1.

Единният надзорен механизъм (ЕНМ) ( 2 ) е първият стълб на банковия съюз, създаден през 2014 г. ( 3 ) в отговор на финансовата криза. Неговата цел е „гарантиране на сигурността и стабилността на кредитните институции и стабилността на финансовата система на Съюза и на отделните участващи държави членки, както и на единството и целостта на вътрешния пазар“ ( 4 ).

2.

Накратко, съгласно разпределението на функциите по силата на член 6 от Регламента за ЕНМ ( 5 ) пруденциалният надзор се осъществява от Европейската централна банка (наричана по-нататък „ЕЦБ“), на която националните компетентни органи оказват съдействие ( 6 ).

3.

Организацията на ЕНМ е до известна степен „специфична“ в сравнение с начина, по който функционира по-голямата част от правния ред на Съюза ( 7 ). Съгласно член 4, параграф 3 от Регламента за ЕНМ ЕЦБ „прилага цялото приложимо право на Съюза, а когато то се състои от директиви — националното законодателство за транспониране на тези директиви. Когато приложимото право на Съюза се състои от регламенти и когато понастоящем тези регламенти изрично предвиждат възможност за избор от страна на държавите членки, ЕЦБ прилага и националното законодателство, с което се упражнява този избор“.

4.

Тази разпоредба е в основата на настоящата жалба. Жалбоподателят по настоящото дело — Anglo Austrian AAB AG, с предишно наименование Anglo Austrian AAB Bank AG (наричана по-нататък „AAB Bank“), е по-малко значима кредитна институция, установена в Австрия. След като му е отнет лицензът като кредитна институция от ЕЦБ, жалбоподателят оспорва решението пред Общия съд, като твърди, че ЕЦБ е отнела лиценза му, без да са изпълнени необходимите условия, предвидени в правото на Съюза, както е транспонирано в австрийското право.

5.

С решение от 22 юни 2022 г., Anglo Austrian AAB и Belegging-Maatschappij „Far-East“/ЕЦБ (T‑797/19, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2022:389), Общият съд отхвърля жалбата. Жалбоподателят в настоящото производство по-специално твърди, че Общият съд е тълкувал и приложил неправилно националното право.

6.

За настоящата жалба са от значение два австрийски закона. Първо, Bundesgesetz über das Bankwesen (Bankwesengesetz) (Закон за банките, наричан по-нататък „BWG“) и второ, Bundesgesetz zur Verhinderung der Geldwäsche und Terrorismusfinanzierung im Finanzmarkt (Федерален закон за противодействие на изпирането на пари и финансирането на тероризма на финансовите пазари, наричан по-нататък „FM-GwG“).

7.

Член 39 от BWG е озаглавен „Общи задължения за надлежна проверка“. В неговите параграфи 2 и 2b се предвижда следното:

„2)   Кредитните институции и предприятията, отговорни по член 30, параграф 6, трябва да разполагат със съобразени с естеството, обхвата и сложността на извършваната банкова дейност административни, отчетни и контролни процедури за установяване, оценка, управление и наблюдение на рисковете от банковите сделки и банковата дейност, включително рисковете, породени от макроикономическата среда, като се имат предвид етапът на съответния икономически цикъл, рискът от изпиране на пари и финансиране на тероризма, както и политиките и практиките им за възнагражденията. Административните, отчетните и контролните процедури трябва да обхващат във възможно най-голяма степен и банковите и оперативните рискове, както и рисковете от политиките и практиките за възнагражденията, които биха могли да възникнат. Организационната структура и административните, отчетните и контролните процедури трябва да са отразени в писмен документ по разбираем начин. Организационната структура трябва да предотвратява конфликтите на интереси и на правомощия чрез съобразени с дейността разделения в организацията и процедурите. Целесъобразността на тези процедури и прилагането им трябва да се проверява поне веднъж годишно от службата за вътрешен одит“.

[…]

2b)   Процедурите по параграф 2 трябва да обхващат в частност следното:

8.

В член 70, параграф 4 от BWG се уреждат надзорните правомощия на Finanzmarktaufsichtsbehörde (Австрийски орган за финансовите пазари, наричан по-нататък „FMA“) и се предвижда, че когато кредитна институция наруши разпоредбите на BWG или други закони, посочени в него ( 8 ), FMA:

„1.   разпорежда на кредитната институция, финансовия холдинг, финансовия холдинг със смесена дейност или холдинга със смесена дейност, под заплахата от санкция, да възстанови законосъобразното фактическо положение в срок, който е разумен с оглед на обстоятелствата по случая, а при неизпълнение да ѝ/му бъде наложена санкция;

2.   в случай на повторни или продължени нарушения забранява на управителите да управляват дружеството изцяло или частично, освен ако това би било необосновано с оглед на естеството и тежестта на нарушението и може да се очаква, че законосъобразното положение ще бъде възстановено чрез предприемане на допълнителни действия в съответствие с точка 1; в този случай се изпълнява първото наложено административно наказание и се издава ново разпореждане, за чието неизпълнение се налага по-високо административно наказание;

3.   отнема лиценза на кредитната институция, в случай че годността ѝ да извършва дейността си, не може да се гарантира с други от предвидените в този федерален закон мерки. […]“.

9.

На свой ред член 31, параграф 3, точка 2 от FM-GwG гласи, че „при неизпълнение на задълженията по член 34, параграфи 2 и 3 [от FM-GwG] FMA може […] да отнеме издадения от него лиценз […]“.

10.

И накрая, член 34, параграфи 2 и 3 от FM-GwG транспонира разпоредбите за борба с изпирането на пари от Директива 2005/60/EО ( 9 ) и е свързан в частност със сериозните, повторни или системни нарушения на член 6, параграфи 1, 2—4, 6 и 7, член 7, параграф 7, член 9 и член 23, параграф 3 от FM-GwG.

11.

Фактите, от значение за настоящата жалба, могат да бъдат обобщени по следния начин.

12.

Жалбоподателят, AAB Bank, е бивша кредитна институция, установена в Австрия и смятана за по-малко значима. Belegging-Maatschappij „Far-East“ BV (наричан по-нататък „акционерът“) е финансов холдинг, който притежава 99,99 % от акциите на AAB Bank.

13.

На 26 април 2019 г. FMA представя на ЕЦБ проект на решение за отнемане на лиценза на AAB Bank като кредитна институция в съответствие с член 80, параграф 1 от Рамковия регламент за ЕНМ ( 10 ).

14.

С решение от 14 ноември 2019 г. ЕЦБ отнема лиценза на AAB Bank като кредитна институция, считано от датата на съобщаването на това решение.

15.

ЕЦБ приема, че предвид констатациите на FMA за продължени и повторни нарушения от страна на AAB Bank на изискванията във връзка с борбата с изпирането на пари и финансирането на тероризма и във връзка с вътрешното управление AAB Bank не е в състояние да осигури стабилно управление на рисковете си.

16.

Затова ЕЦБ приема, че са изпълнени критериите за отнемане на лиценза на AAB Bank за извършване на дейност като кредитна институция, които са предвидени в член 18, буква е) от Директива 2013/36 ( 11 ) и са транспонирани в австрийското право, тъй като AAB Bank е нарушила член 67, параграф 1, букви г) и о) от тази директива, така както този член е транспониран в австрийското право, а също и че отнемането на лиценза е пропорционално.

17.

Освен това ЕЦБ отказва да спре действието на обжалваното решение за срок от 30 дни, като се мотивира с това, че становището на AAB Bank не е годно да постави под съмнение законосъобразността на това решение, че последното не би могло да причини непоправими вреди и че общественият интерес от защита на вложителите, инвеститорите и останалите партньори на AAB Bank и на стабилността на финансовата система дава основание за незабавното прилагане на решението.

18.

С жалбата си, подадена в секретариата на Общия съд на 19 ноември 2019 г., AAB Bank и акционерът подават жалба за отмяна на спорното решение.

19.

Като се позовава на решението на Съда ЕЦБ и др./Trasta Komercbanka ( 12 ), Общият съд обявява жалбата на акционера за недопустима. Жалбата на AAB Bank е отхвърлена по същество в своята цялост.

20.

С жалбата си, подадена на 1 септември 2022 г., AAB Bank иска от Съда:

21.

ЕЦБ моли Съда:

22.

Акционерът встъпва в подкрепа на жалбоподателя.

23.

В подкрепа на жалбата си жалбоподателят излага седем основания.

24.

С първото основание жалбоподателят твърди, че Общият съд е надхвърлил пределите на компетентността си, нарушил е правото на Съюза и е изопачил фактите. Второто основание е изведено от нарушение, допуснато от Общия съд при признаването на компетентността на ЕЦБ в областта на изпирането на пари. Третото основание е, че Общият съд неправилно е тълкувал правото на Съюза и националното право и във всеки случай, е изопачил фактите. Четвъртото основание е, че Общият съд е допуснал грешка при тълкуването на член 67, параграф 1, буква г) от Директива 2013/36 и на националното право. С петото основание се твърди, че Общият съд не е разгледал доводите относно принципа на пропорционалност. С шестото основание се сочи, че Общият съд е нарушил правото на защита на жалбоподателя. Накрая, седмото основание изтъква процесуални грешки на Общия съд, които накърняват интересите на жалбоподателя.

25.

Като се има предвид, че въпросите, свързани с действителната роля и тълкуване на националното право, са залегнали в много от основанията на жалбоподателя, по-долу ще разгледам, първо, мястото на националното право в правната уредба на ЕНМ (раздел А). След това ще разгледам последователно всяко от основанията на жалбата, като посоча защо Съдът следва изцяло да я отхвърли (раздел Б).

26.

Регламентът за ЕНМ разграничава банковото регулиране от банковия надзор. Той се отнася предимно, макар и не само, до последния.

27.

Когато регулира банковия надзор, Регламентът за ЕНМ не хармонизира националните материалноправни норми, приложими към кредитните институции. Вместо това той разчита на различните национални решения относно съдържанието на приложимите правила и се съсредоточава върху „начините на надзор“ и „взаимодействието между надзорните органи“ ( 13 ).

28.

Споделянето на регулирането на дадена област на правото между Съюза и държавите членки е обичайният метод на регулиране в Европейския съюз. Преплитането на правото на Съюза и националното право е обща характеристика на правния ред на Съюза. По правило това е резултатът, когато регулирането се извършва чрез директиви. Същото обаче често се постига чрез използване на регламенти, които позволяват или изискват допълнителни регулаторни решения от страна на държавите членки.

29.

В повечето случаи такава комбинация от право на Съюза и национално право се прилага от органите на държавите членки. Съдебният контрол върху решенията на националните органи се осъществява пред националните съдилища, които тълкуват и прилагат националното право и могат да отправят до Съда въпроси, свързани с правото на Съюза.

30.

ЕНМ е уникален с това, че е първата в законодателството на Съюза процедура, при която институция на ЕС, а не национална институция е пряко задължена да прилага националното право ( 14 ).

31.

В повечето случаи пруденциалният надзор е задача, която се споделя от ЕЦБ и националните компетентни органи ( 15 ). За по-голямата част от надзорните задачи ЕЦБ и националните компетентни органи разпределят работата си между значимите и не толкова значимите институции ( 16 ).

32.

Независимо от разграничението между значими и по-малко значими институции обаче ЕЦБ има две изключителни правомощия по отношение на всички кредитни институции: първо, да издава или отнема лиценз за извършване на банкова дейност и второ, да оценява уведомленията за придобиването на и освобождаването от квалифицирани дялови участия в кредитни институции (освен в случай на оздравяване на банка) ( 17 ). Именно това първо правомощие представлява интерес в настоящия случай.

33.

При вземането на решение дали да издаде или да отнеме лиценз, от ЕЦБ се изисква да прилага правилата както на правото на ЕС, така и на правото на държавата членка на съответната кредитна институция. Съгласно член 4, параграф 3 от Регламента за ЕНМ при приемането на определени решения ЕЦБ изрично прилага националното законодателство ( 18 ).

34.

Поради това възникват въпросите кой и въз основа на кое право осъществява контрол върху упражняването на това правомощие от ЕЦБ.

35.

На въпроса „кой“ Съдът вече е отговорил в решението по дело Berlusconi: член 263 ДФЕС предоставя на съдилищата на Съюза изключителната компетентност да осъществяват контрол за законосъобразност върху актовете на институциите на Съюза. Следователно те имат изключителна компетентност и по отношение на решенията на ЕЦБ ( 19 ).

36.

Въпросът „въз основа на кое право“ е малко по-сложен.

37.

Тъй като ЕЦБ прилага не само правото на Съюза, но и нормите на националното право, когато решава дали да издаде или отнеме лиценз, неизбежно е съдилищата на Съюза да прилагат националното право като основа за съдебен контрол на такива решения на ЕЦБ.

38.

Пред съдилищата на Съюза националното право може да се третира по два начина: като факт или като право ( 20 ).

39.

Логиката на исковете за установяване на неизпълнение на задължения, на преюдициалните запитвания ( 21 ), а понякога и на производствата за отмяна ( 22 ) сочи, че националното право обикновено се третира като фактически въпрос ( 23 ). При това положение преразглеждането на констатациите на Общия съд относно националното право би довело до преразглеждане на процеса на установяване на фактите, което Съдът може да направи при обжалване само когато страните твърдят, че Общият съд е изопачил фактите ( 24 ).

40.

Въпреки това в правото на Съюза съществуват положения, при които въпроси, свързани с националното право, се разглеждат като правни въпроси. В това отношение ЕНМ не е единственият случай, при който правото на Съюза изрично се позовава на националното право като на приложимо право.

41.

Най-известният пример за това е Регламентът относно марката ( 25 ), който съдържа обширни изрични препратки към националното право ( 26 ). Генерален адвокат Mengozzi ( 27 ) посочва също и сферата на обществените поръчки, в която понякога институциите на Съюза са длъжни да се съобразят със съответната разпоредба на националното право на държавата, където ще се изпълнява обществената поръчка, както и компетентността на Съда съгласно член 272 ДФЕС, в който случай националното право може да стане приложимо въз основа на договорната арбитражна клауза.

42.

Генерален адвокат Mengozzi счита, че в случаи, в които националното право е част от съответния правен контекст, „при цялата предпазливост по случая съдът на Съюза не може да се отклони от задължението да разгледа всички подлежащи на съдебен контрол административни актове, включително онази част от тях, където се прави преценка на националното право“ ( 28 ).

43.

Според генерален адвокат Bot в областта на правото относно марките Общият съд „може да издирва, при необходимост и служебно, съдържанието, условията за прилагане и обхвата на разпоредбите от националното право, на които страните са се позовали в подкрепа на исканията си“ ( 29 ).

44.

Считам, че националното право следва да се третира като право и в областта на банковия надзор, когато законодателството на Съюза изисква от ЕЦБ да прилага нормите на националното право. Ето защо при определянето и прилагането на националното право в рамките на ЕНМ съдилищата на Съюза трябва да използват своята стандартна методология за правно тълкуване, като същевременно поставят националното право в неговия подходящ национален контекст, който може да се различава в отделните държави членки. Само по този начин съдилищата на Съюза могат да приведат в действие регулаторното многообразие в държавите членки, одобрено от системата на ЕНМ ( 30 ) — съображение, което ръководи ЕЦБ при упражняването на надзорните ѝ правомощия ( 31 ).

45.

Съгласна съм с генерални адвокати Mengozzi и Bot, че за да се разбере значението на националното право в контекста на ЕНМ, Общият съд следва да съобрази, при необходимост и служебно, както националния законодателен контекст, така и националната съдебна практика, които са от значение за правилното тълкуване на съответните национални разпоредби ( 32 ).

46.

След като националното право се третира като правен въпрос, при обжалване Съдът е компетентен да провери как Общият съд е приложил това право.

47.

Остава да се реши какъв стандарт за контрол следва да използва Съдът при преценката на доводите в жалбата, че Общият съд е тълкувал неправилно приложимото национално право.

48.

В контекста на правото на марките ( 33 ) Съдът е установил стандарт за контрол, който, изглежда, се съсредоточава върху проверката дали е допуснато изопачаване на смисъла от страна на Общия съд при представянето на националното право, като се взема предвид начинът, по който това право е било представено от страните по делото. Причината за това може да е, че Съдът никога не е потвърждавал изрично, че националното право в тази област играе ролята на право, а не на факт ( 34 ).

49.

Съгласна съм, че при обжалване Съдът не следва да се ангажира с ново тълкуване на националното право, а по-скоро трябва да прецени кои обстоятелства е взел предвид Общият съд при тълкуването на това право, за да достигне до своето заключение.

50.

Струва ми се обаче, че съсредоточаването върху текстовото значение на съответните национални разпоредби, дори ако се разглежда като правен въпрос, може да бъде твърде ограничено в контекста на ЕНМ, който, както бе показано по-горе, се характеризира с национално регулаторно многообразие.

51.

Ето защо контролът на Съда следва да се съсредоточи върху определянето на задължението за полагане на дължимата грижа, което Общият съд е приложил при определянето на правилното значение на националното право. Съдът следва да се съсредоточи върху факторите, които Общият съд е взел предвид при преценката на значението на националното право, както и върху яснотата на мотивите му, обосноваващи избора на едно конкурентно тълкуване пред друго.

52.

Като вземам предвид гореизложеното, преминавам към разглеждане на седемте основания, посочени в жалбата на жалбоподателя. В анализа си ще разменя реда на първото и второто основание, след което ще се спра на останалите в реда, в който са направени.

53.

С второто основание AAB Bank изтъква, първо, че Общият съд неправилно не е разгледал служебно въпроса за компетентността на ЕЦБ по въпросите за изпирането на пари или за възможността ѝ да прилага националното право в тази област; второ, че ЕЦБ разполага само с правомощието да налага санкции за неизпълнение на пряко приложимо право на Съюза, и трето, че ЕЦБ е компетентна единствено да упражнява пруденциален надзор по отношение на депозитната и кредитната дейност.

54.

Разбирам това основание като твърдение, че ЕЦБ е действала не по въпроси, свързани с отнемането на лиценз за банкова дейност (за което има изключителна компетентност), а по въпроси, свързани с борбата с изпирането на пари (правомощие, което е предоставено на националните компетентни органи).

55.

По отношение на първия довод жалбоподателят се позовава на съображение 28 от Регламента за ЕНМ, като го тълкува в смисъл, че то предоставя на FMA изключителна компетентност по въпроси, свързани с борбата с изпирането на пари. Според жалбоподателя Общият съд неправилно е разделил вземането на решения в тази област на две части: от една страна, констатиране на нарушенията, което е от компетентността на FMA, и от друга страна, правомощие за налагане на санкции под формата на отнемане на банков лиценз, което е от компетентността на ЕЦБ.

56.

В подкрепа на този довод жалбоподателят твърди също, че ако от член 4, параграф 3 от Регламента за ЕНМ следва различен прочит, това би довело до незаконосъобразност на тази разпоредба, тъй като би било в разрез с разпределението на правомощията.

57.

Що се отнася до съображение 28 от Регламента за ЕНМ, Съдът вече е отхвърлил тълкуването, което жалбоподателят предлага в настоящия случай.

58.

В решение Versobank/ЕЦБ Съдът подчертава, че правомощието за отнемане на лиценз е запазено изключително за ЕЦБ ( 35 ). Освен това Съдът констатира, че съгласно член 14, параграф 5 от Регламента за ЕНМ ЕЦБ може да отнеме лиценз, наред с другото, по предложение на национален компетентен орган ( 36 ). Накрая Съдът потвърждава, че тази компетентност на ЕЦБ остава изключителна дори когато основанията за отнемане на лиценза се отнасят например до задължения за управление и задължения за борба с изпирането на пари ( 37 ).

59.

Следователно Общият съд правилно е направил същите изводи по отношение на правомощието на ЕЦБ да отнеме лиценза на AAB Bank въз основа на нарушенията, установени от FMA, съгласно член 18, буква е) и член 67, параграф 1, букви г) и о) от Директива 2013/36 ( 38 ).

60.

Това ме води до заключението, че първият довод от второто основание следва да бъде отхвърлен по същество.

61.

Във второто си твърдение жалбоподателят изтъква, че съгласно съображение 36 и член 18 от Регламента за ЕНМ ЕЦБ може да налага санкции само въз основа на пряко приложимо право на Съюза, а не и в случай на нарушения на националното право.

62.

Въпреки това, по същите причини като тези по първата част на това основание, Съдът недвусмислено потвърждава, че ЕЦБ прилага и съответното национално право. Ето защо според мен Общият съд е бил прав, като е приел, че задълженията, уредени в член 34, параграфи 2 и 3 от FM-GwG, транспонират съответните разпоредби на Директива 2005/60 и следователно неизпълнението на тези задължения попада в обхвата на член 31, параграф 3, точка 2 от FM-GwG, който предвижда като последица отнемането на лиценза на кредитна институция ( 39 ). Поради това Общият съд правилно е приел, че ЕЦБ, която разполага с изключителното правомощие да отнеме лиценз съгласно Регламента за ЕНМ, е имала право да основе това решение на наличието на нарушения на националното право ( 40 ).

63.

Доводът за незаконосъобразност на член 4, параграф 3 от Регламента за ЕНМ не е бил обсъждан пред Общия съд и следователно следва да се счита за нов при обжалването, което го прави недопустим ( 41 ).

64.

Накрая, жалбоподателят твърди, че ЕЦБ е компетентна единствено да упражнява пруденциален надзор по отношение на депозитната и кредитната дейност.

65.

Този довод е изтъкнат едва в жалбата и поради това е недопустим.

66.

Във всички случаи, този довод трябва да бъде отхвърлен, като се има предвид, че — както обясних по отношение на първия довод в рамките на настоящото основание за обжалване — ЕЦБ има изключителната компетентност да отнема лиценз за извършване на банкова дейност, без да се разграничават дейностите, за които е издаден лицензът.

67.

В заключение, в частта, в която е допустимо, второто основание следва да бъде отхвърлено по същество.

68.

В първото основание жалбоподателят твърди, че Общият съд е надхвърлил правомощията си и е нарушил член 263 ДФЕС, тъй като е разгледал въпроси, свързани с тълкуването и прилагането на австрийското право в областта на борбата с изпирането на пари. В допълнение, жалбоподателят изтъква, че това тълкуване и прилагане на националното право били неправилни. Накрая, в случай че Съдът приеме, че националното право следва да се разглежда като фактически въпрос, жалбоподателят твърди, че Общият съд е изопачил смисъла му.

69.

Предлагам на Съда да приеме тези доводи за неоснователни. По-конкретно, както е подробно разгледано в предходния раздел, с член 4, параграф 3 от Регламента за ЕНМ националното право се включва в неговата релевантна правна уредба.

70.

Следователно ЕЦБ е длъжна да взема решения, основани и на националното право.

71.

Както е потвърдено в решение Berlusconi, съдилищата на Съюза осъществяват контрол за законосъобразност върху актовете на Съюза съгласно член 263 ДФЕС ( 42 ). При извършването на тази дейност, както предлагам в точка 44 от настоящото заключение, те трябва да прилагат националното законодателство като право. Като се има предвид, че BWG, който регламентира отнемането на лиценза, препраща към FM-GwG, който се отнася до изпирането на пари, последният става част от националното право, което Общият съд прилага, когато упражнява контрол върху решението на ЕЦБ за отнемане на лиценза.

72.

Освен това жалбоподателят поддържа, че Общият съд неправилно е приложил по аналогия принципите на административното право на Съюза по отношение на окончателния характер на решенията на националните административни органи (в случая — FMA) относно нарушението на член 31, параграф 3, точка 2 и член 34, параграфи 2 и 3 от FM-GwG ( 43 ).

73.

Жалбоподателят е прав, че при преценката на окончателния характер на национален административен акт Общият съд трябва да вземе предвид австрийските административноправни принципи. Жалбоподателят обаче не пояснява по какъв начин принципите, прилагани от Общия съд, се различават от австрийските административни правила. Поради това предлагам да се отхвърли доводът, че Общият съд е постановил неправилно решение по същество ( 44 ).

74.

Накрая, жалбоподателят твърди, че мотивите на Общия съд са противоречиви, тъй като, от една страна, счита, че определянето на условията за отнемане на лиценз е от компетентността на националните административни органи, а от друга страна, сам упражнява съдебен контрол върху тези решения.

75.

Според мен в тази констатация на Общия съд няма нищо противоречиво. Правото на Съюза (Регламентът за ЕНМ) изисква държавите членки да определят условията за издаване на лиценз на кредитни институции. След като тези условия бъдат определени обаче, те трябва да бъдат взети предвид от институцията, която издава (или отнема) такъв лиценз, а това е ЕЦБ. Тъй като съдилищата на Съюза упражняват компетентност по отношение на решението на ЕЦБ, единственият възможен резултат е, че те трябва да вземат предвид условията, предвидени в националното право.

76.

В заключение, в частта, в която е допустимо, първото основание следва да се отхвърли по същество.

77.

В третото основание, разделено на девет части, жалбоподателят твърди, че Общият съд е тълкувал неправилно член 31, параграф 3, точка 2 от FM-GwG, член 67, параграф 1 от Директива 2013/36, както и национални административни и съдебни решения.

78.

В първата част жалбоподателят твърди, че Общият съд неправилно е тълкувал и приложил член 31, параграф 3, точка 2 от FM-GwG, тъй като в точка 44 от обжалваното съдебно решение е приел, че не е необходимо да се изчака съответните национални решения да станат окончателни, за да се установи дали са изпълнени условията за отнемане на лиценз. Освен това жалбоподателят изтъква, че Общият съд е тълкувал „радикално“ австрийското право, тъй като не е намерил проблем с две отделни решения, отнасящи се до едно и също нарушение, първото от които (националното) го установява, а другото (това на ЕЦБ) го санкционира с отнемане на лиценза.

79.

Освен това жалбоподателят твърди, че в точка 61 от обжалваното съдебно решение Общият съд е допуснал грешка, тъй като неправилно е тълкувал член 70, параграф 4 от BWG, който съгласно член 31, параграф 3, точка 2 от FM-GwG е изрично приложим.

80.

Що се отнася до първия довод, не е съвсем ясно дали Общият съд действително е направил констатацията, която му се вменява от жалбоподателя. Общият съд отговаря на довод, че сериозно нарушение може да бъде установено само по административно-наказателен или наказателен ред и то трябва да се определи в съдебно производство, с акт със сила на пресъдено нещо ( 45 ).

81.

На това Общият съд отговаря, че в случай че националното право предоставя на административен орган компетентността да констатира и наказва нарушението на съответните разпоредби (член 34, параграф 2 от FM-GwG), да се изисква сила на пресъдено нещо, би поставило прилагането на такава санкция в зависимост от обжалването от страна на съответната кредитна институция на решението на този орган.

82.

Ето защо ми се струва, че противно на твърденията на жалбоподателя, Общият съд не е приел, че не е необходимо решението на административен орган, с което се установява нарушение на съответните разпоредби, да стане окончателно. Този съд само е посочил, че при липса на обжалване такова решение става окончателно.

83.

Що се отнася до довода на жалбоподателя относно „радикалното“ тълкуване на националното право, че установяването на нарушението и налагането на наказанието не могат да се извършват с две различни решения, струва ми се, че този довод не може да бъде споделен, тъй като съгласно член 4, параграф 1, буква а) от Регламента за ЕНМ изключителното правомощие за отнемане на лиценз принадлежи на ЕЦБ.

84.

Може да е вярно, че подобно разделение на правомощията променя начина, по който административното право е функционирало в държавите членки преди създаването на банковия съюз. То обаче не може да се разглежда като неправилно тълкуване на националното право.

85.

Накрая, жалбоподателят твърди, че в точка 61 от обжалваното съдебно решение Общият съд е допуснал грешка, тъй като е тълкувал неправилно член 70, параграф 4 от BWG. Според жалбоподателя тази разпоредба от националното право, която се прилага изрично по силата на член 31, параграф 3, точка 2 от FM-GwG, изисква поетапно налагане на санкции в съответствие с три последователни равнища на санкции.

86.

Не мисля обаче, че в точка 61 от обжалваното съдебно решение Общият съд прави такова тълкуване. В нея той констатира, че нарушенията, дори и да са отстранени междувременно, обосновават отнемането на лиценза предвид целта да се защити европейската банкова система.

87.

От значение тук са и точки 79—92 от обжалваното съдебно решение: в тези точки Общият съд според мен основателно е приел, че ЕЦБ правилно е наложила като санкция отнемането на лиценза с оглед на системните, сериозни и продължени нарушения.

88.

Както се изтъква в точка 45 от настоящото заключение, Общият съд следва да съобрази и относимата национална съдебна практика, която тълкува националното право ( 46 ). В това отношение жалбоподателят представя пред Общия съд определение на Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Австрия) ( 47 ), с което този съд приема, че нарушенията не са сериозни или системни.

89.

В обжалваното съдебно решение Общият съд не разглежда този довод, като вместо това се спира на мотивите на ЕЦБ, основани на представените ѝ от FMA констатации. Освен това Общият съд препраща към списъка на решенията, въз основа на които FMA е издал препоръката си, а ЕЦБ е взела решението си за отнемане на лиценза, сред които е и посоченото от жалбоподателя съдебно решение ( 48 ).

90.

Дори да се съглася, че Общият съд е могъл да обясни по-ясно отражението на това съдебно решение върху изводите му, все пак е ясно, че Общият съд е съобразил решението на Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) при преценката си и е установил, че то не омаловажава констатацията на FMA и ЕЦБ, че нарушенията на AAB Bank са системни, сериозни и продължени.

91.

Освен това Общият съд намира, че значението на пруденциалните правила, служещи за борба с изпирането на пари и финансирането на тероризма, особената отговорност на кредитните институции в това отношение, както и необходимостта най-бързо да се прилагат последиците от извършването на нарушения на тези правила, обосновават отнемането на лиценза ( 49 ).

92.

Ето защо стигам до заключението, че първата част от третото основание следва да се отхвърли.

93.

Жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал грешка, като е приел, че е необходимо националният административен акт да установява нарушение и да подлежи на съдебен контрол. Жалбоподателят не посочва нито една точка от обжалваното съдебно решение, в която Общият съд е направил такава констатация.

94.

Освен това не е ясно коя грешка се вменява на Общия съд, поради което считам, че Съдът следва да приеме този довод за недопустим.

95.

По-нататък жалбоподателят анализира един по един документите, изброени в точка 26 от обжалваното съдебно решение, като твърди, че в тази точка Общият съд им е приписал погрешна правна сила.

96.

В точка 26 от обжалваното съдебно решение обаче само са посочени различните документи, на които са се позовали FMA и ЕЦБ при вземането на решение за отнемане на лиценз. Жалбоподателят не уточнява грешката на Общия съд при съставянето на този списък.

97.

Ето защо считам, че Общият съд следва да отхвърли тази част от третото основание.

98.

Жалбоподателят твърди, че в точки 46 и 47 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно е приложил по аналогия принципите на административното право на Съюза към случай, уреден от австрийското право.

99.

Общият съд посочва, че „вината на обвиненото в извършване на нарушението лице може да се смята за окончателно установена, когато влезе в сила решението, с което се констатира това нарушение“ ( 50 ).

100.

Жалбоподателят обаче не обяснява по какъв начин този принцип е в противоречие с приложимото австрийско право. С други думи, той не обяснява какво на свой ред би предвиждало австрийското право. Напротив, и в съгласие с изтъкнатия от ЕЦБ довод, посоченият от Общия съд принцип следва общата правна логика, че констатацията става окончателна, когато самото решение, в което е направена тази констатация, стане окончателно.

101.

Поради това считам, че тази част от третото основание следва да бъде отхвърлена.

102.

Жалбоподателят твърди, че в точки 149 и 150 от обжалваното решение Общият съд е допуснал грешка, като в противоречие с националното право е приписал на националните административни актове редица последици ( 51 ).

103.

Според мен този довод изопачава мотивите, изложени в посочените точки от обжалваното съдебно решение, където Общият съд просто отхвърля доклада за вътрешен одит на AAB Bank като достатъчно доказателство, че не са извършени сериозни нарушения, установени в съответните административни актове на национално равнище.

104.

Поради това считам, че тази част от третото основание следва да бъде отхвърлена.

105.

Жалбоподателят твърди, че Общият съд е действал на принципа „където има дим, има и огън“, като е разгледал съвсем бегло редица документи, които най-общо се отнасят до законодателството в областта на борбата с изпирането на пари.

106.

Следва да се посочи, че жалбоподателят не се позовава конкретно на нито една част от обжалваното съдебно решение, което прави тази част от третото основание недопустима, тъй като Съдът не може да замести жалбоподателя във формулирането на доводите.

107.

Все пак следва да се добави, че Общият съд конкретно е разгледал констатациите за отделни нарушения, които са довели до това, че FMA, а след това и ЕЦБ са приели, че са налице сериозни, системни и продължени нарушения на член 34, параграфи 2 и 3 от FM-GwG, които обосновават отнемането на лиценза ( 52 ).

108.

Поради това предлагам на Съда да отхвърли тази част от третото основание.

109.

Жалбоподателят твърди, че Общият съд не е извършил цялостен анализ на съответните национални решения, като се позовава на три решения на Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд).

110.

Следва да се отбележи, че този довод не е бил изтъкнат пред Общия съд и следователно е нов на етапа на обжалването. Подобни доводи, както вече беше посочено по-горе, са недопустими ( 53 ).

111.

Доколкото жалбоподателят се позовава на преценката на Общия съд, който според него се занимал с въпроси, които са „твърде специфични и остарели“, не е ясно към кои части от обжалваното съдебно решение се отнася този довод и в какво точно се състои вменената на Общия съд грешка при прилагане на правото. При всички случаи, струва ми се, че жалбоподателят иска от Съда да прецени фактите на фазата на обжалването.

112.

Съдът обаче не е компетентен да установява фактите или да проверява доказателствата, освен когато жалбоподателят твърди, че Общият съд е изопачил фактите и че това изопачаване ясно личи от материалите по делото ( 54 ).

113.

Освен това страната, която се позовава на изопачаване, трябва да посочи точно доказателствата, които са изопачени от Общия съд, и да докаже грешките в анализа, които според нея са довели до това изопачаване ( 55 ).

114.

Жалбоподателят се ограничава до описание на фактическите обстоятелства, вече анализирани от Общия съд, без да доказва, че този съд е изопачил доказателствата.

115.

Поради това считам, че Съдът следва да приеме за недопустима цялата шеста част от третото основание.

116.

В седмата част на третото основание жалбоподателят твърди, че Общият съд неправилно е приел, че са допуснати сериозни нарушения, както изисква член 67, параграф 1, буква о) от Директива 2013/36. Освен това жалбоподателят твърди, че Общият съд неправилно е тълкувал посоченото от него съдебно решение ( 56 ) относно прекратяване на концесията спрямо оператор на хазартни игри. Накрая жалбоподателят твърди, че няма основание австрийското право да се тълкува по-скоро в светлината на правото на Съюза, отколкото в светлината на самото австрийско право.

117.

Що се отнася до довода за сериозно нарушение, жалбоподателят приканва Съда да преразгледа фактите — нещо, което не е от неговата компетентност. Както е обяснено в точки 112—114 по-горе, освен ако жалбоподателят не се позовава на изопачаване на фактите, какъвто не е настоящият случай, доводите относно фактите следва да се считат за недопустими.

118.

Що се отнася до тълкуването на съдебното решение, на което се позовава Общият съд в точка 49 от обжалваното съдебно решение, жалбоподателят не обяснява в какво се състои грешката или кое е правилното тълкуване, което Общият съд е трябвало да приложи. Поради това този довод също следва да бъде отхвърлен като необоснован и следователно недопустим.

119.

Накрая, жалбоподателят не обяснява в коя конкретна част от обжалваното съдебно решение Общият съд е тълкувал австрийското право, позовавайки се единствено на правото на Съюза, когато, както се твърди, е трябвало да се позове изключително на австрийското право. При липсата на по-точно обяснение Съдът не може да направи нищо друго, освен да обясни най-общо, че Общият съд следва да прилага националните норми, приложими като част от уредбата на ЕНМ, с оглед както на австрийското право, така и на правото на Съюза, така както би направил националният съд при тълкуването на националното право.

120.

Ето защо предлагам на Съда да приеме седмата част от третото основание за недопустима.

121.

Жалбоподателят изтъква, че Общият съд не е преценил в достатъчна степен изискванията на член 70, параграф 4 от BWG, съгласно който санкциите следва да се налагат на три последователни етапа, всеки от които се основава на отделни индивидуални нарушения. В точка 158 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно приел, че различните мерки, които FMA е предприел в миналото, са достатъчни; тъй като е необходимо нарушението да продължава към датата на вземането на решението, следователно Общият съд допуснал грешка при прилагане на правото в точки 61 и 62 от обжалваното съдебно решение. Освен това жалбоподателят твърди, че Общият съд със собствената си съдебна политика е изопачил австрийското право, като с това изразява опасения относно принципа на правовата държава. Накрая жалбоподателят твърди, че член 127, параграф 6 ДФЕС, който е правното основание на Регламента за ЕНМ, не предоставя на Съвета правомощието да променя националното право относно условията за отнемане на лиценз.

122.

По отношение на първия довод следва да се посочи, че жалбоподателят приканва Съда да преразгледа фактическите констатации на Общия съд, по-специално значението, което той придава на мерките, предприети от AAB Bank за отстраняване на нарушенията, и на различните надзорни решения, издадени от FMA.

123.

Както е обяснено в точки 112—114 по-горе, освен ако жалбоподателят не се позовава на изопачаване на фактите, какъвто не е настоящият случай, доводите относно фактите следва да се считат за недопустими.

124.

Що се отнася до останалите доводи, жалбоподателят не посочва конкретни части от обжалваното съдебно решение, нито предоставя подробни данни за твърдяната грешка на Общия съд, освен общото позоваване на съдебната политика и правовата държава. Такива доводи съгласно практиката на Съда ( 57 ) са недопустими.

125.

Ето защо предлагам на Съда да приеме осмата част от третото основание за недопустима.

126.

Жалбоподателят твърди, че в точка 105 и сл. от обжалваното съдебно решение Общият съд е допуснал грешка при тълкуването на връзката между член 31, параграф 3, точка 2 от FM-GwG и член 70, параграф 4 от BWG. По-конкретно, жалбоподателят твърди, че ЕЦБ е основала решението си на член 70, параграф 4 от BWG, докато правомощието за налагане на санкции за дейности, противоречащи на правилата за борба с изпирането на пари и финансирането на тероризма, е уредено само в FM-GwG, към който член 70, параграф 4 от BWG не препраща. Поради това AAB Bank твърди, че ЕЦБ е използвала погрешно правно основание за решението си да отнеме лиценза.

127.

В точка 103 от обжалваното съдебно решение Общият съд констатира, че ЕЦБ се е позовала на член 70, параграф 4 от BWG, който предвижда правомощието за отнемане на лиценз при нарушение на разпоредбите относно борбата с изпирането на пари в този закон. В точка 104 от обжалваното съдебно решение Общият съд отбелязва също, че ЕЦБ се е позовала и на обстоятелството, че AAB Bank е нарушила редица разпоредби на FM-GwG. Накрая, в точка 109 от обжалваното решение Общият съд подчертава, че AAB Bank не твърди, че изводът на ЕЦБ би бил различен, ако беше използвано друго правно основание.

128.

Според мен в точки 105—107 от обжалваното съдебно решение Общият съд правилно е приел, че член 39, параграфи 2 и 2b от BWG също се отнася до риска от изпиране на пари и финансиране на тероризма и че както FM-GwG, така и BWG могат да бъдат основание за установяване на нарушения, водещи до отнемане на лиценз.

129.

Освен това считам, че Общият съд правилно е приел, че погрешното правно основание, когато има само формално значение, не може да доведе до отмяна на обжалваното решение ( 58 ).

130.

Общият съд препраща към свое предходно решение, на което по-късно започва да се позовава като на установена съдебна практика ( 59 ).

131.

Подходът на Общия съд може да се намери и преди повече от три десетилетия в заключението на генерален адвокат Mischo по дело Gestetner Holdings ( 60 ), където той поддържа, че изборът на погрешно правно основание не води (непременно) до различен резултат от този, който би бил налице, ако беше избрано правилното правно основание ( 61 ).

132.

Предлагам на Съда да следва логиката както на Общия съд, така и на генерален адвокат Mischo, като заключи, че изборът на „погрешно“ правно основание на отделно решение следва да бъде решаващ за неговата валидност само в случай че „правилното“ правно основание би довело до различен резултат в самото решение.

133.

В това отношение считам, че Общият съд не е допуснал грешка, като е приел, че различно правно основание не би повлияло на преценката на ЕЦБ и на правомощието ѝ да отнеме лиценза на AAB Bank.

134.

В заключение предлагам на Съда да отхвърли деветата част от третото основание по същество.

135.

С четвъртото основание жалбоподателят твърди, че в точки 132—144 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно е приел, първо, че нарушенията, извършени преди три или пет години и междувременно отстранени, са достатъчни за отнемане на лиценза; второ, че за отнемането на лиценза не се изисква нарушенията да са сериозни; трето, че в противоречие с решението на Съда по дело Berlusconi Общият съд е приел, че национално решение, с което се установяват нарушения във връзка с вътрешното управление, е окончателно и е трябвало да бъде обжалвано на национално равнище; четвърто, че Общият съд неправилно е анализирал документите, изброени в точка 122 от обжалваното съдебно решение.

136.

Що се отнася до първия довод, считам, че с изтъкването му жалбоподателят иска от Съда да преразгледа фактическите констатации, направени от Общия съд по отношение на значението, което той придава на нарушенията, установени от FMA и ЕЦБ ( 62 ).

137.

Както е обяснено в точки 112—114 по-горе, освен ако жалбоподателят не се позовава на изопачаване на фактите, какъвто не е настоящият случай, доводите относно фактите следва да се считат за недопустими.

138.

Ако Съдът не се съгласи с тази преценка, считам, че в точка 134 от обжалваното съдебно решение Общият съд не е допуснал грешка, като е приел, че член 67, параграф 1, буква г) от Директива 2013/36 допуска отнемане на лиценз въз основа на минали или частично поправени нарушения.

139.

В точка 135 от обжалваното съдебно решение Общият съд също така посочва, че да се приеме обратното, би означавало, че компетентните органи ще трябва да вземат нови решения, за да докажат, че кредитната институция действително е нарушила изискванията за управление, които имат за цел да защитят европейската банкова система.

140.

Не виждам грешка в мотивите на Общия съд. Освен че не се изисква нарушенията на правилата за управление да са системни или сериозни, следва да се подчертае, че ЕЦБ е отнела лиценза въз основа не само на повторни нарушения на член 67, параграф 1, буква г) от Директива 2013/36, но и на нарушения на член 67, параграф 1, буква о) от същата директива.

141.

Ето защо предлагам на Съда да отхвърли този довод като неоснователен.

142.

Що се отнася до втория довод, считам, че в точка 138 от обжалваното съдебно решение Общият съд правилно е приел, че член 67, параграф 1, буква г) от Директива 2013/36 не изисква нарушението на правилата за управление да е сериозно, грубо или системно, за да е основание за отнемането на лиценза. Тази разпоредба, за разлика от член 67, параграф 1, буква о) от Директива 2013/36, не изисква нарушението да е сериозно. Поради това този довод следва да се отхвърли.

143.

С третия си довод жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал грешка в точки 142—145 от обжалваното съдебно решение, като е приел, че решенията на FMA относно нарушенията на правилата за управление е трябвало да бъдат обжалвани на национално равнище, докато в решението по дело Berlusconi Съдът е постановил, че националните съдилища не могат да упражнят контрол върху подготвителните актове, за които ЕЦБ има правомощието да приеме окончателно решение.

144.

В решението по дело Berlusconi Съдът действително установява, че член 263 ДФЕС не позволява на националните юрисдикции да упражнят контрол върху подготвителните актове на националните компетентни органи, когато те действат съгласно членове 22 и 23 от Директива 2013/36, член 4, параграф 1, буква в) и член 15 от Регламента за ЕНМ и членове 85—87 от Рамковия регламент за ЕНМ ( 63 ).

145.

Въпреки това решението на FMA, както правилно е приел Общият съд в точки 145 и 146 от обжалваното съдебно решение, относно неизпълнението на задължението на AAB Bank да въведе изискваните правила за управление, е окончателно решение. Поради това констатациите в решението по дело Berlusconi не се прилагат.

146.

Накрая, жалбоподателят твърди, че Общият съд неправилно е преценил изброените в точка 122 от обжалваното съдебно решение документи, без да анализира трите последователни етапа, предвидени в член 70, параграф 4 от BWG.

147.

Въпреки това, както твърди и ЕЦБ, размерът на повтарящите се нарушения в това отношение е изисквал именно отнемането на лиценза като последица, тъй като не е съществувала по-малко ограничителна мярка, която в същата степен да се справи с повишения брой повтарящи се нарушения на нормите относно правилата за управление.

148.

В заключение, предлагам на Съда да отхвърли изцяло четвъртото основание на жалбата.

149.

С петото основание жалбоподателят твърди, че Общият съд е нарушил принципа на пропорционалност и не е разгледал член 70, параграф 4 от BWG.

150.

Следва да се отбележи, че тези доводи вече са изтъкнати в рамките на осмата част на третото основание, поради което препращам към направения там анализ ( 64 ).

151.

Освен това жалбоподателят твърди, че с отнемането на лиценза ЕЦБ в крайна сметка е направила неприложим FM-GwG, докато той би останал задължителен за него, ако беше преминал през доброволна ликвидация. Не е ясно каква грешка се вменява на Общия съд с този довод, и съгласно горепосочената съдебна практика той следва да се приеме за недопустим ( 65 ).

152.

В заключение, в частта, в която то е допустимо, предлагам на Съда да отхвърли петото основание.

153.

С шестото основание жалбоподателят твърди, че в точка 227 и сл. от обжалваното съдебно решение Общият съд е нарушил правото му на защита, що се отнася до достъпа до материалите по делото, както и при упражняването на контрол върху задължението на ЕЦБ да установи релевантните обстоятелства.

154.

Първо, в точки 245—248 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че ЕЦБ не е била длъжна да разкрие на AAB Bank поверителната част от преписката.

155.

Общият съд се позовава на член 32, параграфи 1 и 5 от Рамковия регламент за ЕНМ, съгласно който правото на достъп до преписката не включва достъп до поверителната информация, като кореспонденцията между ЕЦБ и националните компетентни органи ( 66 ). Освен това Общият съд приема, че тъй като AAB Bank е била адресат на актовете на FMA или страна в националното съдебно производство, тя е била достатъчно информирана за съдържанието на тези актове, които са основание за отнемането на лиценза ( 67 ).

156.

На второ място, що се отнася до определянето на релевантните обстоятелства от страна на ЕЦБ, следва да се посочи, че Общият съд анализира подробно това задължение в точки 251—273 от обжалваното съдебно решение, които не се оспорват от жалбоподателя.

157.

Ето защо стигам до заключението, че шестото основание следва да се отхвърли изцяло.

158.

Със седмото основание жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал процесуални грешки, които са накърнили интересите му.

159.

На първо място, жалбоподателят твърди, че е трябвало да има възможност да изрази мнението си относно възприетото от Общия съд становище, съгласно което мотивите на националните административни и съдебни решения имат обвързващо действие и по отношение на отнемането на лиценз.

160.

Жалбоподателят обаче не посочва нито съответните точки от обжалваното съдебно решение, нито грешките, които се твърди, че е допуснал Общият съд.

161.

Не е ясно каква грешка се вменява на Общия съд с този довод, и съгласно горепосочената съдебна практика той следва да бъде обявен за недопустим ( 68 ).

162.

На второ място, жалбоподателят твърди, че Общият съд е трябвало да оповести промяната в становището си в рамките на процесуално-организационно действие на 27 април 2021 г., доколкото установил, че са допуснати сериозни нарушения по отношение на задълженията, свързани с борбата с изпирането на пари.

163.

С процесуално-организационното действие на 27 април 2021 г. обаче Общият съд не е заел никаква правна позиция, а е отправил два писмени въпроса към ЕЦБ. Поради това този довод следва да се отхвърли.

164.

На трето място, жалбоподателят твърди, че с отхвърлянето на молбата му за извършване на процесуално-организационно действие от 8 април 2021 г. Общият съд е приел, че условията за отнемане на лиценз не са изпълнени поради липсата на изискваните сериозни нарушения.

165.

Този довод ми се струва недопустим, тъй като не уточнява грешката, която се твърди, че е допуснал Общият съд ( 69 ).

166.

Накрая, жалбоподателят твърди, че Общият съд не е изпълнил задължението си за мотивиране, и по-специално в сравнение с решенията на Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд).

167.

Както и при предходния довод, жалбоподателят не посочва конкретните точки от обжалваното съдебно решение или някакви по-специални грешки, които се вменяват на Общия съд. Поради това този довод следва да се обяви за недопустим.

168.

В заключение, в частта, в която е допустимо, предлагам на Съда да отхвърли седмото основание.

169.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда: