1.

Преюдициалното запитване, отправено от Tribunale ordinario di Roma (Първоинстанционен съд Рим, Италия), се отнася главно до тълкуването на член 33 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз ( 2 ) (наричана по-нататък „Конвенцията от Монреал“), който определя компетентната юрисдикция по искове за обезщетение срещу въздушни превозвачи, попадащи в приложното поле на този инструмент.

2.

По същество запитващата юрисдикция иска от Съда да установи какво е съотношението между посочената конвенция и Регламент (ЕС) № 1215/2012 ( 3 ), който урежда съдебната компетентност в обхванатата от него област ( 4 ), в случаите на иск за обезщетение на различни по характер вреди, предявен от пътници във въздушния транспорт.

3.

Това запитване е отправено в рамките на трансграничен спор между авиокомпания и множество пътници във връзка със сумите, които последните претендират да получат както въз основа на стандартизираните обезщетения по Регламент (ЕО) № 261/2004 ( 5 ), така и като индивидуални обезщетения за вредите, причинени им с отмяната на полет на отиване и със закъснението на обратен полет, всеки от които е изпълнен от посочената авиокомпания.

4.

На първо място, Съдът ще трябва да установи дали при подобни обстоятелства териториално компетентната юрисдикция трябва да се определи чрез прилагане на член 33 от Конвенцията от Монреал и/или на член 7, точка 1 от Регламент № 1215/2012. Поради съображенията и при условията, които ще изложа по-нататък, подкрепям дистрибутивното прилагане на тези два инструмента в зависимост от предмета на разглежданите искове.

5.

На второ място, в случай че член 33 от Конвенцията от Монреал бъде обявен за приложим в подобен случай, както възнамерявам да предложа, Съдът ще трябва да се произнесе дали тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че диктува разпределението на съдебната компетентност само на международно равнище, между съответните държави, или и на вътрешно равнище — между юрисдикциите на дадена държава. Избирам последното тълкуване.

6.

На трето място, ако постанови, че член 33 от Конвенцията от Монреал не посочва териториално компетентната юрисдикция на вътрешно равнище, Съдът ще бъде приканен да уточни дали тази разпоредба следва да се прилага изключително или съвместно с член 7, точка 1 от Регламент № 1215/2012 за установяването на тази юрисдикция. Предвид отговорите, които според мен следва да се дадат на двата предходни преюдициални въпроса, считам, че няма да е необходимо произнасяне по третия въпрос, който е поставен само при условията на евентуалност.

7.

Конвенцията от Монреал влиза в сила за Европейския съюз на 28 юни 2004 г.

8.

В трета алинея от преамбюла на тази конвенция се посочва, че държавите — страни по нея, „признават значението на осигуряването на защита на интересите на потребителите при международния въздушен превоз и необходимостта от справедливо обезщетение въз основа на принципа на възстановяване“. Освен това съгласно пета алинея от преамбюла „колективните действия на държавите за по-нататъшна хармонизация и систематизиране на някои правила, уреждащи международния въздушен превоз, чрез нова конвенция са най-подходящото средство за постигане на справедливо равновесие на интересите“.

9.

Член 19 („Закъснение“), който се съдържа в глава III от тази конвенция, озаглавена „Отговорност за превозвача и размер на обезщетението за вреди“, предвижда, че: „[п]ревозвачът е отговорен за вреда, причинена от закъснение при въздушния превоз на пътници, багаж или товари. Независимо от това превозвачът не носи отговорност за вреда, причинена от закъснение, ако докаже, че той и неговите служители и агенти са взели всички мерки, които разумно биха могли да се изискват за избягване на вредата, или че е било невъзможно той или те да вземат такива мерки“.

10.

Член 33, който се съдържа в същата глава III и е озаглавен „Юрисдикция“, предвижда в параграфи 1 и 4:

„1.   Дело за обезщетение трябва да се заведе по избор на ищеца на територията на една от държавите — страни по конвенцията[,] било пред съда по постоянно седалище на превозвача, или по неговото основно място на дейност, или по мястото на дейност на превозвача, чрез което е сключен договорът, или пред съда в местоназначението.

[…]

4.   Процедурните въпроси се уреждат от правото на съда, сезиран по случая“.

11.

Член 1 от Регламент № 261/2004, озаглавен „Предмет“, предвижда в параграф 1, букви б) и в), че с този регламент „се признават, при посочени в него условия, минимални права за пътниците, [по-специално] когато […] техният полет е отменен [и] техният полет е закъснял“.

12.

Член 5 от този регламент, озаглавен „Отмяна“, гласи в параграфи 1 и 2:

„1.   При отмяна на полет съответните пътници:

2.   Когато пътниците са информирани за отмяната, се дава обяснение относно възможния алтернативен транспорт“.

13.

Член 7 от същия регламент, озаглавен „Право на обезщетение“, предвижда в параграф 1, буква а), че „пътниците получават обезщетение, възлизащо на […] 250 EUR за всички полети до 1500 километра“, при посочените в този член условия.

14.

Член 9 от посочения регламент, озаглавен „Право на грижа“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Когато се прави позоваване на този член, на пътниците се предлага безплатно:

2.   Освен това, на пътниците се предлагат две безплатни телефонни обаждания, телекс или факс съобщения, или електронни съобщения“.

15.

Член 12 от Регламент № 261/2004, озаглавен „Допълнително обезщетяване“, предвижда в параграф 1, че този регламент „се прилага, без да се засягат правата на пътника за допълнително обезщетяване. Обезщетението, предоставено по [посочения] регламент, може да се приспадне от такова обезщетение“.

16.

Регламент № 1215/2012 е приложим ratione temporis към спора в главното производство съгласно член 66, параграф 1, тъй като искът, с който е сезирана запитващата юрисдикция, е предявен след 10 януари 2015 г. ( 6 ).

17.

Член 7, точка 1, букви а) и б), който се съдържа в глава II „Компетентност“, раздел 2 „Специална компетентност“ от Регламент № 1215/2012, предвижда, че „[с]рещу лице, ко[е]то има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка:

18.

Член 17, параграф 3 от този регламент, който се съдържа в раздел 4 „Компетентност при потребителски договори“ от същата глава, предвижда, че посоченият раздел „не се прилага по отношение на договор за транспорт, различен от договор, който в цената си включва предоставянето на комбинация от пътуване и настаняване“.

19.

Член 67, който се съдържа в глава VII „Връзка с други инструменти“ от същия регламент, гласи, че този инструмент „не засяга приложението на разпоредби, регламентиращи компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения в специфични области, които се съдържат в инструменти на Съюза или в национално законодателство, хармонизирано съобразно тези инструменти“.

20.

Член 71, параграф 1, който се съдържа в глава VII от същия регламент, предвижда, че този инструмент „не засяга действието на конвенции, по които държавите членки са страни и които във връзка със специфични области уреждат компетентността или признаването или изпълнението на съдебни решения“.

21.

Г‑н Adriano Guaitoli, г‑н Alessandro Celano Tomassoni, г‑н Mario Giuli, г‑жа Concepción Casan Rodriguez, г‑жа Antonia Cirilli, г‑жа Lucia Cortini, г‑жа Patrizia Padroni (наричани по-нататък „Guaitoli и др.“) закупуват самолетни билети за двупосочни полети между Фиумичино (Италия) и Корфу (Гърция), изпълнявани от easyJet Airline Company Ltd (наричано по-нататък „easyJet“) — въздушен превозвач със седалище в Лутън (Обединеното кралство).

22.

При полета на отиване, предвиден за 20,20 ч. на 4 август 2015 г., Guaitoli и др. са засегнати от увеличаващо се закъснение, а след това и от отмяна на полета, който е отложен за 16,45 ч. на следващия ден. Докато чакат, те не получават предложение да се качат на полет на друга компания, не са им предоставени храна и напитки или друга помощ, нито каквато и да е форма на възстановяване на разходите или на обезщетение въпреки отправеното до easyJet официално искане в този смисъл.

23.

При обратния полет, предвиден за 23,25 ч. на 14 август 2015 г., те отново са засегнати от голямо закъснение с неуточнена в преюдициалното запитване продължителност.

24.

На 28 юни 2016 г. Guaitoli и др. предявяват иск пред Tribunale ordinario di Roma (Първоинстанционен съд Рим), в чийто район имат местоживеене, с искане на основание членове 5, 7, 9 и 12 от Регламент № 261/2004 easyJet да бъде осъдено да им заплати парично обезщетение с предварително определен размер за вредите, причинени от отмяната на полета на отиване и закъснението на обратния полет, да им възстанови недължимо понесените разходи, както и да ги обезщети за допълнителните имуществени и неимуществени вреди ( 7 ).

25.

В защитата си easyJet повдига две предварителни възражения за липса на компетентност. Първото от тях, свързано с цената на иска, е отхвърлено от Tribunale ordinario di Roma (Първоинстанционен съд Рим). Що се отнася до второто, свързано с териториалната компетентност, този съд приема, че следва да се определят приложимите правила, по-специално с оглед на съотношението между член 33 от Конвенцията от Монреал и член 5 от Регламент № 44/2001 (понастоящем член 7 от Регламент № 1215/2012), както и на мястото, което евентуално е отредено на националните правила за компетентност, с уточнението, че местоживеенето на ищците в главното производство е в неговия съдебен район, докато летище Фиумичино е разположено в района на Tribunale di Civitavecchia (Съд на Чивитавекия, Италия).

26.

При това положение с акт от 26 февруари 2018 г., постъпил в Съда на 26 март 2018 г., Tribunale ordinario di Roma (Първоинстанционен съд Рим) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

27.

Писмени становища пред Съда представят Guaitoli и др., easyJet, италианското правителство и Европейската комисия. Не е провеждано съдебно заседание за изслушване на устните състезания.

28.

Преди да разгледам трите поставени от запитващата юрисдикция въпроси по същество, съгласно изложеното по-горе ( 8 ), считам, че е полезно да изложа някои изведени от практиката на Съда съображения, които имат отношение и към трите въпроса.

29.

Най-напред, що се отнася до тълкуването на Конвенцията от Монреал, бих искал да припомня, че нейните разпоредби са неделима част от правния ред на Съюза ( 9 ), така че Съдът е компетентен да се произнесе по нейното тълкуване, като спазва правилата на международното право, които обвързват Съюза, и по-специално член 31 от Виенската конвенция ( 10 ), съгласно който договорът трябва да се тълкува добросъвестно в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на думите в техния контекст, и в духа както на неговия предмет, така и на целта му ( 11 ). Освен това, предвид целта на Конвенцията от Монреал, която е да се уеднаквят правилата за международния въздушен превоз, Съдът вече е постановил, че на понятията, които се съдържат в тази конвенция, но не са определени в нея, „трябва да се даде еднакво и самостоятелно тълкуване, независимо от различното значение на [тези понятия] във вътрешното право на държавите, които са страни по тази конвенция“ ( 12 ).

30.

По-нататък бих искал да подчертая, че макар в акта за преюдициално запитване като цяло, и конкретно в първия и третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция формално да посочва член 5 от Регламент № 44/2001, е уместно да се препрати към разпоредбите с еквивалентно съдържание на член 7 от Регламент № 1215/2012 ( 13 ), който е приложим ratione temporis към настоящия случай ( 14 ). В това отношение бих искал да подчертая, че съгласно постоянната съдебна практика може да се наложи Съдът, за да даде полезен отговор на националните съдилища, да вземе предвид норми от правото на Съюза, които те не са посочили в преюдициалните си въпроси ( 15 ).

31.

След като изложих тези общи съображения, следва да анализирам последователно всеки от поставените в настоящото дело въпроси.

32.

По същество с първия преюдициален въпрос Съдът е приканен да се произнесе дали когато пътник, засегнат от закъснение или отмяна на международен полет, поиска по съдебен ред не само обезщетението с предварително определен размер и възстановяването на разходите по членове 5, 7 и 9 от Регламент № 261/2004, но и обезщетението за допълнителни вреди по смисъла на член 12 от същия регламент ( 16 ), компетентната юрисдикция ratione loci трябва да се установи чрез прилагане на член 33 от Конвенцията от Монреал и/или на член 7 от Регламент № 1215/2012.

33.

Guaitoli и др. предлагат да се даде общ отговор на трите преюдициални въпроса, като твърдят, че и член 33 от Конвенцията от Монреал, и член 7 от Регламент № 1215/2012 установяват само критериите за привързване, позволяващи да се определи държавата членка, в която трябва да се разреши спорът, но не и териториално компетентната юрисдикция ( 17 ). От своя страна easyJet твърди, че член 33 от тази конвенция трябва да се взема предвид всеки път, когато пътник иска обезщетение за вредите, причинени от закъснение на полет на основание на тази конвенция. Според италианското правителство компетентността на сезирания съд трябва да се прецени, от една страна, чрез прилагане на Регламент № 1215/2012, що се отнася до искането за обезщетение, основано на Регламент № 261/2004, и от друга страна, на Конвенцията от Монреал, що се отнася до искането за поправяне на вредите, произтичащи от неизпълнението на разглеждания договор за превоз. Комисията също счита, че съдебната компетентност трябва да се урежда, от една страна, от член 7, точка 1, буква б) от Регламент № 1215/2012 за частта от иска, в която се претендират обезщетения въз основа на Регламент № 261/2004, и от друга страна, от член 33 от Конвенцията от Монреал за частта от иска, в която се претендира и допълнително обезщетение за вреди, причинени от закъснение и попадащи в приложното поле на тази конвенция.

34.

Споделям тези последни становища. Преди да изложа как според мен следва — в производство като главното — да се разпредели прилагането на правилата за компетентност, предвидени съответно в Регламент № 1215/2012 и в член 33 от Конвенцията от Монреал, считам, че е необходимо да се проследи по какъв начин се съотнасят помежду си нормите на материалното право, отнасящи се до отговорността на въздушните превозвачи, които се съдържат съответно в Регламент № 261/2004 и в Конвенцията. Всъщност според мен именно от съчетаването на режимите на отговорност, предвидени в последните два инструмента, произтича съответно и необходимостта от успоредно прилагане на правилата за компетентност, установени с Регламент № 1215/2012, и тези, установени с член 33 от посочената конвенция.

35.

Както посочват повечето заинтересовани страни, представили становища по настоящото дело, от постоянната практика на Съда е видно, че съществуват два режима на отговорност на въздушния превозвач по отношение на пътниците — първият е основан на Регламент № 261/2004, а вторият на Конвенцията от Монреал, като всеки от тези режими може да се приложи към спора в главното производство.

36.

Припомням, че Съдът многократно постановява, че правата, които се основават съответно на разпоредбите на Регламент № 261/2004 и на Конвенцията от Монреал, спадат към различни „правни уредби“. Той изтъква, че Регламент № 261/2004 установява режим на стандартизирано и незабавно поправяне ( 18 ) на вредите, изразяващи се в неудобствата, причинени от закъснения и отмяна на полети, който действа в по-ранен момент от механизма, създаден с Конвенцията от Монреал, и следователно е самостоятелен спрямо установения от нея режим ( 19 ).

37.

За разлика от разпоредбите на Регламент № 261/2004, член 19 и сл. от Конвенцията от Монреал уреждат условията, при които в случай на закъснение на полет засегнатите пътници могат да предприемат действия, насочени към получаване на обезщетение за индивидуални вреди, при което се изисква преценка на мащаба на причинените вреди за всеки отделен случай и съответно може да се получи само последващо и индивидуално обезщетение ( 20 ).

38.

Член 1 от Регламент № 261/2004 подчертава минималния характер на правата, които предоставя в полза на пътниците във въздушния транспорт. Освен това член 12 предвижда, от една страна, че този регламент се прилага, без да се засягат правата им за допълнително обезщетяване въз основа на други инструменти ( 21 ), и от друга страна, че обезщетението, предоставено по посочения регламент, може да се приспадне от такова обезщетение ( 22 ). При това положение националният съд може да осъди въздушния превозвач да обезщети пътниците за цялата вреда, която са претърпели поради неизпълнението на договорните му задължения, на различно от Регламент № 261/2004 правно основание, и по-специално въз основа на Конвенцията от Монреал или на разпоредби на националното право ( 23 ). Съдът уточнява, че както е предвидено и в разпоредбите на глава III от посочената конвенция, вредата, подлежаща на „допълнително“ обезщетяване въз основа на член 12 от посочения регламент, може да бъде както имуществена, така и неимуществена ( 24 ).

39.

По-специално в случая е установено, че правото на общо обезщетение с предварително определен размер за пътниците вследствие на отмяна или голямо закъснение на полет, което е изведено от членове 5—7 от Регламент № 261/2004 ( 25 ), е независимо от правото на индивидуално обезщетение за вредата, причинена от закъснение на полет, което може да се поиска в рамките на член 19 от Конвенцията от Монреал ( 26 ).

40.

Освен това Съдът е постановил, че когато даден въздушен превозвач не изпълни задълженията си за поемане на разходи по член 5, параграф 1, буква б) и член 9 от Регламент № 261/2004, пътник може да поиска обезщетение въз основа на тези разпоредби, без подобно искане за изпълнение посредством равностойна престация на посочените задължения да може да се схваща като целящо да се получи обезщетение, предназначено да компенсира на принципа на индивидуалното поправяне вредата, понесена в резултат от отмяната на съответния полет, при условията, предвидени в Конвенцията от Монреал. Всъщност исканията на пътниците във въздушния транспорт, основани на предоставените им с посочения регламент права, не могат да бъдат разглеждани като искания за „допълнително обезщетяване“ по смисъла на член 12 ( 27 ).

41.

След това необходимо припомняне на основните насоки на съдебната практика относно съотношението между материалноправните норми, съдържащи се съответно в Регламент № 261/2004 и в Конвенцията от Монреал, следва да пристъпим към установяването на разпоредбите, които трябва да се приложат, за да се идентифицира юрисдикцията, компетентна да разгледа различните искания в главното производство, които са особени с това, че попадат в приложното поле едновременно на Регламент № 261/2004 и на Конвенцията от Монреал.

42.

Поради изложените по-долу съображения считам, че при иск за обезщетение от смесен характер, какъвто е искът в главното производство, компетентната юрисдикция трябва да се определи, от една страна, съгласно относимите разпоредби на Регламент № 1215/2012, що се отнася до исканията, уредени с Регламент № 261/2004, и от друга страна, съгласно член 33 от Конвенцията от Монреал, що се отнася до исканията, уредени с тази конвенция. Ще разгледам и практическите последици от предложеното тълкуване.

43.

Съдът вече е приел, че „[т]ъй като правата, основани съответно на разпоредбите на Регламент № 261/2004 и на клаузите на Конвенцията от Монреал спадат към различни правни уредби, правилата за международна компетентност по споменатата конвенция не се прилагат към молби, които са подадени на основание само на Регламент № 261/2004 и които трябва да бъдат разгледани съгласно Регламент № 44/2001“ ( 28 ). Текстът, който съм отбелязал с курсив, може да наведе на мисълта, че този анализ, както посочва запитващата юрисдикция, може би важи само за искове, основани единствено на разпоредбите на Регламент № 261/2004.

44.

Според мен обаче възприетите в тази съдебна практика съображения се отнасят mutatis mutandis към спор като този в главното производство, в който претенциите на ищците се основават едновременно отчасти на разпоредбите на Регламент № 261/2004 и отчасти на други правни норми. Всъщност наличието на различни правни уредби предполага в този случай и възможност за прилагане на различни правила за международна компетентност към правата, изведени съответно от Регламент № 261/2004 и от Конвенцията от Монреал ( 29 ).

45.

От това според мен следва, че международната компетентност на юрисдикция на държава членка да се произнесе по първата част от посочените претенции зависи от съответните разпоредби на Регламент № 44/2001, или по-скоро в настоящия случай на Регламент № 1215/2012, който е приложим ratione temporis, а не от член 33 от посочената конвенция. С други думи, считам, що се отнася до исканията за обезщетение с предварително определен размер и за възстановяване на разходи, чието правно основание са разпоредбите на Регламент № 261/2004, че сезираната юрисдикция трябва да преценява компетентността си с оглед на Регламент № 1215/2012, и по-специално, в спора в главното производство, с оглед на членове 4 и 7 от последния ( 30 ).

46.

Бих искал да припомня, че съгласно член 4, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 искове срещу ответник, който има местоживеене в държава членка, може да се предявяват пред съдилищата на тази държава членка. Член 7, точка 1 от този регламент обаче установява правило за специална компетентност по дела, свързани с договор, което дава възможност на ищеца да избере друг фактор на привързване, а именно този по мястото на изпълнение на задължението, на което се основава искът, което съгласно посочената точка 1, буква б) е мястото, където услугата е била предоставена или е трябвало да бъде предоставена. Както посочва запитващата юрисдикция в първия си преюдициален въпрос, Съдът е постановил, че това правило определя компетентната юрисдикция както на международно, така и вътрешно равнище ( 31 ). Що се отнася по-специално до услугите за международен въздушен транспорт, той тълкува посочената разпоредба в смисъл, че ищецът може да избира между съда, в чийто район се намира мястото на излитане или мястото на пристигане на самолета, така както тези места са договорени в съответния договор ( 32 ).

47.

Подобно на easyJet, италианското правителство и Комисията, считам, че към исковете, основани на Конвенцията от Монреал или по-точно, в настоящия случай, към исканията, попадащи в приложното поле на тази конвенция, се прилагат правилата за компетентност по член 33 ( 33 ).

48.

Всъщност прилагането на член 33 от Конвенцията от Монреал е възможно с оглед на разпоредбите на Регламент № 1215/2012, които регламентират връзката с другите инструменти, уреждащи съдебната компетентност на територията на Съюза, а именно член 67 и член 71, параграф 1 от този регламент. Последните позволяват прилагането на правила за съдебната компетентност, съдържащи се съответно в актове на Съюза или в конвенции, по които държавите членки са страни, и отнасящи се до специфични области, сред които несъмнено се нарежда въздушният транспорт. Впрочем Конвенцията от Монреал вече е неделима част от правния ред на Съюза ( 34 ) и в областите, попадащи в собственото ѝ приложно поле, се ползва дори с предимство пред актовете на вторичното право на Съюза, какъвто е Регламент № 261/2004 ( 35 ).

49.

Поради това считам, че при иск, част от който попада в приложното поле на разпоредбите на Конвенцията от Монреал, и по-специално на член 19 относно обезщетението за вредите, причинени от закъснение на полет ( 36 ), сезираната юрисдикция трябва да определи компетентността си да се произнесе по тази част от иска с оглед на член 33 от посочената конвенция, който дава възможност на ищеца да избере да предяви иск срещу съответния въздушен превозвач, в рамките на територията на една от държавите — страни по Конвенцията, било пред съда, в чийто район се намира седалището на превозвача или съобразно друг равностоен критерий за привързване ( 37 ), било пред съда по местоназначението на съответния полет.

50.

От изложеното дотук следва, че в контекста на иск за обезщетение срещу въздушен превозвач като разглеждания в главното производство сезираната юрисдикция според мен трябва да прецени собствената си компетентност чрез дистрибутивно прилагане, от една страна, на член 4, параграф 1 във връзка с член 7, точка 1 от Регламент № 1215/2012 — що се отнася до исканията, основани на разпоредбите на Регламент № 261/2004, и от друга страна — на член 33 от Конвенцията от Монреал, що се отнася до исканията, които се основават на член 19 от нея.

51.

Бих искал да подчертая, че ако Съдът приеме предложеното тълкуване, според мен опасността от разпиляване между юрисдикциите на различни държави на компетентността да се произнасят по подобни хибридни искове на практика е относително ограничена. Всъщност може да се констатира, че съществуват два критерия за съдебна компетентност, които са общи за Регламент № 1215/2012 и Конвенцията от Монреал, а именно не само местоживеенето на ответника, но и местоназначението на полета ( 38 ) — критерии, между които пътниците могат свободно да избират ( 39 ), когато предявяват иск срещу въздушен превозвач, така че всички техни искания да бъдат разгледани от една-единствена юрисдикция. Освен това посредством евентуалното прибягване до правилата за свързани искове, предвидени в член 30 от Регламент № 1215/2012, би могло да се избегне съществуването на множество или дори конкуриращи се съдебни производства.

52.

Предвид всички тези съображения считам, че на първия поставен въпрос следва да се отговори, че когато пътници във въздушния транспорт предявяват иск за обезщетенията с предварително определен размер по членове 5, 7, 9 и 12 от Регламент № 261/2004 и за обезщетение за допълнителни вреди, попадащо в приложното поле на Конвенцията от Монреал, сезираната юрисдикция на държава членка трябва да прецени компетентността си в първия случай с оглед на приложимите разпоредби на Регламент № 1215/2012, а за втория — с оглед на член 33 от тази конвенция.

53.

Вторият преюдициален въпрос се отправя до Съда в случай на отговор на първия въпрос в предложения от мен по-горе смисъл, че при обстоятелства като тези в главното производство за определянето на съдебната компетентност по отношение на обхванатите от Конвенцията от Монреал искания за индивидуално обезщетяване на вреди се прилага член 33 от нея, а не Регламент № 261/2004.

54.

По същество от Съда за първи се иска да установи дали в тази хипотеза посоченият член 33, и по-специално параграф 1 от него ( 40 ) има за предмет да разпредели компетентността ratione loci при трансграничен спор само на международно равнище, т.е. между държавите — страни по посочената конвенция, или също и на вътрешно равнище, т.е. между юрисдикциите на всяка от тези държави.

55.

Tribunale ordinario di Roma (Първоинстанционен съд Рим) изразява съмнения относно тълкуването на член 33 от Конвенцията от Монреал, което изглежда е възприето от Corte suprema di cassazione (Касационен съд, Италия) ( 41 ) и съгласно което при трансгранични спорове тази разпоредба посочва само коя е държавата — страна по Конвенцията, която има юрисдикция, без да засяга прилагането на действащите в тази държава национални норми за определянето на компетентната юрисдикция в рамките на нейната територия.

56.

Посоченият съд изтъква, че ако това тълкуване е правилно, прилагането на италианските процесуални норми ще доведе до признаването на собствената му компетентност да разреши спора в главното производство ( 42 ). От друга страна, ако този член 33 бъде тълкуван в смисъл, че определя пряко компетентната юрисдикция в рамките на всяка държава — страна по Конвенцията, без да засяга прилагането на националното процесуално право по останалата част, компетентност ще има Tribunale di Civitavecchia (Съд на Чивитавекия), в чийто район се намира летището на излитане на полета на отиване и летището на пристигане на полета на връщане.

57.

Конфликтът между двата горепосочени подхода, който съществува в съдебната практика на други държави — страни по Конвенцията от Монреал ( 43 ), личи и от представените становища по настоящото дело. Всъщност Guaitoli и др. и италианското правителство поддържат, че член 33 от Конвенцията от Монреал урежда единствено разпределението на съдебната юрисдикция между държавите, подписали Конвенцията ( 44 ), докато easyJet и Комисията считат, че установените в тази разпоредба критерии определят също и вътрешната териториална компетентност в рамките на всяка държава. Аз също споделям последното становище поради съображенията, които ще изложа по-долу и които следват горепосочените правила за тълкуване ( 45 ).

58.

Що се отнася до текста член 33 от Конвенцията от Монреал, бих искал да посоча, че за достоверни се считат само шестте, определени като „автентични“, три от които са съставени на езици, съответстващи на официални езици на Съюза, а именно английски, испански и френски ( 46 ). От това следва, че представените в настоящия случай съображения с оглед по-специално на превода на посочения член 33 на италиански език не са определящи.

59.

Освен това бих искал да припомня, че понятията, съдържащи се в Конвенцията от Монреал, трябва да се тълкуват еднакво и самостоятелно, което означава, че когато тълкува тези понятия в отговор на преюдициално запитване, Съдът трябва да взема предвид не различните значения, които може да са им дадени във вътрешното право на държавите — членки на Съюза, а правилата за тълкуване на общото международно право, които обвързват Съюза ( 47 ).

60.

В конкретния случай ми се струва, обратно на поддържаното от италианското правителство и на становището, което изглежда е възприето от Corte suprema di cassazione (Касационен съд) ( 48 ), че заглавието на член 33 от Конвенцията от Монреал, поне в текстовете на английски, испански и френски език ( 49 ), не означава, че съставителите на тази разпоредба са искали да сведат обхвата на съдържащите се в нея правила до разпределението на съдебната юрисдикция единствено на равнището на държавите — страни по Конвенцията. Напротив, считам по-специално че изразът „Juridiction compétente“, възприет в текста на френски език, навежда по-скоро на мисълта за възлагане на компетентност не на държава, а на „юрисдикция“ — термин, обичайно използван на този език за обозначаване най-общо на всеки вид орган, упражняващ съдебни правомощия.

61.

Убеждението ми се потвърждава от текста на член 33, параграф 1 ( 50 ), поне на английски, испански и френски език. Всъщност подобно на запитващата юрисдикция, easyJet и Комисията констатирам, че тази разпоредба възлага компетентността на конкретна юрисдикция, преминавайки през различни етапи. Най-напред този параграф 1 насочва към „територията на една от държавите — страни по Конвенцията“ ( 51 ), по-нататък уточнява коя юрисдикция измежду онези, чийто район се намира на тази територия, може да се обяви за компетентна ratione loci, като на два пъти използва думата в единствено число — „съда“ ( 52 ), а не в множествено число ( 53 ), за да установи различните критерии за привързване, на които ищецът може да основе иска си за обезщетение и всеки от които освен това посочва съвсем конкретно място ( 54 ).

62.

Впрочем използването на такава терминология не е случайно, както е изтъкнато в доста подобния контекст на Брюкселската конвенция ( 55 ), в която също се съдържат правила за компетентност, приложими към исковете за гражданска отговорност. С текст от този вид на ищеца се дава възможност да сезира пряко едно от посочените по този начин съдилища, без да се налага да взема под внимание действащите в съответната държава вътрешни правила за географска компетентност, включително в случаите, когато прилагането им не би довело до предоставянето на компетентност на този съд ( 56 ).

63.

Впрочем Съдът тълкува разпоредби на правото на Съюза, уреждащи съдебната компетентност и формулирани по начин, аналогичен на визирания в настоящия преюдициален въпрос, а именно чрез установяване на критерий за привързване към дадена юрисдикция, посочена в единствено число, в смисъл, че „определя[т] както международната, така и териториалната компетентност“ и „има[т] за цел да уеднакв[ят] правилата за конфликт на юрисдикции и съответно да определ[ят] директно компетентния съд, без да препраща[т] към вътрешните норми на държавите членки“ ( 57 ). Според мен и в настоящия случай следва да се подходи по същия начин ( 58 ).

64.

В крайна сметка считам, подобно на запитващата юрисдикция, easyJet и Комисията, че ако член 33, параграф 1 от Конвенцията от Монреал действително целеше да установи само компетентността на юрисдикциите на дадена държава — страна по Конвенцията, взети заедно, оставяйки на посочената държава свободата да определи териториално компетентния съд съгласно вътрешните си норми, както предлагат Guaitoli и др. и италианското правителство, съставителите на тази разпоредба без съмнение щяха да изберат други, по-подходящи за тази цел формулировки.

65.

С оглед на заявените цели на Конвенцията от Монреал и на очевидните цели на член 33, параграф 1 считам, че тълкуването на тази разпоредба, което предлагам, ще допринесе в по-голяма степен за постигането на посочените цели, отколкото тълкуването в обратен смисъл.

66.

Всъщност Съдът вече многократно е отбелязвал, че както е видно от преамбюла на Конвенцията от Монреал ( 59 ), основните цели на държавите, които са страни по нея, са не само „осигуряването на защита на интересите на потребителите при международния въздушен превоз“, но и „по-нататъшна хармонизация и систематизиране на някои правила, уреждащи [този превоз с цел] постигане на справедливо равновесие на [наличните интереси]“, и по-специално интересите на въздушните превозвачи и тези на пътниците ( 60 ).

67.

В настоящия случай, ако член 33, параграф 1 от посочената конвенция бъде тълкуван в смисъл, че съдържащите се в него правила възлагат съдебна компетентност само на една от държавите — страни по Конвенцията, а не пряко на конкретен съд, това според мен не би било в съответствие с желанието за засилено уеднаквяване, заявено от авторите на този инструмент ( 61 ), намерение, което предполага да се избегне, доколкото е възможно, препращане към различните национални законодателства. Считам освен това, че подобно тълкуване не позволява да се защитят в достатъчна степен интересите на потребителите и едновременно с това да се предложи справедливо равновесие с интересите на въздушните превозвачи.

68.

В това отношение бих искал да подчертая, че с приемането на правила, определящи пряко териториално компетентния съд, обикновено се цели, от една страна, да се улесни прилагането на тези правила както от органите на държавите, така и от съответните правни субекти, и от друга страна, да се гарантира подходяща близост между този съд и предмета на спора, който той трябва да разреши ( 62 ). Освен това считам, че правила от този вид осигуряват в интерес както на ищците, така и на ответниците по-висока степен на предвидимост и по-голяма правна сигурност, отколкото в случаите, когато компетентни могат да бъдат всички съдилища на дадена държава и съответно страните трябва да анализират вътрешните норми, за да определят кой е териториално компетентният съд ( 63 ). Изглежда ми разумно впрочем да се приеме, че такива са били намеренията на съставителите на посочения член 33, параграф 1, когато са избрали споменатия по-горе текст. Ето защо считам, че тълкуване, обратно на застъпеното от мен, би засегнало полезното действие на тази разпоредба.

69.

Начинът, по който предлагам да се тълкува член 33, параграф 1 от Конвенцията от Монреал, според мен ни най-малко не противоречи на контекста, в който се вписва тази разпоредба.

70.

В това отношение бих искал да отбележа, че италианското правителство се позовава на посочената по-горе съдебна практика на Corte suprema di cassazione (Касационен съд) ( 64 ), съгласно която посоченият член 33, параграф 1 трябва да урежда само разпределението на компетентността между държавите — страни по Конвенцията от Монреал, по-специално предвид съдържанието на параграф 4 от същия член, съгласно който „[п]роцедурните въпроси се уреждат от правото на съда, сезиран по случая“ ( 65 ). От последната разпоредба това правителство прави извода, че грижата да уредят в рамките на процесуалната си автономия всеки процедурен въпрос, който не е изрично регламентиран с тази конвенция, е оставена на държавите — страни по нея, и следователно че за определянето на териториално компетентния национален съд трябва да се прилагат вътрешните процесуалноправни норми.

71.

В същия дух Guaitoli и др. изтъкват по същество, че ако авторите на член 33 от Конвенцията от Монреал са искали да регламентират вътрешната териториална компетентност на всяка държава — страна по Конвенцията, е трябвало да установят разпоредби, които да уреждат и компетентността с оглед на цената на исковете, но те са пропуснали да направят това.

72.

Според мен обаче тези доводи трябва да се отхвърлят. Всъщност подобно на запитващата юрисдикция и easyJet считам, че член 33, параграф 1 във връзка с параграф 4 от него трябва да се тълкува в смисъл, че изричната цел на първата разпоредба е да уреди компетентността ratione loci не само на равнището на държавите — страни по Конвенцията, но и на равнището на техните юрисдикции, без да се засяга прилагането на действащите правните норми на държавата, в която се намира районът на сезирания съд по отношение на останалите процедурни въпроси.

73.

С други думи, считам, че препращането в член 33, параграф 4 от Конвенцията от Монреал към националното право трябва да се разбира като остатъчно, що се отнася до процесуалноправните норми, различни от уеднаквените критерии за привързване в този параграф 1, уреждащи компетентността ratione loci. Целта на другите препращания към правото на сезирания съд в членове 35 и 45 от тази конвенция ( 66 ) подкрепя моето становище.

74.

По силата на оставената по този начин автономия по процедурни въпроси на държавите — страни по посочената конвенция, същите според мен са свободни да определят обхвата на географската и материалноправната компетентност на юрисдикциите на своя територия ( 67 ). Бих искал да уточня обаче, че тази автономия според мен трябва да се подчинява на необходимостта да не се застрашава постигането на целите на тази конвенция и да не се лишават от полезно действие на разпоредбите ѝ чрез прибягването до нормите, произтичащи от правото на сезирания съд ( 68 ).

75.

Ето защо според мен на втория преюдициален въпрос трябва да се отговори, че член 33, параграф 1 от Конвенцията от Монреал трябва да се тълкува в смисъл, че за целите на исковете за обезщетение за вреди, попадащи в приложното поле на тази конвенция ( 69 ), той урежда не само разпределението на съдебната компетентност между държавите, които са страни по нея, но също и разпределението на териториалната компетентност между юрисдикциите на всяка от тези държави.

76.

Третият преюдициален въпрос се поставя, в случай че Съдът постанови, обратно на предложението ми по-горе, че член 33 от Конвенцията от Монреал, приложим към иск, предявен въз основа на нейните разпоредби, урежда единствено разпределението на съдебната юрисдикция между държавите — страни по тази конвенция.

77.

Tribunale ordinario di Roma (Първоинстанционен съд Рим) иска да се установи по същество дали в този случай член 33 от посочената конвенция следва да се прилага изключително, така че да изключва приложението на член 7 от Регламент № 1215/2012, или тези две разпоредби следва да се прилагат едновременно за прякото определяне както на съдебната компетентност на дадена държава, така и на териториалната компетентност на юрисдикциите на нейната територия.

78.

Този съд уточнява, че в случай на изключително прилагане на Конвенцията от Монреал и определяне на вътрешната териториална компетентност от националното право в съответствие с тълкуването на Corte suprema di cassazione (Касационен съд) ( 70 ), той ще бъде компетентен да разреши спора в главното производство. Обратно, в случай на съвместно прилагане на тази конвенция за разпределяне на компетентността между държавите и, субсидиарно, на посочения регламент за определянето на вътрешната компетентност, компетентен ще е Tribunale di Civitavecchia (Съд на Чивитавекия).

79.

С оглед на предложените от мен отговори на първите два въпроса относно начина, по който трябва да се определи съотношението между Конвенцията от Монреал и Регламент № 1215/2012, считам, че не е необходимо да се отговаря на третия въпрос, тъй като той остава без предмет, нито дори да се излагат по-подробни съображения по него.

80.

Предвид изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Tribunale ordinario di Roma (Първоинстанционен съд Рим, Италия), по следния начин: