1.

Директива 2007/64/ЕО ( 2 ) и заменилата я Директива (ЕС) 2015/2366 ( 3 ) от 13 януари 2018 г. уреждат предоставянето на платежни услуги във вътрешния пазар. Развитието на тези услуги е много бързо в резултат на развитието на технологиите ( 4 ).

2.

Спорът, във връзка с който е отправено настоящото преюдициално запитване, е между българска банка и клиент, от чиято разплащателна сметка са извършени разпоредителни действия, които последният отрича да е разрешавал. Клиентът иска банката да му възстанови прехвърлените суми.

3.

В този контекст Съдът следва да изясни понятията „платежен инструмент“ ( 5 ) и „установяване на автентичността“, използвани в Директива 2007/64, приложима ratione temporis по настоящото дело.

4.

Съдът следва също така да развие своята, все още в ранен стадий, практика относно отговорността на доставчиците на платежни услуги (наричани по-нататък „ДПУ“) за неразрешени от ползвателите платежни транзакции.

5.

Съгласно член 4, точки 19 и 23:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

6.

Съгласно член 54 („Съгласие и оттегляне на съгласието“):

„1.   Държавите членки гарантират, че платежната транзакция се счита за разрешена, само ако платецът е дал съгласие за изпълнение на платежната транзакция. Платежната транзакция може да бъде разрешена от платеца преди или ако е уговорено между платеца и неговия доставчик на платежни услуги, след изпълнението на платежната транзакция.

2.   Съгласието за изпълнение на платежната транзакция или на поредица от платежни транзакции се дава по уговорения между платеца и неговия доставчик на платежни услуги начин.

При липса на такова съгласие платежната транзакция се счита за неразрешена.

3.   Съгласието може да бъде оттеглено от платеца по всяко време, но не по-късно от датата, на която платежната транзакция става неотменима съгласно член 66. Съгласието за изпълнение на поредица от платежни транзакции също може да бъде оттеглено, в резултат на което всички бъдещи платежни транзакции трябва да се считат за неразрешени.

4.   Редът за даване на съгласие се уговаря между платеца и доставчика на платежни услуги“.

7.

Член 59 („[Доказателство за] установяване на автентичност и изпълнение на платежни транзакции“) гласи:

„1.   Когато ползвател на платежни услуги отрича да е разрешавал изпълнена платежна транзакция или твърди, че платежна транзакция не е изпълнена точно, държавите членки изискват от неговия доставчик на платежни услуги да докаже, че автентичността на платежната транзакцията е установена, точно регистрирана, осчетоводена и не е засегната от техническа повреда или от друг недостатък.

2.   Когато ползвател на платежни услуги отрича да е разрешавал изпълнена платежна транзакция, използването на платежен инструмент, регистрирано от доставчика на платежни услуги само по себе си не е достатъчно доказателство, че платежна транзакция е била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама или не е изпълнил умишлено или поради груба небрежност едно или повече от задълженията си по член 56“.

8.

Член 60 („Отговорност на доставчика на платежни услуги за неразрешени платежни транзакции“) предвижда:

„1.   Без да се засягат разпоредбите на член 58, държавите членки гарантират, че в случай на неразрешена платежна транзакция доставчикът на платежни услуги на платеца незабавно възстановява на платеца сумата на неразрешената платежна транзакция и, където е приложимо, възстановява задължената платежна сметка в положението, в което тя би била, ако не е била изпълнена неразрешената платежна транзакция.

[…]“.

9.

Член 86 („Пълна хармонизация“) гласи:

„1.   Без да се засягат разпоредбите на член 30, параграф 2, член 33, член 34, параграф 2, член 45, параграф 6, член 47, параграф 3, член 48, параграф 3, член 51, параграф 2, член 52, параграф 3, член 53, параграф 2, член 61, параграф 3 и членове 72 и 88, доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки не могат да запазят или въвеждат в действие разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива.

[…]

3.   Държавите членки гарантират, че доставчиците на платежни услуги не нарушават във вреда на ползвателите на платежни услуги разпоредбите на националното законодателство за прилагане на разпоредбите на настоящата директива или съответстващите на тях, освен когато това е изрично предвидено в директивата.

Въпреки това доставчиците на платежни услуги могат да решат да предоставят по-благоприятни условия на ползвателите на платежни услуги“ ( 6 ).

10.

Член 75, алинея 2 от Закона за задълженията и договорите предвижда:

„[…]

Длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. […]“.

11.

Член 57, алинея 1 от Закона за платежните услуги и платежните системи от 2009 г. ( 7 ) гласи:

„В случай на неразрешена платежна операция доставчикът на платежни услуги на платеца му възстановява незабавно стойността на неразрешената платежна операция и, когато е необходимо, възстановява платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на неразрешената платежна операция“.

12.

Вместо да изложи фактите, които счита за доказани, запитващата юрисдикция описва в акта за преюдициално запитване изтъкнатите от всяка страна по делото факти. Те са следните.

13.

На 22 ноември 2017 г. в град София (България) между UA и „Юробанк И Еф Джи България“ АД (наричано по-нататък „Юробанк“) е сключен договор за разплащателна сметка. В съответствие с договора банката поема задължение да открие и води безсрочна разплащателна сметка в евро на името на UA, чрез която да му предоставя платежни услуги. UA превежда в сметката общо 999860 евро с няколко парични превода.

14.

На 6 февруари 2018 г. UA посещава банковия офис с намерение да осъществи банкова операция по сметката си, но служител на Юробанк го уведомява, че салдото възлиза едва на 16000 евро.

15.

UA заявява, че бил изумен от този факт и като поискал обяснение от служителя, последният му предоставил банково извлечение за движението по сметката за периода от откриването ѝ до 6 февруари 2018 г.

16.

От това извлечение UA установил, че непознато за него лице на име MK е извършило разпоредителни действия с авоара в сметката чрез шест отделни преводни нареждания за сумата общо от 982000 евро без надлежно овластяване от UA като титуляр на сметката, тъй като не му е издавал каквото и да е пълномощно.

17.

Служителят на Юробанк изяснил на UA, че тези едностранни разпоредителни сделки са извършени от MK, представил се като пълномощник на вложителя с пълномощно от 1 декември 2017 г., заверено от италиански нотариус.

18.

UA заявил на служителя, че на този документ липсва подписа му като упълномощител и в защита на своите интереси предприел следните мерки: а) на 6 март 2018 г. подал сигнал до Юробанк за неправомерно разпореждане с авоара му, като поискал сумата да му бъде възстановена; б) на 8 март 2018 г. изпратил копие от този сигнал до Централната банка на Република България и отправил писмено запитване до нотариуса. Последният му отговорил, че не е съставял, нито е заверявал пълномощно, с което се упълномощава MK, че пълномощното е „фалшиво“ и че за това е уведомил Юробанк в отговор на направено от нея на 20 февруари 2018 г. запитване, както и Нотариалния съвет на Милано (Италия).

19.

Юробанк признава, че на 22 ноември 2017 г. UA е посетил офиса на банката, придружен от две лица с италианско гражданство. При проведения разговор служителят на Юробанк разбрал, че UA има намерение да оперира с последващо откритата разплащателна сметка чрез пълномощник. UA отказал интернет банкиране, есемес известяване и дебитна карта, които банката му е предложила.

20.

На 15 декември 2017 г. лице (MK), което се представило като пълномощник на UA, посетило банковия офис и предоставило на служителя на Юробанк препис от пълномощно от 1 декември 2017 г., нотариално заверен на 5 декември 2017 г. от италианския нотариус.

21.

Верността на оригинала на този препис била заверена с апостил и всички документи били преведени от заклет преводач от италиански на български език. Пълномощното било специално (изрично) и овластявало пълномощника да извършва разпореждане с авоара по сметката на UA.

22.

При извършване на всяко от шестте платежни нареждания MK представял на служителя оригинала на преписа на пълномощното.

23.

На датата (6 февруари 2018 г.), на която UA бил уведомен за шестте разпоредителни действия с авоарите по неговата разплащателна сметка, той не уведомил банковите служители за твърдените нередовности. Той направил това едва на 20 февруари 2018 г. На 6 март 2018 г. той подал писмен сигнал до банката за извършването на тези неправомерни разпореждания и поискал сумата да му бъде възстановена.

24.

Юробанк признава, че на 20 февруари 2018 г. е отправила запитване до нотариуса дали пълномощното от 1 декември 2017 г. е редовно изпълнено и регистрирано в неговия нотариален регистър, дали нотариално завереното копие на това пълномощно има същата правна сила като самото пълномощно и дали е стандартна практика издаването на такива копия, като му е изпратено сканирано копие от него. Нотариусът отговорил само следното: „Прикаченият документ е фалшив. Не го използвайте“.

25.

На 27 февруари 2018 г. Юробанк отправила писмено запитване до заместник-прокурора на Италианската република, който с подписа си бил заверил спорното копие на пълномощното чрез апостил по Хагската конвенция за апостила ( 8 ). Прокуратурата в Монца (Италия) потвърдила, че на 12 декември 2017 г. е издаден апостил, т.е. официално потвърдила, че „апостилът върху преписа на пълномощното е действителен“.

26.

Според UA служителите на Юробанк са действали непредпазливо и са проявили груба небрежност, като са дали възможност на лице, което не притежава представителна власт, да се разпореди със средствата, налични в банковата му сметка. Пълномощното било нередовно от външна страна и не би следвало да бъде прието с оглед на липсата на подпис на упълномощителя. Поради това Юробанк следвало да откаже извършването на процесните шест банкови операции.

27.

Юробанк поддържа, че:

28.

На 4 февруари 2019 г. UA предявява иск срещу Юробанк пред Софийски градски съд (България). С решение от 13 май 2021 г. този съд уважава иска и осъжда Юробанк да възстанови на UA 982000 евро по неразрешените платежни операции ( 9 ).

29.

Юробанк обжалва първоинстанционното решение пред Апелативен съд — София (България), който отправя до Съда следните преюдициални въпроси:

30.

Преюдициалното запитване е постъпило в Съда на 21 юни 2022 г.

31.

Писмени становища са представили UA, Юробанк, българското, чешкото и италианското правителство и Европейската комисия.

32.

След представяне на становищата запитващата юрисдикция е допълнила акта си за преюдициално запитване с определена допълнителна информация с допълнение, постъпило в Съда на 13 януари 2023 г.

33.

Съдът приканва страните да съсредоточат устните си състезания върху значението за отговора на преюдициалното запитване на информацията, посочена в това допълнение.

34.

На проведеното на 28 септември 2023 г. съдебно заседание се явяват само българското правителство и Комисията.

35.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали „пълномощното, с което от името на платеца пълномощникът извършва акт на имуществено разпореждане чрез платежно нареждане“, представлява платежен инструмент по смисъла на член 4, точка 23 от Директива 2007/64.

36.

Член 4 от Директива 2007/64 съдържа две определения за целите на тази директива:

37.

Следователно платежни инструменти по смисъла на Директива 2007/64 са както физическите устройства (карти и мобилни телефони), така и набор от процедури (PIN кодове, TAN кодове, DigiPass, Bizum, потребителско име/парола и т.н.), договорени между ползвателя на платежни услуги ( 10 ) и ДПУ с цел подаване на платежно нареждане.

38.

По-конкретно, ползвателят може да се договори с ДПУ, че посредством набор от договорени между тях процедури той ще използва тези процедури с цел подаване до своя ДПУ на нареждане за изпълнение на платежна операция (внасяне, прехвърляне или теглене на средства).

39.

Член 4, точка 23 от Директива 2007/64 използва много широко понятие за платежен инструмент, така че видът технология, средството за предаване на платежното нареждане и контролът върху защитните характеристики не са определящи дори ако защитните характеристики се държат от ползвателя ( 11 ).

40.

Съгласно практиката на Съда ( 12 ) платежните инструменти могат да бъдат:

41.

В решение T-Mobile Austria Съдът изяснява тълкуването на член 4, точка 23 от Директива 2007/64 с оглед на разликите между текстовете на различните езици в употребата на прилагателното „персонализирано“ във връзка със словосъчетанията „всяко устройство“ и „набор от процедури“. Той приема, че за да бъде квалифициран като „персонализиран“, платежният инструмент трябва да позволява на ДПУ да провери дали платежното нареждане е направено по искане на овластен да направи това ползвател ( 13 ).

42.

Следователно понятието в член 4, точка 23 от Директива 2007/64 може да включва набор от процедури, договорени между ДПУ и ползвателя, които последният използва с цел подаване на платежно нареждане ( 14 ).

43.

В разглеждания тук случай представеният на Юробанк документ е специално (изрично) пълномощно — за което се твърди, че е издадено от италиански нотариус — с което UA овластява пълномощника да извършва разпореждане с авоара по разплащателната сметка. Преписът е заверен с апостил и преведен на български език от заклет преводач.

44.

По принцип специално и изрично пълномощно от титуляря на платежната сметка ( 15 ), с което пълномощникът е овластен да задължава банкова сметка, не е, с уговорката, която сега ще направя, платежен инструмент. Като такова това пълномощно не позволява на ДПУ да провери дали платежното нареждане е направено по искане на овластен да направи това ползвател и не е инструмент, предоставен от ДПУ на титуляря на платежна сметка.

45.

Както обаче посочих по-горе, съгласно член 4, точка 23 от Директива 2007/64 платежните инструменти могат да бъдат набор от процедури, „договорени“ между ДПУ и ползвателя. Нищо не пречи пълномощното да се вписва в този набор от процедури, за което е необходимо титулярят на платежната сметка и ДПУ да са се договорили предварително.

46.

В съответствие с това изискване член 54, параграфи 1 и 2 от Директива 2007/64 предвижда, че платежната транзакция се счита за разрешена само ако платецът е дал съгласието си за нейното изпълнение, и че това съгласие се дава по уговорения между платеца и неговия ДПУ начин. При липса на такова съгласие платежната транзакция се счита за неразрешена.

47.

Следователно ключът за отговора на преюдициалния въпрос е в това дали реално е съществувало това съгласие между потребителя и ДПУ. За да се разсеят съмненията относно това обстоятелство Апелативен съд София прави допълнение към акта си за преюдициално запитване, от което се извежда, че към рамковия договор ( 16 ) между Юробанк и UA се прилагат общите условия, подписани на 22 ноември 2017 г. и съдържащи следните клаузи:

48.

Следователно изглежда, че е било налице съгласие между UA (като титуляр на платежната сметка) и Юробанк (като ДПУ) по възможността за използване на нотариално заверено пълномощно за разпореждане със сумите по сметката. За тази цел подписаният между двете страни договор включва набор от действия (процедура), необходими за изпълнението от ДПУ на платежното нареждане на ползвателя.

49.

От тази гледна точка може да се приеме, че с нотариално завереното пълномощно титулярят на платежната сметка непряко отправя волеизявление до ДПУ за извършване на платежни транзакции за задължаване на платежната сметка. Следователно този вид пълномощно е първоначалният елемент от набора от процедури, „договорени“ между ДПУ и ползвателя за изпълнение на платежно нареждане.

50.

В същата степен пълномощното би могло да се квалифицира като неперсонализиран (бихме могли да кажем, косвен ( 17 )) платежен инструмент, защото пълномощникът може да извършва действия с платежната сметка, като представи нотариално завереното си пълномощно или надлежно легализиран препис, без да е необходимо да представя платежно нареждане, подписано саморъчно от титуляря на сметката. Ако се изискваше посоченото саморъчно подписано от титуляря нареждане, нотариално завереното пълномощно за управление на платежната сметка би се обезсмислило, тъй като щеше винаги да е необходимо титулярят на сметката да извършва транзакциите и да ги потвърждава с подписа си.

51.

Вярно е, че пълномощното е издадено не от ДПУ, а от титуляря на сметката в полза на трето лице, за да нарежда платежни транзакции от негово име. Това обстоятелство обаче не пречи то да се счита за елемент от набора от процедури, договорени между двете страни, какъвто е платежният инструмент. В аналогичен смисъл превод, нареден присъствено в банков офис със саморъчно подписано от титуляря на сметката нареждане, също представлява платежен инструмент, макар да не е издаден от ДПУ.

52.

Съгласието на ДПУ, дадено в рамковия договор, за използването на нотариално заверено пълномощно, само по себе си е проява на непряк контрол на ДПУ върху този вид платежен инструмент, защото той има възможността да позволи или не на титуляря на сметката да го използва.

53.

С оглед на изложеното считам, че дебатът е съсредоточен върху въпроса дали клаузи V.22 и V.25 от рамковия договор между кредитната институция и нейния клиент изискват неизбежно да се представи оригинал на пълномощното, без който Юробанк не би могла да позволи разпореждането със сумите. Запитващата юрисдикция следва да тълкува текста на този рамков договор във връзка с фактите, които счита за доказани.

54.

Без да се засяга преценката на съдържанието на договора, която запитващата юрисдикция трябва да извърши, считам, че в отговор на първия преюдициален въпрос член 4, точка 23 от Директива 2007/64 следва да се тълкува в смисъл, че специално и изрично пълномощно от титуляря на платежната сметка в полза на пълномощник, за да извършва разпоредителни действия със сумите, по принцип не е платежен инструмент, освен ако това е договорено между титуляря на банковата сметка и неговия ДПУ в клаузите на обвързващия ги рамков договор.

55.

В последната хипотеза нотариално завереното пълномощно е част от набор от процедури, договорени между ДПУ и ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно нареждане. Тъй като не може да се изключи, че това е така в настоящия случай, остава открита възможността да се разгледат следващите преюдициални въпроси.

56.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали положеният апостил от компетентен чуждестранен държавен орган по силата на Конвенцията за апостила „е част от процедурата по установяване [на] автентичността както на платежния инструмент, така и на платежната транзакция по смисъла на член 4, точка 19 във връзка с член 59, [параграф] 1 от Директива [2007/64]“.

57.

Ще разгледам поотделно повдигнатите с този въпрос проблеми относно установяването на автентичността и относно Конвенцията за апостила.

58.

Директива 2007/64 споменава това понятие в двояк контекст:

59.

ДПУ трябва да използва установяването на автентичността, за да се увери, че титулярят на сметката е дал съгласието си за извършването на една или повече платежни транзакции. Установяването на автентичността (на платежния инструмент и на самата транзакция) придава надеждност на транзакциите, които пълномощникът може да нареди, и е съществено за правилното изпълнение на платежните нареждания от ДПУ и освобождаването му от отговорност.

60.

Поради това ДПУ носи тежестта на доказване, ако ползвателят отрича да е разрешавал платежната транзакция. Разместването на доказателствената тежест е особено благоприятно за ползвателя: ДПУ трябва да докаже обстоятелствата, които в съответствие с Директива 2007/64 биха го освободили от задължението му за възстановяване на суми при платежни транзакции, за които титулярят на сметката заяви, че не ги е разрешавал.

61.

Възлагането на ДПУ на тежестта на доказване в тази хипотеза е в съответствие с член 54, параграф 1 от Директива 2007/64: платежната транзакция може да се счита за разрешена само ако платецът е дал съгласие за изпълнението ѝ преди или, ако е уговорено между платеца и неговия ДПУ, след изпълнението ѝ. При липса на такова съгласие платежната транзакция се счита за неразрешена.

62.

Според член 54, параграф 2 от Директива 2007/64 съгласието за изпълнение на платежната транзакция или на поредица от платежни транзакции се дава по уговорения между платеца и неговия ДПУ начин. Възможно е, както в настоящия случай и както вече подчертах, ползвателят и ДПУ да договорят възможност за използване на изрично пълномощно, за да се изяви съгласието и за да може пълномощникът да извършва разпоредителни действия със средствата по платежната сметка.

63.

Следователно пълномощното е един от инструментите, чрез които ползвателят на платежни услуги изявява съгласието си за извършването на платежни транзакции от неговата сметка, изпълнени от пълномощника.

64.

В този контекст, тъй като ДПУ носи тежестта за доказване на наличието на съгласие на титуляря на платежната сметка, ДПУ трябва да изпълни процедурата по установяване на автентичността на пълномощното с дължимата грижа, за да не носи отговорност.

65.

Участието на нотариус е елемент, който по принцип гарантира истинността и надеждността на пълномощното. Това участие на нотариуса обаче не е уредено от Директива 2007/64 и следва да се извършва в съответствие с правилата на националното право ( 20 ).

66.

В резюме, установяването на автентичността на пълномощното, когато ползвателят и ДПУ са договорили то да е част от набора от процедури, договорени с цел подаване на платежно нареждане, е задължително, за да може ДПУ да се увери, че титулярят на сметката е разрешил на пълномощника да извършва платежни транзакции.

67.

Остава да се анализира какво влияние оказва в процедурата по установяване на автентичността на пълномощното наличието на апостила, регламентиран в Хагската конвенция.

68.

Според информацията, предоставена от запитващата юрисдикция и от страните, е възникнал проблем във връзка с установяването на автентичността на представения от MK на Юробанк документ.

69.

Изглежда, MK е представил препис на оригинала на пълномощното, заверен от нотариус в Милано (Италия) и с апостил от италианския орган, компетентен за извършване на тази формалност.

70.

Нотариусът отговорил на издирванията на Юробанк, като я уведомил, че пълномощното е фалшиво. Според възложената от запитващата юрисдикция съдебна поръчка обаче италианският орган потвърждава истинността на поставения върху преписа на пълномощното апостил ( 21 ).

71.

Запитващата юрисдикция следва да отстрани това несъответствие, за да изясни дали е извършена измама. Освен това тя трябва да тълкува рамковия договор между UA и Юробанк в светлината на националното право, за да реши дали съгласно неговите клаузи копието на нотариално завереното пълномощно не е било достатъчно ( 22 ), а е трябвало да се представи надлежно подписаният от упълномощителя оригинал на това пълномощно.

72.

Правото на Съюза не съдържа специална разпоредба, приложима за легализацията на нотариално заверено пълномощно за извършване на разпоредителни действия с платежна сметка. С Регламент (ЕС) 2016/1191 ( 23 ) е въведена опростена процедура за легализация на официални документи, но сред тях не фигурира нотариално заверено пълномощно, предоставено за извършване на разпоредителни действия със суми по платежна сметка ( 24 ).

73.

Запитващата юрисдикция посочва, че Конвенцията за апостила ( 25 ) се прилага в България за легализацията на нотариално заверено пълномощно за извършване на разпоредителни действия със сумите по банкова сметка. Съгласно Конвенцията (член 1, алинея 2, буква с) нотариалните актове се считат за публични актове.

74.

По силата на тази конвенция по отношение на публичните актове, които са съставени на територията на една от договарящите държави и трябва да се представят на територията на друга договаряща държава:

75.

В крайна сметка Конвенцията заменя традиционната и тромава процедура за легализация с единствената формална процедура, която е поставянето на удостоверение за автентичност, наречено „апостил“, издадено от държавата на произход. Апостилът удостоверява автентичността на произхода на публичния акт, така че може да бъде представен в чужда държава, стига тя да е страна по Конвенцията. Следователно апостилът има същата сила като легализацията ( 26 ).

76.

Въпреки че Съдът не е компетентен да тълкува Конвенцията за апостила (тъй като тя не е част от правото на Съюза), нищо не пречи при тълкуването на разпоредбите на Директива 2007/64 да отговори на запитващата юрисдикция, че апостилът, положен от компетентен чуждестранен орган по тази конвенция, е едно от средствата, които ДПУ може да използва, за да установи автентичността на платежен инструмент, когато той е чуждестранен публичен акт.

77.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали в случай на платежен инструмент, който е редовен от формална (външна) страна, може да се приеме, че титулярят на сметката е разрешил платежната транзакция, а именно че е дал съгласие за нейното извършване.

78.

Отговорът изисква Съдът да разгледа преди това хармонизирания режим на отговорността на ДПУ ( 27 ) и на ползвателите при неразрешени от последните платежни транзакции.

79.

Ще анализирам характеристиките на този режим на отговорност и след това ще изложа някои съображения, които може да са полезни на запитващата юрисдикция за неговото прилагане в настоящия случай.

80.

Съгласно член 60 от Директива 2007/64 във връзка с членове 58 и 59 от нея отговорността за претърпени загуби вследствие на неразрешени платежни транзакции поначало се носи от ДПУ, а не от ползвателите. При определени обстоятелства обаче последните могат да бъдат задължени да понесат посочените загуби.

81.

Поставеният от запитващата юрисдикция въпрос е дали установяването на автентичността само от формална (външна) страна на платежния инструмент освобождава ДПУ от отговорност.

82.

От изложените в акта за преюдициално запитване съображения от запитващата юрисдикция изглежда, че според нея:

83.

При тълкуването на разпоредби от правото на Съюза следва да се вземат предвид не само техният текст, но и контекстът, в който те се вписват, и целите на правната уредба, от която те са част ( 28 ).

84.

Така във връзка с приложимите разпоредби от Директива 2007/64 Съдът вече е потвърдил, че:

85.

Затова, щом като задължителното уведомление (за всяка неразрешена транзакция) е направено в предвидения за него срок, ДПУ има задължение да възстанови незабавно сумите.

86.

В този режим на отговорност е включен особено благоприятният за ползвателя механизъм за разпределение на доказателствената тежест, който вече споменах: именно ДПУ, а не ползвателят, трябва да докаже обстоятелствата, които го освобождават от задължението за възстановяване, т.е. да докаже, че автентичността на платежната транзакция е установена, точно регистрирана и осчетоводена ( 34 ).

87.

Както обобщава генерален адвокат Saugmandsgaard Øe в заключението си по дело CRCAM, „[…] законодателят на Съюза установява режим на отговорност, който почива на три основни елемента, свързани помежду си, а именно: задължение за уведомяване […] в тежест на ползвателя на платежни услуги, възлагане […] на тежестта на доказване на доставчика на тези услуги и накрая, при липса на доказване, отговорност на този доставчик съгласно членове 60 и 75 от посочената директива според това дали сделката е била неразрешена, неизпълнена, или неточно изпълнена“ ( 35 ).

88.

В съответствие с член 86 от Директива 2007/64, озаглавен „Пълна хармонизация“, „[б]ез да се засягат разпоредбите на [няколко разпоредби от директивата, които изброява], доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки не могат да запазят или въвеждат в действие разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива“.

89.

Тъй като членове 58, 59 и 60 от Директива 2007/64 не фигурират сред разпоредбите, за които член 86 предоставя свобода на действие на държавите членки, Съдът приема, че предвиденият в посочените членове режим на отговорност на ДПУ е предмет на пълна хармонизация, така че държавите членки не могат да запазят режим на паралелна отговорност за същия правопораждащ факт ( 36 ).

90.

В същия смисъл са съображения 1 и 4 от Директива 2007/64: установеният с нея хармонизиран режим на отговорност не може да се конкурира с алтернативен режим на отговорност по националното право, който се основава на същите факти и на същото основание, и накърнява целите и полезното действие на посочената директива ( 37 ).

91.

Безспорно е, че UA, като титуляр на платежната сметка, е уведомил Юробанк в предвидения в член 58 от Директива 2007/64 срок за наличието на неразрешени платежни транзакции, извършени от предполагаемия му пълномощник MK.

92.

Като елемент за установяване на автентичността, доказващ съгласието на ползвателя, Юробанк се позовава на заверения с апостил препис на пълномощното, предоставено от UA на MK пред италиански нотариус. Последният обаче твърди, че пълномощното и преписът са фалшиви. В копието, което MK е представил на банката, за да нареди преводите на суми, изглежда, е липсвал подпис на упълномощителя и титуляр на сметката, поради което банката не е могла да извърши сравняване на подписите. Освен това няма данни Юробанк да е използвала други алтернативни средства (като например записан телефон разговор), за да се увери, че UA е дал съгласието си за дадените от MK платежни нареждания.

93.

В съответствие с член 59, параграф 2 от Директива 2007/64, ако ползвателят отрича да е разрешавал изпълнена платежна транзакция (както в случая), използването на платежен инструмент, регистрирано от ДПУ „само по себе си не е достатъчно доказателство, че платежна транзакция е била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама или не е изпълнил умишлено или поради груба небрежност едно или повече от задълженията си по член 56“.

94.

От това правило следва, че използването на платежния инструмент, представен на Юробанк под формата на копие на (фалшиво) пълномощно, включително с нотариална заверка и апостил, може да не е достатъчно, за да се докаже разрешаването от платеца.

95.

Ако конкретните обстоятелства са породили основателни съмнения в платежния инструмент, ДПУ е трябвало да прояви по-голяма грижа при проверката на неговата истинност, за да ги отстрани и да е напълно сигурен, че титулярят на платежната сметка е разрешил спорните транзакции. Само по този начин се спазва критерият, който стои в основата на Директива 2007/64, а именно защитата на ползвателите на платежни услуги, в частност когато са потребители ( 38 ).

96.

Считам, че предвид конкретните обстоятелства в настоящия случай ДПУ не е можел да се ограничи до установяването на автентичността само от формална (външна) страна на нотариално завереното копие на пълномощното с положен апостил от компетентен орган на чужда държава.

97.

Директива 2007/64 и заменилата я Директива 2015/2366 въвеждат принципа „първо плащаш, после оспорваш“ по отношение на отговорността на ДПУ с цел засилване на защитата на ползвателите на платежни услуги ( 39 ).

98.

Както изложих по-горе, ДПУ трябва да представи доказателства, че ползвателят е дал съгласието си за платежна транзакция или е извършил измама, или е проявил груба небрежност. Възложената на ДПУ тежест на доказване, повтарям, е много голяма.

99.

Хармонизираният режим на отговорност на ДПУ за неразрешени платежни транзакции не може да бъде облекчен чрез прилагане на национални правила ( 40 ), предвиждащи смекчена отговорност на ДПУ (спрямо по-строгата отговорност, произтичаща от Директива 2007/64). Националният съдебен орган трябва да даде предимство на последната, като приложи член 86 във връзка с членове 58, 59 и 60 от нея.

100.

Съображението, изтъкнато от запитващата юрисдикция (отрицателното въздействие на строг режим на отговорност, защитаващ потребителите, върху дейността на ДПУ), не е достатъчно, за да се опровергае гореизложеното. Европейският законодател е претеглил предимствата и недостатъците на двете възможности и е избрал тази, която според него е по-благоприятна за общия интерес.

101.

Установяването на формалната и материалноправната автентичност на платежните инструменти в рамките на въведената с Директива 2007/64 възможност е абсолютно необходимо, за да се предостави правна сигурност на участниците в платежните транзакции. В същата степен то е задължително за нормалното функциониране на платежната система на Съюза, което насърчава свободното движение на капитали.

102.

В обобщение считам, че членове 58, 59 и 60 във връзка с член 86 от Директива 2007/64 следва да се тълкуват в смисъл, че при наличие на обстоятелства, които пораждат съмнение във валидността на платежния инструмент:

103.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на Апелативен съд София (България) по следния начин:

„Член 4, точки 19 и 23 и членове 58, 59 и 60 във връзка с член 86 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО

следва да се тълкуват в смисъл, че: