–

за JZ, от L. Marczingós, ügyvéd,

–

за OTP Jelzálogbank Zrt., OTP Bank Nyrt. и OTP Faktoring Követeléskezelő Zrt., от A. Lendvai, ügyvéd,

–

за унгарското правителство, от М. Z. Fehér и K. Szíjjártó, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от L. Havas и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между JZ и OTP Jelzálogbank Zrt., OTP Bank Nyrt. и OTP Faktoring Követeléskezelő Zrt. (наричани по-нататък заедно „OTP Jelzálogbank и др.“) във връзка с искане за обявяване на недействителността на договори за заем поради неравноправния характер на някои техни клаузи.

3

Съгласно тринадесето съображение от Директива 93/13:

„като има предвид, че законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки, определящи пряко или непряко условията в потребителски договори, се предполага да не съдържат неравноправни клаузи; като има предвид, че следователно не е необходимо да се включват условия, които отразяват задължителни [законови или подзаконови] разпоредби, както и принципите или разпоредбите на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна; като има предвид, че в този смисъл изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 също включва правила, които според правните норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящи се страни“.

4

Член 1, параграф 2 от тази директива предвижда:

„Договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, или принципи на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна, по-специално в областта на транспорта, не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.

5

Член 3 от посочената директива има следното съдържание:

„1.   В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, [тя] се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

2.   Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия.

[…]“.

6

Член 4, параграф 2 от същата директива гласи:

„Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието [между] цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

7

Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

8

Съгласно член 1, параграф 1 от Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvény (Закон № XXXVIII от 2014 г. за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд, Унгария) за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с договорите за заем между финансови институции и потребители; наричан по-нататък „Закон DH 1“):

„Този закон се прилага по отношение на договорите за заем, сключени с потребители между 1 май 2004 г. и датата на влизане в сила на настоящия закон. За целите на прилагането на този закон „договор за заем, сключен с потребител“, е всеки сключен между финансова институция и потребител договор за заем или лизинг, основан на чуждестранна валута (регистриран или отпуснат в чуждестранна валута и погасяван в унгарски форинти) или на унгарски форинти, ако в общите договорни условия или в договорни условия, които не са индивидуално договорени, е включена клауза като посочената в член 3, параграф 1 или член 4, параграф 1“.

9

Съгласно член 3, параграфи 1 и 2 от този закон:

„1.   Клауза на договор за заем, сключен с потребител, по силата на която финансовата институция прилага курс „купува“ при отпускането на средствата, предназначени за придобиването на вещта, с оглед на което е сключен договорът за заем или лизинг, а за погасяването прилага курс „продава“ или друг обменен курс, различен по вид от курса, по който са отпуснати средствата, е нищожна, освен ако е индивидуално договорена.

2.   Без да се изключва прилагането на параграф 3, вместо нищожната клауза по параграф 1 се прилага официалният обменен курс, определен от [Националната банка на Унгария] за съответната валута, по отношение както на отпускането на средствата, така и на погасяването (в това число на плащането на месечните вноски и всички разходи, такси и комисиони, определени в чуждестранна валута)“.

10

Жалбоподателят в главното производство е потребител с местоживеене в Унгария. Ответниците в главното производство са три финансови институции със седалище също на унгарска територия.

11

На 16 май 2007 г. жалбоподателят в главното производство и OTP Bank сключват договор за кредит за лично ползване. На 4 юни 2007 г. той сключва с OTP Jelzálogbank и OTP Bank договор за ипотечен кредит за закупуване на жилище. На 4 септември 2008 г. той сключва с OTP Bank договор за кредит за рефинансиране на предишен дълг. Всички кредити, отпуснати по тези три договора, са изразени в чуждестранна валута.

12

Впоследствие OTP Bank и OTP Jelzálogbank прекратяват първите два договора и прехвърлят вземанията си на OTP Faktoring Követeléskezelő. За сметка на това третият договор се прекратява с изпълнение на задълженията на жалбоподателя в главното производство.

13

В рамките на иска си пред Veszprémi Törvényszék (Общ съд на Веспрем, Унгария), който се произнася като първа инстанция, жалбоподателят в главното производство се позовава на недействителността на трите горепосочени договора за кредит, като изтъква по-специално неравноправния характер на клаузите на тези договори, които предвиждат, че приложимият обменен курс при отпускането на заетите средства е различен от приложимия за погасяването на кредита. С решение от 3 юли 2019 г. първоинстанционният съд отхвърля този иск като неоснователен.

14

Жалбоподателят в главното производство обжалва това решение пред запитващата юрисдикция, Győri Ítélőtábla (Апелативен съд на Дьор, Унгария), като поддържа по-специално, от една страна, че последиците от неравноправния характер на такива клаузи, свързани с курсова разлика, трябва да бъдат определени в съответствие с решение от 3 октомври 2019 г., Dziubak (C‑260/18, EU:C:2019:819), и от друга страна, че предоставената му от кредитодателите информация относно валутния риск не е адекватна.

15

Видно от акта за преюдициално запитване, през 2014 г. унгарският законодател е приел различни разпоредби, насочени към премахването на клаузите, които определят по неравноправен начин обменния курс при договорите за заем, изразени в чуждестранна валута и сключени с потребители. Така съгласно член 3, параграф 1 от Закон DH 1 клауза в такъв договор, по силата на която се прилага курс „купува“ на съответната валута при отпускането на средствата, а за погасяването се прилага курс „продава“ на тази валута или друг обменен курс, различен по вид от курса, по който са отпуснати средствата, е нищожна, освен ако е индивидуално договорена. Освен това параграф 2 от същия член предвижда, че по силата на този закон вместо нищожната клауза относно курсовата разлика се прилага разпоредба, насочена към прилагането само на един обменен курс, определен от Националната банка на Унгария за съответната валута.

16

В акта за преюдициално запитване се посочва също, че след решения от 14 март 2019 г., Dunai (C‑118/17, EU:C:2019:207), и от 3 октомври 2019 г., Dziubak (C‑260/18, EU:C:2019:819), все повече потребители искат от унгарските съдилища обявяване на недействителността на целия договор за кредит, а не замяна на неравноправната клауза и запазване на действието на този договор в останалата му част, тъй като считат, че прилагането на релевантните разпоредби от националното право не ги защитава в достатъчна степен. Повечето от сезираните съдилища обаче считат, че доколкото неравноправният характер на клаузите относно валутния риск не може да се установи, те не могат да обявят за недействителен договора за заем единствено въз основа на нищожността на съдържащите се в него клаузи относно курсовата разлика и следователно да приложат правните последици от нищожността на тези клаузи по отношение на целия договор, като по този начин оставят без приложение разпоредбите на член 3, параграфи 1 и 2 от Закон DH 1.

17

Освен това съгласно акта за преюдициално запитване в прессъобщение от 11 октомври 2019 г. Kúria (Върховен съд) посочва, че решение от 3 октомври 2019 г., Dziubak (C‑260/18, EU:C:2019:819), не предоставя на унгарските потребители никаква нова възможност за защита, тъй като съображенията в това решение относно отстраняването на неравноправния характер на клаузите, свързани с курсовата разлика и с валутния риск, произтичат от обстоятелството, че полското право, разглеждано в делото, по което е постановено посоченото съдебно решение, не съдържа разпоредби с диспозитивен характер като въведените от унгарския законодател, които са били отчетени в решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai (C‑26/13, EU:C:2014:282).

18

Ето защо запитващата юрисдикция иска да се установи дали разпоредбите на член 3, параграфи 1 и 2 от Закон DH 1 са несъвместими с член 6, параграф 1 от Директива 93/13, доколкото тези разпоредби от националното право се прилагат, дори увреденият потребител да е изразил воля в обратния смисъл, и при утвърдителен отговор — дали посочените разпоредби трябва да не се прилагат от сезирания съд.

19

При това положение Győri Ítélőtábla (Апелативен съд Дьор) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допуска ли член 6, параграф 1 [от Директива 93/13] разпоредба от националното право, която в договорите за заем, сключени с потребител, обявява за нищожни — освен ако не са индивидуално договорени — клаузите, по силата на които финансова институция прилага курс „купува“ при отпускането на средствата, предназначени за придобиването на вещта, с оглед на което е сключен договорът за заем или лизинг, а за погасяването прилага курс „продава“ или друг обменен курс, различен по вид от курса, по който са отпуснати средствата, и замества нищожните клаузи, както по отношение на отпускането, така и на погасяването с разпоредба, според която се прилага официалният обменен курс, определен от Националната банка на Унгария за съответната валута, без да се разглежда дали с оглед на всички клаузи на договора посочената разпоредба действително защитава потребителя от особено неблагоприятни последици и без да се даде възможност на потребителя да изрази волята си дали желае да се ползва от защитата на тази законова разпоредба?“.

20

Запитващата юрисдикция иска от Съда да разгледа настоящото дело по реда на бързото производство в съответствие с член 105, параграф 1 от неговия процедурен правилник. В подкрепа на искането си тази юрисдикция посочва, че хиляди подобни спорове понастоящем са висящи в Унгария и че бързо предоставен отговор на поставения на Съда въпрос би допринесъл в значителна степен за правната сигурност и ефективното прилагане на правото.

21

Съгласно член 105, параграф 1 от Процедурния правилник по искане на запитващата юрисдикция или, по изключение, служебно, след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат председателят на Съда може да реши определено преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на бързо производство, в отклонение от разпоредбите на този правилник, когато естеството на делото изисква то да бъде разгледано в кратки срокове.

22

На 6 февруари 2020 г. след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат председателят на Съда решава да отхвърли искането за разглеждане на делото по реда на бързото производство.

23

Всъщност от постоянната практика на Съда следва, че големият брой лица или правни положения, потенциално засегнати от акта, който запитващата юрисдикция трябва да постанови, след като е сезирала Съда с преюдициално запитване, сам по себе си не може да представлява изключително обстоятелство, което може да обоснове прибягването до бързо производство. Същото се отнася и за значителния брой дела, които могат да бъдат спрени до произнасянето на Съда по преюдициалното запитване (вж. в този смисъл решения от 8 декември 2020 г., Staatsanwaltschaft Wien (Фалшифицирани нареждания за банков превод), C‑584/19, EU:C:2020:1002, т. 36 и от 25 февруари 2021 г., Gmina Wrocław (Преобразуване на правото на ползване), C‑604/19, EU:C:2021:132, т. 47).

24

В допълнение, с оглед на сведенията, предоставени от запитващата юрисдикция в това отношение, следва да се уточни, че разлика в тълкуването на разпоредба на правото на Съюза в рамките на националните юрисдикции сама по себе си не е достатъчна, за да обоснове разглеждането на преюдициалното запитване по реда на бързо производство. Важността на осигуряването на еднообразно прилагане в Европейския съюз на всички разпоредби, които са част от неговия правен ред, всъщност е вътрешноприсъща на всяко запитване, отправено по силата на член 267 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 14 януари 2021 г., The International Protection Appeals Tribunal и др., C‑322/19 и C‑385/19, EU:C:2021:11, т. 49 и цитираната съдебна практика).

25

В писмените си становища OTP Jelzálogbank и др. поддържат, че преюдициалният въпрос е недопустим поради липса на връзка със спора в главното производство и поради хипотетичния му характер, тъй като, от една страна, клаузите относно курсовата разлика, които са предмет на спора в главното производство, са изключени от приложното поле на Директива 93/13 по силата на член 1, параграф 2 от нея и от друга страна, тези клаузи са „несъществуващи“ поради обявяването им за недействителни с обратна сила съгласно член 3, параграф 1 от Закон DH 1, без волята на съответния потребител да може да окаже каквото и да било въздействие в това отношение.

26

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда, които в това отношение се ползват с презумпция за релевантност. Следователно, след като поставеният въпрос се отнася до тълкуването или валидността на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе, освен ако е видно, че исканото тълкуване няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, ако проблемът е от хипотетично естество или още ако Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на посочения въпрос (вж. в този смисъл решения от 4 юни 2020 г., Kancelaria Medius, C‑495/19, EU:C:2020:431, т. 21 и 22 и от 22 април 2021 г., Profi Credit Slovakia, C‑485/19, EU:C:2021:313, т. 38).

27

Що се отнася до главното производство, от данните по преписката, с които разполага Съдът, е видно, че всеки от разглежданите в главното производство договори за кредит е изразен в чуждестранна валута и съдържа по-специално клауза, по силата на която отпуснатите в полза на съответния потребител средства трябва да бъдат преизчислени в унгарски форинти по курс „купува“ на тази валута, прилаган от финансовата институция кредитодател, докато месечните погасителни вноски по кредитите трябва да се изчисляват въз основа на прилагания от същата институция курс „продава“ на въпросната валута. Освен това, видно от акта за преюдициално запитване, член 3 от Закон DH 1 предвижда, че такива клаузи относно курсовата разлика се обявяват за нищожни, освен когато са индивидуално договорени, и се заменят с разпоредба, налагаща прилагането само на един официален обменен курс, определен от Националната банка на Унгария.

28

Действително член 1, параграф 2 от Директива 93/13 изключва от приложното поле на тази директива договорните клаузи, които отразяват „задължителни законови или подзаконови разпоредби“, като с оглед на тринадесетото съображение от същата директива този израз обхваща не само разпоредбите на националното право, които се прилагат в отношенията между договарящите страни независимо от волята им, но и разпоредбите, които имат диспозитивен характер, тоест са приложими по подразбиране, когато в това отношение между страните не е уговорено друго (вж. в този смисъл решение от 3 март 2020 г., Gómez del Moral Guasch, C‑125/18, EU:C:2020:138, т. 29—32 и определение от 14 април 2021 г., Credit Europe Ipotecar IFN и Credit Europe Bank, C‑364/19, EU:C:2021:306, т. 27 и цитираната съдебна практика).

29

Освен това Съдът вече е постановил, че посоченият член 1, параграф 2 трябва да се тълкува в смисъл, че приложното поле на Директива 93/13 не обхваща клаузите, които отразяват задължителни разпоредби на националното право, приети след сключването на договор за заем с потребител и целящи да заменят нищожна клауза от същия, като налагат фиксиран от Националната банка на съответната държава членка официален валутен курс, както предвижда унгарското законодателство, и по-специално член 3, параграфи 1 и 2 от Закон DH 1 (вж. в този смисъл решения от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C‑51/17, EU:C:2018:750, т. 62—64 и 70 и от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 37).

30

Както обаче следва от акта за преюдициално запитване, поставеният въпрос се отнася не до самите договорни клаузи, добавени а posteriori съгласно релевантната унгарска правна уредба в договорите за заем, а до отражението на тази правна уредба върху гаранциите за защита, произтичащи от член 6, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с клаузата относно курсовата разлика, съдържаща се първоначално в разглежданите договори за заем. В сходен фактически и правен контекст по делото, по което е постановено решение от 14 март 2019 г., Dunai (C‑118/17, EU:C:2019:207), Съдът е пристъпил към тълкуване на посочения член. Следователно не може да се смята, че предметът на спора в главното производство попада извън приложното поле на тази директива, както е определено в член 1, параграф 2 от нея.

31

По-конкретно, поставеният въпрос цели по същество да се определи дали унгарската съдебна практика, посочена в точка 16 от настоящото решение, съгласно която договорното правоотношение не може да бъде изцяло прекратено само поради това че клаузите относно курсовата разлика са нищожни, е съвместима със системата за защита на потребителите, установена с Директива 93/13, доколкото замяната на такива клаузи с правна разпоредба се извършва по обективен и автоматичен начин, без да се позволи на националните съдилища да вземат предвид всички обстоятелства по случая, и по-специално волеизявление на потребителя в обратния смисъл.

32

Тъй като отговорът на посочения въпрос е полезен на запитващата юрисдикция, за да разреши спора, с който е сезирана, то настоящото преюдициално запитване е допустимо.

33

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която — що се отнася до договорите за заем, сключени с потребител — обявява за нищожна считана за неравноправна клауза относно курсовата разлика и задължава компетентния национален съд да я замени с разпоредба от националното право, според която се прилага официален обменен курс, без да е предвидена възможност за този съд да уважи искането на съответния потребител за обявяване на недействителността на целия договор за заем, дори посоченият съд да счита, че запазването на този договор би накърнило интересите на потребителя, по-специално с оглед на валутния риск, който последният би продължил да носи по силата на друга клауза от въпросния договор.

34

Що се отнася до контекста, в който се вписва този въпрос, видно от преписката, с която разполага Съдът, и от негови решения относно унгарското законодателство в тази област (вж. в този смисъл решения от 3 декември 2015 г., Banif Plus Bank, C‑312/14, EU:C:2015:794, т. 43 и 44 и от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C‑51/17, EU:C:2018:750, т. 26 и 27), с оглед на решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai (C‑26/13, EU:C:2014:282), Kúria (Върховен съд) приема решение № 2/2014 PJE (Magyar Közlöny 2014/91., стр. 10975), постановено за уеднаквяване на тълкуването на гражданскоправните разпоредби и отнасящо се до договорите за заем, сключени от продавачи или доставчици с потребители. Съгласно въпросното решение № 2/2014 PJE, доколкото установяват несъответствие между курс „купува“ на чуждестранната валута, приложен при отпускане на средствата, и курс „продава“ на тази валута, приложен при изчисляване на месечните погасителни вноски, клаузите относно курсовата разлика, съдържащи се в договори за заем, изразени в чуждестранна валута, трябва да се считат за неравноправни, тъй като по-специално банката получава възнаграждение от потребителя, равно на разликата между посочените курсове, без в замяна да му предоставя услуга. За сметка на това, що се отнася до клаузите относно валутния риск, които водят до това рискът от увеличаване на стойността на посочената валута да се носи единствено от потребителя в замяна на по-благоприятен лихвен процент от предлагания за заем, изразен в национална валута, във въпросното решение се посочва, че тези клаузи не подлежат на контрол по отношение на неравноправния им характер, тъй като по принцип се отнасят до основния предмет на договора по смисъла на националната правна уредба, транспонираща на член 4, параграф 2 от Директива 93/13.

35

Именно в този контекст е приет Закон DH 1 (вж. в този смисъл решение от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 36), чиито последици са оспорени от жалбоподателя в главното производство. По-конкретно последният иска от запитващата юрисдикция в конкретния случай да не прилага на член 3, параграфи 1 и 2 от този закон, тъй като счита, че с оглед на собствените му интереси всеки от разглежданите в главното производство договори трябва не просто да бъде изменен, а да бъде обявен за недействителен в неговата цялост поради наличието във всеки от тях на клауза относно курсовата разлика, обявена за неравноправна и нищожна.

36

Запитващата юрисдикция се съмнява да може да уважи това искане, имайки предвид преобладаващата съдебна практика в Унгария, която прилага стриктно Закон DH 1, ограничавайки се до замяна с обратна сила на всяка нищожна съгласно член 3, параграф 1 от този закон клауза относно курсовата разлика с разпоредба на националното право, а именно със съдържащата се в член 3, параграф 2 от посочения закон, съгласно която се прилага официалният обменен курс, определен от Националната банка на Унгария, без разглежданият договор да се обявява за недействителен в неговата цялост.

37

Тази юрисдикция иска да установи, на първо място, дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска разпоредба на националното право като съдържащата се в член 3 от Закон DH 1, която не позволява на сезирания съд да уважи искане на потребител за обявяване на договор за заем за недействителен поради неравноправния характер на клауза относно курсовата разлика, дори ако този съд счита, че запазването на договора би накърнило интересите на потребителя, по-специално с оглед на валутния риск, който последният би продължил да носи по силата на друга клауза от този договор.

38

На Съда вече се е наложило да отговори на подобен въпрос по делото, по което е постановено решение от 14 март 2019 г., Dunai (C‑118/17, EU:C:2019:207), което се вписва в правна и фактическа рамка, аналогична на тази по настоящото дело.

39

Що се отнася най-напред до клаузите, които заменят неравноправната клауза относно курсовата разлика и които с обратна сила стават неразделна част от договорите за заем съгласно разглежданото в това дело унгарско законодателство, по-специално съгласно член 3 от Закон DH 1, в точки 36 и 37 от това решение Съдът приема, че доколкото отразяват задължителни законови разпоредби, такива клаузи не попадат в приложното поле на Директива 93/13, тъй като по силата на член 1, параграф 2 тя не се прилага по отношение на условията в договор между продавач или доставчик и потребител, определени в национална правна уредба.

40

По-нататък, що се отнася до клаузата относно курсовата разлика, съдържаща се първоначално в договорите за заем, и до отражението на посоченото законодателство върху гаранциите за защита, произтичащи от член 6, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с тази клауза, в точки 38 и 40 от посоченото решение Съдът приема по същество, че доколкото унгарският законодател решава проблемите, свързани с практиката на сключване на договори, съдържащи клауза относно курсовата разлика, като предвижда замяна на тази клауза и запазва валидността на съответните договори, този подход отговаря на целта, която си поставя законодателят на Съюза в рамките на тази директива, и по-конкретно в член 6, параграф 1 от нея, а именно да се възстанови равнопоставеността между страните, като в същото време по принцип се запази валидността на целия договор, а не да се обезсилват всички договори, съдържащи неравноправни клаузи.

41

Съдът уточнява, че националният законодател трябва все пак да спазва изискванията, произтичащи от член 6, параграф 1 от Директива 93/13, а фактът, че дадена договорна клауза чрез законодателни разпоредби е обявена за неравноправна и нищожна, след което е заменена, за да се запази съответният договор, не следва да води до отслабване на защитата, гарантирана на потребителите с тази директива, така както беше припомнена в точка 39 от настоящото решение (вж. в този смисъл решения от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 41—43 и от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 77—79).

42

Накрая, що се отнася до ограниченията, които могат да бъдат наложени от държавите членки спрямо възможността на съдилищата да обявят договора за недействителен в неговата цялост поради наличието на неравноправна клауза, Съдът приема, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да уважи искане за обявяване на договор за заем за недействителен поради неравноправния характер на клауза относно курсовата разлика, стига установяването на неравноправния характер на такава клауза да позволява да се възстановят правното и фактическото положение на потребителя, каквито биха били без наличието на тази неравноправна клауза, по-конкретно като се предвиди право на връщане на облагите, недължимо получени в негова вреда от продавача или доставчика въз основа на посочената неравноправна клауза, като това трябва да бъде проверено от сезирания съд (вж. в този смисъл решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 61—66, от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 44, 45 и 56 и от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 51 и 52).

43

Всички тези съображения са напълно приложими към спор като разглеждания в главното производство и са релевантни за отговора на поставения по настоящото дело въпрос.

44

Така съгласно практиката на Съда, посочена в точки 41 и 42 от настоящото решение, доколкото предявеният иск е свързан с клаузата относно курсовата разлика, първоначално включена в договорите за кредит, сключени с OTP Jelzálogbank и др., запитващата юрисдикция следва да провери дали приложимата национална правна уредба, съгласно която клаузите от такова естество са обявени за нищожни и заменени, е позволила да се възстановят правното и фактическото положение на жалбоподателя в главното производство, каквито биха били без наличието на такава неравноправна клауза, по-специално предвиждайки за този потребител право на връщане на сумите, недължимо получени от съответните продавачи или доставчици (вж. по аналогия решения от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 44 и цитираната съдебна практика и от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 51 и 52).

45

Следва да се добави, че този съдебен контрол спрямо клаузата относно курсовата разлика не засяга контрола, който може да се извърши с оглед на Директива 93/13 спрямо другите клаузи на разглежданите в главното производство договори, като например клаузите относно валутния риск, като обаче следва да се отчетат предвидените в член 4, параграф 2 от тази директива фактори за изключване на преценката относно неравноправния характер на договорните клаузи.

46

На второ място, запитващата юрисдикция поставя въпрос на Съда относно възможността (дори необходимостта) сезираният съд да уважи искането на съответния потребител за обявяване на недействителност на разглеждания договор за заем в неговата цялост, вместо само да обяви нищожността на клаузата относно курсовата разлика и да я замени с национална разпоредба, както е предвидено в националната правна уредба, приложима в главното производство.

47

В това отношение от практиката на Съда следва, че правото на потребителя на ефективна защита включва възможността му да се откаже да предяви правата, произтичащи от защитната система срещу използването на неравноправни клаузи от продавачите или доставчиците, въведена с Директива 93/13 в полза на потребителите. Затова в такъв случай националният съд трябва да държи сметка за изразената от потребителя воля, когато, макар да знае, че неравноправната клауза е необвързваща, последният заяви, че се противопоставя на нейното премахване, като по този начин се съгласява свободно и информирано с въпросната клауза (вж. в този смисъл решения от 3 октомври 2019 г., Dziubak, C‑260/18, EU:C:2019:819, т. 53 и 54, от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 46 и 47 и определение от 1 юни 2021 г., Banco Santander, C‑268/19, непубликувано, EU:C:2021:423, т. 30 и 31).

48

Освен това Съдът е постановил, че по аналогичен начин, след като посочената защитна система срещу неравноправните клаузи не трябва да се прилага, ако потребителят възразява срещу това, последният трябва a fortiori да има правото да възрази срещу възможността чрез прилагане на същата тази система да бъде защитен от неблагоприятните последици, предизвикани от обявяването на договора за недействителен в неговата цялост, когато не иска да се позове на тази защита, при обстоятелствата, до които се отнася решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai (C‑26/13, EU:C:2014:282), а именно в хипотезата, при която премахването на неравноправната клауза би задължило съда да обяви недействителността на договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на особено неблагоприятни последици, поради което последният би се оказал наказан (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Dziubak, C‑260/18, EU:C:2019:819, т. 46—48, 55 и 56).

49

Що се отнася обаче до критериите, позволяващи да се прецени дали даден договор може да се изпълнява и без неравноправните клаузи, и до очертаните от правото на Съюза граници, които държавите членки трябва да спазват в това отношение, Съдът уточнява, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 не може да се тълкува в смисъл, че при посочената преценка сезираната юрисдикция може да се основе единствено на евентуално благоприятните за потребителя последици от обявяването на недействителността на разглеждания договор в неговата цялост. Възможността в конкретен случай за запазване на договор, някои клаузи от който са обявени за нищожни, трябва да бъде разгледана по принцип именно предвид критериите, предвидени в националното право, и съгласно възприетия от Съда обективен подход е недопустимо положението на една от страните по договора да се счита по националното право за определящия критерий, въз основа на който се решава по-нататъшната съдба на договора (вж. в този смисъл решения от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 32 и 33, от 3 октомври 2019 г., Dziubak, C‑260/18, EU:C:2019:819, т. 40 и 41 и от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 56, 83 и 90).

50

Така изразената от съответния потребител воля не може да има предимство пред преценката — за която е компетентен единствено сезираният съд — по въпроса дали прилагането на предвидените в релевантната национална правна уредба мерки действително позволява да се възстановят правното и фактическото положение на потребителя, каквито биха били без наличието на тази неравноправна клауза.

51

По изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която — що се отнася до договорите за заем, сключени с потребител — обявява за нищожна считана за неравноправна клауза относно курсовата разлика и задължава компетентния национален съд да я замени с разпоредба от националното право, според която се прилага официален обменен курс, без да е предвидена възможност за този съд да уважи искането на съответния потребител за обявяване на недействителността на целия договор за заем, дори посоченият съд да счита, че запазването на този договор би накърнило интересите на потребителя, по-специално с оглед на валутния риск, който последният би продължил да носи по силата на друга клауза от посочения договор, стига обаче същият съд да може да установи при упражняване на правото си на преценка и без изразената от потребителя воля да може да има предимство пред въпросната преценка, че прилагането на така предвидените от националната правна уредба мерки действително позволява да се възстановят правното и фактическото положение на потребителя, каквито биха били без наличието на тази неравноправна клауза.

52

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разноските, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (шести състав) реши:

Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която — що се отнася до договорите за заем, сключени с потребител — обявява за нищожна считана за неравноправна клауза относно курсовата разлика и задължава компетентния национален съд да я замени с разпоредба от националното право, според която се прилага официален обменен курс, без да е предвидена възможност за този съд да уважи искането на съответния потребител за обявяване на недействителността на целия договор за заем, дори посоченият съд да счита, че запазването на този договор би накърнило интересите на потребителя, по-специално с оглед на валутния риск, който последният би продължил да носи по силата на друга клауза от посочения договор, стига обаче същият съд да може да установи при упражняване на правото си на преценка и без изразената от потребителя воля да може да има предимство пред въпросната преценка, че прилагането на така предвидените от националната правна уредба мерки действително позволява да се възстановят правното и фактическото положение на потребителя, каквито биха били без наличието на тази неравноправна клауза.