–

за Colt Technology Services SpA, от F. Fioretti, M. Giustiniani и N. Moravia, адвокати,

–

за Wind Tre SpA, от B. Caravita di Toritto, S. Fiorucci и R. Santi, адвокати,

–

за Telecom Italia SpA, от D. Gallo, G. Vercillo и A. Zoppini, адвокати,

–

за Vodafone Italia SpA, от S. D’Ercole, N. Palombi и F. Pignatiello, адвокати,

–

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от C. Colelli, G. Galluzzo и P. Gentili, avvocati dello Stato,

–

за Европейската комисия, от L. Malferrari и P. Messina, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 18, 26, 49, 54 и 55 ДФЕС, на членове 3 и 13 от Директива (ЕС) 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година за установяване на Европейски кодекс за електронни съобщения (ОВ L 321, 2018 г., стр. 36) и на членове 16 и 52 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено във връзка със спорове, първо, между Colt Technology Services SpA, Wind Tre SpA, Telecom Italia SpA и Vodafone Italia SpA (наричани по-нататък заедно „засегнатите далекосъобщителни оператори“), от една страна, и Ministero della Giustizia (Министерство на правосъдието, Италия), Ministero dello Sviluppo economico (Министерство на икономическото развитие, Италия) и Ministero dell’Economia delle Finanze (Министерство на икономиката и финансите, Италия), а в някои случаи според производството, и Procura Generale della Repubblica presso la Corte d’appello di Reggio Calabria (окръжна прокуратура към Апелативен съд Реджо ди Калабрия, Италия), Procura della Repubblica presso il Tribunale di Cagliari (прокуратура към Първоинстанционен съд Каляри, Италия), Procura della Repubblica presso il Tribunale di Roma (прокуратура към Първоинстанционен съд Рим, Италия) и Procura della Repubblica presso il Tribunale di Locri (прокуратура към Първоинстанционен съд Локри, Италия), от друга страна, и второ, между Ministero della Giustizia (Министерство на правосъдието), Ministero dello Sviluppo economico (Министерство на икономическото развитие), Procura Generale della Repubblica presso la Corte d’appello di Reggio Calabria (окръжна прокуратура към Апелативен съд Реджо ди Калабрия), Procura della Repubblica presso il Tribunale di Cagliari (прокуратура към Първоинстанционен съд Каляри) и Procura della Repubblica presso il Tribunale di Roma (прокуратура към Първоинстанционен съд Рим), от една страна, и Wind Tre, от друга страна, по повод на национална правна уредба, която срещу годишна фиксирана такса задължава всички далекосъобщителни оператори, действащи на територията на страната, да предоставят по искане на съдебните органи услуги по прихващане на далекосъобщения.

3

Съгласно съображение 1 от Директива 2018/1972:

„Директиви […] 2002/20/Е[О] [на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно разрешението на електронните съобщителни мрежи и услуги („Директива за разрешение“) (ОВ L 108, 2002 г., стр. 21; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 183)], 2002/21/Е[О] [на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива) (ОВ L 108, 2002 г., стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 195)] […] бяха съществено изменени. Поради по-нататъшни изменения и с оглед постигане на яснота, посочените директиви следва да бъдат преработени“.

4

Член 3 от тази директива, озаглавен „Общи цели“, гласи в параграфи 1 и 2 следното:

„1.   Държавите членки гарантират, че при изпълнение на регулаторните задачи, определени в настоящата директива, националните регулаторни органи и другите компетентни органи вземат всички разумни мерки, които са необходими и пропорционални за постигане на целите, посочени в параграф 2. […]

[…]

2.   В рамките на настоящата директива националните регулаторни органи и другите компетентни органи, както и [Органът на европейските регулатори в областта на електронните съобщения (ОЕРЕС)], [Европейската комисия] и държавите членки преследват всяка от посочените по-долу общи цели, които не са изброени в ред от приоритетна гледна точка:

[…]

5

Член 12 от посочената директива, озаглавен „Общо разрешение на електронни съобщителни мрежи и услуги“, предвижда в параграф 1, първо изречение следното:

„Държавите членки гарантират свободата на предоставяне на електронни съобщителни мрежи и услуги в съответствие с условията, установени в настоящата директива“.

6

Член 13 от Директива 2018/1972, озаглавен „Условия, свързани с общото разрешение и правата на ползване на радиочестотен спектър и номерационни ресурси, и специфични задължения“, има следния текст:

„1.   За общото разрешение за предоставяне на електронни съобщителни мрежи или услуги, за правата на ползване на радиочестотен спектър и за правата за ползване на номерационни ресурси могат да се прилагат само условията, посочени в приложение I. Тези условия са недискриминационни, пропорционални и прозрачни. […]

[…]

3.   Общото разрешение съдържа само условия, които са специфични за отрасъла и са установени в части А, Б и В от приложение I и не дублират условията, приложими за предприятията по силата на друго национално право.

[…]“.

7

Видно от заглавието ѝ, част A от приложение I към тази директива уточнява „[о]бщи[те] условия, които могат да бъдат добавени към общото разрешение“. Сред тях фигурира, в точка 4, следното условие:

„Възможности за законно прихващане от компетентните национални органи в съответствие с Регламент (ЕС) 2016/679 [на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните) (ОВ L 119, 2016 г., стр. 1)] и с Директива 2002/58/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации) (ОВ L 201, 2002 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 36, стр. 63]“.

8

Съгласно член 125 от Директива 2018/1972 тя отменя и заменя Директива 2002/20, изменена с Директива 2009/140/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година (ОВ L 337, 2009 г., стр. 37) (наричана по-нататък „Директива 2002/20“), както и Директива 2002/21, изменена с Директива 2009/140 (наричана по-нататък „Директива 2002/21“), считано от 21 декември 2020 г., като позоваванията на директиви 2002/20 и 2002/21 се смятат за позовавания на Директива 2018/1972 и се разбират съгласно таблицата за съответствие в приложение XIII към последната директива.

9

Член 28 („Условия, с които могат да се обвързват общото разрешение и правата за ползване на радиочестотите и номерата“) от Decreto legislativo n. 259 — Codice delle comunicazioni elettroniche (Законодателен декрет № 259 относно Кодекс за електронните съобщения) от 1 август 2003 г. (GURI бр. 214 от 15 септември 2003 г., наричан по-нататък „Кодексът за електронните съобщения“), в приложимата му към споровете по главните производства редакция, предвижда в параграф 1 следното:

„Общото разрешение за предоставяне на електронни съобщителни мрежи или услуги и правата на ползване на радиочестоти и на номера могат да се обвързват само с условията, изброени в части A, B и C от приложение 1. Тези условия са недискриминационни, пропорционални и прозрачни, а когато става въпрос за права на ползване на радиочестоти, са в съответствие с член 14 от Кодекса. Общото разрешение винаги е обвързано с условие 11 от част А на приложение 1“.

10

Посоченото приложение 1 съдържа изчерпателен списък на условията, с които могат да се обвързват общите разрешения (част A), правата за ползване на радиочестоти (част В) и правата за ползване на номера (част C). В част A, точка 11 от същото приложение се посочва в частност условието „от момента на започване на дейността да се гарантира предоставянето на посочените в член 96 от Кодекса [за електронните съобщения] услуги за целите на правосъдието“.

11

Член 96 („Задължителни услуги“) от този кодекс гласи:

„1.   Операторите са длъжни да изпълняват исканията на компетентните съдебни органи за прихващане или за предоставяне на информация за целите на правосъдието; сроковете и съответният ред се договарят с посочените органи до одобряването на декрета по параграф 2.

2.   До 31 декември 2017 г. министърът на правосъдието и министърът на икономическото развитие, съгласувано с министъра на икономиката и на финансите, приемат декрет за определяне на годишната фиксирана такса за задължителните услуги по параграф 1, с който се преразглеждат позициите по списъка, утвърден с Декрет на Ministro delle Comunicazioni [(министър на съобщенията, Италия)] от 26 април 2001 г., публикуван в GURI бр. 104 от 7 май 2001 г. Декретът:

[…]“.

12

В съответствие с този член 96, параграф 2 предоставяните от далекосъобщителните оператори задължителни услуги и съответните тарифи са уточнени с Decreto interministeriale del Ministro della giustizia e del Ministro dello sviluppo economico di concerto con il Ministro dell’Economia e delle finanze — Disposizione di riordino delle spese per le prestazioni obbligatorie di cui all’articolo 96 del decreto legislativo n. 259 del 2003 (Междуведомствен декрет на министрите на правосъдието и на икономическото развитие, съгласуван с министъра на икономиката и на финансите — Разпоредби за реорганизация на разходите за задължителните услуги по член 96 от Законодателен декрет № 259/2003) от 28 декември 2017 г. (GURI бр. 33 от 9 февруари 2018 г., наричан по-нататък „Междуведомственият декрет от 28 декември 2017 г.“).

13

Съгласно италианското право, и по-специално член 96 от Кодекса за електронните съобщения, по искане на съдебните органи далекосъобщителните оператори са длъжни да извършват действия по прихващане на съобщения (гласови, компютърни, телематични и данни) срещу фиксирана годишна такса.

14

В рамките на дейността си засегнатите далекосъобщителни оператори са били длъжни да извършват такива действия по прихващане. На основание член 96, параграф 2 сумите, които са получавали за тази цел и които първоначално са били определени с декрет на министъра на съобщенията от 26 април 2001 г., са изменени с междуведомствения декрет от 28 декември 2017 г.

15

Съгласно тази разпоредба изменението се изразява всъщност в намаление с най-малко 50 % на възстановяваните във връзка с посочените действия по прихващане разходи.

16

С отделни жалби, подадени до Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Регионален административен съд Лацио, Италия), засегнатите далекосъобщителни оператори искат отмяна на междуведомствения декрет от 28 декември 2017 г., като твърдят, че таксите, които италианските органи им дължат на основание на този декрет, не покриват изцяло разходите за предоставянето на задължителните услуги, свързани с прихващането на електронни съобщения, разпоредено от компетентните национални съдебни органи.

17

С решения 4594/2019, 4596/2019, 4600/2019 и 4604/2019 от 9 април 2019 г. този съд отхвърля жалбите, като приема за недоказано, че определените с този декрет тарифи не са достатъчни за компенсирането на разходите, които операторите са направили във връзка с извършването на действията по прихващане.

18

Засегнатите далекосъобщителни оператори, както и, що се отнася до решение 4604/2019, с което частично се уважава жалбата на Wind Tre на друго основание, Министерството на правосъдието, Министерство на икономическото развитие, окръжната прокуратура към Апелативен съд Реджо ди Калабрия, прокуратурата към Първоинстанционен съд Каляри и прокуратурата към Първоинстанционен съд Рим обжалват тези решения пред Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия), който е запитващата юрисдикция.

19

С решение от 13 февруари 2020 г. тази юрисдикция отправя до Съда преюдициално запитване относно тълкуването на членове 18, 26 и 102 и сл. ДФЕС. Тъй като не отговаря на изискванията, предвидени в член 94 от Процедурния правилник на Съда, с определение от 26 ноември 2020 г., Colt Technology Services и др. (C‑318/20, непубликувано, EU:C:2020:969), това запитване е отхвърлено като явно недопустимо.

20

След възобновяването на главните производства запитващата юрисдикция преценява, че в качеството си на последна съдебна инстанция е длъжна отново да отправи преюдициално запитване до Съда, за да получи точно тълкувание на правото на Съюза, приложимо за споровете, с които е сезирана.

21

В това отношение тя посочва, че за нея съществува неяснота относно връзката между член 13 от Директива 2008/1972 и някои норми на първичното право на Съюза.

22

Уточнява, че засегнатите далекосъобщителни оператори поддържат пред нея, че спорната национална правна уредба, първо, води до дискриминация, основана на големината на предприятието, като малките предприятия са пропорционално по-малко ощетени от големите оператори, второ, създава дискриминация, основана на гражданството, тъй като предприятията, които не са установени в Италия, се оказват в по-благоприятно положение спрямо операторите, установени в Италия, трето, изкривява конкуренцията на равнище Съюз, тъй като създава за чуждестранните оператори структурна и неоправдана пречка пред достъпа до италианския пазар, и четвърто, нарушава правото на свободно упражняване на търговска дейност, тъй като до голяма степен отнема предприемаческия капацитет на частни икономически оператори, което е непропорционално на посочената цел от общ интерес.

23

Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че по силата на член 13 от Директива 2018/1972 и на приложение I към нея националното право може да обвърже общото разрешение за предоставяне на електронни съобщителни услуги с условието да се извършват разпоредените от съдебните органи прихващания, като единственото принципно ограничение в член 13 е предвидените условия да са недискриминационни, пропорционални и прозрачни.

24

Тя счита съответно, че нито приложимото вторично право на Съюза, нито общите принципи на Договора за функционирането на ЕС, на които се позовават засегнатите далекосъобщителни оператори, изискват пълно възстановяване на действително направените от операторите разходи за извършването на такива прихващания и следователно допускат национална правна уредба, която не предвижда такова пълно възстановяване и която освен това налага при преразглеждането на подлежащите на възстановяване разходи да се преследва цел за намаляването им.

25

По-специално подчертава, че предвидените общо в Кодекса за електронните съобщения тарифи са напълно аналогични за всички оператори, които предлагат услуги в Италия; че тези тарифи се определят от администрацията при отчитане както на промените на разходите и технологичния напредък, направил някои услуги по-евтини, така и на факта, че тези услуги обслужват цели от по-висш обществен интерес и могат да се предоставят само от далекосъобщителните оператори; и че въпросните тарифи са публични. Съответно според запитващата юрисдикция условието, с което е обвързано общото разрешение за предоставяне на електронни съобщителни мрежи и услуги, предмет на главните производства, е недискриминационно, пропорционално и прозрачно в съответствие с цитирания член 13. Освен това при всяко положение предварителното изграждане на необходимите за такива прихващания съоръжения било неизбежен присъщ разход на търговската дейност по предоставяне на електронни съобщителни услуги, доколкото за предоставянето на такива услуги понастоящем се изисква общо разрешение и същото е обвързано със спорното условие.

26

При тези обстоятелства Consiglio di Stato (Държавен съвет) решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:

„Допускат ли членове 18, 26, 49, 54 и 55 ДФЕС, членове 3 и 13 от [Директива 2018/1972], както и членове 16 и 52 от [Хартата] национална правна уредба, която, като възлага на административния орган да определи компенсацията, дължима на далекосъобщителните оператори за вменената им в задължение дейност по прихващане на комуникационни потоци, разпоредено от съдебен орган, не налага спазването на принципа на пълно възстановяване на конкретно направените и надлежно документирани разходи във връзка с тази дейност, а освен това изисква от административния орган да постигне икономия на разходите спрямо предходните критерии за изчисляване на компенсацията?“.

27

Италианското правителство оспорва допустимостта на преюдициалното запитване. От една страна, тъй като не посочил никакво основателно съмнение за това как следва да се тълкува правото на Съюза, Consiglio di Stato (Държавен съвет) използвал предвидения в член 267 ДФЕС механизъм на преюдициалното производство по начин, който е в разрез с неотдавна уточненото от Съда в решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi (C‑561/19, EU:C:2021:799). От друга страна, поставеният въпрос бил хипотетичен. Всъщност Consiglio di Stato (Държавен съвет) не изложил фактически обстоятелства, които да сочат, че определените със спорната правна уредба тарифи не са достатъчно възнаграждение за операторите. Поставеният въпрос обаче бил релевантен само в хипотезата на тарифи, които не гарантират достатъчно възнаграждение.

28

В това отношение следва да се припомни, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, наистина може, при спазване на условията, припомнени в точки 40—46 от решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi (C‑561/19, EU:C:2021:799), да не отправи до Съда въпрос относно тълкуването на правото на Съюза и да поеме отговорността за неговото решаване, когато правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2021 г., Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799, т. 39 и 47 и цитираната съдебна практика).

29

Твърдението, че отговорите на поставените въпроси са ясни, по никакъв начин обаче не е пречка националната юрисдикция да отправи до Съда преюдициално запитване (вж. в този смисъл решение от 11 септември 2008 г., UGT‑Rioja и др., C‑428/06—C‑434/06, EU:C:2008:488, т. 42 и 43).

30

Освен това, доколкото италианското правителство твърди, че поставеният въпрос е хипотетичен, тъй като се основавал на погрешната постановка, че предвиденият със спорната в главните производства национална правна уредба възстановителен режим не позволява да се покрият действително направените от засегнатите оператори разходи, следва да се припомни, че в рамките на производството по член 267 ДФЕС Съдът е оправомощен да се произнася по тълкуването на разпоредба от правото на Съюза единствено с оглед на фактите, които са му посочени от националната юрисдикция (решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 85 и цитираната съдебна практика). Затова Съдът не следва да поставя под въпрос фактическата постановка на преюдициалното запитване.

31

Съответно въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическата рамка, които той определя съгласно своите правомощия, и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 27 октомври 2022 г., Climate Corporation Emissions Trading, C‑641/21, EU:C:2022:842, т. 23 и цитираната съдебна практика).

32

В случая следва да се констатира, че доколкото поставеният въпрос се отнася до тълкуването на членове 18, 26, 49, 54 и 55 ДФЕС, както и на членове 16 и 52 от Хартата, запитващата юрисдикция не е уточнила нито причините, поради които има колебания относно тълкуването на тези разпоредби, нито връзката, която установява между тях и приложимата към споровете по главните производства национална правна уредба, така че Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора си на поставения въпрос в частта, в която същият се отнася до тези разпоредби. За сметка на това, доколкото се отнася до разпоредбите на Директива 2018/1972, преюдициалното запитване не само уточнява релевантните данни от фактическа и правна страна, но и излага причините, поради които запитващата юрисдикция си задава въпроси във връзка с тях. Нещо повече, от това запитване ясно личи връзката — която впрочем не се оспорва — между тези въпроси и предмета на споровете по главните производства.

33

Следователно в частта, в която се отнася до Директива 2018/1972, преюдициалното запитване е допустимо.

34

Като начало следва да се отбележи, че запитващата юрисдикция иска тълкуване на разпоредбите на Директива 2018/1972. От преписката, с която разполага Съдът, обаче е видно, че приложимата към споровете по главните производства национална правна уредба транспонира предходна на Директива 2018/1972 директива, а именно Директива 2002/20, и че последната съгласно член 125 от Директива 2018/1972 е отменена и заменена с нея едва считано от 21 декември 2020 г., тоест след като е приет междуведомственият декрет от 28 декември 2017 г. и след като засегнатите далекосъобщителни оператори са подали до Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Регионален административен съд Лацио) жалби за отмяна на този декрет.

35

Следва да се посочи, че ако запитващата юрисдикция в крайна сметка установи, че споровете по главните производства попадат в приложното поле на Директива 2002/20, даденият в настоящото решение отговор ще е меродавен и за този предходен акт. Всъщност, видно от съображение 1 от Директива 2018/1972, с нея се преработват четирите предходни, изменени, директиви, които уреждат сектора на електронните съобщителни мрежи и услуги, включително Директива 2002/20; същевременно, що се отнася до текста, контекста или целта на разпоредбите, чието тълкуване е необходимо за решаването на споровете по главните производства, не се въвежда релевантно за настоящото дело изменение.

36

По-конкретно, член 13, параграф 1, първо и второ изречение и параграф 3 от Директива 2018/1972, както и част A, точка 4 от приложение I към нея възпроизвеждат, без съществено релевантно за случая изменение, разпоредбите съответно на член 6, параграфи 1 и 3 от Директива 2002/20 и на част A, точка 11 от приложението към нея.

37

Освен това от двете разпоредби на Директива 2018/1972, които запитващата юрисдикция посочва във въпроса си, само член 13 изглежда от пряко значение за разрешаването на споровете по главните производства, макар анализът на въпроса да изисква отчитане на целите, определени в член 3 от тази директива. За сметка на това част A, точка 4 от приложение I към нея предвижда условието, във връзка с което е била приета спорната в главните производства национална правна уредба.

38

Ето защо следва да се приеме, че с въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 13, във връзка с член 3 от Директива 2018/1972, и част А, точка 4 от приложение I към нея трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която не изисква пълно възстановяване на разходите, които доставчиците на електронни съобщителни услуги действително са направили, за да осигурят възможност за законно прихващане от компетентните национални органи на електронни съобщения.

39

Съгласно постоянната съдебна практика, при тълкуването на разпоредбите на правото на Съюза е важно да се вземе предвид не само техният текст, но и контекстът им и целите на правната уредба, от която те са част (решение от 20 юни 2022 г., London Steam-Ship Owners’Mutual Insurance Association, C‑700/20, EU:C:2022:488, т. 55 и цитираната съдебна практика).

40

Следва да се припомни, че в член 13, параграф 1, първо изречение от Директива 2018/1972 се предвижда, че за общото разрешение за предоставяне на електронни съобщителни мрежи или услуги могат да се прилагат само условията, посочени в приложение I към тази директива, като във второто изречение от този член 13, параграф 1 се уточнява, че тези условия са недискриминационни, пропорционални и прозрачни. В параграф 3 от посочения член се уточнява освен това, че общото разрешение съдържа само условия, които са специфични за отрасъла и са установени в части А—В от приложение I към посочената директива. Сред тези условия фигурира — в точка 4 от тази част A, изброяваща общите условия, с които може да бъде обвързано подобно общо разрешение — условието да се осигурява възможност за законно прихващане от компетентните национални органи.

41

От текста на тези разпоредби следва, че извън задължението на държавите членки, решили да обвържат общото разрешение за предоставянето на електронни съобщителни мрежи или услуги с условието по точка 4 от част А от приложение I към Директива 2018/1972 да наложат това условие по недискриминационен, пропорционален и прозрачен начин, законодателят на Съюза нито изисква, нито изключва възстановяването от съответните държави членки на разходите, които съответните предприятия биха направили, за да осигурят възможност за законно прихващане в съответствие с това условие.

42

След като уточнение в това отношение липсва в Директива 2018/1972, държавите членки съответно разполагат със свобода на преценка в тази област. Следователно член 13 от тази директива и част А, точка 4 от приложение I към нея не може да се тълкуват в смисъл, че задължават държавите членки да предвидят възстановяване, още по-малко пък пълно възстановяване на тези евентуални разходи.

43

В подкрепа на това тълкуване на посочените разпоредби са както контекстът, в който те се вписват, така и преследваните с Директива 2018/1972 цели. По-специално, от една страна, член 12, параграф 1, първо изречение от тази директива — възпроизвеждащ съдържанието на член 3, параграф 1, първо изречение от Директива 2002/20 — действително предвижда, че държавите членки гарантират свободата на предоставяне на електронни съобщителни мрежи и услуги, но от самия текст на тази разпоредба следва, че тази свобода може да се упражнява само в съответствие с условията, установени в посочената директива. Следователно не може в тежест на държавите членки да се изведе задължение за възстановяване в твърдения от засегнатите далекосъобщителни оператори смисъл.

44

От друга страна, трябва да се констатира, че такова задължение не може да бъде изведено и от посочените в член 3 от Директива 2018/1972 общи цели, чието постигане държавите членки са длъжни да гарантират посредством националните регулаторни органи и другите компетентни органи. Става въпрос по-конкретно за целта да се насърчава конкуренцията при предоставянето на електронни съобщителни услуги, предвидена в буква б) от цитирания член 3, параграф 2, и за целта да се развива вътрешният пазар, предвидена в буква в) от същата тази разпоредба, които цели по-рано фигурират по същество в член 8, параграфи 2 и 3 от Директива 2002/21. Всъщност от текста им изобщо не личи някакво намерение на законодателя на Съюза да ограничава —извън припомнените в точки 41 и 42 от настоящото решение изисквания — свободата на преценка на държавите членки при прилагането на условието по точка 4 от част A от приложение I към Директива 2018/1972.

45

В този смисъл, тъй като въпросната свобода на преценка трябва да се упражнява при спазване на принципите на пропорционалност, на прозрачност и на недопускане на дискриминация, национална правна уредба като спорната в главните производства, която не изисква пълно възстановяване на разходите, които доставчиците на електронни съобщителни услуги действително са направили, за да осигурят възможност за законно прихващане от компетентните национални органи на електронни съобщения, е допустима от гледна точка на член 13, във връзка с член 3 от Директива 2018/1972, и на точка 4 от част A от приложение I към нея само ако е в съответствие с тези принципи.

46

В случая от акта за преюдициално запитване, както и от преписката, с която разполага Съдът, е видно, първо, че възстановяването на разходи, което спорната в главните производства национална правна уредба предвижда във връзка с условието да са осигурява възможност за законно прихващане —условие, което в Италия се прилага за общото разрешение и чието съответствие с Директива 2018/1972 не се оспорва, е аналогично за всички оператори, които предлагат електронни съобщителни услуги в Италия, тъй като се извършва въз основа на фиксирани единични тарифи, определени по вид извършвана услуга по прихващане.

47

Второ, както посочва запитващата юрисдикция, съгласно приложимата италианска правна уредба тези тарифи се определят от администрацията при отчитане на секторния технологичен напредък, направил някои услуги по-евтини, и на факта, че тези услуги са от основно значение за осъществяването на общи цели от по-висш обществен интерес и могат да се предоставят само от далекосъобщителните оператори.

48

Трето, запитващата юрисдикция уточнява, че в съответствие със същата правна уредба тези тарифи се определят с формален административен акт, който се публикува и е свободно достъпен.

49

Всъщност при това положение в частта, в която предвижда въпросното възстановяване на разходи, националната правна уредба, предмет на главните производства, видимо е недискриминационна, пропорционална и прозрачна, което все пак следва да се потвърди от запитващата юрисдикция.

50

Освен това, тъй като тази юрисдикция има колебания и относно това дали държава членка, предвидила възстановяване на разходите, които доставчиците на електронни съобщителни услуги са направили, за да осигурят в съответствие с Директива 2018/1972 възможност за законно прихващане, може да намалява с цел съкращаване на публичните разходи размера на възстановяваните суми, следва да се добави, че предвид свободата на преценка, призната на държавите членки при прилагането на условието по точка 4 от част А от приложение I към тази директива, последната не е пречка за такова намаляване, щом като спорната национална правна уредба е недискриминационна, пропорционална и прозрачна.

51

С оглед на всички изложени по-горе съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 13, във връзка с член 3 от Директива 2018/1972, и част А, точка 4 от приложение I към нея трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която не изисква пълно възстановяване на разходите, които доставчиците на електронни съобщителни услуги действително са направили, за да осигурят възможност за законно прихващане от компетентните национални органи на електронни съобщения, стига тази уредба да е недискриминационна, пропорционална и прозрачна.

52

С оглед на обстоятелството, че за страните по главните производства настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производствата пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:

Член 13, във връзка с член 3 от Директива (ЕС) 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година за установяване на Европейски кодекс за електронни съобщения, и част А, точка 4 от приложение I към нея трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която не изисква пълно възстановяване на разходите, които доставчиците на електронни съобщителни услуги действително са направили, за да осигурят възможност за законно прихващане от компетентните национални органи на електронни съобщения, стига тази уредба да е недискриминационна, пропорционална и прозрачна.