–

за L, от M. Pérez Peña, abogado,

–

за Unicaja Banco SA, по-рано Banco de Caja España de Inversiones, Salamanca y Soria SAU, от J. M. Rodríguez Cárcamo и A.M. Rodríguez Conde, abogados,

–

за испанското правителство, от S. Centeno Huerta и M. J. Ruiz Sánchez, в качеството на представители,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek и J. Vláčil както и от S. Šindelková, в качеството на представители,

–

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от G. Rocchitta, avvocato dello Stato,

–

за Европейската комисия, от N. Ruiz García и J. Baquero Cruz, както и от C. Valero, в качеството на представители,

–

за Кралство Норвегия, от L.‑M. Moen Jünge, M. Nilsen и J. T. Kaasin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между L и Banco de Caja España de Inversiones, Salamanca y Soria SAU, чийто правоприемник е Unicaja Banco SA (наричани по-нататък заедно „банковата институция“), по повод на това, че националният въззивен съд не е разгледал служебно основание, изведено от нарушение на правото на Съюза.

3

Двадесет и четвърто съображение от Директива 93/13 гласи, че „съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

4

Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда:

„Държавите членки определят изискването[,] включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

5

Съгласно член 1303 от Código Civil (Граждански кодекс):

„При обявяване на договора за недействителен всяка от страните е длъжна да върне на другата получените по този договор вещи заедно с плодовете или други доходи от тях, и платената цена заедно с лихвите, освен ако в следващите членове не е предвидено друго“.

6

Член 216 от Ley 1/2000 de Enjuiciamiento Civil (Закон 1/2000 за приемане на Граждански процесуален кодекс) от 7 януари 2000 г. (BOE, бр. 7 от 8 януари 2000 г., стр. 575) (наричан по-нататък „ГПК“) предвижда:

„Гражданските съдилища решават делата въз основа на посочените факти, представените доказателства и направените от страните искания, освен когато в особени случаи законът предвижда друго“.

7

Член 218, параграф 1 от ГПК гласи:

„Съдебните решения трябва да са ясни и точни и да съответстват на исканията и останалите претенции, надлежно предявени от страните в процеса. С тях съдът се произнася по всички установителни и осъдителни искания на страните и решава всички спорни по делото въпроси.

Съдът не може да се отклонява от предмета на делото и да приема фактически или правни основания, различни от посочените от страните, и се произнася в съответствие с приложимите по делото разпоредби, дори същите да не са били правилно цитирани или изтъкнати от страните по спора“.

8

Според член 465, параграф 5 от ГПК:

„Определенията или съдебните решения във въззивното производство трябва да обхващат единствено точките и въпросите, включени в жалбата и евентуално в писмения отговор на жалбата или в насрещната жалба, за които се отнася член 461. Решението не може да влошава положението на въззивника, освен ако това произтича от уважаването на насрещната жалба на въззиваемия“.

9

С договор, сключен на 22 март 2006 г., банковата институция предоставя на L ипотечен кредит в размер на 120000 EUR, предназначен за финансиране на придобиването на еднофамилна къща. Кредитът е трябвало да бъде погасен чрез 360 месечни вноски. Посоченият кредит е сключен при фиксиран лихвен процент 3,35 % за първата година, а за останалите години — при променлив лихвен процент, като той се изчислява с добавяне на 0,52 % към едногодишния Euribor. Договорът обаче предвижда „клауза за долен праг“, по силата на която променливият лихвен процент не може да бъде под 3 %.

10

Запитващата юрисдикция посочва, че банковата институция е приложила „клаузата за долен праг“ по отношение на L през 2009 г., когато размерът на Euribor пада значително. През януари 2016 г. L предявява иск срещу тази институция пред Juzgado de Primera Instancia de Valladolid (Първоинстанционен съд Валядолид, Испания), с който иска обявяването на тази клауза за недействителна и възстановяването на недължимо платените в резултат на прилагането на тази клауза суми. L поддържа, че тъй като не е била информирана по подходящ начин за съществуването на посочената клауза и за значимостта ѝ в общата структура на разглеждания договор за кредит, клаузата трябва да бъде обявена за неравноправна поради липса на прозрачност. В своя защита банковата институция възразява, че L е била информирана за включването на същата клауза в договора за кредит.

11

С решение от 6 юни 2016 г. Juzgado de Primera Instancia de Valladolid (Първоинстанционен съд Валядолид) уважава иска, като приема, че клаузата за долен праг е неравноправна поради липса на прозрачност. Така той осъжда банковата институция да възстанови на L недължимо платените въз основа на нея суми ведно с лихвите. Той обаче постановява, че възстановяването поражда действие едва от 9 май 2013 г., в изпълнение на решение № 241/2013 на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) от 9 май 2013 г. (наричано по-нататък „решението от 9 май 2013 г.“), което ограничава действието във времето на обявяването на такава клауза за долен праг за недействителна. Освен това той осъжда банковата институция да заплати съдебните разноски.

12

На 14 юли 2016 г. банковата институция подава въззивна жалба срещу това решение пред Audiencia Provincial de Valladolid (Апелативен съд на провинция Валядолид, Испания) в частта му, с която го осъжда да заплати всички съдебни разноски. Тя поддържа, че тъй като искът на L е уважен само частично поради ограничаването на действието във времето на обявяването на недействителността на въпросната клауза, тя не е трябвало да бъде осъдена да понесе всички съдебни разноски по този иск.

13

С решение от 13 януари 2017 г. въззивният съд уважава жалбата, като отменя решението на първата инстанция в частта му, с която банковата институция е осъдена да заплати съдебните разноски. Запитващата юрисдикция уточнява, че въззивната юрисдикция не е изменила диспозитива на това решение в частта му относно реституционните последици от обявяването на посочената клауза за недействителна, тъй като те не са били предмет на обжалване. Тя добавя, че за да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд не се е основал на решение на Съда от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др. (C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980), в което Съдът е постановил, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 не допуска национална съдебна практика като произтичащата от решението от 9 май 2013 г., която ограничава във времето реституционните последици, свързани с обявяването по съдебен ред на неравноправността на клауза, съдържаща се в сключен между потребител и продавач или доставчик договор, само до недължимо платените от този потребител суми, след като е обявено съдебното решение, с което е установена тази неравноправност.

14

L обжалва решението на въззивната инстанция пред Tribunal Supremo (Върховен съд). В подкрепа на жалбата си L твърди, че като не е приложил решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др. (C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980), и не е постановил служебно пълното възстановяване на сумите, платени на основание клаузата за долен праг, Audiencia Provincial de Valladolid (Апелативен съд на провинция Валядолид) е нарушил по-конкретно член 1303 от Гражданския кодекс, който урежда реституционните последици, свързани с недействителността на задълженията и договорите, във връзка с член 6, параграф 1 от Директива 93/13, който предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Банковата институция иска жалбата да се отхвърли с мотива, че тъй като L не е обжалвала първоинстанционното решение, за да оспори ограничаването във времето на реституционните последици от недействителността на клаузата за долен праг, жалбата ѝ в частта относно ограничаването на действието във времето не е допустима.

15

Запитващата юрисдикция излага, че по висящите пред испанските съдилища спорове към датата на постановяване от Съда, в решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др. (C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980), че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 не допуска националната съдебна практика на Tribunal Supremo (Върховен съд), произтичаща от решението от 9 май 2013 г., която ограничава във времето реституционните последици на недействителността на „клаузите за долен праг“, съдържащи се в сключени между потребител и продавач или доставчик договори, потребителите са се ограничавали, в съответствие с тази национална съдебна практика, до това да претендират само възстановяването на сумите, недължимо платени след 9 май 2013 г. В изпълнение на различни принципи на испанския граждански процес, като например принципа на диспозитивното начало, принципа на „съответствие“ и принципа за забрана на reformatio in peius, Audiencia Provincial de Valladolid (Апелативен съд на провинция Валядолид) в случая не постановява пълното възстановяване на сумите, събрани на основание клаузата за долен праг, тъй като L не е обжалвала постановеното в първоинстанционното производство решение.

16

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че предвиденият в член 6, параграф 1 от Директива 93/13 принцип, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя, не е абсолютен и следователно може да бъде предмет на ограничения, свързани с доброто правораздаване, като силата на пресъдено нещо или определянето на разумни преклузивни срокове за обжалване. Впрочем нормата на испанското право, според която, ако част от диспозитива на съдебно решение не е оспорена от никоя от страните, въззивният съд не може да я отмени или измени, има определени прилики със силата на пресъдено нещо.

17

Въпреки това тази юрисдикция изпитва съмнение относно съвместимостта на принципите на диспозитивното начало, на „съответствие“ и за забрана на reformatio in peius, предвидени в националното право, с член 6, параграф 1 от Директива 93/13. По-конкретно, тя иска да се установи дали с оглед на решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др. (C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980), национален съд, сезиран по жалба, подадена само от банковата институция, а не от потребителя, трябва въпреки тези принципи да постанови пълното възстановяване на сумите, платени по силата на неравноправната клауза.

18

При тези условия Tribunal Supremo (Върховен съд) решава да спре главното производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допуска ли член 6, параграф 1 от Директива 93/13 прилагането на процесуалните принципи на диспозитивното начало, за съответствие и за забрана за reformatio in peius, които са пречка съдът, сезиран с подадена от банковата институция жалба срещу решение, ограничаващо във времето възстановяването на сумите, недължимо платени от потребителя въз основа на „клауза за долен праг“, обявена за недействителна, да постанови пълно възстановяване на тези суми и по този начин да влоши положението на жалбоподателя, тъй като това ограничаване не е било обжалвано от потребителя?“.

19

С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска прилагането на принципи на националното съдопроизводство, по силата на които националният съд, сезиран с въззивна жалба срещу решение, което ограничава във времето възстановяването на сумите, недължимо платени от потребителя въз основа на обявена за неравноправна клауза, не може служебно да разгледа основание, изведено от нарушението на тази разпоредба, и да постанови пълното връщане на посочените суми.

20

Следва да се припомни, че съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите членки предвиждат, че включените в договори между потребители и продавачи или доставчици неравноправни клаузи не са обвързващи за потребителя.

21

По-нататък, Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 44 и цитираната съдебна практика).

22

При липсата на регламентиране от правото на Съюза редът и условията на механизмите за защитата на правата, които частноправните субекти черпят от правото на Съюза, се уреждат във вътрешното право на държавите членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия. Редът и условията обаче не трябва да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 46 и цитираната съдебна практика).

23

Що се отнася до принципа на равностойност, както припомня генералният адвокат в точка 44 от заключението си, запитващата юрисдикция, която познава непосредствено процесуалните правила за обжалване в своя вътрешен правен ред, е тази, която трябва да провери спазването на този принцип в случая, с който е сезирана, като анализира съответните искове и жалби от гледна точка на предмета, основанието и основните им характеристики (вж. по-конкретно решение от 20 септември 2018 г., EOS KSI Slovensko, C‑448/17, EU:C:2018:745, т. 40).

24

В тази насока Съдът е постановил, че член 6 от Директива 93/13 трябва да се приеме за разпоредба, равностойна на националните норми, които имат ранг на норми от публичен ред във вътрешния правопорядък (решение от 17 май 2018 г., Karel de Grote — Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen, C‑147/16, EU:C:2018:320, т. 35).

25

От това следва, че в съответствие с принципа на равностойност, след като националният съд, действащ като въззивна инстанция, има правото или задължението да направи служебно преценка на валидността на правен акт предвид абсолютните процесуални предпоставки според националното право, при положение че това нарушение не е било изтъкнато пред първата инстанция, той трябва също да упражни подобна компетентност, за да направи служебно, предвид критериите на Директива 93/13, преценка на неравноправния характер на договорна клауза, която попада в приложното поле на последната. Така в подобна ситуация, при положение че елементите от преписката, с която разполага националният въззивен съд, пораждат у последния съмнение относно евентуалното наличие на неравноправна договорна клауза, този съд е длъжен да прецени служебно валидността на тази клауза с оглед на критериите, определени в Директивата (вж. в този смисъл решение от 30 май 2013 г., Jőrös, C‑397/11, EU:C:2013:340, т. 30).

26

Страните, представили пред Съда писмени становища по настоящото производство, са на различни мнения относно наличието на практика на Tribunal Constitucional (Конституционен съд, Испания) или на Tribunal Supremo (Върховен съд), по силата на която служебното прилагане на императивните правни норми, свързани с понятието „обществен ред“, представлява изключение от разглежданите принципи на съдопроизводство. Тъй като член 6 от Директива 93/13 е разпоредба, равностойна на национална императивна норма, свързана с „обществен ред“, от това следва, че ако по силата на националната съдебна практика такива норми, свързани с „обществен ред“ се считат за изключение от прилагането на разглежданите принципи на съдопроизводство, сезираният с жалбата национален съд трябва да може служебно да разгледа основание, изведено от нарушение на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

27

Запитващата юрисдикция трябва да провери дали съществува такава национална съдебна практика. Ако съществуването ѝ се потвърди, запитващата юрисдикция ще бъде длъжна в съответствие с принципа на равностойност да остави без приложение тези съдопроизводствени принципи, като или позволи на потребителя да упражни правата, които черпи от Директива 93/13 и правото да се позовава на практиката на Съда, или да направи това служебно.

28

Що се отнася до принципа на ефективност, от постоянната практика на Съда произтича, че винаги когато се поставя въпросът дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се държи сметка за мястото на тази норма с оглед на цялото производство, неговия ход и неговите особености, разгледани като цяло, както и, ако е необходимо, да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като гарантирането на правото на защита, принципа на правна сигурност и правилното развитие на производството (решение от 22 април 2021 г., Profi Credit Slovakia, C‑485/19, EU:C:2021:313, т. 53). От тази гледна точка Съдът приема, че при спазването на принципа на ефективност не може да се стига до това съдът изцяло да компенсира пълната пасивност в процеса на съответния потребител (решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 62).

29

По-нататък, Съдът е уточнил, че задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, включва — що се отнася в частност до правата, произтичащи от Директива 93/13 — изискване за ефективна съдебна защита, препотвърдено в член 7, параграф 1 от тази директива и закрепено и в член 47 от Хартата, което наред с останалото важи за определянето на процесуалните правила, приложими към исковете, основани на подобни права (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 29 и цитираната съдебна практика).

30

В това отношение Съдът е постановил, че при липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение от 4 юни 2020 г., Kancelaria Medius, C‑495/19, EU:C:2020:431, т. 35 и цитираната съдебна практика).

31

От това следва, че определените от националното право условия, за които се говори в член 6, параграф 1 от Директива 93/13, не могат да накърняват същността на правото, което потребителите черпят от тази разпоредба, да не бъдат обвързани от считаните за неравноправни клаузи (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 71 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 51).

32

Следва обаче да се припомни важността на принципа на силата на пресъдено нещо както в правния ред на Съюза, така и в националните правни системи. Всъщност Съдът вече е имал възможност да уточни, че за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани (вж. по-специално решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 35 и 36 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 46).

33

Също така Съдът вече е признал, че защитата на потребителя не е абсолютна. Той е постановил в частност, че правото на Съюза не налага на националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори когато това би позволило да се отстрани нарушение на разпоредба от Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение (вж. в този смисъл решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 37 и от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 68), стига обаче, в съответствие със съдебната практика, припомнена в точка 22 от настоящото решение, да е спазен принципът на ефективност.

34

Така в точка 72 от решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др. (C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980), Съдът приема, че ограничаването във времето на правните последици от констатирането на недействителността на „клаузите за долен праг“, извършено от Tribunal Supremo (Върховен съд) в решението му от 9 май 2013 г., означава да се лиши общо всеки потребител, сключил преди тази дата съдържащ такава клауза договор за ипотечен кредит, от правото да получи пълно възстановяване на сумите, които той недължимо е платил на банковата институция въз основа на тази клауза през периода преди 9 май 2013 г.

35

При това положение Съдът констатира, че национална съдебна практика като произтичащата от решението на Tribunal Supremo (Върховен съд) от 9 май 2013 г., за ограничаването във времето на правните последици от обявяването на дадена договорна клауза за неравноправна съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 дава възможност да се осигури само ограничена защита на потребителите, сключили съдържащ клауза за долен праг договор за ипотечен кредит преди датата на обявяване на решението, с което тази неравноправност е установена по съдебен ред. Следователно тази защита се оказва непълна и недостатъчна и не представлява подходящо и ефективно средство за преустановяване на употребата на този вид клаузи, в противоречие с предвиденото в член 7, параграф 1 от тази директива (решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 73).

36

При тези условия Съдът постановява, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, която ограничава във времето реституционните последици, свързани с обявяването по съдебен ред на неравноправността на клауза, съдържаща се в сключен между потребител и продавач или доставчик договор, само до недължимо платените в приложение на такава клауза суми, след като е обявено съдебното решение, с което е установена тази неравноправност (решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 75).

37

По главното производство е безспорно, че потребителят не е подал жалба или насрещна жалба срещу първоинстанционното решение, налагащо ограничаване във времето на реституционните последици за сумите, получени по силата на неравноправната клауза.

38

Същевременно следва да се подчертае, че при обстоятелствата по настоящото дело фактът, че потребителят не е подал жалба в определения срок, може да се дължи на това, че когато Съдът е обявил решението от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др. (C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980), срокът, в който е било възможно подаването на жалба или насрещна жалба по силата на националното право, вече е бил изтекъл. При такива обстоятелства не може да се приеме, че потребителят е проявил пълна пасивност по смисъла на съдебната практика, припомнена в точка 28 от настоящото решение, като не е оспорил пред въззивна инстанция постоянната дотогава съдебна практика на Tribunal Supremo (Върховен съд).

39

От това следва, че прилагането на разглежданите принципи на националното съдопроизводство, лишавайки потребителя от процесуалните средства, които му позволяват да се позове на правата си по Директива 93/13, може да направи невъзможна или прекомерно трудна защитата на тези права, като по този начин накърнява принципа на ефективност.

40

С оглед на гореизложеното на поставения преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска прилагането на принципи на националното съдопроизводство, по силата на които национална юрисдикция, сезирана с въззивна жалба срещу съдебно решение, с което се ограничава във времето възстановяването на сумите, недължимо платени от потребителя въз основа на клауза, обявена за неравноправна, не може служебно да разглежда основание, изведено от нарушението на тази разпоредба, и да постанови пълното възстановяване на посочените суми, когато липсата на оспорване на това ограничаване във времето от съответния потребител не може да се дължи на пълна пасивност на същия.

41

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разноските, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

Поради изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска прилагането на принципи на националното съдопроизводство, по силата на които национална юрисдикция, сезирана с въззивна жалба срещу съдебно решение, с което се ограничава във времето възстановяването на сумите, недължимо платени от потребителя въз основа на клауза, обявена за неравноправна, не може служебно да разглежда основание, изведено от нарушението на тази разпоредба, и да постанови пълното възстановяване на посочените суми, когато липсата на оспорване на това ограничаване във времето от съответния потребител не може да се дължи на пълна пасивност на същия.