–

за A.H., от P. Đurić и S. Kalebota, odvjetnici,

–

за Zagrebačka banka d.d., от B. Porobija, M. Kiš Kapetanović и S. Porobija, odvjetnici,

–

за хърватското правителство, от G. Vidović Mesarek, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от M. Mataija и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273) и членове 38 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между A.H. и Zagrebačka banka d.d. по повод на връщането на суми, за които се твърди, че последната е получила без основание по силата на неравноправни клаузи, първоначално съдържащи се в сключения между страните договор за заем и впоследствие заменени от тях чрез допълнително споразумение, отразяващо предвидените в хърватски закон изменения.

3

Член 2, първа алинея от Акта относно условията за присъединяване на Република Хърватия и промените в Договора за Европейския съюз, Договора за функционирането на Европейския съюз и Договора за създаване на Европейската общност за атомна енергия (ОВ L 112, 2012 г., стр. 21) гласи:

„От датата на присъединяване разпоредбите на Учредителните договори и актовете, приети от институциите преди присъединяването, са обвързващи за Хърватия и се прилагат в Хърватия при условията, предвидени в тези договори и в настоящия акт“.

4

Тринадесетото съображение от Директива 93/13 има следното съдържание:

„като има предвид, че законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки, определящи пряко или непряко условията в потребителски договори, се предполага да не съдържат неравноправни клаузи; като има предвид, че следователно не е необходимо да се включват условия, които отразяват задължителни нормативни или административни разпоредби, както и принципите или разпоредбите на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна; като има предвид, че в този смисъл изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 също включва правила, които според правните норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящи се страни“.

5

Член 1, параграф 2 от същата директива гласи:

„Договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, или принципи на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна, по-специално в областта на транспорта, не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.

6

Член 6, параграф 1 от Директивата предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

7

Член 10, параграф 1 от Директивата предвижда:

„Държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконови и административни разпоредби, необходими за да се съобразят с настоящата директива преди 31 декември 1994 г. Те информират незабавно Комисията за това.

Приетите разпоредби се прилагат за всички договори, сключени след 31 декември 1994 г.“.

8

Приетият преди присъединяването на Република Хърватия към Европейския съюз Zakon o potrošačkom kreditiranju (Закон за потребителския кредит, Narodne novine, br. 75/09), който е влязъл в сила на 1 януари 2010 г., има за цел да транспонира в хърватското право разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66 и поправки в ОВ L 207, 2009 г., стр. 14, ОВ L 199, 2010 г., стр. 40, ОВ L 234, 2011 г., стр. 46 и ОВ L 36, 20115г., стр. 15).

9

В член 3 от този закон се изброяват видовете договори за кредит, за които той не се прилага, като сред тях не са посочени договорите за кредит, чиято цел е придобиване или запазване на право на собственост върху земя или сграда, която е построена или предстои да бъде построена.

10

Посоченият закон е изменен със Zakon o izmjeni i dopunama Zakona o potrošačkom kreditiranju (Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит, Narodne novine, br. 102/15) (наричан по-нататък „Законът за потребителския кредит от 2015 г.“), който влиза в сила на 30 септември 2015 г.

11

В глава IV.a от Закона за потребителския кредит от 2015 г. се съдържат членове 19a––19i, чиито разпоредби уреждат „превалутирането на кредитите в швейцарски франкове [(CHF)] и на кредитите в [хърватски] куни [(HRK)] с валутна клауза в швейцарски франкове“.

12

Член 19b от този закон е озаглавен „Принцип на превалутиране на кредита“ и предвижда:

„Превалутирането на кредит в швейцарски франкове в кредит в евро и на кредит в [хърватски] куни с валутна клауза в швейцарски франкове в кредит в [хърватски] куни с валутна клауза в евро предполага превалутиране на кредита, за да се промени валутата, в която е деноминиран, или за да се промени валутата, посочена във валутната клауза в него, и се извършва по такъв начин, че потребителят с кредит в швейцарски франкове да бъде поставен в същото положение, в която би се намирал, ако беше сключил кредит в евро, а потребителят с кредит в [хърватски] куни с валутна клауза в швейцарски франкове да бъде поставен в същото положение, в което би се намирал, ако беше сключил кредит в [хърватски] куни с валутна клауза в евро“.

13

Член 19c от посочения закон е озаглавен „Начин на изчисляване на превалутирането на кредита“ и предвижда специална процедура за изчисляване на новата главница на задължението на съответния потребител, която се състои по същество в съпоставянето на направените от този потребител погасителните вноски по кредита с условията по фиктивен заем в евро. Полученото в резултат на тази специална процедура по изчисляване ново салдо по заема, което към 30 септември 2015 г. е изразено в евро, представлява сумата, определена за погасяване на заема от потребителя, считано от тази дата.

14

Член 19e от същия закон е озаглавен „Превалутиране на кредита“, а параграфи 1, 5 и 6 от него гласят:

„1.   В срок от 45 дни, считано от деня на влизане в сила на настоящия закон, кредиторът е длъжен да изпрати на потребителя с препоръчано писмо с обратна разписка изчислението на превалутирането на кредита, заедно с изчисленото към 30 септември 2015 г. салдо съгласно член 19c от настоящия закон и с предложение за нов договор за кредит или за изменен договор за кредит.

[…]

5.   В случай че приеме превалутирането, в срок от 30 дни, считано от деня на получаване на изчислението на превалутирането, посочено в параграф 1 от настоящия член и на списъка с всички вземания на кредитора, т.е. обобщение на неиздължените суми, посочени в параграф 2 от настоящия член, потребителят е длъжен да уведоми кредитора, че приема изчислението на превалутирането с препоръчано писмо с обратна разписка или лично.

6.   Ако потребителят не приеме изчислението на превалутирането на кредита или не сключи с кредитора споразумението по член 19с, параграф 1, точка 6 от настоящия закон, изплащането на кредита продължава съгласно действащите договорни условия и в съответствие с разпоредбите на настоящия закон“.

15

На 15 октомври 2007 г. ищецът в главното производство, който е потребител с местоживеене в Хърватия, и Zagrebačka banka, установена в тази държава членка банка, сключват договор за жилищен кредит за сума в швейцарски франкове, която обаче е изплатена в хърватски куни по средния обменен курс, определен от Hrvatska Narodna Banka (националната банка на Хърватия) към датата на отпускане на заема. Договорът съдържа по-специално клауза, предвиждаща, че швейцарският франк е валутата, с която е обвързано изплащането на дължимата сума по заема, и клауза, предвиждаща, че подлежащият на прилагане променлив лихвен процент може да бъде изменен с едностранно решение на Zagrebačka banka.

16

На 30 септември 2015 г. влиза в сила реформата, въведена със Закона за потребителския кредит от 2015 г. Съгласно член 19b от този закон всеки кредит в швейцарски франкове задължително трябва да се превалутира в евро, така че потребителят да бъде поставен в същото положение като кредитополучателите по кредит в евро. Съгласно член 19e от посочения закон кредиторите са длъжни да предложат на всички заинтересовани потребители да сключат нови договори за кредит или да изменят сключените от тях договори при спазване на условията за превалутиране, установени по-специално в член 19c от същия закон. Ако потребителят не приеме превалутирането, погасяването на кредита трябва да продължи съгласно действащите договорни условия.

17

На 8 януари 2016 г. ищецът в главното производство и Zagrebačka banka сключват допълнително споразумение към първоначалния си договор, за да извършат превалутирането, предвидено в Закона за потребителския кредит от 2015 г., като погасяването на заема е индексирано спрямо еврото, което води до изменение както на главницата, така и на начина на изчисляване на лихвите, считано от 30 септември 2015 г.

18

На 12 юни 2019 г. ищецът в главното производство предявява иск срещу Zagrebačka banka пред Općinski građanski sud u Zagrebu (Общински граждански съд Загреб, Хърватия).

19

С исковата си молба, от една страна, той иска клаузата за индексиране в швейцарски франкове и клаузата относно променливия лихвен процент, съдържащи се в сключения на 15 октомври 2007 г. договор, да бъдат обявени за неравноправни и следователно за нищожни с оглед на разпоредбите на хърватското право, както и с оглед на разпоредбите на правото на Съюза, главно разпоредбите на Директива 93/13.

20

В подкрепа на това искане той изтъква довод, основан на изхода от производство по колективен иск, образувано пред Trgovački sud u Zagrebu (Търговски съд Загреб, Хърватия) срещу няколко банки, една от които е Zagrebačka banka. От акта за преюдициално запитване е видно, че като се основават по-специално на разпоредбите на Директива 93/13, хърватските съдилища, последователно сезирани в рамките на това производство, са установили с влезли в сила решения, че съответните банки са нарушили колективните интереси и правата на потребителите, като са сключили през период, включващ 2007 г., договори за кредит, които съдържат клаузи, обявени за неравноправни и нищожни, тъй като в тях се предвижда индексиране на погасяването в швейцарски франкове и изменение на лихвения процент въз основа на едностранно решение на кредитора.

21

От друга страна, като се позовава на възложена от него експертиза, ищецът претендира Zagrebačka banka да бъде осъдена да му върне всички облаги, получени от нея без основание по силата на неравноправните клаузи в първоначалния договор, заменени по силата на допълнително споразумение, което според него не го обезщетило в достатъчна степен.

22

В това отношение той поддържа, че запитващата юрисдикция трябва да остави без приложение всяка норма на националното право, която е пречка да му бъдат върнати всички посочени облаги, тъй като той не се е отказал от правата, които има в качеството си на потребител. Според него Законът за потребителския кредит от 2015 г. и допълнителното споразумение, възпроизвеждащо съдържанието на този закон, не са му дали възможност да бъде поставен в положението, в което би се намирал, ако първоначалният договор не съдържаше неравноправни клаузи.

23

Zagrebačka banka оспорва тези претенции, като твърди, че поради предвиденото в посочения закон превалутиране на заема и приемането от ищеца в главното производство на допълнителното споразумение, последният вече нямал основание да иска да се установи неравноправният характер на клаузите на първоначалния договор и да получи обезщетение на това основание, тъй като според банката заемът е изчислен ретроактивно, все едно, че е бил сключен в евро.

24

В самото начало запитващата юрисдикция отбелязва, че Законът за потребителския кредит от 2015 г. и допълнителното споразумение, сключено съгласно този закон, са приети след присъединяването на Република Хърватия към Съюза, така че според нея Съдът е компетентен ratione temporis да отговори на преюдициалните въпроси, които поставя по настоящото дело.

25

По същество запитващата юрисдикция посочва на първо място, че с оглед на разглежданото допълнително споразумение е констатирала, че ищецът в главното производство не се е отказал от обезщетение в пълен размер и от съдебна защита на своите интереси и че този отказ е впрочем забранен в хърватското право, по-специално от Закона за потребителския кредит от 2015 г. Освен това тя счита, че посоченият закон не определя нито неравноправния характер и недействителността на клаузи като разглежданите в главното производство, нито вредата, претърпяна лично от даден потребител поради неравноправни клаузи, нито сумите, които даден продавач или доставчик е получил без основание поради тези клаузи, като тези обстоятелства са оставени на преценката на сезирания съд. Според посочената юрисдикция в настоящия случай ищецът в главното производство е доказал, че извършеното превалутиране на заема не е дало възможност на Zagrebačka banka да му върне всички получени без основание облаги в негов ущърб.

26

На следващо място, посочената юрисдикция подчертава, че в рамките на „производство за еднакво правно тълкуване“ на 4 март 2020 г. Vrhovni sud (Върховен съд, Хърватия) е постановил тълкувателно решение, съгласно което споразумение за превалутиране, сключено на основание на Закона за потребителския кредит от 2015 г., „поражда правно действие и е действително, когато клаузите на договора за кредит, отнасящи се до променливия лихвен процент и до обвързването с чуждестранната валута, са недействителни“, по-специално поради съображенията, че такова споразумение представлява ново договорно отношение, тъй като потребителят не е длъжен да го приеме, за разлика от обстоятелствата, във връзка с които е постановено решение от 14 март 2019 г., Dunai (C‑118/17, EU:C:2019:207).

27

От акта за преюдициално запитване е видно, че това решение на Vrhovni sud (Върховен съд) е задължително за по-ниските по степен съдилища, но е тълкувано по различен начин, що се отнася до неговите последици за правото на обезщетение на потребител, дал съгласието си за такова превалутиране. Съгласно първия подход е без значение дали продавачът или доставчикът е придобил без основание облаги и дали потребителят е бил обезщетен изцяло. Съгласно втория подход, на който запитващата юрисдикция отдава предпочитание, посоченото решение не може да се разбира по този начин, тъй като в противен случай биха настъпили последици, противоречащи на изискванията на Директива 93/13 съобразно нейното тълкуване от Съда.

28

Освен това с оглед на практиката на Съда относно разпоредбите на Директива 93/13 във връзка с членове 38 и 47 от Хартата запитващата юрисдикция счита, че законодателят на държава членка може да приеме мерки, които предоставят по-висока степен на защита на потребителите от предвидените в Директивата. Според посочената юрисдикция, за да постигне определените в правото на Съюза цели, тя трябвало да откаже да приложи несъвместимите разпоредби от Закона за потребителския кредит от 2015 г. и в настоящия случай да постанови, че неравноправните клаузи трябва да бъдат заличени, все едно че никога не са съществували и че всички облаги, придобити от Zagrebačka banka по силата на тези клаузи, трябва да бъдат върнати на ищеца в главното производство.

29

На последно място, запитващата юрисдикция посочва, че от други разпоредби на хърватското право следва, че действителността на даден договор трябва да се преценява към момента на сключването му и че нищожна клауза не може да бъде санирана. Тя счита, че тези разпоредби са съвместими с практиката на Съда относно Директива 93/13, от която според нея следва, че националните съдилища трябва да не прилагат неравноправните клаузи от самото начало, а не да ги заменят със съдържание, което страните не са договорили.

30

При тези обстоятелства Općinski građanski sud u Zagrebu (Общински граждански съд Загреб) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

31

Zagrebačka banka твърди, че Съдът не е компетентен, като твърди, че спорът, с който е сезирана запитващата юрисдикция, не попада ratione temporis в приложното поле на правото на Съюза, тъй като, от една страна, според посочената страна в главното производство този спор има за предмет само договор за заем, сключен преди датата на присъединяване на Република Хърватия към Съюза.

32

От друга страна, Zagrebačka banka твърди, че съгласно член 10, параграф 1 от Директива 93/13, до която се отнася настоящото преюдициално запитване, приложимостта на Директивата зависи от датата на сключване на съответния договор, а не от периода, през който този договор поражда правни последици.

33

В това отношение, на първо място, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика Съдът е компетентен да тълкува правото на Съюза, що се отнася до прилагането му в нова държава членка, единствено от момента на присъединяването ѝ към Съюза (решение от 17 декември 2020 г., Franck, C‑801/19, EU:C:2020:1049, т. 16 и цитираната съдебна практика).

34

В това отношение в член 2 от Акта относно условията за присъединяване на Република Хърватия, посочен в точка 3 от настоящото решене, се предвижда, че разпоредбите на Учредителните договори и актовете, приети от институциите преди присъединяването на Република Хърватия, са обвързващи за тази държава членка и се прилагат в тази държава единствено от датата на нейното присъединяване, а именно от 1 юли 2013 г. (решение от 25 март 2021 г., Obala i lučice, C‑307/19, EU:C:2021:236, т. 55).

35

Следователно Съдът е компетентен да се произнесе по въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, отговорът на който може да постави под съмнение съвместимостта с последното право на национална правна уредба, която е приета след посоченото присъединяване и поражда правни последици и за сключен преди това договор (вж. в този смисъл решение от 14 февруари 2019 г., Milivojević, C‑630/17, EU:C:2019:123, т. 40––43).

36

На второ място, Съдът е постановил, че доколкото от член 10, параграф 1, втора алинея от Директива 93/13 следва, че тя се прилага само към договори, сключени след 31 декември 1994 г. — датата на която изтича срокът за транспонирането ѝ, следва да се вземе предвид датата на сключване на договорите, разглеждани по главното производство, за да се определи дали тази директива се прилага към посочените договори, тъй като периодът, през който договорите пораждат правни последици, не е релевантен (решение от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale, C‑698/18 и C‑699/18, EU:C:2020:537, т. 42 и цитираната съдебна практика).

37

В тази съдебна практика са направени уточнения във връзка с положения, възникнали в държави членки, които, подобно на Република Хърватия, са се присъединили към Съюза след 31 декември 1994 г., тъй като спазването на изискванията на Директива 93/13 става задължително за тези държави едва от момента на присъединяването им. В този специфичен контекст Съдът многократно е подлагал на преценка приложимостта на посочената директива и съответно собствената си компетентност да я тълкува с оглед на датата на присъединяване на държавата членка, чиято правна уредба е предмет на спора по главното производство, преди да разгледа въпроса дали съответният договор е бил сключен след въпросното присъединяване и следователно попада във времевия обхват на посочената директива (вж. в този смисъл определения от 3 април 2014 г., Pohotovosť, C‑153/13, EU:C:2014:1854, т. 23—25, от 3 юли 2014 г., Tudoran, C‑92/14, EU:C:2014:2051, т. 26—29 и решение от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale, C‑698/18 и C‑699/18, EU:C:2020:537, т. 41—44).

38

В случая Директива 93/13 не е приложима към разглеждания в главното производство първоначален договор, тъй като той е сключен на 15 октомври 2007 г., т.е. преди присъединяването на Република Хърватия към Съюза, влязло в сила на 1 юли 2013 г. Ето защо, както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 34 и 40 от заключението си, евентуалното връщане на неоснователно придобити от Zagrebačka banka облаги по силата на потенциално неравноправните клаузи от този договор не може да се урежда от разпоредбите на тази директива.

39

Директива 93/13 обаче е приложима към допълнителното споразумение към първоначалния договор, тъй като това допълнително споразумение, което също е предмет на разглеждане в главното производство, е сключено на 8 януари 2016 г., т.е. след датата на присъединяването. Когато обаче част от фактите по главното производство са настъпили след датата на присъединяване на държавата членка, Съдът в това отношение е компетентен да тълкува правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 17 декември 2020 г., Franck, C‑801/19, EU:C:2020:1049, т. 17 и цитираната съдебна практика).

40

Важно е обаче да се уточни, че посоченото допълнително споразумение не може да разшири приложното поле ratione temporis на тази директива, определено в припомнената в точки 36 и 37 от настоящото решение съдебна практика, така че евентуалното задължение за връщане, което Zagrebačka banka има по силата на клаузите на допълнителното споразумение, не може да се урежда от разпоредбите на Директивата или да се основава на тях, що се отнася до периода преди сключването му.

41

От изложеното следва, че Съдът е компетентен да тълкува разпоредбите на Директива 93/13 само доколкото преюдициалното запитване се отнася до клаузите в допълнителното споразумение и до периода след сключването му.

42

Zagrebačka banka поддържа, че двата преюдициални въпроса не са релевантни за решаването на спора в главното производство и трябва да се обявят за недопустими, тъй като според него нито посочените от запитващата юрисдикция разпоредби на хърватското право, включително съобразно тълкуването им от Vrhovni sud (Върховен съд), нито сключеното от страните допълнителното споразумение към договора лишават ищеца в главното производство от правото да иска съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 връщане на придобити без основание облаги от съответната банка въз основа на първоначалния договор за заем.

43

В това отношение, на първо място, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда, които се ползват с презумпция за релевантност. Следователно, след като поставеният въпрос се отнася до тълкуването или валидността на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе, освен ако е очевидно, че исканото тълкуване няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, ако проблемът е от хипотетично естество или още ако Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на посочения въпрос (решение от 21 декември 2021 г., Trapeza Peiraios, C‑243/20, EU:C:2021:1045, т. 25 и цитираната съдебна практика).

44

В случая преюдициалните въпроси се отнасят до тълкуването на разпоредби от правото на Съюза, и по-специално от Директива 93/13, и не е очевидно, че исканото тълкуване няма никаква връзка със спора по главното производство или че поставеният проблем е хипотетичен. Всъщност от акта за преюдициално запитване е видно по-специално, че в рамките на спора ищецът в главното производство се е позовал на правата, гарантирани от посочената директива. Освен това в точка 41 от настоящото решение беше установено, че разглежданото в главното производство положение отчасти попада във времевия обхват на Директивата.

45

На второ място, безспорно е, че в рамките на производството по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да тълкува и прилага разпоредбите на националното право, докато Съдът е оправомощен единствено да се произнася по тълкуването или валидността на акт на Съюза с оглед на фактите, които са му посочени от националната юрисдикция (решение от 21 декември 2021 г., Trapeza Peiraios, C‑243/20, EU:C:2021:1045, т. 26 и цитираната съдебна практика).

46

Ето защо следва да се отхвърлят доводите относно недопустимостта на преюдициалните въпроси, които Zagrebačka banka черпи по същество от последиците, които според нея пораждал Законът за потребителския кредит от 2015 г. в спора по главното производство.

47

Следователно преюдициалното запитване е допустимо.

48

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби на националното право, които биха били пречка за сезирания съд да уважи искането на потребител за връщане в пълен размер на облагите, които продавач или доставчик е придобил вследствие на съдържащи се в договор за заем неравноправни клаузи, когато продавачът или доставчикът е бил принуден да предложи на потребителя изменение на първоначалния им договор посредством споразумение, чието съдържание е определено от тези разпоредби, а потребителят е имал възможност да се съгласи с това изменение.

49

Запитващата юрисдикция посочва, че съгласно направеното от някои хърватски съдилища тълкуване на Закона за потребителския кредит от 2015 г. разпоредбите на глава IV.а от този закон биха могли да породят такива последици. По-специално от посочените разпоредби следвало, че осъществяващите кредитна дейност по занятие били длъжни да предложат на всеки потребител, сключил договор за кредит в швейцарски франкове, да го превалутира в евро при спазване на определените в посочения закон условия. Съответният потребител разполага с възможността да отхвърли това предложение, но ако го приеме, превалутирането трябва задължително да се извърши чрез включване на предвиденото в посочените разпоредби съдържание или в допълнително споразумение към първоначалния договор, както е направено в спора по главното производство, или в нов договор, сключен между договарящите страни.

50

За да се предостави на посочената юрисдикция полезен отговор, който да ѝ даде възможност да реши спора, с който е сезирана, следва предварително да се провери дали, както посочват хърватското правителство и Комисията в писмените си становища, Директива 93/13 е приложима ratione materiae в спора по главното производство с оглед на изключението, предвидено в член 1, параграф 2 от нея.

51

В това отношение от съображенията в точки 39 и 40 от настоящото решение относно приложното поле ratione temporis на Директива 93/13 следва, че тя се прилага само към допълнителното споразумение към първоначалния договор и че евентуалното задължение на Zagrebačka banka за връщане по силата на това допълнително споразумение не може да се урежда от разпоредбите на Директивата или да се основава на тях, що се отнася до периода преди сключването му.

52

При тези условия следва да се отбележи, че Съдът е компетентен да отговори на първия въпрос само в частта, в която тя се отнася до договорните клаузи, въведени впоследствие в първоначалния договор с допълнителното споразумение в съответствие със Закона за потребителския кредит от 2015 г.

53

Ето защо делото по главното производство се отличава от делото, по което е постановено решение от 14 март 2019 г., Dunai (C‑118/17, EU:C:2019:207). Всъщност последното дело се отнася по-общо до отражението на национална правна уредба — която квалифицира като неравноправни и нищожни клаузите относно курсовите разлики, включени в договорите за кредит, и която заменя тези клаузи с клаузи за прилагане на официалния обменен курс, определен от националната банка на държава членка за съответната валута — върху възможността потребителят да поиска обявяването на първоначалния договор за кредит за недействителен (вж. в този смисъл решение от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 35—38).

54

В случая, както бе отбелязано в точка 22 от настоящото решение, ищецът в главното производство иска да се позове на разпоредбите на Директива 93/13, за да оспори отделно клаузите на допълнителното споразумение към първоначалния договор, които са включени в него по силата на Закона за потребителския кредит от 2015 г., доколкото тези клаузи не били достатъчни, за да се постигне връщане в пълен размер на облагите, които продавачът или доставчикът получил поради съдържащите се в първоначалния договор за кредит неравноправни клаузи.

55

След така направените уточнения следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда член 1, параграф 2 от Директива 93/13 изключва от материалното приложно поле на тази директива договорните клаузи, които отразяват „задължителни законови или подзаконови разпоредби“, като с оглед на тринадесето съображение от същата директива този израз обхваща не само разпоредбите на националното право, които се прилагат в отношенията между договарящите страни независимо от волята им, но и разпоредбите, които имат диспозитивен характер, т.е. са приложими по подразбиране, когато в това отношение между страните не е уговорено друго (решение от 21 декември 2021 г., Trapeza Peiraios, C‑243/20, EU:C:2021:1045, т. 30 и цитираната съдебна практика).

56

Освен това Съдът вече е тълкувал посочения член 1, параграф 2 в смисъл, че приложното поле на Директива 93/13 не обхваща клаузите, които отразяват задължителни разпоредби на националното право, приети след сключването на договор за заем с потребител и целящи да заменят нищожна клауза от същия (решение от 2 септември 2021 г., OTP Jelzálogbank и др., C‑932/19, EU:C:2021:673, т. 29 и цитираната съдебна практика).

57

Изключването на действието на режима по тази директива, което следва от член 1, параграф 2, се обосновава с факта, че може с основание да се предполага, че националният законодател е постигнал равновесие между всички права и задължения на страните по някои договори, равновесие, което законодателят на Съюза изрично е искал да запази (решение от 21 декември 2021 г., Trapeza Peiraios, C‑243/20, EU:C:2021:1045, т. 35 и цитираната съдебна практика).

58

Сезираните национални съдилища следва да проверят дали съответната клауза попада в обхвата на член 1, параграф 2 от Директива 93/13 с оглед на критериите, които са били определени от Съда, т.е. като вземат предвид естеството, общата структура и разпоредбите на съответните договори за кредит, както и правния и фактически контекст, в който те се вписват, като следва да се отчита фактът, че с оглед на преследваната от посочената директива цел за защита на потребителите въведеното с член 1, параграф 2 изключване трябва да се тълкува стриктно (решение от 21 декември 2021 г., Trapeza Peiraios, C‑243/20, EU:C:2021:1045, т. 37 и цитираната съдебна практика).

59

В случая запитващата юрисдикция посочва по същество, че клаузите в допълнителното споразумение, което Zagrebačka banka и ищецът в главното производство са сключили, за да изменят първоначалния си договор, така че заемът в швейцарски франкове да се превалутира в евро, отразяват съдържанието на разпоредбите от глава IV.а от Закона за потребителския кредит от 2015 г.

60

Всъщност, на първо място, тази юрисдикция отбелязва, че Законът за потребителския кредит от 2015 г. задължава търговците да предложат такова изменение на съответните потребители и предвижда специална методология за изчисляване на новия размер на поетите от последните кредитни задължения. Също така в писменото си становище хърватското правителство уточнява, че автономията на волята на банките е ограничена от посочения закон, тъй като той ги принуждавал да предложат на потребителите сключването на споразумение за преобразуване на съществуващия им договор, чието съдържание е точно определено от тази задължителна норма.

61

На второ място, запитващата юрисдикция посочва, че всички страни, които попадат в приложното поле на Закона за потребителския кредит от 2015 г., са изменили първоначалното договорно отношение въз основа на доброволно споразумение, а не пряко въз основа на законодателна намеса, какъвто е бил по-специално случаят по делото, по което е постановено решение от 14 март 2019 г., Dunai (C‑118/17, EU:C:2019:207). Въпреки това, макар всеки потребител да е имал възможността да откаже предвиденото в този закон превалутиране, това не променя факта, че когато потребителят се е съгласил с него, какъвто е случаят по делото по главното производство, страните са изменили първоначалния си договор, за да заменят съдържащите се в него неравноправни клаузи, не доброволно, а при наличието на задължението за прилагане на наложените от националния законодател правила за превалутиране. Както отбелязва генералният адвокат в точка 50 от заключението си, изискването да е налице съгласие на потребителя, само по себе си не е пречка да се приеме, че клаузите на съответното допълнително споразумение отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, тъй като съдържанието на това допълнително споразумение се определя изцяло от посочения закон.

62

На трето място, както отбелязва по същество генералният адвокат в точка 51 от своето заключение, от акта за преюдициално запитване е видно, че целта на хърватския законодател е била да установи баланс между правата и задълженията на страните, засегнати от Закона за потребителския кредит от 2015 г.

63

Следователно, макар в крайна сметка тази правна квалификация да трябва да се направи от запитващата юрисдикция съгласно съдебната практика, припомнена в точка 58 от настоящото решение, изглежда, че разпоредбите в глава IV.a от посочения закон представляват разпоредби на националното право, които са задължителни по смисъла на член 1, параграф 2 от Директива 93/13, поради което разпоредбите на Директивата не се прилагат спрямо тези договорни клаузи, отразяващи разпоредбите на същия закон, които имат за цел да заменят недействителните клаузи в договор за заем, сключен с потребител.

64

По изложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 1, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в материалния обхват на тази директива не попадат договорни клаузи, отразяващи разпоредби на националното право, съгласно които продавачът или доставчикът е бил принуден да предложи на потребителя изменение в първоначалния им договор посредством споразумение, чието съдържание е определено от тези разпоредби, а потребителят е имал възможност да се съгласи с това изменение.

65

Предвид отговора на първия въпрос не е необходимо да се отговаря на втория въпрос.

66

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разноските, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Член 1, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че в материалния обхват на тази директива не попадат договорни клаузи, отразяващи разпоредби на националното право, съгласно които продавачът или доставчикът е бил принуден да предложи на потребителя изменение в първоначалния им договор посредством споразумение, чието съдържание е определено от тези разпоредби, а потребителят е имал възможност да се съгласи с това изменение.