РЕШЕНИЕ НА СЪДА

14 юли 1994 година(*)

„Защита на потребителите — Договор, сключен при посещение на търговец в дома на потребителя“

[…]

По дело C‑91/92

с предмет: искане, отправено до Съда на основание член 177 от Договора за ЕИО от Giudice conciliatore di Firenze (Италия), за постановяване във връзка с висящото пред тази юрисдикция дело

между

Paola Faccini Dori

и

Recreb Srl

на преюдициално заключение за тълкуване на Директива 85/577/ЕИО на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект (ОВ L 372, стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188)

СЪДЪТ,

състоящ се от: г‑н O. Due, председател, г‑н G. F. Mancini, г‑н J. C. Moitinho de Almeida, г‑н M. Diez de Velasco и г‑н D. A. O. Edward, председатели на състави, г‑н C. N. Kakouris, г‑н R. Joliet (докладчик), г‑н F. A. Schockweiler, г‑н G. C. Rodríguez Iglesias, г‑н F. Grévisse, г‑н M. Zuleeg, г‑н P. J. G. Kapteyn и г‑н J. L. Murray, съдии,

генерален адвокат: г‑н С. О. Lenz,

секретар: г‑н H. von Holstein, заместник-секретар,

като взе предвид писмените становища, представени:

–        за г‑ца Faccini Dori, от адв. Vinicio Premuroso от миланската адвокатска колегия и от адв. Annalisa Premuroso и адв. Paolo Soldani Benzi от флорентинската адвокатска колегия,

–        за Recreb Srl, от адв. Michele Trovato от римската адвокатска колегия и адв. Anna Rita Alessandro, съдебен довереник във Флоренция,

–        за германското правителство, от г‑н Ernst Röder, Ministerialrat във федералното министерство на икономиката и г‑н Claus-Dieter Quassowski, Regierungsdirektor в същото министерство, в качеството на представители,

–        за гръцкото правителство, от г‑н Vasileios Kontolaimos, заместник-юрисконсулт в държавното юрисконсулство, и г‑н Panagiotis Athanasoulis, съдебен пълномощник в държавното юрисконсулство, в качеството на представители,

–        за италианското правителство, от проф. Luigi Ferrari Bravo, директор на службата по дипломатически спорове към Министерството на външните работи, в качеството на представител, подпомаган от г‑н Marcello Conti, avvocato dello Stato,

–        за Комисията на Европейските общности, от г‑н Lucio Gussetti, член на правната служба, в качеството на представител,

като взе предвид отговорите, предоставени на писмения въпрос на Съда:

–        за германското правителство, от г‑н Ernst Röder и г‑н Claus-Dieter Quassowski,

–        за френското правителство, от г‑н Jean-Pierre Puissochet, директор на дирекцията по правни въпроси към Министерството на външните работи, и г‑жа Catherine de Salins, юрисконсулт в същото министерство, в качеството на представители,

предвид доклада от съдебното заседание,

след като изслуша устните становища на датското правителство, представлявано от г‑н Jørgen Molde, юрисконсулт в Министерството на външните работи, в качеството на представител, на германското правителство, представлявано от г‑н Ernst Röder и г‑н Claus-Dieter Quassowski, в качеството на представители, на гръцкото правителство, представлявано от г‑н Vasileios Kontolaimos и г‑н Panagiotis Athanasoulis, в качеството на представители, на френското правителство, представлявано от г‑жа Catherine de Salins, в качеството на представител, на италианското правителство, представлявано от проф. Luigi Ferrari Bravo, в качеството на представител, подпомаган от г‑н Ivo Braguglia, avvocato dello Stato, на нидерландското правителство, представлявано от г‑н Ton Heukels, заместник-юрисконсулт в Министерството на външните работи, на правителството на Обединеното кралство, представлявано от г‑н J. E. Collins, в качеството на представител, подпомаган от г‑н Derrick Wyatt, barrister, и на Комисията, представлявана от г‑н Lucio Gussetti, в качеството на представител, изложени в съдебното заседание от 16 март 1993 г.,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 9 февруари 1994 г.,

постанови настоящото

Решение

[…]

1        С Определение от 24 януари 1992 г., постъпило в Съда на 18 март 1992 г., Giudice conciliatore di Firenze (Италия) е отнесъл до Съда на основание член 177 от Договора за ЕИО въпрос относно, на първо място, тълкуването на Директива 85/577/ЕИО на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект (ОВ L 372, стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188, наричана по-нататък „Директивата за договорите, сключени извън търговския обект“) и на второ място, относно възможността да се прави позоваване на тази директива в спор между търговец и потребител.

2        Този въпрос е повдигнат в рамките на спор между г‑ца Paola Faccini Dori, пребиваваща в Monza (Италия) и Recreb Srl (наричано по-нататък „Recreb“).

3        От определението за препращане е видно, че на 19 януари 1989 г. Interdiffusion Srl е сключило с г‑ца Faccini Dori, без това да бъде предварително поискано от нея, договор за дистанционен курс по английски език на централната гара в Милано, т.е. извън търговския му обект.

4        Няколко дни по-късно с препоръчано писмо от 23 януари 1989 г. г‑ца Faccini Dori е информирала това дружество, че отменя поръчката си. Същото ѝ отговорило на 3 юни 1989 г., че е прехвърлило вземането си на Recreb. На 24 юни 1989 г. г‑ца Faccini Dori е потвърдила писмено на Recreb, че се отказва от участието си в курса, като се позовава по-специално на възможността за отказ, предвиден в Директивата за договорите, сключени извън търговския обект.

5        Тази директива има за цел, както следва от съображенията ѝ, да подобри защитата на потребителите и да отстрани съществуващите несъответствия между националните законодателства относно тази защита — несъответствия, които могат да се отразят върху функционирането на общия пазар. В четвъртото съображение се обяснява, че в хипотезата на договорите, сключени извън търговския обект, търговецът е страната, която започва преговорите по договора, за което потребителят е неподготвен и поради това често не възразява. В повечето случаи потребителят не е в състояние да сравни качеството и цената от предложението с други предложения. Според същото съображение този елемент на изненада най-общо съществува не само в договорите, сключени при посещение на търговеца в дома на потребителя, когато посещението не е изрично поискано от потребителя, но също и по отношение на други форми на договори, сключени от търговеца, по инициатива на същия, извън търговския обект. Директивата следователно има за цел, както следва от петото съображение, да предостави на потребителя правото да прекрати сключения договор най-малко в рамките на седем дни, за да има възможност да направи оценка на задълженията, произтичащи от договора.

6        На 30 юни 1989 г. Recreb е поискало от Giudice conciliatore di Firenze да разпореди на г‑ца Faccini Dori да му заплати договорената сума заедно с лихвите и разноските.

7        С Определение от 20 ноември 1989 г. съдията осъжда г‑ца Faccini Dori да заплати тези суми. Последната е възразила срещу това разпореждане пред същия съдия. Тя отново е посочила, че се е отказала от договора съгласно предвидените в Директивата условия.

8        Безспорно е обаче, че към момента на настъпване на фактите Италия не е предприела никакви мерки за транспониране на Директивата в законодателството си, въпреки че предвиденият за транспонирането срок е изтекъл на 23 декември 1987 г. Всъщност едва с приемането на decreto legislative № 50 от 15 януари 1992 г. (GURI, редовна притурка към № 27 от 3 февруари 1992 г., стр. 24) Италия е транспонирала Директивата.

9        Запитващата юрисдикция пита дали може да приложи разпоредбите на Директивата, независимо че тя не е била транспонирана от Италия към момента на настъпването на фактите.

10      Поради това тя отнася до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли общностната директива № 577 от 20 декември 1985 г. да се счита за достатъчно точна и подробна, и при утвърдителен отговор, може ли тя да породи действието си в отношенията между частноправните субекти и италианската държава и в отношенията между самите частноправни субекти в периода между изтичането на 24-месечния срок, предоставен на държавите-членки, за да се съобразят с нея, и датата, на която италианската държава се е съобразила с нея?“

11      Следва да се посочи, че Директивата за договорите, сключени извън търговския обект, изисква държавите-членки да приемат определени правила, предназначени да уредят правоотношенията между търговците и потребителите. Предвид естеството на спора, който противопоставя потребител и търговец, отправеният от националната юрисдикция въпрос поставя два проблема, които следва да бъдат разгледани поотделно. Той се отнася, на първо място, до безусловния и достатъчно точен характер на разпоредбите от Директивата, които се отнасят до правото на отказ. На второ място, той се отнася до възможността за позоваване в спорове между частни лица на Директива, която изисква от държавите-членки да приемат определени правила, предназначени да уредят по-специално отношенията между тези лица, при липса на мерки за транспониране.

 Относно безусловния и достатъчно точен характер на разпоредбите от Директивата, които се отнасят се до правото на отказ

12      Според член 1, параграф 1 Директивата се прилага към договорите, по силата на които търговецът доставя стоки или услуги на потребителя и които са сключени или по време на пътуване, организирано от търговеца извън търговския обект, или по време на посещение на търговеца в дома на потребителя или в работното му място, когато посещението не е изрично поискано от потребителя.

13      Член 2 уточнява, че „потребител“ означава всяко физическо лице, което по отношение на сделките попадащи в приложното поле на Директивата, действа извън рамките на професионалната си дейност, а „търговец“ означава физическо или юридическо лице, което сключвайки въпросната сделка действа в рамките на своята търговска или професионална дейност.

14      Тези разпоредби са достатъчно точни, за да позволят на националния съд да определи кои са длъжниците по задълженията и в чия полза са възникнали те. В това отношение не е необходима никаква специфична мярка за прилагането им. Националният съд може да се ограничи до проверката дали договорът е сключен при предвидените от Директивата обстоятелства и дали е сключен между търговец и потребител по смисъла на Директивата.

15      За да се защити потребителят, който е сключил договор при такива обстоятелства, член 4 от Директивата предвижда, че търговецът е длъжен да информира писмено потребителя за правото му да прекрати договора, както и за името и адреса на лицето, по отношение на което може да бъде упражнено това право. Той добавя също, че в случаите по член 1, параграф 1 тази информация трябва да се предостави на потребителя в момента на сключване на договора. Накрая, той уточнява, че държавите-членки трябва да гарантират, че тяхното вътрешно законодателство предвижда подходящите мерки за защита на потребителя в случаите, когато не се предоставя въпросната информация.

16      Освен това съгласно член 5, параграф 1 Директивата предвижда по-специално, че потребителят трябва да има правото да се откаже от поетия ангажимент, като изпрати уведомление в рамките на срок не по-малък от седем дни, считано от момента, в който търговецът го е информирал за правата му, в съответствие с процедурата, предвидена съгласно вътрешното законодателство. Параграф 2 уточнява, че уведомлението има за последица освобождаване на потребителя от всякакви задължения във връзка с договора.

17      Действително членове 4 и 5 предоставят на държавите-членки известна свобода на преценка по отношение на защитата на потребителя, когато търговецът не е предоставил информацията и при определяне на срока и условията за отказ. Това обстоятелство обаче не засяга точния и безусловен характер на разпоредбите на Директивата, които са предмет на спора в главното производство. Всъщност свободата на преценка не изключва възможността да се определят минимални права. В това отношение от член 5 следва, че уведомлението за отказ трябва да се изпрати в рамките на минимален срок от седем дни от момента, в който потребителят е получил изискуемата информация от търговеца. Следователно е възможно да се определи минималната защита, която трябва да бъде предоставена във всеки случай.

18      Що се отнася до първия поставен проблем, на националната юрисдикция следва да се отговори, че член 1, параграф 1, членове 2 и 5 от Директивата са безусловни и достатъчно точни при определянето на лицата, в полза на които те са приети и при определяне на минималния срок, в който трябва да бъде изпратен отказът.

 Относно възможността за позоваване на разпоредбите от Директивата, които се отнасят до правото на отказ в спор между потребител и търговец

19      Вторият проблем, който поставя националната юрисдикция, е свързан по-специално с въпроса дали при липсата на мерки за транспониране на Директивата в предвидените срокове потребителите могат да обосноват със самата директива право на отказ срещу търговците, с които са сключили договор, и да се позовават на това право пред национална юрисдикция.

20      Както Съдът посочва в установената съдебна практика след решението от 26 февруари 1986 г. по дело Marshall (152/84, Recueil, стр. 723, точка 48), дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно срещу частноправен субект.

21      Националната юрисдикция посочва, че да се ограничи действието на безусловните и достатъчно точни директиви, които обаче не са транспонирани, до отношенията между държавни образувания и частноправни субекти, би довело до това даден нормативен акт да бъде такъв само в отношенията между определени правни субекти, докато в италианския правов ред, както и в правовия ред на всяка модерна държава, основан на принципа на законността, държавата е субект на правото както всеки друг субект. Ако на Директивата може да се прави позоваване единствено срещу държавата, това би било равносилно на санкция за неприемане на законодателни мерки за транспониране, както ако става въпрос за чисто частноправно отношение.

22      Във връзка с това е достатъчно да се отбележи, както става ясно от решението по дело Marshall, посочено по-горе (точки 48 и 49), че съдебната практика относно възможността за позоваване на директивите срещу държавни образувания, се основава на задължителния характер, който член 189 признава на Директивата, задължителен характер, който съществува само по отношение на „държавата-членка, до която е адресирана“. Тази съдебна практика цели да се предотврати „държава-членка да може да се възползва от собственото си неспазване на общностното право“.

23      Всъщност би било неприемливо, ако държавата, от която общностният законодател изисква да приеме определени правила, предназначени да уредят отношенията ѝ — или тези на държавните образувания — с частноправните субекти, и да предостави определени права на частноправните субекти, може да се позовава на неизпълнението на собствените си задължения с цел да лиши частноправните субекти от възможността да се възползват от тези права. Така Съдът е приел, че може да се прави позоваване срещу държавата (или срещу държавни образувания) на определени разпоредби от директиви за сключване на договори за обществени поръчки (вж. Решение от 22 юни 1989 г. по дело Fratelli Costanzo, 103/88, Recueil, стр. 1839) и на директиви за хармонизиране на данъка върху оборота (вж. Решение от 19 януари 1982 г. по дело Becker, 8/81 Recueil, стр. 53).

24      Да се разшири тази съдебната практика до отношенията между частноправните субекти, би означавало да се признае на Общността правомощието да приема с непосредствено действие задължения в тежест на частноправните субекти, след като тя разполага с такава компетентност само когато е оправомощена да приема регламенти.

25      От това следва, че при липсата на мерки за транспониране на Директивата в предвидените срокове, потребителите не могат да обосноват право на отказ срещу търговци, с които са сключили договор, със самата директива и да се позоват на такова право пред национална юрисдикция.

26      Освен това е необходимо да се напомни, че според постоянната съдебна практика след решението от 10 април 1984 г. по дело Von Colson и Kamann (14/83, Recueil, стр. 1891, точка 26), произтичащото от директива задължение за държавите-членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по член 5 от Договора да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите-членки включително върху съдебните органи в рамките на тяхната компетентност. От Решението на Съда от 13 ноември 1990 г. по дело Marleasing (С-106/89, Recueil, стр. I-4135, точка 8) и от Решението на Съда от 16 декември 1993 г. по дело Wagner Miret (С-334/92, Recueil, стр. I-6911, точка 20) следва, че при прилагането на националното право, независимо от това дали е прието преди или след Директивата, националната юрисдикция, която следва да тълкува това право, трябва да го направи, доколкото е възможно в светлината на текста и целта на Директивата, за да се постигне резултатът, посочен в нея и за да се съобрази по този начин с член 189, трета алинея от Договора.

27      В случай че предвиденият от Директивата резултат не може да бъде постигнат посредством тълкуване, следва също да се напомни, че според Решението на Съда от 19 ноември 1991 г. по дело Francovich и др. (С-6/90 и С-9/90, Recueil, стр. I-5357, точка 39) общностното право налага на държавите-членка да поправят вредите, причинени на частноправните субекти поради нетранспонирането на директива, доколкото са изпълнени три условия. Най-напред, целта на дадена директива трябва да бъде предоставяне на права на частноправни субекти. По-нататък, съдържанието на тези права трябва да може да бъде установено въз основа на разпоредбите на дадена директива. Накрая, трябва да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и претърпяната вреда.

28      Безспорно Директивата за договорите, сключени извън търговския обект, цели да предостави права на частноправни субекти, а и не по-малко сигурно е, че минималното съдържание на тези права може да бъде установено въз основа на разпоредбите на Директивата (вж. точка 17 по-горе).

29      След като е имало вреда и тя се е дължала на неизпълнението от страна на държавата на нейно задължение, националната юрисдикция следва да осигури в рамките на националното право за отговорността правото на увредените потребители да получат обезщетение.

30      По този начин, що се отнася до втория проблем, поставен от националната юрисдикция, и с оглед на горепосочените съображения, следва да се отговори, че при липсата на мерки за транспониране на Директивата в предвидените срокове, потребителите не могат да обосноват право на отказ срещу търговците, с които са сключили договор, със самата директива и да се позоват на такова право пред национална юрисдикция. Все пак националната юрисдикция е длъжна, когато прилага разпоредби от националното право, независимо от това дали са приети преди или след Директивата, да ги тълкуват доколкото е възможно в светлината на текста и целта на тази директива.

 По съдебните разноски

31      Разходите, направени за представяне на становища пред Съда от датското, германското, гръцкото, френското, италианското, нидерландското правителство и от Обединеното кралство и Комисията на Европейската общност, не подлежат на възстановяване. С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред препращащата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения

СЪДЪТ,

произнасяйки се по въпроса, поставен от Giudice conciliatore di Firenze с Определение от 24 януари 1992 г., реши:

1)      Член 1, параграф 1, членове 2 и 5 от Директива 85/577/ЕИО на Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект, са безусловни и достатъчно точни при определяне на лицата, в полза на които те са приети и при определяне на минималния срок, в който трябва да бъде изпратен отказът.

2)      При липсата на мерки за транспониране на Директива 85/577/ЕИО в предвидените срокове потребителите не могат да обосноват право на отказ срещу търговците, с които са сключили договор, със самата директива и да се позоват на такова право пред национална юрисдикция. Все пак националната юрисдикция е длъжна, когато прилага разпоредби от национално право, независимо от това дали са приети преди или след Директивата, да ги тълкуват доколкото е възможно в светлината на текста и целта на тази директива.

Постановено в открито съдебно заседание в Люксембург на 14 юли 1994 година.

* Език на производството: италиански.