–

за Coöperatieve Vereniging SNB-REACT U.A., от K. Turk, vandeadvokaat, и от M. Pild, advokaat,

–

за естонското правителство, от N. Grünberg, в качеството на представител,

–

за холандското правителство, от M. K. Bulterman и P. Huurnink, както и от J. Langer, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от F. Wilman и E. Randvere, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, буква в) от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост (ОВ L 157, 2004 г., стр. 45; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 2, стр. 56), както и на членове 12—14 от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар („Директива за електронната търговия“) (ОВ L 178, 2000 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Coöperatieve Vereniging SNB-REACT U. A. (наричано по-нататък „SNB-REACT“) и г‑н Deepak Mehta във връзка с отговорността на последния за нарушаването на правата на десет притежатели на марки.

3

Съображение 42 от Директива 2000/31 гласи:

„Освобождаването от отговорност, което е предвидено в настоящата директива, се отнася само за случаи, при които дейността на доставчика на услуги на информационното общество е ограничена до техническия процес на експлоатация и предоставяне на достъп до комуникационна мрежа, по която доставената от трети страни информацията, се пренася или временно съхранява, с единствена цел да се повиши ефективността на преноса ѝ; тази дейност има чисто технически, автоматичен и пасивен характер, което означава, че доставчикът на услуги на информационното общество няма нито познания, нито контрол върху пренасяната или съхранявана информация“.

4

Глава II от тази директива, озаглавена „Принципи“, съдържа по-специално, раздел 4, озаглавен „Отговорност на междинни доставчици на услуга“, който включва членове 12—15 от Директивата.

5

Член 12 от същата директива, озаглавен „Обикновен пренос“, гласи:

„1.   Когато се предоставя услуга на информационното общество, която се състои в пренасяне по комуникационната мрежа на информация[, предоставена от] получателя на услугата, или предоставяне на достъп до комуникационна мрежа, държавите членки гарантират, че доставчикът на услуги не носи отговорност за пренесената информация […]

[…]

3.   Този член не засяга възможността съд или административен орган, в съответствие с правните системи на държавите членки, да изисква доставчикът на услуги да прекъсне или предотврати нарушение“.

6

Член 13 от Директива 2000/31, озаглавен „Кеширане“, предвижда:

„1.   В случаите, когато се предоставя услуга на информационното общество, която се състои в пренасяне по комуникационна мрежа на информация, предоставена [от] получател на услугата, държавите членки гарантират, че доставчикът на услуги не носи отговорност за автоматичното, [междинно] и временно съхраняване на тази информация, което се извършва с единствената цел да се подобри ефективността на по-нататъшния пренос на информация до други получатели на услугата по тяхна заявка […]

[…]

2.   Този член не засяга възможността съд или административен орган, в съответствие с правните системи на държавите членки, да изисква от доставчика на услуги да прекрати или предотврати нарушение“.

7

Съгласно член 14 от Директивата, озаглавен „[Хостинг]“:

„1.   Когато се предоставя услуга на информационното общество, която се състои в съхраняване на информация, предоставяна [от] получателя на услугата, държавите членки гарантират, че доставчикът на услуги не носи отговорност за информацията, съхранена по молба на получателя на услугата […]

[…]

3.   Този член не засяга възможността съдебен или административен орган, в съответствие с правните системи на държавите членки, да изисква от доставчика на услуги да прекрати или предотврати нарушение, нито засяга възможността [държавите членки] да предвидят процедури, които уреждат отстраняване или блокиране на достъпа до информация“.

8

Съображение 18 от Директива 2004/48 гласи:

„Лицата, които имат право да поискат прилагането на [предвидените от настоящата директива] мерки, процедури и средства за защита, следва да не бъдат само притежателите на правата, но също и лица, които имат пряк интерес и [активна процесуална легитимация], доколкото е разрешен[а] и е в съответствие с приложимото законодателство, което може да включва професионални организации, на които е възложено управлението на тези права или защитата на поверените им колективни и индивидуални интереси“.

9

Глава I от Директивата, озаглавена „Цел и обхват“, включва по-специално член 2, озаглавен „Обхват“, чийто параграф 1 предвижда:

„Без да се засягат средствата, които са или могат да бъдат предвидени в законодателството на [Европейския съюз] или в националното законодателство, доколкото тези средства могат да са по-благоприятни за притежателите на права, мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в настоящата директива, се прилагат в съответствие с член 3 за всички нарушения на права върху интелектуална собственост, както е предвидено в законодателството на [Европейския съюз] и/или в националното законодателство на съответната държава членка“.

10

Глава II от Директива 2004/48, озаглавена „Мерки, процедури и средства за защита“, включва по-специално член 4, озаглавен „Лица, които имат право да подадат заявление за прилагане на мерките, процедурите и средствата за защита“, който гласи следното:

„Държавите членки признават следните лица като такива, които имат право да търсят прилагане на тези мерки, процедури и средства за защита, посочени в настоящата глава:

11

Член 3 от Тsiviilkohtumenetluse seadustik (Граждански процесуален кодекс) (RT I 2005, 26, 197) е озаглавен „Право на иск“ и параграф 2 от него предвижда:

„В предвидените от закона случаи съдът разглежда гражданско дело и когато е сезиран от лице с цел защита на предполагаеми защитени от закона права или интереси на трето лице или на обществеността“.

12

Член 601 от Кaubamärgiseadus (Закон за марките) (RT I 2002, 49, 308) е озаглавен „Представители по дела в областта на марките“ и параграф 2 от него гласи:

„При защитата на своите права притежателят на марка може да бъде представляван от организация с процесуална правоспособност, която осъществява представителство на притежатели на марки и в която той членува“.

13

Член 8 от Infoühiskonna teenuse seadus (Закон за услугите на информационното общество) (RT I 2004, 29, 191), озаглавен „Ограничаване на отговорността в случаите на обикновен пренос на информация и предоставяне на достъп до общественодостъпна съобщителна мрежа“, гласи следното:

„1.   Когато се предоставя услуга, която се състои само в пренасяне по общественодостъпна съобщителна мрежа на информацията, предоставена от потребителя на услугата, или в предоставяне на достъп до общественодостъпна съобщителна мрежа, доставчикът на услуги не отговаря за съдържанието на пренесената информация […]“.

14

Член 9 от този закон, озаглавен „Ограничаване на отговорността в случай на „кеширане“, гласи:

„Когато се предоставя услуга, която се състои в пренасяне по общественодостъпна съобщителна мрежа на информацията, предоставена от потребител, при което по технически причини съответният метод на пренос налага междинно съхраняване на тази информация („кеширане“), доставчикът не носи отговорност за автоматичното, междинно и временно съхраняване, когато тази услуга се извършва с единствената цел да се подобри ефективността на по-нататъшния пренос на информация по заявка на други потребители […]“.

15

Член 10 от същия закон е озаглавен „Ограничаване на отговорността в случай на предоставяне на услуга по съхраняване на информация“ и параграф 1 от него предвижда:

„Когато се предоставя услуга, която се състои в съхраняване на информацията, предоставена от потребител на услугата, доставчикът не носи отговорност за съдържанието на информацията, съхранена по заявка на потребител на услугата […]“.

16

SNB-REACT е организация, установена в Амстердам (Холандия), осъществяваща колективно представителство на притежатели на марки.

17

Тя предявява пред Harju Maakohus (Първоинстанционен съд Харю, Естония) иск срещу г‑н Mehta за преустановяване на нарушаването на правата на десет от членовете ѝ, за недопускане на бъдещи нарушения и за осъждането на г‑н Mehta да заплати обезщетение за причинените вреди.

18

В подкрепа на този иск SNB-REACT изтъква, че г‑н Mehta е регистрирал имена на интернет домейни, които неправомерно използвали знаци, идентични на марки, притежавани от членовете ѝ, както и уебсайтове, от които неправомерно се продавали стоки, обозначени с такива знаци. Освен това SNB-REACT заявява, че г‑н Mehta притежавал IP адреси, съответстващи на посочените имена на домейни и сайтове. Накрая тя поддържа, че г‑н Mehta носи отговорност поради неправомерното използване на разглежданите знаци от посочените имена на домейни и сайтове, за което е бил многократно уведомяван.

19

В своя защита г‑н Mehta твърди, че нито е регистрирал посочените от SNB-REACT имена на домейни и уебсайтове, нито е използвал по какъвто и да е начин знаци, идентични на притежаваните от членовете на тази организация марки. Освен това, като признава, че е притежател на 38000 IP адреса, той отбелязва, че само ги е отдал под наем на две дружества — трети лица. Накрая посочва, че предвид тази дейност той трябвало да бъде считан единствено за доставчик на достъп до електронна съобщителна мрежа, както и за преносител на информация.

20

Harju Maakohus (Първоинстанционен съд Харю) отхвърля иска на SNB-REACT, като на първо място приема, че организацията няма право да предяви от свое име иск за защита на правата на своите членове и за обезщетение за причинените с нарушението на тези права вреди. В това отношение посочената юрисдикция установява, че самата SNB-REACT не притежава права върху визираните в иска ѝ марки, след което приема, че член 601, параграф 2 от Закона за марките трябва да бъде тълкуван в смисъл, че подобна организация няма право на иск, освен за целите на представителството на своите членове.

21

На второ място, Harju Maakohus (Първоинстанционен съд Харю) счита, че представените от SNB-REACT доказателства позволяват да се приеме, че г‑н Mehta е притежател на IP адреси, свързани с имената на интернет домейни, които неправомерно използват знаци, идентични на притежаваните от членовете на тази организация марки, както и с уебсайтове, които неправомерно продават стоки, обозначени с такива знаци. За сметка на това същият приема, че тези доказателства не установяват нито че г‑н Mehta е притежател на тези имена на домейни и на тези уебсайтове, нито че самият той е използвал неправомерно разглежданите знаци. С оглед на тези съображения посочената юрисдикция стига до заключението, че съгласно член 8 параграф 1 от Закона за услугите на информационното общество г‑н Mehta не може да носи отговорност за неправомерната дейност на лица, използващи посочените имена на домейни и сайтове.

22

Във въззивната си жалба до Tallinna Ringkonnakohus (Апелативен съд Талин, Естония) SNB-REACT поддържа, от една страна, че член 601, параграф 2 от Закона за марките може да се тълкува в смисъл, че разпоредбата предоставя на организация за колективно представителство правото от свое име да предяви иск за защита на правата и интересите на своите членове. От друга страна, първоинстанционният съд неправилно изключил всякаква отговорност на г‑н Mehta за предоставените от него услуги на лица, които използват имена на домейни и уебсайтове в рамките на дейност за онлайн продажба на фалшифицирани стоки. Всъщност предвиденото в член 8 параграф 1 от Закона за услугите на информационното общество ограничаване на отговорността се отнасяло за доставчиците на услуги, чиято роля се ограничавала до неутрални посредници, но не и за такива като г‑н Mehta, които знаят за наличието на нарушения на правата върху интелектуална собственост и изпълняват активна роля в извършването им.

23

В акта си за преюдициално запитване Tallinna Ringkonnakohus (Апелативен съд Талин) посочва, че с оглед на тези доводи и съмненията, които изпитва относно съвместимостта на вътрешното право с правото на Съюза, е необходимо преюдициално заключение на Съда по два въпроса.

24

На първо място, Tallinna Ringkonnakohus (Апелативен съд Талин) иска да се установи дали на организация като SNB-REACT не трябва да бъде предоставено право да предяви от свое име иск за защита на правата и интересите на своите членове. Поради това той моли Съда да тълкува член 4, буква в) от Директива 2004/48, за да му даде възможност да вземе обосновано решение при определяне на обхвата в главното производство на разпоредбите на член 3, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с член 601, параграф 2 от Закона за марките.

25

На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали г‑н Mehta може да носи отговорност, дори да не е използвал знаци в нарушение на правата, притежавани от членовете на SNB-REACT, при условие че той е предоставял услуги на лица, които експлоатират имената на домейни и уебсайтовете, използващи неправомерно такива знаци, като им е отдавал под наем IP‑адресите, които притежава, по начин, позволяващ им да действат анонимно. Той посочва също, че отговорът на този въпрос зависи от смисъла на членове 12—14 от Директива 2000/31, които са транспонирани във вътрешното право с членове 8—10 от Закона за услугите на информационното общество.

26

При тези обстоятелства Тallinna Ringkonnakohus (Апелативен съд Талин) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

27

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, буква в) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки са длъжни да признаят на организация за колективно представителство на притежатели на марки като тази по главното производство правото от свое име да търси прилагане на средствата за защита, предвидени в тази директива, по отношение на правата на тези притежатели, както и правото от свое име да предявява искове пред съдилищата във връзка с посочените права.

28

В това отношение в самото начало следва да се отбележи, че докато член 4, буква а) от Директива 2004/48 предвижда, че държавите членки признават във всички случаи на притежателите на права върху интелектуалната собственост правото да търсят прилагане на мерките, процедурите и средствата за защита, посочени в глава II от тази директива, и в трите хипотези по член 4, букви б)—г) от Директивата се уточнява, че държавите членки признават същото право на други лица и на някои организации само доколкото се разрешава от приложимото законодателство и в съответствие с неговите разпоредби.

29

По-специално, съгласно член 4, буква в) от Директива 2004/48 държавите членки признават такова право на организациите за колективно управление на права върху интелектуалната собственост, които са редовно признати като лица, имащи правото да представляват притежатели на права върху интелектуална собственост, доколкото се разрешава от приложимото законодателство и в съответствие с неговите разпоредби.

30

Предвид тази формулировка следва да се уточнят смисълът и обхватът на понятията „приложимо законодателство“, от една страна, и „се разрешава“, от друга страна.

31

Най-напред по отношение на препращането към приложимото законодателство, съдържащо се в член 4, буква в) от Директива 2004/48, съгласно член 2, параграф 1 от тази директива то следва да се разбира както в смисъл на съответното национално законодателство, така и евентуално на законодателството на Съюза.

32

След това по отношение на втория елемент, посочен в точка 30 от настоящото решение, следва да се отбележи, че член 4, буква в) от Директива 2004/48 не може да се тълкува в смисъл, че предоставя неограничена свобода на държавите членки да признаят или да не признаят на организациите за колективно управление на права върху интелектуалната собственост правото да търсят от свое име прилагане на средствата за защита, предвидени с тази директива, по отношение на посочените права. Всъщност подобно тълкуване би лишило изцяло от полезен ефект тази разпоредба, която има за цел да хармонизира законодателствата на посочените държави.

33

Освен това, видно от съображение 18 от Директива 2004/48, в светлината на което трябва да се разглежда посочената разпоредба, законодателят на Съюза цели правото да се иска прилагането на мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени с тази директива, да бъде признато не само на притежателите на права върху интелектуалната собственост, но също и на лица, които имат пряк интерес от защитата на тези права, както и активна процесуална легитимация, доколкото се разрешава от приложимото законодателство и е в съответствие с неговите разпоредби. Също така това съображение посочва, че тази втора категория лица може да включва професионални организации, на които е възложено управлението на тези права или защитата на поверените им колективни и индивидуални интереси.

34

Следователно член 4, буква в) от Директива 2004/48, тълкуван в светлината на съображение 18 от същата, трябва да се разбира в смисъл, че ако организация, на която е възложено колективното управление на права върху интелектуалната собственост и на която е признато правото да представлява притежателите на тези права, според националното законодателство се счита, че има пряк интерес от защитата на тези права, от една страна, а от друга, това законодателство ѝ признава активна процесуална легитимация и държавите членки са длъжни да признаят на тази организация правото да търси прилагане на мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени с тази директива, както и да предявява искове пред съдилищата във връзка с посочените права.

35

В този смисъл член 4, буква в) от Директива 2004/48 цели да гарантира — когато организация, на която е възложено колективното управление на права върху интелектуалната собственост и която представлява притежателите на тези права, съгласно вътрешното право разполага с активна процесуална легитимация с цел защита на тези права — че същата ще ѝ бъде изрично призната във връзка с мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени с тази директива.

36

Ако това условие не е налице, държавите членки нямат подобно задължение за признаване.

37

В случая актът за преюдициално запитване посочва, че страна по делото е организация за колективно представителство на притежатели на марки.

38

Запитващата юрисдикция следва да установи дали според националното законодателство се счита, че подобна организация има пряк интерес от защитата на правата на представляваните от нея притежатели на марки, и дали това законодателство ѝ предоставя активна процесуална легитимация, в който случай трябва да ѝ бъде признато правото да търси прилагане на мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени с тази директива.

39

Поради изложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 4, буква в) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки са длъжни да признаят на организация за колективно представителство на притежатели на марки като тази по главното производство правото от свое име да търси прилагане на средствата за защита, предвидени в тази директива, по отношение на правата на тези притежатели, както и правото от свое име да предявява искове пред съдилищата във връзка с посочените права, при условие че според националното законодателство тази организация има пряк интерес от защитата на подобни права и това законодателство ѝ предоставя активна процесуална легитимация за целта, което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

40

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали членове 12—14 от Директива 2000/31 трябва да се тълкуват в смисъл, че предвидените с тях ограничения на отговорността са приложими спрямо доставчик на услуга за отдаване под наем и регистриране на IP адреси, която позволява анонимното използване на имената на домейни в интернет, каквато е разглежданата в главното производство.

41

В това отношение, видно от заглавието на Директива 2000/31, и по-специално от формулировката на член 12 параграф 1, на член 13 параграф 1 и на член 14 параграф 1 от тази директива, тези три разпоредби са приложими в случай на предоставяне на услуга на информационното общество.

42

Законодателят е дефинирал понятието „услуга на информационното общество“ като услуга, която обхваща услугите, предоставяни на разстояние посредством електронно оборудване за обработка и съхраняване на данни, при индивидуално поискване от страна на получателя на услугите, обикновено срещу заплащане (решение от 23 март 2010 г., Google France и Google, C‑236/08—C‑238/08, EU:C:2010:159, т. 110). Освен това, видно от практиката на Съда, това понятие включва по-специално услугите, които способстват за контактите между лицата, извършващи дейност, свързана с онлайн продажби, и техните клиенти (вж. в този смисъл решение от 12 юли 2011 г., L’Oréal и др., C‑324/09, EU:C:2011:474, т. 109). В конкретния случай, доколкото Съдът не разполага с достатъчно доказателства, за да определи дали разглежданата в главното производство услуга попада в посоченото понятие, това следва да провери запитващата юрисдикция.

43

В случай на предоставяне на такава услуга следва да се установи дали ограниченията на отговорността, предвидени в член 12 параграф 1, член 13 параграф 1 и член 14 параграф 1 от Директива 2000/31, са приложими по отношение на нейния доставчик.

44

В това отношение най-напред е необходимо да се определи разпоредбата, под чието действие попада разглежданата услуга, като за тази цел се установи дали с оглед на характеристиките си същата представлява услуга за „обикновен пренос“, за форма на съхраняване, наречена „кеширане“, или за хостинг.

45

Ако това е така, на следващо място е необходимо да се провери дали са изпълнени условията, които се отнасят до конкретната разглеждана категория услуги, съдържащи се съответно в член 12 параграф 1, член 13, параграф 1 или член 14 параграф 1 от Директива 2000/31.

46

Все пак от акта за преюдициално запитване е видно, че поставеният въпрос не е за допълнителни уточнения относно тълкуването на условията, посочени в предходните две точки от настоящото решение, а се отнася единствено до критериите, позволяващи да се установи дали услуга като разглежданата в главното производство има чисто технически, автоматичен и пасивен характер.

47

В това отношение според постоянната съдебна практика член 12 параграф 1; член 13, параграф 1 и член 14, параграф 1 от Директива 2000/31 трябва да се разглеждат в светлината на съображение 42 от същата директива, от което следва, че предвиденото в нея освобождаване от отговорност обхваща само случаите, при които дейността на доставчика на услуги в рамките на информационното общество има чисто технически, автоматичен и пасивен характер, което означава, че посоченият доставчик няма нито познания, нито контрол върху информацията, пренасяна или съхранявана от лицата, на които предоставя своите услуги (решения от 23 март 2010 г., Google France и Google, C‑236/08—C‑238/08, EU:C:2010:159, т. 113 и от 15 септември 2016 г., Mc Fadden, C‑484/14, EU:C:2016:689, т. 62).

48

За сметка на това, подобно ограничаване на отговорността е неприложимо в случай, при който доставчик на услуги на информационното общество има активна роля, позволяваща на клиентите му да оптимизират дейността си за онлайн продажби (вж. в този смисъл решение от 12 юли 2011 г., L’Oréal и др., C‑324/09, EU:C:2011:474, т. 113, 116 и 123, както и цитираната съдебна практика).

49

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че доставчикът в главното производство предоставя услуга за отдаване под наем и регистриране на IP адреси, която позволява на клиентите му анонимно използване на имена на домейни и уебсайтове.

50

При това положение националната юрисдикция следва да се увери, в светлината на съвкупността от относими факти и доказателства, че такъв доставчик няма нито познанията, нито контрола върху пренасяната или съхраняваната от клиентите му информация и не изпълнява активна роля, позволявайки на тези клиенти да оптимизират дейността си, свързана с онлайн продажби.

51

Важно е да се отбележи обаче, че ако след извършената проверка запитващата юрисдикция стигне до извода, че разглежданата в главното производство дейност на доставчика може да се ползва от ограниченията на отговорността, посочени в точка 43 от настоящото решение, тази юрисдикция може, съгласно член 12, параграф 3, член 13, параграф 2 и член 14, параграф 3 от Директива 2000/31, в случай на достатъчни доказателства за нарушаване или опасност от нарушаване на право върху интелектуалната собственост, да разпореди на съответното лице да преустанови нарушението или да не допуска извършването му (решение от 15 септември 2016 г., Mc Fadden, C‑484/14, EU:C:2016:689, т. 77, 78 и 94).

52

Поради изложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че членове 12—14 от Директива 2000/31 трябва се тълкуват в смисъл, че предвидените с тях ограничения на отговорността са приложими спрямо доставчик на услуга за отдаване под наем и регистриране на IP адреси, която позволява анонимното използване на имената на домейни в интернет, каквато е разглежданата в главното производство, стига тази услуга да спада към някоя от категориите услуги, посочени в тези членове, и да отговаря изцяло на съответните условия, доколкото дейността на такъв доставчик има чисто технически, автоматичен и пасивен характер, което означава, че той няма нито познанията, нито контрола върху пренасяната или съхранявана от клиентите му информация и не изпълнява активна роля, позволявайки на тези клиенти да оптимизират дейността си, свързана с онлайн продажби, което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

53

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши: