РЕШЕНИЕ НА СЪДА

8 април 1976 година(*)

„Равно заплащане на жените и мъжете“

[…]

По дело 43/75

с предмет искане, отправено до Съда на основание член 177 от Договора за ЕИО от Cour du travail de Bruxelles, за постановяване във връзка с висящото пред тази юрисдикция дело между

Gabrielle Defrenne, бивша стюардеса, с местожителство в Брюксел (Bruxelles-Jette),

и

Société Anonyme Belge de Navigation Aérienne Sabena, със седалище в Брюксел,

на преюдициално заключение за тълкуване на член 119 от Договора за ЕИО,

СЪДЪТ,

в състав: г‑н R. Lecourt, председател, г‑н H. Kutscher и г‑н A. O’Keeffe, председатели на състави, г‑н A. M. Donner, г‑н J. Mertens de Wilmars, г‑н P. Pescatore и г‑н M. Sørensen, съдии,

генерален адвокат: г‑н А. Trabucchi,

секретар: г‑н A. Van Houtte,

постанови настоящото

Решение

[…]

От правна страна

1        С решение от 23 април 1975 г., постъпило в секретариата на Съда на 2 май същата година, на основание член 177 от Договора за ЕИО Cour du Travail de Bruxelles (Съд по трудови спорове, Брюксел) отправя до Съда два преюдициални въпроса относно действието и прилагането на член 119 от Договора във връзка с принципа за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд.

2        Тези въпроси са повдигнати в рамките на спор между стюардеса и нейния работодател — SA Sabena, по повод на обезщетението, което ищцата по главното производство претендира, тъй като през периода от 15 февруари 1963 г. до 1 февруари 1966 г. като работник от женски пол е била обект на дискриминация в заплащането в сравнение с нейни колеги от мъжки пол, които са полагали равен труд като стюарди.

3        Според решението за препращане страните са съгласни, че трудът на стюардесата е равен с този на стюарда, и при тези обстоятелства не оспорват наличието на дискриминация в заплащането във вреда на стюардесата по време на разглеждания период.

 По първия въпрос (непосредствено действие на член 119)

4        С първия въпрос се иска да се установи дали член 119 от Договора „сам по себе си въвежда непосредствено във вътрешното право на всяка държава-членка принципа за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд“ и дали „при това положение независимо от националните разпоредби поражда право на работниците да сезират националните юрисдикции, за да осигурят спазването на този принцип“.

5        При утвърдителен отговор се иска да се установи и от кой момент трябва да бъде признато това действие на член 119.

6        Отговорът на последната част от първия въпрос ще бъде даден с отговора на втория въпрос.

7        Въпросът за непосредственото действие на член 119 трябва да се разглежда в светлината на принципа за равно заплащане, целта на тази разпоредба и нейното място в системата на Договора.

8        Член 119 преследва двойна цел.

9        Първо, в светлината на различната степен на развитие на социалните законодателства в различните държави-членки, целта на член 119 е да се избегне ситуацията, при която в условията на конкуренция в Общността предприятията, установени в държави, които действително са въвели принципа за равно заплащане, се оказват в по-неблагоприятно конкурентно положение от предприятията, установени в държави, които все още не са премахнали дискриминацията в заплащането на работниците от женски пол.

10      Второ, тази разпоредба е част от социалните цели на Общността, която не се свежда само до икономически съюз, а посредством общи действия трябва да осигури социален напредък и постоянно усъвършенстване на условията на живот и труд на европейските народи, както се изтъква в преамбюла на Договора.

11      Тази цел е подчертана чрез включването на член 119 в главата, посветена на социалната политика, чиято първа разпоредба, а именно член 117, посочва „необходимостта от насърчаване на подобряването на условията на живот и труд, така че да се постигне тяхното хармонизиране, докато се осъществява подобряването“.

12      Тази двойна цел, която е едновременно икономическа и социална, показва, че принципът за равно заплащане е сред основополагащите принципи на Общността.

13      Това впрочем обяснява защо Договорът предвижда цялостното прилагане на този принцип още в края на първия етап от преходния период.

14      Затова при тълкуването на тази разпоредба не може да се изведе основателен довод от забавянето и съпротивата, поради които в определени държави-членки закъснява ефективното прилагане на този съществен принцип.

15      По-конкретно, тъй като член 119 е свързан с хармонизирането на условията на труд, докато се осъществява подобряването им, следва да се отхвърли възражението, че този член може да бъде спазен по друг начин, освен чрез увеличаването на най-ниските трудови възнаграждения.

16      Съгласно член 119, първа алинея държавите-членки са длъжни да осигурят и да отстояват „прилагането на принципа за равно заплащане на мъжете и жените за равен труд“.

17      Втора и трета алинея от същия член добавят известни уточнения в понятията за заплащане и труд, използвани в първа алинея.

18      При прилагането на тези разпоредби в рамките на цялостния обхват на член 119 следва да се прави разлика между пряката и открита дискриминация, която може да се установи и единствено с помощта на възприетите в посочения член критерии за равен труд и равно заплащане, и непряката и прикрита дискриминация, която може да се идентифицира само посредством по-конкретни разпоредби за прилагане с общностен или национален характер.

19      Не може да не се признае, че цялостното осъществяване на следваната от член 119 цел чрез премахване на всяка пряка или непряка дискриминация между мъжете и жените на равнището не само на отделните предприятия, но и на цели отрасли на промишлеността и дори на икономиката като цяло, може в определени случаи да предполага определянето на критерии, чието прилагане изисква предприемането на подходящи общностни или национални мерки.

20      Това разбиране се налага още повече поради факта, че общностните актове по този въпрос, които ще бъдат разгледани с отговора на втория въпрос, прилагат член 119, като разширяват стриктния критерий за „равен труд“, по-специално в съответствие с разпоредбите на Конвенция № 100 за равенството в заплащането от 1951 г. на Международната организация по труда, член 2 от която установява принципа за равенство на заплащането за труд „с равна стойност“.

21      Като пряка дискриминация, която може да се установи и единствено с помощта на предоставения от член 119 критерий, трябва да се разглежда по-специално дискриминацията, която произтича от законодателните разпоредби или от колективните трудови договори, тъй като тя може да бъде различена въз основа на чисто правен анализ.

22      Това се отнася и до случаите на неравно заплащане на мъжете и жените за равен труд, полаган в едно и също публично или частно предприятие или служба.

23      При такова положение — както личи от самите констатации в решението за препращане — съдът е в състояние да установи всички фактически обстоятелства, които му дават възможност да прецени дали работник от женски пол получава по-ниско заплащане от работник от мъжки пол със същите служебни задължения.

24      При подобни хипотези член 119 може да има непосредствено действие и следователно да поражда за правните субекти права, които юрисдикциите трябва да защитават.

25      Освен това разпоредбите на националните законодателства, приети в приложение на принципа за равно заплащане, като общо правило по същество само възпроизвеждат текста на член 119 по отношение на пряката дискриминация в случаите на равен труд.

26      Във връзка с това белгийското законодателство е особено показателно, тъй като член 14 от Кралски указ № 40 от 24 октомври 1967 година за труда на жените се ограничава с потвърждаване на правото на всеки работник от женски пол да предяви иск пред компетентния съд за прилагане на принципа за равно заплащане по член 119, към който той само препраща.

27      На този извод не може да се противопостави формулировката, използвана в член 119.

28      Първо, употребата на думата „принцип“ в този член не може да се изтъква като довод срещу непосредственото му действие, тъй като на езика на Договора този термин се използва именно за да се укаже основополагащият характер на определени разпоредби, както е видно например от заглавието на част първа от Договора, озаглавена „Принципи“, и от член 113, според който търговската политика на Общността се основава на „единни принципи“.

29      Омаловажаването на това понятие до равнището на неясно указание косвено би засегнало самите основи на Общността и съгласуваността на външните ѝ отношения.

30      Освен това не може да се изведе довод от факта, че член 119 посочва изрично само „държавите-членки“.

31      В действителност, както Съдът вече установи в други случаи, фактът, че определени разпоредби на Договора са формално адресирани до държавите-членки, не изключва възможността в същото време с тях да се предоставят права на всеки частноправен субект, който е заинтересован от спазването на установените по този начин задължения.

32      От самия текст на член 119 следва, че той налага на държавите императивно задължение за постигане на конкретен резултат в определен срок.

33      Ефективното действие на тази разпоредба не трябва да се накърнява поради обстоятелството, че наложеното от Договора задължение не е изпълнено от някои държави-членки и че общите институции не са взели достатъчни мерки срещу това бездействие.

34      Приемането на обратното становище би създало опасност нарушението на правото да се издигне в правило за тълкуване — позиция, с която Съдът не може да се съгласи, без да влезе в противоречие с възложената му с член 164 от Договора задача.

35      Накрая, с посочването на „държавите-членки“ в член 119 се има предвид държавите при изпълнението на всички онези от техните функции, които могат действително да допринесат за прилагането на принципа за равно заплащане.

36      Ето защо обратно на твърденията, изложени в хода на производството, тази разпоредба съвсем не се изчерпва с препращане към правомощията на националните законодателни органи.

37      Поради това посочването на „държавите-членки“ в член 119 не може да се тълкува като изключващо участието на съдебната власт при непосредственото прилагане на Договора.

38      Не може да се приеме и възражението, че прилагането на принципа за равно заплащане от вътрешните юрисдикции ще доведе до изменение на договореното между страните в актове, сключени при условията на автономия на волята на лицата и организациите, като например индивидуалните договори и колективните трудови договори.

39      Всъщност тъй като член 119 има императивен характер, забраната за дискриминация между мъжете и жените се налага не само по отношение на действията на органите на власт, но се разпростира и по отношение на всички договори, с които се цели колективното уреждане на труда на наетите лица, както и по отношение на договорите между частноправни субекти.

40      Следователно на първия въпрос трябва да се отговори, че позоваването пред националните юрисдикции на принципа за равно заплащане по член 119 е възможно и тези юрисдикции са длъжни да гарантират защитата на правата, които тази разпоредба предоставя на правните субекти, по-специално в случай на дискриминация, произтичаща пряко от законодателни разпоредби или от колективни трудови договори, както и в случай на неравно заплащане на жените и мъжете за равен труд, когато е полаган в едно и също частно или публично предприятие или служба.

 По втория въпрос (прилагане на член 119 и съответни правомощия на Общността и на държавите-членки)

41      С втория въпрос се иска да се установи дали член 119 става „приложим във вътрешното право на държавите-членки посредством актове, приети от органите на Общността“, или трябва „в тази област да се признае изключителната компетентност на националния законодател“.

42      В съответствие с изложеното дотук този въпрос е уместно да бъде разгледан заедно с въпроса от кой момент трябва да се признае непосредственото действие на член 119.

43      Предвид всички тези въпроси е необходимо първо да се установи хронологията на приетите на общностно равнище актове за осигуряване на прилагането на разпоредбата, чието тълкуване се иска.

44      Самият член 119 предвижда, че прилагането на принципа за равно заплащане трябва да бъде еднакво осигурено най-късно до края на първия етап от преходния период.

45      Предоставените от Комисията сведения показват наличието на съществени разлики и несъответствия при прилагането на този принцип в различните държави.

46      Макар че в някои държави-членки принципът до голяма степен е приложен още преди влизането в сила на Договора или посредством изрични конституционни и законови разпоредби, или чрез социални практики, залегнали в колективните трудови договори, в други държави цялостното му прилагане претърпява продължително забавяне.

47      При това положение на 30 декември 1961 г., ден преди изтичането на определения в член 119 краен срок, държавите-членки приемат Резолюция относно изравняването на заплатите на мъжете и жените, чиято цел е да уточни някои аспекти на материалното съдържание на принципа за равно заплащане, като същевременно отложи прилагането му съгласно разсрочен във времето план.

48      Съгласно текста на тази резолюция всяка пряка и непряка дискриминация трябва да бъде напълно премахната до 31 декември 1964 г.

49      Предоставените от Комисията сведения показват, че въпреки това няколко от старите държави-членки не спазват сроковете на резолюцията и по тази причина, в контекста на задачите, възложени ѝ с член 155 от Договора, Комисията е принудена да организира срещи с представителите на правителствата и социалните партньори, за да се проучи положението и да се съгласуват мерките за насърчаване на напредъка към цялостно осъществяване на посочената в член 119 цел.

50      Това довежда до изготвянето на поредица от доклади относно положението в държавите-членки учредителки, последният от които е от 18 юли 1973 г. и обобщава всички данни.

51      В заключение от този доклад Комисията обявява намерението си да започне производства за нарушение по член 169 от Договора срещу държавите-членки, които към тази дата не са изпълнили задълженията си по член 119, без обаче това предупреждение да бъде последвано от по-нататъшни действия.

52      След подобни консултации с компетентните органи на новите държави-членки в доклада си от 17 юли 1974 г. Комисията посочва, че от 1 януари 1973 г. член 119 се прилага изцяло и за тези държави и от тази дата те се намират в същото положение като държавите-членки учредителки.

53      От своя страна, за да ускори цялостното прилагане на член 119, на 10 февруари 1975 г. Съветът приема Директива 75/117 за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно прилагането на принципа за равно заплащане на мъжете и жените (ОВ L 45, стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 156).

54      Тази директива уточнява определени аспекти на материалния обхват на член 119 и предвижда редица разпоредби, по същество предназначени да подобрят съдебната защита на работниците, които евентуално са претърпели вреди поради неприлагането на установения в член 119 принцип за равно заплащане.

55      Член 8 от тази директива предоставя на държавите-членки срок от една година да въведат в сила подходящите законови, подзаконови и административни разпоредби.

56      От изричния текст на член 119 следва, че прилагането на принципа за равно заплащане на мъжете и жените трябва да бъде изцяло осигурено и необратимо до края на първия етап от преходния период, а именно до 1 януари 1962 г.

57      С Резолюцията на държавите-членки от 30 декември 1961 г. не може да се въвеждат действителни промени в определения от Договора краен срок, като това не засяга действието ѝ за насърчаване и ускоряване на цялостното прилагане на член 119.

58      Всъщност освен когато със специални разпоредби не е предвидено друго, Договорът може да се изменя единствено чрез преразглеждането му в съответствие с член 236.

59      Нещо повече, от изложеното дотук следва, че при липсата на преходни разпоредби принципът на член 119 изцяло поражда правните си последици по отношение на новите държави-членки, считано от влизането в сила на Договора за присъединяване, а именно от 1 януари 1973 г.

60      Това правно положение не може да бъде изменено с Директива 75/117, която е приета на основание на член 100 за сближаването на законодателствата и чиято цел е да насърчи правилното прилагане на член 119 посредством редица мерки на национално равнище по-специално с оглед премахването на непряката дискриминация, без да може нито да намали ефективното действие на този член, нито да измени неговото действие във времето.

61      Въпреки че член 119 е адресиран изрично до държавите-членки, като им налага задължението да осигурят в рамките на определен срок и след това да отстояват прилагането на принципа за равно заплащане, това задължение, поето от държавите, не изключва правомощията на Общността в тази област.

62      Напротив, наличието на правомощия на Общността произтича от факта, че член 119 е част от целите на Договора в областта на „социалната политика“, предмет на дял ІІІ, който от своя страна се намира в част трета, озаглавена „Политика на Общността“.

63      При липсата на изрично посочване в член 119 на евентуалните функции на Общността с оглед прилагането на социалната политика, необходимо е да се разгледа общата система на Договора и въведените с него способи като предвидените в членове 100 и 155, а когато е необходимо и предвидените в член 235.

64      Нито една разпоредба за прилагане, независимо дали приета от институциите на Общността или от националните органи, не може да накърни непосредственото действие на член 119, установено в отговора на първия въпрос.

65      Следователно на втория въпрос е необходимо да се отговори, че държавите-членки учредителки трябва да осигурят прилагането на член 119, считано от 1 януари 1962 г., когато започва вторият етап от преходния период, а новите държави-членки — считано от 1 януари 1973 г., датата на влизането в сила на Договора за присъединяване.

66      Първият от тези срокове не е изменен с Резолюцията на държавите-членки от 30 декември 1961 г.

67      Директива 75/117 на Съвета не накърнява непосредственото действие на член 119, установено в отговора на първия въпрос, а определеният в тази директива срок няма правни последици за крайните срокове, установени съответно с член 119 от Договора за ЕИО и с Договора за присъединяване.

68      Дори в областите, в които член 119 няма непосредствено действие, тази разпоредба не може да се тълкува като запазваща изключителна компетентност за националния законодател при прилагането на принципа за равно заплащане, тъй като когато е необходимо, прилагането може да бъде резултат от съчетаване на общностни и национални разпоредби.

 Относно действието на настоящото решение във времето

69      Правителствата на Ирландия и на Обединеното Кралство обръщат внимание на Съда върху възможните икономически последици от признаването на непосредствено действие на разпоредбите на член 119, тъй като в много отрасли на икономическия живот такова становище на Съда може да доведе до предявяване на искания във връзка с обстоятелства, настъпили след датата, от която се проявява това действие.

70      Предвид големия брой заинтересовани лица подобни непредвидими за предприятията искания могат сериозно да засегнат финансовото им състояние и дори да доведат някои от тях до несъстоятелност.

71      Въпреки че практическите последици на всяко съдебно решение следва внимателно да се претеглят, все пак не трябва да се пренебрегва обективността на правото и да се излага на риск неговото бъдещо прилагане поради възможните последици, които едно съдебно решение може да породи за миналото.

72      Като се има предвид обаче поведението на някои държави-членки и възприетото от Комисията отношение по въпроса, многократно оповестявано в заинтересованите среди, е уместно по изключение да бъде взето предвид, че за продължителен период от време заинтересованите страни са били оставени да запазят практиките, които са противоречали на член 119, но все още не са били забранени от националното им право.

73      Фактът, че въпреки отправените предупреждения Комисията не предявява искове за неизпълнение на задължения по член 169 срещу съответните държави-членки, вероятно е затвърдил погрешното впечатление относно действието на член 119.

74      При тези обстоятелства е необходимо да се приеме за установено, че поради неизвестността относно общото равнище, на което e щяло да се установи заплащането, императивни съображения, свързани с правната сигурност и вземащи предвид всички засегнати интереси, както обществени, така и частни, по принцип не допускат оспорване на заплащането за минали периоди.

75      Следователно непосредственото действие на член 119 не може да се изтъква, за да се обосновават искания, свързани с периоди на заплащане, предхождащи датата на настоящото решение, освен от работниците, които преди тази дата са предявили такива искания по съдебен или административен ред.

 По съдебните разноски

76      Разноските на Комисията на Европейските общности за представяне на становище пред Съда не подлежат на възстановяване.

77      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на висящото дело пред Cour du Travail de Bruxelles, последният следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения

СЪДЪТ,

произнасяйки се по въпросите, поставени от Cour du Travail de Bruxelles с решение от 23 април 1975 г., реши:

1)      Позоваването пред националните юрисдикции на установения в член 119 принцип за равно заплащане на мъжете и жените е възможно. Тези юрисдикции са длъжни да гарантират защитата на правата, които тази разпоредба предоставя на правните субекти, по-специално в случай на дискриминация, произтичаща пряко от законодателни разпоредби или от колективни трудови договори, както и в случай на неравно заплащане на жените и мъжете за равен труд, когато е полаган в едно и също частно или публично предприятие или служба.

2)      Държавите-членки учредителки трябва да осигурят прилагането на член 119, считано от 1 януари 1962 г., когато започва вторият етап от преходния период, а новите държави-членки — считано от 1 януари 1973 г., датата на влизането в сила на Договора за присъединяване. Първият от тези срокове не е изменен с Резолюцията на държавите-членки от 30 декември 1961 г.

3)      Директива 75/117 на Съвета не накърнява непосредственото действие на член 119, а определеният в тази директива срок няма правни последици за крайните срокове, установени съответно с член 119 от Договора за ЕИО и с Договора за присъединяване.

4)      Дори в областите, в които член 119 няма непосредствено действие, тази разпоредба не може да се тълкува като запазваща изключителна компетентност за националния законодател при прилагането на принципа за равно заплащане, тъй като когато е необходимо, прилагането може да бъде резултат от съчетаване на общностни и национални разпоредби.

5)      Непосредственото действие на член 119 не може да се изтъква, за да се обосновават искания, свързани с периоди на заплащане, предхождащи датата на настоящото решение, освен от работниците, които преди тази дата са предявили такива искания по съдебен или административен ред.

Lecourt

Kutscher

O’Keeffe

Donner

 

      Mertens de Wilmars

Pescatore

 

      Sørensen

Постановено в открито съдебно заседание в Люксембург на 8 април 1976 година.

Секретар

 

      Председател

A. Van Houte

 

      R. Lecourt


* Език на производството: френски.