1.

Настоящото преюдициално запитване от Tribunale di Napoli (Окръжен съд Неапол, Италия, наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“) е част от поредица от дела, които се отнасят до използването на срочни трудови договори в публичния сектор в Италия и национални правни норми, които не допускат тяхното превръщане в договори за неопределено време ( 2 ). То спада към една обособена подгрупа от такива преюдициални запитвания, а именно тези, отнасящи се до заетостта на преподаватели в публични училища ( 3 ), като същевременно се поставя въпросът какво значение има за резултата от производството член 17, параграф 1 ДФЕС, съгласно който Съюзът зачита и не засяга статута, от който се ползват църквите и религиозните сдружения съгласно националното законодателство. Това следва от факта, че ищците в главното производство са преподаватели по католическа вяра в италиански публични училища.

2.

Стигам до извода, че фактите по спора в главното производство не водят до приложение на гарантираната от член 17, параграф 1 ДФЕС закрила на религиозните организации по отношение на статута им съгласно националното право. При тези условия спорът по главното производство следва да се реши чрез позоваване на постоянната практика на Съда относно Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) ( 4 ) (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“), както е тълкувано в светлината на забраната за дискриминация, основана на религия или на убеждения, която е закрепена в член 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), и на правото на ефективни правни средства за защита по член 47, първа алинея от Хартата ( 5 ).

3.

Запитващата юрисдикция има две основни притеснения. Първо, дали обстоятелствата в главното производство представляват „обективни причини“, които оправдават използването на срочни трудови договори, както предвижда клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение. Второ, запитващата юрисдикция иска да се установи дали предвидената в правото на държавата членка забрана за превръщане на срочните договори в договори за неопределено време, която е потвърдена от Corte costituzionale (Конституционен съд, Италия) ( 6 ), е в съответствие с клауза 5 от Рамковото споразумение или е несъвместима с правото на Съюза, включително с член 21 от Хартата.

4.

Стигам до заключението, че с оглед на фактите в спора по главното производство не възникват проблеми, засягащи „статута“ на Католическата църква по смисъла на член 17, параграф 1 ДФЕС, и че липсват „обективни причини“ по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение, които да оправдават последователното използване на срочни трудови договори.

5.

Като се има предвид обаче, че клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение не отговаря на условията за директен ефект ( 7 ) и че в правото на държавата членка е предвидена категорична забрана на превръщането на срочните трудови договори на ищците в договори за неопределено време ( 8 ), наложеното в практиката на Съда задължение на юрисдикциите на държава членка да тълкуват релевантните национални норми така, че да осигурят ефикасността на клауза 5 ( 9 ), не може да служи за основа на тълкуване contra legem на правото на държава членка, накърнявайки принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие ( 10 ).

6.

Следователно запитващата юрисдикция ще бъде длъжна да разпореди превръщане на срочните договори на ищците в договори за неопределено време само ако — в съответствие с възприетите от Съда в решение Egenberger ( 11 ) принципи — установи нарушение на правото на ищците по член 21 от Харта за недопускане на дискриминация, основана на религия или убеждения, и/или нарушение на правото им по член 47, първа алинея от Хартата на ефективни правни средства за защита с оглед поправяне на това положение. В такъв случай правото на Съюза ще изисква премахването на забраната за превръщане на въпросните срочни договори при липсата на едно или повече правни средства за защита в структурата на разглеждания национален правен ред ( 12 ), които да позволяват дори инцидентно да се гарантират правата на ищците по членове 21 и 47 от Хартата ( 13 ).

7.

Съгласно член 17, параграф 1 ДФЕС:

„Съюзът зачита и не засяга статута, от който се ползват църквите и религиозните сдружения или общности в държавите членки съгласно националното законодателство“.

8.

Клауза 5 от Рамковото споразумение е озаглавена „Мерки за предотвратяване на злоупотребата“. Първа точка от нея гласи:

„За да предотвратят злоупотреба, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, държавите членки, след консултация със социалните партньори в съответствие с националното законодателство, колективните трудови договори или практика, и/или социалните партньори, когато няма еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата, въвеждат, по начин, който отчита специфичните сектори и/или категории работници, една или повече от следните мерки:

9.

Член 3, параграф 3 от Legge del 18 luglio 2003, n. 186 — Norme sullo stato giuridico degli insegnanti di religione cattolica degli istituti e delle scuole di ogni ordine e grado (Закон № 186 от 18 юли 2003 г. за установяване на разпоредби относно правния статут на преподавателите по католическа религия в учрежденията и училищата от всички видове и степени) (GURI, бр. 170 от 24 юли 2003 г., наричан по-нататък „Закон № 186/2003“) предвижда, че кандидатите, които участват в провеждания конкурс за назначаване на преподаватели по католическа вяра, трябва да притежават удостоверение за годност, издадено от съответния териториално компетентен епископ. Съгласно член 3, параграф 8 спечелилите конкурса лица се назначават на договор за неопределено време от регионалния директор след съгласуване с териториално компетентния епископ. Съгласно член 3, параграф 9 отнемането на удостоверението за годност от компетентния епископ е основание за прекратяване на трудовото правоотношение.

10.

Член 5, параграф 4 bis от Decreto legislativo del 6 settembre 2001, n. 368 — Attuazione della direttiva 1999/70/CE relativa all’accordo quadro sul lavoro a tempo determinato concluso dall’UNICE, dal CEEP e dal CES (Законодателен декрет № 368 от 6 септември 2001 г. за транспониране на Директива 1999/70/ЕО относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (GURI, бр. 235 от 9 октомври 2001 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 368/2001“) гласи:

„[…] когато в резултат на последователни срочни договори за изпълнение на еднотипни задачи трудовото правоотношение между същия работодател и същия работник надхвърли общо тридесет и шест месеца, включително с удължаванията и подновяванията, независимо от периодите на прекъсване между един и друг договор, то се счита за трудово правоотношение за неопределено […]“ ( 14 ).

11.

Член 10, параграф 4 bis от Законодателен декрет № 368/2001 изключва от приложното поле на член 5, параграф 4 bis от Законодателен декрет № 368/2001 срочните договори, сключени за временно заместване на преподаватели, административен, технически и помощен персонал с оглед на осигуряване на непрекъснатост на училищните услуги ( 15 ).

12.

Член 36, параграф 1 от Decreto legislativo del 30 marzo 2001, n. 165 — Norme generali sull’ordinamento del lavoro alle dipendenze delle amministrazioni pubbliche (Законодателен декрет № 165 от 30 март 2001 г. за въвеждане на общи правила относно организацията на дейността в публичната администрация) (Редовна притурка на GURI, бр. 106 от 9 май 2001 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 165/2001“) предвижда, че публичните администрации по правило назначават само по трудови договори за неопределено време. По силата на член 36, параграф 2 обаче те могат да използват гъвкави договорни форми за назначаване на персонал, предвидени в закона за покриване на временни или извънредни нужди. По смисъла на член 36, параграф 5 „[в]ъв всички случаи нарушаването от страна на публичните администрации на императивните разпоредби относно назначаването или полагането на труд от работници не може да води до възникване на трудови правоотношения за неопределено време с тези публични администрации, като това не засяга отговорността и санкциите, които администрациите могат да понесат. Заинтересованият работник има право на обезщетение за вредите, произтичащи от полагането на труд в нарушение на императивни разпоредби. […]“.

13.

Член 309 от Decreto legislativo del 16 aprile 1994, n. 297 — Approvazione del testo unico delle disposizioni legislative vigenti in materia di istruzione, relative alle scuole di ogni ordine e grado (Законодателен декрет № 297 от 16 април 1994 г. за одобряване на консолидирания текст на действащите в областта на образованието законови разпоредби относно училищата от всички видове и степени) (GURI, бр. 115 от 19 май 1994 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 297/1994“) е озаглавен „Обучение по католическа религия“ и в параграф 1 предвижда, че в публичните училища от всички видове и степени, с изключение на университетите, обучението по католическа религия е регламентирано от Споразумението между Италианската република и Светия престол и допълнителния протокол към него, ратифицирани със Закон № 121 от 25 март 1985 г., както и от предвидените в точка 5 b) от този протокол споразумения. Съгласно член 309, параграф 2 „за преподаването на католическа религия директорът на учебното заведение сключва трудови договори за срок от една година след съгласуване със съответния епископ“. Съгласно член 309, параграф 4 от Законодателен декрет № 297/1994 преподавателите по католическа религия са част от преподавателския персонал на училищата и имат същите права и задължения като останалите преподаватели. Те обаче участват в периодичните и окончателните оценявания само на учениците, които са преминали обучение по католическа религия. Съгласно член 309, параграф 4 от Законодателен декрет № 297/1994 при обучението по католическа вяра не се поставят оценки и не се провеждат изпити, а преподавателите подготвят и предават на семействата като приложение към бележника или училищното свидетелство специален документ, в който отразяват какъв интерес е проявил съответният ученик към обучението и какво е научил от него.

14.

Член 1, параграф 95 от Legge No. 107 — Riforma del sistema nazionale di istruzione e formazione e delega per il riordino delle disposizioni legislative vigenti (Закон № 107 за реформа на националната образователна система и делегиране на останалите действащи законови разпоредби) от 13 юли 2015 г. (GURI, бр. 162 от 15 юли 2015 г., наричан по-нататък „Закон № 107/2015“) предвижда, че за учебната 2015/2016 година на Ministero dell’Istruzione dell’università e della ricerca (Министерството на просветата, висшето образование и научните изследвания, Италия) е разрешено да въведе извънреден план за назначаване на преподаватели на длъжности за неопределено време в публичните училища от всички видове и нива. […]“.

15.

Съгласно член 40, параграф 5 от CCNL (Contratto collettivo nazionale di lavoro) Scuola (Национален колективен трудов договор в училищния сектор) от 27 ноември 2007 г. (наричан по-нататък „НКТД от 27 ноември 2007 г.“) „[п]реподавателите по католическа религия се назначават съгласно разпоредбите на член 309 от [Законодателен декрет № 297/1994] на трудов договор за срок от една година, който се счита за подновен, когато продължават да са изпълнени условията и изискванията, предвидени в действащите законови разпоредби“.

16.

Член 1 от Споразумението между италианската държава и Светия престол от 18 февруари 1984 г. (наричано по-нататък „Споразумението от 18 февруари 1984 г.“) гласи:

„Италианската република и Светият престол потвърждават, че както държавата, така и Католическата църква са независими и суверенни и изцяло спазват тези принципи в отношенията си и във взаимното сътрудничество за издигането на човека и благото на страната“.

17.

Член 9, параграф 2 от Споразумението от 18 февруари 1984 г. гласи:

„Като признава ценността на религиозната култура и предвид факта, че принципите на католицизма са част от историческото наследство на италианския народ, Италианската република ще продължи да осигурява в рамките на учебните планове преподаването на католическата религия в публичните училища от всички видове и степени, с изключение на университетите.

С оглед на зачитане на свободата на съвестта и отговорностите в областта на образованието на родителите се гарантира правото на всяко лице да избере дали да следва или не това обучение.

При записването за обучение учениците или техните родители упражняват това право по отношение на училищните органи, като този избор не може да поражда никаква дискриминация“.

18.

Член 2, параграф 5 от Intesa tra Autorità scolastica e la Conferenza Episcopale Italiana per l’insegnamento della religione cattolica nelle scuole pubbliche (Споразумение между италианския орган по образованието и италианската епископална конференция относно обучението по католическа религия в публичните училища), от 16 декември 1985 г., предвижда, че „[о]бучението по католическа религия се извършва от преподаватели, които притежават удостоверение за годност, което е издадено и не е отнето от съответния епископ, назначени от компетентните училищни органи след съгласуване със съответния епископ съгласно националното законодателство. […]“ ( 16 ).

19.

Съгласно канон 804, параграф 2 от Кодекса на каноническото право ( 17 ) епископът следи за това преподавателите по религия в училищата, включително тези, които не са католически, да се отличават с правилното си придържане към учението, примерен християнски живот и педагогическа компетентност.

20.

YT и още 18 други лица (наричани по-нататък „ищците“) са преподаватели по католическа религия, назначени от министерството ответник, на срочни трудови договори. Трудовото правоотношение се основава на трудови договори за срок от една година, които се подновяват автоматично по смисъла на член 40, алинея 5 от НКТД от 27 ноември 2007 г. (т. 15 по-горе). Всички ищци притежават издадени от епископ удостоверения за годност.

21.

Ищците са назначени от образователния орган по предложение на съответния епископ. Всеки от разглежданите срочни договори има обща продължителност над 36 месеца (вж. т. 10 по-горе). В някои случаи общата продължителност на договорите е над 20 години ( 18 ).

22.

На 31 юли 2015 г. ищците предявяват иск пред запитващата юрисдикция за: i) превръщане на срочните им трудови договори в договори за неопределено време и, при условията на евентуалност, ii) за обезщетение за вреди. В производството встъпва и Federazione GILDA-UNAMS (Сдружение GSMDA-UNAMS) — синдикалната организация, която е подписала НКТД от 27 ноември 2007 г.

23.

Министерството ответник оспорва иска.

24.

Запитващата юрисдикция посочва, че Директива 1999/70 е транспонирана в италианското право със Законодателен декрет № 368/2001 (вж. т. 10 и 11 по-горе). Член 5, параграф 4 bis, в редакцията му, в сила към момента на настъпване фактите по главното производство, е предвиждал по-конкретно че срочното трудово правоотношение се превръща в трудово правоотношение за неопределено време, когато в резултат на последователни срочни договори между същия работодател и същия работник това правоотношение надхвърли общо 36 месеца ( 19 ).

25.

Тези разпоредби, и по-конкретно предвиденото относно превръщането в договор за неопределено време, обаче не се прилагат по отношение на работниците в публичния сектор. Що се отнася до последните, както бе посочено по-горе (т. 12 по-горе), член 36 от Законодателен декрет № 165/2001 предвижда по-конкретно че публичните органи могат да използват срочни трудови договори за назначаване на персонал само за покриване на временни или извънредни нужди и във всички случаи нарушаването на императивните разпоредби не може да води до възникване на трудови правоотношения за неопределено време. Вместо това работниците имат право на обезщетение за вреди от публичните органи.

26.

Законодателен декрет № 165/2001 обаче не се прилага за срочните договори, сключени за заместване на преподаватели и на административен, технически и помощен персонал (наричан по-нататък „АТП персонал“), (т. 11 по-горе).

27.

Следователно забраната и санкциите за подновяване на срочни трудови договори, предвидени в италианското право, не се отнасят за училищния сектор.

28.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че трудовите правоотношения на ищците са напълно несигурни и лишени от защита. Член 309 от Законодателен декрет № 297/1994 предвижда, че директорът на учебното заведение назначава преподавателите по католическа религия в публичните училища с договори за срок от една година след съгласуване със съответния епископ в съответствие с разпоредбите на Споразумението между Италианската република и Светия престол и на Споразумението между италианския орган по образованието и италианската епископална конференция относно обучението по католическа религия в публичните училища (т. 13 по-горе). Въпросните споразумения предвиждат, че преподавателите по католическа религия трябва да притежават удостоверение за годност, което е издадено и не е отнето от съответния епископ, и че се назначават от компетентните училищни органи след съгласуване с последния (т. 18 по-горе).

29.

По отношение преподавателите по католическа религия, назначени въз основа на единствения проведен до момента открит конкурс, отнемането на удостоверението за годност от съответния компетентен епископ също е основание за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на член 3, параграф 9 от Закон № 186/2003 (т. 9 по-горе).

30.

Запитващата юрисдикция изтъква и наличието на, както тя посочва, противоречие между практиката на Съда в решение Sciotto ( 20 ), с което се тълкува клауза 5 от Рамковото споразумение, и практиката на Corte costituzionale (Конституционният съд), който в решение № 248/18 ( 21 ) постановява, че „не може да не се потвърди невъзможността за превръщане в целия публичен сектор на срочните трудови правоотношения в трудови правоотношения за неопределено време в съответствие с установената европейска и национална съдебна практика“. От това следва, че националният съд не може да наложи трудовите правоотношения в различните сектори на публичната администрация да са за неопределено време, дори според запитващата юрисдикция да липсва мярка, която да изключва такава възможност за целите на клауза 5 от Рамковото споразумение.

31.

Решение № 248/2018 е за конституционен контрол на член 10, параграф 4 bis от Законодателен декрет № 368/2001 (т. 11 по-горе) и на член 36, параграф 5, 5 ter и 5 quarter от Законодателен декрет № 165/2001 (т. 12 по-горе) и в него е направено позоваване по-специално на решение от 7 март 2018 г., Santoro ( 22 ), и решение от 7 септември 2006 г., Marrosu и Sardino ( 23 ).

32.

Запитващата юрисдикция изпитва съмнения относно съвместимостта на италианското законодателство за транспониране на Директива 1999/70 по-специално с клауза 5 от Рамковото споразумение, както и с член 21 от Хартата и с Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите ( 24 ), що се отнася до различното третиране на преподавателите по католическа религия в сравнение с останалите преподаватели.

33.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че всички преподаватели, освен тези по католическа религия, са назначени на щатна длъжност и съответно имат сключени договори за неопределено време по силата на специалния план за назначаване, въведен със Закон № 107/2015 (т. 14 по-горе), и иска да се установи дали е възможно на основание член 21 от Хартата, клауза 4 от Рамковото споразумение и член 1 от Директива 2000/78 да остави без приложение националните разпоредби, които не допускат автоматичното превръщане на срочен трудов договор в договор за неопределено време, ако трудовото правоотношение надхвърли определена продължителност.

34.

В този контекст запитващата юрисдикция отправя следните преюдициални въпроси:

35.

Писмени становища пред Съда представят GILDA-UNAMS Federation (към което се присъединяват всички 18 ищци), Италианската република и Европейската комисия. Съдебно заседание не е проведено.

36.

Противно на поддържаното в писменото становище на Италианската република, обстоятелствата в главното производство не се отнасят до „статута“, от който се ползва религиозна организация съгласно правото на държава членка, по смисъла на член 17, параграф 1 ДФЕС. Следователно доводът на Италианската република относно допустимостта трябва да се отхвърли.

37.

Първо, както се отбелязва в писменото становище на Комисията, предоставянето на удостоверението за годност на преподавателите по католическа религия е без значение за това дали договорът е срочен, или не. Това е така, защото удостоверението се изисква както за преподавателите по католическа религия със срочни договори, така и за преподавателите по католическа религия с договори за неопределено време (вж. т. 9 и 18 по-горе). Освен това последиците от неговото отнемане от епископа са едни и същи за преподавателите и с двата вида договори.

38.

В допълнение следва да се посочи, че в две по-ранни решения, които тълкуват член 17, параграф 1 ДФЕС, са посочени примери за загуба на „статут“ на религиозна организация по смисъла на член 17, параграф 1, първа алинея ДФЕС в случай на прилагане спрямо нея на правната уредба на Съюза в тази област ( 25 ). Член 17, параграф 1 ДФЕС предоставя „освобождаване“ от такова прилагане. В настоящия случай обаче това не е така. Следва да се отбележи, че не се оспорва правомощието на епископа за издаване на удостоверение за годност — това правомощие ще остане в сила независимо дали срочни договори на ищците бъдат превърнати в договори за неопределено време.

39.

Изложените в писменото становище на Италианската република общи опасения относно независимостта на църквите съгласно конституцията на държавата членка (вж. т. 16 по-горе) и ролята на църквата при одобряването на преподавателите по католическа вяра (вж. т. 9, 13 и 18 по-горе) не са достатъчни, за да се приложи член 17, параграф 1 ДФЕС.

40.

В писменото становище на Италианската република се твърди още, че ако 30 % от преподавателите по католическа вяра не работят по срочни договори, каквото е практическото въздействие на законодателната уредба, изложена в част I Б по-горе, осигуряването на преподаването на тази вяра в италианските публични училища ще бъде поставено в опасност поради необходимостта от гъвкавост. Всички ищци обаче са трайно наети на работа от ответника за продължителни периоди от време ( 26 ), като някои от тях са наети на работа над 20 години. И тук не е съвсем очевидно какво се има предвид под „статут“ по смисъла на член 17, параграф 1 ДФЕС, при положение че на практика търсенето е било постоянно.

41.

Прилагането на Рамковото споразумение към обстоятелствата по главното производство не означава вземане на становище по избираемия характер на обучението по католическа вяра в италианските публични училища, както се твърди в писменото становище на Италианската република. То се отнася по-скоро до условията за наемане на работа на лицата, които преподават този избираем предмет.

42.

В този смисъл, макар да признава, че член 17, параграф 1 ДФЕС несъмнено е израз на неутралността на Съюза спрямо организирането от държавите членки на отношенията им с църквите и религиозните сдружения или общности ( 27 ), Съдът все пак приема, че национални разпоредби, чиято цел в само да се признае на работниците, членове на някои църкви, допълнителен ден на официален празник, който съвпада с важен религиозен празник за тези църкви, нямат за цел да се организират отношенията между държава членка и тези църкви ( 28 ). По същия начин национални норми, които позволяват на държава членка да наема 30 % от преподавателите по дадена вяра на последователни срочни договори и не допускат превръщането на тези договори в договори за неопределено време дори в случай на злоупотреба съгласно член 5 от Рамковото споразумение, нямат за цел да се организират отношенията между тази държава членка и католическата църква.

43.

Противно на поддържаното в писменото становище на Италианската република, допустимостта на преюдициалното запитване не може да бъде оспорена с оглед на член 351, параграф 1 ДФЕС. Съгласно тази разпоредба правата и задълженията, произтичащи от международно споразумение, което държава членка е сключила с трета страна преди присъединяването си към Съюза, не се засягат от разпоредбите на правото на Съюза. В спора по главното производство споразуменията със Светия престол и другите свързани с него споразумения не са засегнати, тъй като се отнасят до правомощието на епископа за издаване и за отнемане на удостоверения за годност (вж. т. 9 и 18 по-горе), тъй като това правомощие не попада в обхвата на клауза 5 от Рамковото споразумение. Член 351 ДФЕС предоставя на държавите членки възможност да спазват евентуални свои задължения по международни споразумения, поети преди присъединяването им към Съюза ( 29 ). Член 351 ДФЕС обаче се прилага само към международни споразумения, които биха могли да се отразят на прилагането на правото на Съюза ( 30 ). Това не е така в главното производство.

44.

Рамковото споразумение, а не Директива 2000/78 е основното приложимо към главното производство право на Съюза. При обстоятелствата в главното производство въпросите, както за твърдяната дискриминация, така и за правните средства за защита следва да бъдат разрешени чрез позоваване на първичното право на Съюза, и по-специално чрез позоваване съответно на членове 21 и 47 от Хартата.

45.

Релевантна за разрешаването на спора в главното производство е и съдебната практика по клауза 5 от Рамковото споразумение. Освен това запитващата юрисдикция иска всъщност да се установи дали забраната за дискриминация, основана на религия, по член 21 от Хартата — разпоредба, с която клауза 5 от Рамковото споразумение трябва да бъде съобразена — налага на запитващата юрисдикция да отмени законовата забрана в италианското право за превръщане на срочните договори на ищците в договори за неопределено време. При това, като се има предвид, че клауза 5 от Рамковото споразумение не отговаря на условията за директен ефект ( 31 ), главното производство изисква да бъде направен анализ чрез позоваване на решението Egenberger ( 32 ). Директният ефект е изключен в случая и поради факта че става въпрос за хоризонтален спор между две частноправни лица, които могат да основат претенциите си за отпадане на законовите пречки, поради които не могат да се ползват от съответното правно средство за защита, на членове 21 и 47 от Хартата ( 33 ).

46.

Видно от преписката по делото, критикуваната разлика в третирането се състои във факта, че 30 % от преподавателите по католическа религия работят по срочни трудови договори, които съгласно правото на държавата членка не могат да се превръщат в договори за неопределено време, като по този начин се стига до дискриминационен достъп до правни средства за защита, когато тези преподаватели се сравняват с другите преподаватели в публичния сектор. Страните спорят и относно наличието на обективна причина, оправдаваща последователното използване на срочни трудови договори, като се има предвид клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение.

47.

Съгласно практиката на Съда обаче тези въпроси се уреждат от член 5 от Рамковото споразумение (вж. по-нататък т. 59—62 по-долу). Като се има предвид същината на спора — а именно дали законодателство на държава членка, което не допуска превръщането на срочните договори в договори за неопределено време, трябва въз основа на правото на Съюза да бъде оставено без приложение — както и ролята за едно такова решение на клауза 5 от Рамковото споразумение, доводите на ищците за дискриминация, основана на религия, трябва да бъдат разгледани през призмата на първичното право на Съюза, и по-специално на член 21 ( 34 ) от Хартата и принципа на равно третиране по член 20 ( 35 ) от Хартата. Първият и вторият въпроси са поставени от запитващата юрисдикция в контекста на Директива 2000/78 и се отнасят до правните средства за защита срещу пряката дискриминация ( 36 ). Предвидената в първичното право на Съюза защита, и по-специално тази по членове 20 и 21 от Хартата във всички случаи се отнася по същество до непряката дискриминация (вж. т. 71—75 по-долу). В практиката на Съда отдавна се приема, че правото на Съюза трябва да се тълкува в съответствие с принципа на равно третиране, отразен понастоящем в член 20 от Хартата ( 37 ), като държавите членки прилагат в законодателството си мерките на Съюза ( 38 ).

48.

Предлаганият тук подход се подкрепя от постоянната практика на Съда по дела относно твърдения за нарушения на членове 20 и 21 от Хартата, които обаче не попадат в обхвата на Директива 2000/78. В решението Léger ( 39 ), за да установи дали жалбоподателят е бил обект на дискриминация, основана на сексуалната му ориентация, чрез прилагането от държава членка на точка 2.1 от приложение III към Директива 2004/33/ЕО на Комисията от 22 март 2004 година за прилагане на Директива 2002/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои технически изисквания за кръвта и кръвните съставки ( 40 ), Съдът се основава изключително на членове 20 и 21 от Хартата.

49.

По подобен начин в решение на Съда Glatzel ( 41 ) твърденията за нарушение на членове 20, 21 и 26 от Хартата по отношение на дискриминация по признак на увреждане са свързани с обсъждане на Директива 2000/78 само доколкото е необходимо за определяне на значението на понятието „увреждане“ ( 42 ). Това е така, тъй като твърдяното неравно третиране е извършено в контекста на прилагането от държава членка на точка 6.4 от приложение III към Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства ( 43 ) (разпоредба, за която се твърди, че е невалидна), така че тази дискриминация е анализирана с оглед на членове 20 и 21 от Хартата.

50.

Ето защо следва да се подчертае, че Директива 2000/78 не е единствената норма от правото на Съюза, която защитава срещу незаконна дискриминация, основана на религия, сексуална ориентация или какъвто и да било друг признак, посочен в член 21 от Хартата. От решението Léger, както и от други решения следва, че в главното производство всички разпоредби на Рамковото споразумение, включително клауза 5 и свързаните с нея норми, уреждащи правни средства за защита (вж. по-нататък т. 63—77), трябва да се тълкуват в съответствие с принципа на равно третиране по член 20 от Хартата и със забраните по член 21, параграф 1 от Хартата, в това число и със забраната за дискриминация, основана на религия или убеждения, тъй като тази забрана е уредена в първичното право на Съюза, а именно в член 21 от Хартата ( 44 ). Същото се отнася и за член 47 от Хартата, като се има предвид релевантността за разрешаването на спора на установена съдебна практика относно нормите, уреждащи правни средства за защита, свързани с клауза 5 от Рамковото споразумение и попадащи в обхвата на член 47 ( 45 ).

51.

Освен това съгласно член 51 от Хартата държавите членки са длъжни да спазват Хартата, включително членове 20, 21 и 47, когато „прилагат“ клауза 5 от Рамковото споразумение ( 46 ), като това задължение се отнася и за уреждането на правни средства за защита ( 47 ). Следователно с уредбата си на правните средства за защита срещу злоупотреба със срочни трудови договори Италианската република е длъжна да осигури спазването на гарантираното от член 21 от Хартата право на ищците да не бъдат дискриминирани въз основа на тяхната религия или убеждения и да гарантира, че предвидените правни средства за защита са ефективни, както изисква член 47, първа алинея от Хартата.

52.

Ролята на членове 21 и 47 от Хартата за разрешаване на настоящото производство ще бъде допълнително уточнена по-долу (т. 63—77).

53.

Ето защо следва да бъде даден отговор само на третия и четвъртия въпрос.

54.

С третия въпрос се иска да се установи дали е налице обективна причина, която оправдава последователното използване на срочни трудови договори ( 48 ). На следващо място, какви са последиците от гледна точка на правните средства за защита, в случай че се установи липса на обективна причина? С четвъртия въпрос се иска да се установи какво следва да се направи с правна уредба на държава членка, която възпрепятства изискваното от правото на Съюза правно средство за защита, включително норми с конституционен характер. С оглед на това третият и четвъртият въпрос ще бъдат разгледани заедно.

55.

Както отбелязва запитващата юрисдикция, основното оплакване на ищците в главното производство е, че са били обект на дискриминация в сравнение с преподавателите, които са се възползвали от въведената със Закон № 107/2015 реформа (т. 14 по-горе), предвиждаща превръщане на срочните им трудови договори в договори за неопределено време.

56.

Следва обаче да се отбележи, че в специфичния контекст на Закон № 107/2015 (т. 14 по-горе) Съдът вече е приел, че „принципът на недопускане на дискриминация, предвиден в клауза 4 от Рамковото споразумение, не се отнася до разликата в третирането на две категории работници или служители на срочен трудов договор, произтичаща от реформа в приложимото законодателство“ ( 49 ). При това положение клауза 4 е без значение за спора в главното производство и няма да се разглежда в отговора на четвъртия въпрос.

57.

Посочената констатация на Съда в това отношение обаче по никакъв начин не смекчава по-широкото задължение на запитващата юрисдикция да спази правото на ищците за недопускане на дискриминация, основана на религията им, което е закриляно от членове 20 и 21 от Хартата като последното е израз на общия принцип на равно третиране в правото на Съюза (вж. също т. 63—77).

58.

На третия и четвъртия въпрос следва да се отговори в смисъл, че задължението за преподавателите по католическа религия да получат одобрението на епископа като необходимо условие за преподаването в публични училища не представлява обективна причина по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение, оправдаваща подновяването на срочни трудови договори. Тъй като член 5 от Рамковото споразумение не отговаря на условията за директен ефект, запитващата юрисдикция е длъжна да остави без приложение предвидена в националното право абсолютна законова забрана за превръщане на срочните трудови договори в договори за неопределено време, само ако недопускането на такова превръщане води до дискриминация, основана на религията, в нарушение на член 21 от Хартата или до липса на ефективни правни средства за поправяне на това положение в нарушение на член 47, първа алинея от Хартата, като запитващата юрисдикция следва да прецени дали това е така. В такъв случай тези норми от правото на държавата членка — които не могат да бъдат тълкувани в съответствие със забраната за дискриминация, основана на религия или убеждения, по член 21 от Хартата и предвидените в член 47 от Хартата правни средства за защита — трябва да бъдат оставени без приложение, включително нормите с конституционен характер.

59.

Рамковото споразумение е приложимо по отношение на наетия в образователния сектор персонал ( 50 ). Италианската република не е предвидила каквото и да било ограничение за максималната обща продължителност или за броя на подновяванията по смисъла на клауза 5, точка 1, букви б) и в) от Рамковото споразумение. Освен това италианската правна уредба явно не съдържа никакви еквивалентни на предвидените в клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение мерки ( 51 ). Клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение обаче налага на държавите членки задължение — за да предотвратят злоупотреба, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения — да приемат най-малко една ефективна и задължителна мярка по тази клауза, когато във вътрешното им право няма еквивалентни на предвидените в нея правни мерки ( 52 ). Така „обективни[те] причини, които оправдават подновяването на такива договори или правоотношения“, по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) следва да се разглеждат като начин да се предотврати злоупотреба ( 53 ).

60.

Съгласно установената практика на Съда понятието „обективни причини“ трябва да се разбира като отнасящо се до точни и конкретни обстоятелства, които характеризират определена дейност и поради това могат да оправдаят в този особен контекст използването на последователни срочни трудови договори. Тези обстоятелства могат да произтичат по-специално от особеното естество на задачите, за чието осъществяване са сключени такива договори, и от присъщите характеристики на задачите или евентуално от преследването на законна цел, свързана със социалната политика на държава членка ( 54 ).

61.

Необходимо е да се провери дали подновяването на такива договори действително отговаря на реална потребност, дали може да постигне преследваната цел и дали е необходимо във връзка с това ( 55 ). Критериите обаче не могат да бъдат „обективни“, когато не разкриват никаква съществена разлика спрямо критериите, приложими за служители, които са на договори за неопределено време и изпълняват същите задачи като служителите на срочни договори. Тук имам предвид изискването преподавателите по католическа вяра да разполагат с издадено от епископ удостоверение за годност, което се прилага за преподавателите по католическа вяра както на срочни договори, така и на договори за неопределено време (вж. т. 9 и 18 по-горе). Фактори като наличието на специални правила за оценяване на учениците, изучаващи католическа вяра (вж. т. 13 по-горе), и обстоятелството, че става въпрос за избираем предмет (вж. т. 17 по-горе), не са достатъчни, за да разграничат преподавателите по тези предмети от другите преподаватели по отношение на основните им задачи (т. 13 по-горе).

62.

Макар да не се споменава в третия въпрос, доводите на Италианската република се отнасят до необходимостта от гъвкавост ( 56 ) при преподаването на избираем предмет. Необходимостта от гъвкавост от практическа гледна точка ( 57 ) обаче трудно може да се приеме като „реална“, при положение че много от ищците са били наети на срочни договори от повече от 20 години. Не се задоволява нужда от временен характер ( 58 ), както се вижда от „броя на последователните договори, сключени с едно и също лице или за извършването на една и съща работа“ ( 59 ). Съдът е постановил, че срочните трудови договори не могат да се подновяват с цел постоянно и трайно да се изпълняват задачи, които се отнасят до обичайната дейност в съответния сектор ( 60 ). В главното производство продължителността на трудовото правоотношение показва, че последователното използване на срочни договори задоволява „постоянна и трайна нужда на работодателя [ответник] от работна сила“ ( 61 ), независимо от избираемия характер на предмета за изучаване на католическата религия. И накрая, разглежданото законодателство не предвижда никакво условие за конкретна проверка дали подновяването на последователните срочни трудови договори има за цел задоволяването на временни нужди ( 62 ), и не преследва цел, свързана със социалната политика ( 63 ).

63.

Спорът по главното производство се характеризира със следните три усложнения. Първо, актът за преюдициално запитване посочва, че ищците не разполагат с никакво правно средство за защита съгласно правото на държавата членка, за да защитят правата си, произтичащи от клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, тъй като се твърди, че те нямат право нито на превръщане на договорите им в договори за неопределено време, нито на обезщетение (т. 27 по-горе) ( 64 ). Като последица, и на второ място, това води до прилагането на член 47, първа алинея от Хартата. На трето място, приложима е и предвидената в член 21, параграф 1 от Хартата забрана за дискриминация, основана на религия, както и предвидената в член 20 от Хартата гаранция за равно третиране, тъй като клауза 5 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в съответствие с разпоредбите от Хартата ( 65 ) и държавите членки са длъжни да спазват член 20 и член 21, параграф 1 при приемането на национални мерки за прилагане на клауза 5 ( 66 ), включително мерки, свързани с правни средства за защита ( 67 ). Мерки, „приети от националния законодател за санкциониране на злоупотребите [със срочните] договори, извършвани от работодателите от частния сектор, привеждат в изпълнение правото на Съюза“ ( 68 ). Ищците се оплакват от неблагоприятния режим на правните средства за защита, с които разполагат съгласно правото на държавата членка, в сравнение с тези, които са на разположение на други преподаватели от публичния сектор, които са работили по срочни договори повече от 36 месеца. Ищците твърдят, че тази разлика в третирането е свързана с тяхната религия.

64.

Ако не бяха налице посочените три фактора, запитващата юрисдикция не би била задължена съгласно правото на Съюза да остави без приложение недвусмислената забрана на превръщане на срочните трудови договори на ищците в договори за неопределено време. В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 36, параграф 5 от Законодателен декрет № 165/2001 „нарушаването от страна на публичните администрации на императивните разпоредби относно назначаването или полагането на труд от работници не може да води до възникване на трудови правоотношения за неопределено време с тези публични администрации, като това не засяга отговорността и санкциите, които администрациите могат да понесат“ (т. 12 от настоящото заключение, курсивът е мой). Реформите, въведени по-специално за учебната година 2015/2016 (т. 14 по-горе), изглежда, също не могат да бъдат тълкувани по начин, обхващащ и ищците.

65.

Релевантните принципи за санкциониране на злоупотреба със срочни трудови договори са трайно установени в съдебната практика. Националните органи трябва да приемат наказания, които са пропорционални, достатъчно ефикасни и възпиращи последващи нарушения ( 69 ), за да заличат последиците от нарушението на правото на Съюза ( 70 ). Рамковото споразумение не установява общо задължение за държавата членка да предвиди възможност да превръщане на срочните трудови договори в договори за неопределено време. Вътрешното право на съответната държава членка трябва все пак да съдържа друга мярка, която ефективно да предпазва, а когато се налага и да санкционира злоупотребата с последователни срочни трудови договори ( 71 ). Това е въпрос на национална процесуална автономия на държавата членка при спазване на принципите на равностойност ( 72 ) и на ефективност ( 73 ). Тълкуването на правото на държавата членка в това отношение е изцяло задача на запитващата юрисдикция, която трябва да определи дали правото на държавата членка по подходящ начин предотвратява и санкционира злоупотребите със срочни трудови договори, забранени с клауза 5 от Рамковото споразумение ( 74 ). Съдът обаче може да дава насоки ( 75 ).

66.

Когато обаче липсва каквото и да било измерение на правата по Хартата, съдебната практика поставя по отношение на задължителното тълкуване от страна на запитващата юрисдикция ограничения, които следват от факта, че клауза 5 не отговаря на условията за директен ефект ( 76 ). Запитващата юрисдикция е длъжна да „използва всички свои правомощия“, като вземе предвид „цялото вътрешно право и като прилож[и] признатите от последното методи за тълкуване, за да [гарантира]“ пълното действие на Рамковото споразумение ( 77 ). Запитващата юрисдикция обаче не е длъжна да не прилага contra legum разпоредби от правото на държавата членка като например разпоредбата, спомената в точка 63 по-горе, която изрично изключва ищците от правото на превръщане на техните договори в договори за неопределено време, тъй като такова задължение би било в противоречие с принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие на правото на Съюза ( 78 ). Изразът „не може“ (вж. т. 64 по-горе) явно не би могъл да се тълкува в съответствие с последиците, свързани с правните средства за защита, при неспазване на задълженията по клауза 5 от Рамковото споразумение. Наскоро Съдът прие, че „в случай че националната юрисдикция стигне до извода, че преобразуването на срочните трудови договори в безсрочни […] е невъзможно, тъй като това би довело до тълкуване contra legem на член 103, параграфи 7 и 8 от Гръцката конституция, тази юрисдикция трябва да провери дали в гръцкото право съществуват други ефективни мерки за тази цел“ ( 79 ). Ако с това се изчерпваше настоящият случай, бих подкрепил становището на Corte costituzionale (Конституционния съд), че „не може да не се потвърди невъзможността за превръщане в целия публичен сектор на срочните трудови правоотношения в трудови правоотношения за неопределено време в съответствие с установената европейска и национална съдебна практика“ ( 80 ).

67.

Когато обаче се прилагат членове 21 и 47 от Хартата, съдилищата на държавите членки имат допълнителни задължения. В решението на Съда Egenberger ( 81 ) се приема, че членове 21 и 47 от Хартата са достатъчни сами по себе си и не следва да бъдат уточнявани в разпоредби на правото на Съюза или на националното право, за да породят право за частноправните субекти, на което те да могат да се позовават в това му качество ( 82 ). Ето защо в решението Egenberger се приема, че запитващата юрисдикция е длъжна да гарантира ефективността на закриляните от членове 21 и 47 от Хартата права, като при необходимост остави без приложение всяка национална разпоредба, която им противоречи ( 83 ). Тези принципи се прилагат и за главното производство независимо от факта, че клауза 5 от Рамковото споразумение е лишена от директен ефект ( 84 ), тъй като решението Egenberger се отнася до хоризонтален спор между два частноправни субекта, при който директният ефект също е без значение ( 85 ).

68.

Следователно, ако след като запитващата юрисдикция изпълни задължението да „използва всички свои правомощия“, като вземе предвид „цялото вътрешно право и като прилож[и] признатите от последното методи за тълкуване, за да [гарантира]“ пълното действие на Рамковото споразумение ( 86 ), и все още правото на държавата членка не ѝ позволява да защити правата на ищеца, произтичащи от член 21, или правни средства за защита по член 47 от Хартата, тогава съответните разпоредби от правото на държавата членка би следвало да бъдат оставени без приложение. Ако единственото правно средство за защита съгласно правото на държавата членка, което може да осигури спазване на закриляната от член 21, параграф 1 от Хартата забрана за дискриминация, основана на религия, или съпътстващото право на ефективни правни средства за защита съгласно член 47, първа алинея от Хартата, е превръщането на срочните им договори в договори за неопределено време, това правно средство за защита трябва да може да се използва.

69.

Следва отново да се отбележи ясният характер на досегашната съдебна практика относно последиците, свързани с правото на защита, при злоупотреба със срочни трудови договори в нарушение на клауза 5 от Рамковото споразумение при липсата на какъвто и да било въпрос относно прилагането на съдържащите се в Хартата права. Те не включват право на превръщане на срочните договори в договори за неопределено време ( 87 ). Както генералният адвокат Kokott неотдавна отбелязва, ако на националните съдилища се предостави възможност да санкционират злоупотреба, като признаят във всеки отделен случай постоянно назначение на служител на срочен трудов договор, това би имало сериозни последици за достъпа до целия публичен сектор и би поставило под въпрос функцията на процедурите по подбор ( 88 ). Вътрешното право на съответната държава членка трябва обаче да предвижда друга мярка, която ефективно да предотвратява и санкционира евентуални злоупотреби с последователни срочни трудови договори ( 89 ).

70.

Следователно изложеното тук предложение за превръщане на срочните трудови договори в договори за неопределено време в случаите, когато е налице злоупотреба със срочни трудови договори в нарушение на клауза 5 от Рамковото споразумение, се ограничава само до извънредната хипотеза, в която непревръщането би могло да доведе до нарушение на член 21, параграф 1 и на следващото от него изискване за ефективни правни средства за защита по член 47, параграф 1 от Хартата.

71.

Що се отнася до член 21, параграф 1 от Хартата, запитващата юрисдикция следва да реши дали при фактическите обстоятелства в главното производство и противно на обичайното правото на ищците да не бъдат дискриминирани поради религиозните си убеждения е застрашено от въведения в Италия и разглеждан по настоящото дело режим на правни средства за защита. Забраната за дискриминация, основана на религия, представлява задължителен общ принцип на правото на Съюза ( 90 ) и член 51, параграф 1 от Хартата налага на държавите членки да го спазват при прилагане на правото на Съюза ( 91 ).

72.

Съдът наскоро отново прие в контекста по-специално на член 21 от Хартата, че „забраната за дискриминация е просто конкретен израз на общия принцип на равенство, който е един от основните принципи на правото на Съюза, и че този принцип изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано“ ( 92 ). Общата забрана за дискриминация е закрепена в член 21, параграф 1 от Хартата ( 93 ). В Директива 2000/78 се дава само един конкретен израз на тази забрана ( 94 ).

73.

Този анализ следва да се извърши от запитващата юрисдикция, която е запозната с всички релевантни фактически обстоятелства, изложени от 18 ищци, и която е в състояние да прецени практическото въздействие на разглеждания режим на правните средства за защита върху третирането на ищците с оглед на техните религиозни убеждения. Въпреки това по-долу са изложени някои насоки.

74.

Запитващата юрисдикция следва да реши дали ограниченията на държавата членка върху наличните за ищците правни средства за защита по отношение на злоупотребата със срочни трудови договори водят до тяхното третиране по различен начин спрямо сравнима група във фактически или правен аспект на основание тяхната религия при липсата на обективна обосновка ( 95 ). Запитващата юрисдикция следва да установи дали разликата в третирането, пряко или непряко основана на религията, се е увеличила ( 96 ). Разликата в третирането е обоснована „когато се основава на обективен и разумен критерий, т.е. когато е свързана с допустима от закона цел на разглежданата правна уредба и когато е съразмерна на целта на съответното третиране“ ( 97 ). Както обаче беше отбелязано по-горе, вече заключих, че издаването от епископа на удостоверения за годност (т. 61 по-горе), избираемият характер на предмета за изучаване на католическата религия (т. 61 по-горе) и предполагаемата нужда от гъвкавост, налагаща 30 % от преподавателите по католическа религия, включително ищците, да бъдат на срочни договори (т. 62 по-горе), не са „обективни причини“ по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение. Същото изглежда важи и за обективната обосновка по член 52, параграф 1 от Хартата, което обаче следва да се провери от запитващата юрисдикция.

75.

Макар да трябва да се признаят особеностите, свързани с ролята на преподавателите по католическа религия, като например обстоятелството, че става въпрос за избираем предмет (т. 17 по-горе), че се използва отделна и различна система за оценяване (т. 13 по-горе) и че назначенията се извършват в сътрудничество с органите на Католическата църква (т. 9, 18 и 19 по-горе), определящото е, че преподавателите по католическа религия са част от преподавателския състав на училищата и имат същите права и задължения като останалите преподаватели (т. 13 по-горе). Както се посочва и в писменото становище на ищеца, изискваните педагогически квалификации и дипломи за преподавателите по католическа религия са същите като тези за преподавателите по други предмети в публичните училища. Групата, сравнима с ищците, явно би била тази на преподавателите в публичните училища, които са работили по срочни трудови договори повече от 36 месеца.

76.

Накрая, изглежда, че главното производство е необичайно с това, че едно предвидено в Хартата право, а именно забраната по член 21, параграф 1 от Хартата за дискриминация, основана на религията или убежденията, се използва като критерий, въз основа на който се преценява съвместимостта с правото на Съюза на наличните правни средства за защита на равнището на държава членка, за да се осигури спазването на материалноправна разпоредба от правото на Съюза, а именно клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение. Обикновено оценката на правните средства за защита за съответствие с Хартата се извършва в контекста на член 47. За пълнота следва да се отбележи, че задължаването на държавите членки да спазват забраните, предвидени в член 21 от Хартата, предоставяйки правни средства за защита на права на Съюза, не означава разширяване на компетентността на Съюза чрез позоваване на Хартата в нарушение на член 6 ДЕС и член 51, параграф 2 от Хартата ( 98 ). Това е така, тъй като правото на Съюза е обхванало определянето на параметри на свободата на преценка на държавите членки по отношение на процесуалните правила и правните средства за защита при прилагането на правото на Съюза още през 1976 г., много преди влизането в сила на Хартата през 2009 г. ( 99 ) Изложеното в настоящото заключение предложение следователно не води до разширяване на компетентността на Съюза, което да не съответства на член 51, параграф 2 от Хартата ( 100 ).

77.

По отношение на правото на ефективни правни средства за защита, закрепено в член 47, в решението Sciotto Съдът всъщност приема, че ако съгласно националното право служителите, които са жертви на злоупотреба с последователни срочни договори, не могат да получат нито превръщане на договора си в такъв за неопределено време, нито обезщетение, запитващата юрисдикция следва да установи в рамките на правомощията си друго правно средство за защита, което има достатъчно ефективен и възпиращ характер, така че да се гарантира пълната ефективност на нормите, приети в приложение на Рамковото споразумение ( 101 ). Липсата на каквото и да било правно средство за защита съгласно правото на държава членка може да накърни целта и полезния ефект на клауза 5 от Рамковото споразумение ( 102 ). При това положение съгласно принципите, разработени в решението Egenberger ( 103 ), всички норми от правото на държава членка, които възпрепятстват превръщането на срочни трудови договори в договори за неопределено време, трябва да бъдат оставени без приложение.

78.

С оглед на горното стигам до заключението, че на поставените от Tribunale di Napoli (Първоинстанционен съд Неапол, Италия) трети и четвърти въпрос следва да се отговори, както следва.

„Изискването преподавателите по католическа вяра задължително да са получили одобрението на епископа като необходимо условие за преподаването в публични училища не представлява обективна причина по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), оправдаваща подновяването на срочни трудови договори. При обстоятелствата в главното производство, тъй като клауза 5 от Рамковото споразумение не отговаря на условията за директен ефект, запитващата юрисдикция е длъжна да остави без приложение предвидена в право на държава членка абсолютна законова забрана за превръщането на срочни трудови договори в договори за неопределено време само ако липсата на превръщане води до дискриминация, основана на религия или убеждения, в нарушение на член 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз и до липса на ефективни правни средства за защита в нарушение на член 47, първа алинея от Хартата, като запитващата юрисдикция следа да прецени дали това е така. В такъв случай всички норми от правото на държава членка, които не могат да се тълкуват в съответствие със забраната за дискриминация, основана на религия или убеждения, по член 21 от Хартата и с гаранцията за правни средства за защита по член 47, параграф 1 от Хартата, трябва да бъдат оставени без приложение, включително нормите с конституционен характер“.