1.

Настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на редица разпоредби на Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки ( 2 ), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. ( 3 ).

2.

Запитващата юрисдикция поставя на Съда серия въпроси, с които по същество иска да се установи дали изпълняващ съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест поради твърдяна липса на компетентност на издаващия съдебен орган да издаде тази заповед и на съда, сезиран с делото срещу подсъдимия, и дали Рамково решение 2002/584 допуска издаването на нова европейска заповед за арест след отказ за изпълнение на първа такава.

3.

Тези въпроси се повдигат във връзка с наказателно производство, започнато срещу бивши каталонски лидери след проведения на 1 октомври 2017 г. референдум за самоопределение на автономна област Каталония (Испания). По отношение на някои от подсъдимите, напуснали Испания след края на 2017 г. са издадени европейски заповеди за арест. Последните не са изпълнени както поради избирането на някои от тези подсъдими за членове на Европейския парламент, така и поради спорове, свързани с разглежданото наказателно производство. Що се отнася до разглежданото дело, тези спорове се отнасят до нормите, определящи компетентността на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) да разгледа делото срещу подсъдимите и които вземат предвид по-специално местоизвършването на престъпленията и връзката между правонарушенията, в които са обвинени подсъдимите.

4.

Настоящото преюдициално запитване е свързано по-конкретно с отказа на белгийските съдилища да изпълнят европейската заповед за арест, издадена срещу г‑н Lluís Puig Gordi. Апелативната юрисдикция, която се е произнесла с окончателно решение, обосновава този отказ със съществуването на опасност от нарушаване на правото за разглеждане на делото от създаден със закон съд, изведена от преценката, че компетентността на Tribunal Supremo (Върховен съд) да разгледа делото срещу г‑н Puig Gordi не почива на изрично правно основание. Тя посочва освен това, че опасността от нарушаване на презумпцията за невиновност също трябва да се вземе предвид много сериозно. Макар посоченият отказ да засяга пряко само г‑н Puig Gordi, запитващата юрисдикция представя запитването в смисъл, че от него зависят решенията, които трябва да се вземат по отношение на всички подсъдими.

5.

Както често се случва, с представената пред него проблематика от Съда се иска да намери справедливия баланс между ефективността на установената с Рамково решение 2002/584 система за предаване между държавите членки и спазването на основните права на лицата, срещу които е издадена европейска заповед за арест.

6.

В решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru ( 4 ), Съдът определя метода, който трябва да прилага изпълняващият съдебен орган, пред който лицето — обект на европейска заповед за арест, изтъква наличие на опасност от нечовешко или унизително отношение, забранено съгласно член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 5 ), поради условията на задържане в издаващата държава членка. По същество този метод се състои в извършване от този орган на контрол на два етапа, а именно: първи етап, констатиране на наличие на реална опасност от нарушаване на разглежданото основно право поради системни или общи недостатъци, засягащи определени групи лица или някои места за задържане в издаващата държава членка, и втори етап, констатиране на съществуването на конкретна и индивидуална опасност от нарушаване на това право за засегнатото лице.

7.

В решението си от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система) ( 6 ), Съдът разширява този метод за проверка на два етапа до хипотезата за опасност от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата. Той потвърждава тази съдебна практика в решение от 17 декември 2020 г., Openbaar Ministerie (Независимост на издаващия съдебен орган) ( 7 ), а след това и в решение от 22 февруари 2022 г., Openbaar Ministerie (Съд, създаден със закон в издаващата държава членка) ( 8 ).

8.

По делата, по които са постановени тези решения, се твърди, в рамките на първия етап, наличие на системни или общи недостатъци, свързани с независимостта на съдебната власт на издаващата държава членка.

9.

Основният залог в настоящото дело е да се определи дали когато не са изтъкнати такива недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, изпълняващият съдебен орган може все пак да откаже да изпълни европейска заповед за арест, като се основе на съществуването в тази държава членка на опасност от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата.

10.

По-точно, що се отнася до това основно право, кумулативни ли са двата етапа на контрола, който трябва да се осъществи от изпълняващия съдебен орган? Иначе казано, ако на първия етап не може да се установи наличието на системни или общи недостатъци, засягащи функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, може ли този орган да откаже да изпълни разглежданата европейска заповед за арест?

11.

Съдът редовно припомня, че съгласно съображение 6 от Рамково решение 2002/584 принципът на взаимно признаване представлява „крайъгълният камък“ на съдебното сътрудничество по наказателни дела и намира приложение в член 1, параграф 2 от това рамково решение, който прогласява правилото, че държавите членки са длъжни да изпълняват всяка европейска заповед за арест въз основа на този принцип и в съответствие с разпоредбите на посоченото рамково решение ( 9 ).

12.

Според мен е важно да се следи дали възприемайки прекалено широко изключенията от принципа на взаимно признаване с оглед на зачитане на основните права не се стига до пукнатини в този „крайъгълен камък“, който представлява основата на съдебното сътрудничество по наказателни дела, и дали няма да се разклати, или дори да разруши търпеливо изгражданата конструкция, лишавайки я от стабилната ѝ основа.

13.

Следва да се внимава също така да не се изложат на опасност постигането на целта на Рамково решение 2002/584 и взаимното доверие между държавите членки, което е в основата на въведения с това рамково решение механизъм на европейската заповед за арест.

14.

Поради това ще защитя тезата, че Съдът трябва и занапред да поддържа становището, че отказ за предаване на лицето, срещу което е издадена европейска заповед за арест, основан на твърдението, че съществува опасност от нарушаване на гарантираното с член 47, втора алинея от Хартата основно право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, действително трябва да представлява изключение. Ако не е доказал наличието на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, изпълняващият съдебен орган няма основание да откаже да изпълни европейска заповед за арест само въз основа на твърдение за индивидуална опасност от нарушаване на това основно право.

15.

След приемането на законите относно независимостта на автономна област Каталония (Испания) и относно провеждането на референдум за тази цел пред Tribunal Supremo (Върховен съд) е образувано наказателно производство срещу няколко лица, обвинени в извършването по-специално на престъпленията „противодържавна дейност“ и „присвояване на публични средства“.

16.

От преюдициалното запитване следва, че във връзка с това производство Tribunal Supremo (Върховен съд) издава на 14 октомври 2019 г. европейска заповед за арест по отношение на г‑н Carles Puigdemont Casamajó, а на 4 ноември 2019 г. — европейски заповеди за арест по отношение на г‑н Antoni Comín Oliveres, г‑н Puig Gordi и г‑жа Clara Ponsatí Obiols. Г‑жа Ponsatí Obiols е задържана в Обединеното кралство, а другите трима подсъдими са задържани в Белгия и съответно са образувани производства във връзка с изпълнението на тези европейски заповеди за арест в посочената държава членка. Нито едно от издирваните лица не дава съгласие за предаването си.

17.

Избирането им за членове на Европейския парламент спира производствата срещу г‑н Puigdemont Casamajó и г‑н Comín Oliveresс в Белгия поради парламентарния имунитет, с който се ползват в качеството на членове на Европейския парламент ( 10 ). В ход обаче остава производството, отнасящо се до изпълнението на европейската заповед за арест срещу г‑н Puig Gordi. Именно това производство е в центъра на настоящото дело.

18.

С определение от 7 август 2020 г. 27-ми наказателен състав на Tribunal de première instance néerlandophone de Bruxelles (Първоинстанционен нидерландскоезичен съд на Брюксел, Белгия) ( 11 ) постановява да се откаже изпълнението на европейската заповед за арест, издадена срещу г‑н Puig Gordi.

19.

Запитващата юрисдикция обяснява, че според първоинстанционния съд Рамково решение 2002/584 му позволявало да прецени компетентността на издаващия съдебен орган да издаде европейска заповед за арест. В това отношение той се основал по-специално на практиката на Съда относно признаването на прокуратурата на различни държави членки за „съдебен орган“ ( 12 ), на съображения 8 и 12 от Рамково решение 2002/584, както и на практиката на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) ( 13 ).

20.

Първоинстанционният съд извършил действителна проверка на тази компетентност и заключил, че Tribunal Supremo (Върховен съд) не е компетентен да гледа делото срещу г‑н Puig Gordi, а оттам и да издаде европейската заповед за арест срещу него. Той основал тази преценка на заключенията на работната група по произволното задържане на Съвета по правата на човека към Общото събрание на ООН ( 14 ) относно лица, участвали в същите деяния, както и на практиката на ЕСПЧ ( 15 ) и на разпоредби на испанското и белгийското право.

21.

Протестът на белгийската прокуратура е отхвърлен от обвинителния състав на Cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд Брюксел, Белгия) ( 16 ) с решение от 7 януари 2021 г., с което се потвърждават съответно обжалваното определение и отказът да се изпълни издадената срещу г‑н Puig Gordi европейска заповед за арест. За да стигне до заключението, че компетентността на издаващия съдебен орган не стъпва на изрична правна разпоредба, Апелативният съд се основал на доклад на работната група по произволното задържане от 27 май 2019 г., на практиката на ЕСПЧ и на документ, разясняващ компетентността на Tribunal Supremo (Върховен съд) и предоставен от последния на 11 март 2021 г.

22.

В този контекст запитващата юрисдикция посочва, че трябва да се произнесе по запазването на действието или по оттеглянето на съществуващите европейски заповеди за арест и по евентуалното издаване на нови европейски заповеди за арест по отношение на всички или на някои от лицата, срещу които се води това дело.

23.

Що се отнася по-конкретно до г‑н Puig Gordi, тази юрисдикция посочва, че настоящото преюдициално запитване ще ѝ помогне да прецени дали е възможно възобновяване на искането за предаване, като се издаде евентуално нова европейска заповед за арест, когато предаването на това лице е било отказано от съдебния орган на същата изпълняваща държава на основания, които може да са в противоречие с Рамково решение 2002/584.

24.

Запитващата юрисдикция изразява съмнение относно правомощието на съдебния орган, отговарящ за изпълнението на европейска заповед за арест, от една страна, да прецени компетентността на издаващия съдебен орган да гледа делото срещу подсъдимите съгласно националното право на издаващата държава членка, и от друга страна, да откаже да изпълни тази заповед поради твърдяно нарушение на основните права на подсъдимия, произтичащо от непризнаването на тази компетентност. Посочената юрисдикция изтъква няколко довода в това отношение.

25.

На първо място, що се отнася до въпроса може ли изпълняващият съдебен орган да проверява дали издаващият съдебен орган действително разполага с необходимата компетентност да разгледа делото по същество, което е съществена предпоставка за компетентността да се издаде европейска заповед за арест, запитващата юрисдикция счита, че такова правомощие следва да произтича или от формална разпоредба на правото на Съюза, или от тълкуване на това право в този смисъл.

26.

Впрочем тази юрисдикция отбелязва по-специално че такава възможност не може да се основе на текста на членове 3, 4 и 4а от Рамково решение 2002/584, които се отнасят до основанията за недопускане на изпълнение и до основанията, на които може да бъде отказано изпълнение, нито да се изведе от широко тълкуване на това рамково решение или на член 6, параграф 1 от него, тъй като принципът, установен в член 1, параграф 2 от него, е изпълнението на европейската заповед за арест, докато евентуалният отказ е изключението, което следователно трябва да бъде тълкувано ограничително.

27.

На второ място, в случай че Съдът признае правомощието на изпълняващия съдебен орган да осъществява контрол относно компетентността на издаващия съдебен орган, запитващата юрисдикция иска да се установят елементите, които той трябва да вземе предвид в рамките на такъв контрол.

28.

В това отношение тази юрисдикция счита, че компетентността на издаващия съдебен орган да издава европейска заповед за арест следва да се определя само съгласно националното право на издаващата държава членка. Впрочем, ако се допусне, че изпълняващият съдебен орган може да тълкува националното право на тази държава, това би довело до непоследователно и неприемливо положение, тъй като от изпълняващия съдебен орган ще се очаква да тълкува и прилага чуждестранно право, което дори не е длъжен да познава.

29.

В случая запитващата юрисдикция счита, че двете белгийски съдилища са тълкували неправилно испанското право. Тези съдилища са пренебрегнали също така многобройните решения на запитващата юрисдикция, в които е разгледан проблемът с нейната компетентност, както и обстоятелството, че спорът е бил отнесен до Tribunal Constitucional (Конституционен съд, Испания), който потвърдил компетентността на запитващата юрисдикция с решение от 17 февруари 2021 г. ( 17 ). Така белгийските съдилища не взели предвид нито тълкуването на испанските съдилища, нито обстоятелството, че страните са можели да обжалват на първа и на втора инстанция издадените европейски заповеди за арест.

30.

На трето място, що се отнася до обхвата, който трябва да се даде на механизма за искане на допълнителна информация, предвиден в член 15, параграф 2 от Рамково решение 2002/584, запитващата юрисдикция счита, че изпълняващият съдебен орган не го е използвал в достатъчна степен. Всъщност този орган е трябвало да поиска допълнителна информация от издаващия съдебен орган, за да му даде възможност да представи критериите, изведени от вътрешната правна уредба, и по-специално постановените многобройни решения по въпроса за компетентността на издаващия съдебен орган да разгледа делото по същество.

31.

На четвърто място, запитващата юрисдикция отбелязва, че за да откаже разглежданата европейска заповед за арест, Апелативният съд се основал на член 4, параграф 5, точка 5 от Loi relative au mandat d’arrêt européen ( 18 ) (Закон за европейската заповед за арест) от 19 декември 2003 г., който предвижда задължително основание за отказ от изпълнението на европейска заповед за арест, ако се установи, че съществуват сериозни причини да се счита, че изпълнението на европейската заповед за арест ще наруши основните права на засегнатото лице. Това основание за неизпълнение обаче не фигурира сред изрично посочените в Рамково решение 2002/584.

32.

Освен това тази юрисдикция счита, че съгласно практиката на Съда до отказ за изпълнение, изведен от член 1, параграф 3 от това рамково решение, следва да се стига само при изключителни обстоятелства, които до момента се характеризират, що се отнася до гарантираното с член 47, втора алинея от Хартата основно право на справедлив съдебен процес, с наличието на системни или общи недостатъци, свързани с независимостта на съдебната власт в издаващата държава членка.

33.

Освен това, обосновавайки преценката си на доклада на работната група по произволното задържане от 27 май 2019 г., Апелативният съд не изпълнил изискването, съгласно което съдебният орган трябва да разполага с обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, за да може да констатира сериозна, реална, конкретна и индивидуална опасност от нарушаване на основните права на издирваното лице.

34.

При тези обстоятелства Tribunal Supremo (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

35.

Писмени становища представят г‑н Puig Gordi, г‑н Puigdemont Casamajó, г‑н Comín Oliveres, г‑жа Ponsatí Obiols, г‑жа Marta Rovira Vergés, г‑жа Anna Gabriel Sabaté, Ministerio Fiscal, испанското, белгийското, полското и румънското правителство, както и Европейската комисия. На 5 април 2022 г. се провежда съдебно заседание за изслушване на устните състезания.

36.

Най-общо, с поставените от запитващата юрисдикция въпроси се цели Съдът да уточни условията, при които изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест поради опасност при предаването на издирваното лице на издаващия съдебен орган да се наруши основното право на това лице на справедлив съдебен процес пред създаден със закон съд, закрепено в член 6, параграф 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ( 19 ), който от своя страна съответства на член 47, втора алинея от Хартата.

37.

Повечето от тези въпроси стъпват на мотивите, които изпълняващият съдебен орган изтъква, за да откаже да изпълни европейската заповед за арест срещу г‑н Puig Gordi.

38.

Ще коментирам набързо допустимостта на преюдициалните въпроси, като припомня, че съгласно постоянната съдебна практика въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, по презумпция са релевантни. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване или преценка на валидността на разпоредба от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси ( 20 ).

39.

В решение от 25 юни 2018 г., AY (Заповед за арест — Свидетел) ( 21 ), обаче Съдът постановява, че въпросите, които издаващ съдебен орган поставя с цел да се определи обхватът на компетентността на изпълняващ съдебен орган след неуспешно издаване на европейски заповеди за арест, са допустими ( 22 ).

40.

За да стигне до това заключение, Съдът, от една страна, взема предвид отбелязаното от запитващата юрисдикция, а именно че сезира Съда с цел да вземе решение за оттегляне на европейска заповед за арест в зависимост от отговорите на поставените въпроси. Следователно не би могло да се твърди, че поставените въпроси нямат никаква връзка с действителността или с предмета на висящото пред запитващата юрисдикция производство, нито че проблемът е от хипотетично естество ( 23 ).

41.

От друга страна, Съдът е постановил, че допустимостта на преюдициално запитване не се поставя под съмнение от обстоятелството, че зададените въпроси се отнасят до задълженията на изпълняващия съдебен орган, независимо че запитващата юрисдикция е съдебният орган по издаване на европейската заповед за арест. Всъщност издаването на европейска заповед за арест има за последица възможното задържане на издирваното лице и следователно засяга личната му свобода. Съдът впрочем приема, че когато става дума за производство по европейска заповед за арест обаче, гарантирането на тези права на първо място е отговорност на издаващата държава членка ( 24 ).

42.

Основавайки се на тези доводи, Съдът посочва също така, в решение Специализирана прокуратура (Декларация за правата), че с оглед на гарантирането на тези права — което може да даде повод на съдебния орган да реши да издаде европейска заповед за арест — е важно този орган да разполага с възможността да сезира Съда с преюдициално запитване ( 25 ).

43.

Приложимостта на тази съдебна практика към настоящото дело според мен не подлежи на съмнение. Всъщност, доколкото механизмът на европейската заповед за арест се изразява конкретно в отношение между два съдебни органа, трябва да се приеме, че единият от тези органи може да сезира Съда, за да получи разяснения, позволяващи да се предотвратят или разрешат евентуални проблеми в работата на този механизъм. Както Комисията правилно посочва в становището си, следва да се избягва да се създава асиметрия във възможността на съдилищата на издаващата или на изпълняващата държава членка да отправят преюдициално запитване до Съда. Проблемът не е хипотетичен, тъй като неговото разрешаване е необходимо, за да може издаващият съдебен орган да реши дали да оттегли или да издаде европейска заповед за арест във връзка с висящи наказателни производства ( 26 ). Освен това прилагането на тази съдебна практика според мен не налага въпросите, които в случая са поставени от запитващата юрисдикция, да съвпадат напълно с мотивите, които Апелативният съд е възприел в решението си да се откаже изпълнението на разглежданата европейска заповед за арест.

44.

Колкото до съществото, в разсъжденията по-долу ще разгледам поставените от запитващата юрисдикция преюдициални въпроси, като ще ги разделя на три части.

45.

В първата част ще разгледам първия преюдициален въпрос, като ще уточня дали и евентуално при какви условия държава членка може да се позове на основание за неизпълнение, което не е изрично предвидено в Рамково решение 2002/584.

46.

Във втората част ще разгледам заедно третия, четвъртия, петия и шестия преюдициален въпрос, с които по същество се иска да се уточнят условията, при които изпълняващ съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, тъй като счита, че издаващият съдебен орган не е компетентен да издаде тази европейска заповед за арест и да гледа делото срещу издирваното лице.

47.

В третата част ще отговоря на седмия преюдициален въпрос, а именно дали след получен отказ за изпълнение на европейска заповед за арест издаващ съдебен орган е ограничен във възможността си да издаде нова европейска заповед за арест.

48.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест, позовавайки се на основание за неизпълнение, което е предвидено в националното му право, но не е уредено в това рамково решение.

49.

Съдът вече е постановил, че в областта, уредена от Рамково решение 2002/584, принципът на взаимно признаване, който представлява, както става ясно по-конкретно от съображение 6, „крайъгълен камък“ на съдебното сътрудничество по наказателни дела, намира приложение в член 1, параграф 2 от това рамково решение, който прогласява правилото, че държавите членки са длъжни да изпълняват всяка европейска заповед за арест въз основа на принципа на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на същото това рамково решение. Затова изпълняващите съдебни органи по принцип могат да откажат да изпълнят такава заповед само в предвидените в Рамково решение 2002/584 изчерпателно изброени случаи на отказ за изпълнение, а за изпълнението на европейската заповед за арест не могат да се поставят други условия, освен изчерпателно уредените в член 5 от това рамково решение. Следователно изпълнението на европейската заповед за арест е принципът, а отказът същата да бъде изпълнена е предвиден като изключение, което трябва да се тълкува ограничително ( 27 ).

50.

Затова в Рамково решение 2002/584 изрично са посочени случаите, при които не се допуска изпълнение (член 3), и случаите, при които може да се откаже изпълнение (членове 4 и 4а) на европейската заповед за арест, както и гаранциите, които се предоставят от издаващата държава членка в особени случаи (член 5) ( 28 ).

51.

Съдът обаче разширява случаите, в които може да се откаже изпълнението на европейска заповед за арест, отвъд изрично посочените в членове 3, 4 и 4а от това рамково решение основания за неизпълнение.

52.

Така той постановява, най-напред, че изпълнението се отказва, когато европейската заповед за арест не отговаря на изискванията за редовност по член 8, параграф 1 от посоченото рамково решение ( 29 ). По-нататък, той приема, че член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 оправдава прекратяването на процедура за изпълнение, за да се избегне, в някои изключителни случаи, нарушаване на основните права ( 30 ). Накрая, той счита, че принципът на взаимно признаване важи единствено за европейските заповеди за арест по смисъла на член 1, параграф 1 от това рамково решение, което предполага да не се изпълняват европейски заповеди за арест, които не са издадени от „съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от посоченото рамково решение ( 31 ) или след производство, което не отговаря на изискването за ефективна съдебна защита ( 32 ).

53.

Във всички тези хипотези, които могат да дадат повод на изпълняващия съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест, Съдът винаги основава разсъжденията си на разпоредби на Рамково решение 2002/584, евентуално тълкувани в светлината на членове 4 и 47 от Хартата.

54.

Обратно, предвидено в националното право на държава членка основание за неизпълнение, което не стъпва на разпоредба на това рамково решение, така както е тълкувана от Съда, не може да се приеме.

55.

От това следва, че Рамково решение 2002/584 според мен трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест, позовавайки се на основание за неизпълнение, което е предвидено в националното му право, но не е уредено в това рамково решение.

56.

Все пак, за да се даде изчерпателен отговор на запитващата юрисдикция, ми се струва необходимо да се уточни, че основанието за неизпълнение в настоящото дело, което е във фокуса на разискванията и на което белгийските съдилища са се основали, за да откажат да изпълнят европейската заповед за арест срещу г‑н Puig Gordi, произтича от член 4, параграф 5, точка 5 от Loi relative au mandat d’arrêt européen (Закон за европейската заповед за арест), съгласно който „[и]зпълнението на европейска заповед за арест се отказва […] ако се установи, че съществуват сериозни причини да се счита, че то ще наруши основните права на засегнатото лице съгласно член 6 от [ДЕС]“.

57.

Такъв тип разпоредби са често срещани в националното право на държавите членки ( 33 ) и отразяват стремежа на законодателя на Съюза да създаде механизъм, зачитащ основните права на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест.

58.

В тази връзка припомням, че в член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 се посочва, че то „няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от [ДЕС]“. Съображения 10, 12 и 13 от това рамково решение също са релевантни в това отношение ( 34 ).

59.

Както посочих по-горе, Съдът приема, че „при изключителни обстоятелства“ могат да се въведат ограничения в принципите на взаимно признаване и взаимно доверие между държавите членки ( 35 ), като основава разсъжденията си по-специално на член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 ( 36 ).

60.

Изложените по-долу съображения са повод да припомня, че условията, с които трябва да се съобрази изпълняващ съдебен орган, за да има основание да откаже да изпълни европейска заповед за арест, ако има сериозни причини да счита, че изпълнението ѝ ще наруши основните права на засегнатото лице, трябва да се тълкуват ограничително, за да се гарантира, че отказът за изпълнение запазва характера си на изключение.

61.

По изложените по-горе съображения не считам за укоримо държава членка да предвиди в националното си право възможността за изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест по такива причини, доколкото самият Съд се основава на член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584, за да приеме, че могат да се въвеждат ограничения в принципите на взаимно признаване и взаимно доверие между държавите членки. Веднага обаче ще внеса една важна подробност, а именно че национална разпоредба като член 4, параграф 5, точка 5 от Loi relative au mandat d’arrêt européen (Закон за европейската заповед за арест) несъмнено трябва, подобно на всяка друга национална разпоредба, която прилага правото на Съюза, да се тълкува в съответствие с него. Следователно изпълняващ съдебен орган не може да се основе на такава разпоредба, за да откаже, задължително и автоматично, да изпълни европейска заповед за арест в случай на твърдяно нарушаване на основните права на засегнатото лице ( 37 ), пренебрегвайки съдебната практика, ограничаваща стриктно условията, при които такъв отказ може по изключение да бъде противопоставен на издаващия съдебен орган.

62.

Следователно предлагам на първия въпрос да се отговори, че Рамково решение 2002/584 следва да се тълкува в смисъл, че не допуска изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест, позовавайки се на основание за неизпълнение, което е предвидено в националното му право, но не е уредено в това рамково решение. Обратно, посоченото рамково решение допуска национална разпоредба, която прилага член 1, параграф 3 от това рамково решение, като предвижда възможността изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест, ако има сериозни причини да счита, че изпълнението ѝ ще наруши основните права на засегнатото лице, при условие че тази разпоредба се прилага в съответствие с практиката на Съда, установяваща стриктните условия, при които може да се стигне до такъв отказ.

63.

Предвид отговора, който предлагам на Съда да даде на първия преюдициален въпрос, според мен не следва да се отговаря на втория преюдициален въпрос.

64.

Както беше посочено по-горе, ще разгледам от третия до шестия преюдициален въпрос заедно, тъй като всички те целят да се уточнят условията, при които изпълняващ съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, тъй като счита, че издаващият съдебен орган не е компетентен да издаде тази европейска заповед за арест и да гледа делото срещу издирваното лице.

65.

В това отношение запитващата юрисдикция иска разяснения по няколко аспекта. Най-напред, по това дали такова основание за неизпълнение може да се изведе от член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584? След това, по сърцевината на поставената пред Съда проблематика, а именно при какви условия изпълняващ съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест на основание член 1, параграф 3 от това рамково решение, мотивирайки се с твърдение за опасност от нарушаване на защитеното с член 47, втора алинея от Хартата основно право на справедлив съдебен процес? Накрая, по това какво влияние върху отговора на последния въпрос може да окаже, от една страна, обстоятелството, че издирваното лице е можело да изтъкне пред юрисдикциите на издаващата държава членка защитата на основните си права и да оспори компетентността на тези юрисдикции, както и от друга страна, евентуалното наличие на задължение за изпълняващия съдебен орган, който възнамерява да откаже изпълнението на европейска заповед за арест, да поиска от издаващия съдебен орган допълнителна информация съгласно член 15, параграф 2 от посоченото рамково решение.

66.

Отбелязвам, че Рамково решение 2002/584, и по-специално членове 3, 4 и 4а от него, не съдържа нито една разпоредба, която да предвижда изрично основание за неизпълнение поради липса на компетентност на издаващия съдебен орган да издаде европейска заповед за арест. Впрочем член 6, параграф 1 от това рамково решение също не може да представлява такова основание за неизпълнение според мен.

67.

Съдът вече е постановил, че принципът на взаимно признаване предполага, че единствено европейските заповеди за арест по смисъла на член 1, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да бъдат изпълнявани в съответствие с разпоредбите на това решение, което изисква такава заповед за арест, квалифицирана в тази разпоредба като „съдебно решение“, да е издадена от „съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от това рамково решение ( 38 ).

68.

Припомням, че съгласно тази разпоредба „[и]здаващият съдебен орган е съдебният орган на държавата членка, издала европейската заповед за арест, компетентен да я издаде съгласно правото на тази държава“.

69.

Освен това член 6, параграф 3 от посоченото рамково решение предвижда, че „[в]сяка държава членка следва да уведоми генералния секретариат на Съвета за компетентните съдебни органи според своето законодателство“. В съответствие с тази разпоредба Кралство Испания уведомява Съвета, че съгласно член 35 от Ley 23/2014 de reconocimiento mutuo de resoluciones penales en la Unión Europea (Закон № 23/2014 относно взаимното признаване на решения по наказателноправни въпроси в Европейския съюз) ( 39 ), от 20 ноември 2014 г., съдебните органи, компетентни да издадат европейска заповед за арест, са съдията или съдът, сезиран с делото, във връзка с което трябва да се издаде такава заповед ( 40 ). Следователно е налице съответствие между компетентността на съдебен орган да разгледа дадено дело и компетентността на този орган да издаде европейска заповед за арест за целите на наказателно преследване.

70.

Както Съдът постановява, по-специално в решение от 27 май 2019 г., OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) ( 41 ), терминът „съдебен орган“, съдържащ се в член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, не обозначава единствено съдиите или юрисдикциите на дадена държава членка, а трябва да се разбира като обозначаващ по-общо органите, участващи в наказателното правораздаване в тази държава членка, за разлика по-специално от министерствата или полицейските служби, които принадлежат към изпълнителната власт ( 42 ).

71.

Освен това според Съда понятието „съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 предполага, че съответният орган действа независимо при упражняване на функциите си, свързани с издаването на европейска заповед за арест ( 43 ).

72.

Ако критериите, позволяващи да се определят рамките на понятието „съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, не са спазени, изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест. От друга страна, когато тези критерии са спазени, не считам, че текстът на тази разпоредба, доколкото се отнася до съдебния орган, „компетентен да издаде европейска заповед за арест съгласно правото на тази държава“, може да се тълкува в смисъл, че предоставя на изпълняващия съдебен орган правомощието да проверява компетентността на издаващия съдебен орган да издаде въпросната европейска заповед за арест и да откаже да изпълни тази заповед, ако счита, че този орган не е компетентен.

73.

Всъщност да се приеме, че член 6, параграф 1 от това рамково решение оправомощава изпълняващия съдебен орган да осъществява контрол относно компетентността на издаващия съдебен орган, би било в противоречие с принципа на процесуална автономия, съгласно който държавите членки могат да определят съгласно националното си право съдебния орган, компетентен да издава европейска заповед за арест ( 44 ). Ето защо предвид разпределението на функциите между него и издаващия съдебен орган изпълняващият съдебен орган не следва да проверява компетентността на издаващия съдебен орган да издава европейска заповед за арест в съответствие с правилата на издаващата държава членка за съдебната организация и съдопроизводството. Щом европейска заповед за арест е издадена от „съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от посоченото рамково решение, изпълняващият съдебен орган трябва да презумира, че издаващият съдебен орган зачита националните норми, определящи неговата компетентност.

74.

В обобщение, макар смисълът и обхватът на понятието „съдебен орган“ по член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 да не може да бъдат оставени на преценката на всяка държава членка ( 45 ) и макар това понятие да трябва да има навсякъде в Съюза самостоятелно и еднакво тълкуване ( 46 ), нормите, определящи компетентността на такъв орган да издаде европейска заповед за арест, попадат в обхвата на процесуалната автономия на издаващата държава членка, в която изпълняващият съдебен орган не би могъл да се намесва на основание тази разпоредба. Всяко друго тълкуване би нарушило принципа на взаимно признаване.

75.

Гореизложеното, разбира се, не засяга съдебния контрол, който може да бъде извършен в издаващата държава членка служебно или по инициатива на лицето, чието предаване се иска, за да се провери дали са спазени националните норми, определящи компетентността на издаващия съдебен орган.

76.

От изложеното следва, че според мен член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска изпълняващ съдебен орган да осъществява контрол относно компетентността на издаващ съдебен орган да издава европейска заповед за арест съгласно правото на издаващата държава членка.

77.

Сега следва да се уточнят условията, при които член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584, като основание за възможна дерогация от принципа на взаимно признаване, може да допусне изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест в случай на предполагаема опасност от нарушаване на основното право на издирваното лице на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, защитено с член 47, втора алинея от Хартата.

78.

В самото начало ще отбележа, че според мен отговорът на този въпрос трябва да се ръководи от основополагащото за всеки анализ в тази област схващане, че „принципът на взаимно доверие между държавите членки има основно значение в правото на Съюза, като се има предвид, че позволява създаването и поддържането на пространство без вътрешни граници. Този принцип изисква, що се отнася по-специално до пространството на свобода, сигурност и правосъдие, от всяка от тези държави да приеме, освен при изключителни обстоятелства, че всички други държави членки зачитат правото на Съюза, и по-специално признатите от него основни права“ ( 47 ).

79.

Този постулат за взаимно доверие в националните системи за защита на основните права предполага, както Съдът категорично заявява в своето становище 2/13 (Присъединяване на Съюза към ЕКПЧ), че „когато прилагат правото на Съюза, в съответствие с него от държавите членки може да се изисква да презумират зачитането на основните права от останалите държави членки, поради което нямат възможност не само да изискват от друга държава членка по-високо ниво на национална защита на основните права от осигуряваното от правото на Съюза, но и, освен в изключителни случаи, да проверяват дали тази друга държава членка действително е зачела в конкретния случай основните гарантирани от Съюза права“ ( 48 ). От тогава до сега в областта на европейската заповед за арест Съдът не пропуска повод да изтъкне характера на изключение, който трябва да има осъществяваният от изпълняващ съдебен орган контрол на зачитането на основните права в издаващата държава членка ( 49 ). Това е израз, в конкретната област, на необходимостта задължението на държавите членки да зачитат основните права да е винаги в унисон със структурата и целите на Съюза ( 50 ).

80.

В това отношение следва да се припомни, че целта на Рамково решение 2002/584 е чрез въвеждането на опростена и ефикасна процедура за предаване на осъдени или заподозрени в нарушаване на наказателния закон лица да улесни и ускори съдебното сътрудничество, за да допринесе за осъществяването на целта на Съюза да се превърне в пространство на свобода, сигурност и правосъдие въз основа на високата степен на доверие, която трябва да съществува между държавите членки ( 51 ).

81.

Впрочем вече посочих, че за да се постигне тази цел, принципът на взаимно признаване предполага, че изпълнението на европейската заповед за арест е принципът, а отказът същата да бъде изпълнена е предвиден като изключение, което трябва да се тълкува ограничително ( 52 ).

82.

В този контекст в решение Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система) Съдът приема, че подобно на реалния риск от нарушение на член 4 от Хартата реалният риск от нарушение на основното право на заинтересованото лице на справедлив съдебен процес, прогласено в член 47, втора алинея от Хартата, може по изключение да доведе до отказ да се изпълни европейска заповед за арест.

83.

Всъщност „високата степен на доверие между държавите членки, на която почива механизмът на европейската заповед за арест, се основава на предположението, че наказателните юрисдикции на издаващата държава членка, които след изпълнението на европейска заповед за арест ще трябва да проведат досъдебното производство, съдебното производство и привеждането в изпълнение на съдебните актове за налагане на наказание лишаване от свобода или изискваща задържане мярка, отговарят на изискванията, присъщи на основното право на справедлив съдебен процес, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата“ ( 53 ). Според Съда „това основно право има кардинално значение като гарант за защитата на всички права, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за опазването на общите ценности на държавите членки, прогласени в член 2 ДЕС, по-конкретно на ценността правова държава“ ( 54 ).

84.

Следователно зачитането на изискванията, присъщи на основното право на справедлив съдебен процес, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата, представлява основата, на която стъпва функционирането на механизма на европейската заповед за арест, зачитащ правата, гарантирани на лицата, за които е издадена европейска заповед за арест.

85.

В това отношение няма съмнение, че в качеството си на органи, които трябва да приложат Рамково решение 2002/584, издаващите и изпълняващите съдебни органи са длъжни да спазват защитените с Хартата основни права. При това положение, за да може да функционира въведената с това рамково решение система за предаване, отговорностите в това отношение са разпределени между тези два органа в съответствие с принципа на взаимно доверие. Всъщност, ако издаващият и изпълняващият съдебен орган са оправомощени да извършват едни и същи проверки, ефективността и бързината на предаването биха били компрометирани. Освен това, взаимното доверие по принцип влиза в противоречие с извършването на насрещни проверки от всеки отделен орган с цел установяване на спазването на основните права в държавата членка, на която принадлежи другият орган. По тази логика отказът да се изпълни европейска заповед за арест, основаван на констатирана от изпълняващия съдебен орган опасност от нарушаване на основните права в издаващата държава членка, трябва да има характер на изключение.

86.

Съдът изразява това, когато постановява, че „ако за да гарантира пълното прилагане на принципите на взаимно доверие и взаимно признаване, които са в основата на функционирането на този механизъм, всяка държава членка трябва да осигури под контрола на Съда запазването на изискванията, присъщи на посоченото основно право [на справедлив съдебен процес, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата], като се въздържа от всякакви мерки, които могат да го засегнат […], то съществуването на реален риск в случай на предаване на издаващия съдебен орган на лицето, за което се отнася европейска заповед за арест, това основно право да бъде нарушено, може да позволи на изпълняващия съдебен орган по изключение да не изпълни тази европейска заповед за арест на основание член 1, параграф 3 от това рамково решение“ ( 55 ).

87.

Следователно съществуването на реална опасност от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес на лицето, за което е издадена европейска заповед, в случай на предаването му на издаващия съдебен орган може по изключение да промени разпределението на отговорностите, възложени съответно на издаващия и на изпълняващия съдебен орган. В това отношение припомням, че в случаите на производство относно европейска заповед за арест гарантирането, че правата на лицето, чието предаване се иска, ще бъдат зачетени, е на първо място отговорност на издаващата държава членка, за която следва да се презумира, че зачита правото на Съюза, и по-специално признатите от него основни права ( 56 ).

88.

Възможността изпълняващият съдебен орган да обори тази презумпция, като осъществи контрол относно наличието на опасност от нарушаване на основните права в издаващата държава членка, което може да даде повод на този орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест на основание член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584, е строго ограничена от Съда, който още в решение Aranyosi и Căldăraru, и постоянно след това, изисква спазването на проверка на два етапа, съчетаваща оценка от систематична гледна точка с проверка от индивидуална гледна точка на съществуването на предполагаемата опасност.

89.

Така Съдът постановява, че „когато изпълняващият съдебен орган, който трябва да вземе решение за предаване на лице, срещу което е издадена европейска заповед за арест, разполага с данни за системни или общи недостатъци във връзка с независимостта на съдебната власт в издаващата държава членка, той не може да презумира, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се счита, че ако бъде предадено на последната държава членка, това лице ще бъде изложено на реален риск от нарушаване на основното му право на справедлив съдебен процес, без да извърши конкретна и точна преценка, при която да се вземат предвид по-специално личното положение на въпросното лице, естеството на разглежданото правонарушение и фактическият контекст на издаването на заповедта, като например изявленията или действията на публични органи, които могат да окажат влияние върху разрешаването на конкретен случай“ ( 57 ).

90.

В контекста на тази проверка на два етапа „изпълняващият съдебен орган трябва, на първо място, да определи дали съществуват обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, доказващи наличието в издаващата държава членка на реален риск от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес, гарантирано с тази разпоредба, поради системни или общи недостатъци във връзка с независимостта на съдебната власт на тази държава членка“ ( 58 ).

91.

На второ място, „изпълняващият съдебен орган трябва да направи конкретна и точна преценка до каква степен недостатъците, констатирани на първия етап, могат да окажат влияние на равнището на юрисдикциите на посочената държава членка, които са компетентни да проведат приложимите към заинтересованото лице производства, и дали с оглед на личното положение на това лице, на естеството на правонарушението, за което същото е наказателно преследвано, и на фактическия контекст на издаването на тази европейска заповед за арест и с оглед на данните, евентуално предоставени от същата държава членка на основание член 15, параграф 2 от Рамково решение 2002/584, има сериозни и потвърдени основания да се счита, че посоченото лице е изложено на подобен риск, ако бъде предадено на последната“ ( 59 ).

92.

В решение Openbaar Ministerie (Съд, създаден със закон в издаващата държава членка) Съдът потвърждава, по повод на процеса по назначаване на съдиите в издаващата държава членка, необходимостта от проверка на два етапа в хипотезата, в която се обсъжда гаранцията за предварително създаден със закон съд, също присъща на прогласеното в член 47, втора алинея от Хартата основно право на справедлив съдебен процес, и установява условията и реда за прилагане на тази проверка.

93.

В тази хипотеза проверката на два етапа е обоснована с три съображения.

94.

На първо място, Съдът подчертава „неразривната връзка, която съществува за целите на основното право на справедлив съдебен процес между гаранциите за независимост и безпристрастност на съдиите и достъпа до съд, предварително създаден със закон“ ( 60 ). На второ място, Съдът изтъква необходимостта да се постигне баланс между зачитането на основните права на лицата, чието предаване се иска, и други интереси, като защитата на правата на пострадалите и борбата с безнаказаността, което за изпълняващия съдебен орган означава да не ограничава проверката си до първия етап ( 61 ). На трето място, Съдът изтъква, че не трябва да се прилага подход, който би довел до фактическо спиране на прилагането на механизма на европейската заповед на арест по отношение на тази държава членка в нарушение на компетентността на Европейския съвет и на Съвета в това отношение ( 62 ).

95.

Считам, че така изложените от Съда съображения в решение Openbaar Ministerie (Съд, създаден със закон, в издаващата държава членка), които до голяма степен се основават на необходимостта да се запази характерът на изключение на отказа да се изпълни европейска заповед за арест поради предполагаема опасност от нарушаване на основното право на издирваното лице на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, закрепено с член 47, втора алинея от Хартата, трябва да бъдат възприети в контекста на настоящото дело по две основни причини.

96.

На първо място, предполагаемата опасност в рамките на настоящото дело е свързана с нарушаване на същото присъщо на основното право на справедлив съдебен процес изискване, а именно това за предварително създаден със закон съд, независимо че в случая се разглежда не процесът по назначаване на съдиите в издаващата държава членка, а зачитането на правните норми, определящи съответните компетентности на съдилищата на тази държава.

97.

На второ място, подлагането на преценката за реална опасност от нарушаване на това основно право в случай на предаване на проверка на два етапа ми се струва абсолютно необходимо, за да може основаният на такава опасност отказ за изпълнение на европейска заповед за арест действително да си остане изключение.

98.

Ще разгледам тези две причини една след друга.

99.

Сред елементите, съставляващи гаранцията за предварително създаден със закон съд, се нарежда изискването, съгласно което компетентността на този съд трябва да се основава на закона. Припомням, че доколкото Хартата установява права, съответстващи на тези, гарантирани от ЕКПЧ, член 52, параграф 3 от Хартата има за цел да осигури необходимата последователност между правата по Хартата и съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ, без това да засяга автономния характер на правото на Съюза. Съгласно разясненията относно Хартата на основните права ( 63 ) член 47, втора алинея от Хартата съответства на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. Следователно Съдът трябва да следи даваното от него тълкуване на член 47, втора алинея от Хартата да осигурява равнище на защита, което да не се отклонява от гарантираното с член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, така както е тълкуван от ЕСПЧ ( 64 ).

100.

Понятието „съд, създаден в съответствие със закона“ и понятията „независим“ и „безпристрастен“ съд, са част от „институционалните изисквания“ по член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. В практика на ЕСПЧ тези понятия са много тясно свързани ( 65 ).

101.

ЕСПЧ постановява, че макар всяко едно от институционалните изисквания по член 6, параграф 1 от ЕКПЧ да преследва конкретна цел, което ги превръща в специфични гаранции на справедлив съдебен процес, общото между тях е, че зачитат основни принципи като върховенството на правото и разделението на властите, като в това отношение уточнява, че в основата на всяко от тези изисквания е необходимостта от запазване на доверието, което съдебната власт трябва да вдъхва на правните субекти, и независимостта на тази власт по отношение на другите власти ( 66 ). Съдът включва тези елементи на определение в съдебната си практика ( 67 ).

102.

Освен това ЕСПЧ тълкува понятието „съд, създаден със закон“ в смисъл на „съд, създаден в съответствие със закона“ ( 68 ). Подобно на нередовностите в процеса по назначаване на съдиите ( 69 ) нарушаването на вътрешноправни норми, уреждащи компетентността на съд да се произнесе по дадено дело, също може да засегне изискването за „съд, създаден в съответствие със закона“ ( 70 ). Всъщност „законът“, визиран в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, включва именно законодателството относно създаването и компетентността на съдебните органи ( 71 ). Следователно според ЕСПЧ, „ако от гледна точка на вътрешното право съд не е компетентен да съди дадено подсъдимо лице, той не е „създаден в съответствие със закона“ по смисъла на тази разпоредба“ ( 72 ).

103.

В това отношение следва да се уточни, че според ЕСПЧ с въвеждането на термина „създаден в съответствие със закона“ в член 6 от ЕКПЧ се цели да се избегне възможността организацията на съдебната система в едно демократично общество да бъде оставена на свободната преценка на изпълнителната власт и да се гарантира, че тази организация ще бъде уредена с приет от парламент закон ( 73 ). Впрочем пак според ЕСПЧ „[в] страните с писано право организацията на съдебната система не може да зависи и от преценката на съдебните органи, като обаче това не означава, че съдилищата нямат известна свобода да тълкуват националното законодателство в тази област“ ( 74 ).

104.

От тези елементи следва, че между законовия произход на нормите, определящи компетентността на съдилищата, и зачитането на тези норми и гаранциите за независимост и безпристрастност на съдиите е налице неразривна връзка. По-общо, това допринася да се гарантират върховенството на правото и разделението на властите, така че да се запази доверието, което съдебната власт трябва да вдъхва на правните субекти, и независимостта на тази власт по отношение на другите власти.

105.

Така гаранциите за достъп до независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, представляват крайъгълният камък на правото на справедлив съдебен процес. Проверката на това дали дадена юрисдикция представлява съд, създаден със закон, когато изникне сериозно съмнение относно компетентността на тази юрисдикция, е необходима за доверието, което съдилищата в едно демократично общество трябва да вдъхват на правните субекти ( 75 ).

106.

От това следва, че подобно на постановеното от Съда относно процеса по назначаване на съдиите в решение Openbaar Ministerie (Съд, създаден със закон в издаващата държава членка), изпълняващият съдебен орган трябва да извършва проверка на два етапа и в случай на предполагаема опасност от нарушаване на гаранцията за предварително създаден със закон съд поради нередности, свързани с компетентността на съдилищата на издаващата държава членка.

107.

Евентуална липса на компетентност на издаващия съдебен орган може да създаде проблем както на етапа на издаване на европейска заповед за арест, така и ако от изпълнението на тази заповед следва осъждане на подсъдимия от некомпетентен съд. Ролята на изпълняващия съдебен орган в случай на изтъкнат пред него проблем, свързан с твърдяна липса на компетентност на издаващия съдебен орган, вече е разисквана пред Съда.

108.

Досега Съдът се е фокусирал най-вече върху това да обоснове необходимостта изпълняващият съдебен орган, веднъж приключил първия етап на проверката си, да пристъпи към нейния втори етап. Всъщност до момента Съдът е бил сезиран с дела, по които издирваното лице се оплаква от системни или общи недостатъци в издаващата държава членка. В този специфичен контекст изискването за контрол на два етапа позволява най-вече да се гарантира, че проявата на системни или общи недостатъци няма да възпрепятства сама по себе си прилагането на Рамково решение 2002/584, ако издирваното лице на практика не е изложено на реална опасност в лично качество.

109.

В рамките на настоящото дело обаче залогът е различен, доколкото трябва да се установи дали изпълняващ съдебен орган може да обоснове отказа си да изпълни европейска заповед за арест с индивидуална опасност от нарушаване на гаранцията за предварително създаден със закон съд, непроизтичаща от наличието на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка. Ето защо въпросът тук е не дали наличието на такива системни или общи недостатъци е достатъчно, а дали е необходимо, за да може изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест на основание член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584, когато се твърди, че съществува опасност от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес от предварително създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата.

110.

Струва ми се, че основните аспекти на разискванията по този въпрос пред Съда могат да бъдат обобщени чрез представяне на двете противоположни тези, както следва.

111.

Според първата теза етапът, на който се констатира наличието на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка не бил етап, наложен, за да се позволи на изпълняващия съдебен орган да провери дали е налице индивидуална и конкретна опасност от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес пред създаден със закон съд, от което трябва да се ползва лицето, обект на европейска заповед за арест. В това отношение обстоятелството, че по делата, в които се поставя под въпрос спазването на член 47, втора алинея от Хартата в издаващата държава членка, Съдът до момента налага този орган да извършва проверка на два етапа, се обяснява с това, че залогът в тези дела е да се прецени дали при наличие на системни или общи недостатъци има нужда от втория етап, който се отнася до преценката на опасността от нарушаване на това основно право на индивидуално равнище. Обратно, Съдът не се е произнасял по въпроса дали първият етап продължава да се изисква.

112.

Така поддръжниците на тази първа теза донякъде накланят баланса между взаимното доверие и защитата на основното право на справедлив съдебен процес пред създаден със закон съд в полза на втория елемент. Освен това в доводите в подкрепа на тази теза не се отдава решаващо значение на разликите в естеството на защитените с Хартата основни права в зависимост от това дали те са абсолютни, или могат да бъдат ограничавани.

113.

Обратно, според втората теза е необходимо, що се отнася до гарантираното с член 47, втора алинея от Хартата основно право на справедлив процес пред създаден със закон съд, да се изисква стриктно зачитане на двата етапа, които Съдът е определил, за да рамкира проверката на изпълняващия съдебен орган относно съществуването на реална опасност от нарушаване на това право в издаващата държава членка. Доколкото, за да не се застраши взаимното доверие, което държавите членки трябва да си гласуват, що се отнася да правилното функциониране на съответните им съдебни системи, проверката на изпълняващия съдебен орган в това отношение трябва да има характер на изключение, било задължително да се констатира наличие на системни или общи недостатъци в издаващата държава членка. Всъщност само такива недостатъци можели да създадат реална опасност от засягане на основното съдържание на това право или, във всеки случай, реална опасност от достатъчно същественото му нарушаване. Някои поддръжници на тази теза признават, че разлика в това отношение може да има, ако предполагаемата опасност от нарушаване се отнася до право, защитено с член 4 от Хартата, което има абсолютен характер, или до право, гарантирано от член 47, втора алинея от Хартата, което може да бъде ограничено.

114.

По-просто казано, по този начин поддръжниците на втората теза накланят везните в полза на взаимното доверие, което изпълняващият съдебен орган трябва да може да поставя под въпрос само в изключителни случаи, които пък, що се отнася до член 47, втора алинея от Хартата, трябва винаги да се характеризират с наличието на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка.

115.

Споделям тази втора теза, доколкото допринася — с това че разглежда отказа да се изпълни европейска заповед за арест като изключение, което трябва да подлежи на ограничително тълкуване — да се гарантира ефективността на системата за съдебно сътрудничество между държавите членки, един от съществените елементи на която е тази заповед.

116.

За тази цел ми се струва абсолютно необходимо да се запази, доколкото е възможно, разпределението на отговорностите, възложени на издаващата и на изпълняващата държава членка. Както посочих по-горе, издаващата държава членка е отговорна да се погрижи решението за издаване на европейска заповед за арест да спазва правата, които засегнатото от нея лице черпи от правото на Съюза, включително основните права, защитени с Хартата. За тази цел издаващата държава членка трябва да гарантира на това лице ефективна съдебна защита, по-специално като предостави необходимите за този контрол способи за защита ( 76 ). Ако не може да се докаже никакъв системен или общ недостатък във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, изпълняващият съдебен орган няма причина да се съмнява, че посредством наличните в тази държава членка способи за съдебна защита засегнатото лице ще може да поиска да се установи и евентуално да се поправи или санкционира предполагаемо нарушение на основното му право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата. В това отношение от разискванията пред Съда следва, че лицата, които са обект на разглежданото в главното производство наказателно преследване, разполагат със способи за защита в издаващата държава членка, позволяващи да се осъществи съдебен контрол на спазването на това основно право до равнище Tribunal Constitucional (Конституционен съд) ( 77 ). Бих добавил, че в повечето случаи трудностите, свързани с компетентността на съдилищата, се разрешават от процесуалните норми на вътрешното право, които юрисдикциите на издаващата държава членка са в най-добра позиция да прилагат, така че да се гарантира защитата на основното право за разглеждане на делото от създаден със закон съд.

117.

Така при липса на твърдения за системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, състоящи се по-специално в неефективност на съдебната система на тази държава, която може да е пречка за установяването на нарушение на разглежданото основно право и евентуално за поправянето или санкционирането му от юрисдикция на посочената държава членка, принципът на взаимно доверие между държавите членки трябва да действа с пълна сила, за да може да се постигне целта за ускоряване и улесняване на съдебно сътрудничество между държавите членки, която преследва Рамково решение 2002/584, основавайки се на високото равнище на доверие между държавите членки ( 78 ).

118.

Да се позволи обаче на изпълняващия съдебен орган да проверява в конкретен случай спазването на основното право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд в издаващата държава членка при липса на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на тази държава членка, би довело до значително усложняване на задачите на този орган, което би било в противоречие с изискванията за ефективност и бързина на предаването. Впрочем обстоятелствата в основата на настоящото дело свидетелстват за трудностите, с които се сблъсква изпълняващият съдебен орган, когато се опитва да прилага, да тълкува или дори просто да разбере процесуалните норми на издаващата държава членка.

119.

Следователно според мен само при изключителни обстоятелства, характеризиращи се с наличието на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, може да настъпи промяна в разпределението на отговорностите между издаващия и изпълняващия съдебен орган, която да позволи на последния да провери дали в конкретния случай тази държава членка действително е спазила основното право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата ( 79 ). С други думи, само в случай на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка може да се дерогира по изключение правилото, че изпълняващият съдебен орган не трябва да проверява зачитането на основните права в издаващата държава членка, както Съдът посочва в точка 192 от становище 2/13 (Присъединяване на Съюза към ЕКПЧ). Съответно това правило изисква установяването на изключителни обстоятелства да се постави в стриктни граници ( 80 ).

120.

В това отношение от практиката на Съда ясно следва, че първият етап на проверката, която изпълняващият съдебен орган трябва да извърши, представлява необходима предпоставка за започването на втория етап на тази проверка. Всъщност в рамките на този втори етап „изпълняващият съдебен орган трябва да прецени дали системните или общите недостатъци, установени на първия етап от тази проверка, могат да придобият конкретен израз в случай на предаване на заинтересованото лице на издаващата държава членка и дали при специфичните обстоятелства в случая за това лице е налице реален риск от нарушаване на основното му право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, прогласено в член 47, втора алинея от Хартата“ ( 81 ). Както правилно посочва Комисията, двата етапа на проверката, която трябва да се извърши от изпълняващия съдебен орган, имат кумулативен характер и следват аналитична последователност, която този орган трябва да спази.

121.

Освен това, по аналогия с постановеното от Съда в точка 62 от решение Openbaar Ministerie (Съд, създаден със закон в издаващата държава членка) считам, че ако проверката на риска от нарушаване на това основно право в конкретен случай сама по себе си е достатъчна, за да може изпълняващият съдебен орган евентуално да откаже да изпълни европейска заповед за арест, умножаването на проверките, които този орган може да се наложи да извърши в това отношение, би могло да накърни целта за борба с безнаказаността, установена с Рамково решение 2002/584, и евентуално други интереси, като например необходимостта да се зачетат основните права на пострадалите от съответните престъпления ( 82 ).

122.

В обобщение, само при наличието на сериозни затруднения във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, установени стриктно и с достатъчна степен на сигурност въз основа на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, изпълняващият съдебен орган може да констатира наличието на реална опасност от нарушаване в тази държава членка на основното право на справедлив съдебен процес, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата. Според мен това касае изграждането на пространството на свобода, сигурност и правосъдие, и по-конкретно гладкото и ефективно прилагане на установения с Рамково решение 2002/584 механизъм за предаване, основан на взаимното доверие и на презумпцията за спазване от страна на държавите членки на правото на Съюза, и по-специално на защитените с Хартата основни права.

123.

Смятам, че Съдът следва да запази този подход в областта на европейската заповед за арест, макар в областта на убежището да подхожда по-гъвкаво, що се отнася до прехвърлянето на търсещо убежище лице в компетентната да разгледа молбата му държава членка. Всъщност в двете области се преследват различни цели ( 83 ). Освен това, тъй като този подход се основава на индивидуална и несистемна опасност от нарушаване на основните права, той се отнася до член 4 от Хартата, т.е. до абсолютно право ( 84 ). За сметка на това, прогласеното в член 47, втора алинея от Хартата право на справедлив съдебен процес може да подлежи на ограничения.

124.

Впрочем целта да се въведе бърза и ефективна система за предаване, във връзка с тази за борба с безнаказаността, не е съвместима с прекалено широкото отваряне на възможността за изпълняващия съдебен орган да осъществява контрол относно наличието на опасност от нарушаване на основните права в издаващата държава членка, по-специално що се отнася до основното право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, което не е абсолютно право ( 85 ).

125.

Бих искал също така да подчертая, че за правилното функциониране на механизма на европейската заповед за арест е важно изпълняващият съдебен орган да не бъде оправомощаван да осъществява контрол, който не е в състояние да извърши. Действието, състоящо се в проверка на компетентността на издаващия съдебен орган да гледа дела срещу лицата, за които е издадена европейска заповед за арест, и да издава такава заповед, по принцип се извършва от юрисдикциите на издаващата държава членка, които са в най-добра позиция да тълкуват и да прилагат процесуалните норми, включени в правния ред на тази държава членка. При липса на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на посочената държава членка, изпълняващият съдебен орган няма причина да извършва проверка, която би била израз на недоверие към съдилищата на издаващата държава членка. Като се стига до резултат, коренно противоположен на първоначалната воля за изграждане на основано на взаимно признаване и доверие съдебно сътрудничество по наказателни дела, означава да се отвори пътят към разрушаването на една търпеливо изграждана конструкция.

126.

Според мен е важно да се избягва и механичното прилагане в контекста на твърдяно нарушение на основното право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата, на преценки на Съда относно наличието на правно средство за защита, даващо възможност на лишените от свобода да оспорят пред съд законосъобразността на условията на лишаването от свобода в издаващата държава членка с оглед на член 4 от Хартата, а именно, че такова средство за защита „само по себе си не е достатъчно, за да се изключи наличието на реална опасност засегнатото лице да бъде подложено в издаващата държава членка на нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата“ ( 86 ). Всъщност според Съда такъв съдебен контрол, макар да може да се вземе предвид от изпълняващия съдебен орган при цялостната преценка на условията, при които се предвижда да бъде лишено от свобода определено лице, за което е издадена европейска заповед за арест, „сам по себе си не може да изключи опасността след предаването на това лице то да бъде подложено на несъвместимо с член 4 от Хартата отношение заради условията на лишаването му от свобода“ ( 87 ).

127.

В това отношение считам, че положението, в което се твърди опасност от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата, в случай на предаване на издирваното лице, трябва да се разграничи от положението, при което се изтъква опасност от нарушаване на член 4 от Хартата поради условията на лишаване от свобода в издаващата държава членка ( 88 ). При липсата на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка възможността за ефективна съдебна защита в тази държава членка на основното право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата, ми се струва определяща, за да се отхвърли съществуването на реална опасност от нарушаване на това право. Всъщност, що се отнася до процесуалните аспекти, съдебният контрол, който може да се упражни в издаващата държава членка, е в състояние да поправи евентуална нередовност относно компетентността на издаващия съдебен орган.

128.

Ще приключа разглеждането на третия до шестия преюдициален въпрос, като изложа някои съображения относно съдържанието на първия етап от проверката, която трябва да се извърши от изпълняващия съдебен орган.

129.

В това отношение от практиката на Съда следва, че „[в] първия етап на тази проверка изпълняващият съдебен орган трябва да прецени най-общо дали съществува реален риск от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес, по-специално свързан […] с неспазване на изискването за съд, създаден със закон, поради системни или общи недостатъци в тази държава членка“ ( 89 ). Такава оценка предполага „цялостна преценка“ ( 90 ), основана на „обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни“ ( 91 ). Тази оценка трябва да се извърши с оглед на стандарта за закрила на основното право, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата ( 92 ). В това отношение Съдът постановява, що се отнася до процедурата по назначаване на съдии, че не всяка нередовност в тази процедура може да се счита за нарушение на основното право на предварително създаден със закон съд по смисъла на тази разпоредба ( 93 ). Според Съда това предполага нередовност от този тип да е от особено естество и сериозност ( 94 ).

130.

Така Съдът възприема стандарт за защита на това основно право, който е сравним с произтичащия от практиката на ЕСПЧ. Всъщност, макар да приема, че е компетентен да проверява дали националното право спазва изискването за създаден със закон съд, той все пак счита, вземайки предвид общия принцип, че тълкуването на разпоредбите на националното право е на първо място отговорност на националните юрисдикции, че не може да поставя под съмнение тяхното тълкуване, освен в случай на явно нарушение на тези разпоредби ( 95 ). От тези елементи, изведени от практиката на ЕСПЧ, достигам до извода, че нарушение на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ може да се установи само в случай на явно нарушение на нормите на националното право относно компетентността на съдебните органи, надхвърлящо свободата на тълкуване на това право, което трябва да се признае на националните юрисдикции. Съответно това нарушение трябва да е много сериозно, за да се приеме, че са нарушени основните принципи, залегнали в основата на изискването за „съд, създаден в съответствие със закона“, по смисъла на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ ( 96 ).

131.

Изискването изпълняващият съдебен орган да проверява наличието на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, за да се установи съществуването в тази държава членка на реална опасност от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес пред създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата, според мен съответства на възприетото от ЕСПЧ изискване за много сериозно нарушение на правото на „съд, създаден в съответствие със закона“ по смисъла на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. Впрочем ЕСПЧ многократно взема предвид спецификата на пространството на свобода, сигурност и правосъдие, основано на принципа на взаимното признаване, на намирането на компромис между няколко засегнати интереса, както и на необходимостта за изпълняващия съдебен орган да стъпи на достатъчно фактически основания ( 97 ).

132.

В обобщение, изискването за системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка отразява идеята, че само опасност от много сериозно нарушение на основното право на справедлив съдебен процес може да доведе до отказ да се изпълни европейска заповед за арест. Като допринася за гарантирането на характера на изключение на такъв отказ, това изискване в крайна сметка запазва необходимия баланс между защитата на това основно право и целите от общ интерес, преследвани от механизма на европейската заповед за арест.

133.

От всичко изложено дотук заключавам, че изпълняващ съдебен орган не може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, когато самият той, подобно на cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд, Брюксел), изключва наличието на системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, след което изразява съмнения относно спазването на основното право на справедлив съдебен процес на лицето, чието предаване се иска, като се основава на доклад на работната група по произволното задържане и на решения на ЕСПЧ, които, макар на теория да представляват убедителни доказателства ( 98 ), не потвърждават наличието в случая на такива недостатъци в тази държава членка. Бих добавил, че отказ за изпълнение не може да се основава на несигурно тълкуване на процесуалното право на издаващата държава членка и да се извършва, без от издаващия съдебен орган да е поискана допълнителна и актуализирана информация, на основание член 15, параграф 2 от Рамково решение 2002/584, относно наличието на способи за съдебна защита и относно етапа на съдебните разисквания в тази държава членка, що се отнася до проверката дали компетентността на този орган е в съответствие с това основно право ( 99 ).

134.

С оглед на всички тези съображения предлагам на Съда да отговори на третия до шестия преюдициален въпрос, че член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че когато изпълняващият съдебен орган, който следва да се произнесе по предаването на лице, срещу което е издадена европейска заповед за арест за целите на наказателното производство, не разполага с информация, която би могла да докаже посредством цялостна преценка, основана на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, съществуването на реална опасност от нарушаване на основното право на справедлив съдебен процес пред предварително създаден със закон съд, гарантирано с член 47, втора алинея от Хартата, поради системни или общи недостатъци във функционирането на съдебната система на издаващата държава членка, той не може да откаже да изпълни въпросната европейска заповед за арест.

135.

Със седмия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска издаващ съдебен орган да издаде нова европейска заповед за арест срещу същото лице и да я адресира до същия изпълняващ съдебен орган, когато последният е отказал да изпълни предходна европейска заповед за арест при условия, противоречащи на правото на Съюза.

136.

В това отношение веднага отбелязвам, че Рамково решение 2002/584 не съдържа нито една разпоредба, която да ограничава издаването на европейски заповеди за арест. Освен това по повод на проверките за допустимост Съдът вече е приел, че срещу едно и също издирвано лице могат последователно да се издадат множество европейски заповеди за арест ( 100 ).

137.

Впрочем целта за борба с безнаказаността, преследвана с Рамково решение 2002/584, също подкрепя възможността за издаване на множество европейски заповеди за арест срещу същото лице, адресирани до същия изпълняващ съдебен орган, за целите на разследването срещу това лице или на изпълнението на наложеното му наказание. При тези обстоятелства налагането на ограничение на броя европейски заповеди за арест, които могат да бъдат издадени, би поставило под въпрос ефективността на системата за съдебно сътрудничество между държавите членки и би отслабило усилията за ефективно наказване на престъпленията в пространството на свобода, сигурност и правосъдие.

138.

Това важи с още по-голяма сила за положение, при което предходен отказ за изпълнение се оказва в противоречие с правото на Съюза. В положение като разглежданото в главното производство издаващият съдебен орган трябва да може да изведе последиците от тълкуването на Рамково решение 2002/584, което е поискал и което му е предоставено от Съда в решението му по преюдициалното запитване, като евентуално издаде нова европейска заповед за арест. В този смисъл този орган безспорно е длъжен да извърши преценка по въпроса за пропорционалността на издаването на тази нова заповед с оглед на особеностите на случая ( 101 ).

139.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, отправени от Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания), по следния начин: