–

за UniCredit Bank Hungary Zrt., от Z. Lajer, A. Szőke и J. Pettkó-Szandtner, ügyvédek,

–

за унгарското правителство, от Z. Fehér, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от L. Havas и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Györgyné Lintner и UniCredit Bank Hungary Zrt. (наричана по-нататък „UniCredit Bank“) по повод на неравноправния характер на някои клаузи, съдържащи се в договор за ипотечен кредит в чуждестранна валута.

3

Съгласно двадесет и първо съображение от Директива 93/13:

„като има предвид, че държавите членки следва да предвидят мерки с цел да се избегнат неравноправни клаузи в договори, сключвани между потребители от една страна, и търговци и доставчици, а при наличие на такива клаузи, те да не обвързват потребителя, като договорът продължава да бъде в сила за страните по останалите клаузи, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

4

Член 4, параграф 1 от тази директива гласи:

„Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“.

5

Член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

6

Член 7, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

7

Член 8 от тази директива предвижда:

„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

8

Съгласно член 3, параграф 2 от Polgári perrendtartásról szóló 1952. évi III. törvény (Закон № III от 1952 г. за приемане на Гражданския процесуален кодекс, наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“) в редакцията му, приложима по главното производство (наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“):

„Ако в закона не е предвидено друго, съдът е обвързан от изложените от страните искания и твърдения. Той преценява исканията и твърденията на страните, като се ръководи от съдържанието им, а не от формалната им квалификация. […]“.

9

Член 23, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс предвижда:

„На окръжните съдилища са подсъдни:

[…]

[…]“.

10

Член 73, параграф 1 от този кодекс гласи:

„Процесуалното представителство е задължително:

[…]

11

Съгласно член 215 от Гражданскопроцесуалния кодекс:

„В съдебното решение съдът не може да се произнася извън исканията, направени в исковата молба или в защитата. Това правило се прилага и за исканията, които са акцесорни спрямо главното (за лихви, разноски и др.)“.

12

На 13 декември 2007 г. г‑жа Lintner сключва с UniCredit Bank договор за ипотечен кредит в чуждестранна валута. Някои клаузи в този договор предоставят на UniCredit Bank правото едностранно да изменя посочения договор.

13

На 18 юли 2012 г. Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща, Унгария) е сезиран от г‑жа Lintner с иск за обявяване на посочените клаузи за недействителни с обратно действие, като искът се основава по-специално на Директива 93/13. С решение от 29 август 2013 г. тази юрисдикция отхвърля иска.

14

След като г‑жа Lintner подава въззивна жалба, с определение от 1 април 2014 г. Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща, Унгария) отменя това решение и връща делото на Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща). В посоченото определение Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща) припомня, че в практиката си по Директива 93/13 Съдът систематично се е основавал на принципа, че по делата относно потребителски договори съдът трябва служебно да проверява неравноправния характер на съдържащите се в тези договори клаузи. В това отношение посочената юрисдикция уточнява, че според нея, що се отнася до посочената директива и свързаната с нея съдебна практика, както и до приложимото национално право, ефикасното прилагане на тази директива е възможно само ако националният съд разгледа служебно спорния договор в неговата цялост. Същата юрисдикция указва на Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща, Унгария) да прикани ищцата да заяви дали желае да изтъкне неравноправния характер на упоменатите в определението клаузи или на други клаузи от договора, които не са посочени в първоначалния иск, и дали ще се счита за обвързана от договора, щом тези клаузи бъдат обявени за неприложими.

15

С определение от 7 декември 2015 г. Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща), след като възобновява разглеждането на делото, прекратява производството, с мотива че г‑жа Lintner не е изпълнила отправената ѝ покана да формулира искане за „прилагане на правните последици от недействителността“ в съответствие със законодателство ad hoc относно договорите за кредит в чуждестранна валута, какъвто е разглежданият в главното производство договор, което законодателство е прието през 2014 г. след сключването на договорите за кредит, за които то се отнася. Това законодателство обхваща по-специално Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvény (Закон № XXXVIII от 2014 г. относно уреждането на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд, Унгария), в интерес на еднаквото тълкуване на правото спрямо сключваните от финансовите институции договори за потребителски кредит) и Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvényben rögzített elszámolás szabályairól és egyes egyéb rendelkezésekről szóló 2014. évi XL. törvény (Закон № XL от 2014 г. относно правилата за приключване на сметките по Закон № XXXVIII от 2014 г., за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд) за уеднаквяване на съдебната практика във връзка със сключваните от финансовите институции договори за потребителски кредит както и относно някои други разпоредби, наричани по-нататък съответно „Закони DH1 и DH 2“), които обхващат разпоредби, уреждащи установяването на неравноправния характер и последиците, които трябва да се изведат от това, що се отнася до някои от съдържащите се в тези договори клаузи, а именно тези, които са свързани, от една страна, с възможността за едностранно изменение на договора, и от друга, с разликата между обменните курс купува и курс продава за разглежданата валута.

16

На 29 март 2016 г. Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща), който отново е сезиран с въззивна жалба от г‑жа Lintner, потвърждава обжалваното определение по отношение на клаузите на договора, посочени в закони DH1 и DH2, но го отменя в останалата му част и указва на Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща) да постанови ново решение.

17

В това отношение Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща) приема, че макар клаузите, посочени в Закони DH1 и DH2, действително да не могат повече да бъдат предмет на съдебен акт, с оглед на исканията на г‑жа Lintner Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща) все пак трябва да разгледа клаузите на същия този договор за нотариалното удостоверяване на факти, за едностранното прекратяване на договора и за определени разходи в тежест на потребителя.

18

Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща), който трябва да се произнесе по тези клаузи, отбелязва, че при това положение е длъжен да разгледа служебно договорните клаузи, които г‑жа Lintner не е оспорила в първоинстанционното производство, без последната да е посочила в мотивите на иска си фактически обстоятелства, от които да може да се направи извод, че тя иска и да се установи неравноправният характер на клаузите, посочени от Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща).

19

Ето защо запитващата юрисдикция иска да се установи, от една страна, до каква степен трябва да разгледа неравноправния характер на всяка клауза от договор, някои от клаузите на който са предмет на предявения от потребителя иск, и от друга страна, доколко е обвързана от исканията на ищеца в рамките на тази проверка. В това отношение запитващата юрисдикция се позовава на практиката на Съда, по-специално на решение от 4 юни 2009 г., Pannon GSM (C‑243/08, EU:C:2009:350), от което следва, че служебното разглеждане на неравноправния характер на клаузите се обосновава от обстоятелството, че потребителят не е запознат със своите права и че разноските по подаването на иск пред съда го възпират да упражни правата си. Запитващата юрисдикция уточнява, че в унгарското право производствата за установяване на неравноправния характер на договорни клаузи могат да бъдат образувани само с процесуалното представителство на адвокат.

20

При тези обстоятелства Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

21

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, пред който потребител е предявил иск за установяване на неравноправния характер на някои клаузи, съдържащи се в договор, който последният е сключил с продавач или доставчик, е длъжен служебно да разгледа поотделно всички останали договорни клаузи, които не са били оспорени от потребителя, за да провери дали те могат да се считат за неравноправни.

22

От акта за преюдициално запитване е видно, че първоначалният иск, предявен от г‑жа Lintner, е насочен само към това да се установи неравноправният характер на договорните клаузи, предоставящи на UniCredit Bank възможността едностранно да изменя разглеждания в главното производство договор за кредит. На настоящия етап от производството обаче запитващата юрисдикция трябва да се произнесе по въпроса дали по силата на Директива 93/13 е длъжна, както се изисква от постановеното във въззивно производство решение на Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща), служебно да разгледа висящия пред нея спор по отношение на преценката на евентуално неравноправния характер на клаузите на този договор за нотариалното удостоверяване на факти, за едностранното прекратяване на договора и за определени разходи в тежест на г‑жа Lintner, въпреки че посочените клаузи не са били оспорени от ищцата в първоначалния ѝ иск.

23

В това отношение съгласно постоянната практика на Съда въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (вж. по-специално решения от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 22 и от 17 май 2018 г., Karel de Grote — Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen, C‑147/16, EU:C:2018:320, т. 26).

24

Освен това Съдът е приел, че с оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че неравноправните клаузи не обвързват потребителя. Както е видно от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (решение от 17 май 2018 г., Karel de Grote — Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen, C‑147/16, EU:C:2018:320, т. 27 и цитираната съдебна практика).

25

За да се осигури защитата, която се цели с посочената директива, Съдът многократно е подчертавал, че съществуващото неравноправно положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса (решения от 9 ноември 2010 г., VB Pénzügyi Lízing, C‑137/08, EU:C:2010:659, т. 48 и от 17 май 2018 г., Karel de Grote — Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen, C‑147/16, EU:C:2018:320, т. 28 и цитираната съдебна практика).

26

Така съгласно постоянната съдебна практика, на първо място, когато разполага с необходимите за това правни и фактически данни, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (решения от 17 май 2018 г., Karel de Grote — Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen, C‑147/16, EU:C:2018:320, т. 29 и от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C‑51/17, EU:C:2018:750, т. 87 и цитираната съдебна практика).

27

Следователно задължителната служебна проверка, която сезираният национален съд трябва да извърши по силата на Директива 93/13, е ограничена, на първо място, до договорните клаузи, чийто неравноправен характер може да се установи въз основа на правните и фактическите обстоятелства, съдържащи се в преписката, с която разполага посоченият национален съд. Всъщност, ако последният не разполага с всички тези данни, той няма да бъде в състояние да извърши посочената проверка (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 46 и 47).

28

На второ място, тази проверка трябва да бъде съобразена с границите на предмета на спора, разбиран като резултата, който страната преследва със своите искания, разгледани с оглед на представените за тази цел искания и основания.

29

Най-напред, макар търсената с Директива 93/13 защита на потребителя да изисква положителна намеса от страна на сезирания национален съд, все пак е необходимо, за да може да се предостави тази защита, да е инициирано съдебно производство от една от страните по договора (вж. в този смисъл решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 63).

30

По-нататък, ефективността на защитата, която по силата на посочената директива съответният национален съд следва да предостави на потребителя чрез служебна намеса, не може да стига дотам, че да не бъде съобразена с или да надхвърля границите на предмета на спора, определен от страните с исканията им, преценени с оглед на изложените от тях основания, така че посоченият национален съд не е длъжен да разширява обхвата на спора отвъд представените пред този съд искания и основания, анализирайки поотделно при проверката на евентуално неравноправния им характер всички останали клаузи на договор, от който само някои клаузи са предмет на предявения пред него иск.

31

Тази преценка се обосновава по-специално от обстоятелството, че има опасност диспозитивното начало, според което страните определят предмета на спора, както и принципът ne ultra petita, съгласно който съдът не трябва да се произнася извън исканията на страните, на които принципи се позовава и унгарското правителство в съдебното заседание, да не бъдат зачетени, ако националните юрисдикции са длъжни по силата на Директива 93/13 да не се съобразят с или да надхвърлят границите на предмета на спора, определени в исканията и основанията на страните, както по същество отбелязва и генералният адвокат в точки 51 и 43 от заключението си.

32

Следователно в рамките на предмета на спора, с който е сезиран, националният съд е призван да разгледа служебно договорна клауза на основание на защитата, която трябва да се предостави на потребителя по силата на Директива 93/13, за да се избегне опасността исканията на последния да бъдат отхвърлени със съдебен акт, придобил евентуално силата на пресъдено нещо, докато те биха могли да бъдат уважени, ако същият потребител не беше пропуснал поради незнание да се позове на неравноправния характер на тази клауза.

33

Следва също да се уточни, че за да може потребителят да се ползва в пълна степен от защитата, която му предоставя Директива 93/13, и да не се накърнява полезното действие на тази защита, националният съд не трябва да тълкува формално исканията, с които е сезиран, а напротив, трябва да възприема съдържанието им с оглед на основанията, изтъкнати в тяхна подкрепа.

34

От съображенията, изложени в точки 27—33 от настоящото решение, следва, че само договорните клаузи, които, макар да не са посочени в иска на потребителя, са свързани с предмета на спора, определен от страните с оглед на техните искания и основания, попадат в обхвата на задължението на сезирания национален съд за служебна проверка и за да се провери евентуално неравноправния им характер, те трябва да бъдат разгледани от момента, в който същият съд разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна.

35

На второ място, що се отнася до изпълнението на това задължение за служебна проверка, макар то да е ограничено до посочените в предходната точка клаузи, от това не може да се направи извод, че при тази проверка сезираният национален съд трябва във всички случаи да се придържа само към правните и фактическите обстоятелства, на които се позовават страните, за да ограничи същата проверка до клаузите, неравноправният характер на които може да се прецени окончателно само въз основа на тези елементи.

36

Всъщност Съдът многократно се е произнасял, че националният съд трябва служебно да разпореди действия по събиране на доказателства, за да установи дали клауза, включена в договора, който е в основата на спора, с който е сезиран, и който е сключен между продавач или доставчик и потребител, попада в приложното поле на Директива 93/13 (вж. в този смисъл решения от 9 ноември 2010 г., VB Pénzügyi Lízing, C‑137/08, EU:C:2010:659, т. 56 и от 7 ноември 2019 г., Profi Credit Polska, C‑419/18 и C‑483/18, EU:C:2019:930, т. 66).

37

По същия начин, както по същество отбелязва и генералният адвокат в точки 61—64 от заключението си, ако фактическите и правните обстоятелства, съдържащи се в представената на националния съд преписка, пораждат сериозни съмнения относно неравноправния характер на някои клаузи, които не са били посочени от потребителя, но имат връзка с предмета на спора, без обаче да е възможно да направи окончателна преценка по този въпрос, националният съд следва да разпореди, ако е необходимо служебно, действия по събиране на доказателства, за да допълни преписката, като при спазване на състезателното начало поиска от страните да му представят необходимите за тази цел разяснения и документи.

38

От това следва, че националният съд е длъжен служебно да разпореди действия по събиране на доказателства като посочените в предходната точка от настоящото решение, доколкото вече съдържащите се в посочената преписка правни и фактически обстоятелства пораждат сериозни съмнения относно неравноправния характер на някои клаузи, които, макар да не са оспорени от потребителя, са свързани с предмета на спора, и следователно служебната проверка, която този съд следва да направи, изисква да се извършат такива действия по събиране на доказателства.

39

В случая от изложените в точка 22 от настоящото решение съображения следва, че запитващата юрисдикция се основава на разбирането, че клаузите, които г‑жа Lintner не е оспорила, не са свързани с предмета на спора по главното производство, доколкото действията, които следва да се предприемат по исканията на последната, насочени конкретно към клаузите, позволяващи на UniCredit Bank да измени едностранно договора, изобщо не зависят от вземането на решение относно тези клаузи. Впрочем в този случай произтичащото от Директива 93/13 задължение за служебна проверка не обхваща посочените клаузи, освен ако не се установи друго при проверката, която запитващата юрисдикция ще трябва евентуално да извърши, що се отнася до точния предмет на същия спор с оглед на изтъкнатите от г‑жа Lintner искания и основания. Тази констатация обаче не засяга възможността, на която г‑жа Lintner евентуално би могла да се позове по силата на приложимото национално право, да предяви нов иск, насочен към клаузите на договора, които не са предмет на първоначалния ѝ иск, или да разшири предмета на спора, с който е сезирана запитващата юрисдикция, по покана на посочената юрисдикция или по собствена инициатива.

40

Освен това фактът, че г‑жа Lintner е представлявана от адвокат, не се отразява на направения по-горе анализ, тъй като общият въпрос за обхвата на служебната проверка, която сезираният национален съд следва да извърши, трябва да се реши при абстрахиране от конкретните обстоятелства по всяко производство (вж. по аналогия решение от 4 октомври 2007 г., Rampion и Godard, C‑429/05, EU:C:2007:575, т. 62 и 65).

41

Накрая следва да се припомни, първо, че съгласно член 8 от Директива 93/13 „държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“. Следователно държавите членки са свободни да предвидят във вътрешното си право по-широка служебна проверка от тази, която техните юрисдикции трябва да извършат по силата на тази директива в съответствие със съображенията, изложени в точки 28—38 от настоящото решение.

42

Второ, ако националният съд, след като установи въз основа на фактическите и правните елементи, с които разполага или които са му станали известни в резултат на служебно разпоредените от него за тази цел действия по събиране на доказателства, че дадена клауза попада в приложното поле на посочената директива, констатира след служебно извършената от него преценка, че клаузата има неравноправен характер, той е длъжен по принцип да уведоми за това страните по спора и да ги покани да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби ред (вж. в този смисъл решения от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 31 и 32, и от 7 ноември 2019 г., Profi Credit Polska, C‑419/18 и C‑483/18, EU:C:2019:930, т. 70).

43

Трето, националният съд не е длъжен по силата на Директива 93/13 да откаже да приложи подобни договорни клаузи, ако, след като е бил информиран за това от посочения съд, потребителят не възнамерява да се позовава на нейния неравноправен и необвързващ характер (решение от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 33).

44

Предвид изложените по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, пред който потребител е предявил иск за установяване на неравноправния характер на някои клаузи, съдържащи се в договор, който последният е сключил с продавач или доставчик, не е длъжен служебно да разгледа поотделно всички останали договорни клаузи, които не са били оспорени от потребителя, за да провери дали те могат да се считат за неравноправни, а трябва да разгледа само тези, които са свързани с предмета на спора, както е определен от страните, когато разполага с необходимите за това правни и фактически данни, допълнени евентуално чрез действия по събиране на доказателства.

45

С втория и третия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, параграф 1 и член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че ако за преценката на неравноправния характер на договорната клауза, на която се основават исканията на потребител, следва да се вземат предвид всички останали клаузи на договора, който той е сключил с продавач или доставчик, вземането им предвид само по себе си предполага задължение за сезирания национален съд служебно да разгледа евентуално неравноправния характер на всички тези клаузи.

46

В това отношение Съдът е припомнил, че съгласно член 4, параграф 1 от Директива 93/13 при преценката на евентуално неравноправния характер на договорната клауза, на която се основава искането, националният съд, който е сезиран с последното, трябва да вземе предвид всички останали клаузи на договора (решение от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 41).

47

Това задължение да се вземат предвид всички останали клаузи на договора, сключен между продавач или доставчик и потребител, се обяснява с факта, че при разглеждането на оспорената клауза трябва да се вземат предвид всички обстоятелства, които могат да бъдат релевантни за разбирането на тази клауза в нейния контекст, доколкото в зависимост от съдържанието на договора, за да се прецени неравноправният характер на посочената клауза, може да е необходимо да се прецени кумулативното действие на всички клаузи на договора (вж. в този смисъл решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 95).

48

Както обаче следва от съображенията, изложени в рамките на анализа на първия преюдициален въпрос, и както отбелязва и генералният адвокат в точка 75 от заключението си, от това все пак не следва, че националният съд е длъжен да разгледа служебно тези други договорни клаузи самостоятелно, що се отнася до евентуално неравноправния им характер, в рамките на преценката, която извършва на основание член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

49

С оглед на изложените по-горе съображения на втория и третия си въпрос следва да се отговори, че член 4, параграф 1 и член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че макар да е вярно, че за преценката на неравноправния характер на договорната клауза, на която се основават исканията на потребител, следва да се вземат предвид всички останали клаузи на договора, сключен между продавач или доставчик и този потребител, вземането им предвид само по себе си не предполага задължение за сезирания национален съд да разгледа служебно евентуално неравноправния характер на всички тези клаузи.

50

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред препращащата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши: