–

за HP, от Е. Йорданов, адвокат,

–

за германското правителство, от J. Möller и M. Hellmann, в качеството на представители,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér, R. Kissné Berta и M. Tátrai, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, първоначално от Й. Маринова и R. Troosters, а впоследствие от Й. Маринова и M. Wasmeier, в качеството на представители.

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година относно Европейска заповед за разследване по наказателноправни въпроси (ОВ L 130, 2014 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу HP, в хода на което българската прокуратура издава четири европейски заповеди за разследване с цел събиране на доказателства в Белгия, Германия, Австрия и Швеция.

3

Съгласно член 2, букви б) и в) от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации) (ОВ L 201, 2002 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 36, стр. 63):

„Освен ако не е предвидено друго, се прилагат дефинициите от Директива 95/46/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни (ОВ L 281, 1995 г., стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 17, стр. 10)] и от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно обща регулаторна структура за електронни комуникационни мрежи и услуги (Рамкова директива) [(ОВ L 108, 2002 г., стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 195)].

Прилагат се също следните дефиниции:

[…]

4

Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 гласи:

„Държавите членки могат да приемат законодателни мерки, за да ограничат обхвата на правата и задълженията, предвидени в член 5, член 6, член 8, параграф 1, 2, 3, и 4 и член 9 от настоящата директива, когато такова ограничаване представлява необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократично общество, за да гарантира национална сигурност (т.е. държавна сигурност), отбрана, обществена безопасност и превенцията, разследването, разкриването и преследването на криминални нарушения или неразрешено използване на електронна комуникационна система, както е посочено в член 13, параграф 1 от Директива [95/46]. В тази връзка, държавите членки могат, inter alia, да одобрят законодателни мерки, предвиждащи съхранението на данни за ограничен период, оправдани на основанията, изложени в настоящия параграф. Всички мерки, упоменати в настоящия параграф, трябва да бъдат в съответствие с общите принципи на законодателството на [Съюза], включително онези, упоменати в член 6, параграф 1 и 2 [ДЕС]“.

5

Съображения 5—8, 10, 11, 19, 30 и 32 от Директива 2014/41 гласят:

[…]

[…]

[…]

[…]

6

Член 1 от тази директива, озаглавен „Европейска заповед за разследване и задължение за изпълнението ѝ“, гласи:

„1.   Европейска заповед за разследване (ЕЗР) е съдебно решение, което е било издадено или потвърдено от съдебен орган на държава членка („издаващата държава“), за извършване на едно или няколко конкретно(и) процесуално-следствено(и) действие(я) в друга държава членка […]с оглед получаване на доказателства в съответствие с настоящата директива.

ЕЗР може да бъде издадена и за получаване на доказателства, които вече са на разположение на компетентните органи на изпълняващата държава.

2.   Държавите членки изпълняват ЕЗР въз основа на принципа на взаимно признаване и в съответствие с настоящата директива.

3.   Издаването на ЕЗР може да бъде поискано от заподозряно или обвиняемо лице или от адвокат от негово име в рамките на приложимите права на защита в съответствие с националното наказателно-процесуално право.

4.   Настоящата директива няма за последица изменение на задължението за спазване на основните права и правни принципи, залегнали в член 6 от ДЕС, включително правата на защита на лицата, които са субекти на наказателно производство, и не засяга задълженията, възложени на съдебните органи в това отношение“.

7

Съгласно член 2, буква в) от посочената директива:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

8

Член 6 от същата директива, който се отнася до „[у]словия[та] за издаване и предаване на ЕЗР“, гласи:

„1.   Издаващият орган може да издаде ЕЗР само ако са изпълнени следните условия:

2.   Условията, посочени в параграф 1, се преценяват от издаващия орган за всеки отделен случай.

3.   Когато изпълняващият орган има основания да счита, че условията, посочени в параграф 1 не са изпълнени, той може да се консултира с издаващия орган за важността на изпълнението на ЕЗР. След тази консултация издаващият орган може да реши да оттегли ЕЗР“.

9

Член 9 от Директива 2014/41, озаглавен „Признаване и изпълнение“, в параграфи 1—3 предвижда:

„1.   Изпълняващият орган признава ЕЗР, предадена в съответствие с настоящата директива, без да изисква допълнителни формалности и прави необходимото за нейното изпълнение по същия начин и при същите условия и ред, както ако въпросното процесуално-следствено действие е било разпоредено от орган на изпълняващата държава, освен ако този орган реши да се позове на някое от основанията за непризнаване или неизпълнение или на някое от основанията за отлагане, предвидени в настоящата директива.

2.   Изпълняващият орган спазва формалностите и процедурите, изрично посочени от издаващия орган, освен ако в настоящата директива не е предвидено друго и ако тези формалности и процедури не противоречат на основните принципи на правото на изпълняващата държава.

3.   Когато изпълняващ орган получи ЕЗР, която не е била издадена от издаващ орган съгласно посоченото в член 2, буква в), изпълняващият орган връща тази ЕЗР на издаващата държава“.

10

Член 11 от тази директива изброява основанията, на които признаването или изпълнението на ЕЗР може да бъде отказано в изпълняващата държава.

11

Глава IV от посочената директива, озаглавена „Специфични разпоредби във връзка с определени процесуално-следствени действия“, включва членове 22—29.

12

Член 26 от същата директива, озаглавен „Информация за банковите сметки и други финансови сметки“, уточнява в параграф 5:

„Издаващият орган посочва в ЕЗР причините, поради които счита, че е вероятно поисканата информация да бъде от съществено значение за целите на съответното наказателно производство и основанията за предположението си, че в банки в изпълняващата държава има сметки, както и доколкото съществува информация — кои банки могат да бъдат засегнати. Той също така включва в ЕЗР цялата налична информация, която може да улесни изпълнението ѝ“.

13

Член 27 от Директива 2014/41 е озаглавен „Информация за банкови и други финансови операции“ и в параграф 4 предвижда:

„Издаващият орган посочва в ЕЗР основанията, поради които счита, че исканата информация е съществена за целта на съответното наказателно производство“.

14

Член 28 от тази директива, озаглавен „Процесуално-следствени действия, които изискват събирането на доказателства в реално време, непрекъснато и в продължение на определен период“, в параграф 3 предвижда:

„Издаващият орган посочва в ЕЗР основанията, поради които счита, че исканата информация е съществена за целта на съответното наказателно производство“.

15

Европейската заповед за разследване се съдържа във формуляра в приложение А към посочената директива. Заглавната част на формуляра гласи следното:

„Настоящата ЕЗР е издадена от компетентен орган. Издаващият орган удостоверява, че издаването на настоящата ЕЗР е необходимо и пропорционално за целта на посоченото в заповедта производство при зачитане на правата на заподозряното или обвиняемото лице, както и че поисканите [процесуално-следствени действия могат да бъдат разпоредени при същите условия в сходен национален случай. Отправям искане за извършване на посоченото(ите) по-долу процесуално-следствено(и) действие(я), при надлежно отчитане на поверителността на разследването, и за предаване на доказателствата, събрани в резултат на изпълнението на ЕЗР]“.

16

Директива 2014/41 е транспонирана в българското право със Закона за Европейската заповед за разследване (ДВ, бр. 16 от 20 февруари 2018 г.). Съгласно член 5, алинея 1, точка 1 от този закон (наричан по-нататък „ЗЕЗР“) компетентният в България орган, който в досъдебната фаза на наказателното производство издава европейска заповед за разследване, е прокурорът.

17

Член 159а от Наказателно-процесуалния кодекс в редакцията му, приложима към главното производство, озаглавен „Предоставяне на данни от предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги“, предвижда:

„(1)   По искане на съда в съдебното производство или въз основа на мотивирано разпореждане на съдия от съответния първоинстанционен съд, издадено по искане на наблюдаващия прокурор в досъдебното производство, предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, предоставят създадените при осъществяване на тяхната дейност данни, които са необходими за:

(2)   Данните по ал. 1 се събират, когато това се налага за разследването на тежки умишлени престъпления.

(3)   Искането на наблюдаващия прокурор по ал. 1 се мотивира и задължително съдържа:

(4)   В разпореждането по ал. 1 съдът посочва:

(5)   Периодът от време, за който се иска и разрешава предоставянето на данните по ал. 1, не може да бъде по-дълъг от 6 месеца.

(6)   Когато справката съдържа данни, които не са свързани с обстоятелствата по делото и не допринасят за тяхното изясняване, по мотивирано писмено предложение на наблюдаващия прокурор, съдията, издал разрешението, разпорежда нейното унищожаване. Унищожаването се извършва по ред, определен от главния прокурор. В 7‑дневен срок от получаване на разпореждането предприятията по ал. 1 и наблюдаващият прокурор предоставят на съдията, който го е издал, протоколите за унищожаване на данните“.

18

На 23 февруари 2018 г. е образувано наказателно производство във връзка с подозрения, че на територията на България и извън нея се събират и предоставят финансови средства, които ще бъдат използвани за извършване на терористични актове. В хода на воденото в това производство разследване са събирани доказателства за дейността на HP.

19

На 15 август 2018 г. на основание член 159а, алинея 1 от Наказателно-процесуалния кодекс българската прокуратура издава четири европейски заповеди за разследване с цел събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения (наричани по-нататък „четирите европейски заповеди за разследване“). Тези заповеди, в които се уточнява, че са издадени от прокурор от Специализираната прокуратура, са отправени до белгийските, германските, австрийските и шведските органи. Във всяка от тях се посочва, че HP е заподозрян за финансиране на терористични действия, като в рамките на тази дейност е провел телефонни разговори с лица, пребиваващи на територията на Кралство Белгия, Федерална република Германия, Република Австрия и Кралство Швеция.

20

От акта за преюдициално запитване е видно, че отговорите на органите на тези държави членки по четирите европейски заповеди за разследване съдържат информация за проведените от телефона на HP разговори и че тази информация е от определено значение за преценката дали HP е извършил престъпление.

21

Компетентните германски, австрийски и шведски органи не представят решение за признаване на европейските заповеди за разследване. Белгийският съдия-следовател обаче представя решение за признаване на европейската заповед за разследване, която е била отправена до белгийските органи.

22

На 18 януари 2019 г. въз основа на събраните доказателства, включително и в резултат на дадените от органите на съответните държави членки отговори на тези четири европейски заповеди за разследване, спрямо HP и още пет лица са повдигнати обвинения за незаконно финансиране на терористична дейност и участие в престъпна група за финансиране на такава дейност. На 12 септември 2019 г. обвинителният акт срещу НР е внесен за разглеждане в запитващата юрисдикция.

23

За да прецени основателността на обвинението, запитващата юрисдикция иска да се установи дали е законосъобразно да се иска с четирите европейски заповеди за разследване събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, и дали поради това, за да установи престъплението, за което е обвинен HP, може да ползва събраните с тези заповеди доказателства.

24

На първо място, запитващата юрисдикция констатира, че за да определи компетентния издаващ орган, член 2, буква в) от Директива 2014/41 препраща към националното право. В българското право съгласно член 5, алинея 1, точка 1 от ЗЕЗР това е прокурорът. Посочената юрисдикция обаче отбелязва, че в сходен национален случай органът, компетентен да разпореди събирането на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, е съдията от първоинстанционния съд, компетентен по съответното дело, и че в този случай прокурорът може само да отправи мотивирано искане до този съдия. Ето защо тази юрисдикция иска да се установи дали с оглед по-специално на принципа на равностойност компетентността за издаване на европейска заповед за разследване може да бъде уредена в националния акт за транспониране на Директива 2014/41, или член 2, буква в) от Директивата възлага това правомощие на органа, компетентен да разпореди събирането на такива данни в сходен национален случай.

25

На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали решението за признаване, постановено от компетентния орган на изпълняващата държава въз основа на Директива 2014/41 и необходимо, за да задължи телекомуникационен оператор в тази държава членка да разкрие данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, може валидно да замести решението, което съдията в издаващата държава е трябвало да вземе, за да се гарантират принципите на законност и неприкосновеност на личния живот. Тя иска по-конкретно да се установи дали подобно разрешение би било съвместимо, по-специално с член 6 и член 9, параграфи 1 и 3 от тази директива.

26

При това положение Специализираният наказателен съд (България) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

27

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентност на прокурора да издава в досъдебната фаза на наказателното производство европейска заповед за разследване по смисъла на тази директива с цел събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, когато в сходен национален случай разпореждането на процесуално-следствено действие за достъп до такива данни е от изключителната компетентност на съдия.

28

Член 2, буква в) от Директива 2014/41 определя за целите на тази директива понятието „издаващ орган“. Така този член гласи, че такъв орган може да бъде съгласно подточка i) „съдия, съд, съдия-следовател или прокурор, компетентен по разглеждания случай“, или съгласно подточка ii) от него всеки „друг компетентен орган, определен от издаващата държава, който в съответния случай действа в качеството си на разследващ орган в наказателното производство и е компетентен да разпорежда събирането на доказателства в съответствие с националното право“.

29

Така от текста на тази разпоредба следва, че издаващият орган трябва във всички обхванати от нея хипотези да е компетентен по разглеждания случай като съдия, съд, съдия-следовател или прокурор или, когато не е съдебен орган, в качеството си на разследващ орган.

30

За сметка на това анализът на текста на посочената разпоредба сам по себе си не позволява да се определи дали изразът „компетентен по разглеждания случай“ има същото значение като израза „компетентен да разпорежда събирането на доказателства в съответствие с националното право“ и следователно дали прокурорът може да бъде компетентен да издава европейска заповед за разследване с цел събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, когато в сходен национален случай разпореждането на процесуално-следствено действие за достъп до такива данни е от изключителната компетентност на съдия.

31

Ето защо член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 следва да се тълкува, като се вземат предвид неговият контекст и целите на тази директива.

32

В това отношение, що се отнася до контекста, в който се вписва тази разпоредба, следва да се констатира, първо, че член 6, параграф 1, буква а) от тази директива във връзка със съображение 11 и приложение А към нея задължава издаващия орган да провери необходимостта и пропорционалността на процесуално-следственото действие, предмет на европейската заповед за разследване, с оглед на целта на производството, в което тази заповед е била издадена, като се отчитат правата на заподозряното или обвиняемото лице.

33

Също така следва да се отбележи, че за някои конкретни процесуално-следствени действия издаващият орган трябва да представи допълнителна обосновка. Така, що се отнася до информацията за банкови и други финансови сметки, член 26, параграф 5 от посочената директива изисква издаващият орган да посочи причините, поради които счита, че е вероятно поисканата информация да бъде от съществено значение за целите на съответното наказателно производство. Член 27, параграф 4 и член 28, параграф 3 от същата директива предвиждат също, що се отнася съответно до информацията за банкови и други финансови операции и процесуално-следствените действия, които изискват събирането на доказателства в реално време, непрекъснато и в продължение на определен период, че този орган посочва основанията, поради които счита, че исканата информация е съществена за целта на съответното наказателно производство.

34

Оказва се обаче, че както за да се провери необходимостта и пропорционалността на процесуално-следственото действие, така и за да се представи допълнителната обосновка, посочена в предходната точка, издаващият орган трябва да бъде разследващият орган в рамките на съответното наказателно производство, който следователно е компетентен да разпореди събирането на доказателства в съответствие с националното право.

35

Второ, от член 6, параграф 1, буква б) от Директива 2014/41 следва, че издаващият орган може да издаде европейска заповед за разследване само при условие че процесуално-следственото(ите) действие(я), посочено(и) в тази заповед, би(ха) могло(ли) да бъде(ат) разпоредено(и) при същите условия в сходен национален случай. Следователно само орган, който е компетентен да разпорежда такова процесуално-следствено действие съгласно националното право на издаващата държава, може да бъде компетентен да издава европейска заповед за разследване.

36

Що се отнася до целите на Директива 2014/41, видно от съображения 5—8 от нея, тя цели да замени съществуващата разпокъсана и усложнена рамка за събиране на доказателства по наказателни дела с трансгранично измерение и чрез въвеждането на опростена и по-ефикасна система, основана на един-единствен инструмент, наречен „европейска заповед за разследване“, да улесни и ускори съдебното сътрудничество, за да допринесе за осъществяването на целта на Съюза да се превърне в пространство на свобода, сигурност и правосъдие въз основа на високата степен на доверие, която трябва да съществува между държавите членки (вж. в този смисъл решение от 8 декември 2020 г., Staatsanwaltschaft Wien (Фалшифицирани нареждания за банков превод) (C‑584/19, EU:C:2020:1002, т. 39).

37

В този контекст съображение 10 от посочената директива определя, че издаващият орган е в най-подходяща позиция да решава, въз основа на известните му данни относно съответното разследване, кое процесуално-следствено действие да бъде използвано.

38

Следователно анализът на член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 във връзка със съображения 5—8 и 10 от нея също води до определяне на издаващия орган като разследващия орган в рамките на съответното наказателно производство, който следователно е компетентен да разпореди събирането на доказателства в съответствие с националното право. Всъщност в контекста на наказателно разследване евентуално разграничение между издаващия европейската заповед за разследване орган и органа, който е компетентен да разпорежда процесуално-следствени действия в това наказателно производство, би рискувало да усложни системата за сътрудничество и по този начин да застраши въвеждането на опростена и ефикасна система.

39

Ето защо, когато съгласно националното право прокурорът не е компетентен да разпорежда процесуално-следствено действие за събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, той не би могъл да се счита за издаващ орган по смисъла на член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41, компетентен да издава европейска заповед за разследване с цел събиране на тези данни.

40

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че макар българското право да определя прокурора като компетентен да издава европейска заповед за разследване в наказателно производство, той не е компетентен да разпорежда събирането на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, в сходен национален случай. Всъщност запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно българското право компетентният да разпореди събирането на такива данни орган е съдията от първоинстанционния съд, компетентен по съответното дело, и че прокурорът може само да отправи мотивирано искане до този съдия.

41

Ето защо при това положение прокурорът не може да бъде компетентен да издава европейска заповед за разследване с цел събиране на такива данни.

42

Освен това, за да се даде на запитващата юрисдикция пълен отговор, следва да се добави, че в решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения) (C‑746/18, EU:C:2021:152, т. 59) Съдът е постановил, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която оправомощава прокуратурата, чиято задача е да ръководи наказателното разследване и евентуално да представлява държавното обвинение в последващо производство, да разреши достъпа на публичен орган до данните за трафик и до данните за местонахождение за целите на наказателно разследване.

43

Както отбелязва генералният адвокат в точка 40 от заключението си, от това следва изводът, че прокурорът не може да издава европейска заповед за разследване с цел събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, когато той не само ръководи наказателното разследване, но и представлява държавното обвинение в последващо наказателно производство.

44

Всъщност, ако случаят е такъв, няма да бъде изпълнено посоченото в член 6, параграф 1, буква б) от Директива 2014/41 условие, че издаващият орган може да издаде европейска заповед за разследване само ако процесуално-следственото(ите) действие(я), посочено(и) в тази заповед, би(ха) могло(ли) да бъде(ат) разпоредено(и) при същите условия в сходен национален случай.

45

С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентност на прокурора в досъдебната фаза на наказателното производство да издава европейска заповед за разследване по смисъла на тази директива с цел събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, когато в сходен национален случай разпореждането на процесуално-следствено действие за достъп до такива данни е от изключителната компетентност на съдия.

46

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6 и член 9, параграфи 1 и 3 от Директива 2014/41 трябва да се тълкуват в смисъл, че признаването от изпълняващия орган на европейска заповед за разследване, издадена с цел събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, може да замести изискванията, приложими в издаващата държава, когато тази заповед е издадена неправомерно от прокурор, при положение че в сходен национален случай разпореждането на процесуално-следствено действие за достъп до такива данни е от изключителната компетентност на съдия.

47

В това отношение следва да се припомни, от една страна, че член 6, параграф 1 от тази директива определя условията за издаване и предаване на европейска заповед за разследване. Параграф 3 от този член уточнява, че когато изпълняващият орган има основания да счита, че условията, посочени в параграф 1 на този член, не са изпълнени, той може да се консултира с издаващия орган за важността на изпълнението на европейска заповед за разследване. След тази консултация издаващият орган може да реши да оттегли европейската заповед за разследване.

48

От друга страна, член 9, параграф 1 от Директива 2014/41 предвижда, че изпълняващият орган признава европейска заповед за разследване, предадена в съответствие с настоящата директива, без да изисква допълнителни формалности, и прави необходимото за нейното изпълнение по същия начин и при същите условия и ред, както ако въпросното процесуално-следствено действие е било разпоредено от орган на изпълняващата държава, освен ако този орган реши да се позове на някое от основанията за непризнаване или неизпълнение или на някое от основанията за отлагане, предвидени в настоящата директива.

49

Основанията за непризнаване или неизпълнение са изчерпателно изброени в член 11 от същата директива.

50

Така от тълкуването на тези разпоредби във връзка една с друга следва, че изпълняващият орган не може да отстрани евентуално неизпълнение на условията, предвидени в член 6, параграф 1 от Директива 2014/41.

51

Това тълкуване се подкрепя от преследваните с Директива 2014/41 цели. Всъщност по-специално от съображения 2, 6 и 19 от тази директива следва, че европейската заповед за разследване е инструмент от обхвата на предвиденото в член 82, параграф 1 ДФЕС съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси, което се основава на принципа на взаимно признаване на присъдите и съдебните решения. Този принцип, който е „крайъгълният камък“ на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, сам по себе си се основава на взаимното доверие, както и на оборимата презумпция, че останалите държави членки спазват правото на Съюза, и по-специално основните права (решение от 8 декември 2020 г., Staatsanwaltschaft Wien (Фалшифицирани нареждания за банков превод) (C‑584/19, EU:C:2020:1002, т. 40).

52

В този контекст съображение 11 от посочената директива уточнява, че изпълнението на европейска заповед за разследване не трябва да бъде отказвано на основания, различни от определените в същата директива, и че изпълняващият орган следва просто да има право да избере процесуално-следствено действие, което нарушава неприкосновеността в по-малка степен, отколкото посоченото в съответната европейска заповед за разследване действие, при условие че с него могат да бъдат постигнати сходни резултати.

53

Така това разпределение на правомощията между издаващия и изпълняващия орган е съществен елемент на взаимното доверие, което трябва да управлява обмена между държавите членки, участващи в европейско производство за разследване, предвидено с Директива 2014/41. Ако изпълняващият орган можеше с решение за признаване да санира неспазването на посочените в член 6, параграф 1 от тази директива условия за издаване на европейска заповед за разследване, би се поставило под въпрос равновесието на системата на европейската заповед за разследване, основана на взаимното доверие, при положение че това би означавало на изпълняващия орган да се признае правомощие за контрол на материалноправните условия за издаване на такава заповед.

54

За сметка на това съгласно член 9, параграф 3 от посочената директива, когато получи европейска заповед за разследване, която не е била издадена от издаващ орган съгласно посоченото в член 2, буква в) от същата директива, изпълняващият орган връща тази европейска заповед за разследване на издаващата държава.

55

С оглед на всички изложени по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 6 и член 9, параграфи 1 и 3 от Директива 2014/41 трябва да се тълкуват в смисъл, че признаването от изпълняващия орган на европейска заповед за разследване, издадена с цел събиране на данни за трафика и местонахождението, свързани с далекосъобщения, не може да замести изискванията, приложими в издаващата държава, когато тази заповед е издадена неправомерно от прокурор, при положение че в сходен национален случай разпореждането на процесуално-следствено действие за достъп до такива данни е от изключителната компетентност на съдия.

56

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши: