1

С жалбата си Mowi ASA, по-рано Marine Harvest ASA, иска отмяна на решението на Общия съд на Европейския съюз от 26 октомври 2017 г., Marine Harvest/Комисия (T‑704/14, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2017:753), с което той е отхвърлил жалбата му за отмяна на Решение C(2014) 5089 окончателен за налагане на глоба във връзка с привеждането в действие на концентрация в нарушение на член 4, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 139/2004 (преписка M.7184 — Marine Harvest/Morpol) (процедура по член 14, параграф 2) (наричано по-нататък „спорното решение“) и при условията на евентуалност отмяна или намаляване на размера на наложените му глоби.

2

Съображения 5, 6, 8, 20 и 34 Регламент (EO) № 139/2004 на Съвета от 20 януари 2004 година относно контрола върху концентрациите между предприятия (Регламент за сливанията на ЕО) (ОВ L 24, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 201) гласят:

[…]

[…]

[…]

3

Член 1 от този регламент („Приложно поле“) предвижда в параграф 1:

„Без да се накърняват член 4, параграф 5 и член 22, настоящият регламент се прилага по отношение на всички концентрации, които имат значение за Общността, както е дефинирано в настоящия член“.

4

Член 3 от посочения регламент („Понятие за концентрация“) предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Счита се, че е налице концентрация, когато е налице трайна промяна в контрола в резултат на:

2.   Контролът се придобива посредством права, договори или по друг начин, самостоятелно или в комбинация, като се вземат предвид релевантните фактически и правни обстоятелства, и предоставя възможността за упражняване на решаващо влияние по отношение на дадено предприятие, по-специално чрез:

5

Член 4 от същия регламент („Предварително нотифициране за концентрации и предварителна нотификация по искане на нотифициращите страни“) предвижда в параграф 1:

„За посочените в настоящия регламент концентрации, които имат общностно измерение, Комисията се нотифицира преди тяхното извършване и след сключването на споразумение, обявяването на публичен търг или придобиването на контролен пакет.

Нотифицирането може да бъде извършено също така и когато засегнатите предприятия удостоверят пред Комисията добросъвестните си намерения да сключат споразумение или, в случаите на публичен търг, когато те са обявили публично намерението си да направят такъв търг, при условие че предвиденото споразумение или търг биха довели до извършване на концентрация с общностно измерение.

За целите на настоящия регламент терминът „нотифицирани концентрации”“ обхваща също така и концентрациите, които са планирани и за които се извършва нотифициране на основание втора алинея. За целите на параграфи 4 и 5 от настоящия член терминът „концентрация“ включва планираните концентрации по смисъла на втора алинея“.

6

Член 7 от Регламент № 139/2004 („Прекратяване на концентрации“) предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Концентрация с общностно измерение съгласно член 1 или такава, която се оценява от Комисията на основание член 4, параграф 5, не се извършва, преди да бъде нотифициран[а] или преди да бъде обявена за съвместима с общия пазар съгласно решение по член 6, параграф 1, буква б), член 8, параграф 1 или 2 или въз основа на презумпцията по член 10, параграф 6.

2.   Параграф 1 не препятства извършването на публичен търг или на серия от операции с ценни книжа, включително такива, конвертируеми с други ценни книжа, допуснати до търговия на пазар като фондова борса, посредством които контролът по смисъла на член 3 се придобива от различни продавачи, при условие че:

7

Съгласно член 14, параграфи 2—4 от този регламент:

„2.   „Комисията може с решение да наложи глоби, непревишаващи 10 на сто от общия оборот на съответните предприятия по смисъла на член 5, на лицата по член 3, параграф 1, буква б) или на съответните предприятия, ако умишлено или поради небрежност:

3.   При определяне на размера на глобата се вземат предвид естеството, степента и продължителността на нарушението.

4.   Решенията, взети съгласно параграфи 1, 2 и 3, нямат наказателноправен характер“.

8

Обстоятелствата по спора са обобщени в точки 1—37 от обжалваното съдебно решение, както следва:

9

На 3 октомври 2014 г. жалбоподателят подава в секретариата на Общия съд жалба за отмяна на спорното решение, а при условията на евентуалност — за отмяна или намаляване на размера на наложените от Комисията глоби.

10

В подкрепа на жалбата си той изтъква пет основания, от които само първото и третото са от значение за целите на настоящото производство по обжалване. Първото основание е „явна правна и фактическа грешка“, тъй като в спорното решение е прието, че член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 не е допустим. Третото основание е нарушение на общия принцип ne bis in idem.

11

С обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля жалбата в нейната цялост.

12

С жалбата си жалбоподателят иска от Съда:

13

Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

14

Жалбоподателят изтъква две основания за обжалване. Първото основание е грешка при прилагане на правото, тъй като Общият съд не се е съобразил с член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004. Второто основание е грешка при прилагане на правото, тъй като Общият съд не е спазил принципа ne bis in idem, принципа на приспадане и принципа, уреждащ съвкупността от нарушения.

15

В заседанието пред Съда жалбоподателят повдига ново основание, изведено от незаконосъобразност на член 14, параграф 2, буква а) от Регламент № 139/2004.

16

По първото основание за отмяна са изложени две твърдения.

17

С първата част от това основание жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото в точки 70, 150, 151 и 230 от обжалваното съдебно решение, тъй като е тълкувал неправилно понятието за една-единствена отделна концентрация по смисъла на съображение 20 от Регламент № 139/2004.

18

Като приел в точки 70 и 230 от обжалваното съдебно решение, че не е необходимо да се разглеждат доводите на жалбоподателя, че е налице обвързаност между придобиването през декември 2012 г. и разглежданото публично търгово предложение, Общият съд не се съобразил с релевантния критерий, за да прецени дали множество сделки могат да се приравнят на една-единствена отделна концентрация, който критерий се състои във факта, че тези сделки са обвързани помежду си с условие, а не се основава на момента на извършване на сделката, с която е придобит контролът.

19

В това отношение, на първо място, жалбоподателят поддържа, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, по-специално в точки 150 и 151 от обжалваното съдебно решение, като е приел, че съображение 20 от Регламент № 139/2004 не е подходящото основание за тълкуването на понятието за една-единствена отделна концентрация. Според него обаче това съображение ясно изразява намерението на законодателя да разглежда като една-единствена „отделна концентрация“ всички сделки, които са „тясно свързани във връзка с условие“.

20

Констатацията на Общия съд в точка 150 от обжалваното съдебно решение, че посоченото съображение 20 е само „много кратко изречение“ и не представлява правна норма с обвързваща правна сила, не позволявала на Общия съд да отхвърли предлаганото от жалбоподателя тълкуване на понятието за една-единствена отделна концентрация. Всъщност жалбоподателят счита, че Общият съд не е взел предвид факта, че същото съображение намира отражение в обвързваща правна норма, а именно член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004, в която се посочват публичните търгови предложения за покупка или замяна и поредица от сделки с ценни книжа. Впрочем Общият съд отхвърлил това тълкуване, като в точки 106—109 от обжалваното съдебно решение се основал на Консолидираното юрисдикционно известие на Комисията съгласно Регламент (ЕО) № 139/2004 на Съвета относно контрола върху концентрациите между предприятия (ОВ C 95, 2008 г., стр. 1), което според практиката на Съда представлявало съвкупност от необвързващи насоки. Освен това Общият съд тълкувал неправилно същото съображение 20 в точка 151 от обжалваното съдебно решение, като счел, че ако се възприеме същото тълкуване, всички сделки, „които са обвързани помежду си под условие“, щели да бъдат разглеждани като една-единствена отделна концентрация, макар да не са довели до придобиване на контрол.

21

На второ място, жалбоподателят счита, че придобиването през декември 2012 г. и разглежданото публично търгово предложение са обвързани помежду си с условие и следователно представляват една-единствена отделна концентрация.

22

От една страна, той поддържа, че в случая условието, което обвързва това публично търгово предложение и придобиването през декември 2012 г., е предвидено от норвежкия закон за търговията с ценни книжа, което представлявало възможно най-високото равнище на обвързаност. По-специално това условие произтичало от норвежкото право, с което се привежда в действие Директива 2004/25/EО на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година относно предложенията за поглъщане (ОВ L 142, 2004 г., стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 2, стр. 44). Общият съд обаче не поставил под съмнение това обстоятелство.

23

От друга страна, наличието на обвързаност между публичното търгово предложение и придобиването през декември 2012 г. се потвърждавало и от консолидираното юрисдикционно известие, посочено в точка 20 от настоящото решение, съгласно което две или повече сделки могат да бъдат правно или фактически свързани. В случая придобиването през декември 2012 г. и разглежданото публично търгово предложение били правно свързани от реципрочно обвързване, доколкото това публично търгово предложение ставало задължително с осъществяване на придобиването през декември 2012 г. и било обусловено от него. Освен това тези две операции били фактически свързани, тъй като в съответствие с точка 43 от това известие от икономическа гледна точка „всяка една от операциите зависи от приключването [на другата]“. Тези две сделки били планирани и договорени едновременно и били изпълнени, за да се постигне една и съща икономическа цел, а именно придобиване на всички акции в обращение на Morpol.

24

С втората част от първото основание за обжалване жалбоподателят твърди, че Общият съд е тълкувал неправилно смисъла на освобождаването по член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004.

25

На първо място, жалбоподателят поддържа, че възприетият от Общия съд формалистичен подход е неподходящ за тълкуването на целта на това освобождаване, което изисква анализ на неговата политическа цел. Така Общият съд възприел ограничителен подход, като в точки 174—189 от обжалваното съдебно решение отхвърлил релевантността на Зелената книга за преразглеждане на Регламент (ЕИО) № 404/89 (COM(2001) 745 окончателен, наричана по-нататък „Зелената книга“), с която се приканва да се разшири приложното поле на посоченото освобождаване, за да се улеснят придобиванията. Освен това точка 189 от обжалваното съдебно решение се основавала на формално разграничение между оперативните структури и в нея неправилно било прието, че член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 не се прилага по отношение на схемата със сделки, когато контролът може да бъде придобит преди отправянето на публично търгово предложение.

26

На второ място, политическата цел на освобождаването, предвидено в член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004, била да се улеснят публичните търгови предложения и „пълзящите придобивания“ при спазването на строги условия с цел да се избегнат промените в структурата на пазара, преди Комисията да приеме решение по концентрацията, за която е отправено уведомление. Така купувачът можел по принцип да придобие акции на целевото дружество, но не можел действително да ги използва, преди Комисията да разреши тази концентрация, което не било пречка тази институция да упражни правомощията си за контрол върху концентрациите.

27

Не било обосновано да се откаже прилагането на предвиденото в член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 освобождаване по отношение на конкретна схема със сделки, когато контролът може да е бил придобит преди отправянето на публично търгово предложение. В точка 134 от Зелената книга Комисията признала, че за придобиването на котирано на борсата дружество трябвало да се прилага дерогацията, предвидена в член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004, тъй като „[п]ри този вид хипотези по принцип е непрактично и неестествено да се счита, че концентрацията се осъществява с изкупуването на акцията или пакета акции, осигуряващи на придобиващия (фактическия) контрол върху целевото предприятие“. Ако това твърдение се отнасяло до „пълзящите придобивания“, то било валидно и за публичните търгови предложения за покупка или замяна.

28

По този начин, като приел, че тази разпоредба не се прилага за схема със сделки, в която е можело контролът да бъде придобит преди отправянето на публично търгово предложение, Общият съд направил формалистично разграничение между схемата със сделки, което пораждало несигурност относно сделките, попадащи в обхвата на посоченото освобождаване, и излагало приобретателите на значителни практически и финансови рискове.

29

На трето място, жалбоподателят се позовава на Решение на Комисията от 20 януари 2005 г. (преписка Orkla/Elkem — COMP/M.3709), което се отнасяло до положение, подобно на разглежданото в настоящия случай, при което тази институция приела по-специално че приобретателят на дялово участие, водещо до задължително публично търгово предложение, е изложен на сериозни финансови рискове в очакване на одобрение от Комисията за това придобиване.

30

На четвърто място, жалбоподателят твърди, че тълкуване на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 в смисъл, че той се прилага за всички публични търгови предложения за покупка или замяна, би улеснило постигането на целите на контрола върху концентрациите, което позволява на Комисията да вземе предвид окончателния размер на придобитото участие и различните последици от разглежданата сделка.

31

На пето място, жалбоподателят поддържа, че в случая се е съобразил с член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004, като своевременно е отправил уведомление за концентрацията, а именно три дни след приключването на придобиването през декември 2012 г., и не е упражнил правото на глас, свързано с придобитите акции, което Общият съд не поставил под съмнение.

32

Комисията оспорва доводите на жалбоподателя и счита, че първото основание трябва да се отхвърли по същество.

33

С първото си основание, чиито две части следва да се разгледат заедно, жалбоподателят оспорва по същество тълкуването от Общия съд на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004, въз основа на което той е отхвърлил първото му основание за отмяна.

34

В това отношение следва да се припомни, че в член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 се посочва, че ако предвидените в тази разпоредба условия са изпълнени, параграф 1 от този член не е пречка за извършването на публичен търг или на серия от операции с ценни книжа, посредством които контролът по смисъла на член 3 от този регламент се придобива от различни продавачи чрез поредица от сделки с ценни книжа.

35

Следва да се приеме, че в точки 68—83 от обжалваното съдебно решение Общият съд е разгледал приложимостта на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 към разглежданото в случая положение само с оглед на придобиването през декември 2012 г.

36

От една страна, в точки 69 и 70 от обжалваното съдебно решение той е отбелязал, че установеното от Комисията нарушение на член 7, параграф 1 и на член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004 произтича само от придобиването през декември 2012 г., а именно от сделката, с която жалбоподателят е придобил контрола върху Morpol. Доколкото тази сделка е сключена преди разглежданото публично търгово предложение, от това той е стигнал до извода, че член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 е ирелевантен, тъй като тази разпоредба се отнася до публичните търгови предложения за покупка.

37

От друга страна, Общият съд е приел също че член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 не намира приложение, тъй тази разпоредба се отнася до сключването на сделки, посредством които контролът по смисъла на член 3 от този регламент се придобива от различни продавачи чрез поредица от сделки с ценни книжа. Както е видно от съвместния прочит на точки 75 и 79—81 от обжалваното съдебно решение, Общият съд е счел, че жалбоподателят е придобил контрола върху Morpol посредством само един продавач чрез една-единствена сделка с ценни книжа, а именно придобиването през декември 2012 г. Що се отнася до разглежданото публично търгово предложение, според Общия съд то е направено към момент, в който жалбоподателят вече е притежавал фактически самостоятелен контрол върху Morpol поради придобиването през декември 2012 г.

38

Пред Общия съд обаче жалбоподателят поддържа по същество, че поради връзките, съществуващи между придобиването през декември 2012 г. и разглежданото публично търгово предложение, последните са етапи на една-единствена концентрация, така че по силата на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 параграф 1 от този член не се прилага към посочената концентрация.

39

В точки 85—229 от обжалваното съдебно решение Общият съд е разгледал доводите, изтъкнати от жалбоподателя в подкрепа на тази теза, и ги е отхвърлил. В това отношение Общият съд е отбелязал, че понятието за една-единствена концентрация не е предназначено за прилагане в хипотеза, при която фактическият самостоятелен контрол единствено върху целевото дружество е придобит само от един продавач само чрез частна сделка, дори същата да е последвана от задължително публично търгово предложение.

40

В рамките на първото основание за обжалване жалбоподателят поддържа по същество, че подобно тълкуване на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 е неправилно, доколкото тази разпоредба, разглеждана във връзка със съображение 20 от този регламент, трябва да се тълкува широко, така че посочената разпоредба се прилага към придобиването през декември 2012 г. и към разглежданото публично търгово предложение, тъй като тези две сделки са етапите на една-единствена концентрация.

41

На първо място, жалбоподателят счита, че при тълкуването си на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 Общият съд не се е съобразил с понятието за една-единствена концентрация, такова каквото следва от съображение 20 от същия регламент, което според него е подходящото правно основание за това тълкуване.

42

В това отношение, както правилно е посочил Общият съд в точка 91 от обжалваното съдебно решение, следва да се приеме, че понятието за една-единствена отделна концентрация се среща само в съображение 20 от Регламент № 139/2004, но не в членовете от този регламент.

43

В точка 150 от обжалваното съдебно решение Общият съд е приел, че все пак това съображение не съдържа изчерпателно определение на условията, при които две сделки съставляват една-единствена концентрация. В това отношение той се основава на специфичното естество на посоченото съображение, което, макар да позволява да се изясни тълкуването, което следва да се даде на правна норма, не може да представлява такава норма, тъй като няма самостоятелна обвързваща правна сила.

44

Въпреки това, както признава жалбоподателят с изтъкнатите от него доводи, макар съображение 20 от Регламент № 139/2004 да може да послужи като насока за тълкуване на разпоредбите на този регламент, само от текста на това съображение не може надлежно да се изведе тълкуване на понятието за една-единствена отделна концентрация, което да не е в съответствие с тези разпоредби. В този смисъл Съдът многократно е имал поводи да посочи, че съображенията на общностните актове нямат задължителна правна сила и не могат надлежно да обосноват дерогиране на самите разпоредби на съответния акт, нито тълкуване на тези разпоредби в смисъл, който явно противоречи на тяхното съдържание (вж. в този смисъл решения от 10 януари 2006 г., IATA и ELFAA, C‑344/04, EU:C:2006:10, т. 76 и от 2 април 2009 г., Tyson Parketthandel, C‑134/08, EU:C:2009:229, т. 16).

45

При това положение жалбоподателят не може да се основава на широко тълкуване на текста на съображение 20 от Регламент № 139/2004, за да разшири обхвата на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004.

46

В това отношение, както е отбелязал Общият съд в точка 71 от обжалваното съдебно решение, член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 позволява при определени обстоятелства реализиране на процедура по публично търгово предложение преди отправяне на уведомление до Комисията за него и преди последната да даде разрешение за него, дори тази сделка да е концентрация с общностно измерение по смисъла на член 3 от този регламент.

47

Когато обаче член 7, параграф 1 от посочения регламент забранява извършването на концентрация, той ограничава действието на тази забрана само до концентрациите по смисъла на дефиницията в член 3 от същия регламент (решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 43).

48

Доколкото член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 представлява дерогация от посочената забрана, за да се дефинира обхватът на тази разпоредба, следва да се вземе предвид понятието за концентрация, съдържащо се в посочения член 3 (вж. в този смисъл решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 44).

49

Съгласно член 3 от Регламент № 139/2004 се счита, че е налице концентрация, когато е налице трайна промяна в контрола в резултат на сливането на две или повече преди това независими предприятия или части от предприятия или придобиването от едно или повече лица, които вече контролират най-малко едно предприятие, или от едно или повече предприятия на пряк или непряк контрол върху цялото или върху част от едно или повече други предприятия, като се приема, че контролът се придобива посредством права, договори или по друг начин и предоставя възможността за упражняване на решаващо влияние по отношение на дадено предприятие (решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 45).

50

Оттук следва, че концентрацията се извършва щом страните по нея осъществят операции, способстващи за трайна промяна в контрола над целевото предприятие (решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 46).

51

Макар в съображение 20 от Регламент № 139/2004 да се посочва, че е необходимо да бъдат разглеждани като единна концентрация операциите, които са тясно свързани помежду си във връзка с условие или са под формата на серии от операции с ценни книжа, които се осъществяват в сравнително кратък период от време, само сделките, които са необходими за постигането на промяна в контрола, могат да попадат в обхвата на член 7 от този регламент (вж. в този смисъл от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 48 и 49).

52

При тези условия следва да се приеме, че Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел в точка 70 от обжалваното съдебно решение, че член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 е ирелевантен при положение, при което контролът се придобива в рамките на първа частна сделка, въпреки че тя е последвана от публично търгово предложение, тъй като последното не е необходимо за постигане на промяна в контрола върху предприятие, засегнато от разглежданата концентрация.

53

От това следва, че Общият съд правилно е отхвърлил и доводите на жалбоподателя, изведени от наличието в случая на една-единствена концентрация, доколкото, както по същество е отбелязал в точка 151 от обжалваното съдебно решение, те водят до това в понятието за една-единствена концентрация, а следователно и в приложното поле на член 7 от Регламент № 139/2004 да се включат сделки, които макар да съпътстват концентрацията, нямат пряка функционална връзка с извършването ѝ.

54

Ето защо жалбоподателят няма основание да поддържа, че сделка, която не е необходима за постигане на промяна в контрола върху предприятие, каквато е например публично търгово предложение, отправено след придобиването на контрола върху целевото предприятие, попада в обхвата на понятието „концентрация“ по членове 3 и 7 от Регламент № 139/2004.

55

Следователно трябва не могат да се приемат доводите на жалбоподателя, изведени от неправилно тълкуване на понятието за една-единствена концентрация.

56

На второ място, жалбоподателят поддържа, че тълкуването от Общия съд на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 противоречи на преследваната с тази разпоредба цел. В това отношение той твърди, че посочената разпоредба има за цел да улесни публичните търгови предложения и пълзящите придобивания, така че член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 се прилага за схемите със сделки, при които контролът може да е бил придобит преди отправянето на публично търгово предложение.

57

Следва да се констатира, че жалбоподателят признава, че широкото му тълкуване на понятието за една-единствена концентрация би довело до това на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 да се придаде по-широк обхват от този, който произтича от текста на тази разпоредба.

58

В точки 200 и 201 от обжалваното съдебно решение Общият съд правилно е отбелязал, както признава и жалбоподателят, че член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 предвижда изключение от член 7, параграф 1 от този регламент, което трябва да се тълкува стриктно.

59

Както обаче бе посочено в точка 57 от настоящото решение и както подчертава Общият съд в точки 202—204 от обжалваното съдебно решение, предлаганото от жалбоподателя тълкуване би означавало да се разшири приложното поле на изключението, предвидено в член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004.

60

При тези обстоятелства доводите на жалбоподателя, изведени от факта, че подобно тълкуване е обосновано от целите на правото на Съюза в разглежданата област, произтичащи от Директива 2004/25 или от Зелената книга, трябва да се отхвърлят.

61

Не може да се приеме и доводът на жалбоподателя, че тълкуването на член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004 дава възможност да се улесни преценката по същество на концентрацията. Всъщност подобен довод, свързан с проверката на съвместимостта на концентрацията с вътрешния пазар, е ирелевантен, що се отнася до предварителния въпрос дали спрямо тази концентрация може да не се приложи изискването за отправяне на уведомление до Комисията съгласно член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004.

62

Следователно доводите на жалбоподателя, изведени от несъобразяване с целта, посочена в член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004, следва да се отхвърлят като неоснователни.

63

На трето място, от точки 52 и 55 от настоящото решение следва, че трябва да се отхвърлят доводите на жалбоподателя, изведени от факта, от една страна, че придобиването през декември 2012 г. и разглежданото публично търгово предложение са обвързани помежду си с условие, и от друга страна, че жалбоподателят се е съобразил с условията, предвидени в член 7, параграф 2 от този регламент.

64

Всъщност, както правилно е отбелязал Общият съд в точки 229 и 230 от обжалваното съдебно решение, доколкото понятието за една-единствена концентрация не е предназначено за прилагане в хипотеза, при която фактическият самостоятелен контрол е придобит само от един продавач само чрез една сделка, въпросът за наличието на правна или фактическа обвързаност с условие между придобиването през декември 2012 г. и разглежданото публично търгово предложение е ирелевантен. Същият извод се налага a fortiori, що се отнася до въпроса дали жалбоподателят е спазил условията, предвидени в член 7, параграф 2 от Регламент № 139/2004.

65

С оглед на всички изложени по-горе съображения първото основание трябва да се отхвърли изцяло.

66

С второто си основание жалбоподателят поддържа, че като е приел по-специално в точки 306, 319, 339—344 и 362 от обжалваното съдебно решение, че Комисията може да наложи на жалбоподателя отделни глоби, една за нарушение на член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004, и друга за неизпълнение на задължението за спиране, предвидено в член 7, параграф 1 от този регламент, Общият съд не се е съобразил с принципа ne bis in idem, принципа на приспадане и принципа, уреждащ съвкупността от нарушения.

67

Второто основание за обжалване се състои от две части.

68

С първата част на второто основание за обжалване жалбоподателят твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като в случая не е приложил принципа ne bis in idem или, при условията на евентуалност, принципа на приспадане.

69

Тази грешка при прилагане на правото се съдържала по-специално в точка 344 от обжалваното съдебно решение, в която Общият съд е приел, че двете отделни глоби, наложени на жалбоподателя за едно и също поведение, не нарушават принципа ne bis in idem. Както обаче следвало от практиката на Съда, този принцип включвал едновременно забрана за двойно преследване и забрана за двойно наказание, в смисъл че едно лице не трябва да бъде наказвано два пъти за едно и също престъпление.

70

На първо място, като счел в точка 319 от обжалваното съдебно решение, че фактът, че двете глоби спрямо жалбоподателя „са наложени от един и същ орган с едно и също решение“ представлява релевантен критерий, Общият съд възприел формалистично и изкуствено тълкуване на принципа ne bis in idem, докато той се отнасял до всяко двойно наказание, независимо дали е наложено в едно и също производство или в отделни производства.

71

Този принцип забранявал да се налагат няколко санкции за едно и също неправомерно поведение, при положение че са изпълнени трите условия за идентичност на деянията, един и същ извършител на нарушението и един и същ защитен правен интерес, какъвто бил настоящият случай. Що се отнася до критерия за идентичност на деянията и за един и същ извършител на нарушението, в точка 305 от обжалваното съдебно решение Общият съд признал, че двете отделни глоби са наложени само поради извършеното от жалбоподателя деяние, а именно придобиването през декември 2012 г. Относно условието за един и същ защитен правен интерес, както член 4, параграф 1, така и член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004 били замислени, за да защитават един и същ правен интерес, а именно да се гарантира, че няма да бъдат нанесени трайни и непоправими вреди на ефективната конкуренция вследствие на преждевременното извършване на концентрации.

72

На второ място, точка 344 от обжалваното съдебно решение не съответствала на практиката на Съда и на Общия съд, от която било видно, че принципът ne bis in idem се прилага в контекста на едно и също решение или производство. В това отношение жалбоподателят се позовава на решения от 18 декември 2008 г., Coop de France bétail et viande и др./Комисия (C‑101/07 P и C‑110/07 P, EU:C:2008:741), и от 21 юли 2011 г., Beneo-Orafti (C‑150/10, EU:C:2011:507), както и на решение на Общия съд от 5 октомври 2011 г., Transcatab/Комисия (T‑39/06, EU:T:2011:562). Освен това препратките на Общия съд в точки 333—338 от обжалваното съдебно решение към практиката на Европейския съд по правата на човека били ирелевантни, доколкото правото на Съюза предвиждало по-широка защита срещу двойната санкция, както следвало от практиката на Съда и на Общия съд.

73

При условията на евентуалност жалбоподателят поддържа, че Общият съд неправилно е пропуснал да приложи принципа на приспадане (Anrechnungsprinzip), който изисквал да се вземе предвид първата санкция, наложена при определянето на втората, и се прилагал във всички случаи, в които принципът ne bis in idem не е изцяло приложим. Според жалбоподателя нито Комисията в точки 206 и 207 от спорното решение, нито Общият съд в точки 339—344 от обжалваното съдебно решение са взели предвид първата глоба, когато са наложили втората.

74

Комисията счита, от една страна, че доводите на жалбоподателя са неоснователни, доколкото се отнасят до твърдяното нарушение от Общия съд на принципа ne bis in idem. От друга страна, що се отнася до твърдяното несъобразяване с принципа на приспадане, Комисията счита, че тъй като жалбоподателят не е развил правилно доводите си, нито е посочил конкретната грешка, допусната в това отношение от Общия съд, посочените доводи трябва да се отхвърлят като недопустими.

75

С първата част на второто основание за обжалване жалбоподателят твърди по същество, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел в точка 344 от обжалваното съдебно решение, че принципът ne bis in idem и принципът на приспадане не се прилагат към положение, при което с едно и също решение са наложени няколко санкции, макар тези санкции да са наложени за едни и същи деяния.

76

Що се отнася, на първо място, до принципа ne bis in idem, Съдът е постановил, че този принцип трябва да бъде зачитан в производства за налагане на глоби съгласно правото на конкуренция. Посоченият принцип не допуска предприятие да бъде наказвано или преследвано отново за антиконкурентни действия, за които с предходно влязло в сила решение то вече е било санкционирано или е било установено, че не носи отговорност. Така целта на същия принцип е да не се допусне предприятие да бъде „наказвано или преследвано отново“, което предполага с предходно влязло в сила решение това предприятие да е било наказано или да е било установено, че не носи отговорност (вж. в този смисъл решение от 3 април 2019 г., Powszechny Zakład Ubezpieczeń na Życie, C‑617/17, EU:C:2019:283, т. 28 и 29 и цитираната съдебна практика).

77

Това тълкуване на принципа ne bis in idem се потвърждава от текста на член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и от смисъла на този принцип, като този член е конкретно насочен към повторяемостта на производство, отнасящо се до едни и същи факти, по които е постановено окончателно решение (вж. в този смисъл решение от 3 април 2019 г., Powszechny Zakład Ubezpieczeń na Życie, C‑617/17, EU:C:2019:283, т. 30 и 32).

78

От това следва, че противно на поддържаното от жалбоподателя, Общият съд правилно е приел в точка 319 от обжалваното съдебно решение, че принципът ne bis in idem не се прилага в настоящия случай, тъй като санкциите за нарушението на член 4, параграф 1 и на член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004 са наложени от един и същ орган с едно и също решение, а именно спорното решение.

79

Както подчертава генералният адвокат в точка 106 от заключението си, този извод не може да бъде поставен под съмнение от довода на жалбоподателя, изложен в съдебното заседание, че случаят, по който е постановено решение от 3 април 2019 г., Powszechny Zakład Ubezpieczeń na Życie (C‑617/17, EU:C:2019:283), е различен от разглеждания в настоящото дело, тъй като в посочения предходен случай е ставало въпрос за налагане в рамките на едно и също решение на глоба за нарушаване на националното право в областта на конкуренцията и на глоба за неспазване на правилата на правото на Съюза относно конкуренцията.

80

Всъщност защитата, която принципът ne bis in idem има за цел да предостави срещу повтарянето на производствата, водещи до осъждане, е безпредметна, в случай че в едно и също решение е приложен член 14, параграф 2, букви а) и б) от Регламент № 139/2004, за да се санкционира нарушение на член 4, параграф 1 и на член 7, параграф 1 от този регламент (вж. по аналогия решение от 3 април 2019 г., Powszechny Zakład Ubezpieczeń na Życie, C‑617/17, EU:C:2019:283, т. 34).

81

Освен това не могат да се приемат доводите, които жалбоподателят извежда от практиката на Съда и на Общия съд, посочена в точка 72 от настоящото решение.

82

В това отношение е достатъчно да се отбележи, че в точки 322—328 от обжалваното съдебно решение Общият съд е анализирал тази съдебна практика и правилно е стигнал до извода, че нито Съдът, нито Общият съд са се произнесли по въпроса дали принципът ne bis in idem се прилага към положение, при което с едно и също решение са наложени няколко санкции. Следователно, както отбелязва генералният адвокат в точки 110 и 111 от заключението си, с тази съдебна практика не може да се потвърди, че Общият съд е допуснал каквато и да било грешка при прилагане на правото при тълкуването на принципа ne bis in idem.

83

Що се отнася, на второ място, до изложения при условията на евентуалност довод на жалбоподателя, че Общият съд неправилно е пропуснал да приложи принципа на приспадане, следва да се констатира, че макар от жалбата да е видно несъмнено, че с този довод жалбоподателят цели да оспори точки 339—344 от обжалваното съдебно решение, той все пак не изтъква нито едно конкретно доказателство, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е счел по-специално в посочените точки, че дори да се приеме, че в случая може да се направи позоваване принципа на приспадане, той не е приложим към положение, при което с едно и също решение са наложени няколко санкции, макар тези санкции да са наложени за едни и същи деяния.

84

Следователно, доколкото тази предпоставка не е оспорена от жалбоподателя, следва да се приеме, че доводите, с които се цели да се изтъкне, че този принцип изисква Общият съд да установи, че Комисията е трябвало да вземе предвид първата санкция, наложена на жалбоподателя при определянето на втората, са неотносими.

85

Освен това следва да се отбележи, че по поставен от Съда в съдебното заседание въпрос в това отношение жалбоподателят е уточнил, че като се позовава по-специално на принципа на приспадане, смята да изведе довод от непропорционалния характер на тези санкции. Този довод обаче е недопустим, доколкото жалбоподателят изобщо не е формулирал оплакване по отношение на точки 579—631 от обжалваното съдебно решение, в които Общият съд конкретно е преценил размера на наложената на жалбоподателя глоба с оглед на принципа на пропорционалност.

86

Предвид всички изложени по-горе съображения първата част на второто основание трябва да се отхвърли изцяло.

87

С втората част на второто основание за обжалване жалбоподателят поддържа, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел в точка 362 от обжалваното съдебно решение, че твърдяното неизпълнение на задължението за уведомяване, предвидено в член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004, не представлява по-специалното нарушение и поради това не обхваща по-общото нарушение на член 7, параграф 1 от този регламент. По този начин той нарушил принципа, уреждащ съвкупността от нарушения.

88

На първо място, жалбоподателят посочва, че този принцип е признат в международното право и в правния ред на държавите членки. От това следвало, че когато е видно, че едно деяние попада в обхвата на две правни разпоредби, основно приложимата разпоредба изключва всички други разпоредби по силата на принципите на субсидиарност, на поглъщане или на специалното правило. Някои държави членки забранявали също налагането на двойни санкции, когато те имат за цел да санкционират по-тежко нарушение и по-леко нарушение, което е включено в първото. Освен това жалбоподателят подчертава, че постоянната практика на международните юрисдикции забранява налагането на двойна санкция на лице, когато нарушаването на разпоредба предполага нарушаване на друга разпоредба.

89

На второ място, жалбоподателят поддържа, че в точки 302, 352 и 361 от обжалваното съдебно решение Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е направил „технократско“ разграничение между елементите, определящи задължението за уведомяване, и тези, които определят задължението за спиране. Общият съд приел, че неизпълнението на първото от тези задължения представлявало моментно нарушение, докато неизпълнението на второто представлявало продължено нарушение. Това разграничение обаче било ирелевантно за преценката на едновременния характер на двете разглеждани нарушения, доколкото те препращали към едно и също поведение, а именно извършването на концентрация, но в различни моменти, а именно съответно преди отправянето на уведомление и разрешаването. При всички положения посоченото разграничение не обосновавало налагането на кумулативни санкции за едно и също поведение.

90

На трето място, жалбоподателят посочва в жалбата си, че твърдяното нарушение на член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004 представлява по-специалното нарушение и обхваща твърдяното нарушение на член 7, параграф 1 от този регламент.

91

Жалбоподателят счита, че възможността Комисията да налага глоби трябва да съответства на различните хипотези, посочени в разпоредбите на Регламент № 139/2004. Така член 7, параграф 1 от този регламент и правомощието на Комисията да санкционира нарушението на този член на основание член 14, параграф 2, буква б) от посочения регламент се отнасяли до положение, при което е било отправено уведомление за дадена концентрация, но тя е извършена, без да бъде получено разрешение за нея. При липса на уведомление извършването на концентрация преди уведомлението и оттук по необходимост преди получаването на разрешение за нея представлявало по-специалното и подходящо нарушение, водещо до налагане на глоба на основание член 14, параграф 2, буква а) от същия регламент.

92

В заседанието пред Съда жалбоподателят обаче е уточнил, напротив, че счита, че доколкото член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004 се отнася едновременно до задължението за уведомяване и до задължението за спиране, той обхваща член 4, параграф 1 от този регламент.

93

Според жалбоподателя неизпълнение на задължението за уведомяване може да се установи само ако задължението за спиране не е изпълнено. В това отношение в точка 306 от обжалваното съдебно решение Общият съд стигнал до извода, че „действащата правна уредба е необичайна, тъй като съществуват два члена в [Регламент № 139/2004], чието нарушаване се наказва с глоби с еднакъв размер, но при които нарушение на първия непременно води до нарушение на втория“. Освен това жалбоподателят се позовава по аналогия на решение от 24 март 2011 г., IBP и International Building Products France/Комисия (T‑384/06, EU:T:2011:113, т. 109), в което Общият съд приел, що се отнася до налагането на глоба поради възпрепятстване или предоставяне на неточна или подвеждаща информация в отговор на искане за информация, че „възприемането на едната от двете квалификации изключва възможността да се възприеме едновременно и другата, що се отнася до едно и също поведение“.

94

Така, противно на приетото от Общия съд в точки 356 и 357 от обжалваното съдебно решение, нямало опасност да се стигне до описания в точка 356 „неестествен“ резултат в хипотезата, при която, както изтъква жалбоподателят, неизпълнението на задължението за уведомяване, предвидено в член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004, е обхванато от по-общото нарушение, предвидено в член 7, параграф 1 от този регламент.

95

Според жалбоподателя тълкуването на разглежданите разпоредби от Общия съд е в съответствие с Регламент (ЕИО) № 4064/89 на Съвета от 21 декември 1989 година относно контрола върху концентрациите между предприятия (ОВ L 395, 1989 г., стр. 1), който е заменен с Регламент № 139/2004 и изисква концентрацията да бъде нотифицирана в определен срок. Това тълкуване обаче било лишено от смисъл в рамките на Регламент № 139/2004, който налагал обикновено задължение за уведомяване за концентрацията преди извършването ѝ, така че вече не било обосновано да се налагат кумулативни санкции за нарушение на член 4, параграф 1 и на член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004.

96

Комисията оспорва доводите на жалбоподателя и счита втората част на второто основание за обжалване за неоснователна.

97

С тази втора част жалбоподателят по същество твърди, че Общият съд е нарушил принципа, уреждащ съвкупността от нарушения, като е приел по-специално в точка 362 от обжалваното съдебно решение, че Комисията правилно е санкционирала жалбоподателя едновременно за нарушение на член 4, параграф 1 и на член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004.

98

Следва да се отбележи, че видно от точки 348 и 349 от обжалваното съдебно решение, като е приел, че в правото на Съюза в областта на конкуренцията не съществуват специални правила относно съвкупността от нарушения, Общият съд все пак е разгледал доводите на жалбоподателя, изведени от принципите на международното право и на правните системи на държавите членки. По този начин Общият съд е извършил проверка по въпроса дали, както твърди жалбоподателят, Регламент № 139/2004 съдържа „основно приложима разпоредба“, която изключва прилагането на другите разпоредби от този регламент.

99

В това отношение, първо, в точка 350 от обжалваното съдебно решение Общият съд е потвърдил констатацията на Комисията, че законодателят на Съюза не е определил едно нарушение като по-тежко от друго, тъй като за нарушенията на член 4, параграф 1 и на член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004 се прилага един и същ таван в съответствие с член 14, параграф 2, букви а) и б) от този регламент.

100

Като е направил такава констатация, Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото.

101

В точки 294 и 295 от обжалваното съдебно решение той правилно е отбелязал в предварителните си бележки относно връзката между член 4, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004, че макар да съществува връзка между тези разпоредби, доколкото нарушението на член 4, параграф 1 от този регламент води автоматично до нарушение на член 7, параграф 1 от посочения регламент, обратното обаче не е вярно.

102

По този начин, когато предприятие отправи уведомление за концентрация преди извършването ѝ в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004, остава възможно това предприятие да наруши член 7, параграф 1 от този регламент, в случай че извърши концентрацията, преди Комисията да я обяви за съвместима с вътрешния пазар.

103

От това следва, че член 4, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004 преследват самостоятелни цели в рамките на системата „едно гише“, посочена в съображение 8 от този регламент.

104

Както правилно е отбелязал Общият съд в точка 302 от обжалваното съдебно решение, от една страна, член 4, параграф 1 от този регламент предвижда задължение за действие, състоящо се в задължението да се отправи уведомление за концентрацията преди извършването ѝ, и от друга страна, член 7, параграф 1 от същия регламент предвижда задължение за бездействие, а именно концентрацията да не се извършва преди отправянето на уведомление и получаването на разрешение за нея.

105

Регламент № 139/2004 предвижда в член 14, параграф 2, букви а) и б) отделни глоби за неизпълнението на всяко от тези задължения.

106

При това положение, макар, както изтъква жалбоподателят, в рамките на Регламент № 139/2004 действително да е немислимо нарушение на член 4, параграф 1 от този регламент независимо от нарушение на член 7, параграф 1 от същия, това не променя факта, че както Общият съд правилно е приел в точки 296 и 297 от обжалваното съдебно решение, посоченият регламент предвижда възможността в съответствие с член 14, параграф 2, букви а) и б) от него да се налагат отделни глоби за всяко от тези нарушения, когато последните са допуснати едновременно чрез извършването на концентрация, преди за нея да бъде отправено уведомление до Комисията.

107

Направеното от жалбоподателя тълкуване, според което при това положение Комисията може да санкционира само нарушението на член 7, параграф 1 от Регламент № 139/2004, доколкото тази разпоредба обхваща член 4, параграф 1 от същия регламент, не може да се приеме.

108

Всъщност това тълкуване е в противоречие с целта на Регламент № 139/2004, която, видно от съображение 34 от последния, е насочена към това да се гарантира ефективен контрол върху концентрациите с общностно измерение, като предприятията се задължат да отправят предварително уведомления за концентрациите си и като се предвиди, че извършването на последните трябва да се спира до вземането на окончателно решение (вж. в този смисъл решение от 31 май 2018 г., Ernst & Young, C‑633/16, EU:C:2018:371, т. 42).

109

Впрочем, като лишава Комисията от възможността чрез налаганите от нея глоби да разграничи положенията, посочени в точки 102 и 106 от настоящото решение, а именно, от една страна, положението, при което предприятието изпълнява задължението за уведомяване, но не изпълнява задължението за спиране, и от друга страна, положението, при което това предприятие не изпълнява и двете задължения, посоченото тълкуване не би позволило да се постигне тази цел, доколкото за неизпълнението на задължението за уведомяване изобщо не би могло да се наложи конкретна санкция.

110

Освен това същото тълкуване би лишило от всякакво полезно действие член 14, параграф 2, буква а) от Регламент № 139/2004, тъй като, както признава самият жалбоподател, не съществува положение, различно от разгледаното от Общия съд в обжалваното съдебно решение, при което би било възможно прилагане на тази разпоредба. Доколкото в това отношение тълкуването на жалбоподателя би поставило под въпрос валидността на същата разпоредба, следва да се подчертае, както е отбелязал Общият съд в точка 306 от обжалваното съдебно решение и без това да е оспорено от жалбоподателя, че последният не е повдигнал пред Общия съд възражение за незаконосъобразност на член 14, параграф 2, буква а) от този регламент.

111

Следователно Общият съд правилно е приел, че Комисията може да наложи две отделни глоби на основание съответно член 4, параграф 1 и член 7, параграф 1 от посочения регламент.

112

Второ, в точки 351—358 от обжалваното съдебно решение Общият съд е разгледал и отхвърлил довода на жалбоподателя, че нарушението на член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004 представлява по-специалното нарушение и обхваща нарушението на член 7, параграф 1 от този регламент.

113

За тази цел Общият съд се е основал главно на констатацията, съдържаща се в точка 352 от обжалваното съдебно решение, че нарушението на член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004 е моментно нарушение, докато нарушението на член 7, параграф 1 от този регламент е продължено нарушение, чието извършване започва в същия момент, в който се извършва нарушението на член 4, параграф 1 от посочения регламент.

114

От това той е стигнал до извода в точки 353—356 от обжалваното съдебно решение, че предвид различните давностни срокове, които се прилагат за преследването на тези два вида нарушения, защитаваното от жалбоподателя тълкуване би имало за последица да облагодетелства предприятие, което не изпълнява задължението за уведомяване, както и задължението за спиране, в сравнение с предприятие, което не изпълнява само задължението за спиране.

115

Следователно, противно на твърденията на жалбоподателя, правилно установеното от Общия съд разграничение между нарушението на член 4, параграф 1 от Регламент № 139/2004, което представлява моментно нарушение, и нарушението на член 7, параграф 1 от този регламент, което е продължено нарушение, е релевантно, за да се прецени дали едното от тези две нарушения трябва да се квалифицира като „по-специално“ и оттук дали едното може да обхване другото.

116

Освен това с оглед на съображенията, изложени в точки 100—111 от настоящото решение, във всички случаи доводът на жалбоподателя, че същото разграничение не позволява на Комисията да наложи кумулативни санкции, е неоснователен.

117

Трето, не може да се приеме и доводът на жалбоподателя, че Общият съд не се е съобразил с принципа, уреждащ съвкупността от нарушения, произтичащ от международното право и от правния ред на държавите членки.

118

Всъщност, дори да се приеме, че този принцип е релевантен в настоящия случай, както правилно е приел Общият съд в точки 372 и 373 от обжалваното съдебно решение, при липсата в Регламент № 139/2004 на разпоредба, която да е „основно приложима“, както е видно от точки 100—111 от настоящото решение, този довод не може да бъде приет.

119

Предвид всички изложени по-горе съображения втората част на второто основание за обжалване трябва да се отхвърли по същество.

120

Тъй като нито една от посочените от жалбоподателя части на второто основание за обжалване не е уважена, това основание следва да се отхвърли изцяло.

121

С ново основание, повдигнато в съдебното заседание, жалбоподателят се позовава на член 277 ДФЕС, за да изтъкне незаконосъобразността на член 14, параграф 2, буква а) от Регламент № 139/2004.

122

В това отношение той поддържа, че член 14, параграф 2, буква б) от Регламент № 139/2004 представлява правното основание, позволяващо да се санкционира едновременно нарушението на член 4, параграф 1 и на член 7, параграф 1 от този регламент, така че няма никакво основание за прилагане на член 14, параграф 2, буква а) от Регламент № 139/2004.

123

Комисията счита, че това ново основание е недопустимо.

124

С новото си основание, повдигнато в съдебното заседание, жалбоподателят изтъква незаконосъобразността на член 14, параграф 2, буква а) от Регламент № 139/2004.

125

В това отношение, както вече бе посочено в точка 110 от настоящото решение, от точка 306 от обжалваното съдебно решение е видно, че жалбоподателят не е повдигнал пред Общия съд възражение за незаконосъобразност на тази разпоредба.

126

Съгласно практиката на Съда обаче да се позволи на страна да изтъкне за първи път пред Съда основание, на което не се е позовала пред Общия съд, би означавало да ѝ се даде възможност да сезира Съда, чиито правомощия в областта на обжалването са ограничени, със спор, чийто обхват е по-широк от този, който е бил разгледан от Общия съд. В рамките на обжалването правомощията на Съда всъщност се свеждат до преценка на приетото от правна страна по изложените пред Общия съд основания (решения от 19 април 2012 г., Tomra Systems и др./Комисия, C‑549/10 P, EU:C:2012:221, т. 99 и от 3 юли 2014 г., Electrabel/Комисия, C‑84/13 P, непубликувано, EU:C:2014:2040, т. 35 и цитираната съдебна практика).

127

Ето защо изтъкнатото от жалбоподателя ново основание трябва да бъде отхвърлено като недопустимо.

128

Тъй като не е уважено нито едно от основанията, изложени от жалбоподателя в подкрепа на жалбата му, тя следва да бъде отхвърлена изцяло.

129

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски. Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда, приложим към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждането на жалбоподателя и последният е загубил делото, той следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши: