–

за BV, от L. Goldman, адвокат,

–

за френското правителство, от E. de Moustier и A. Daniel, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от A. Armenia и C. Ehrbar, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу BV за данъчни престъпления, по-конкретно във връзка с данъка върху добавената стойност (ДДС).

3

Член 2, параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (ОВ L 347, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 3, стр. 7) определя кои сделки подлежат на облагане с ДДС.

4

Съгласно член 273, първа алинея от тази директива:

„Държавите членки могат да наложат други задължения, които те считат за необходими за осигуряване правилното събиране на ДДС и предотвратяване избягването на данъчно облагане, при спазване на условието за равнопоставено третиране между вътрешни сделки и сделки, извършвани между държави членки от данъчнозадължени лица[,] и при условие че такива задължения не пораждат в търговията между държавите членки […] формалности, свързани с преминаването на границите“.

5

Член 1729 от Code général des impôts (Общ данъчен кодекс) в редакцията му, приложима към момента на настъпване на фактите по главното производство (наричан по-нататък „CGI“), гласи:

„Когато в дадена декларация или акт бъдат установени неточности или пропуски от значение за определяне на данъчната основа или на дължимия данък, както и при недължимо възстановяване на данък от държавата, се прилага увеличение в размер на:

[…]“.

6

Член 1741 от CGI в редакцията му, приложима към момента на настъпване на фактите по главното производство, въведен със Закон № 2010-1658 от 29 декември 2010 г., предвижда:

„Ако в специалните разпоредби на този кодекс не е предвидено друго, който с цел измама избегне или се опита да избегне установяването или пълното или частично плащане на данъчни задължения, предмет на настоящия кодекс, като умишлено не подаде данъчна декларация в установените срокове, умишлено укрие част от облагаемите суми, организира изпадането си в несъстоятелност или затруднява чрез други действия събирането на данъка, или извършва други измамни действия, се наказва, независимо от приложимите данъчни санкции, с глоба в размер на 37500 EUR и лишаване от свобода за срок от пет години. Когато деянието е извършено или улеснено чрез покупки или продажби, за които не е издадена фактура или издадените фактури не отразяват реални сделки, или цели получаване на недължимо възстановени от държавата суми, извършителят се наказва с глоба в размер на 75000 EUR и лишаване от свобода за срок от пет години.

Независимо от горното, в случай на укриване на данъци, настоящата разпоредба е приложима само когато стойността на укритите данъци надвишава една десета от облагаемата сума или сумата от 153 EUR.

Осъденият по този член може да бъде лишен от политически, граждански и семейни права в съответствие с предвиденото в член 131‑26 от Наказателния кодекс.

Освен това съдът може да разпореди поставяне на съобщение за постановеното от него решение и разгласяването му в медиите при условията, предвидени в член 131‑35 или в член 131‑39 от Наказателния кодекс.

[…]“.

7

Член L. 228 от Данъчнопроцесуалния кодекс в редакцията му, приложима към момента на настъпване на фактите по главното производство, гласи:

„Сигналите, в които се иска налагане на наказателни санкции в областта на преките данъци, данъка върху добавената стойност и други данъци върху оборота, таксите за вписвания, данъка при прехвърлянето на недвижими имоти и гербовите налози, се подават от административните органи след съответно становище на Комисията за данъчни престъпления; в противен случай сигналът е недопустим“.

8

Според постоянната практика на Cour de cassation (Касационен съд, Франция) от разпоредбите на член 1741 от CGI във връзка с член L. 228 и сл. от Данъчнопроцесуалния кодекс следва, че прокуратурата може да започне наказателно преследване за данъчна измама само по предварителен сигнал от данъчната администрация.

9

В решения № 2016-545 QPC от 24 юни 2016 г., № 2016-546 QPC от 24 юни 2016 г., № 2016-556 QPC от 22 юли 2016 г. и № 2018-745 QPC от 23 ноември 2018 г. Conseil constitutionnel (Конституционен съвет, Франция) е обявил, че кумулирането на наказателни и данъчни производства и санкции в случай на укриване на облагаеми суми и на пропуски при декларирането, както произтича от разпоредбите на членове 1729 и 1741 от CGI, е съвместимо с принципа на необходимост и принципа на пропорционалност на престъплението и наказанието. Всъщност Conseil constitutionnel обявява, че тези разпоредби „позволяват заедно да се гарантира защитата на финансовите интереси на държавата, както и еднаквото данъчно третиране, като преследват общи цели, едновременно с възпиращ и санкционен характер“, както и „[с]ъбирането на публичните вземания и целта за борба с данъчните измами оправдават образуването на допълнителни производства в най-тежките случаи на измами“ и че „[п]роверките, при приключването на които данъчната администрация налага имуществени санкции, могат да се придружават от наказателни производства при условията и в съответствие с процедури, уредени в законодателството“.

10

В светлината на принципа на пропорционалност обаче Conseil constitutionnel е изразил три тълкувателни резерви, които водят до ограничаване на възможността за такова кумулиране, а именно:

11

BV e упражнявал професията експерт-счетоводител като едноличен търговец до 14 юни 2011 г. В това си качество и предвид оборота му, той е бил на общо основание данъчнозадължено лице по ДДС (обикновен режим на облагане) и е бил длъжен да подава месечни декларации.

12

Данъчната администрация е извършила счетоводни проверки за 2009 г., 2010 г. и 2011 г.

13

На 10 март 2014 г. данъчната администрация изпраща до Procureur de la République d’Annecy (Прокуратурата в Анси, Франция) сигнал срещу BV, в който се твърди, че той е представил неверни счетоводни документи, декларации по ДДС, в които не са посочени повечето получени доходи, декларации за доходи от нетърговска дейност със занижени стойности и декларации със занижени стойности за всички доходи, посочвайки по-малък от реално получения доход от нетърговска дейност. Според посочения сигнал неплатеният ДДС е в размер на 82507 EUR, а неплатеният данък върху доходите възлиза на 108883 EUR.

14

След приключване на предварителното разследване, проведено от прокуратурата, BV е изправен пред Tribunal correctionnel d’Annecy (Наказателен съд Анси, Франция), за да бъде съден за две престъпления: данъчна измама чрез укриване на облагаеми суми и неосчетоводяване на приходи.

15

С присъда от 23 юни 2017 г. Tribunal correctionnel d’Annecy (Наказателен съд Анси) признава BV за виновен в извършването на престъпленията, в които е обвинен, осъжда го на 12 месеца лишаване от свобода и разпорежда публикуването на присъдата на негови разноски.

16

BV обжалва тази присъда пред Cour d’appel de Chambéry (Апелативен съд Шамбери, Франция). В подкрепа на жалбата си той изтъква, че осъждането му е в разрез с принципа ne bis in idem, гарантиран в член 50 от Хартата, тъй като срещу него вече е било проведено ревизионно производство за същите деяния, в резултат на което са му наложени окончателни данъчни санкции в размер на 40 % от укритите данъци.

17

С решение от 13 февруари 2019 г. Cour d’appel de Chambéry отхвърля жалбата. Тази юрисдикция приема, че кумулирането на наказателни и данъчни санкции по отношение на BV не противоречи на член 50 от Хартата, доколкото прилагането на разглежданата по главното производство национална правна уредба е съобразена с изискванията, произтичащи от практиката на Conseil constitutionnel (Конституционен съвет, Франция) в тази област.

18

BV обжалва решението на Cour d’appel de Chambéry пред Cour de cassation (Касационен съд), запитващата юрисдикция по настоящото дело, като изтъква, че разглежданата по главното производство национална правна уредба не отговаря на изискването за яснота и предвидимост, което трябва да се спазва при кумулиране на производства и санкции с наказателноправен характер, в съответствие със съдебната практика, произтичаща от решение от 20 март 2018 г., Menci (C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 49—51). По-нататък, той поддържа, че обратно на съдебната практика, установена по-конкретно с решение от 20 март 2018 г., Garlsson Real Estate и др. (C‑537/16, EU:C:2018:193, т. 56 и 60), посочената национална правна уредба не предвижда правила, позволяващи да се гарантира, че общата тежест на всички наложени санкции не надвишава тежестта на установеното престъпление.

19

В самото начало, запитващата юрисдикция счита, че доколкото целта на разглежданата по главното производство национална правна уредба е по-конкретно борбата с престъпленията в областта на ДДС, за да се гарантира събирането на целия дължим ДДС, тя представлява прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, така че тя трябва да зачита принципа ne bis in idem, гарантиран в член 50 от същата.

20

Що се отнася до изискването за яснота и предвидимост, тази юрисдикция отбелязва, че членове 1729 и 1741 от CGI определят с точност действията или пропуските, които могат да са предмет на производства и санкции по наказателното и данъчното право и че прилагането им от Conseil constitutionnel е предмет на трите тълкувателни резерви, припомнени в точка 10 от настоящото решение.

21

По отношение в частност на втората тълкувателна резерва, посочената юрисдикция подчертава, че е уточнила правилата за прилагането ѝ. Така, когато обвиненото в данъчна измама лице докаже, че в лично качество му е наложена данъчна санкция за същите деяния, наказателният съд следва най-напред да се произнесе по квалификацията на престъплението, с оглед на елементите на престъпния състав по член 1741 от CGI. След това той трябва да провери, при необходимост служебно, дали тежестта на извършеното е такава, че да обосновава наказателноправна санкция в допълнение към данъчната санкция, с оглед на определените от Conseil constitutionnel критерии във връзка с размера на неплатения данък, естеството на действията или обстоятелствата около тях. Накрая, решението относно тежестта трябва да бъде мотивирано и постановено преди това относно вида и мотивирането на наложените наказания.

22

Що се отнася до това дали общата тежест на всички наложени санкции е ограничена до стриктно необходимото, запитващата юрисдикция отбелязва, че в изпълнение на втората тълкувателна резерва, изразена от Conseil constitutionnel, френската правна уредба ограничава наказателното преследване до най-тежките случаи, за които националният законодател е предвидил освен наказание глоба, и наказание лишаване от свобода.

23

По-нататък, в изпълнение на третата тълкувателна резерва, възможността за кумулиране на санкции е ограничена от невъзможността да се надвишава най-високият размер на една от предвидените санкции. Същевременно запитващата юрисдикция уточнява, че според собствената ѝ съдебна практика тази трета тълкувателна резерва се отнася само за санкции от едно и също естество, а именно имуществените санкции, доколкото предполага съдът да може да съпостави максималните предвидени наказателни и данъчни санкции, за да определи най-високия размер, който представлява пределният размер. Следователно тази тълкувателна резерва не се прилагала в хипотезата на кумулиране на данъчни имуществени санкции и наказание лишаване от свобода.

24

При тези условия Cour de cassation (Касационен съд, Франция) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

25

С двата си преюдициални въпроса, които трябва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали основното право, гарантирано в член 50 от Хартата, при прочита му във връзка с член 52, параграф 1 от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска:

26

В самото начало следва да се припомни, че според постоянната съдебна практика административните наказания, наложени от националните данъчни органи, и наказателните производства, образувани за престъпления в областта на ДДС, представляват прилагане на членове 2 и 273 от Директива 2006/112, както и на член 325 ДФЕС и следователно на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, и следователно трябва да са съобразени с основното право, гарантирано в член 50 от същата (решение от 20 март 2018 г., Menci, C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 21 и цитираната съдебна практика).

27

Съгласно тази разпоредба никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона.

28

В настоящия случай в рамките на разглежданото наказателно производство BV е обвинен за действия по измамно укриване на облагаеми суми и пропуски при декларирането в областта на ДДС, въпреки че според съдържащите се в преюдициалното запитване данни за същите деяния вече му е наложена окончателна административна санкция от наказателноправно естество по смисъла на член 50 от Хартата. Подобно кумулиране на производства обаче представлява ограничение на основното право, закрепено в тази разпоредба от Хартата, тъй като тя забранява налагането за същото деяние на няколко санкции с наказателноправен характер в резултат на различни производства, водени с тези цели (вж. по аналогия решение от 20 март 2018 г., Menci, C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 35).

29

Въпреки това според постоянната съдебна практика ограничение на основното право, гарантирано в член 50 от Хартата, може да бъде обосновано с член 52, параграф 1 от нея (решения от 20 март 2018 г., Menci, C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 40 и цитираната съдебна практика и от 22 март 2022 г., Nordzucker и др., C‑151/20, EU:C:2022:203, т. 49).

30

В съответствие с член 52, параграф 1, първо изречение от Хартата всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от Хартата, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. Съгласно второто изречение от същия параграф при спазване на принципа на пропорционалност ограничения на посочените права и свободи могат да бъдат налагани само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.

31

В случая, първо, е безспорно, че възможността за кумулиране на производства и санкции с наказателноправен характер, както и на административни производства и административни санкции с наказателноправен характер, е предвидена в закона, а именно в членове 1729 и 1741 от CGI. Макар изискването всяко ограничаване на упражняването на основните права да е предвидено в закона да предполага, че е необходимо самата правна уредба, която позволява намесата в тези права, да определя обхвата на ограничението при упражняване на съответното право, това изискване често се смесва с изискванията за яснота и точност, произтичащи от принципа на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2020 г., Facebook Ireland и Schrems, C‑311/18, EU:C:2020:559, т. 180), който ще бъде разгледан в точка 34 и сл. от настоящото решение.

32

Второ, национална правна уредба като разглежданата по главното производство е съобразена с основното съдържане на гарантираното от член 50 от Хартата основно право, при положение че предвид данните в преписката, с която разполага Съдът, позволява такова кумулиране на производства и санкции само при изчерпателно определени условия, като по този начин гарантира, че не се поставя под съмнение самото право, гарантирано в този член 50.

33

Трето, от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че тази правна уредба цели да гарантира събирането на целия дължим ДДС. Предвид значението, което практиката на Съда придава за постигането на тази цел на борбата с престъпленията в областта на ДДС, ограничаването на принципа ne bis in idem, произтичащо от национална правна уредба като разглежданата по главното производство, отговаря на цел от общ интерес.

34

Що се отнася, на четвърто място, до спазването на принципа на пропорционалност, той изисква кумулирането на производства и санкции, предвидени в национална правна уредба като разглежданата по главното производство, да не превишава границите на това, което е уместно и необходимо за постигане на легитимните цели, преследвани от тази правна уредба, като се има предвид, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (решение от 20 март 2018 г., Menci, C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 46 и цитираната съдебна практика).

35

Национална правна уредба, която предвижда възможност за такова кумулиране на производства и санкции, е годна да осъществи законосъобразната цел за борба с престъпленията в областта на ДДС, за да се гарантира събирането на целия дължим ДДС (решение от 20 март 2018 г., Menci, C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 48).

36

Що се отнася до стриктно необходимия характер на такава национална правна уредба, Съдът уточнява в точки 49, 53 и 55 от решение от 20 март 2018 г., Menci (C‑524/15, EU:C:2018:197), че тя трябва да предвижда ясни и точни правила, които най-напред да позволяват на правния субект да предвиди кои действия и бездействия могат да бъдат предмет на такова кумулиране на производства и санкции, след това, да осигуряват координиране на процедурите с цел да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест, произтичаща от кумулирането на производства с наказателноправен характер, които се провеждат при спазване на изискванията за независимост, и накрая, да позволяват да се гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на установеното престъпление.

37

Запитващата юрисдикция си поставя въпроси, на първо място, относно първото от припомнените в предходната точка изисквания, което, що се отнася до гарантираното в член 50 от Хартата основно право, отразява и принципа на законоустановеност на престъпленията и наказанията, закрепен в член 49, параграф 1 от Хартата. Всъщност, както отбелязва генералният адвокат в точки 56—58 от заключението си, последният принцип е приложим по отношение на кумулирането на окончателна административна санкция с наказателноправен характер по смисъла на член 50 от Хартата и наказателно преследване, доколкото това кумулиране може да има последица, по-тежка за съответното лице от тази, произтичаща само от наказателното преследване. По-конкретно, репресивната тежест, която е следствие от кумулирането на санкции с наказателноправен характер, може да надхвърли предвидената в закона за престъпно деяние, поради което е необходимо всяка разпоредба, допускаща двойно наказване, да отговаря на изискванията, свързани с принципа на законоустановеност на престъпленията и наказанията, гарантиран в член 49, параграф 1 от Хартата.

38

Що се отнася обаче до принципа на законоустановеност на престъпленията и наказанията, Съдът е постановил, че макар този принцип да изисква законът ясно да определя нарушенията и наказанията, с които те се санкционират, това условие е изпълнено, когато от текста на приложимата разпоредба, а при нужда и с помощта на тълкуването ѝ от съдилищата, правният субект може да разбере за кои негови действия и бездействия се предвижда наказателна отговорност (решения от 22 октомври 2015 г., AC-Treuhand/Комисия, C‑194/14 P, EU:C:2015:717, т. 40 и цитираната съдебна практика и от 11 юни 2020 г., Prokuratura Rejonowa w Słupsku, C‑634/18, EU:C:2020:455, т. 49).

39

Така обстоятелството, че условията, които се изискват за кумулирането на производства и санкции с наказателноправен характер, произтичат не изключително от законодателни разпоредби, а и от тълкуването им от националните съдилища, само по себе си не е от естество да постави под въпрос ясния и точен характер на националната правна уредба, при условие обаче, че от текста на приложимите разпоредби, при нужда с помощта на даденото им от тези съдилища тълкуване, правният субект може да разбере какви действия и бездействия могат да доведат до такова кумулиране на производства и санкции.

40

Що се отнася до използването от националния законодател на общи понятия за определяне на деянията, които могат да доведат до кумулиране на производства и санкции с наказателноправен характер, следва да се припомни, че в точки 52 и 53 от решение от 20 март 2018 г., Garlsson Real Estate и др. (C‑537/16, EU:C:2018:193), Съдът приема, че разглежданата по това дело национална правна уредба е била достатъчно ясна и точна, въпреки че тя обуславя кумулирането от въпроса дали разглежданото поведение може да предизвика „значително изменение“ в стойността на финансови инструменти, и следователно — от тълкуването на общо понятие, което изисква значителна преценка от страна на националните съдилища.

41

Всъщност от съдебната практика относно принципа на законоустановеност на престъпленията и наказанията следва, че този принцип не може да се тълкува като забраняващ постепенното изясняване на нормите относно наказателната отговорност посредством тълкуването им от съдилищата по всяко следващо дело, стига резултатът да е бил разумно предвидим към момента на извършването на престъплението, в частност предвид възприетото към този момент тълкуване в съдебната практика на съответната законова разпоредба (решения от 22 октомври 2015 г., AC-Treuhand/Комисия, C‑194/14 P, EU:C:2015:717, т. 41 и цитираната съдебна практика и от 11 юни 2020 г., Prokuratura Rejonowa w Słupsku, C‑634/18, EU:C:2020:455, т. 50).

42

По този начин и при спазване на същите условия, обстоятелството, че при тълкуването на релевантните законодателни разпоредби националната съдебна практика препраща към общи понятия, които трябва да бъдат изяснени постепенно, по принцип не е пречка да се приеме, че националната правна уредба предвижда ясни и точни правила, позволяващи на правния субект да предвиди кои действия и бездействия могат да бъдат предмет на кумулиране на производства и санкции от наказателноправно естество.

43

В този контекст следва да се припомни и че обхватът на така изискваната предвидимост зависи до голяма степен от съдържанието на текста, за който става въпрос, от областта, която той обхваща, както и от броя и качеството на неговите адресати. Предвидимостта на закона допуска засегнатото лице да прибегне до компетентен съвет, за да може да оцени в разумна степен при обстоятелствата по разглежданото дело последиците, които могат да възникнат от определено действие. Това е особено вярно по отношение на лицата, упражняващи самостоятелно определено занятие, които са свикнали с необходимостта да показват високо равнище на предпазливост при упражняване на занятието си. Затова от тях може да се очаква да проявяват особена грижа при оценката на свързаните с него рискове (вж. в този смисъл решение от 28 юни 2005 г., Dansk Rørindustri и др./Комисия, C‑189/02 P, C‑202/02 P, C‑205/02 P—C‑208/02 P и C‑213/02 P, EU:C:2005:408, т. 219 и цитираната съдебна практика, от 22 октомври 2015 г., AC-Treuhand/Комисия, C‑194/14 P, EU:C:2015:717, т. 42 и от 28 март 2017 г., Rosneft, C‑72/15, EU:C:2017:236, т. 166).

44

В случая, макар че запитващата юрисдикция е тази, която трябва да провери дали разглежданата по главното производство национална правна уредба отговаря на изискванията за яснота и точност, припомнени в точка 36 от настоящото решение, Съдът трябва да даде полезни насоки в това отношение, за да може тази юрисдикция да се произнесе по спора, с който е сезирана (вж. по аналогия решени от 22 юни 2021 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Действие на решение за експулсиране), C‑719/19, EU:C:2021:506, т. 82 и цитираната съдебна практика).

45

От данните, съдържащи се в акта за преюдициално запитване, обаче е видно, най-напред, че член 1729 от CGI предвижда условията, при които измамно укриване или пропуск при деклариране по-специално в областта на ДДС, може да доведе до налагане на административна имуществена санкция с наказателноправен характер. В съответствие с член 1741 от CGI и при условията, посочени в тази разпоредба, такива деяния могат, „независимо от приложимите данъчни санкции“, да бъдат наказуеми и с глоба от наказателноправно естество, и с лишаване от свобода.

46

По-нататък, Conseil constitutionnel постановява, че кумулирането на производства и санкции, предвидени в тези членове, може да се прилага само за най-тежките случаи на измамно укриване на облагаеми суми или на пропуски при декларирането, като същевременно уточнява, че тежестта може да произтича от размера на укритите данъци, от естеството на действията на обвиняемия или от обстоятелствата около тях. Без да се засяга преценката на запитващата юрисдикция обаче, такова тълкуване, което тази юрисдикция е направила с оглед на принципа на пропорционалност, само по себе си не изглежда непредвидимо.

47

Накрая, запитващата юрисдикция отбелязва, че вече неколкократно е прилагала практиката на Conseil constitutionnel, посочена в предходната точка, и по този начин в по-голяма степен е уточнила обхвата ѝ. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на тези съдебни прецеденти е било разумно предвидимо за BV към момента на извършване на разглежданите по главното производство деяния, че те могат да доведат до кумулиране на производства и санкции от наказателноправно естество на основание членове 1729 и 1741 от CGI.

48

В този контекст обстоятелството, че BV е трябвало при необходимост да прибегне до съдействието на правен съветник, за да може да оцени последиците, които биха могли да произтекат от деянията, в които е обвинен, с оглед на условията за прилагане на предвиденото в тези членове кумулиране на производства и санкции с наказателноправен характер, както се тълкуват от националните съдилища, не е от естество — в съответствие със съдебната практика, припомнена в точка 43 от настоящото решение — да постави под въпрос ясния и точен характер на разглежданата по главното производство национална правна уредба. Това важи в още по-голяма степен за BV, доколкото той, изглежда, е извършил посочените деяния в рамките на професионалната си дейност като експерт-счетоводител.

49

На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи третото изискване, посочено в точка 36 от настоящото решение, произтичащо както от член 52, параграф 1 от Хартата, така и от принципа на пропорционалност на наказанията, закрепен в член 49, параграф 3 от нея, което предполага задължение за компетентните органи да следят, в случай на налагане на второ наказание, за това общата тежест на всички наложени санкции да не надхвърля тежестта на съответното престъпление (вж. в този смисъл решение от 20 март 2018 г., Garlsson Real Estate и др., C‑537/16, EU:C:2018:193, т. 56).

50

В това отношение следва да се уточни, че според припомнената в точка 36 и в предходната точка от настоящото решение съдебна практика това изискване се прилага без изключение за всички кумулативно наложени санкции и следователно за кумулирането на санкции както от едно и също, така и от различно естество като това на имуществени санкции и наказания, свързани с лишаване от свобода. Само по себе си обстоятелството, че компетентните органи възнамеряват да наложат санкции от различно естество, не би могло да ги освободи от задължението да се уверят, че тежестта на всички наложени санкции не надхвърля тежестта на съответното престъпление, тъй като в противен случай биха нарушили принципа на пропорционалност.

51

При тези условия в точка 60 от решение от 20 март 2018 г., Garlsson Real Estate и др. (C‑537/16, EU:C:2018:193), Съдът е постановил, че изискването за пропорционалност не е спазено от правна уредба, която предвижда, за кумулирането на глоба с наказателноправен характер и административна имуществена санкция, че събирането на първата е ограничено до частта, надхвърляща размера на втората, без да предвижда такова правило и за кумулирането на административна имуществена санкция с наказателноправен характер и наказание лишаване от свобода.

52

В настоящия случай, макар в съответствие с индикациите, съдържащи се в акта за преюдициално запитване, запитващата юрисдикция вече да е постановила, основавайки се на съображения за пропорционалност, че общият размер на санкция, наложена в случай на кумулиране на санкции, не трябва да надвишава най-високия размер на една от предвидените санкции, същата юрисдикция уточнява, че посоченото ограничение се прилага само за санкции от едно и също естество, а именно за имуществени санкции. Както обаче отбелязва генералният адвокат в точка 103 от заключението си, такова ограничение не може да осигури съответствието между тежестта на престъплението и общата тежест на всички наложени санкции, когато имуществена санкция е кумулирана с наказание лишаване от свобода.

53

Доколкото френското правителство изтъква пред Съда, че наказателният съд е длъжен да спазва принципа на пропорционалност на наказанията, който му предоставя правомощието да нюансира наказателноправната санкция в зависимост от обстоятелствата по случая, от припомнената в точки 36 и 49 от настоящото решение съдебна практика произтича, от една страна, че компетентните органи имат задължението да следят за това общата тежест на всички наложени санкции да не надхвърля тежестта на установеното престъпление и от друга страна, че това задължение трябва да произтича ясно и точно от разглежданата национална правна уредба.

54

Запитващата юрисдикция следва да провери дали настоящият случай е такъв, като вземе предвид факта, че основавайки се и на съображения за пропорционалност, е постановила, че посоченото в точка 52 ограничение се прилага само за кумулирането на санкции от едно и също естество.

55

С оглед на гореизложените съображения на преюдициалните въпроси следва да се отговори, че основното право, гарантирано в член 50 от Хартата, при прочита му във връзка с член 52, параграф 1 от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че то:

56

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:

Основното право, гарантирано в член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, при прочита му във връзка с член 52, параграф 1 от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че то: