1.

През юли 2015 г. влакова композиция, състояща се от шест локомотива, дерайлира на гара Куфщайн (Австрия), в резултат на което са повредени два локомотива. Ремонтът на локомотивите отнема съответно шест и осем месеца, като през това време превозвачът наема локомотиви, с които да ги замести. Основанието и обхватът на отговорността за съответните разходи за наем са в основата на настоящото производство.

2.

Преюдициалното запитване, отправено от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия), се отнася до тълкуването на частта от Конвенцията за международни железопътни превози (COTIF) от 9 май 1980 г. (изменена с Протокола от Вилнюс от 3 юни 1999 г.), свързана с отговорността на управителя на железопътната инфраструктура. Като предварителен въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали Съдът е компетентен да тълкува разпоредбите на COTIF, подписана както от Съюза, така и от неговите държави членки в областта на транспорта, където Съюзът и държавите членки имат споделена компетентност. Това не е първият случай, в който Съдът е приканен да се произнесе по собствената си компетентност по отношение на смесени споразумения ( 2 ). Като се има предвид сложността, с която се характеризират смесените споразумения в областта на външната дейност ( 3 ), той най-вероятно няма да бъде и последният.

3.

В случай че бъде установена такава компетентност, Съдът е приканен също така да даде тълкуване на обхвата на отговорността на управителите на железопътна инфраструктура съгласно Единните правила за договора за използване на инфраструктурата в международно железопътно съобщение (наричани по-нататък „Единните правила за CUI“) ( 4 ), както и на евентуалните дерогации от тях. Досега Съдът не е имал възможност да тълкува Единните правила за CUI.

4.

Всички държави — членки на Европейския съюз, с изключение на Република Кипър и Република Малта, са страни по COTIF, с която се създава Междуправителствената организация за международни железопътни превози (OTIF). Европейският съюз се присъединява към COTIF, считано от 1 юли 2011 г. ( 5 )

5.

Единните правила за CUI ( 6 ) се прилагат при всеки договор за използване на железопътна инфраструктура за целите на международните превози, какъвто е договорът, сключен между страните в главното производство.

6.

Член 4 („Обвързващи норми“) от Единните правила за CUI гласи следното:

„Освен при противоположна клауза в настоящите Единни правила е нищожна и без правни последици всяка постановка, която пряко или косвено би се отклонявала от тези Единни правила. Нищожността на такива постановки не води до нищожност на другите разпоредби на договора. Независимо от това страните по договора могат да поемат отговорност и задължения, по-тежки от предвидените в настоящите Единни правила, или да определят максимален размер на обезщетение за имуществени вреди“.

7.

Член 8 („Отговорност на управителя“), параграфи 1 и 4 от Единните правила за CUI предвижда:

„§ 1.   Управителят е отговорен:

причинени на превозвача или на неговите помощници по време на използването на инфраструктурата и произтичащи от инфраструктурата.

[…]

§ 4.   Страните по договора могат да се споразумеят дали и в каква степен управителят е отговорен за вредите, причинени на превозвача от забавяне или от смущения в експлоатацията“.

8.

Съгласно член 19 („Други искове“), параграф 1 от Единните правила за CUI:

„Във всички случаи, в които се прилагат настоящите Единни правила, всеки иск за отговорност, на каквото и да било основание, може да бъде предявен срещу управителя или срещу превозвача само при условията и ограниченията на тези Единни правила“.

9.

В Споразумението за присъединяване ( 7 ) се определя по-специално връзката между задълженията, произтичащи от правото на Съюза, и тези, произтичащи от COTIF и притурките към нея. По-специално член 2 от Споразумението за присъединяване предвижда:

„Без да се засягат предметът и целта на Конвенцията за насърчаване, подобряване и улесняване на международния железопътен транспорт, нито нейното цялостно прилагане по отношение на други страни по Конвенцията, в своите взаимоотношения страните по Конвенцията, които са държави — членки на Европейския съюз, прилагат правилата на Съюза и поради това не прилагат правилата, произтичащи от посочената конвенция, освен доколкото не съществуват правила на Съюза, уреждащи конкретния въпрос, който се разглежда“.

10.

Освен това в член 7 от Споразумението за присъединяване се уточнява методът за определяне на обхвата на компетентността на Съюза:

„Обхватът на компетентността на Съюза е посочен в общ вид в писмена декларация, направена от Съюза при сключването на настоящото споразумение. Тази декларация може да бъде изменена, както е подходящо, чрез нотификация до OTIF от страна на Съюза. Декларацията не заменя и по никакъв начин не ограничава въпросите, които може да бъдат обхванати от нотификациите за компетентността на Съюза, които следва да бъдат направени преди вземането на решения от OTIF чрез официално гласуване или по друг начин“.

11.

Съображение 2 от Решение 2013/103 гласи:

„Съюзът има изключителна или споделена с държавите членки компетентност в областите, обхванати от Конвенцията за международни железопътни превози (COTIF) от 9 май 1980 г., изменена с Протокола от Вилнюс от 3 юни 1999 г. […]“.

12.

Освен това в приложение I към Решение 2013/103 е включена Декларацията на Европейския съюз относно упражняването на компетентността (наричана по-нататък „Декларацията“), посочена в член 7 от Споразумението за присъединяване. Към Декларацията има допълнение, в което се съдържа списък на правните инструменти, чрез които Съюзът е упражнил своята компетентност към онзи момент.

13.

Според запитващата юрисдикция отговорността за обезщетение за вреди по вина на лицето, което ги е причинило, е уредена в член 1293 и сл. от Австрийския общ граждански кодекс (Allgemeines bürgerliches Gesetzbuch, наричан по-нататък „ABGB“). При договорни отношения длъжникът трябва да докаже, че няма вина за неизпълнението на неговите договорни задължения (член 1298 от ABGB). Длъжникът носи отговорност за виновното поведение на своя законен представител и на лицата, които ползва за изпълнението на договора (член 1313a от ABGB). При условие че ответникът има вина, претендираните разходи за наем на заместващите локомотиви ще подлежат на възстановяване съгласно националното право.

14.

През декември 2014 г. Lokomotion Gesellschaft für Schienentraktion mbH, частно железопътно предприятие със седалище в Германия (наричано по-нататък „Lokomotion“), и ÖBB-Infrastruktur Aktiengeselschaft, австрийско дружество за железопътна инфраструктура (наричано по-нататък „ÖBB-Infrastruktur“), сключват договор за използване на железопътна инфраструктура за международно съобщение срещу заплащането на възнаграждение от страна на Lokomotion.

15.

Този договор включва препратка към Общите условия към договора за използване на инфраструктурата на ÖBB-Infrastruktur (наричани по-нататък „ОУ“).

16.

Съгласно ОУ, освен ако в самите тях е предвидено друго, отговорността се урежда съгласно разпоредбите на ABGB, Unternehmensgesetzbuch (Дружествен кодекс), Eisenbahn- und Kraftfahrzeughaftpflichtgesetz (Закон за гражданската отговорност при използване на железопътни и моторни превозни средства) и Единните правила за CUI.

17.

След дерайлирането на 15 юли 2015 г. на шестте локомотива на Lokomotion два повредени локомотива не са в оперативно състояние, докато трае ремонтът им. Lokomotion наема два локомотива, за да ги замести, в резултат на което понася разходи.

18.

Lokomotion претендира от ÖBB-Infrastruktur сумата от 629110 EUR ведно с лихви и разноски за наем на локомотивите, с които се заместват повредените поради произшествието локомотиви. Произшествието се дължало на недостатък на предоставената от ÖBB-Infrastruktur железопътна инфраструктура. Според Lokomotion ÖBB-Infrastruktur е нарушило виновно и противоправно своите предвидени в правото в областта на железопътния транспорт задължения за надлежното производство, проверка, сервиз, поддръжка и ремонт на релсите. Поради това разходите за наем с цел заместване следвало да се разглеждат като имуществени вреди по смисъла на член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI.

19.

От своя страна ÖBB-Infrastruktur поддържа, че причината за произшествието е била извадена теглична кука на дерайлиралия локомотив, която е била пренапрегната по вина на Lokomotion още преди дерайлирането. ÖBB-Infrastruktur твърди още, че вредите са финансови и следователно не отговарят на условията за обезщетяване съгласно член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI.

20.

Първоинстанционният съд отхвърля иска на Lokomotion с частично решение, като постановява, че са приложими само Единните правила за CUI, а съдържащите се в ABGB разпоредби относно отговорността не се прилагат. По-нататък, той се съгласява с ÖBB-Infrastruktur, като приема, че разходите за наем не могат да се считат за „имуществени вреди“ по смисъла на член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI.

21.

Въззивният съд обаче отменя частичното решение на първоинстанционния съд и връща делото за ново разглеждане и постановяване на решение. Той приема, че член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI следва да се тълкува разширително и да обхваща и „производни имуществени вреди“.

22.

ÖBB-Infrastruktur обжалва това решение и иска от Oberster Gerichtshof (Върховен съд) да го отмени.

23.

При тези обстоятелства Oberster Gerichtshof (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

24.

Писмени становища представят страните по главното производство и Европейската комисия.

25.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали Съдът е компетентен да тълкува Единните правила за CUI, които са част от COTIF — международно споразумение, сключено като смесено споразумение.

26.

Смесените споразумения са международни споразумения, сключени едновременно от Съюза и от всички или някои от неговите държави членки ( 9 ). Смесените споразумения не са изрично предвидени в Договорите, а са творение на политическата и правната реалност на Европейския съюз. Те отразяват уникалността и сложността на изграждането на интегрирана Европа ( 10 ).

27.

Когато дадено международно споразумение урежда области, които попадат както в рамките на предоставената на Съюза компетентност, така и извън нея, Съюзът не разполага с необходимото конституционно правомощие за сключването на такова споразумение в неговата цялост. По тази причина държавите членки трябва да се присъединят като страни паралелно със Съюза, за да се гарантира валидното сключване на споразумението по отношение на частите, попадащи в обхвата на изключителната компетентност на държавите членки. Този т.нар. „задължителен смесен характер“ ( 11 ) е резултат от прилагането на принципа на предоставената компетентност ( 12 ), който урежда правомощията на Съюза както при вътрешната, така и при външната дейност ( 13 ).

28.

В други ситуации обаче смесеният характер е въпрос на избор. Този т.нар. „факултативен смесен характер“ ( 14 ) е налице, когато принципът на предоставената компетентност е спазен по отношение на цялото споразумение. Това означава, че Съюзът разполага с необходимата компетентност по отношение на всички разпоредби на дадено международно споразумение, въпреки че част от тази компетентност все още не е упражнена и следователно е само потенциална. Следователно факултативният смесен характер не е резултат от прилагането на принципа на предоставената компетентност, както е при задължителния смесен характер, а е по-скоро свързан с въпроса за упражняването на предоставената компетентност.

29.

Както се потвърждава от практиката на Съда, ако Съюзът споделя с държавите членки компетентността в обхванатите от дадено споразумение области, това споразумение може да бъде сключено или като смесено споразумение, или само от Съюза ( 15 ). Както ще обясня по-подробно в раздел 2 по-долу, това означава също, че Съюзът може да упражнява споделената си компетентност не само чрез приемане на вътрешно законодателство, но и чрез сключване на международно споразумение по въпрос, по който все още не съществува вътрешно законодателство.

30.

Следователно споразуменията с факултативен смесен характер са резултат от политически избор относно начина, по който да се упражнява предоставената споделена компетентност.

31.

Разглежданото понастоящем споразумение представлява споразумение с факултативен смесен характер в областта на транспортната политика — област, в която Съюзът споделя компетентност с държавите членки ( 16 ). Нито една част от разглежданото споразумение не принадлежи към област на изключителна компетентност на държавите членки, което не се и оспорва по делото. С други думи, всички области, обхванати от COTIF, биха могли да се регламентират от Европейския съюз. Всъщност редица въпроси са до голяма степен уредени във вътрешен план още преди присъединяването на Съюза към COTIF ( 17 ).

32.

Въпреки това Единните правила за CUI се отнасят до област, която към момента на присъединяването на Съюза към COTIF е попадала в обхвата на потенциалната (споделена) компетентност ( 18 ). Това означава, че компетентността за законодателна дейност в тази област е била предоставена на Съюза, но възможността за осъществяване на такава дейност (все още) не е била използвана. Следователно, ако бъде формулиран по-точно, въпросът на запитващата юрисдикция се отнася до това дали Съдът е компетентен да тълкува части от смесено споразумение, отнасящи се до въпроси, по които Договорите предоставят компетентност на Съюза, но по които Съюзът все още не е приел вътрешно законодателство.

33.

На този въпрос все още няма ясен отговор.

34.

Компетентността на Съда по отношение на смесените споразумения е разгледана в изненадващо малък брой решения и във връзка с различни причини ( 19 ). Практиката на Съда все още не е предоставила общ отговор на въпроса за обосновката и границите на компетентността на Съда, що се отнася до смесените споразумения. Напротив, редица генерални адвокати ( 20 ) и представители на правната наука ( 21 ) изтъкват трудностите, произтичащи от подхода на Съда към компетентността, като по същество твърдят, че той поражда правна несигурност относно приложимия критерий.

35.

Това проличава и от разнообразните отговори, които дават участниците в настоящото производство във връзка с първия въпрос. Lokomotion отрича компетентността на Съда, като твърди, че Единните правила за CUI не са част от правния ред на Съюза, тъй като не са акт на институция на Съюза, и че във всеки случай Съдът никога не е тълкувал Единните правила за CUI и поради това не е компетентен. Обратно, ÖBB-Infrastruktur и Комисията смятат, че Съдът може да тълкува Единните правила за CUI. Те обаче навеждат различни доводи и се позовават на различна съдебна практика. От една страна, ÖBB-Infrastruktur се позовава на решение COTIF I ( 22 ) и стига до извода, че Съдът е компетентен да тълкува Единните правила за CUI, тъй като Съюзът е компетентен по отношение на COTIF. От друга страна, Комисията счита, че не е достатъчно Съюзът да е компетентен, но тъй като Единните правила за CUI се отнасят до област, която до голяма степен е обхваната от законодателството на Съюза, Съдът може да установи своята компетентност. В това отношение Комисията се позовава най-вече на решение Lesoochranárske zoskupenie ( 23 ).

36.

Според мен при отговора на въпроса за компетентността на Съда трябва да се вземе предвид сложността на конституционното разпределение на правомощията, което стои зад смесените споразумения. Следователно, за да се отговори на въпроса дали Съдът е компетентен по отношение на конкретна разпоредба на смесено споразумение, трябва да се вземат предвид причините, поради които Съюзът е станал страна по въпросното споразумение. Според мен Съдът е компетентен само по отношение на онези разпоредби на смесено споразумение, при приемането на които Съюзът е упражнил своята компетентност.

37.

Независимо от липсата на изрично обяснение в това отношение, според мен може да се счита, че съществуващата съдебна практика позволява да се заключи, че Съдът не разполага автоматично с компетентност по отношение на всички разпоредби на смесено споразумение, а може да тълкува само онези разпоредби, по отношение на които Съюзът е упражнил своята компетентност. Ще представя този анализ в раздел 1.

38.

Подобно разбиране не само е възможно съгласно съществуващата съдебна практика, но според мен е и единственото приемливо обяснение с оглед на конституционното разпределение на правомощията, предвидено в Договорите. Това обаче поражда въпросите по какъв начин Съюзът може да упражни дадена компетентност във външен план и какви са последиците от упражняването на споделена компетентност. Ще разгледам тези въпроси в раздел 2.

39.

След това в раздел 3 ще приложа тези съображения към разглеждания случай, като ще стигна до извода, че Съдът е компетентен да тълкува Единните правила за CUI, тъй като с присъединяването си към COTIF Съюзът е упражнил компетентността си по отношение на предвидените в тази конвенция правила, включително свързаните с отговорността на управителя на железопътната инфраструктура.

40.

Изясняването на правомощията на Съда да тълкува международни споразумения, започва с решение Haegeman през 1974 г. ( 24 ) Съответното дело се отнася до компетентността на Съда да тълкува международни споразумения в по-общ план, а не само смесени споразумения. Въпросът възниква, тъй като в член 177 от Договора за ЕИО (понастоящем член 267 ДФЕС) международните споразумения не са изрично посочени като актове, които Съдът може да тълкува. Съдът постановява, че е компетентен да тълкува споразумението за присъединяване между ЕИО и Гърция, тъй като то е сключено от Съвета и следователно представлява неразделна част от правото на Съюза ( 25 ). Въпреки това, както отбелязва Timmermans, „интегрирането на смесено споразумение в правната система на Съюза […] не предполага неограничена компетентност на Съда по отношение на цялото споразумение“ ( 26 ) [свободен превод].

41.

Въпросът дали Съдът е компетентен да тълкува смесени споразумения, защото те са част от правото на Съюза, или по-скоро защото конкретната разпоредба, която трябва да се тълкува, попада в обхвата на компетентностите на Съюза, възниква за първи път по делото, по което е постановено решение Demirel ( 27 ). Германското правителство и правителството на Обединеното кралство твърдят, че Съдът не е компетентен по отношение на онези разпоредби на смесеното споразумение с Турция, по които държавите членки са упражнили собствените си правомощия ( 28 ). Съдът отговаря на тези доводи, като обяснява, че разглежданият въпрос не попада в обхвата на изключителната компетентност на държавите членки, и отхвърля като ирелевантен довода, че Съюзът все още не е упражнил потенциалната си компетентност, без обаче да обясни защо ( 29 ).

42.

Въпреки че решение Demirel може следователно да се тълкува в смисъл, че Съдът е установил компетентността си да тълкува всички разпоредби на смесено споразумение с изключение на разпоредбите в области, които все още са обхванати от изключителната компетентност на държавите членки, Съдът не заявява ясно такава позиция и не я изяснява. Ето защо това ранно решение не може да се разглежда като окончателна позиция по общия въпрос за компетентността на Съда да тълкува смесени споразумения ( 30 ).

43.

Според мен постановените по-късно решения във връзка с тълкувателната компетентност на Съда могат да бъдат разделени на две основни групи. Първата група се състои от решения, в които се предлага разширително тълкуване на компетентността на Съда с мотива, че смесените споразумения са част от корпуса на правото на Съюза и поради това изискват еднакво тълкуване. В тази група попадат няколко решения, отнасящи се до Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (наричано по-нататък „Споразумението ТРИПС“), като например решения Hermès ( 31 ) и Dior ( 32 ), решение Lesoochranárske zoskupenie ( 33 ), което се отнася до Орхуската конвенция, и постановеното неотдавна решение Република Молдова ( 34 ), което се отнася до Договора за Енергийната харта (ДЕХ). Във втората група дела се възприема по-резервиран подход и се търси връзката между разпоредбата, чието тълкуване се иска, и упражняването на компетентността на Съюза, за да се установи компетентността на Съда. В тази група попадат решение Merck ( 35 ), което също се отнася до Споразумението ТРИПС, както и редица решения, произтичащи от производства за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка, като например решение Комисия/Ирландия ( 36 ), отнасящо се до Бернската конвенция за закрила на литературните и художествени произведения, решение Etang de Berre ( 37 ), отнасящо се до Конвенцията за защита на морската среда и на крайбрежните райони в Средиземноморието, или решение MOX Plant ( 38 ), което е свързано с Конвенцията на ООН по морско право.

44.

Различни са причините, поради които в тези решения възниква въпросът за компетентността, поради което те не могат да бъдат правилно разбрани извън конкретния контекст на съответните дела. Според мен обаче всички те могат да се тълкуват в смисъл, че водят до извода, че Съдът свързва компетентността си по отношение на конкретна разпоредба от смесено споразумение с упражняването на компетентността на Съюза.

45.

Това тълкуване не е очевидно от пръв поглед, особено в контекста на първата група решения. Затова нека обясня твърдението си въз основа на решение Hermès ( 39 ). В това дело Съдът разглежда положение, при което не е ясно дали национална временна мярка, свързана с марка на Бенелюкс, попада в приложното поле на член 50 от Споразумението ТРИПС, уреждащ временните мерки. Единственото законодателство на Съюза в областта, обхваната от съответната разпоредба на Споразумението ТРИПС, е регламент относно марките на Общността ( 40 ). Спорът обаче се отнася до марка на Бенелюкс, а не на Общността. Въпреки това Съдът приема, че е компетентен, тъй като член 50 от Споразумението ТРИПС е приложим както за положения, попадащи в обхвата на националното право, така и за положения, обхванати от правото на Съюза. Съдът обяснява, че еднаквото тълкуване на тази разпоредба очевидно е в интерес на Съюза ( 41 ).

46.

Фактът, че Съдът се позовава на „интереса от еднакво тълкуване“, би могъл да доведе до заключението, че този интерес е главната обосновка за установяването на компетентност за тълкуване на член 50 от Споразумението ТРИПС.

47.

По това дело обаче, както и по други дела, попадащи в първата група, Съдът е трябвало да отговори на два различни въпроса, свързани с неговата компетентност, които трябва да бъдат отграничени един от друг. Първият въпрос е дали Съдът по принцип е компетентен да тълкува конкретна разпоредба на смесено споразумение (в решение Hermès — член 50 от Споразумението ТРИПС). Вторият въпрос е дали Съдът може да тълкува съответните разпоредби на смесеното споразумение, когато това тълкуване ще бъде приложено в спор пред националния съд, който стои извън обхвата на правото на Съюза.

48.

В отговора си на първия въпрос Съдът посочва, че именно упражняването на правомощия от страна на Съюза по отношение на разпоредбата от смесеното споразумение, чието тълкуване се иска, е позволило на Съда да установи своята компетентност. С присъединяването към Споразумението ТРИПС член 50 от него става част от правото на Съюза в областта на марките на Общността. Следователно присъединяването на Съюза към Споразумението ТРИПС е причината член 50 от него да стане част от правото на Съюза.

49.

Съдът се позовава на „интереса от еднакво тълкуване“ само за да обоснове отговора на втория въпрос относно неговата компетентност. Това се оказва необходимо, тъй като спорът, с който е сезиран националният съд, не се отнася до марка на Общността, а до такава на Бенелюкс. Следователно в този случай член 50 от Споразумението ТРИПС е трябвало да се приложи като национално право, а не като право на Съюза. Като цитира и прилага съдебната практика, развита в решения Dzodzi ( 42 ), Leur-Bloem ( 43 ) и Giloy ( 44 ), Съдът обосновава своята компетентност да тълкува правото на Съюза в ситуации, попадащи извън приложното поле на това право, с нуждата да се избегнат разнородни тълкувания на правото на Съюза, които може да възникнат, ако Съдът не съдейства на националните съдилища във връзка с вътрешни положения. Това обаче е било възможно единствено поради факта че член 50 от Споразумението ТРИПС поначало е станал част от правото на Съюза.

50.

Подобни съображения са използвани по всички дела, които посочих като спадащи към първата група. Във всички тях основната причина, с която се обосновава компетентността на Съда да тълкува съответно член 50 от Споразумението ТРИПС, член 9, параграф 3 от Орхуската конвенция или разпоредбите на ДЕХ относно преките чуждестранни инвестиции, е направеният от Съюза избор да направи тези разпоредби част от правото на Съюза, като се присъедини към съответните смесени споразумения.

51.

Тази логика е изложена по-ясно по втората група дела, по които Съдът прави по-пряка връзка между съдържанието на споразумението и упражняването на компетентностите на Съюза. По тези дела компетентността е установена или защото въпросът, обхванат от смесено споразумение, се урежда от съществуващи правила на Съюза, или — в противен случай — защото се счита, че попада в област, която до голяма степен е обхваната от правилата на Съюза. Ако обаче не се установи такава връзка, Съдът приема, че не разполага с тълкувателна компетентност дори когато съгласно Договорите е налице потенциална (споделена) компетентност.

52.

Такова е положението по дело Merck ( 45 ). От Съда отново е поискано да тълкува Споразумението ТРИПС — този път член 33 от него, който урежда срока на действие на патентната закрила. Съдът приема, че компетентността му зависи от това дали Съюзът е упражнил компетентността си в съответната област на Споразумението ТРИПС. След като стига до заключението, че патентите не са уредени (или са уредени само спорадично) в правото на Съюза, Съдът приема, че въпросът дали член 33 от Споразумението ТРИПС има директен ефект, следва да се прецени от националния съд. Както посочва самият Съд, „трябва да се заключи, че след като член 33 от Споразумението ТРИПС се отнася до област, в която към настоящия момент от развитието на общностното право основната компетентност е на държавите членки, би следвало те да посочат дали споменатата разпоредба има директен ефект“ ( 46 ).

53.

От гледна точка на компетентността това означава, че Съдът не е компетентен да тълкува член 33 от Споразумението ТРИПС, тъй като Съюзът все още не е упражнил споделената си компетентност в областта на патентната закрила.

54.

Някои решения, изброени в точка 43 от настоящото заключение и постановени по производства за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка, а не по преюдициални запитвания, също свързват компетентността на Съда с упражняването на компетентността на Съюза. В тези решения въпросът за компетентността е поставен по малко по-различен начин. В тях предварителният въпрос, по който от Съда е поискано да се произнесе, е дали разпоредбата от смесено споразумение, за която се твърди, че е нарушена, е част от правото на Съюза или не. Само в първия случай може да се стигне до заключението, че дадена държава членка не е „изпълнила своето задължение съгласно Договорите“. С тези решения, изглежда, се въвежда нов критерий: компетентността на Съда се установява, ако разглежданата област вече е обхваната до голяма степен от законодателството на Съюза ( 47 ).

55.

Констатацията, че дадена област вече е обхваната до голяма степен от правото на Съюза, следва да се разбира като показател, позволяващ на Съда да приеме, че с присъединяването си към смесено споразумение Съюзът също така е избрал да упражни споделената си компетентност по отношение на конкретния въпрос, който не фигурира във вътрешното му законодателство. Така упражняването на компетентността на Съюза се е осъществило чрез сключването на разглежданото смесено споразумение ( 48 ). Именно това позволява да се установи компетентността на Съда.

56.

Ако се тълкуват по предложения начин, и двете линии на съдебната практика позволяват да се заключи, че компетентността на Съда да тълкува разпоредба от смесено споразумение, по отношение на която Съюзът все още не е упражнил своята компетентност във вътрешен план, зависи от това дали Съюзът е упражнил компетентността си по отношение на този конкретен въпрос чрез сключването на смесеното споразумение.

57.

По-нататък ще обясня защо този извод е необходим и защо е единственият възможен в рамките на действащия понастоящем конституционен ред в Съюза.

58.

Упражняването на компетентностите, които Съюзът споделя със своите държави членки, се урежда от Договорите. Конституционният избор относно уредбата на компетентността представлява едновременно основание за компетентността на Съда да тълкува смесени споразумения и ограничение на тази компетентност.

59.

Компетентността на Съюза може да бъде упражнена във вътрешен план чрез приемане на вътрешно законодателство или във външен план чрез самото присъединяване към международно споразумение, което урежда области на споделена компетентност. Възможността за сключване на смесено споразумение в област на споделена компетентност не е обвързана с условие тази компетентност вече да е упражнена във вътрешен план. Тя може да бъде упражнена за първи път чрез сключване на международно споразумение.

60.

Някои генерални адвокати вече са застъпвали подобно схващане. По дело MOX Plant генералният адвокат Maduro застъпва позицията, че „сключването на международно споразумение само по себе си може да представлява форма на упражняване на неизключителна компетентност на Общността, независимо от предходното приемане на вътрешно законодателство на Общността“ ( 49 ).

61.

Две неотдавнашни решения на Съда — COTIF I ( 50 ) и ЗМЗ Антарктика ( 51 ) —потвърждават, че споделена компетентност може да бъде упражнена за първи път от Съюза чрез сключването на международно споразумение ( 52 ). В решение COTIF I Съдът разсейва съмненията, породени от съдържащо се в Становище 2/15 ( 53 ) твърдение, и потвърждава, че Съюзът винаги може да избере ( 54 ) да сключи самостоятелно международно споразумение в областта на споделената компетентност ( 55 ). Това означава, че Съюзът може да упражни споделената си компетентност за първи път чрез подписването на международно споразумение.

62.

Ето защо винаги когато може да се заключи, че с присъединяването си към международно споразумение Съюзът е решил да упражни (до този момент само потенциална) споделена компетентност, съответните разпоредби на въпросното споразумение са израз на упражнена компетентност на Съюза, считано от момента на сключването на споразумението, и следователно стават част от правото на Съюза.

63.

Изглежда, се получава известно объркване поради смесването на въпроса за упражняването на споделена компетентност във външен план (чрез сключване на международно споразумение) с въпроса дали външната компетентност е изключителна. Това е резултат от начина, по който изведеният в решение AETR принцип ( 56 ) е въплътен в настоящия член 3, параграф 2 ДФЕС. Този член предвижда, че Съюзът разполага с „изключителна“ компетентност за сключване на международно споразумение, когато въпросното споразумение може да засегне или промени компетентностите, които вече са упражнени чрез приемането на общи правила.

64.

За разлика от външните отношения на Съюза, що се отнася до вътрешните положения, в Договора за функционирането на ЕС се говори за изключителна или споделена компетентност. Изключителната компетентност на Съюза не позволява на държавите членки да предприемат действия, но по подобен начин, след като споделената компетентност бъде упражнена от Съюза, тя също не позволява на държавите членки да предприемат действия. Във вътрешната сфера обаче последното не се нарича „изключителна компетентност“, а „преминаване на компетентността изцяло у Съюза“ (макар в Договора за функционирането на ЕС да не се използва този израз). Това преминаване е предвидено в член 2, параграф 2 ДФЕС.

65.

Невъзможността за държавите членки да сключват международни споразумения, ако това би засегнало общите правила, също е резултат от преминаването на компетентността изцяло у Съюза. В структурата на Договорите обаче последното преминаване е включено в разпоредбата относно изключителната компетентност (член 3, параграф 2 ДФЕС). Може би това е причината, поради която упражняването на компетентност във външните отношения често се разглежда и обяснява по различен начин в сравнение с упражняването на компетентност във вътрешните отношения.

66.

Освен това в член 3, параграф 2 ДФЕС преминаването на компетентността изцяло у Съюза е предвидено в положение, при което споделената компетентност е упражнена първо във вътрешен план. В него се предвижда, че именно Съюзът, а не държавите членки, трябва да сключи споразумението, свързано с областта, в която компетентността вече е преминала изцяло у Съюза. Член 3, параграф 2 ДФЕС обаче не решава въпроса за последиците, които възникват, ако споделената компетентност се упражнява за първи път във външен план.

67.

Когато се използва по-подходящият израз „преминаване на компетентността изцяло у Съюза“ ( 57 ), положението става ясно. Член 2, параграф 2 ДФЕС предвижда, че в областта на споделената компетентност държавите членки могат да упражняват компетентността си, доколкото Съюзът не е упражнил своята. Казано по друг начин, държавите членки не могат да упражняват своята компетентност (поради преминаването на компетентността изцяло у Съюза), ако Съюзът е упражнил въпросната компетентност по даден въпрос. Следователно, ако Съюзът е упражнил споделена компетентност във вътрешен план, държавите членки не могат да предприемат действия, които биха засегнали общите правила, нито чрез приемане на вътрешно законодателство, нито чрез сключване на международно споразумение. Това е причината, която стои зад изведения в решение AETR принцип, закрепен в член 3, параграф 2 ДФЕС.

68.

Независимо дали Съюзът упражнява споделена компетентност чрез сключване на международно споразумение, или чрез законодателна дейност в рамките на своя правен ред, последиците следва да са едни и същи: държавите членки не могат да променят съответното правило едностранно. Следователно в това отношение е без значение дали Съюзът е упражнил своята компетентност във вътрешен, или във външен план. Причината, поради която държавите членки са възпрепятствани едностранно да изменят разпоредбите на международно споразумение в рамките на вътрешния им правен ред, е същата като причината, поради която те не могат едностранно да изменят мерки, приети в рамките на правния ред на Съюза, а именно осигуряване на последователното и еднакво прилагане на правото на Съюза.

69.

Понятието за преминаване на компетентността изцяло у Съюза позволява да се елиминира и друго често срещано объркване във външните отношения на Съюза, при което въпросът за имплицитната външна компетентност на Съюза се смесва с въпроса за изключителността на неговата външна компетентност ( 58 ). По-специално Съюзът разполага с имплицитна външна компетентност във всички области, в които разполага с вътрешна компетентност (изключителна или споделена). Упражняването на компетентност, която във вътрешен план е уредена като споделена компетентност, не позволява на държавите членки да я упражняват във вътрешен или във външен план ( 59 ).

70.

Освен това от изложеното по-горе е видно, че проверката за съществуващи вътрешни правила на Съюза или преценката дали областта вече е обхваната до голяма степен от правилата на Съюза, спомага да се определи дали са възпрепятствани опитите на държавите членки да регламентират разглеждания въпрос. Това обосновава и тълкувателната компетентност на Съда.

71.

Общите правила могат да бъдат засегнати не само от приемането на противоречащи им правила или от изменения в техния текст, но и от тяхното тълкуване. Независимото тълкуване на общите правила от страна на органите на държавите членки би могло да засегне или промени тези правила. Съдът разполага с правомощието да се произнася окончателно в рамките на правния ред на Съюза във връзка с тълкуването на разпоредбите на международно споразумение, които са станали общи правила, поради това че Съюзът е упражнил споделената си компетентност, като се е присъединил към международно споразумение.

72.

Следователно твърдението, че Съдът е компетентен да тълкува разпоредбите на международно споразумение, чрез което Съюзът е упражнил споделената си компетентност, е равносилно на твърдението, че Съдът е компетентен да тълкува регламент или директива, приети от институциите на Съюза. Естеството на съответните части на такова международно споразумение в рамките на правния ред на Съюза е същото като на вътрешни актове на вторичното право. Компетентността на Съда следва естествено от това.

73.

Признаването на правомощието на Съюза да упражни споделената си компетентност за първи път на международно равнище, е чувствително от конституционна гледна точка, тъй като този избор влияе на регулаторната способност на държавите членки във въпросната област. Причината за това е, че при повечето споделени компетентности съгласно Договорите компетентността преминава изцяло у Съюза с упражняването ѝ от него: след като Съюзът уреди даден въпрос, държавите членки не могат да го уреждат самостоятелно, докато разпоредбите на Съюза са в сила.

74.

Привлекателна е идеята въпросът за компетентността на Съда да се опрости чрез разпростирането ѝ върху всички разпоредби на смесено споразумение само защото това споразумение е станало част от правото на Съюза и защото така се насърчава еднаквото тълкуване на правото на Съюза ( 60 ). Както обаче правилно отбелязва генералният адвокат Cosmas ( 61 ), този интерес на Съюза не може да обоснове премахването на съществуващото разпределение на правомощията между Съюза и неговите държави членки. Това разпределение е залегнало в Договорите, съставляващи конституционната харта за правната и политическата система на Съюза. Следователно, въпреки че обвързването на упражняването на компетентността на Съюза с компетентността на Съда прави последната „заложник на сложността на [първата]“ ( 62 ), този недостатък сам по себе си не може да оправдае пренебрегването на направения конституционен избор относно начина, по който се разграничават правомощията на Съюза и на неговите държави членки.

75.

Ето защо Съдът може да установи компетентността си само по отношение на онези разпоредби от смесено споразумение, спрямо които Съюзът е упражнил своята регулаторна компетентност. Във вътрешното законодателство, прието в област на споделена компетентност, винаги е ясно, че Съюзът е имал за цел да уреди всичко, което се съдържа в такива актове. При смесените споразумения обаче това не е очевидно, а трябва да се потвърди чрез анализ на всяко конкретно споразумение в собствения му контекст.

76.

Решението дали споделената компетентност, която възпрепятства действията на държавите членки, трябва да бъде упражнена от Съюза, е политически избор ( 63 ). Този избор обаче е подчинен на конституционните принципи на Съюза. Първо, Съюзът може да предприема действия само за постигане на целите на своите политики ( 64 ). Второ, той може да упражни споделена компетентност само ако са спазени принципите на субсидиарност и пропорционалност. Тези принципи се прилагат при упражняването на компетентността на Съюза както във вътрешен, така и във външен план ( 65 ).

77.

Субсидиарността защитава вземането на решения на равнището на държавите членки. Това става особено важно, ако се отчете фактът, че щом като споделената компетентност бъде упражнена на равнището на Съюза, държавите членки вече не могат да предприемат действия. Ако Съюзът упражни своята компетентност във външен план, принципът на субсидиарност не се гарантира чрез същите процеси като при вземането на решения във вътрешен план ( 66 ). Независимо от това, този принцип трябва да бъде спазен. Поради това нарушаването му може да бъде изтъкнато като основание за оспорване на съответствието на международно споразумение с Договорите ex ante в производството по член 218, параграф 11 ДФЕС или впоследствие в производство за отмяна или чрез преюдициално запитване относно валидността.

78.

Генералният адвокат Cosmas посочва и друга конституционна особеност, която не бива да се пренебрегва при определянето на компетентността на Съда по отношение на смесените споразумения. Тя се отнася до хоризонталното разпределение на правомощията между Съда и останалите институции на Съюза. Както посочва той, макар нормотворческата роля да е в съответствие с общата роля на Съда, това не означава, че Съдът трябва да поеме законодателна инициатива ( 67 ). Решението дали да се хармонизира националното законодателство в определена област (в настоящия случай — що се отнася до отговорността на управителя на железопътната инфраструктура), се взема от политическите институции на Съюза, като се следва процесът на вземане на решения, предвиден в Договорите. Ако Съдът автоматично стигне до заключението, че всички разпоредби на смесено споразумение са резултат от упражняването на компетентността на Съюза (при което автоматично се установява компетентността на Съда), Съдът на практика би заместил със собствената си преценка тази на компетентните политически институции на Съюза по въпроса дали е необходимо хармонизиране в съответната област.

79.

В рамките на дело COTIF I Федерална република Германия поддържа, че упражняването на споделена компетентност във външната област без предхождащо упражняване във вътрешен план поражда опасност от изключване на Европейския парламент от участие и от заобикаляне на обикновената законодателна процедура ( 68 ). Този довод заслужава внимание с оглед на конституционния ред на Съюза.

80.

Процедурата по член 218 ДФЕС обаче гарантира, че институциите на Съюза се ползват с правомощия при упражняването на компетентност във външните отношения, които са сходни с правомощията им при вътрешните законодателни процедури. Съдът признава това в своята практика. Той потвърждава, че член 218, параграф 6, буква а), точка v) ДФЕС ( 69 ) предвижда приложимата процедура в случай на споразумения в области, за които се прилага обикновената законодателна процедура ( 70 ). Съдът счита, че двете процедури гарантират сходен институционален баланс ( 71 ). И в двата случая Комисията се ползва с правото на инициатива, Съветът взема решение с квалифицирано мнозинство и се изисква съгласието на Европейския парламент.

81.

Като се има предвид конституционното значение на обвързването на компетентността на Съда да тълкува смесено споразумение с упражняването на правомощията на Съюза при приемането на такова споразумение, единственият възможен извод е, че е необходима преценка относно причините, поради които споразумението е сключено като смесено, и относно обстоятелствата, при които това е извършено, преди да се реши дали е налице тълкувателна компетентност на Съда. Разбира се, това предполага, че Съдът е компетентен да тълкува цялото споразумение с цел да прецени кои от неговите разпоредби са разпоредби на правото на Съюза. Всъщност Съдът вече е потвърдил наличието на такава тълкувателна компетентност ( 72 ).

82.

Въпросът по отношение на кои разпоредби на смесено споразумение Съюзът е упражнил споделената си компетентност е сложен, като отговорът зависи от преценка на всеки отделен случай. Може ли да се направи някакъв извод от самия факт, че споразумението е сключено като смесено? Може би е възможно да се твърди, че държавите членки участват в такова споразумение, тъй като е взето решение само някои от споделените компетентности да се упражняват от Съюза, докато другите остават свързани с регулаторната отговорност на държавите членки.

83.

В противен случай каква би могла да бъде причината държавите членки да се присъединят към споразумението? Според мен държавите членки може да имат и други причини да се присъединят към международно споразумение като страни по него заедно със Съюза дори ако това споразумение води до възпрепятстване на едностранните им действия във всички обхванати от него области. Например държавите членки може да желаят да запазят контрола върху преговорите по такова споразумение, макар че след сключването му вече няма да разполагат с контрол. Възможно е също така държавите членки просто да искат да останат видими на международно равнище. Накрая, тяхното участие може да се изисква по силата на международното право (за разлика от правото на Съюза). Ето защо не мисля, че може да се направят някакви значими изводи от самия факт, че дадено споразумение е сключено като смесено.

84.

Смесените споразумения, към които Съюзът се присъединява като страна, могат да бъдат много различни ( 73 ). Те могат да бъдат двустранни или многостранни, да бъдат договорени като нови споразумения или да са съществували преди момента, в който Съюзът е придобил компетентност да се присъедини към тях. Обстоятелствата около сключването на всяко конкретно споразумение могат да се различават. Отговорът на въпроса дали Съюзът е упражнил споделената си компетентност, е особено труден при многостранни споразумения, по които държавите членки са били страни, преди Съюзът да се присъедини към съответното споразумение. Следователно според мен не може да се определи предварително — като общо правило, приложимо към всяко споразумение — дали Съдът е компетентен да тълкува смесено споразумение.

85.

Съдът трябва да прецени обстоятелствата, свързани с присъединяването на Съюза към конкретно споразумение, за да достигне до извод дали Съюзът е упражнил споделената си компетентност по отношение на конкретна разпоредба на съответното споразумение. Ако случаят е такъв, Съдът е придобил компетентност да тълкува въпросната разпоредба на смесеното споразумение за целите на нейното прилагане в рамките на правния ред на Съюза.

86.

Възможно е Съдът да не може да направи извод от подготвителните документи, процедурата, довела до сключването на смесеното споразумение, неговия текст или друго релевантно обстоятелство, че Съюзът е възнамерявал да упражни някои от споделените си компетентности, като се присъедини към въпросното споразумение. Според мен в такъв случай — с оглед зачитането на конституционната уредба на компетентността — Съдът би трябвало да заключи, че правомощията остават на държавите членки. В такъв случай Съдът би трябвало да приеме, че не е компетентен. Настоящият случай обаче не е такъв.

87.

Както беше обяснено в началото на настоящото заключение, COTIF, включително Единните правила за CUI, представлява смесено международно споразумение в областта на транспорта, за която Договорите предвиждат споделена компетентност на Съюза и държавите членки. Всички въпроси, уредени в COTIF, попадат в обхвата на компетентността (изключителна или споделена) на Съюза, когато същият се присъединява към нея. Следователно няма нито една област, в която държавите членки да разполагат с изключителна компетентност.

88.

Двадесет и пет държави — членки на ЕС, са вече страни по COTIF преди присъединяването на Съюза като страна по тази конвенция през 2011 г. Ясно е, че Съюзът поема отговорността за онези части от COTIF, по отношение на които разполага с изключителна външна компетентност по силата на вътрешното законодателство (чрез преминаване на компетентността изцяло у Съюза с упражняването ѝ от него) ( 74 ). Към Декларацията е приложен списък на законодателните актове на Съюза ( 75 ).

89.

Не може да се счита обаче, че Декларацията съдържа изчерпателен списък на областите, в които Съюзът е упражнил своята компетентност при присъединяването си към COTIF, тъй като упражняването на вътрешната компетентност на Съюза непрекъснато се развива ( 76 ). Следователно Декларацията не изключва тълкуване, съгласно което Съюзът е упражнил споделената си компетентност (за първи път) със самото си присъединяване към COTIF.

90.

Като част от COTIF, Единните правила за CUI обхващат област от транспортната политика на Съюза, която все още не е била регламентирана във вътрешен план (или е била регламентирана в незначителна степен ( 77 )). Единните правила за CUI се отнасят до договорите за използване на железопътната инфраструктура и до отговорността на оператора или на управителя на железопътната мрежа за вреди, които може да възникнат по време на това използване.

91.

Присъединявайки се към Единните правила за CUI като част от COTIF, упражнил ли е Съюзът споделената си компетентност в областта на транспорта и възпрепятства ли това държавите членки да регламентират договорите за използване на железопътната инфраструктура и свързаната с тях отговорност за вреди в случаите на вътрешни за Съюза договори? При утвърдителен отговор Съдът разполага с тълкувателна компетентност по отношение на съответните разпоредби на Единните правила за CUI.

92.

Може да се счита, че като хармонизират сключването на договори за използване на железопътната инфраструктура и отговорността на страните в трансграничния транспорт в рамките на Съюза, Единните правила за CUI допринасят за постигането на целите на Съюза, свързани с транспортната политика.

93.

Хармонизираната уредба на отговорността елиминира различията в трансграничната експлоатация на железопътния транспорт, като по този начин допринася за премахването на пречките пред безпроблемното функциониране на трансграничния транспорт — цел, която не може да бъде постигната лесно, ако бъде оставена на разнородното законодателство на държавите членки. Затова действието на равнището на Съюза може да бъде обосновано с довода, че попада в обхвата на една от целите на транспортната политика и е съобразено с принципа на субсидиарност.

94.

Член 2 от Споразумението за присъединяване гласи следното: „Без да се засягат предметът и целта на Конвенцията за насърчаване, подобряване и улесняване на международния железопътен транспорт, нито нейното цялостно прилагане по отношение на други страни по Конвенцията, в своите взаимоотношения страните по Конвенцията, които са държави — членки на Европейския съюз, прилагат правилата на Съюза и поради това не прилагат правилата, произтичащи от посочената конвенция, освен доколкото не съществуват правила на Съюза, уреждащи конкретния въпрос, който се разглежда“ ( 78 ).

95.

Според мен член 2 от Споразумението за присъединяване представлява израз на намерението на Съюза да регламентира отговорността, свързана с изпълнението на договори за използване на железопътни мрежи за трансграничен транспорт в рамките на Съюза, като се приложат Единните правила за CUI към тези отношения. С други думи, Съюзът е решил да регламентира отговорността на управителя на мрежата, възприемайки Единните правила за CUI и за вътрешни за Съюза положения.

96.

В допълнение, значението на подчертания израз се разяснява по следния начин в приложение II към Решение 2013/103 ( 79 ): „Изразът „уреждащи конкретния въпрос, който се разглежда“ трябва да се разбира като прилагане към конкретен случай, който се урежда от разпоредба на Конвенцията, включително нейните притурки, и който не се урежда от законодателството на Европейския съюз“.

97.

Според мен изразът „освен доколкото не съществуват правила на Съюза, уреждащи конкретния въпрос, който се разглежда“ трябва да се тълкува в смисъл, че Съюзът трябва да използва COTIF като свои собствени правила, уреждащи транспорта в рамките на ЕС. Следователно Съюзът прилага тази конвенция в области, които все още не е регламентирал във вътрешен план, с цел уреждането и на вътрешни за Съюза положения, по отношение на които разполага със споделена компетентност.

98.

Тази конвенция включва Единните правила за CUI, което означава, че Съюзът е взел решение да прилага тези правила към отговорността на управителите на железопътна инфраструктура при вътрешни за Съюза положения. Същевременно е ясно, че с този избор Съюзът не си поставя пречки пред това да променя тези правила относно транспорта в рамките на Съюза. Следователно Единните правила за CUI се прилагат спрямо вътрешни за Съюза отношения само ако и докато Съюзът не приеме различни правила. До приемането на такива правила обаче Единните правила за CUI са част от правото на Съюза.

99.

По тази причина считам, че Съюзът е упражнил споделената с държавите членки компетентност в областта на транспортната политика, така че предвиденият в Единните правила за CUI режим на отговорност на управителите на железопътната инфраструктура се прилага и по отношение на вътрешни за Съюза положения. В резултат на това държавите членки са възпрепятствани да упражняват регулаторни правомощия в тази област. Следователно Съдът е компетентен да тълкува Единните правила за CUI.

100.

С втория си въпрос националната юрисдикция иска да се установи дали член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI обхваща понесените от превозвача разходи за наема на заместващи локомотиви, докато трае ремонтът на повредените такива. Следователно Съдът е приканен да тълкува понятието за имуществени вреди съгласно тази разпоредба. Както вече бе споменато във въведението, досега Съдът не е имал възможност да тълкува Единните правила за CUI.

101.

ÖBB-Infrastruktur твърди, че разходите за наем на заместващи локомотиви представляват вреда за активите на Lokomotion, а не вреда за самите локомотиви, поради което следва да се разграничат от разходите във връзка с вредата, нанесена на самите локомотиви. Освен това то твърди, че структурата на Единните правила за CUI се основава на обективната отговорност на управителя на железопътната инфраструктура, което следва да доведе до ограничително тълкуване на обхвата на отговорността по член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI. ÖBB-Infrastruktur подчертава, че за разлика от член 15 от Единните правила за CUI ( 80 ), който позволява да се преодолеят ограниченията на отговорността при установяването на вина, изискването за обективна отговорност в член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI налага ограничително тълкуване на понятието „имуществени вреди“.

102.

Комисията изразява съгласие с това тълкуване, като отбелязва, че структурата на COTIF и на Единните правила за CUI подкрепя разграничението между имуществени и финансови вреди, като член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI обхваща само първите.

103.

За сметка на това Lokomotion твърди, че разходите за наем на заместващите локомотиви са част от разходите, произтичащи от повреждането на имущество по смисъла на член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI, тъй като те също допринасят за възстановяването на локомотивите в първоначалното им състояние.

104.

Не съм съгласна с това твърдение.

105.

При тълкуването на разпоредба на международен договор Съдът вече се е позовавал ( 81 ) на член 31 от Виенската конвенция от 23 май 1969 г. за правото на договорите ( 82 ) и на член 31 от Виенската конвенция от 21 март 1986 г. за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации ( 83 ), които изразяват международното обичайно право. Съгласно тези разпоредби договорът трябва да се тълкува добросъвестно в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така и в духа на предмета и целите на договора ( 84 ).

106.

На първо място, противно на твърденията на Lokomotion, нищо в структурата и контекста на член 8, параграф 1 от Единните правила за CUI не подсказва, че целта му е пълно възстановяване на първоначалното положение на оператора, включително премахване на всички пречки за нормалното осъществяване на дейността му, причинени от повреждането на имуществото.

107.

Член 8, параграф 1, буква а) от Единните правила за CUI се отнася до телесни вреди (като смърт, наранявания или всякакво друго увреждане на физическата или психическа цялост). Ако например бъдат нанесени телесни вреди на служители на оператора, не ми изглежда съвместимо с тази разпоредба превозвачът да може да претендира разходи, свързани с наемането на допълнителен персонал заради въпросните вреди.

108.

Аналогично според мен разходите, които трябва да бъдат обезщетени по член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI, са понесените от Lokomotion разходи за ремонт. По мое мнение наемът на заместващи локомотиви не е насочен към имуществените вреди, а представлява допълнителен разход, произтичащ от намерението на Lokomotion да продължи да предоставя услугите си без прекъсване.

109.

Член 8, параграф 1, буква c) от Единните правила за CUI е единствената разпоредба, която се отнася до финансовите разходи (т.е. тези, които надхвърлят конкретните вреди, нанесени на хората или имуществото), които превозвачът може да прехвърли на управителя на инфраструктурата.

110.

Освен това текстът на член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI гласи, че управителят (в настоящия случай ÖBB-Infrastruktur) „е отговорен“, т.е. предвижда се обективна (безвиновна) отговорност. Споделям становището на ÖBB-Infrastruktur и Комисията, че обективната отговорност налага ограничително тълкуване на понятието „имуществени вреди“.

111.

Накрая, считам също така, че член 8, параграф 4 от Единните правила за CUI е релевантен за ограничителното тълкуване на обхвата на отговорността на управителя съгласно член 8, параграф 1, буква b) от тези правила. По-конкретно тази разпоредба позволява да се разшири обхватът на отговорността на управителя, така че да обхване „вредите, причинени на превозвача от забавяне или от смущения в експлоатацията“. Тези вреди се понасят от превозвача в резултат на невъзможността му да използва своевременно и редовно повреденото превозно средство.

112.

Не твърдя, че направените от Lokomotion разходи попадат в обхвата на тази разпоредба, при положение че според наличната информация не е имало забавяне или смущения в експлоатацията. Разходите обаче, които биха могли да подлежат на обезщетяване извън самите имуществени вреди по член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI, са изрично изброени в системата на тези правила.

113.

Накрая, член 8, параграф 1, буква c) от Единните правила за CUI се отнася до „финансовите вреди вследствие на обезщетения, дължими от превозвача в съответствие с Единните правила CIV[ ( 85 )] и Единните правила CIM“ ( 86 ). Финансовите вреди, които могат да бъдат обезщетени поради наличието на обективна (безвиновна) отговорност, са тези, които са възникнали за превозвача вследствие на неговата невъзможност да изпълни задължението за превоз съгласно Единните правила CIV и Единните правила CIM. Затова тези финансови вреди могат да бъдат прехвърлени на управителя на инфраструктурата.

114.

Това тълкуване ми се струва съвместимо с обяснителния доклад относно Единните правила за CUI ( 87 ), където се посочва, че финансовите вреди не са обхванати от член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI.

115.

Действително е трудно да си представим положение, при което поради наема на заместващите локомотиви биха възникнали финансовите вреди, посочени в член 8, параграф 1, буква c) или в член 8, параграф 4 от Единните правила за CUI. Това обаче не означава, че тези вреди са обхванати от член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI.

116.

Ето защо съм на мнение, че разходите за наем на заместващи локомотиви не попадат в обхвата на понятието за имуществени вреди по смисъла на член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI.

117.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали, ако член 8, параграф 1, буква b) от Единните правила за CUI не се прилага към разходите, понесени от Lokomotion за заместване на повредените локомотиви, с оглед на член 4 и член 19, параграф 1 от Единните правила за CUI бланкетното препращане към ABGB в договора представлява валидно поемане на по-тежка отговорност от предвидената в посочените правила.

118.

Този въпрос изисква от Съда да се произнесе относно подходящия баланс между свободата на договаряне и задължителния характер на Единните правила за CUI, що се отнася до отговорността ( 88 ).

119.

Както бе обяснено по-горе, страните се съгласяват да включат ОУ в договора за използване на железопътната инфраструктура ( 89 ). ОУ препращат към редица източници, включително към ABGB, който от своя страна предвижда установяване на вина като предпоставка за отговорността, но и допуска по-широк обхват на отговорността (например за разходи като тези за наем в настоящия случай).

120.

Може ли в този контекст да се направи извод, че чрез включването на субсидиарно прилагане на ABGB страните са се договорили за по-тежка отговорност, както позволява член 4 от Единните правила за CUI?

121.

Според мен отговорът на този въпрос е утвърдителен.

122.

Член 4 от Единните правила за CUI позволява на страните да поемат отговорност и задължения, по-тежки от предвидените в Единните правила за CUI.

123.

Като начало, не считам, че тази разпоредба изисква както основанието, така и обхватът на отговорността да надхвърлят предвиденото в Единните правила за CUI. Вместо това според мен член 4 от Единните правила за CUI предоставя на страните свободата да договорят разширяване на отговорността.

124.

Това тълкуване е в съответствие с посоченото в обяснителния доклад по отношение на член 4 от Единните правила за CUI, а именно че този член има за цел да позволи на страните по договора да „разширят своята отговорност“ ( 90 ). В обяснителния доклад не се прави разграничение между основанието и обхвата на отговорността.

125.

Следователно страните могат да предвидят в договора разширяване на отговорността на управителя на мрежата за вредите, претърпени от оператора поради наема на заместващи локомотиви по време на ремонта на повредените такива. Също така тази отговорност може да се основава на вина.

126.

ÖBB-Infrastruktur изтъква довода, че общото препращане в неговите ОУ към няколко национални законодателни акта представлява по-скоро примерен, а не изчерпателен списък, поради което то е твърде неточно, за да се счита за дерогация съгласно член 4 от Единните правила за CUI. ÖBB-Infrastruktur твърди също, че ОУ препращат към няколко национални закона, които биха могли да бъдат приложими към разглежданото положение, поради което трябва да се приложат Единните правила за CUI като единствения инструмент, с който се регламентира отговорността, произтичаща от договора.

127.

Член 4 от Единните правила за CUI не ограничава начина, по който страните могат да се договорят за разширена отговорност. Нищо не подсказва, че това не би могло да бъде постигнато чрез бланкетно препращане към правилата на националната система. Националният съд следва да прецени дали това действително е било намерението на страните по договора.

128.

Този извод не се поставя под съмнение от член 19, параграф 1 от Единните правила за CUI, в който се предвижда задължителното прилагане на Единните правила за CUI спрямо други искове във връзка с отговорността. В обяснителния доклад по отношение на член 19, параграф 1 от Единните правила за CUI ( 91 ) се посочва, че целта на този член е „напълно да защити режима на отговорност […] чрез ограничаване на исковете на извъндоговорно основание“. Считам обаче, че спорът в главното производство се отнася до договорни претенции (разширяване на отговорността), уредени съгласно предвидената в член 4 от Единните правила за CUI възможност. От това следва, че член 19, параграф 1 от Единните правила за CUI не се прилага към разглеждания случай.

129.

Ето защо считам, че Съдът следва да отговори на третия въпрос в смисъл, че член 4 и член 19, параграф 1 от Единните правила за CUI позволяват на страните да се договорят за разширяване на отговорността чрез бланкетно препращане към националното право. При такова разширяване може да се предвиди отговорност с по-широк обхват, предпоставка за която обаче е доказването на вина.

130.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) преюдициални въпроси по следния начин: