–

за Spravime, s.r.o., от M. Čajka, advokát,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за португалското правителство, от P. Barros da Costa, S. Duarte Afonso и J. Ramos, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от S. Noë и K. Walkerová, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 7, точка 1, буква б) от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1, наричан по-нататък „Регламент „Брюксел Iа“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между EXTÉRIA s.r.o., установено в Острава (Чешка република), и Spravime, s.r.o., установено в Ивановице (Словашката република), по повод на искане за заплащане на договорна неустойка поради неизпълнение на предварителен договор за сключване на окончателен договор за франчайзинг.

3

Член 4, параграф 1 от Регламент „Брюксел Iа“ гласи:

„При условията на настоящия регламент, искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

4

Съгласно член 7, точка 1 от посочения регламент:

„Срещу лице, които има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка:

5

На 28 юни 2018 г. ищецът в главното производство, който предоставя консултантски услуги в областта на здравословните и безопасни условия на труд, и ответникът в главното производство сключват предварителен договор за сключване на окончателен договор за франчайзинг (наричан по-нататък „предварителният договор“), който ще позволи на ответника да стопанисва и управлява франчайзингови клонове на ищеца в Словакия. Наред със задължението за сключване на окончателен договор предварителният договор предвижда и някои договорни условия, както и задължение за ответника в главното производство да заплати задатък в размер от 20400 евро, без данък върху добавената стойност, а в случай на неизпълнение на това задължение — договорна неустойка в размер на задатъка (наричана по-нататък „договорната неустойка“).

6

Задатъкът, който има за цел не само да обезпечи задължението за сключване на окончателния договор, но и да гарантира запазването на поверителността на цялата съдържаща се в предварителния договор информация относно франчайзинговия модел на ищеца в главното производство, е трябвало да бъде заплатен в десетдневен срок от подписването на предварителния договор. Освен това в предварителния договор е предвидена възможност за ищеца в главното производство да развали договора в случай на неплащане на уговорения задатък от страна на ответника в главното производство в определения срок.

7

В предварителния договор е предвидено, че се прилага чешкото право, но не е определена компетентна юрисдикция за решаване на споровете.

8

Като твърди, че ответникът в главното производство не е изпълнил задължението си да заплати задатъка, ищецът в главното производство разваля предварителния договор и претендира заплащането на договорната неустойка.

9

За тази цел той подава молба за издаване на европейска заповед за плащане пред Okresní soud v Ostravě (Районен съд Острава, Чешка република).

10

С определение от 17 декември 2020 г. този съд отхвърля повдигнатото от ответника в главното производство възражение за липса на компетентност на чешките съдилища и приема, че е компетентен да разгледа спора на основание член 7, точка 1, буква а) от Регламент „Брюксел Ia“, тъй като предмет на спора е изпълнението на задължение по смисъла на посочената разпоредба, а именно задължението за плащане на договорна неустойка, което е трябвало да бъде изпълнено в седалището на ищеца в главното производство.

11

В подадената срещу това определение въззивна жалба ответникът в главното производство твърди, че компетентни са словашките съдилища, тъй като обезпеченото с тази договорна неустойка задължение, което несъмнено произтича от предварителния договор, все пак е свързано с мястото на производство и доставка на стоките по договора за франчайзинг, който е трябвало да бъде сключен.

12

С определение от 16 февруари 2021 г. въззивната инстанция — Krajský soud v Ostravě (Окръжен съд Острава, Чешка република), потвърждава решението на първоинстанционния съд, като приема, че искът има за предмет правото да се търси договорна неустойка поради неспазването от ответника в главното производство на условията на предварителния договор и следователно не е свързан с производството или доставката на стоки, поради което член 7, точка 1, буква б) от Регламент „Брюксел Ia“ е неприложим. Следователно компетентният съд трябва да се определи в съответствие с член 7, точка 1, буква а) от този регламент, съгласно който компетентен е съдът по мястото на изпълнение на въпросното задължение, а това място трябва да се определи съгласно правото на сезирания съд, в случая чешкото право.

13

Ответникът в главното производство подава касационна жалба срещу това определение пред запитващата юрисдикция — Nejvyšší soud (Върховен съд, Чешка република), като твърди, че не е преценено правилно естеството на правото на договорна неустойка.

14

Като се позовава на постоянната практика на Съда по тълкуването на понятието „дела, свързани с договор“ (решения от 17 юни 1992 г., Handte, C‑26/91, EU:C:1992:268, т. 15, и от 15 юни 2017 г., Kareda, C‑249/16, EU:C:2017:472, т. 30), запитващата юрисдикция заключава, че в основата на спора, с който е сезирана, относно правото да се иска заплащането на договорна неустойка, е предварителния договор и затова този спор попада в обхвата на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 7, точка 1 от Регламент „Брюксел Ia“.

15

Посочената юрисдикция счита, че тъй като това право не е свързано с производството или доставката на стоки, изначално следва да се изключи приложението на член 7, точка 1, буква б), първо тире.

16

При това положение следва да се прецени дали не става въпрос за право, свързано с „предоставяне на услуги“ по смисъла на посочения член 7, точка 1, буква б), второ тире.

17

Според запитващата юрисдикция има два възможни подхода за определяне на международно компетентния съд: единият е предварителният договор да се класифицира като самостоятелен договор, а другият е естеството на правата, произтичащи от предварителния договор, да се определи в зависимост от естеството на договора, който трябва да се сключи в бъдеще.

18

Като се има предвид практиката на Съда, самото сключване на предварителен договор не представлява предоставяне на услуги съгласно автономното определение на това понятие в правото на Съюза като договор, включващ извършване на действие в полза на другата страна срещу възнаграждение (вж. в този смисъл решения от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, EU:C:2009:257, от 14 юли 2016 г., Granarolo, C‑196/15, EU:C:2016:559, и от 25 март 2021 г., Obala i lučice, C‑307/19, EU:C:2021:236), поради което Nejvyšší soud (Върховен съд) е склонен да приеме, че предварителният договор не попада в обхвата на член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел Iа“.

19

Следователно в съответствие с член 7, точка 1, буква в), съгласно който, ако не се прилага член 7, точка 1, буква б), се прилага член 7, точка 1, буква а), компетентният съд следва да се определи в зависимост от мястото на изпълнение на въпросното задължение.

20

Тъй като Съдът все още не се е произнасял изрично по въпроса дали pactum de contrahendo може да се квалифицира като „договор за предоставяне на услуги“, съществува основателно съмнение относно правилното тълкуване на член 7, точка 1, буква б) от Регламент „Брюксел Ia“.

21

При тези обстоятелства Nejvyšší soud (Върховен съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 7, точка 1, буква б) от Регламент [„Брюксел Ia“] да се тълкува в смисъл, че понятието „договор за предоставяне на услуги“ включва и предварителния договор (pactum de contrahendo), с който страните се задължават да сключат окончателен договор, който би бил договор за предоставяне на услуги по смисъла на тази разпоредба?“.

22

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7, точка 1, буква б) от Регламент „Брюксел Ia“ трябва да се тълкува в смисъл, че предварителен договор за сключване на окончателен договор за франчайзинг, който предвижда задължение за заплащане на договорна неустойка при неизпълнение на този предварителен договор, като неизпълнението на това договорно задължение е основание за предявяване на иск, попада в обхвата на понятието договор за „предоставяне на услуги“ по смисъла на тази разпоредба.

23

В самото начало следва да се припомни, че тъй като Регламент „Брюксел Ia“ отменя и заменя Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74), който заменя Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), извършеното от Съда тълкуване на Регламент № 44/2001 важи и за Регламент „Брюксел Ia“, когато разпоредбите на тези актове от правото на Съюза могат да се квалифицират като еквивалентни. Такъв е по-специално случаят с член 5, точка 1 от Регламент № 44/2001 и член 7, точка 1 от Регламент „Брюксел Ia“ (вж. в този смисъл решение от 8 май 2019 г., Kerr, C‑25/18, EU:C:2019:376, т. 19 и 20 и цитираната съдебна практика).

24

Що се отнася до член 7, параграф 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел Ia“, следва да се констатира, че текстът на тази разпоредба сам по себе си не позволява да се даде отговор на поставения въпрос, тъй като посочената разпоредба не дефинира понятието „договор за предоставяне на услуги“ (вж. този смисъл решение от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 19).

25

Съгласно постоянната съдебна практика понятията „дела, свързани с договор“ и „предоставяне на услуги“, посочени съответно в член 7, точка 1, буква а) и в член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел Ia“, трябва да бъдат тълкувани самостоятелно, въз основа главно на систематиката и целите на този регламент, за да се осигури еднаквото му прилагане във всички държави членки. При това положение тези понятия не може да се схващат като препращане към квалификацията, дадена в приложимия национален закон на правоотношението, разглеждано пред националния съд (вж. в този смисъл решение от 14 юли 2016 г., Granarolo, C‑196/15, EU:C:2016:559, т. 19 и цитираната съдебна практика).

26

В това отношение следва да се припомни, че Регламент „Брюксел Iа“ има за цел да уеднакви стълкновителните норми за определяне на компетентност по граждански и търговски дела чрез правила за компетентност, които да са във висока степен предвидими, и в този смисъл преследва цел за правна сигурност, която се изразява в укрепване на правната защита на установените в Европейския съюз лица, като едновременно позволява на ищеца лесно да определи съда, който може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред кой съд може да бъде призован (вж. в този смисъл решение от 14 юли 2016 г., Granarolo, C‑196/15, EU:C:2016:559 9, т. 16 и цитираната съдебна практика).

27

Освен това съгласно съдебната практика системата на предоставяне на общите правомощия, предвидени в глава II от Регламент „Брюксел Iа“, се основава на принципното правило, установено в член 4, параграф 1 от него, че искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка независимо от гражданството на страните. Единствено като изключение от това общото правило за компетентност на съдилищата по седалището или местоживеенето на ответника глава II, раздел 2 от този регламент предвижда някои правила за специална компетентност, между които и предвидената по член 7, точка 1 от този регламент (вж. в този смисъл решение от 14 юли 2016 г., Granarolo, C‑196/15, EU:C:2016:559, т. 17 и цитираната съдебна практика).

28

В този контекст е важно да се припомни, че специалните правила за компетентност, предвидени в Регламент „Брюксел Ia“, подлежат на стриктно тълкуване и не допускат тълкуване, излизащо извън изрично предвидени в него хипотези (решение от 8 май 2019 г., Kerr, C‑25/18, EU:C:2019:376, т. 22 и цитираната съдебна практика).

29

Правилото за специална компетентност по дела, свързани с договор, предвидено в член 7, точка 1 от Регламент „Брюксел Ia“, отговаря на цел за близост и се основава на наличието на тясна връзка между съответния договор и компетентния да се произнесе по него съд. Така общото правило за компетентност на съдилищата по седалището или постоянния адрес на ответника, посочено в точка 27 от настоящото решение, се допълва от правилото за специална компетентност по дела, свързани с договор, съгласно което срещу ответник може да бъде предявен иск и пред съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение (вж. в този смисъл решение от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 24 и 25).

30

Що се отнася до мястото на изпълнение на договорните задължения по договор за предоставяне на услуги, член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел Ia“ определя автономно като критерий на привързване по отношение на този договор мястото в държава членка, където съгласно посочения договор услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени, за да подпомогне постигането на целите за уеднаквяване и предвидимост на правилата за съдебна компетентност и следователно за правна сигурност. Този автономен критерий на привързване се прилага към всички искове, които имат за основание един и същи договор за доставка на услуги (вж. в този смисъл решения от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 26 и 27, и от 11 март 2010 г., Wood Floor Solutions Andreas Domberger, C‑19/09, EU:C:2010:137, т. 23).

31

Именно в светлината на тези съображения следва да се определи дали задължение за плащане на договорна неустойка поради неизпълнение на предварителен договор като разглежданото в главното производство попада в обхвата на понятието „предоставяне на услуги“ по смисъла на член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел Ia“.

32

Най-напред следва да се констатира, че задълженията, които обвързват страните и произтичат от клаузите на предварителен договор като разглеждания в главното производство, попадат в обхвата на понятието „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 7, точка 1, буква а) от Регламент „Брюксел Ia“.

33

По-нататък, макар член 7, точка 1, буква а) от Регламент „Брюксел Ia“ да определя съдебната компетентност по дела, свързани с договор, с оглед на мястото на изпълнение на въпросното задължение, член 7, точка 1, буква б) предвижда за продажбата на стоки и предоставянето на услуги специални критерии на привързване и определя за място на изпълнение съответно мястото в държава членка, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени, и мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени.

34

Що се отнася по-конкретно до квалифицирането на договор като „договор за предоставяне на услуги“, според съдебната практика понятието „услуги“ по смисъла на член 7, параграф 1, буква б), второ тире предполага най-малкото че предоставящата услугите страна извършва определена дейност срещу възнаграждение (вж. по-специално решения от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 29, и от 15 юни 2017 г., Kareda, C‑249/16, EU:C:2017:472, т. 35).

35

Що се отнася до първия критерий, посочен в това определение, т.е. наличието на дейност, Съдът е уточнил, че той изисква извършването на действия и изключва простото бездействие. В това отношение, що се отнася до договор с предмет дистрибуцията на продуктите на едната от страните от другата страна, Съдът е постановил, че този критерий съответства на характерната престация, доставена от страната, която с осигуряването на тази дистрибуция спомага за по-широкото разпространение на съответните продукти (вж. по-специално решения от19 декември 2013 г., Corman-Collins, C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 38, и от 14 юли 2016 г., Granarolo, C‑196/15, EU:C:2016:559, т. 38).

36

Що се отнася до втория критерий, т.е. до възнаграждението, предоставено в замяна на извършването на дейност, следва да се подчертае, че то не би могло да се схваща стриктно в смисъл на плащане на парична сума, тъй като може да се счете, че и получаването на набор от предимства с икономическа стойност представлява възнаграждение (вж. в този смисъл решения от 19 декември 2013 г., Corman-Collins, C‑9/12, EU:C:2013:860, т. 39, и от 14 юли 2016 г., Granarolo, C‑196/15, EU:C:2016:559, т. 40).

37

Макар предметът на договора за франчайзинг, който е трябвало да бъде сключен въз основа на предварителния договор, да отговаря напълно на двата критерия, посочени в точки 35 и 36 от настоящото решение, не така стои въпросът с предварителния договор, който е имал за цел сключването на окончателен договор за франчайзинг и запазването на поверителността на съдържащата се в този предварителен договор информация. Освен това при липсата на действително извършена дейност от съдоговорителя плащането на договорна неустойка не може да се квалифицира като възнаграждение.

38

Тъй като предварителният договор не изисква извършването на никакво действие, нито заплащането на възнаграждение, задълженията, които произтичат от него — и по-специално задължението за плащане на договорна неустойка — не могат да попаднат в обхвата на понятието „предоставяне на услуги“ по смисъла на член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел Ia“.

39

Този извод не се поставя под съмнение от довода, че задължението за плащане на договорна неустойка е тясно свързано с договора за франчайзинг, който е трябвало да бъде сключен и по силата на който може да се определи мястото, където съответните услуги е трябвало да бъдат предоставени.

40

Всъщност подобен довод противоречи не само на изискването за стриктно тълкуване на специалните правила за компетентност, предвидени в Регламент „Брюксел Ia“, припомнено в точка 28 от настоящото решение, но и на целите за предвидимост и правна сигурност, посочени в точки 26 и 30 от това решение.

41

Накрая, следва да се припомни, че от системата на член 7, точка 1 от Регламент „Брюксел Ia“ е видно, че законодателят на Съюза е приел отделни правила за компетентността по отношение на договорите за продажба на стоки и на договорите за предоставяне на услуги, от една страна, и по отношение на всеки друг вид договор, за който не се прилагат специфични разпоредби от посочения регламент, от друга страна (вж. в този смисъл решение от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 42).

42

В това отношение следва да се припомни, че член 7, точка 1, буква в) от Регламент „Брюксел Ia“ предвижда, че „ако не се прилага буква б), тогава се прилага буква а)“.

43

Да се разшири приложното поле на член 7, точка 1, буква б), второ тире от Регламент „Брюксел Ia“ така, че да включва всеки предварителен договор за сключване на окончателен договор за предоставяне на услуги, обаче би означавало да се заобиколи намерението на законодателя на Съюза в това отношение и би засегнало полезното действие на член 7, точка 1, букви в) и а) (вж. в този смисъл решение от 23 април 2009 г., Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, EU:C:2009:257, т. 43).

44

С оглед на изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 7, точка 1, буква б) от Регламент „Брюксел Ia“ трябва да се тълкува в смисъл, че предварителен договор за сключване на окончателен договор за франчайзинг, който предвижда задължение за заплащане на договорна неустойка при неизпълнение на този предавателен договор, като неизпълнението на това договорно задължение е основание за предявяване на иск, не попада в обхвата на понятието за договор за „предоставяне на услуги“ по смисъла на тази разпоредба. В такъв случай съдебната компетентност по иск, който се основава на това задължение, се определя съгласно член 7, точка 1, буква а) от този регламент с оглед на мястото на изпълнение на посоченото задължение.

45

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши:

Член 7, точка 1, буква б) от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела

трябва да се тълкува в смисъл, че

предварителен договор за сключване на окончателен договор за франчайзинг, който предвижда задължение за заплащане на договорна неустойка при неизпълнение на този предавателен договор, като неизпълнението на това договорно задължение е основание за предявяване на иск, не попада в обхвата на понятието за договор за „предоставяне на услуги“ по смисъла на тази разпоредба. В такъв случай съдебната компетентност по иск, който се основава на това задължение, се определя съгласно член 7, точка 1, буква а) от този регламент с оглед на мястото на изпълнение на посоченото задължение.