1.

Членове 12 и 15 от Регламент (ЕС) 2016/679 относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните, наричан по-нататък „ОРЗД“) ( 2 ) предоставят на субектите на данни широки права на достъп по отношение на обработваните лични данни. По-специално, тези разпоредби задължават администраторите да предоставят безплатно на субектите на данни копие от споменатите данни.

2.

Могат ли субектите на данни да поискат достъп до своите лични данни въз основа на разпоредбите на ОРЗД за цели, несвързани със защитата на данните? Могат ли държавите членки да ограничат правото на получаване на копие от данните, като изискват от субектите на данни да заплатят в определени случаи разходите, направени от администратора за издаването на копия? Трябва ли администраторите да предоставят копия от всички документи, съдържащи лични данни, или могат да компилират данните, поискани от субектите на данни?

3.

Това са по същество основните въпроси, поставени с преюдициалното запитване на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) по дело, предмет на което е възможността пациент да получи безплатно копия от документи, съдържащи се в медицинското му досие.

4.

Съображения 4, 13 и 63 от ОРЗД гласят:

5.

Член 12 от ОРЗД, озаглавен „Прозрачна информация, комуникация и условия за упражняването на правата на субекта на данни“, предвижда:

„1.   Администраторът предприема необходимите мерки за предоставяне на всякаква информация по членове 13 и 14 и на всякаква комуникация по членове 15—22 и член 34, която се отнася до обработването, на субекта на данните в кратка, прозрачна, разбираема и лесно достъпна форма, на ясен и прост език […].

2.   Администраторът съдейства за упражняването на правата на субекта на данните по членове 15—22. […]

3.   Администраторът предоставя на субекта на данни информация относно действията, предприети във връзка с искане по членове 15—22, без ненужно забавяне и във всички случаи в срок от един месец от получаване на искането. […]

[…]

5.   Информацията по членове 13 и 14 и всяка комуникация и действия по членове 15—22 и член 34 се предоставят безплатно. Когато исканията на субект на данни са явно неоснователни или прекомерни, по-специално поради своята повторяемост, администраторът може или:

Администраторът носи тежестта на доказване на явно неоснователния или прекомерен характер на искането.

[…]“.

6.

Съгласно член 15 от ОРЗД, озаглавен „Право на достъп на субекта на данните“:

„1.   Субектът на данните има право да получи от администратора потвърждение дали се обработват лични данни, свързани с него, и ако това е така, да получи достъп до данните и следната информация:

[…]

3.   Администраторът предоставя копие от личните данни, които са в процес на обработване. За допълнителни копия, поискани от субекта на данните, администраторът може да наложи разумна такса въз основа на административните разходи. […]

4.   Правото на получаване на копие, посочено в параграф 3, не влияе неблагоприятно върху правата и свободите на други лица“.

7.

Член 23, параграф 1 от ОРЗД, който се отнася до „Ограничения“, предвижда:

„1.   В правото на Съюза или правото на държава членка, което се прилага спрямо администратора или обработващия лични данни, чрез законодателна мярка може да се ограничи обхватът на задълженията и правата, предвидени в членове 12—22 […], когато подобно ограничение е съобразено със същността на основните права и свободи и представлява необходима и пропорционална мярка в едно демократично общество с цел да се гарантира:

[…]

[…]

[…]“.

8.

Съгласно член 630f, озаглавен „Документиране на лечението“, от Bürgerliches Gesetzbuch (Германски граждански кодекс, наричан по-нататък „BGB“):

„(1)   За целите на документирането лекуващият е длъжен по време на лечението да води медицинско досие на пациента на хартиен носител или в електронен вид. […]

(2)   Лекуващият е длъжен да вписва в медицинското досие всички действия и резултатите от тях, които от професионална гледна точка са от съществено значение за настоящото и бъдещото лечение, по-специално анамнеза, диагнози, изследвания, резултати от изследвания, заключения, терапии и ефектите от тях, интервенции и ефектите от тях, съгласия и осведомявания. Епикризите следва да бъдат включени в медицинското досие.

[…]“.

9.

Член 630g, озаглавен „Достъп до медицинското досие“, от BGB гласи:

„(1)   При поискване пациентът получава незабавен достъп до пълното си медицинско досие, освен ако не са налице съществени терапевтични причини или други съществени права на трети лица, които не допускат този достъп. […]

(2)   Пациентът може да изисква и електронни копия от медицинското досие. Той трябва да възстанови на лекуващия направените разходи.

[…]“.

10.

DW (ищецът в главното производство) получава дентално лечение от FT (ответника в главното производство). Поради съмнения за неправилно лечение DW иска от FT безплатното издаване на копие от цялата си медицинска документация, която е налична при FT. FT счита, че трябва да предостави копие от медицинската документация само срещу възстановяване от пациента на разходите.

11.

DW предявява иск срещу FT пред Amtsgericht (Районен съд, Германия), който уважава иска му. FT подава въззивна жалба пред Landgericht (Областен съд, Германия), която е отхвърлена с мотива, че фактът, че DW иска информацията за целите на проверка дали той има права, свързани с лекарска отговорност, не изключва правата му по член 15 от ОРЗД.

12.

В рамките на ревизионната си жалба пред Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) FT иска отмяна на решението на Landgericht (Областен съд) и отхвърляне на иска на DW. Според Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) уважаването на ревизионната жалба зависи от това дали въззивният съд правилно е приел, че предявеният от DW иск е основателен от гледна точка на разпоредбите на ОРЗД.

13.

Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) посочва, че съгласно разпоредбите на националното право FT не е длъжна да предостави безплатно на DW копие от медицинската му документация. Право на DW на безплатно предоставяне обаче според Landgericht (Областен съд, Германия) може да се изведе директно от член 15, параграф 3 във връзка с член 12, параграф 5 от ОРЗД. Ето защо, тъй като има съмнения за правилното тълкуване на тези разпоредби, Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

14.

В настоящото производство писмени становища представят латвийското правителство и Комисията.

15.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали член 12, параграф 5 и член 15, параграф 3 от ОРЗД трябва да се тълкуват в смисъл, че задължават администратора да предостави безплатно на субекта на данните копие от личните му данни, ако субектът на данните иска копието не за посочените в съображение 63, първо изречение от ОРЗД цели (а именно да се осведоми за обработването на личните си данни и да провери дали то е законосъобразно), а за различна цел, като проверката за наличието на права, свързани с лекарска отговорност.

16.

С това по същество се повдига въпросът дали субектът на данни има право съгласно разпоредбите на ОРЗД да получи копие от личните си данни от администратора, когато искането му е отправено с оглед на законна, но несвързана със защитата на данните цел.

17.

Според мен правото на достъп, което ОРЗД предоставя на субектите на данни, не зависи от намерението им да използват съответните данни за свързани със защитата на данните цели, като например посочените в съображение 63 от него. Това разбиране се подкрепя от граматическото, контекстуалното и систематичното тълкуване на релевантните разпоредби на ОРЗД.

18.

На първо място, такова ограничение не може да се изведе от текста на член 12 или член 15 от ОРЗД. Тези две разпоредби закрепват — подобно на огледални образи — задължението на администратора да предостави и правото на субекта на данните да поиска достъп до обработваните лични данни ( 3 ). Никоя от тези две разпоредби не задължава субекта на данни да посочи причините за искането си за достъп, нито позволява на администратора по своя преценка да изисква и оценява тези причини.

19.

Член 12 от ОРЗД задължава администратора да „предприем[e] необходимите мерки за предоставяне на всякаква информация […] и на всякаква комуникация“ по въпроса и да „съдейства за упражняването на правата на субекта на данните“ ( 4 ). Всъщност разпоредбите на член 12 се отнасят главно до начина на предоставяне и срока, в който администраторът трябва по-специално да предостави достъп ( 5 ). Изключение от задължението на администратора да действа своевременно, е налице само когато: i) поиска предоставянето на допълнителна информация или откаже да предприеме действия по искането поради основателни опасения във връзка със самоличността на субекта на данните ( 6 ); и ii) наложи разумна такса или откаже да предприеме действия поради явно неоснователни или прекомерни искания ( 7 ).

20.

Формулировката на член 15 от ОРЗД също е много широка, като предоставя на субекта на данни широки форми на достъп: право да получи от администратора потвърждение дали се обработват лични данни, свързани с него, и ако е така, да получи подробна информация в тази насока ( 8 ); и право да получи копие от личните данни, които са в процес на обработване ( 9 ). Не са предвидени изрични условия или ограничения за упражняването от субекта на данни на правото му на достъп по член 15 от ОРЗД.

21.

Това го отличава от залегналото в други разпоредби на този регламент, които уреждат други права на субектите на данни. Например член 17, параграф 3 от ОРЗД предвижда кога правото да бъдеш забравен, закрепено в параграфи 1 и 2 от същата разпоредба, „не се прилага“. Член 20 от ОРЗД, който се отнася до правото на преносимост на данните, има сходна структура, като в параграф 3 от тази разпоредба са предвидени изключения. На свой ред член 21, параграф 6 от ОРЗД определя условията, при които при някои специфични обстоятелства субектите на данни могат да упражнят правото си на възражение, предвидено в параграф 1 от посочения член.

22.

В този контекст за мен съображение 63 не може да се тълкува в смисъл, че въвежда условие или ограничение за упражняването на правото на достъп, закрепено в член 15 от ОРЗД, за каквото липсва дори намек в текста на тази разпоредба (както и в „огледалната разпоредба“, член 12 от ОРЗД).

23.

Според мен съображение 63 по-скоро има за цел да подчертае значението на правото на достъп в структурата на ОРЗД. На практика това право способства и е абсолютно необходимо за ефективното упражняване на редица други права, които ОРЗД предоставя на субектите на данни ( 10 ). Физическите лица трудно могат да имат „контрол върху собствените си лични данни“ — както се подчертава в съображение 7 от ОРЗД — ако не знаят дали, какви точно данни и защо се обработват. Това би могло да обясни защо в съображение 63 се посочва, че субектът на данни следва да има право на достъп, „за да бъде осведоме[н] за обработването и да провери законосъобразността му“ ( 11 ). Може би текстът на съображение 63 е донякъде неясен, но според мен от това не следва, че правото на достъп се предоставя единствено за посочените там цели.

24.

Мимоходом отбелязвам, че за администратора често би било невъзможно да провери това условие, и съответно би било лесно за субекта на данни да го заобиколи, тъй като то зависи от субективното намерение на засегнатото лице ( 12 ).

25.

Освен това споделям становището на запитващата юрисдикция, че от точка 44 от решение YS и др. не може да се изведе различно тълкуване на член 15 от ОРЗД ( 13 ). В тази точка Съдът, позовавайки се на разпоредбите на Директива 95/46/ЕО ( 14 ), която предшества ОРЗД, посочва, че „[к]акто следва от [преамбюла на] Директивата, за да може да извърши необходимите проверки, […] съответното лице разполага с право на достъп до данните, които се отнасят до него и които са предмет на обработка“ ( 15 ).

26.

По този начин Съдът по същество просто цитира текста на съображение 41 от Директива 95/46, който е сходен с текста на съображение 63 от ОРЗД. Освен това, както правилно отбелязва запитващата юрисдикция, в дело YS и др. от Съда се иска да поясни понятието „лични данни“, за да се определи обхватът на достъпа. Настоящият въпрос повдига различен правен проблем — дали целта на искания достъп може да окаже влияние върху възможността за получаване на достъп — за който не мисля, че могат да се открият полезни насоки в това решение.

27.

Предложеното в настоящото заключение тълкуване на член 15 от ОРЗД се подкрепя и от член 8, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), отнасящ се до „защита на личните данни“, съгласно който: „Всеки има право на достъп до събраните данни, отнасящи се до него, както и правото да изиска поправянето им“ ( 16 ). Изглежда, Хартата определя правото на достъп като самостоятелно право, което е логически свързано с възможността или намерението на носителя на правото да упражнява други права (като правото на коригиране ( 17 )), но по никакъв начин не зависи непременно от нея/него.

28.

Накрая ще добавя, че това тълкуване на член 15 от ОРЗД е предложено и от Европейския комитет по защита на данните в неговите „Guidelines 01/2022 on data subject rights — Right of access“ (Насоки 01/2022 относно правата на субектите на данни — право на достъп) ( 18 ). Точка 13 от тези насоки гласи: „Администраторите не следва да преценяват защо субектът на данни иска достъп, а само какви данни е поискал […] и дали те притежават лични данни, отнасящи се до него […]. [Н]апример, администраторът не бива да отказва достъп на основание или поради съмнение, че исканите данни могат да бъдат използвани от субекта на данни за защита пред съд в случай на уволнение или на търговски спор с администратора“.

29.

Интересно е, че даденият в тези насоки пример до голяма степен съвпада с фактите по делото пред запитващата юрисдикция. Следователно обстоятелството, че ищецът в главното производство е поискал достъп до личните си данни, съдържащи се в медицинската документация — хипотеза, конкретно разгледана в съображение 63 от ОРЗД ( 19 ) — за да прецени дали да заведе дело за лекарска грешка — цел, която запитващата юрисдикция правилно определя като „законосъобразна“ ( 20 ) — не позволява на администратора да отхвърли искането на субекта на данни.

30.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на първия преюдициален въпрос, че член 12, параграф 5 и член 15, параграф 3 от ОРЗД трябва да се тълкуват в смисъл, че задължават администратора да предостави на субекта на данните копие от личните му данни дори когато последният иска копието не за посочените в съображение 63 от ОРЗД цели, а за различна, несвързана със защитата на данните цел.

31.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска от Съда да установи дали член 23, параграф 1 от ОРЗД допуска национална правна уредба, приета преди влизането в сила на ОРЗД, да ограничава правото на субектите на данни на безплатно предоставяне на копие от обработваните от администратора лични данни, като задължава тези субекти да покрият свързаните с това разходи на администратора.

32.

Като начало следва да се подчертае, че съгласно правилата на ОРЗД несъмнено субектите на данни по принцип имат право да получат от администратора безплатно първо копие от своите обработвани данни. Това следва изрично от член 12, параграф 5 от ОРЗД, в който се уточнява, че информацията по-специално по член 15 от Регламента „се предостав[я] безплатно“ и че само когато исканията са „явно неоснователни или прекомерни, по-специално поради своята повторяемост“, администраторът може „да наложи разумна такса, като взема предвид административните разходи за предоставяне на информацията или комуникацията или предприемането на исканите действия“.

33.

Това следва, макар и имплицитно, и от член 15, параграф 3 от ОРЗД, съгласно който „[з]а допълнителни копия, поискани от субекта на данните, администраторът може да наложи разумна такса въз основа на административните разходи“ ( 21 ). Очевидно това означава, че не може да се начислява такса за първото поискано от субекта на данни копие.

34.

Въпреки това, съгласно член 23, параграф 1 от ОРЗД в правото на Съюза или в националното право „чрез законодателна мярка може да се ограничи обхватът на задълженията и правата, предвидени в членове 12—22 […], когато подобно ограничение е съобразено със същността на основните права и свободи и представлява необходима и пропорционална мярка в едно демократично общество с цел да се гарантира“ една от изброените в същия параграф цели. Такива цели са общественото здраве, съгласно буква д), и „правата и свободите на други лица“, съгласно буква и).

35.

След това важно уточнение ще се спра на основния проблем, поставен с настоящия въпрос, който за мен налага положителен отговор.

36.

На първо място, безспорно е, че правото на достъп на субектите на данни до техните лични данни, предвидено в член 15 от ОРЗД, е част от правата, които попадат в приложното поле на член 23, параграф 1 от ОРЗД и чийто обхват следователно може да бъде ограничен чрез законодателна мярка на Съюза или на държава членка ( 22 ).

37.

На второ място, щом държавите членки могат по принцип да ограничат обхвата на правото на достъп, например като го изключат в определени хипотези или за определени данни, следва също така да им е позволено — по аргумент a maiore ad minus ( 23 ) — да ограничат с по-малко рестриктивна мярка неговото упражняване. Всъщност само една форма на достъп е ограничена (правото на получаване на копие от данните), и то само чрез обуславянето ѝ от заплащането от субектите на данни на разходите, направени от администраторите.

38.

Трето, ограничение като разглежданото — изрично предвидено в граждански кодекс или в равностоен правен акт — е предвидено „в законодателна мярка“, както изисква член 23, параграф 1 от ОРЗД. Това условие е отглас на условието по член 52, параграф 1 от Хартата, съгласно който всяко ограничаване на основните права трябва да бъде „предвидено в закон“.

39.

В този контекст бих добавил, че според мен фактът, че разглежданата национална правна уредба предхожда влизането в сила на ОРЗД, е явно ирелевантен за преценката дали тази правна уредба отговаря на условията по член 23, параграф 1 от ОРЗД. Както отбелязва Комисията, нито тази разпоредба, нито впрочем която и да е друга разпоредба на ОРЗД изисква ограничителните мерки на Съюза или на държавите членки да бъдат включени в законодателни актове ad hoc, a fortiori в актове, приети след влизането в сила на ОРЗД. Следователно държавите членки имат право да запазват и въвеждат ограничения в съответствие с изискванията на член 23, параграф 1 от ОРЗД. Съпоставката на текстовете на тази разпоредба на различните езици потвърждава тази теза ( 24 ).

40.

Четвърто, поради факта, че въпросното ограничение, посочено в точка 37 по-горе, е относително несъществено, според мен национална правна уредба като разглежданата явно не засяга „същността“ на това право (друго изискване, посочено както в член 23, параграф 1 от ОРЗД, така и в член 52, параграф 1 от Хартата). Тази правна уредба не лишава физическите лица от nucleus durus на правото им на защита на данните. По-специално, трудно е дори да си представим положения — сред уредените от разглежданата национална правна уредба — при които размерът на тези разходи би бил толкова голям, че задължението на субекта на данни да ги понесе, на практика би означавало да му се откаже достъп.

41.

Пето, струва ми се, че национална правна уредба като разглежданата преследва цели, които са допустими с оглед на член 23, параграф 1 от ОРЗД и в по-широк смисъл, легитимни с оглед на правото на Съюза.

42.

Освен ако запитващата юрисдикция не установи друго, за мен релевантната национална правна уредба цели да осуети ненужните или неоснователни искания за копия, за да i) защити икономическите интереси на лекарите, които често имат индивидуални практики или работят в малки екипи, и така ii) да гарантира, че при упражняването на професионалната си дейност лекарите се занимават (предимно) с основните си медицински задачи, а не с изпълнение на административни задачи, които могат да бъдат избегнати.

43.

Втората цел е свързана със задачата за опазване на общественото здраве. В член 23, параграф 1, буква д) изрично се предвиждат ограничения, необходими за гарантиране на „важни цели от широк обществен интерес за Съюза или за държава членка“, като например„общественото здраве“. Това е в съответствие с член 35 от Хартата, озаглавен „Закрила на здравето“, съгласно който „[в]секи има право на достъп до здравна профилактика и да ползва медицински грижи при условията, установени от националните законодателства и практики. При определянето и осъществяването на всички политики и действия на Съюза се осигурява висока степен на закрила на човешкото здраве“ ( 25 ).

44.

Несъмнено първата цел е насочена към защита на (частен) интерес на определени лица — лекарите, които в разглеждания случай действат като администратори на данни — и е от икономическо естество. Въпреки това нито един от тези елементи не означава, че ограничаването на правото на достъп е принципно неприемливо.

45.

Всъщност съгласно член 23, параграф 1, буква и) от ОРЗД се допускат ограничения, необходими за гарантиране на „правата и свободите на други лица“. Интересно е да се отбележи, че същият израз се съдържа още в член 15, параграф 4 и в съображение 63 от ОРЗД, където именно досежно правото на получаване на копие от обработваните данни се посочва, че това право не следва да „влияе неблагоприятно върху правата и свободите на други лица“.

46.

Като начало бих искал да отбележа, че член 15, параграф 4, член 23, параграф 1, буква и) и съображение 63 от ОРЗД се отнасят до „правата и свободите на други лица“ ( 26 ), за разлика от други разпоредби на Регламента, които се отнасят до „трети страни“ ( 27 ). Това логично означава, че съгласно тази разпоредба за приемливи могат да се считат и ограничения, необходими за защита на някои права на администратора ( 28 ).

47.

По-нататък, фактът, че един от интересите, защитени с разглежданата национална правна уредба, е от икономически характер, сам по себе си не изключва възможността той да е в състояние да обоснове ограничения по член 23, параграф 1 от ОРЗД. Съображение 4 от ОРЗД съвсем ясно посочва, че „[п]равото на защита на личните данни не е абсолютно право, а трябва […] да бъде в равновесие с другите основни права съгласно принципа на пропорционалност. Настоящият регламент е съобразен с всички основни права и в него се спазват свободите и принципите, признати от Хартата, както са залегнали в Договорите, и по-специално […] свободата на стопанската инициатива […]“. ( 29 ).

48.

В тази насока припомням, че дял II от Хартата, озаглавен „Свободи“, включва различни права от икономическо естество: освен вече споменатата свобода на стопанска инициатива (член 16 от Хартата), още „свобода при избор на професия и право на труд“ (член 15) и правото на собственост (член 17). Основните права от икономическо естество не могат да се считат за „по-низши“ спрямо други права (граждански, социални или политически). Не е необходимо да се познават трудовете на Лудвиг фон Мизес ( 30 ), за да стане ясно, че всички тези права са неразривно свързани и упражняването им е възможно само съвместно, тъй като отнемането на икономическите права неминуемо ще засегне възможността на лицата да се ползват пълноценно от своите граждански, социални и политически права, и обратно.

49.

Освен това, както изтъква запитващата юрисдикция, съображение 13 от ОРЗД приканва държавите членки „да вземат предвид специфичните нужди на микропредприятията и малките и средните предприятия при прилагането на [Регламента]“. Следователно държавите членки имат право да вземат предвид специфичните характеристики на по-ограничените по мащаб предприятия и на самостоятелно заетите специалисти, какъвто често е случаят с лекарите.

50.

Ето защо не е трудно да се направи изводът, че член 23, параграф 1 от ОРЗД допуска не само ограничения, които имат за цел защита на общественото здраве, но и ограничения за защита на някои основни икономически права на лицата ( 31 ), включително на администраторите.

51.

На последно място обаче, член 23, параграф 1 от ОРЗД допуска национална правна уредба, ограничаваща правото на достъп до лични данни, само ако тя може да се счита за „необходима и пропорционална мярка“ за гарантиране на обществен интерес, който фигурира сред изброените в тази разпоредба. Следователно тази разпоредба изисква — в съответствие с утвърден принцип — ограничението, което се нуждае от обосновка, да бъде подложено на „проверка за пропорционалност“.

52.

За да се провери дали ограничението е пропорционално, следва да се разгледат три кумулативни изисквания. Мярката трябва да може да гарантира осъществяването на преследваната цел („годност“) и да не надхвърля необходимото за постигането ѝ („необходимост“). Освен това националната мярка трябва да бъде „пропорционална stricto sensu“, което означава, че следва да постига справедлив баланс между засегнатите интереси (интересите, преследвани от държавата с въпросната мярка, и тези на засегнатите лица) ( 32 ).

53.

Според мен често пъти компетентните национални съдилища са тези, които могат най-добре да преценят дали конкретни национални мерки, които дерогират общи правила на правото на Съюза, зачитат принципа на пропорционалност. Все пак, за да се помогне на запитващата юрисдикция при разрешаването на висящия пред нея спор, бих предложил следните съображения.

54.

Най-напред, струва ми се, че национална правна уредба като разглежданата по принцип е годна да осъществи преследваните от националния законодател цели, което означава, че тя, изглежда, може значително да допринесе за тяхното осъществяване. Всъщност изискването субектите на данни да заплащат административните разходи, свързани с изготвянето на исканите копия, може действително да ги възпре да отправят ненужни или неоснователни искания за достъп. Така намалява вероятността лекарите да използват времето и ресурсите си за административни задачи, които могат да бъдат избегнати.

55.

На следващо място, считам, че въпросите дали национална правна уредба като разглежданата надхвърля необходимото за постигане на целите си и/или не постига справедлив баланс между засегнатите интереси, не са толкова прости и поради това налагат по-задълбочен анализ от страна на запитващата юрисдикция.

56.

В тази насока пак ще подчертая ( 33 ), че разглежданото ограничение е относително несъществено. Докато член 15 от ОРЗД предоставя различни форми на достъп на субектите на данни, разглежданата национална правна уредба ограничава само една от тези форми (правото да се получи копие от данните), и то само като го обвързва с условието субектите на данни да заплатят съответните разходи, направени от администраторите.

57.

Комисията обаче изразява известни съмнения за необходимостта от разглежданата национална правна уредба, като посочва, че тя се прилага по отношение на всички искания за достъп до медицинска документация, независимо от професионалния статус и вида на дейността на съответния лекар — той би могъл да е самостоятелно наето лице, в индивидуална или групова практика с няколко лекари или като служител, например в държавна болница или в голяма частна клиника.

58.

Трябва да призная, че някои от доводите на Комисията са донякъде убедителни. Разбира се, може да е вярно, че не всички положения, обхванати от разглежданата национална уредба, са напълно сравними за целите на член 23, параграф 1, букви д) и и) от ОРЗД. Например големите медицински практики, болниците и частните клиники обикновено имат специален персонал и оборудване, за да изпълняват всички административни задачи, свързани с предоставянето на медицински услуги. В този смисъл не е очевидно, че и в тези случаи национална правна уредба като разглежданата води до освобождаване на лекарите от задължението да понасят ненужни разходи или да използват ценното си време за изпълнение на канцеларски задачи, които могат да бъдат избегнати.

59.

Освен това, за разлика от лекарите, които са длъжни да прилагат публично определени тарифи, лекарите, които свободно определят тарифите си по свое усмотрение, могат, ако сметнат за подходящо, да си възстановят допълнителните разходи, като увеличат тарифите си, с което да „разпределят“ тези разходи между всички свои пациенти. Следователно някои лекари може би се нуждаят от по-високо равнище на „законодателна защита“, отколкото други.

60.

От друга страна обаче, не съм убеден, че би било практично или разумно и справедливо правило, което третира по различен начин лекарите, а следователно и пациентите, в зависимост от това дали лекарите например а) са самостоятелно заети лица или наети лица, б) работят в „микропредприятия и малки и средни предприятия“ (съгласно термините в съображение 13 от ОРЗД), или в големи болници и клиники и/или в) са обвързани с публични тарифи, или могат свободно да определят тарифите си.

61.

Да се намерят правилните критерии за разграничаване на хипотезите, в които пациентите трябва да поемат разходите, от тези, в които разходите трябва да са за сметка на лекарите, за да се постигнат по най-добрия начин целите, определени от националния законодател, не е лесна задача. Още по-важно е, че подобно разграничение би създало известно усложнение (и евентуално източник на объркване) по отношение на положения, които поради обикновено доста ограничената парична сума вероятно по-лесно ще се уредят с ясно правило, което се прилага автоматично.

62.

Съгласно практиката на Съда на държавите членки трябва да се признае възможността да постигат законни цели от общ интерес чрез въвеждането на общи и прости правила, които са лесно разбираеми и приложими от потребителите и лесни за прилагане и контрол от страна на компетентните власти ( 34 ). В по-общ план, както посочих в неотдавнашно мое заключение, не може да се изисква от държавите членки да приемат — с оглед на пропорционалността — алтернативни мерки, когато не е сигурно дали тези мерки са осъществими или ефективни, или когато те биха довели до непоносима (организационна или финансова) тежест за съответната държава членка ( 35 ).

63.

Накрая, не би могъл да се изключи дори и порочен ефект от правило с по-ограничен обхват от разглежданото правило: то би могло да насърчи пациентите да посещават по-големи клиники (които предоставят безплатно копия от медицинска документация), вместо по-малки медицински кабинети (които изискват допълнително заплащане за тези копия).

64.

Действително общата справедливост, или, с други думи, разумност, на алтернативните правила също би могла да се постави под въпрос. Ако се преценява от гледна точка на лекарите, може да изглежда разумно специално правило, което защитава от такива разходи само индивидуално практикуващите лекари и малките практики — то защитава „най-уязвимите“ специалисти. От гледна точка на пациентите обаче същата мярка може да изглежда различно. Всъщност пациентите, които търсят медицински услуги от големи болници и клиники, по-специално тези, в които лекарите са свободни да определят тарифите си по собствена преценка, ще са тези, които биха се ползвали от това правило. Това би било така въпреки обстоятелството, че i) често тези пациенти може да са по-заможни от пациентите, които ползват услугите на местни самостоятелно практикуващи лекари, и ii) разходите, направени за копия от медицинската документация, вероятно представляват много малка (дори незначителна) част от общите понесени от тях разходи за медицински услуги, което не може да се каже за пациентите, ползващи медицински услуги чрез националната здравна система (обикновено безплатно или срещу заплащане на символични такси). Ето защо би могло да се твърди, че защитата на „най-уязвимите специалисти“ ще бъде за сметка на „най-уязвимите потребители“.

65.

С оглед на гореизложеното, за разлика от Комисията, не съм убеден, че избраният от германския законодател единен подход надхвърля необходимото за постигане на целите, преследвани с разглежданата национална правна уредба. Не откривам алтернативна мярка, която в по-малка степен да ограничава правото на защита на данните на физическите лица и същевременно също толкова ефективно да гарантира интересите, които въпросната национална правна уредба защитава.

66.

Не виждам и данни, които да навеждат на мисълта, че германският законодател не е постигнал справедлив баланс между различните засегнати интереси.

67.

Действително би могло да се твърди, че законодателят на Съюза е постигнал баланс между различните засегнати интереси по отношение на предоставянето на копия от лични данни — администраторът трябва да предостави първото копие безплатно и може да изисква заплащане на такса само за прекомерни и/или допълнителни копия. Широката формулировка на член 23, параграф 1 и на съображение 13 от ОРЗД обаче не позволява такова стеснително тълкуване. Съображение 63, в което изрично се посочва правото на субектите на данни на достъп до данните за „здравословното им състояние“, също не съдържа конкретно позоваване в тази насока.

68.

Не може, което е по-важно, да се пренебрегне фактът, че в областта на опазването и подобряването на човешкото здраве Европейският съюз има само подкрепяща компетентност ( 36 ). Съгласно постоянната съдебна практика държавите членки следва да решат какво равнище на опазване на общественото здраве възнамеряват да осигурят и по какъв начин трябва да бъде постигнато посоченото равнище. Тъй като това равнище може да бъде различно в различните държави членки, на последните следва да се признае свобода на преценка ( 37 ).

69.

След преценка на различните засегнати интереси германският законодател решава, че що се отнася до исканията от пациенти към лекари за издаване на копия от медицинска документация, има основание да се приеме, че направените разходи трябва да бъдат понесени от субектите на данните, а не от администраторите. Считам, че става въпрос за политическо решение, което, доколкото не е явно ирационално или неправдоподобно, попада в обхвата на свободата на преценка на съответната държава членка. Във всеки случай контролът върху това решение се осъществява от запитващата юрисдикция, а не от Съда.

70.

При това положение безспорно е налице обстоятелство, което според мен запитващата юрисдикция следва да провери. Смятам, че в положения като уредените с разглежданата национална правна уредба е задължително разходите, чието възстановяване лекарите могат да поискат от пациентите, да са строго ограничени до действителните разходи за изготвяне и предоставяне на исканите копия. Това означава, че подлежат на възстановяване само разходите за необходимите за целта материали (като хартия, тонер за принтери или копирни машини и/или USB памет и т.н.) и труд. Според мен тези разходи не могат да включват каквато и да е печалба за специалистите ( 38 ). Като се има предвид актуалното състояние на цифровизация на документите и архивите, би било изненадващо (и следователно подозрително), ако обичайно начисляваната от лекарите за тази цел сума надхвърля няколко евро.

71.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на втория преюдициален въпрос в смисъл, че член 23, параграф 1 от ОРЗД допуска национална правна уредба, която изисква от пациентите, желаещи да получат копия от личните си данни, съдържащи се в медицинските досиета, да възстановят на лекарите направените разходи, при условие че с оглед на всички релевантни обстоятелства за ограничението на правото на достъп е необходимо и пропорционално на целите за опазване на общественото здраве и свободата на стопанска инициатива на лекарите. По-специално, националната юрисдикция следва да провери дали разходите, чието възстановяване лекарите могат да искат от пациентите, са строго ограничени до действително направените за целта разходи.

72.

Накрая, с третия си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали в контекста на отношенията между лекар и пациент залегналото в член 15, параграф 3, първо изречение от ОРЗД понятие „копие от личните данни, които са в процес на обработване“, трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя на субекта на данните общо право да получи пълно копие от документите, включени в медицинското му досие.

73.

Основният проблем, повдигнат с настоящия въпрос, е разгледан — според мен убедително — от генерален адвокат Pitruzzella в неотдавнашното му заключение по дело F.F. ( 39 ).

74.

По това дело запитващата юрисдикция иска от Съда разяснения за обхвата на правото на достъп, предоставено на субектите на данни съгласно член 15 от ОРЗД. За да отговори на този въпрос, генерален адвокат Pitruzzella разглежда по-специално понятието „копие“ по смисъла на член 15, параграфи 3 и 4 от ОРЗД. Въз основа на граматическото, контекстуалното и телеологичното тълкуване на тази разпоредба той стига до следните изводи, които са относими към настоящото дело.

75.

Първо, понятието „копие“, посочено в член 15, параграфи 3 и 4 от ОРЗД, трябва да се разбира като „достоверно възпроизвеждане в разбираема форма на личните данни, поискани от субекта на данните, в материализиран и траен формат, което да позволява на субекта на данните ефективно да упражнява правото на достъп до личните [си] данни, като има пълна информация за всички обработвани [свои] лични данни“. Той допълва, че „точната форма на копието се определя съобразно особеностите на всеки отделен случай, и по-специално вида лични данни, до които се иска достъп, и изискванията на субекта на данните“. ( 40 )

76.

Второ, член 15, параграф 3 от ОРЗД „не предоставя на субекта на данните общо право да получи частично или пълно копие от документа, съдържащ неговите лични данни, или, ако личните данни се обработват в база данни, извлечение от тази база данни“. Генерален адвокат Pitruzzella обаче уточнява също, че „тази разпоредба […] не изключва възможността части от документи или цели документи[,] или извлечения от бази данни да бъдат предоставени на субекта на данните, ако това е необходимо, за да се гарантира пълната разбираемост на обработваните лични данни, до които се иска достъп“. ( 41 )

77.

От съображения за процесуална икономия тук няма да повтарям мотивите, с които той обосновава това схващане. Достатъчно е да отбележа, че в тази насока изцяло споделям неговото мнение. В крайна сметка ОРЗД е законодателен акт не относно достъпа до документи, а относно защитата на данните. Следователно основната му цел е да осигури достъп до данни, а не до документи, които съдържат данни. Макар че в някои случаи второто може по необходимост да предполага първото, това невинаги е така.

78.

При това положение ми се струва, че в съответствие с принципа на прозрачност ( 42 ) и с изискването информацията да се предоставя в „кратка, прозрачна, разбираема и лесно достъпна форма“ ( 43 ), не е изключено, що се отнася до съдържащите се в медицинските досиета документи, правото на получаване на копие от данните, които са в процес на обработване, често да изисква и право на получаване на копие (частично или пълно) от оригиналните документи. Особено когато става въпрос за резултати от анализи или тестове (които обикновено включват многобройни технически данни и/или изображения), според мен, ако се позволи на лекарите (или на техния персонал) да обобщават или компилират тези данни, за да ги предоставят в обобщен вид, това може да създаде риск от пропускане ( 44 ) или неправилно предаване ( 45 ) на някои релевантни данни или във всеки случай да затрудни субектите на данни (т.е. пациентите) да проверят верността и пълнотата им.

79.

Вероятно поради тази причина, както вече посочих, в съображение 63 от ОРЗД изрично се посочва, че правото на достъп до лични данни „включва правото на субектите на данни на достъп до данните за здравословното им състояние, например данните в медицинските им досиета, които съдържат информация като диагнози, резултати от прегледи, становища на лекуващите лекари и проведени лечения или извършени операции“.

80.

Следователно се оказва, че самият законодател на Съюза е подчертал колко е важно достъпът на физическите лица до техните лични данни за здравословното им състояние да бъде не само лесно разбираем, но и възможно най-пълен и точен. Същевременно е ясно, че медицинските досиета могат да съдържат редица документи, в които няма лични данни на пациентите (например научни статии, свързани с медицински заболявания или лечение). Очевидно пациентите нямат право на достъп до съдържащата се в тези статии информация и следователно нямат право да получат копие от тях въз основа на ОРЗД.

81.

Във връзка с това отбелязвам, че разглежданата национална правна уредба, чиято реформа, доколкото разбирам, е в процес на обсъждане от компетентните национални власти ( 46 ), може би предоставя на пациентите право на достъп до медицинските досиета и по-специално на получаване на копия от включените в тях документи, което надхвърля признатото от ОРЗД.

82.

Не виждам защо това да не е възможно съгласно правото на Съюза, тъй като то би попаднало в област на правото, която не е уредена на равнището на Съюза. Също така, доколкото виждам, няма очевидни противоречия с правилата на ОРЗД. Все пак едва ли е необходимо да посочвам, че право на достъп до медицинска документация, което надхвърля признатото от ОРЗД, в този смисъл се урежда единствено от националното право. Това означава, че обхватът на правото (например видът на съответните документи) и начинът, по който трябва да се предостави достъп (например безплатно или срещу възстановяване на направените разходи), се определят от националния законодател.

83.

Ето защо предлагам на Съда да отговори на третия въпрос в смисъл, че в контекста на отношенията между лекар и пациент изразът в член 15, параграф 3 от ОРЗД „копие от личните данни, които са в процес на обработване“, не може да се тълкува в смисъл, че предоставя на субекта на данните общо право да получи пълно копие от всички документи, включени в медицинското му досие. Това не изключва възможността да се наложи администраторът да предостави на субектите на данни частично или пълно копие от някои документи. Такъв е случаят, когато е необходимо копие от документа, за да се гарантира, че предоставените данни са разбираеми и че субектът на данните е в състояние да провери дали предоставените данни са пълни и точни.

84.

В заключение предлагам на Съда да отговори на поставените от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) преюдициални въпроси по следния начин: