1.

С настоящото преюдициално запитване Vrhovno sodišče Republike Slovenije (Върховен съд на Република Словения) отправя до Съда два въпроса за тълкуването на Директива 2003/88/ЕО относно някои аспекти на организацията на работното време ( 2 ).

2.

Тези въпроси са отправени в рамките на спор между B.K., бивш сержант от словенската армия, и Република Словения (Министерство на отбраната), негов бивш работодател, относно възнаграждението, което трябва да му бъде изплатено за дейността по дежурство във военни съоръжения, която той е извършвал редовно по време на своята служба.

3.

В този контекст запитващата юрисдикция по същество иска от Съда да уточни дали лицата, изпълняващи военна служба във въоръжените сили на държавите членки (наричани по-нататък „военнослужещите“ или „членовете на въоръжените сили“), попадат в приложното поле на Директива 2003/88 и дали поради това работното им време трябва да бъде отчитано, организирано и ограничавано в съответствие с предписанията на тази директива, включително при извършването на такава дейност по дежурство.

4.

Директива 2003/88 вече е предмет на богата практика на Съда. Поставените по настоящото дело въпроси все пак са нови и изключително чувствителни. Всъщност въпросът за организацията на работното време на военнослужещите се отнася до функционирането на въоръжените сили на държавите членки — институции, които държавите членки често считат за„ключов елемент“ на своя суверенитет, и чиято организация по принцип е от изключителната компетентност на всяка от тях. Освен това опасението е, че прилагането на тази директива по отношение на военнослужещите практически вреди на оперативния капацитет на посочените въоръжени сили.

5.

Следователно настоящото дело изправя Съда пред военен контекст, който той само в редки случаи е имал повод да разглежда. Сложността за него ще бъде да установи „справедлив баланс“ между, от една страна, правата на военнослужещите, като работници, здравето и безопасността на работното място, включително ограничаването на работното време, и от друга страна, интересът на държавите членки за доброто функциониране на техните въоръжени сили, което е от основно значение за опазването на тяхната национална сигурност.

6.

В настоящото заключение приканвам Съда да постанови за постигането на този баланс, че военнослужещите по принцип попадат в приложното поле на Директива 2003/88. Те обаче са изключени от това приложно поле, когато извършват някои „специфични дейности“ на въоръжените сили при условията, които ще изложа подробно. Ще обясня и защо дейност като дежурство във военните съоръжения по принцип не е част от тези дейности.

7.

Член 2 от Директива 89/391/ЕИО за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място ( 3 ) предвижда:

„1.   Настоящата директива се прилага във всички сфери на дейност, както в обществения, така и в частния сектор (промишленост, селско стопанство, търговия, администрация, услуги, обучение, култура, развлечения и др.).

2.   Настоящата директива не се прилага, когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията или някои специфични дейности на службите на гражданска защита, неизбежно влизат в конфликт с нея.

В този случай безопасността и здравето на работниците трябва да се осигури във възможно най-висока степен в светлината на целите на настоящата директива“.

8.

Член 1, параграф 3 от Директива 2003/88 гласи:

„Настоящата директива се прилага за всички сектори на дейност, както обществени, така и частни, по смисъла на член 2 от [Директива 89/391], без да се засягат разпоредбите на членове 14, 17, 18 и 19 от настоящата директива.

Настоящата директива не се прилага за моряците, определени в Директива 1999/63/ЕО, без да се накърняват разпоредбите на член 2, параграф 8 от настоящата директива ( 4 )“.

9.

Член 2 от тази директива предвижда:

„По смисъла на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]“.

10.

Член 142, параграф 1 и 2 от Zakon o delovnih razmerjih (Закон за трудовите отношения) (Uradni list RS, № 21/2013) гласи:

„(1)   Работното време обхваща времето на реална работа и времето за почивка по член 154 от този закон, както и времето на оправдано отсъствие от работа въз основа на закона и на колективния трудов договор или на общ подзаконов акт.

(2)   Времето на реална работа е цялото време, през което работникът работи, т.е. времето, през което е на разположение на работодателя и изпълнява трудовите си задължения, произтичащи от трудовия договор“.

11.

Член 23 от Zakon o sistemu plač v javnem sektorju (Закон за системата на заплащане в обществения сектор) (Uradni list RS, № 56/02 и сл.) гласи, че служителите в обществения сектор, включително служещите в словенската армия, имат по-специално право на обезщетение за работа, извършена в по-неудобни часове, предвидено в член 32, параграф 3 от този закон. Последната разпоредба предвижда, че служителите в обществения сектор имат право на обезщетение за времето на постоянно разположение. Съгласно параграф 5 от този член размерът на обезщетението за времето на постоянно разположение се определя от колективния договор на обществения сектор.

12.

Член 46 от Kolektivna pogodba za javni sektor (Колективен договор за обществения сектор), в редакцията, която е в сила в спорния период в делото по главното производство (Uradni list RS, № 57/2008 и сл.), установява, че „[с]лужителите в обществения сектор имат право на обезщетение за времето на постоянно разположение в размер на 20 % от часовата ставка на основната заплата. Периодите на постоянно разположение на служителя от обществения сектор не се отчитат като работно време“.

13.

В мотивите на този колективен договор (Uradni list RS, № 112‑4869/2008) се уточнява, че „[п]рез времето на разположение служителят от обществения сектор трябва да може да бъде намерен, така че, ако е необходимо, той да може да отиде на работа извън работното си време. Постоянното разположение трябва да бъде наредено писмено. Размерът на обезщетението за времето на постоянно разположение е същият, независимо дали служителят от обществения сектор е на постоянно разположение през деня, през нощта, в работен ден, в неделя, на официален празник или в ден, определен от закона за неработен“.

14.

Законът за отбраната (Zakon o obrambi) (Uradni list RS, № 92/94 и сл.) урежда по-специално правата и задълженията на работниците или служителите, които извършват професионалната си дейност в сектора на отбраната ( 5 ). Член 96, параграф 1 от този закон гласи, че работник или служител, който извършва професионалната си дейност в сектора на отбраната, е длъжен след решение на висшестоящ и поради изискванията на службата да изпълнява работата си при специфични условия на труд. В параграф 2 от този член е уточнено, че за такава работа се счита трудова дейност, извършена в по-неудобно за работника или служителя работно време, както и трудова дейност при по-неблагоприятни условия на труд или включваща допълнителни задължения, сред които задължението да е на разположение и да посочи мястото, на което може да бъде намерен, и задължението за носенето на дежурства. Параграф 3 от посочения член гласи, че ако по време на периода на разположение работникът или служителят извършва трудова дейност, времето на реалната работа се счита за удължаване на работното време, ако законът не предвижда друго.

15.

Член 97е, параграф 1 от Закона за отбраната гласи, че времето на разположение е времето, в което работникът или служителят, работещ в сектора на отбраната, трябва да е на разположение на работното място, на определено място или у дома. В параграф 2 от този член се уточнява, че времето на разположение не се отчита в броя на седмичните или месечните работни часове. В случай че работникът или служителят трябва реално да работи през времето на разположение, часовете на реална работа се отчитат в броя на седмичните или месечните работни часове. Параграф 3 от посочения член предвижда, че министърът определя случаите и начините за прилагане на режима „на разположение“ в работните помещения, на определено място или у дома. Случаите и начините за прилагане на режима „на разположение“ в армията се определят от началника на генералния щаб. Параграф 4 от същия член предвижда, че времето на разположение на определено място е равностойно на времето на разположение на работното място.

16.

Член 97č, параграф 1 от Закона за отбраната гласи, че дежурствата имат непрекъсната продължителност от 24 часа. В параграф 2 от този член се посочва, че военнослужещите, които носят дежурства, се считат за работници или служители на разкъсано работно време. Часовете, през които не извършват никаква реална трудова дейност, не се отчитат в работното време, а се считат за време на разположение на работното място. Дневната продължителност на трудовата дейност по време на дежурството не може да надвишава дванадесет часа. В параграф 3 от посочения член се уточнява, че в случай на извънредна ситуация или за завършване на вече започната задача работното време на военнослужещите може да бъде по изключение удължено, но в този случай работните часове след вече отработените дванадесет часа се считат за извънреден труд. Параграф 4 от същия член гласи, че дежурствата могат да има непрекъсната продължителност не повече от седем дни. Военнослужещите имат право на периоди на почивка в мястото, където носят дежурства, така че дванадесет часа се считат за нормално работно време, а останалите дванадесет часа се считат за време на разположение.

17.

Като сержант от словенската армия в казармата в Словенска Бистрица (Словения), където е бил зачислен, В.К. е давал дежурства една седмица в месеца по 24 часа на ден през всички дни от седмицата, включително събота и неделя. През този период В.К. е трябвало да може да бъде намерен по всяко време и постоянно да присъства в тази казарма. В случай на необявено предварително пристигане на военната полиция, на проверяващи или на интервенционен екип, той е бил длъжен да отбележи пристигането им в регистрационния формуляр и да изпълнява задачите, поставени му от висшестоящите.

18.

За тези периоди Република Словения (Министерство на отбраната) му е начислявала осем часа работно време на ден дежурство и е заплащала на В.К. нормално възнаграждение за тези осем часа. Останалите часове са били отчитани не като работно време, а като време, през което е бил на разположение на работното място. Заинтересованото лице е получавало за тези часове обезщетение за времето на постоянно разположение, равняващо се на 20 % от това възнаграждение.

19.

В.К. подава иск пред Delovno in socialno sodišče v Ljubljani (Първоинстанционен съд по трудови и социалноосигурителни спорове Любляна, Словения) срещу Република Словения (Министерство на отбраната), с който иска часовете на разположение, през които е осъществявал дежурства за периода между февруари 2014 г. и юли 2015 г. да му бъдат заплатени като извънреден труд ( 6 ). Заинтересованото лице поддържа, че в съответствие с Директива 2003/88 тези часове трябвало да се отчитат и съответно заплащат в тяхната цялост като работно време, тъй като във всеки един момент е трябвало да присъства на работното си място или в казармата на разположение на работодателя си и е отделен от дома и семейството си.

20.

С решение от 26 септември 2016 г. Delovno in socialno sodišče v Ljubljani (Първоинстанционен съд по трудови и социалноосигурителни спорове Любляна, Словения) отхвърля иска на В.К. Според този съд Република Словения (Министерство на отбраната) правилно е изчислила възнаграждението на заинтересованото лице в съответствие със Закона за отбраната, според който времето на разположение на работното място или на определено място като цяло не се включва в работното време. Следователно за спорните часове В.К. имал единствено право на обезщетението за времето на разположение, което му е било изплатено.

21.

В.К. подава въззивна жалба пред Višje delovno in socialno sodišče v Ljubljani (Апелативен съд по трудови и социалноосигурителни спорове Любляна, Словения). С решение от 4 май 2017 г. този съд отхвърля въззивната жалба на заинтересованото лице и потвърждава решението на първоинстанционния съд. Въззивният съд счита по-специално че Законът за отбраната не противоречи на Директива 2003/88/ЕО, тъй като в съответствие с член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 тези две директиви не се прилагат, когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, в частност въоръжените сили, неизбежно влизат в конфликт с тях, както е в случая със службата в словенската армия.

22.

Впоследствие В.К. подава ревизионна жалба срещу въззивното решение пред Vrhovno sodišče Republike Slovenije (Върховен съд на Република Словения). При тези обстоятелства тази юрисдикция решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

23.

Настоящото преюдициално запитване от 10 септември 2019 г. постъпва в Съда на 10 октомври същата година. Словенското ( 7 ), германското и френското правителство, както и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда. Същите заинтересовани страни, както и испанското правителство, са представлявани в съдебното заседание за изслушване на устните състезания, проведено на 21 септември 2020 г.

24.

В самото начало следва да се припомни, че Директива 2003/88 ( 8 ) установява поредица от „минимални изисквания“ ( 9 ) в областта на организацията на работното време. По силата на тази директива държавите членки са длъжни да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има по-специално право на минимална продължителност на междудневна почивка от единадесет последователни часа за всеки период от 24 часа (член 3), на почивка по време на работа, когато продължителността на работния ден е повече от шест часа (член 4), на минимална междуседмична почивка без прекъсване от 24 часа за всеки седемдневен период, към които се добавя междудневната почивка от единадесет часа (член 5), на максимална продължителност на седмичното работно време, която не надвишава 48 часа, включително извънредния труд (член 6), и на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици (член 7). Посочената директива съдържа и правила относно продължителността и условията на нощния труд и работата на смени, както и режима на работа ( 10 ).

25.

Основната цел на тези „изисквания“ е да се защитят безопасността и здравето на работниците ( 11 ). Те имат за цел по-специално да гарантират, че работниците разполагат с достатъчна почивка, за да се възстановят от породената от работата им умора. Така посочените изисквания допринасят за предотвратяването на риска вследствие на тази умора работниците да наранят по невнимание себе си, свои колеги или други лица и най-общо за предотвратяването на възможността работниците да увредят здравето си, било в краткосрочен или дългосрочен план ( 12 ). По този начин Директива 2003/88 конкретизира общите принципи, установени с Директива 89/391, която е „рамковата директива“ в областта на здравословните и безопасни условия на труд. Освен това правилата на Директива 2003/88 целят да запазят за работниците период на отдих и свободно време и така да им осигурят известен баланс между професионалния и личния живот ( 13 ).

26.

Съответно посочените „изисквания“ създават ограничения от икономическо и практическо естество за работодателите, включително държавите членки, когато действат в това качество. По-специално функционирането на основните държавни служби, чиято цел е да се отговори на общия интерес и спрямо които на това основание е наложено изискване за непрекъснатост, се усложнява. Всъщност тази непрекъснатост зависи от поставянето на разположение на тези служби на достатъчен брой работещи служители, така че на пръв поглед съществува колизия между стриктното предоставяне на съответните работници на предвидените в Директива 2003/88 права на ограничаване на работното време и на почивки и функционирането на посочените служби.

27.

Тази колизия е особено деликатна в настоящото дело, което има за основа функционирането на въоръжените сили на държавите членки, тоест особено важни институции, изразители на суверенна власт.

28.

В това отношение, както припомнят словенското, испанското и френското правителство, макар че обхватът на поверените им задачи може да варира в различните държави членки, въоръжените сили по принцип представляват съществен елемент от политиката на отбрана на тези държави. Основната им задача е да гарантират целостта на тяхната територия, както и защитата на населението и на институциите им срещу въоръжени нападения. Въоръжените сили като цяло допринасят и за борбата с другите заплахи, които могат да застрашат националната им сигурност. В това отношение те често имат за задача да гарантират безопасността на населението и да оказват подкрепа на гражданските власти при недостиг на ресурси по-специално в случай на природно бедствие или атентат ( 14 ). Въоръжените сили също така гарантират на държавите членки свободата да упражняват суверенитета си в международен план. По-специално те им позволяват да поемат задължения в областта на колективната сигурност в рамките на международните организации, към които принадлежат ( 15 ), а на равнището на Съюза — в рамките на общата политика за сигурност и отбрана ( 16 ). В този контекст въоръжените сили на държавите членки участват в различна степен в насърчаването и поддържането на международния мир и сигурност. Като цяло въоръжените сили представляват последното средство на държавите за защита на тяхната сигурност и на основните им интереси.

29.

Освен това, както подчертават словенското, испанското и френското правителство пред Съда, докато в исторически план тези сили действат основно във „време на война“, в която участва засегнатата държава, а не в „мирно време“, общоприето е, че това разграничение вече не е подходящо в актуалния геополитически контекст. Всъщност, макар непосредствено до границите на държавите членки да няма война в класическия смисъл на думата, развитието на международния тероризъм, нарастването на броя местни или регионални конфликти с различен интензитет в понякога близки до Европа трети страни, възникването на „кибервойната“, предпоставка за която са технологичните трансформации, както и другите фактори на напрежение характеризират трайна нестабилност на международните отношения, изразяваща се в многобройни, разнообразни, „хибридни“ и устойчиви заплахи за сигурността на държавите членки. Следователно политиката им на отбрана, и по-специално въоръжените им сили, трябва да играят постоянна роля и да обхващат и традиционното „мирно време“ ( 17 ).

30.

Тук отново, за да могат да играят непрекъснато и ефективно ролята си, въоръжените сили на държавите членки трябва да разполагат с необходимите човешки ресурси. В този контекст въпросът за организацията на работното време на военните е особено деликатен, тъй като подходите в тази област са различни в държавите членки ( 18 ).

31.

По същество част от държавите членки, включително Германия ( 19 ), Люксембург ( 20 ) и Словения ( 21 ), уреждат в законодателството си дневното и седмично работно време на военнослужещите, както за другите служители в обществения сектор и длъжностни лица, като все пак запазват, предвид спецификата на въоръжените сили, изключения за някои техни дейности, за да се осигури правилното им протичане. Други държави членки, сред които са Испания ( 22 ) и Италия ( 23 ), предвиждат правила за работното време, като същевременно подчиняват военнослужещите на изискване да са на разположение постоянно, като посочват, че в определени случаи интересите на службата надделяват над спазването на посочените правила. Накрая, последната категория държави членки, сред които Франция и Кипър, не предвиждат ограничения за работното време на военнослужещите, тъй като тези държави членки възприемат по-широко схващане за задължението на техните военнослужещи да бъдат на разположение, което схващане по естеството си не допускало каквото и да било ограничаване на това работно време.

32.

По-конкретно, за френското правителство приемствеността и ефикасността на въоръжените сили налагали начин на организация, несъвместим със система като предвидената в Директива 2003/88, основана на индивидуално отчитане на работното време, както и на междудневната и междуседмичната почивка. Правилното изпълнение на възложените им задачи изисквало въвеждането на специфична рамка в областта на организацията на работното време на военнослужещите с достатъчна гъвкавост, за да се съвместят, от една страна, здравето и безопасността на последните, и от друга страна, оперативните изисквания, които имат абсолютен приоритет. Следователно на командването трябвало да се възложи да решава въпросите относно работното време, почивките и отпуските (или по-точно „разрешенията за отпуск“) на военнослужещите в зависимост от тези изисквания, като същевременно следи, доколкото е възможно, за благосъстоянието и безопасността на военните формирования.

33.

Освен това, както подчертава френското правителство, по-специално във Франция наложеното на военнослужещите задължение да бъдат непрекъснато на разположение (наричано по-нататък „принцип на готовност)“, изразяващо ангажираността им да служат по всяко време и на всяко място, се възприема не само като необходим елемент за изпълнението на задачите на въоръжените сили, но и като белег за идентичност, който отличава военните от цивилните. Свързаните с тези задължения постоянни ограничения водели до насрещни престации, изразяващи се в повече отпуски или по-благоприятен режим на ранно пенсиониране в сравнение с другите работници. Често се твърди, че прилагането по отношение на военнослужещите на правилата на Директива 2003/88 би поставило под въпрос този принцип на готовност и по този начин би допринесло за известно „банализиране“ на военната професия, доближавайки я до работата на служителите в гражданския сектор, и така би заличило своеобразния ѝ характер ( 24 ).

34.

Преди да разгледам въпросите, поставени в този контекст от запитващата юрисдикция (раздели Б и В), трябва да се спра накратко на допустимостта им (раздел А).

35.

Припомням, че искането на B.K. срещу Република Словения (Министерство на отбраната) е за заплащане като извънреден труд на часовете „на разположение“, отработени от него в рамките на дежурства, които е давал по време на службата си. Както обаче посочих в точка 25 от настоящото заключение, предвидените в Директива 2003/88 изисквания имат за цел да защитят безопасността и здравето на работниците. Следователно тази директива не урежда по принцип ( 25 ) подобен имуществен въпрос ( 26 ).

36.

От това обаче не следва, че настоящите преюдициални въпроси са недопустими. Всъщност запитващата юрисдикция счита, че за да определи възнаграждението, което е трябвало да бъде изплатено на B.K. за часовете, отработени в рамките на тези дежурства, и съответно да се произнесе по висящия пред нея спор, ѝ е необходимо да установи дали тези часове трябва да се разглеждат в тяхната цялост като „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88. Очевидно тази юрисдикция счита, че въпросите за прилагането на тази директива по отношение на военнослужещите и за квалифицирането по смисъла на посочената директива на отслуженото време, са с преюдициален характер по отношение на въпроса за съществуването на правото на допълнително възнаграждение, изисквано от B.K. При тези обстоятелства е налице очевидна връзка между поставените въпроси и делото по главното производство ( 27 ).

37.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 2003/88 се прилага за „работници или служители, които работят в сектора на отбраната“, и за „военнослужещите“. Според моето разбиране първата категория обхваща втората категория, като същевременно включва и цивилния персонал, нает от словенското Министерство на отбраната ( 28 ). Този въпрос обаче е релевантен за спора в главното производство само по отношение на военнослужещите. Ето защо анализът следва да се съсредоточи върху тази категория лица. Освен това, макар посоченият въпрос да е съсредоточен върху дейността по носене на дежурства във военните съоръжения, извършвана „в мирно време“, най-напред следва да се постави въпросът дали тази директива се прилага общо за военнослужещите, след което евентуално да се провери дали посочената дейност е изключена изрично.

38.

Както посочих във въведението на настоящото заключение, считам, че Директива 2003/88 по принцип е приложима за военнослужещите. Всъщност националните мерки относно организацията на въоръжените сили на държавите членки не са напълно изключени от приложното поле на правото на Съюза (раздел 1). Освен това военните са „работници“ по смисъла на тази директива (раздел 2) и въоръжените сили са част от секторите на дейност, обхванати от нея (раздел 3). Военнослужещите обаче не се ползват от правилата, предвидени в посочената директива, когато участват в някои „специфични дейности“ на въоръжените сили (раздел 4), към които не спадат по принцип дейности като даване на дежурства във военните съоръжения (раздел 5).

39.

В съдебното заседание испанското и френското правителство поддържат, че правилата в областта на организацията на работното време на военнослужещите представляват избор на военна организация, направен от всяка държава членка с цел осигуряване защитата на нейната територия и на нейните основни интереси. Следователно съгласно член 4, параграф 2 ДЕС тези мерки били напълно изключени от правото на Съюза ( 29 ).

40.

Според мен случаят не е такъв поради изложените по-нататък причини.

41.

На първо място, безспорно е, че организацията на въоръжените сили на държавите членки засяга тяхната национална сигурност по смисъла на член 4, параграф 2 ДЕС. В рамките на прилаганата от тях политика за отбрана тези сили представляват един от елементите, гарантиращи тази сигурност ( 30 ). Както обаче се уточнява в посочената разпоредба, националната сигурност остава единствено в рамките на отговорността на всяка държава членка. Това уточнение подчертава, че понастоящем на Съюза не е предоставена никаква компетентност по-специално в областта на отбраната ( 31 ). Следователно в съответствие с изключителната компетентност, с която разполага в това отношение, всяка държава членка трябва да предприеме подходящите за гарантиране на националната си сигурност мерки и в този контекст да предприеме мерките, свързани с организацията на въоръжените си сили.

42.

Тези мерки обаче не са напълно изключени от приложното поле на правото на Съюза. Всъщност съгласно постоянната практика на Съда „единствено фактът, че национална мярка е приета за защита на националната сигурност, не може да доведе до изключване на приложимостта на правото на Съюза и да освободи държавите членки от необходимостта от спазване на това право“ ( 32 ).

43.

Така правото на Съюза, и по-специално актовете на вторичното право за прилагане на политиките, за които Съюзът разполага с компетентност — в социалната област относно равно третиране и т.н. — се прилагат при определените от тях условия a priori и по отношение на националните мерки, свързани с организацията на въоръжените сили, и на това основание могат да поставят определени ограничения, които държавите членки трябва да спазват, когато упражняват своята компетентност в тази област ( 33 ).

44.

Противно на твърденията на френското правителство, решение Dory ( 34 ) не поставя под въпрос това тълкуване. Всъщност от това решение не може да се направи извод, че националните мерки, свързани с организацията на въоръжените сили, са изцяло извън обхвата на правото на Съюза.

45.

Припомням, че делото, по което е постановено посоченото решение, се отнася до германската правна уредба относно задължителната военна служба, запазена за мъжете. За да бъде освободен от това задължение, г‑н Dory поддържа, че тази правна уредба води до дискриминация, основана на пола, по отношение на достъпа до заетост и професионално обучение, която противоречи на Директива 76/207. Всъщност според него изпълнението на военната служба водело за мъжете до забавяне на този достъп — забавяне, което жените не търпят, тъй като те са освободени от такава служба. Съдът приема по същество, че правото на Съюза допуска държава членка да запази задължителната военна служба за мъжете. Мотивите на това решение, разглеждани в светлината на заключението на генералния адвокат Stix-Hackl ( 35 ), отразяват дадените в точки 41—43 от настоящото заключение обяснения. От една страна, решението на Федерална република Германия да осигури личния състав на въоръжените си сили чрез задължителна военна служба само по себе си не е уредено от правото на Съюза — става въпрос единствено за избор на военна организация, която е от изключителната компетентност на всяка държава членка ( 36 ). От друга страна, в случая никакво задължение, произтичащо от правото на Съюза, не ограничава упражняването на тази компетентност. Всъщност връзката между националната правна уредба относно тази служба и забраната за дискриминация, основана на пола, предвидена в Директива 76/207, е твърде непряка, за да може да се приложи тази забрана, тъй като посочената правна уредба има най-много косвено отражение върху достъпа до заетост или до професионално обучение в Германия ( 37 ).

46.

На второ място, безспорно е също така, както изтъква френското правителство, че въоръжените сили са част от „съществените функции на държавата […], които имат за цел да осигуряват нейната териториална цялост и да опазват националната сигурност“ по смисъла на член 4, параграф 2 ДЕС. Съгласно тази разпоредба обаче Съюзът трябва да „зачита“ тези съществени функции на държавата ( 38 ).

47.

Това обаче не означава също че мерките, предприети от държавите членки за организирането на техните въоръжени сили, изобщо не попадат в обхвата на правото на Съюза. Всъщност „зачитането“, което Съюзът дължи на „съществените функции на държавата“, не ограничава приложното поле на това право, а трябва надлежно да се вземе предвид, по-специално при приемането ( 39 ) и тълкуването на актовете на вторичното право като Директива 2003/88, тъй като прилагането на тези актове в съответствие с посочения член 4, параграф 2 не трябва да възпрепятства правилното осъществяване на тези „съществени функции“ ( 40 ).

48.

Накратко, както изтъкват германското правителство и Комисията, правото на Съюза може да се прилага за организацията на работното време на военнослужещите, дори ако този въпрос засяга организацията на въоръжените сили и в това отношение „националната сигурност“, както и „съществените функции на държавата“ по смисъла на член 4, параграф 2 ДЕС. От друга страна, това право не може да се тълкува или прилага по начин, който би засегнал доброто функциониране на въоръжените сили — идея, която ще изложа по-нататък в следващите раздели.

49.

Припомням, че както Директива 2003/88 посочва неколкократно ( 41 ), правилата ѝ са предназначени да се ползват от „работниците“. Според мен професионалните военнослужещи като B.K. безспорно са част от тази категория ( 42 ).

50.

Всъщност съгласно постоянната практика на Съда понятието „работник“ по смисъла на Директива 2003/88 е самостоятелно понятие на правото на Съюза, определено съобразно обективни критерии, които характеризират трудовото правоотношение с оглед на правата и задълженията на съответните лица. В това отношение основната характеристика на трудовото правоотношение е обстоятелството, че през определен период от време лицето предоставя работна сила в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава възнаграждение ( 43 ).

51.

През определен период обаче професионалните военнослужещи предоставят работната си сила, срещу което получават възнаграждение, по-специално своето възнаграждение за военна служба. Освен това военнослужещите са обвързани с императивно изискване за дисциплина, което предполага в частност спазването на правилата за поведение, военни правилници и нареждания на преките ръководители ( 44 ), т.е. — крайна проява на отношението на власт и подчинение, характеризиращо всяко трудово правоотношение.

52.

Уточнявам, че професионалните военнослужещи са „работници“ по смисъла на Директива 2003/88, независимо дали в съответните им държави членки те са обвързани с въоръжените сили по силата на договор или са със статут на служители ( 45 ). Дори когато военните са със статут sui generis по националното право ( 46 ), те трябва да се считат за работници за целите на тази директива ( 47 ).

53.

Както следва от член 1, параграф 3 от Директива 2003/88, приложното поле на тази директива е определено главно чрез препращане към член 2 от Директива 89/391, който описва това на последната директива. Следователно тези два акта по принцип имат едно и също приложно поле ( 48 ), с изключение на факта че, за разлика от Директива 89/391, Директива 2003/88 не обхваща „морските лица“, които специално са предмет на Директива 1999/63. Това изключение обаче е без значение за настоящото дело ( 49 ). От това следва, че за да се определи дали Директива 2003/88 се прилага за военнослужещите, трябва да се провери дали те попадат в приложното поле на Директива 89/391.

54.

Съгласно член 2, параграф 1 от Директива 89/391 тя се прилага „във всички сфери на дейност, както в обществения, така и в частния сектор“, сред които са и дейностите по предоставяне на услуги.

55.

В случая въоръжените сили на държавите членки осъществяват такава дейност, тъй като осъществяват обществена услуга — обществената услуга за отбрана ( 50 ). Следователно тези сили спадат към „сфера на дейност в обществения сектор“, посочена в член 2, параграф 1.

56.

При все това член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 предвижда изключение от приложното поле на тази директива. Съгласно тази разпоредба посочената директива не се прилага, „когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията или някои специфични дейности на службите на гражданска защита, неизбежно влизат в конфликт с нея“. Втората алинея от този параграф обаче уточнява, че в този случай безопасността и здравето на работниците трябва да се осигури във възможно най-висока степен в светлината на целите на същата директива.

57.

Словенското ( 51 ), испанското и френското правителство поддържат, че това изключение, което се прилага чрез препращане за Директива 2003/88, позволява на държавите членки да изключат за постоянно всички военнослужещи от своите въоръжени сили от приложното поле на последната директива ( 52 ).

58.

От своя страна, подобно на германското правителство и Комисията, считам, че член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 не позволява на държавите членки да изключат трайно всички военнослужещи от обхвата на разпоредбите на тази директива или на Директива 2003/88 (раздел а). Според мен това следва от текста и целта на тази разпоредба, като се имат предвид контекстът, в който тя се вписва, както и практиката на Съда, която предоставя полезни насоки.

59.

На първо място, припомням, че текстът на член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 се отнася не до военнослужещите или въоръжените сили като такива, а до „някои специфични дейности“ на тези сили ( 53 ). Следователно критерият, използван от законодателя на Съюза в тази разпоредба, се основава не на принадлежността на военнослужещите към един от „секторите на дейност“ на обществените служби, каквато представляват посочените сили, разглеждани в тяхната цялост. Посочената разпоредба не се отнася и до „дейността“ на въоръжените сили, взета като съвкупност, в смисъла на обществената услуга за отбрана ( 54 ). Този термин обозначава по-конкретно „задължения“ или, казано с други думи, „задачи“, изпълнявани от военнослужещите в рамките на техните функции. Става въпрос обаче не за всички задачи, изпълнявани от военнослужещите, а само за „някои“„специфични“ задачи ( 55 ).

60.

На второ място, припомням, че член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 позволява да се дерогират по общ начин правилата на тази директива, а оттам и тези на Директива 2003/88, когато „особеностите“ на съответните задачи, включително на задачите на въоръжените сили, неизбежно „влизат в конфликт“ с прилагането на тези правила — или, с други думи, когато тези задачи не биха могли да се изпълняват правилно, ако се прилагат посочените правила.

61.

Както Съдът вече е отбелязал, тази разпоредба следователно има за цел да отчете необходимостта от някои задачи от общ интерес, които спадат към „съществените функции на държавата“ ( 56 ), предвидени в член 4, параграф 2 ДЕС, сред които са някои задачи, изпълнявани от военните. Очевидно намерението на законодателя на Съюза е било да гарантира, че Директива 89/391 не налага рамка, възпрепятстваща успешното осъществяване на тези задачи ( 57 ). Както изтъква френското правителство, по този начин член 2, параграф 2, първа алинея от тази директива гарантира „зачитането“ от Съюза на тези „съществени функции“, към които спадат въоръжените сили ( 58 ), и поради това трябва да се тълкува в светлината на посочения член 4, параграф 2.

62.

На трето място, не трябва обаче да се забравя значението на индивидуалните права, които член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 позволява да бъдат дерогирани. В това отношение общите принципи и изискванията в областта на здравето и безопасността на труда, предвидени в Директиви 89/391 и 2003/88, са предназначени да предоставят минимални гаранции, от които се ползва „всеки работник“ единствено поради този статут, без значение от сектора на дейност, в който той упражнява функциите си ( 59 ). Така приложното поле на тези директиви нарочно е определено по много широк начин. Това широко приложно поле освен това съответства на предоставената на Съюза компетентност ( 60 ). Подобряването на условията на живот и труд и тяхното прогресивно хармонизиране е дори цел на Съюза ( 61 ). Поради това Съдът многократно е постановявал по-специално че предписанията на Директива 2003/88 в областта на максималната продължителност на труда и минималната продължителност на почивката или пък на платения годишен отпуск представляват „особено важна социалноправна норма на Съюза“ ( 62 ). Освен това здравето и безопасността на труда, правото на справедливи условия на труд, правото на разумни граници на работното време и правото на почивка са въздигнати до ранг на основни права в различни международни правни актове ( 63 ), а в правото на Съюза — в Хартата на Общността за основните социални права на работниците от 1989 г. ( 64 ) и в член 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз — които също се прилагат по отношение на „работниците“ като цяло, включително военнослужещите ( 65 ).

63.

В този контекст, както Съдът е постановил, изключението, предвидено в член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391, трябва да се тълкува така, че приложното му поле да бъде сведено до „стриктно необходимото за опазване на интересите, които то позволява да бъдат закриляни от държавите членки“ ( 66 ).

64.

Несъмнено, както изтъква френското правителство, член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 във връзка с член 4, параграф 2 ДЕС според мен оставя на всяка държава членка свобода на преценка, за да определи какво според нея в националния ѝ контекст е „стриктно необходимо“ за осъществяване на поверените на въоръжените сили задачи и по този начин — за опазването на националната сигурност и за доброто осъществяване на техните „съществени функции“ ( 67 ).

65.

Всъщност, както припомнят словенското, германското и френското правителство, държавите членки имат различни структури на въоръжените си или, които се обясняват с исторически причини ( 68 ), с географското им положение и по-общо, със специфичните заплахи, пред които всяка от тях е изправена. Освен това някои от тях са поели по-обременителни международни задължения, които изискват от тях да поемат специфични отговорности в областта на поддържането на международния мир и сигурност и поради това отговарят на по-високите критерии за военен капацитет ( 69 ). Тези разлики неизбежно се отразяват в известна степен върху организацията на въоръжените сили и военните условия във всяка държава членка.

66.

При все това член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391, дори във връзка с член 4, параграф 2 ДЕС, не би могъл да предостави на държавите членки правомощието да дерогират разпоредбите на тази директива или на Директива 2003/88, позовавайки се единствено на интересите на своята национална сигурност. Според мен държава членка, която се позовава на това изключение, трябва да докаже, че е „стриктно необходимо“ да прибегне до него. Следователно тя трябва да докаже, че нуждата да се защитят тези интереси не би могла да бъде постигната чрез прилагането по отношение на военнослужещите ѝ на правилата, предвидени в едната и/или другата от тези директиви ( 70 ).

67.

В този контекст словенското, испанското и френското правителство твърдят по същество, че всички задачи, поверени на въоръжените сили в съответствие с решителната им роля за националната сигурност ( 71 ), трябвало да се упражняват непрекъснато. По-специално последните трябвало да са в състояние по всяко време да реагират на заплахи за националната сигурност. Следователно военнослужещите трябвало да бъдат постоянно на разположение на въоръжените сили, за да се гарантира тяхната способност за незабавни действия. Освен това както успехът на такива действия, така и необходимостта да се защитят самите военнослужещи предполагали те да бъдат надлежно обучавани и тренирани. Това обаче изисквало дерогация от правилата на Директива 2003/88 ( 72 ). Френското правителство добавя, че изискването за непрекъснатост се проявява и в рамките на мисиите за предотвратяване и предвиждане на заплахи, като военнослужещите били мобилизирани непрекъснато, поне в някои държави членки, за осигуряването на въздушната отбрана и отбраната на границите на националната територия или пък в рамките на дейности по наблюдение. Тази непрекъснатост била още по-наложителна в актуалния геополитически контекст ( 73 ).

68.

Според мен не може да се отрече, че въоръжените сили са подчинени на особено императивно изискване за непрекъснатост. При това положение непрекъснатостта и степента, в която тя изисква работниците да са на разположение, не са присъщи само на тези сили. Всъщност всяка обществена служба трябва да функционира непрекъснато и редовно ( 74 ).

69.

Въпреки че изискването за непрекъснатост на държавните служби, които действат по-специално в областите на общественото здраве, безопасност и ред, може да обоснове лишаването на техния персонал от някои права, признати на работниците, като правото на стачка ( 75 ), Съдът многократно е постановявал, че това изискване по принцип не е пречка за прилагането на разпоредбите на Директиви 89/391 и 2003/88 по отношение на съответните лица ( 76 ).

70.

Всъщност следва да се припомни, на четвърто място, че според постоянната практика на Съда, макар тези служби да трябва да се справят със събития, които по дефиниция не са предвидими, дейностите, които те извършват при нормални условия и които впрочем отговарят на възложените им задачи, все пак могат да бъдат организирани предварително, включително що се отнася до предотвратяването на рисковете за безопасността и/или здравето, както и за работното време на персонала ( 77 ). С други думи, Съдът счита, че изискването за непрекъснатост на функционирането на посочените услуги по принцип може да бъде гарантирано при спазване на правилата на Директиви 89/391 и 2003/88, по-специално като се планират дейностите и се въведе механизъм на ротация на личния състав, и че ограниченията, до които води това планиране за работодателя, се преценяват с по-малко значение в сравнение с правата на здраве и безопасност на съответните работници ( 78 ).

71.

Съгласно тази съдебна практика положението е различно, когато тези дейности се развиват в „извънредни обстоятелства“ като природни или технологични бедствия, атентати или големи аварии. В този случай прилагането на член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 по отношение на службите, които извършват дейност в областта на общественото здраве, безопасността и реда, е обосновано за Съда. Съдът признава, че правилното изпълнение, и по-специално непрекъснатостта на техните задачи, би било застрашено, ако трябва да бъдат спазени всички изисквания, установени в Директиви 89/391 и 2003/88. Той признава също че тези обстоятелства могат да изложат работниците на рискове, които не са незначителни, що се отнася до тяхната безопасност и/или здравето им, и че не би било разумно да се наложи на работодателя, що се отнася до засегнатите работници, ефективна превенция на професионалните рискове, както и планиране на работното време, което спазва посочените правила ( 79 ).

72.

Макар че според мен тази съдебна практика трябва да се адаптира по отношение на военнослужещите, както ще обясня в точка 78 и сл. от настоящото заключение, от нея все пак следва, че само по себе си изискването за непрекъснатост на функционирането на въоръжените сили не доказва необходимостта да се изключи постоянно за всички военнослужещи възможността да се ползват от правилата на Директива 2003/88 или от тези на Директива 89/391.

73.

Това тълкуване не се поставя под въпрос от решение Sindicatul Familia Constanţa и др. ( 80 ), в което Съдът постановява, че не е изключено „някои конкретни дейности на обществените служби, дори когато се извършват при нормални условия, да имат толкова специфични характеристики, че естеството им неизбежно да влиза в конфликт с планиране на работното време, съобразено с наложените от Директива 2003/88 изисквания“ ( 81 ).

74.

Всъщност според мен от това решение не може да се направи извод, че всички военнослужещи могат да бъдат постоянно изключени от приложното поле на правилата на тази директива. Съображенията на посоченото решение трябва да бъдат разгледани в контекста на делото, по което е постановено това решение. Припомням, че то се отнася до длъжността на приемния родител, която за такъв родител се състои в непрекъснато и продължително приемане в своя дом и семейство на дете, което е особено уязвимо. Съдът обаче отбелязва, че би било несъвместимо с поверената на приемните родители задача да им се предостави правото да се отделят на равни интервали от поверените им деца след определен брой часове положен труд или по време на дните на междуседмична почивка или годишен отпуск. Също така не би било разумно да се въведе ротационна система между приемните родители, тъй като подобна система би застрашила по-специално връзката между всеки такъв родител и детето, за което се грижи ( 82 ).

75.

Накратко, разглежданата в посоченото решение хипотеза е много особена, тъй като по принцип дейността може да се изпълнява само от един и същ работник. Следователно тази хипотеза не може да се приложи за всички военнослужещи на държава членка. Докато въоръжените сили като „колектив“ трябва да упражняват дейността си непрекъснато, това при всички обстоятелства не се отнася до всеки един от военнослужещите от техния състав ( 83 ).

76.

При това положение, както ще обясня в точка 86 и сл. от настоящото заключение, към някои от извършваните от военнослужещите дейности поради естеството им действително не са приложими нормите на Директива 2003/88. Решение Sindicatul Familia Constanţa и др. ( 84 ) също би могло да обоснове трайното изключване на определени военнослужещи от приложното поле на тази директива. Всъщност, както изтъква по същество Комисията в съдебното заседание, някои военнослужещи могат да изпълняват висококвалифицирани функции или изискващи висока степен на поверителност, което предполага, че те трудно могат да бъдат заместени ( 85 ). Не може също така да се изключи, че някои от елитните части, които са например част от специалните сили на държавите членки, са единствените, които притежават определени компетентности и са силно специализирани в някои видове задачи, така че техните членове също така трудно могат да се заместят ( 86 ).

77.

От изложените по-горе съображения следва, че член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 не позволява на държавите членки да изключат за постоянно всички военнослужещи от правилата на тази директива или от правилата на Директива 2003/88 ( 87 ). Тези две директиви по принцип са приложими и за военнослужещите ( 88 ). От тях са изключени само някои „специфични дейности“ на въоръжените сили, чиито особености неизбежно влизат в конфликт с прилагането на правилата на тези две директиви.

78.

Следователно, както изтъква германското правителство, за целите на прилагането на посочените директиви трябва да се направи разграничение между различните дейности, упражнявани от военнослужещите ( 89 ). В това отношение, макар, както посочих по-горе, да е необходимо да се адаптира по отношение на последните съществуващата практика на Съда, в която се прави разграничение между „нормални условия“ и „извънредни обстоятелства“, тя все пак дава полезни насоки.

79.

В самото начало уточнявам, че не става въпрос за противопоставяне на дейностите, извършвани от военнослужещи в „мирно време“, на тези, извършвани от тях във „военно време“.

80.

Разбира се, в случай на обявена война от страна на държава членка или на сериозно международно напрежение, което създава заплаха за война, тази държава членка очевидно има основание при такива „извънредни обстоятелства“ да дерогира Директиви 89/391 и 2003/88. Предвиденото в член 2, параграф 2 от първата директива изключение обаче не може да се ограничи до подобна хипотеза ( 90 ). В това отношение се присъединявам към представляваните пред Съда правителства, които твърдят, че противопоставянето между „мирно време“ и „военно време“ вече не е решаващо за функционирането на въоръжените сили в сегашния геополитически контекст ( 91 ).

81.

Всъщност според мен, както предлага германското правителство, трябва да се проведе разграничение между „нормалната служба“, за която се прилагат Директиви 89/391 и 2003/88 (раздел б), от същинските „специфични дейности“ на въоръжените сили, по-специално тези, извършвани в рамките на военните операции и на оперативната подготовка, които са изключени от тези директиви (раздел в). По принцип такова тълкуване според мен позволява балансирано съвместяване, от една страна, на изискванията на тези две директиви, и от друга, опазването на националната сигурност на държавите членки, както и доброто функциониране на техните „съществени функции“ по смисъла на член 4, параграф 2 ДЕС (раздел г). Не може обаче да се изключи възможността държава членка да докаже, че специфичните изисквания, на които са подложени нейните въоръжени сили, обосновават в още по-голяма степен дерогация от Директива 2003/88 (раздел д).

82.

Както изтъква германското правителство, военнослужещите извършват ежедневно при „нормални условия“ голям брой дейности, често идентични или сходни с дейностите, възложени на цивилните служители от обществения сектор, и които в сравнение с последните дейности нямат по-изразена „особеност“, която неизбежно влиза в конфликт с прилагането на правилата на Директиви 89/391 и 2003/88. Следователно те трябва да се третират по един и същ начин от гледна точка на тези директиви. Всъщност няма основания военнослужещите да бъдат изложени в по-голяма степен от цивилните служители на опасност за здравето или за сигурността им при това положение.

83.

В това отношение, когато военнослужещите изпълняват обикновените си задачи, независимо дали това са задачи по поддръжка, администриране, обучение или — както ще разгледам подробно в точки 102 и сл. от настоящото заключение — дейности по дежурство, по охрана и надзор на обичайното им място по назначение, тези задачи могат да бъдат предварително организирани, включително що се отнася до предотвратяването на рисковете за безопасността и/или здравето, както и за работното време на личния състав. Освен това, както изтъква германското правителство, ограниченията, свързани с разполагаемостта на личния състав, за да се осигури непрекъснатост на службата, по принцип не са непреодолими.

84.

В подобна хипотеза, от една страна, работодателят трябва да спазва установените в Директива 89/391 общи принципи — да предотвратява професионалните рискове, да оценява рисковете, които не могат да бъдат избегнати, да се бори с рисковете при източника им, да адаптира работата към изискванията на военната служба и т.н. ( 92 ).

85.

От друга страна, се прилагат и правилата, установени в Директива 2003/88 в областта на работното време. По-специално трябва да се определи дневното и седмично работно време за военнослужещите, което да спазва определените в последната директива предели. Тя обаче предвижда възможност за конкретни дерогации, които, противно на твърденията на френското правителство, са релевантни за „нормалната служба“ на военнослужещите. Имам предвид по-специално член 17, параграф 3, букви б) и в) от посочената директива, който позволява да се дерогират различни предвидени в нея права ( 93 ), съответно за „дейности по охрана и надзор, които изискват постоянно присъствие с цел опазване на имущество и лица“ и за „дейности, свързани с непрекъснато обслужване“. Фактът, че военнослужещите не са изрично посочени в тази разпоредба, е без значение в това отношение, тъй като изброяването на работници и дейности е само примерно ( 94 ). Тези дерогации предлагат допълнителна гъвкавост, за да се осигури непрекъснатост на службата ( 95 ), както отбелязва Комисията в съдебното заседание.

86.

Очевидно съществуват „специфични дейности“ на въоръжените сили, чиито „особености“ неизбежно влизат в конфликт с прилагането на правилата, предвидени в Директиви 89/391 и 2003/88. В това отношение въоръжените сили представят, както подчертават представляваните пред Съда правителства, безспорна „специфика“, по-специално по отношение на полицията или пожарникарите, които Съдът досега е разглеждал в практиката си, когато става въпрос за значителна част от задачите, възложени на посочените сили.

87.

Според мен тези „специфични дейности“ включват, на първо място, задачите, изпълнявани от въоръжените сили в рамките на военните операции. Всъщност разгръщането на тези сили в рамките на подобни операции спада по принцип към „извънредните обстоятелства“ ( 96 ). Макар такива операции да са в центъра на обществените услуги, възложени на посочените сили, очевидно е, че когато военнослужещите са разположени например в трета страна, в рамките на операция по „управление на криза“, техните задачи не се поддават на ефективна превенция на професионалните рискове ( 97 )и на планиране на работното време, съобразени с правилата на Директиви 89/391 и 2003/88 ( 98 ). Най-напред, както изтъква германското правителство, осигуряването на непрекъснатостта на изпълнението на тези задачи в рамките на такива операции се съпътства от специфични военни ограничения, тъй като командването трябва да организира тази непрекъснатост, като се основава на наличието на много ограничени човешки и материални ресурси. Това предполага сътрудничеството на всички използвани единици, и както изтъква френското правителство, управлението на времето може да бъде само колективно. На следващо място, планирането на задачите е особено трудно, тъй като те зависят от поведението на евентуален противник или от други, по-специално свързани с околната или географската среда обстоятелства, по отношение на които работодателят може окаже малко или никакво влияние. Накрая, и най-вече, правата на военнослужещите на безопасни и здравословни условия на труд, включително за ограничаване на работното време, не биха могли да имат предимство пред оперативните изисквания, тъй като в противен случай би се застрашило правилното осъществяване на същите тези дейности. В този контекст военнослужещите трябва да бъдат на разположение и да изпълняват пълноценно задълженията си ( 99 ).

88.

Според мен същото се отнася по принцип както до външните операции — хипотезата на разполагане на военнослужещи в чужбина, посочена в предходната точка — така и за вътрешните операции — разполагане на военнослужещите от държава членка на собствената ѝ територия. Всъщност в това отношение следва да се има предвид изключителната роля на въоръжените сили. По принцип военнослужещите обикновено се търсят по този начин и тук само в случай на „извънредни обстоятелства“. Въоръжените сили се призовават да подсилят ресурсите, създадени от гражданските власти, когато поради „изключителни събития“, като природни бедствия или терористични атентати, настъпили или предстоящи, гражданските средства вече не са достатъчни и е необходимо да се приемат също толкова извънредни мерки, за да се осигурят общественият ред и опазването на общността ( 100 ). При тези обстоятелства не може да се изисква, що се отнася до участващите военнослужещи, превенция на професионалните рискове, както и планиране на работното време, съобразени с правилата на Директиви 89/391 и 2003/88 ( 101 ).

89.

На второ място, „специфичните дейности“ на въоръжените сили според мен включват първоначалното обучение, тренировки и учения, осъществявани от военнослужещите за оперативна подготовка. Според мен, макар тези дейности да се извършват при „обичайните условия в съответствие с възложените задачи“ ( 102 ) на въоръжените сили, считам, че те имат „толкова специфични характеристики“, че тяхното естество не допуска прилагането на разпоредбите на Директиви 89/391 и 2003/88 ( 103 ). Всъщност въоръжените сили трябва не само да защитават националната сигурност или основните интереси на държавите членки, по-специално в рамките на военни операции, но и да се подготвят за това. Както обаче подчертават словенското и френското правителство, както за успеха на операциите, така и за сигурността на самите военнослужещи, тази подготовка трябва да се извършва при условия, които възможно най-точно пресъздават условията, с които военнослужещите биха могли да се сблъскат в случай на участие във военна операция. В този контекст те трябва да бъдат подготвени за умората, колективната дисциплина, насилието на противника и за полеви условия на труд. Следователно първоначалното обучение, тренировките и ученията им трябва да могат да се извършват както денем, така и нощем, понякога за продължителни периоди — без по-специално да бъдат прилагани предвидените в Директива 2003/88 правила относно времето за почивка и нощен труд ( 104 ).

90.

На трето място, считам, че в съответствие със свободата на преценка, която трябва да им бъде призната ( 105 ), държавите членки би трябвало да могат да определят в националното си право други дейности на въоръжените сили, които са изключени от правилата на Директиви 89/391 и 2003/88, при условие че тези дейности са „специфични“, и ако те докажат, че това е „стриктно необходимо“ за доброто осъществяване на въпросните дейности ( 106 ).

91.

По-конкретно, по време на участието на военнослужещите във всички тези „специфични дейности“ правилата на Директиви 89/391 и 2003/88 временно не са приложими ( 107 ). В съответствие с член 2, параграф 2, втора алинея от Първата директива обаче държавите членки са длъжни да гарантират, доколкото е възможно, безопасността и здравето на съответните военнослужещи, като вземат предвид, от една страна, целите на тази директива, и от друга страна, оперативните изисквания.

92.

Подчертавам също, че на практика следва да се даде възможността всяка държава членка да прецени дали е изправена пред „извънредни обстоятелства“, които оправдават използването на нейните военнослужещи в рамките на военна операция — и по този начин да се отклони от Директиви 89/391 и 2003/88. Единствено държавите членки следва да преценят дали са застрашени съществените им интереси или международният мир и да определят необходимата реакция. Решението за разполагане на въоръжените сили за операция е военен избор, който сам по себе си не попада в обхвата на правото на Съюза. Следователно правата на здраве и безопасност, признати на военнослужещите с Директиви 89/391 и 2003/88, не могат да засегнат подобно решение ( 108 ). В този контекст не изключвам по-специално възможността някои държави членки да счетат, с оглед на атентатите, от които са пострадали неотдавна, и по-общо на анализите на своите разузнавателни служби, че са изправени пред терористична заплаха от „извънредно“ високо ниво, което оправдава използването на военнослужещите във вътрешна операция на тяхната територия.

93.

Тълкуването, което предлагам на член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391, според мен позволява балансирано съвместяване, от една страна, на правото на безопасни и здравословни условия на труд, включително ограничаване на работното време, признато на военнослужещите като работници, от тази директива и от Директива 2003/88, и от друга страна, на изискванията, присъщи на въоръжените сили ( 109 ).

94.

Според мен това тълкуване по-специално гарантира, че военнослужещите разполагат с достатъчна почивка в съответствие с преследваната от Директива 2003/88 цел ( 110 ), когато нарушенията на правилата в тази област не са абсолютно необходими, което допринася те да извършват още по-ефикасно „специфичните дейности“, за които е наложително тяхното пълно разположение и участие ( 111 ).

95.

Освен това се съмнявам, че посоченото тълкуване действително поставя под въпрос принципа на готовност ( 112 ) на военнослужещите, уреден по-специално във френското право — принцип, който според френското правителство се отнася до „националната идентичност“ на Френската република по смисъла на член 4, параграф 2 ДЕС, тъй като позволява „необходимата свобода на разполагане на въоръжените сили“, която е с ранг на конституционна норма в правния му ред ( 113 ).

96.

Всъщност, дори да се предположи, че този принцип на готовност действително може да попадне в обхвата на понятието „национална идентичност“ ( 114 ), тълкуването, което предлагам в настоящото заключение, е достатъчно гъвкаво, за да не възпрепятства „специфичните дейности“ на въоръжените сили, по-специално военните операции. Това тълкуване следователно не пречи на Френската република или на другите държави членки да разполагат свободно с армията си. То не поставя под въпрос нито факта, че в тези рамки даден военнослужещ може да бъде използван „по всяко време и навсякъде“, ако компетентните органи считат това за необходимо, нито факта, че по време на подобни операции оставането на разположение и ангажираността на военнослужещите трябва да бъдат пълноценни ( 115 ).

97.

В обобщение, предлаганото от мен тълкуване означава, че съгласно член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 военнослужещите по принцип попадат под действието на правилата на тази директива и на Директива 2003/88. Те обаче временно са изключени от него, когато упражняват някои „специфични дейности“ на въоръжените сили, по-специално в рамките на военни операции, както и на обучението, тренировките и ученията, необходими за оперативната подготовка. Освен това, както посочих в точка 76 от настоящото заключение, тази разпоредба позволява някои военнослужещи да бъдат изключени за постоянно от правилата на последната директива ( 116 ).

98.

Френското правителство обаче поддържа, че държава членка би трябвало да има право да изключи за постоянно за всички военнослужещи от състава на въоръжените си сили възможността да се ползват от правилата на Директива 2003/88, когато, подобно на Френската република, тя поема „големи международни отговорности в областта на опазването на мира и сигурността“ и че следователно равнището ѝ на военна ангажираност е „структурно по-високо от това на други държави“.

99.

В това отношение отбелязвам, че по принцип Съдът проявява предпазливост по отношение на доводите, че императивните изисквания, свързани с националната сигурност, и по-специално с отбраната на държава членка, могат да обосновават възможността тя напълно и трайно да дерогира правната уредба на Съюза. По правило той изисква повече специфика, като логика за претегляне на интересите и за пропорционалност ( 117 ). Освен това припомням, че самият текст на член 2, параграф 2, първа алинея от Директива 89/391 се отнася само до „някои специфични дейности“ на въоръжените сили, а не до тези въоръжени сили като цяло.

100.

При това положение мога да приема, че за държава членка, която поради особените си международни задължения постоянно разполага с определен брой военнослужещи в епицентъра на външни военни операции, а и на собствената си територия като противодействие на терористичната заплаха, на която тя е мишена, трябва непрекъснато да осигурява някои присъщи за нея поради геополитическата ѝ ситуация възпиращи мисии —Франция по-специално е единствената държава членка, след като Обединеното кралство напусна Европейския съюз, която разполага с ядрено оръжие — като тези дейности се добавят към другите военни дейности, прилагането на правилата на Директива 2003/88 дори за част от военнослужещите, участващи в тези дейности, може да се окаже изключително сложно. По-специално не може да се изключи, че специфичните ограничения, произтичащи от тези многобройни задължения и дейности, налагат изискване за военнослужещите да са в още по-голяма степен на разположение. Освен това припомням, че самият Договор за ЕС признава особеното положение в областта на отбраната на някои държави членки, част от които очевидно е Френската република ( 118 ). Следователно не може напълно да се изключи, че поради тези особени обстоятелства и предвид свободата на преценка, която следва да се признае на държавите членки ( 119 ), една от тях може да докаже необходимостта от дерогиране на тази директива в по-голяма степен от посочената в настоящото заключение, като например изключи за постоянно значителна част от своите въоръжени сили от тази директива, като периодично преразглежда необходимостта от подобно общо изключване.

101.

Не е необходимо обаче в настоящото дело да се приема окончателна позиция по този въпрос. По него трябва да се произнесат националните юрисдикции и евентуално Съдът в рамките на преюдициално запитване или на иск за установяване на неизпълнение на задължения.

102.

Що се отнася до дейността по дежурство във военни съоръжения, извършвана от B.K., която конкретно е предмет на първия въпрос на запитващата юрисдикция, последната следва да провери дали тя попада в обхвата на „нормалната служба“, за която се прилагат правилата на Директива 2003/88, или на „специфичните дейности“ на въоръжените сили, които неизбежно влизат в конфликт с тези правила. Все пак считам за полезно да ѝ се предоставят някои уточнения, за да може тя да се произнесе.

103.

В това отношение съгласно предоставените от словенското правителство обяснения дейността по дежурство представлява задача за защита на военните съоръжения и на други стратегически сгради, разположени на словенска територия, поверена на въоръжените сили. Отново, тази дейност трябва да се упражнява непрекъснато. Както посочих обаче, това изискване за непрекъснатост не е непременно пречка за планиране, което отговаря на изискванията на Директива 2003/88, стига това дежурство да представлява обикновена задача на словенските военнослужещи. Положението би било различно, ако това дежурство се вписва в „извънреден“ контекст — по-специално военна операция, целяща да отговори на настояща или непосредствена заплаха за националната сигурност.

104.

В случая запитващата юрисдикция подчертава, че конкретно B.K. извършва тази дейност по дежурство всеки месец в рамките на обичайната си работа. Не се твърди, че тази дейност е продиктувана от специална потребност, свързана със сигурността, в рамките на „изключителен“ контекст. Следователно, освен ако запитващата юрисдикция не установи друго ( 120 ), изглежда, че тази дейност по даване на дежурство е част от „нормалната служба“ и следователно се прилага Директива 2003/88 ( 121 ).

105.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на първия въпрос, че член 1, параграф 3 от Директива 2003/88 във връзка с член 2, параграф 2 от Директива 89/391 трябва да се тълкува в смисъл, че военнослужещите по принцип попадат в приложното поле на тези две директиви. Те обаче са изключени от него, когато осъществяват някои „специфични дейности“ на въоръжените сили, чиито особености неизбежно влизат в конфликт с прилагането на правилата на тези две директиви. Дейността по дежурство във военните съоръжения не е част от тях.

106.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, точка 1 от Директива 2003/88 допуска национална правна уредба, която предвижда, че периодът, през който по време на дежурство военнослужещият е бил длъжен да присъства в казармата, където е назначен, на разположение на висшестоящите си, без да извършва реална работа, не се отчита и заплаща като работно време.

107.

Според моето разбиране, в словенското право част от дейността по дежурство, извършвана от военнослужещите, се състои именно от период на „разположение на работното място“. В този контекст военнослужещият е длъжен да остане на разположение на висшестоящите си на мястото, където е назначен или на друго определено от работодателя място, за да може да изпълни незабавно възложените му от последния задачи. Този период не се отчита като работно време, а военнослужещият има право само на обезщетение за времето на постоянно разположение, определено в размер на 20 % от основната часова ставка на основната заплата.

108.

В това отношение, на първо място, е ясно, че с оглед на постоянната практика на Съда такъв период на „постоянно разположение на работното място“ трябва да се квалифицира като „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88. Всъщност съгласно тази съдебна практика всеки период, през който работникът е длъжен да присъства физически на определено от работодателя място и да остане на разположение на последния, за да може в случай на нужда незабавно да предостави услугите си, трябва да се квалифицира като такова време ( 122 ).

109.

При това положение, на второ място, следва да се подчертае, че член 2, точка 1 не предоставя сам по себе си права на работниците. Той трябва да се разглежда във връзка с една от препоръчителните разпоредби на Директива 2003/88, като например член 3 от тази директива, който предвижда право на дневна почивка, или член 6 от нея, предвиждащ максималната продължителност на седмичното работно време да не надвишава 48 часа.

110.

Както обаче посочих в точки 35 и 36 от настоящото заключение, Директива 2003/88 не се отнася до възнаграждението на работниците. Нито една разпоредба от тази директива не налага на държавите членки да определят дадено равнище на заплащане за времето „на разположение на работното място“, което трябва да се квалифицира като „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от посочената директива. Следователно всяка държава членка е свободна да плаща възнаграждение за тези периоди по своя преценка.

111.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на втория въпрос, че член 2, точка 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че за целите на прилагането на предвидените в нея правила в областта на здравето и безопасността периодът, през който по време на дежурство военнослужещият е бил длъжен да присъства в казармата, където е назначен, на разположение на висшестоящите си, без да извършва реална работа, трябва да се счита в своята цялост за „работно време“ по смисъла на тази разпоредба. За сметка на това посочената разпоредба допуска национално законодателство, което, само за целите на дължимото на военнослужещия възнаграждение, отчита по различен начин този период.

112.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на въпросите на Vrhovno sodišče Republike Slovenije (Върховен съд на Република Словения), както следва: