в този регламент, по-специално относно стимулиращия ефект на помощта съгласно член 8, параграф 3, буква д) от него, който предвижда, че по отношение на помощите за големи предприятия, обхванати от този регламент, се приема, че имат такъв стимулиращ ефект, ако преди да предостави съответната индивидуална помощ, държавата членка е проверила, че от подготвената от получателя документация следва, че проектът не би бил осъществен в съответния подпомаган регион при липсата на тази помощ.

158

От това следва, че помощ, чийто размер не надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, не само не може да бъде приравнена на съществуваща помощ, разрешена от Комисията, но и може да бъде считана за съвместима с вътрешния пазар съгласно член 3 и член 13, параграф 1 от този регламент само ако отговаря и на всички материалноправни условия, посочени в този регламент, по-специално нейният размер да спазва условието за стимулиращия ефект на помощта съгласно член 8, параграф 3, буква д) от посочения регламент.

159

В резултат от това помощ, чийто размер надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, която, както вече беше посочено в точка 129 от настоящото решение, не попада в приложното поле на този регламент и следователно трябва да бъде съобщена на Комисията по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС, не може да се счита за помощ, която е разрешена от посочения регламент, що се отнася до частта от нейния размер, която не надхвърля този праг, и то още повече ако не е установено, че тази част от помощта отговаря на всички материалноправни условия, посочени в разглеждания регламент, и по-специално това относно стимулиращия ефект на помощта.

160

От гореизложеното следва, че Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точки 173, 176 и 181 от обжалваното съдебно решение е приел, че помощ, чийто размер надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, трябва да бъде преценена по отношение на целия ѝ размер, включително по отношение на частта, която не надхвърля този праг, в качеството на „нова помощ“ по смисъла на член 1, буква в) от Регламент № 659/1999, в рамките на индивидуално разглеждане на основание на член 107, параграф 3 ДФЕС.

161

При тези условия съвместимостта на разглежданата помощ с вътрешния пазар, що се отнася до целия ѝ размер, трябва да бъде преценена в рамките на индивидуално уведомяване по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС въз основа, както се уточнява и в съображение 7 от Регламент № 800/2008, на материалноправните условия, предвидени в този регламент, и на критериите, определени в насоките и специалните разпоредби, приети от Комисията. В замяна на това, както беше посочено в точки 155 и 156 от настоящото решение, прагът за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от този регламент, е ирелевантен в това отношение (вж. по аналогия решение от 21 юли 2011 г., Freistaat Sachsen и Land Sachsen-Anhalt/Комисия, C‑459/10 P, непубликувано, EU:C:2011:515, т. 30 и 31).

162

Следователно Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, когато е приел в точка 173 от обжалваното съдебно решение, че съвместимостта на разглежданата помощ на основание член 107, параграф 3 ДФЕС трябва да се преценява по-специално с оглед на изискванията, предвидени в Съобщението от 2009 г.

163

Както обаче беше установено в рамките на разглеждането на първото основание, не се спори по въпроса, че Общият съд е приел правилно, по-специално в точки 119 и 131 от обжалваното съдебно решение, че за да бъде в съответствие с изискванията относно стимулиращия ефект и пропорционалността на помощта, предвидени съответно в точки 21, 22 и 25 и в точка 33 от това съобщение, разглежданата помощ не може да надхвърля 17 милиона евро.

164

Несъмнено, както подчертава жалбоподателят в съдебното заседание, материалноправните критерии, определени в Регламент № 800/2008, също трябва да бъдат взети предвид, както следва от съдебната практика, припомнена в точка 161 от настоящото решение, за целите на преценката на съвместимостта на дадена помощ в рамките на индивидуално уведомяване по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС. Всъщност, ако държава членка уведоми Комисията за помощ, която е в съответствие с изискванията, посочени в Регламент № 800/2008, тази институция принципно трябва да разреши тази помощ (вж. в този смисъл решение от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, EU:C:2016:570, т. 43).

165

Все пак, обратно на твърденията на жалбоподателя, преценката на съвместимостта на дадена помощ с вътрешния пазар не може по никакъв начин да се променя в зависимост от това дали се осъществява от гледна точка на условията, определени от този регламент, или на тези, посочени в разглежданото съобщение, като в противен случай би бил нарушен член 107, параграф 3 ДФЕС, който съставлява правното основание както на Регламент № 800/2008, така и на Съобщението от 2009 г. По-специално жалбоподателят неправилно твърди, че съгласно посочения регламент има право да получи помощ в размер, по-голям от този, който Комисията е разрешила в спорното решение в рамките на индивидуално уведомяване.

166

Всъщност от практиката на Съда относно член 107, параграф 3 ДФЕС следва, че за да може да бъде съвместима с вътрешния пазар, регионална инвестиционна помощ трябва да бъде необходима за осъществяването на тази инвестиция и следователно да постига целите на тази разпоредба (вж. в това отношение решения от 21 юли 2011 г., Freistaat Sachsen и Land Sachsen-Anhalt/Комисия, C‑459/10 P, непубликувано, EU:C:2011:515, т. 33, от 13 юни 2013 г., HGA и др./Комисия, C‑630/11 P—C‑633/11 P, EU:C:2013:387, т. 104 и 105 и от 19 юли 2016 г., Kotnik и др., C‑526/14, EU:C:2016:570, т. 49).

167

Така съгласно член 107, параграф 3 ДФЕС изискванията относно стимулиращия ефект и пропорционалността на помощта, предвидени в точки 21, 22, 25 и 33 от Съобщението от 2009 г., съответстват по същество на условието относно стимулиращия ефект на помощта, посочено в член 8, параграф 3, буква д) от Регламент № 800/2008, съгласно който прилагането на освобождаването, предвидено в този регламент за регионалните помощи, посочени в член 13, параграф 1 от него, които са предоставени на големите предприятия, е подчинено, както вече беше посочено в точка 157 от настоящото решение, на условието да бъде доказано, че без тези помощи проектът е нямало да бъде реализиран в разглеждания подпомаган регион.

168

От това следва, както Комисията е посочила в съдебното заседание в отговор на въпрос на Съда, че размерът на необходимата помощ, считана за съвместима от Комисията в рамките на индивидуално уведомяване, преценена, както е в настоящия случай, от гледна точка на условията, предвидени в Съобщението от 2009 г., е идентичен на този, който се счита за съответстващ на разпоредбите в Регламент № 800/2008.

169

При всички положения в настоящия случай следва да се установи, че макар Общият съд да е преценил стимулиращия ефект и пропорционалността на помощта основно като е взел предвид изискванията, предвидени в Съобщението от 2009 г., с оглед на подробното им описание, той се е позовал изрично, както следва от точка 80 от обжалваното съдебно решение, която впрочем не се оспорва от жалбоподателя в рамките на настоящото производство, на член 8, параграф 3, буква д) от Регламент № 800/2008 относно стимулиращия ефект на помощта в рамките на неговата преценка в това отношение.

170

Доколкото в съдебното заседание жалбоподателят поддържа в това отношение, че прилагането на тази разпоредба се изключва в настоящия случай от параграф 4 от този член, тъй като разглежданата помощ била „фискална мярка“ по смисъла на този параграф, достатъчно е да се приеме за установено, че тези доводи, с които се цели да се оспори за първи път на етапа на настоящото производство точка 80 от обжалваното съдебно решение, са не само недопустими съгласно съдебната практика, припомнена в точка 69 от настоящото решение, но и са лишени от всякакво основание, тъй като разглежданата помощ очевидно не е фискална мярка. Освен това жалбоподателят по никакъв начин не посочва, нито на по-силно основание е доказал, че съгласно член 8, параграф 4, буква а) от Регламент № 800/2008 е имал право на тази помощ по силата на IZG, без компетентните органи да разполагат с каквото и да било право на преценка относно подлежащите на финансиране инвестиции.

171

От това следва, че жалбоподателят неправилно поддържа, че разглежданата помощ, ако беше ограничена до размер, който не надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, щеше да бъде освободена от задължението за уведомяване съгласно член 3 и член 13, параграф 1 от този регламент, независимо че този размер надхвърля необходимото за осъществяване на инвестицията.

172

Следователно Общият съд не е опорочил обжалваното съдебно решение с грешка при прилагане на правото, когато е постановил в точка 179 от него, че Комисията правилно е приела, че разглежданата помощ може да бъде обявена за съвместима с вътрешния пазар на основание член 107, параграф 3 ДФЕС само ако не надхвърля размера, който съответства на разликата между нетните разходи за инвестиция в Мюнхен и тези за инвестиция в Лайпциг, тъй като тази разлика представлява размера, необходим за реализиране на инвестицията в подпомагания регион.

173

Тези съображения не се оборват, както Общият съд правилно е приел в точка 179 от обжалваното съдебно решение, от бележката под линия към точка 56 от Съобщението от 2009 г., съгласно която държавата членка „си запазва възможността да предостави такава помощ до нивото, което съответства на максималната допустима помощ, която може да получи инвестиционен проект с приемливи разходи от 100 млн. EUR съгласно приложимите правила“. Всъщност тази възможност, съгласно самия текст на тази бележка под линия, се отнася само до помощите, предоставени „въз основа на съществуваща схема за регионална помощ“. Както обаче следва от точки 147—153 от настоящото решение, случаят не е такъв с разглежданата помощ.

174

Освен това по същите причини жалбоподателят не може да се позове на нарушение на принципа на недопускане на дискриминация, като изтъкне, че неговите конкуренти са имали право да получат помощ в размер, който не надхвърля прага за индивидуално уведомяване, предвиден в член 6, параграф 2 от Регламент № 800/2008, без Комисията да бъде уведомена за тази помощ по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС. Всъщност тези доводи се основават отново на неточна предпоставка, че помощ в такъв размер съставлява съществуваща помощ, разрешена от Комисията. Жалбоподателят се основава освен това на неправилното виждане, че подобна помощ непременно отговаря на всички други условия по същество, посочени в този регламент, сред които е и това за стимулиращия ефект на помощта.

175

От това също така следва, че жалбоподателят, обратно на своите твърдения, не е претърпял и неблагоприятно третиране поради избора на съответната държава членка да уведоми Комисията за разглежданата помощ по силата на член 108, параграф 3 ДФЕС.

176

Точно обратното, тъй като тази помощ е била, в частта ѝ, считана за съответстваща на изискванията за стимулиращ ефект и пропорционалност, предвидени в Съобщението от 2009 г., разрешена от Комисията в спорното решение, в това отношение тя съставлява вече съществуваща помощ, докато при липса на подобно уведомяване, ако националният орган беше приложил неправилно Регламент № 800/2008, подобна помощ щеше да бъде квалифицирана като нова помощ, предоставена в нарушение на член 108, параграф 3 ДФЕС и следователно за незаконосъобразна помощ, така че щяха да се прилагат последиците, припомнени в точки 139 и 140 от настоящото решение.

177

От всичко изложено по-горе следва, че второто правно основание трябва да се отхвърли по същество, що се отнася до двете му части.

178

В резултат от това главната жалба следва да се отхвърли изцяло.

179

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски. Съгласно член 138, параграф 1 от този правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

180

Тъй като Комисията е поискала жалбоподателят да бъде осъден да плати съдебните разноски, а жалбоподателят е загубил делото, следва същият да бъде осъден да понесе, наред с направените от него съдебни разноски, и тези на Комисията в рамките на производството по главната жалба.

181

Съгласно член 184, параграф 4 от посочения правилник Freistaat Sachsen понася направените от него съдебни разноски във връзка с главната жалба.

182

Що се отнася до насрещната жалба, тъй като основанията на Комисията са отхвърлени и жалбоподателят и Freistaat Sachsen са поискали тя да бъде осъдена да заплати съдебните разноски, следва тя да бъде осъдена да понесе, наред с направените от нея съдебни разноски, и тези на жалбоподателя и на Freistaat Sachsen в рамките на насрещната жалба.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: