–

за португалското правителство, от L. Inez Fernandes, M. Figueiredo, P. Lacerda, L. Medeiros и P. Barros da Costa, в качеството на представители,

–

за испанското правителство, от L. Aguilera Ruiz и V. Ester Casas, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от M. Wilderspin и P. Costa de Oliveira, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 16 и 27 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40, наричан по-нататък „Регламентът „Рим II“), както и на член 28 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (ОВ L 263, 2009 г., стр. 11).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Agostinho da Silva Martins и застрахователното дружество Dekra Claims Services Portugal SA по повод определянето на приложимото право към задължението за обезщетение, породено от пътнотранспортно произшествие, настъпило в Испания.

3

Съображение 7 от Регламент „Рим II“ гласи:

„Предметът и разпоредбите на настоящия регламент следва да са в съответствие с Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела […] (Брюксел I) и актовете, уреждащи приложимото право към договорни задължения“.

4

Съгласно член 4 от Регламент „Рим II“, озаглавен „Общо правило“:

„1.   Освен ако не е предвидено друго в настоящия регламент, приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт.

2.   Когато обаче и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава.

3.   Когато от обстоятелствата като цяло следва, че непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с държава, различна от посочената в параграфи 1 или 2, се прилага правото на тази друга държава. Явно по-тясната връзка с друга държава може да се основава, в частност, на предходно отношение между страните, като например договор, който е в тясна връзка със съответното непозволено увреждане“.

5

Член 15 от посочения регламент, озаглавен („Обхват на приложимото право“), предвижда:

„Приложимото към извъндоговорни задължения право по силата на настоящия регламент урежда в частност:

[…]

6

Съгласно член 16 от споменатия регламент, озаглавен „Особени повелителни норми“:

„Разпоредбите на настоящия регламент не ограничават прилагането на правните норми на държавата на съда в случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право“.

7

Член 27 от същия регламент, озаглавен „Съотношение с други разпоредби на общностното право“, гласи:

„Настоящият регламент не засяга прилагането на разпоредбите на общностното право, които, по отношение на отделни области, установяват стълкновителни норми относно извъндоговорните задължения“.

8

Под заглавие „[Особени п]овелителни норми“ член 7 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. (ОВ L 347, 2007 г., стр. 3, наричана по-нататък „Римската конвенция“), предвижда:

„1.   При прилагането, съгласно настоящата конвенция, на правото на определена държава, се осигурява действието на повелителните норми на правото на друга държава, с която ситуацията е в тясна връзка, ако и доколкото съгласно правото на последната тези норми трябва да се приложат независимо от приложимото право към договора. При решаване дали да се осигури действие на тези повелителни норми следва да се вземе предвид тяхното естество и цел, както и последиците от тяхното прилагане или неприлагане.

2.   Разпоредбите на настоящата конвенция не засягат приложението на нормите на правото на държавата на съда, които уреждат императивно дадената ситуация, независимо от приложимото към договора право“.

9

Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (OВ L 177, 2008 г., стр. 6, поправка в OB L 309, 24.11.2009 г., стр. 87, наричан по-нататък „Регламент „Рим I“) заменя Римската конвенция. Член 9, параграфи 1 и 2 от този регламент, озаглавен „Особени повелителни норми“, гласи следното:

„1.   Особени повелителни норми са норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като политическа, социална или икономическа организация, до такава степен, че те са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото към договора право съгласно настоящия регламент.

2.   Разпоредбите на настоящия регламент не ограничават прилагането на особените повелителни разпоредби на правото на сезирания съд“.

10

Член 28 от Директива 2009/103, озаглавен „Разпоредби на националното право“, предвижда:

„1.   В съответствие с Договора държавите членки могат да запазят или да въведат в сила разпоредби, които са по-благоприятни за увреденото лице от разпоредбите, които са необходими за спазването на настоящата директива.

2.   Държавите членки съобщават на Комисията текстовете на разпоредбите на националното право, които те приемат в областта, уредена с настоящата директива“.

11

Член 11 от Decreto-Lei № 291/2007 (Декрет-закон № 291/2007) от 21 август 2007 г. гласи:

„1.   Застраховката „Гражданска отговорност“, предвидена в член 4, включва следното:

2.   Предвидената в член 4 застраховка „Гражданска отговорност“ включва вредите, причинени на пешеходци, велосипедисти и други лица по пътя, които не използват моторни превозни средства, доколкото законът, уреждащ гражданската отговорност при пътнотранспортни произшествия, предвижда поправяне на тези вреди“.

12

Член 498 от Código Civil (Граждански кодекс), озаглавен „Погасителна давност“, предвижда:

„1.   Правото на обезщетение се погасява с изтичане на три години от датата, на която увреденото лице е узнало за правото, което му се полага, дори деецът да не е установен и да не е известен пълният размер на вредите, без да се накърнява общата давност, ако е изтекъл съответният срок от настъпване на вредоносния факт.

2.   С изтичането на три години от изпълнение на задължението се погасяват и регресните права между отговорните лица.

3.   Ако непозволеното увреждане съставлява престъпление, за което законът предвижда по-дълъг давностен срок, се прилага този срок.

4.   Изтичането на давностния срок за обезщетение за вреди не води до погасяването на евентуален ревандикационен иск или иск за връщане на даденото поради неоснователно обогатяване“.

13

На 20 август 2015 г. в Испания настъпва пътнотранспортното произшествие между две моторни превозни средства, едното от които регистрирано в Португалия, управлявано от неговия собственик г‑н Da Silva Martins, а другото — регистрирано в Испания и застраховано при застрахователна компания Segur Caixa, представлявана в Португалия от Dekra Claims Services Portugal.

14

Автомобилът на г‑н Da Silva Martins е бил ударен в задната част с предницата на регистрираното в Испания превозно средство и поради претърпените вреди не може да продължи да се движи. Автомобилът е трябвало да бъде теглен до Португалия, където е извършена поправката.

15

Разходите за ремонта на автомобила на г‑н Da Silva Martins първоначално са поети от застрахователното дружество Axa Portugal, впоследствие Ageas Portugal, на основание гаранцията за обезщетение при сблъсък. Тъй като водачът на превозно средство, регистрирано в Испания, е виновният за произшествието, неговият застраховател Segur Caixa възстановява на Axa Portugal тези разходи.

16

В главното производство г‑н Da Silva Martins иска обезщетение за косвените щети в резултат на произшествието.

17

Той отбелязва, че приложимо към спора в главното производство е португалското право, и по-специално член 498, параграф 1 от Гражданския кодекс, който предвижда тригодишен давностен срок за иска за обезщетение на вреди, причинени от застрахователно събитие. Тъй като произшествието е настъпило на 20 август 2015 г., образуването на производството на 11 ноември 2016 г. е било в срок.

18

Segur Caixa от своя страна поддържа, че приложимо към иска за обезщетение на жалбоподателя в главното производство е испанското право, което предвижда едногодишен срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди, причинени от застрахователно събитие. Следователно искът е просрочен.

19

Първоинстанционната юрисдикция уважава възражението за изтекла погасителна давност, направено от Segur Caixa.

20

Г‑н Da Silva Martins подава жалба срещу постановеното от посочената юрисдикция решение, като иска отмяната му и прилагането на давностния срок, предвиден в португалското право.

21

Запитваща юрисдикция отбелязва, че в светлината на Регламента „Рим II“ е приложимо испанското право, което предвижда едногодишен давностен срок. Въпреки това, тъй като прилагането на Директива 2009/103 и на системата на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при ползване на моторни превозни средства, действаща в Португалия, която предвижда тригодишен давностен срок, също не е изключено, посочената юрисдикция иска да се установи дали португалското законодателство, с които се транспонира във вътрешното право посочената директива, която предвижда, че правото на държавата по местопроизшествието — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, се заменя с португалското законодателство, „ако то предвижда по-високо застрахователно покритиe“, има императивен характер по смисъла на член 16 от Регламента „Рим II“.

22

При тези обстоятелства Tribunal da Relação de Lisboa (Апелативен съд Лисабон, Португалия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

23

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 16 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право като разглежданата в главното производство, която предвижда, че давностният срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди, претърпени в резултат на застрахователно събитие, е три години, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член.

24

В това отношение следва да се припомни, от една страна, че съгласно член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт.

25

От друга страна, член 15, буква з) от посочения регламент предвижда, че приложимото към извъндоговорни задължения право по силата на този регламент урежда в частност правилата за погасителната давност и прекратяването на права.

26

Въпреки това член 16 от Регламент „Рим II“ допуска прилагането на правните норми на държавата на съда в случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право.

27

Докато понятието „особени повелителни норми“ в тази разпоредба не е определено в контекста на посочения регламент, следва да се отбележи, че член 9, параграф 1 от Регламент „Рим I“ определя особените повелителни норми като норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като политическа, социална или икономическа организация, до такава степен, че те да са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото към договора право съгласно този регламент.

28

Тъй като изискването за последователност при прилагането на регламентите „Рим I“ и „Рим II“ (решение от 21 януари 2016 г., ERGO Insurance и Gjensidige Baltic, C‑359/14 и C‑475/14, EU:C:2016:40, т. 43) е стремеж към възможно най-голяма хармонизация на тълкуването на функционално идентични понятия, използвани в двата регламента, следва да се приеме, че независимо от факта, че в текстовете на някои езици на Регламент „Рим II“ се използва различна терминология в сравнение с Регламент „Рим I“, понятието „особени повелителни норми“ по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“ съответства на определението за особени повелителни норми по смисъла на член 9 от Регламент „Рим I“, така че тълкуването на Съда за последното понятие се отнася и за понятието „особени повелителни норми“ по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“.

29

В това отношение следва да се припомни, че Съдът е посочил в контекста на Римската конвенция, че изключението във връзка със съществуването на „особена повелителна норма“ по смисъла на законодателството на съответната държава членка трябва да бъде тълкувано стриктно (решение от 17 октомври 2013 г., Unamar, C‑184/12, EU:C:2013:663, т. 49).

30

Съгласно практиката на Съда в този контекст националният съд в рамките на преценката му относно характера на „особена повелителна норма“ на националното право, с която смята да замести изрично избрания от страните по договора закон, следва да вземе предвид не само точния текст на тази норма, но също и общата структура и всички обстоятелства, при които посочената норма е била приета, за да може от това да стигне до извода, че тя има императивен характер, доколкото националният законодател я е приел, за да защити интерес, преценен като съществен от съответната държава членка (решение от 17 октомври 2013 г., Unamar, C‑184/12, EU:C:2013:663, т. 50).

31

По аналогия следва да се приеме, че що се отнася до евентуалното установяване на „особена повелителна норма“ по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“, запитващата юрисдикция трябва да установи, въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази разпоредба, че тя има такова значение в националния правен ред, че обосновава изключението от приложимото право, определено съгласно член 4 от този регламент.

32

От акта за преюдициално запитване е видно, че член 11, параграф 1, буква b) от Декрет-закон № 291/2007 предвижда, че по отношение на произшествия, настъпили на територията на държавите, които са страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, задължението за обезщетение, установено в приложимото към произшествието законодателство, се заменя с португалското законодателство, ако то предвижда по-високо застрахователно покритие. Съгласно член 498, параграф 1 от Гражданския кодекс давностният срок за иска за обезщетение за вреди, причинени от застрахователно събитие, е три години, докато давността, предвидена в испанското право, което запитващата юрисдикция приема за приложимо в разглеждания случай по силата на член 4 от Регламент „Рим II“, е една година.

33

Макар Съдът да не следва да преценява посочените в предходната точка разпоредби, в светлината на критериите, изложени в точка 31 от настоящото решение, трябва да се подчертае, че независимо от различията в националните правила относно давността, член 15, буква з) от Регламент „Рим II“ изрично ги подчинява на общото правило за определяне на приложимото право и че никой друг текст от правото на Съюза не установява специални изисквания по отношение на давността за иск като разглеждания в главното производство.

34

При тези обстоятелства, както отбелязва Европейската комисия, прилагането по отношение на иск за обезщетение за вреди, причинени от застрахователно събитие, на давностен срок, различен от предвидения в правото, определено като приложимо, би наложило установяването на особено важни причини, като явно накърняване на правото на ефективни правни средства за защита и ефективна съдебна защита в резултат от прилагането на правото, определено като приложимо по силата на член 4 от Регламент „Рим II“.

35

От гореизложеното следва, че на първия въпрос трябва да се отговори, че член 16 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, която предвижда, че давностният срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди, претърпени в резултат на застрахователно събитие, е три години, не може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член, освен ако сезираният съд установи, въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази разпоредба, че тя има такова значение в националния правен ред, че обосновава изключението от приложимото право, определено съгласно член 4 от този регламент.

36

С втория и третия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 27 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че член 28 от Директива 2009/103, транспониран в националното право, представлява разпоредба на правото на Съюза, която урежда стълкновителни норми в областта на извъндоговорните задължения по смисъла на посочения член 27.

37

Съгласно посочения член 27 Регламент „Рим II“ не засяга прилагането на разпоредбите на общностното право, които, по отношение на отделни области, установяват стълкновителни норми относно извъндоговорните задължения.

38

В това отношение следва да се припомни, от една страна, че нито от текста, нито от целите на Директива 2009/103 следва, че тя има за цел да установи стълкновителни правила (решение от 21 януари 2016 г., ERGO Insurance и Gjensidige Baltic, C‑359/14 и C‑475/14, EU:C:2016:40, т. 40).

39

Всъщност посочената директива само налага на държавите членки задължението да приемат мерки, които да гарантират защитата на пострадалото при пътнотранспортно произшествие лице и на държателя на съответното превозно средство (решение от 21 януари 2016 г., ERGO Insurance и Gjensidige Baltic, C‑359/14 и C‑475/14, EU:C:2016:40, т. 39).

40

От друга страна, следва да се отбележи, че макар в съответствие с нейната цел за защита на пострадалите от произшествия, причинени от моторни превозни средства, член 28 от Директива 2009/103 в действителност да позволява приемането на по-благоприятни правила за тези пострадали в сравнение с изискваните съгласно Директивата, тази разпоредба се отнася единствено до законодателството за транспониране на държава членка и не засяга въпроса дали в конкретен случай се прилагат тези по-благоприятни правила вместо правилата на други държави членки.

41

Ето защо в такъв случай преценката на националното законодателство за транспониране се извършва само след като, на първо място, е определено приложимото право в съответствие с разпоредбите на Регламент „Рим II“.

42

Следователно на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 27 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че член 28 от Директива 2009/103, транспониран в националното право, не представлява разпоредба на правото на Съюза, която урежда стълкновителни норми в областта на извъндоговорните задължения по смисъла на посочения член 27.

43

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (шести състав) реши: