–

за Openbaar Ministerie, от K. van der Schaft и U. E. A. Weitzel, в качеството на представители,

–

за D. A. Popławski, от P. J. Verbeek и T. O. M. Dieben, advocaten,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и J. Langer, в качеството на представители,

–

за испанското правителство, от M. J. García-Valdecasas Dorrego, в качеството на представител,

–

за австрийското правителство, от C. Pesendorfer, в качеството на представител,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от R. Troosters, H. Krämer и S. Grünheid, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на принципа на предимство на правото на Съюза и на член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз (ОВ L 327, 2008 г., стр. 27).

2

Запитването е отправено във връзка с изпълнението в Нидерландия на европейска заповед за арест (наричана по-нататък „ЕЗА“), издадена от Sąd Rejonowy w Poznaniu (Районен съд Познан, Полша) срещу г‑н Daniel Adam Popławski за нуждите на изпълнението в Полша на наказание лишаване от свобода.

3

Съображения 5, 7 и 11 от Рамково решение на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3), гласят:

[…]

[…]

4

В член 1 от това рамково решение се предвижда следното:

„1.   Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване на друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.

2.   Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение.

[…]“.

5

Член 4 от посоченото рамково решение гласи:

„Изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест:

[…]

[…]“.

6

Член 3, параграф 1 от Рамково решение 2008/909 гласи:

„Целта на настоящото рамково решение е да установи пр[а]вила, съгласно които държавите членки, с оглед улесняване на социалната реинтеграция на осъденото лице, да признават постановените съдебни решения и да изпълняват наказанието“.

7

В член 4, параграфи 5 и 7 от това рамково решение се посочва следното:

„5.   Изпълняващата държава може по своя инициатива да поиска от издаващата държава да изпрати съдебното решение заедно с удостоверението. Осъденото лице също може да поиска от компетентните органи на издаващата държава или на изпълняващата държава да започнат процедура по изпращането на съдебното решение и удостоверението съгласно настоящото рамково решение. Исканията, подадени по настоящия параграф, не задължават издаващата държава да изпрати съдебното решение заедно с удостоверението.

[…]

7.   Всяка държава членка може при приемане на настоящото рамково решение или по-късно, да нотифицира Генералния секретариат на Съвета за това, че в отношенията ѝ с други държави членки, направили същата нотификация, не се изисква предварителното ѝ съгласие по параграф 1, буква в) за изпращането на съдебното решение и удостоверението:

[…]“.

8

В член 7, параграф 4, от посоченото рамково решение се предвижда следното:

„Всяка държава членка може, при приемане на настоящото рамково решение или по-късно, да заяви в декларация, нотифицирана на Генералния секретариат на Съвета, че няма да прилага параграф 1. Декларацията може да бъде оттеглена по всяко време. Тези декларации и оттеглянето им се публикуват в Официален вестник на Европейския съюз“.

9

Член 25 от същото рамково решение гласи:

„Без да се засягат разпоредбите на Рамково решение [2002/584], разпоредбите на настоящото рамково решение се прилагат mutatis mutantis, доколкото са съвместими с разпоредбите на това рамково решение, към изпълнението на наказанията в случаи, когато държава членка се задължава да изпълни наказание съгласно член 4, параграф 6 от това рамково решение, или когато, действайки съгласно член 5, параграф 3 от това рамково решение, тя е поставила условие за последващо връщане на осъденото лице в съответната държава за изтърпяване на наказанието, за да се избегне възможността съответното лице да остане ненаказано“.

10

Съгласно член 26, параграф 1 от Рамково решение 2008/909:

„Без да се засяга изпълнението им от страна на държавите членки и трети държави, както и временното им прилагане в съответствие с член 28, от 5 декември 2011 [г.] настоящото рамково решение заменя съответните разпоредби на следните конвенции, приложими към отношенията между държавите членки:

11

Член 28 от това рамково решение гласи:

„1.   За исканията, получени преди 5 декември 2011 г., продължават да се прилагат действащите нормативни актове за трансфер на осъдени лица. За получените след тази дата искания се прилагат правилата, приети от държавите членки съгласно настоящото рамково решение.

2.   Независимо от това, всяка държава членка може, при приемането на настоящото рамково решение, да декларира, че в случаите когато окончателното съдебно решение е постановено преди посочената в декларацията дата, тя, в качеството си на издаваща и изпълняваща държава, ще продължи да прилага действащите нормативни актове за трансфер на осъдени лица, приложими преди 5 декември 2011 г. Ако е направена такава декларация, тези актове ще се прилагат в такива случаи по отношение на всички останали държави членки, независимо от това дали са направили или не декларация в същия смисъл. Тази дата не може да бъде след 5 декември 2011 г. Посочената декларация се публикува в Официален вестник на Европейския съюз. Тя може да бъде оттеглена по всяко време“.

12

В член 6 от Overleveringswet (Закон за предаването) от 29 април 2004 г. (Stb. 2004, № 195, наричан по-нататък „OLW“), с който в нидерландското право се транспонира Рамково решение 2002/584, се предвижда следното:

„1.   Предаването на нидерландски гражданин е допустимо, когато е поискано за целите на наказателно разследване срещу него и според изпълняващия съдебен орган е гарантирано, че ако бъде осъден ефективно на лишаване от свобода в издаващата държава членка за деяние, за което се допуска предаване, съответният гражданин ще може да изтърпи това наказание в Нидерландия.

2.   Не се допуска предаване на нидерландски гражданин, поискано с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода, наложено с влязла в сила присъда.

[…]

4.   Прокуратурата уведомява незабавно министъра за […] всеки отказ за предаване, съобщен с декларацията, предвидена в параграф 3, съгласно която Нидерландия е готова да поеме изпълнението на чуждестранното решение.

5.   Параграфи 1—4 се прилагат и по отношение на чужденец с безсрочно разрешение за пребиваване, когато срещу него може да бъде образувано наказателно производство в Нидерландия във връзка с деянието, за което е [ЕЗА], и когато може да се предполага, че той няма да загуби правото си на пребиваване в Нидерландия поради наказанието или мярката, наложени му след евентуалното предаване“.

13

В член 6, параграф 3 от OLW в редакцията, приложима до влизането в сила на Wet wederzijdse erkenning en tenuitvoerlegging vrijheidsbenemende en voorwaardelijke sancties (Закон за взаимното признаване и изпълнение на наказания лишаване от свобода със или без отложено изпълнение) от 12 юли 2012 г. (Stb. 2012, № 333, наричан по-нататък „WETS“), с който се транспонира Рамково решение 2008/909, се предвижда следното:

„При отказ за предаване, който се основава единствено на член 6, параграф 2 […], прокуратурата уведомява издаващия съдебен орган, че е готова да изпълни съдебното решение съгласно процедурата по член 11 от Конвенцията за трансфер на осъдени лица, подписана в Страсбург на 21 март 1983 г., или въз основа на друг приложим договор“.

14

От влизането в сила на WETS член 6, параграф 3 от OLW гласи:

„При отказ за предаване, който се основава единствено на член 6, параграф 2 […], прокуратурата уведомява издаващия съдебен орган, че е готова да изпълни съдебното решение“.

15

В член 5:2 от WETS се предвижда следното:

„1.   [WETS] заменя Wet overdracht tenuitvoerlegging strafvonnissen [(Закон за прехвърляне на изпълнението на присъди)] в отношенията с държавите — членки на Съюза […].

[…]

3.   [WETS] не се прилага за съдебните решения […], влезли в сила преди 5 декември 2011 г.

[…]“.

16

С присъда от 5 февруари 2007 г., влязла в сила на 13 юли 2007 г., Sąd Rejonowy w Poznaniu (Районен съд Познан) осъжда полския гражданин г‑н Popławski условно на една година лишаване от свобода. С решение от 15 април 2010 г. посоченият съд постановява наказанието да бъде изтърпяно ефективно.

17

На 7 октомври 2013 г. същият съд издава ЕЗА срещу г‑н Popławski, за да бъде изпълнено това наказание.

18

В главното производство относно изпълнението на тази ЕЗА Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам, Нидерландия) се пита дали трябва да приложи член 6, параграфи 2 и 5 от OLW, където е предвидено основание за автоматично неизпълнение на ЕЗА, по-конкретно в полза на лицата, които пребивават в Нидерландия, какъвто е случаят на г‑н Popławski.

19

С акт от 30 октомври 2015 г. запитващата юрисдикция отправя до Съда първо преюдициално запитване, във връзка с което отбелязва, че по силата на член 6, параграф 3 от OLW в редакцията му, приложима до влизането в сила на WETS, когато отказва изпълнение на ЕЗА въз основа на член 6, параграфи 2 и 5 от OLW, Кралство Нидерландия трябва да съобщи, че е „готов[о]“ да поеме изпълнението на наказанието въз основа на договор между него и издаващата държава членка. Тя уточнява, че съгласно договорните разпоредби, приложими в отношенията между Република Полша и Кралство Нидерландия, преди поемането на изпълнението на наказанието в Нидерландия е необходимо Република Полша да направи искане в този смисъл и че полското законодателство не допуска такова искане да бъде направено по отношение на полски гражданин.

20

В същия акт запитващата юрисдикция подчертава, че при това положение отказът за предаване би могъл да доведе до безнаказаност на лицето, срещу което е издадена ЕЗА. Всъщност след постановяване на решението, с което предаването е отказано, поемането на изпълнението на наказанието би могло да се окаже невъзможно поради липсата на искане в този смисъл от полските органи.

21

Запитващата юрисдикция съответно изразява съмнения относно съответствието на член 6, параграфи 2—4 от OLW с член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, който позволява предаването да се откаже само когато изпълняващата държава членка „поема“ изпълнението на наказанието съгласно националното си право.

22

В своето решение от 29 юни 2017 г., Popławski (C‑579/15, EU:C:2017:503), Съдът постановява, че член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка за транспонирането на тази разпоредба, която, когато друга държава членка е поискала да ѝ бъде предаден чужд гражданин, притежаващ разрешение за пребиваване за неопределен срок на територията на тази държава членка, за да бъде изпълнено наложено на този гражданин с влязла в сила присъда наказание лишаване от свобода, от една страна, не допуска това предаване, и от друга страна, предвижда само задължение за съдебните органи на първата държава членка да съобщят на съдебните органи на втората държава членка, че са готови да поемат изпълнението на тази присъда, без обаче към датата, на която се отказва предаването, реалното поемане на изпълнението да е гарантирано и без освен това, в случай че това поемане впоследствие се окаже невъзможно, този отказ да може да бъде оспорен.

23

В посоченото решение Съдът също така постановява, че разпоредбите на Рамково решение 2002/584 нямат директен ефект. Той обаче припомня, че компетентната национална юрисдикция трябва, като вземе предвид цялото вътрешно право и като приложи признатите от него методи на тълкуване, да тълкува съответните национални разпоредби, доколкото е възможно, в светлината на текста и на целите на това рамково решение, което в разглеждания случай предполага, че при отказ да се изпълни ЕЗА, издадена за предаването на лице, осъдено в издаващата държава членка с влязла в сила присъда на лишаване от свобода, самите съдебни органи на изпълняващата държава членка са длъжни да гарантират ефективното изпълнение на наложеното на това лице наказание (решение от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503).

24

В акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва, че от посоченото съдебно решение следва, че член 6, параграфи 2, 3 и 5 от OLW противоречи на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584.

25

Според запитващата юрисдикция от решение от 29 юни 2017 г., Popławski (C‑579/15, EU:C:2017:503), също така следва, че правото на Съюза допуска тълкуване на член 6, параграф 3 от OLW в редакцията му, приложима до влизането в сила на WETS, в смисъл, че член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 представлява договорното основание, изисквано от тази национална разпоредба за поемането на изпълнението на наказанието, като се има предвид, че за разлика от приложимите в отношенията с Република Полша международни договори, в посочения член 4, точка 6 не се изисква издаващите ЕЗА органи — в случая полските — да правят искане за поемане на изпълнението и че съответно такова тълкуване на член 6, параграф 3 от OLW би позволило да се гарантира ефективното изпълнение на наказанието лишаване от свобода в Нидерландия.

26

Minister van Veiligheid en Justitie (министър на правосъдието и сигурността, Нидерландия) (наричан по-нататък „министърът“) — който по нидерландското право е органът, компетентен за поемането на изпълнението на наказанието — обаче счита, че Рамково решение 2002/584 не е договор по смисъла на член 6, параграф 3 от OLW в редакцията му, приложима до влизането в сила на WETS.

27

Според запитващата юрисдикция, независимо дали тълкуването на министъра е правилно, при тези условия тя не може да заключи, че това тълкуване гарантира ефективното изпълнение в Нидерландия на наказанието, наложено на г‑н Popławski.

28

Запитващата юрисдикция съответно се пита дали въз основа на принципа на предимство на правото на Съюза е възможно да не приложи разпоредбите от нидерландското право, които са несъвместими с разпоредбите на рамково решение, дори последните да нямат директен ефект. Тя отбелязва, че ако не приложи член 6, параграфи 2 и 5 от OLW, вече няма да има основание да се откаже предаването на г‑н Popławski на полските органи.

29

Запитващата юрисдикция освен това се пита дали член 6, параграф 3 от OLW, съгласно изменението му с WETS, може да се приложи към спора в главното производство, като се има предвид, че след изменението посочената разпоредба вече не препраща към договорно основание за ефективното поемане на изпълнението на наказанието в Нидерландия.

30

Същата юрисдикция действително отбелязва, че съгласно член 5:2, параграф 3 от WETS разпоредбите от този закон, с които се транспонира Рамково решение 2008/909, не се прилагат за съдебните решения, влезли в сила преди 5 декември 2011 г., какъвто е случаят с осъдителното решение, с което на г‑н Popławski е наложено наказание лишаване от свобода. Запитващата юрисдикция обаче подчертава, че с член 5:2, параграф 3 от WETS се прилага направената от Кралство Нидерландия декларация по член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 и че Съдът не се е произнесъл по валидността на тази декларация, по-специално по възможността да е направена със закъснение, тъй като е направена след приемането на посоченото рамково решение.

31

Запитващата юрисдикция подчертава, че ако декларацията се счете за невалидна, националните разпоредби за транспониране на Рамково решение 2008/909, включително член 6 от OLW съгласно изменението му с WETS, ще трябва да се приложат към изпълнението на ЕЗА, издадена срещу г‑н Popławski, в съответствие с член 26 от посоченото рамково решение.

32

Прилагането на тези национални разпоредби към спора в главното производство обаче предполагало член 5:2, параграф 3 от WETS да може да се тълкува в съответствие с Рамково решение 2008/909, а в противен случай запитващата юрисдикция да може да остави без приложение въпросната разпоредба по силата на принципа на предимство на правото на Съюза. Освен това трябвало да се проведи дали при отказ за предаване, обоснован с член 6 от OLW съгласно изменението му с WETS, ефективното изпълнение на наказанието в Нидерландия ще бъде осигурено.

33

Ако това е така, предаването на г‑н Popławski можело да се откаже и наказанието да се изпълни в Нидерландия в съответствие с член 6, параграфи 2 и 5 от OLW и с член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584.

34

При това положение Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

35

С втория си въпрос, който следва да се разгледа на първо място, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 трябва да се тълкува в смисъл, че декларация, направена от държава членка въз основа на тази разпоредба след датата на приемане на посоченото рамково решение, може да породи правно действие.

36

Съгласно член 3, параграф 1 от Рамково решение 2008/909 целта на последното е да установи правила, позволяващи на държавите членки, с оглед улесняване на социалната реинтеграция на осъденото лице, да признават постановените съдебни решения и да изпълняват наказанието, наложено от юрисдикция на друга държава членка. Съгласно член 25 от това рамково решение то се прилага mutatis mutantis, доколкото разпоредбите му са съвместими с тези на Рамково решение 2002/584, към изпълнението на наказанията в случаи, когато държава членка се задължава да изпълни наказанието съгласно член 4, параграф 6 от последното рамково решение.

37

По силата на член 26 от Рамково решение 2008/909, считано от 5 декември 2011 г., то заменя разпоредбите от посочените в този член конвенции за трансфер на осъдени лица, приложими в отношенията между държавите членки. Освен това от член 28, параграф 1 от посоченото рамково решение следва, че исканията за признаване и за изпълнение на осъдителна присъда, получавани от 5 декември 2011 г. нататък, вече няма да се уреждат по действащите нормативни актове за трансфер на осъдени лица, а по правилата, приети от държавите членки в изпълнение на същото рамково решение.

38

Член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 обаче позволява при приемането на това рамково решение всяка държава членка да направи декларация, чрез която да заяви, че в качеството си на издаваща и изпълняваща държава ще продължи да прилага действащите нормативни актове за трансфер на осъдени лица, приложими преди 5 декември 2011 г., когато влязлата в сила осъдителна присъда е постановена преди определената от тази държава членка дата, при условие че последната не е по-късна от 5 декември 2011 г. Когато държава членка направи такава декларация, въпросните актове се прилагат в случаите, посочени в нея, по отношение на всички останали държави членки, независимо дали са направили същата декларация.

39

Рамково решение 2008/909 е прието на 27 ноември 2008 г. На 24 март 2009 г. Кралство Нидерландия предоставя на Съвета декларация по член 28, параграф 2 от същото рамково решение (ОВ L 265, 2009 г., стр. 41), в която тази държава членка посочва, че ще прилага действащите нормативни актове за трансфер на осъдени лица, приложими преди 5 декември 2011 г., за всички случаи, когато влязлата в сила осъдителна присъда е постановена преди тази дата.

40

От предоставените от запитващата юрисдикция данни е видно, че след подаването на преюдициалното запитване, разглеждано по настоящото дело, тази декларация е оттеглена Кралство Нидерландия, считано от 1 юни 2018 г. Според запитващата юрисдикция обаче вторият ѝ въпрос не трябва да отпада, по-специално защото самата Република Полша направила декларация по член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 след датата на приемане на това рамково решение, поради което може да се окаже, че последната декларация също е направена със закъснение.

41

В това отношение следва да се припомни, че само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом поставените въпроси се отнасят до тълкуването на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 26 и цитираната съдебна практика).

42

Следователно въпросите относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 27 и цитираната съдебна практика).

43

Впрочем в разглеждания случай, въпреки оттеглянето на направената декларация по член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 от Кралство Нидерландия, условията, които могат да накарат Съда да откаже да се произнесе по поставения въпрос, не са изпълнени.

44

Достатъчно е всъщност да се отбележи, че въпросът дали направената от Република Полша декларация поражда правно действие може да се окаже важен в разглеждания спор в главното производство, тъй като съгласно член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 такава декларация задължава останалите държави членки в техните отношения с Република Полша да продължат да прилагат в случаите, посочени във въпросната декларация, действащите нормативни актове за трансфер на осъдени лица, приложими преди 5 декември 2011 г.

45

Що се отнася до съществото на въпроса, трябва да се подчертае, че член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 дерогира общия режим, установен в член 28, параграф 1 от същото рамково решение, и че прилагането на тази дерогация освен това е поверено едностранно на всяка държава членка. Следователно тази разпоредба трябва да се тълкува стриктно (вж. в този смисъл решение от 25 януари 2017 г., Van Vemde, C‑582/15, EU:C:2017:37, т. 30).

46

От самата формулировка на тази разпоредба впрочем е видно, че предвидената в нея декларация трябва да бъде подадена от държавата членка на датата на приемане на посоченото рамково решение. Следователно декларация, която е направена след тази дата, не отговаря на изрично предвидените от законодателя на Съюза условия, за да може въпросната декларация да породи правно действие.

47

Това тълкуване се подкрепя от общата структура на Рамково решение 2008/909. Всъщност, както посочва генералният адвокат в точка 47 от заключението си, когато законодателят на Съюза е решил да допусне възможността декларация да се направи не само при приемането на това рамково решение, но и впоследствие, тази възможност е била предвидена изрично в същото рамково решение и това е видно от член 4, параграф 7 и член 7, параграф 4 от него.

48

Трябва също така да се отбележи, че противно на твърденията на нидерландското правителство в писменото му становище, самото отбелязване от държава членка — на датата на приемане на Рамково решение 2008/909 или на предходен етап от изготвянето му — на нейното намерение да направи декларация по член 28, параграф 2 от същото рамково решение не е равностойно на декларация по смисъла на тази разпоредба. Всъщност, за разлика от обикновената декларация за намерение, в такава декларация недвусмислено трябва да се посочи периодът на постановяване на влезлите в сила осъдителни присъди, които съответната държава членка възнамерява да извади от приложното поле на посоченото рамково решение.

49

Предвид горните съображения, на втория въпрос следва да се отговори, че член 28, параграф 2 от Рамково решение 2008/909 трябва да се тълкува в смисъл, че декларация, направена от държава членка въз основа на тази разпоредба след датата на приемане на посоченото рамково решение, не може да породи правно действие.

50

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали принципът на предимство на правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че задължава юрисдикция на държава членка да остави без приложение разпоредба от правото на тази държава, която е несъвместима с разпоредби от рамково решение.

51

От предоставените на Съда материали по делото е видно, че запитващата юрисдикция по-специално обсъжда възможността да не приложи национални разпоредби, които счита за противоречащи на Рамкови решения 2002/584 и 2008/909.

52

За да се отговори на този въпрос, трябва да се припомни, на първо място, че правото на Съюза се характеризира с това, че произтича от автономен източник, представляван от Договорите, с предимството си по отношение на правните системи на държавите членки, както и с директния ефект на цяла поредица разпоредби, приложими по отношение на техните граждани и самите тях. От тези съществени особености на правото на Съюза води началото си структурирана система от принципи, норми и взаимозависими правоотношения, които обвързват взаимно самия Съюз и неговите държави членки, както и последните помежду им (вж. по-специално становище 2/13 от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 166 и 167, решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 45 и становище 1/17 от 30 април 2019 г., EU:C:2019:341, т. 109).

53

Принципът на предимство на правото на Съюза утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки (решение от 15 юли 1964 г., Costa, 6/64, EU:C:1964:66, стр. 1159 и 1160).

54

Този принцип съответно задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните норми на Съюза, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези различни норми на територията на посочените държави (вж. в този смисъл решения от 26 февруари 2013 г., Melloni, C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 59 и от 4 декември 2018 г., Minister for Justice and Equality и Commissioner of An Garda Síochána, C‑378/17, EU:C:2018:979, т. 39).

55

В това отношение трябва да се отбележи, че принципът на съответстващо тълкуване на вътрешното право — съгласно който националната юрисдикция е длъжна във възможно най-голяма степен да тълкува вътрешното право в съответствие с изискванията на правото на Съюза — е присъщ за системата на Договорите, тъй като позволява на националната юрисдикция в рамките на своята компетентност да осигури пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнася по спора, с който е сезирана (решения от 19 декември 2013 г., Koushkaki, C‑84/12, EU:C:2013:862, т. 75 и 76, от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 59 и от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 31).

56

Освен това пълната ефективност на нормите от правото на Съюза би се оказала под въпрос, а защитата на признатите с тях права би била отслабена, ако частноправните субекти нямат възможност да бъдат обезщетени при накърняване на правата им поради нарушение на правото на Съюза, за което отговорност носи държава членка (решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др., C‑6/90 и C‑9/90, EU:C:1991:428, т. 33).

57

От гореизложеното следва, че за да се гарантира ефективността на всички разпоредби от правото на Съюза, принципът на предимство задължава по-специално националните юрисдикции във възможно най-голяма степен да тълкуват вътрешното си право по начин, съответстващ на правото на Съюза, и да признаят на частноправните субекти възможността да бъдат обезщетени при накърняване на правата им поради нарушение на правото на Съюза, за което отговорност носи държава членка.

58

Отново по силата на принципа на предимство, когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, дори да са по-късни, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията (вж. в този смисъл решение от 4 декември 2018 г., Minister for Justice and Equality и Commissioner of An Garda Síochána, C‑378/17, EU:C:2018:979, т. 35 и цитираната съдебна практика).

59

При това положение трябва също така да се имат предвид другите съществени особености на правото на Съюза, и по-специално признаването на директен ефект само на част от разпоредбите от това право.

60

Поради това принципът на предимство на правото на Съюза не може да доведе до поставяне под въпрос на същественото разграничение между разпоредбите от правото на Съюза с директен ефект и тези, които нямат такъв, нито съответно до въвеждане на единен режим за прилагане на всички разпоредби от правото на Съюза от националните юрисдикции.

61

В това отношение трябва да се подчертае, че всеки сезиран в рамките на своята компетентност национален съд в качеството си на орган на държава членка е длъжен да не прилага националните разпоредби, противоречащи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, в разглеждания от него спор (вж. в този смисъл решения от 8 септември 2010 г., Winner Wetten, C‑409/06, EU:C:2010:503, т. 55 и цитираната съдебна практика, от 24 януари 2012 г., Dominguez, C‑282/10, EU:C:2012:33, т. 41 и от 6 ноември 2018 г., Bauer и Willmeroth, C‑569/16 и C‑570/16, EU:C:2018:871, т. 75).

62

Напротив, разпоредба от правото на Съюза, лишена от директен ефект, в това си качество не може да бъде изтъквана в спор, попадащ в обхвата на правото на Съюза, с цел да не се приложи евентуално противоречаща ѝ разпоредба от националното право.

63

Националният съд съответно не е длъжен единствено въз основа на правото на Съюза да остави без приложение разпоредба от националното право, несъвместима с разпоредба от Хартата на основните права на Европейския съюз, която също като член 27 от тази харта няма директен ефект (вж. в този смисъл решение от 15 януари 2014 г., Association de médiation sociale, C‑176/12, EU:C:2014:2, т. 46—48).

64

Също така позоваването на разпоредба от директива, без тази разпоредба да е достатъчно ясна, точна и безусловна, за да ѝ се признае директен ефект, не може само въз основа на правото на Съюза да доведе до неприлагане на национална разпоредба от юрисдикция на държава членка (вж. в този смисъл решения от 24 януари 2012 г., Dominguez, C‑282/10, EU:C:2012:33, т. 41, от 6 март 2014 г., Napoli, C‑595/12, EU:C:2014:128, т. 50, от 25 юни 2015 г., Indėlių ir investicijų draudimas и Nemaniūnas, C‑671/13, EU:C:2015:418, т. 60 и от 16 юли 2015 г., Larentia + Minerva и Marenave Schiffahrt, C‑108/14 и C‑109/14, EU:C:2015:496, т. 51 и 52).

65

Освен това съгласно постоянната практика на Съда директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно тя самата не може да му бъде противопоставяна пред национална юрисдикция (вж. по-специално решения от 26 септември 1996 г., Arcaro, C‑168/95, EU:C:1996:363, т. 36 и цитираната съдебна практика, от 17 юли 2008 г., Arcor и др., C‑152/07—C‑154/07, EU:C:2008:426, т. 35 и от 22 януари 2019 г., Cresco Investigation, C‑193/17, EU:C:2019:43, т. 72 и цитираната съдебна практика).

66

Трябва всъщност да се припомни, че съгласно член 288, трета алинея ДФЕС обвързващият характер на директива, на който се основава възможността за позоваване на нея, е налице само по отношение на „държавите членки, до ко[и]то е адресиран[а]“ и че Съюзът има правомощия за общо и абстрактно налагане с незабавно действие на задължения на частноправни субекти само там, където е оправомощен да приема регламенти (вж. в този смисъл решения от 12 декември 2013 г., Portgás, C‑425/12, EU:C:2013:829, т. 22 и от 22 януари 2019 г., Cresco Investigation, C‑193/17, EU:C:2019:43, т. 72).

67

От гореизложеното следва, че дори да е ясна, точна и безусловна, разпоредба от директива не позволява на националния съд да изключи противоречаща ѝ разпоредба от вътрешното си право, ако по този начин се стига до налагане на допълнително задължение на частноправен субект (вж. в този смисъл решения от 3 май 2005 г., Berlusconi и др., C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02, EU:C:2005:270, т. 72 и 73, от 17 юли 2008 г., Arcor и др., C‑152/07—C‑154/07, EU:C:2008:426, т. 35—44, от 27 февруари 2014 г., OSA, C‑351/12, EU:C:2014:110, т. 46 и 47, от 7 август 2018 г., Smith, C‑122/17, EU:C:2018:631, т. 49 и от 22 януари 2019 г., Cresco Investigation, C‑193/17, EU:C:2019:43, т. 73).

68

Както се потвърждава от съдебната практика, припомнена в точки 64—67 от настоящото решение, макар задължението на национална юрисдикция да не приложи разпоредба от вътрешното си право, противоречаща на разпоредба от правото на Съюза, да произтича от признатото на последната разпоредба предимство, това задължение същевременно зависи от директния ефект на същата разпоредба в спора, с който е сезирана юрисдикцията. Следователно национална юрисдикция не е длъжна само въз основа на правото на Съюза да остави без приложение разпоредба от националното си право, противоречаща на разпоредба от правото на Съюза, ако последната няма директен ефект.

69

На второ място, трябва да се отбележи, че както Рамково решение 2002/584, така и Рамково решение 2008/909 нямат директен ефект. Всъщност тези рамкови решения са приети въз основа на бившия трети стълб на Съюза, по-специално на основание член 34, параграф 2, буква б) ЕС. В тази разпоредба впрочем се предвижда, от една страна, че рамковите решения са обвързващи за държавите членки по отношение на постигането на даден резултат, но оставят на националните органи свобода по отношение на формата и средствата, а от друга страна, че рамковите решения нямат директен ефект (решения от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 56 и от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 26).

70

В това отношение е важно да се припомни, че съгласно член 9 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към Договорите, правните последици от актовете на институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, приети въз основа на Договора за Европейския съюз преди влизането в сила на Договора от Лисабон, се запазват дотогава, докато тези актове не бъдат отменени, обявени за нищожни или изменени в приложение на Договорите. Рамкови решения 2002/584 и 2008/909 не са отменени, обявени за нищожни или изменени, поради което продължават да пораждат правни последици съгласно член 34, параграф 2, буква б) ЕС (решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 57).

71

Тъй като съгласно самия Договор за ЕС посочените рамкови решения нямат директен ефект, от точка 68 от настоящото решение следва, че юрисдикция на държава членка не е длъжна само въз основа на правото на Съюза да остави без приложение разпоредба от националното си право, противоречаща на тези рамкови решения.

72

На трето място, трябва да се припомни, че макар рамковите решения да нямат директен ефект, обвързващият им характер поражда в тежест на националните органи задължение за съответстващо тълкуване на вътрешното им право, считано от датата на изтичане на срока за транспониране на тези рамкови решения (решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 58 и 61).

73

Прилагайки националното право, тези органи съответно са длъжни да го тълкуват във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на рамковото решение, за да се постигне търсеният с него резултат (вж. в този смисъл решения от 16 юни 2005 г., Pupino, C‑105/03, EU:C:2005:386, т. 43, от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge, C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 54, от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 59 и от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 31).

74

Принципът на съответстващо тълкуване на националното право обаче има някои ограничения.

75

Така общите принципи на правото, по-специално принципите на правна сигурност и на недопускане на прилагане с обратна сила, в частност не допускат възможността задължението за съответстващо тълкуване да води — въз основа на рамково решение и независимо от приет за неговото прилагане закон — до определяне или утежняване на наказателната отговорност на лица, които са извършили нарушение (вж. в този смисъл решения от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 63 и 64, и от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 32).

76

Принципът на съответстващо тълкуване не може освен това да служи като основа за тълкуване contra legem на националното право (решение от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 33 и цитираната съдебна практика). С други думи задължението за съответстващо тълкуване отпада и когато националното право не може да бъде приложено така, че да се постигне резултат, съвместим с търсения със съответното рамково решение (решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 66).

77

При това положение принципът на съответстващо тълкуване изиска да се вземе предвид цялото вътрешно право и да се приложат признатите от последното тълкувателни методи, за да се гарантира пълната ефективност на съответното рамково решение и да се достигне до разрешение, съответстващо на преследваната с това рамково решение цел (вж. в този смисъл решения от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge, C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 56, от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 34 и от 12 февруари 2019 г., TC, C‑492/18 PPU, EU:C:2019:108, т. 68).

78

В този контекст Съдът вече е приел, че задължението за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянна съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на вътрешното право, което е несъвместимо с целите на рамково решение, и по собствена инициатива да не прилагат каквото и да било възприето от по-висша юрисдикция тълкуване, задължително за нея по силата на националното ѝ право, ако това тълкуване не е съвместимо със съответното рамково решение (вж. в този смисъл решения от 19 април 2016 г., DI, C‑441/14, EU:C:2016:278, т. 33 и от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 35 и 36).

79

Следователно национална юрисдикция няма основание да счита, че е изправена пред невъзможност да тълкува национална разпоредба в съответствие с правото на Съюза, единствено поради трайното тълкуване на тази разпоредба в несъвместим с това право смисъл (решения от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 69 и от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 60) или прилагането ѝ по такъв начин от компетентните национални органи.

80

В разглеждания случай, що се отнася до задължението за тълкуване на нидерландското право, и по специално на OLW в съответствие с Рамково решение 2002/584, трябва да се отбележи следното.

81

В точка 37 от своето решение от 29 юни 2017 г., Popławski (C‑579/15, EU:C:2017:503), Съдът констатира, че задължението за националния съд да осигури пълната ефективност на Рамково решение 2002/584 поражда за Кралство Нидерландия задължение да изпълни разглежданата в главното производство ЕЗА или при отказ да гарантира в Нидерландия ефективното изпълнение на наказанието, наложено в Полша на г‑н Popławski.

82

Всъщност трябва да се припомни, че безнаказаността на издирваното лице е несъвместима с целта, преследвана както с Рамково решение 2002/584 (вж. в този смисъл решения от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 23 и от 13 декември 2018 г., Sut, C‑514/17, EU:C:2018:1016, т. 47), така и с член 3, параграф 2 ДЕС, съгласно който Съюзът предоставя на своите граждани пространство на свобода, сигурност и правосъдие без вътрешни граници, в което е гарантирано свободното движение на хора в съчетание с подходящи мерки по отношение по-специално на контрола на външните граници, предотвратяването и борбата с престъпността (решение от 25 юли 2018 г., Generalstaatsanwaltschaft (Условия на лишаване от свобода в Унгария), C‑220/18 PPU, EU:C:2018:589, т. 86).

83

Съдът също така подчертава, че посоченото в точка 81 от настоящото решение задължение не се отразява по никакъв начин на определянето на наказателната отговорност на г‑н Popławski, която произтича от присъдата, постановена срещу него на 5 февруари 2007 г. от Sąd Rejonowy w Poznaniu (Районен съд Познан), поради което на по-силно основание не може да се счита, че то води до утежняване на тази отговорност по смисъла на точка 75 от настоящото решение (решение от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 37).

84

От предоставените на Съда материали по делото е видно, че запитващата юрисдикция, изглежда, изключва — освен ако не се извърши тълкуване contra legem — възможността OLW да се приложи така, че разглежданата в главното производство ЕЗА да бъде изпълнена и г‑н Popławski да бъде предаден на полските съдебни органи.

85

Следователно, ако действително се окаже невъзможно националното право да се тълкува по начин, осигуряващ изпълнението на издадената срещу г‑н Popławski ЕЗА, което трябва да се провери от запитващата юрисдикция, последната все пак трябва да тълкува релевантната нидерландска правна уредба, и по-специално член 6 от OLW, въз основа на който предаването на г‑н Popławski на полските органи би било отказано, във възможно най-голяма степен, така, че прилагането на тази правна уредба да позволи посредством ефективното поемане в Нидерландия на изпълнението на наказанието, наложено на г‑н Popławski, да не се допусне последният да остане ненаказан и съответно да се стигне до разрешение, което е съвместимо с преследваната от Рамково решение 2002/584 цел, припомнена в точка 82 от настоящото решение.

86

В това отношение, както подчертава Съдът в точка 23 от своето решение от 29 юни 2017 г., Popławski (C‑579/15, EU:C:2017:503), не може да се приеме за съответстваща на посоченото рамково решение правна уредба на държава членка, с която също като с член 6 от OLW се въвежда основанието за евентуално неизпълнение на ЕЗА — с оглед на изпълнение на присъда лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане — по член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584, като се предвижда, че съдебните органи на държавата са длъжни във всеки случай да откажат да изпълнят ЕЗА, ако издирваното лице пребивава в тази държава, без посочените органи да имат каквато и да е свобода на преценка и без същата държава да поеме ефективното изпълнение на наложеното на издирваното лице наказание лишаване от свобода, създавайки по този начин риск това лице да остане ненаказано.

87

При това положение трябва да се припомни, че Съдът, на който е възложено в рамките на преюдициално производство да даде полезен отговор на националния съд, може да внесе уточнения с цел да насочи запитващата юрисдикция и да ѝ посочи с какво тълкуване на националното право би се изпълнило нейното задължение да тълкува същото в съответствие с правото на Съюза (решение от 17 октомври 2018 г., Klohn, C‑167/17, EU:C:2018:833, т. 68).

88

В разглеждания случай, най-напред, що се отнася до задължението, наложено с член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 и припомнено в точка 86 от настоящото решение — а именно при отказ ЕЗА да се изпълни, изпълняващата държава членка да осигури ефективното изпълнение на наказанието лишаване от свобода — трябва да се отбележи, че това задължение предполага изпълняващата държава членка наистина да поеме изпълнението на наказанието лишаване от свобода, наложено на издирването лице, поради което във всички случаи не може да се счита, че само заявената от тази държава „готовност“ да поеме изпълнението на въпросното наказание може да оправдае такъв отказ. Следователно преди всеки отказ да бъде изпълнена ЕЗА, изпълняващият съдебен орган трябва да провери възможността за реално изпълнение на наказанието съгласно вътрешното си право (решение от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 22).

89

От точка 38 от решение от 29 юни 2017 г., Popławski (C‑579/15, EU:C:2017:503), впрочем е видно, че според запитващата юрисдикция декларацията на Openbaar Ministerie (Прокуратура, Нидерландия) — с която тя уведомява издаващия съдебен орган за готовността си въз основа на член 6, параграф 3 от OLW в редакцията му, приложима до влизането в сила на WETS, да поеме изпълнението на наказанието, на което се основава разглежданата в главното производство ЕЗА — не може да се тълкува като истинско поемане на ангажимент от Кралство Нидерландия за изпълнение на това наказание, освен ако член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 може се счете за договорно правно основание по смисъла на посочения член 6, параграф 3 за ефективното изпълнение на такова наказание в Нидерландия.

90

Макар единствено запитващата юрисдикция да трябва да прецени дали е възможно нидерландското право да се тълкува в смисъл, че Рамково решение 2002/584 е приравнимо на такова договорно правно основание за целите на прилагането на член 6, параграф 3 от OLW в редакцията му, приложима до влизането в сила на WETS, Съдът вече е приел, че правото на Съюза допуска такова приравняване.

91

Всъщност, от една страна, както следва от практиката на Съда, съгласно съображения 5, 7 и 11 и член 1, параграфи 1 и 2 от Рамково решение 2002/584 последното замества в отношенията между държавите членки всички предходни способи, свързани с екстрадицията, включително съществувалите конвенции по тези въпроси между различните държави членки. Освен това, тъй като посоченото рамково решение съществува успоредно с конвенциите за екстрадиция, обвързващи различните държави членки с трети държави, като същевременно има собствен правен режим, определен от правото на Съюза, приравняването на Рамково решение 2002/584 на такава конвенция на пръв поглед не изглежда изключено (вж. в този смисъл решения от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 41 и от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система), C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 39).

92

От друга страна, Съдът също така приема, че в Рамково решение 2002/584 няма нито една разпоредба, въз основа на която може да се направи извод, че то не допуска изразът „друг приложим договор“ в член 6, параграф 3 от OLW в редакцията на тази разпоредба, приложима до влизането в сила на WETS, да се тълкува в смисъл, че включва също член 4, точка 6 от това рамково решение, при положение че такова тълкуване би позволило да се гарантира, че изпълняващият съдебен орган ще използва възможността да откаже да изпълни ЕЗА само при условие че може да гарантира ефективното изпълнение в Нидерландия на наказанието, наложено на г‑н Popławski, и по този начин да се стигне до разрешение, съответстващо на преследваната с това рамково решение цел (решение от 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 42).

93

В преюдициалното запитване запитващата юрисдикция потвърждава, че според нейното тълкуване на нидерландското право такова приравняване би позволило да се гарантира ефективното изпълнение в Нидерландия на наказанието, наложено на г‑н Popławski. Тя обаче посочва, че според министъра, който трябва да встъпи в главното производство по силата на член 6, параграф 4 от OLW, Рамково решение 2002/584 не може да бъде договор по смисъла на член 6, параграф 3 от OLW в редакцията му, приложима до влизането в сила на WETS.

94

В това отношение, от една страна, трябва да се припомни, както бе подчертано в точка 72 от настоящото решение, че задължението за тълкуване на националното право по начин, съответстващ на Рамково решение 2002/584, се носи от всички органи на държавите членки, включително, в разглеждания случай, от министъра. Последният съответно е длъжен, също като съдебните органи, да тълкува нидерландското право във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на това рамково решение, за да може чрез поемането в Нидерландия на изпълнението на наказанието, наложено на г‑н Popławski, ефективността на Рамково решение 2002/584 да бъде запазена, което се гарантира с припомненото в точка 92 от настоящото решение тълкуване на член 6, параграф 3 от OLW в редакцията му, приложима до влизането в сила на WETS.

95

От друга страна, обстоятелството, че министърът подкрепя тълкуване на националния закон, което е несъвместимо с правото на Съюза, в никакъв случай не възпрепятства изпълнението на задължението на запитващия съд за съответстващо тълкуване.

96

Още повече, с Рамково решение 2002/584 се въвежда механизъм за сътрудничество между съдебните органи на държавите членки и решението относно изпълнението на ЕЗА трябва да се вземе от съдебен орган, който отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, сред които е гаранцията за независимост, така че цялата уредена в това рамково решение процедура да протича под контрола на съдебните органи (вж. в този смисъл решение от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система), C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 56). Следователно, след като министърът не е съдебен орган по смисъла на посоченото рамково решение (вж. в този смисъл решение от 10 ноември 2016 г., Kovalkovas, C‑477/16 PPU, EU:C:2016:861, т. 45), решението относно изпълнението на ЕЗА, издадена срещу г‑н Popławski, не може да зависи от тълкуването на член 6, параграф 3 от OLW от министъра.

97

Поради това по делото в главното производство запитващата юрисдикция няма основание да счита, че е изправена пред невъзможност да тълкува въпросния член 6, параграф 3 в съответствие с правото на Съюза единствено поради тълкуването на тази разпоредба от министъра в несъвместим с това право смисъл (вж. по аналогия решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 69).

98

От гореизложеното следва, че ако запитващата юрисдикция стигне до извода, че в съответствие с признатите в нидерландското право тълкувателни методи Рамково решение 2002/584 може да се приравни на договор за целите на прилагането на член 6, параграф 3 от OLW в редакцията му, приложима до влизането в сила на WETS, тя е длъжна да приложи тази разпоредба, тълкувана по този начин, към разглеждания спор в главното производство, без да отчита обстоятелството, че министърът възразява срещу това тълкуване.

99

По-нататък, що се отнася до задължението, наложено с член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 и припомнено в точка 86 от настоящото решение — а именно на изпълняващия съдебен орган да се осигури свобода на преценка при прилагането на основанието за евентуално неизпълнение на ЕЗА, предвидено в тази разпоредба — най-напред трябва да се припомни, че посоченият орган трябва да може да вземе предвид целта, която се преследва с уреденото в тази разпоредба основание за евентуално неизпълнение и която според утвърдената практика на Съда е да се позволи на изпълняващия съдебен орган да отдаде особено значение на възможността за увеличаване на шансовете за социална реинтеграция на издирваното лице след изтърпяване на наложеното му наказание (решение 29 юни 2017 г., Popławski, C‑579/15, EU:C:2017:503, т. 21).

100

Следователно възможността, която има изпълняващият съдебен орган, въз основа на посочения член 4, точка 6 да откаже предаването на издирваното лице може да се използва само ако —след като провери, от една страна, че това лице се намира в изпълняващата държава членка, неин гражданин е или пребивава в нея, и от друга страна, че наложеното на това лице в издаващата държава членка наказание лишаване от свобода може действително да бъде изпълнено в изпълняващата държава членка — този съдебен орган прецени, че има легитимен интерес, обосноваващ изпълнението на наказанието, наложено в издаващата държава членка, на територията на изпълняващата държава членка (решение от 13 декември 2018 г., Sut, C‑514/17, EU:C:2018:1016, т. 37).

101

Поради това запитващата юрисдикция трябва преди всичко да тълкува националното си право във възможно най-голяма степен по начин, съответстващ на припомненото в предходната точка изискване.

102

Тази юрисдикция трябва да тълкува националното си право поне по начин, позволяващ ѝ да стигне до разрешение, което по делото в главното производство да не противоречи на целта, преследвана с Рамково решение 2002/584. Задължението за съответстващо тълкуване всъщност продължава да съществува, докато националното право може да се приложи така, че да постигне резултат, съвместим с търсения с това рамково решение (вж. в този смисъл решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 66).

103

В това отношение от условията, съпровождащи прилагането на основанието по член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 за евентуално неизпълнение на ЕЗА, е видно, че законодателят на Съюза е искал да се избегне всякакъв риск издирваното лице да остане ненаказано (вж. в този смисъл решение от 13 декември 2018 г., Sut, C‑514/17, EU:C:2018:1016, т. 47) в пълно съответствие с общата цел на посоченото рамково решение, която бе подчертана в точка 82 от настоящото решение.

104

Тълкуване на член 6 от OLW в смисъл, че запитващият съд в никакъв случай не може да изпълни издадената срещу г‑н Popławski ЕЗА, впрочем не възпрепятства непременно отпадането на всякакъв риск г‑н Popławski да остане ненаказан и съответно изпълнението както на преследваната с посоченото рамково решение цел, така и на наложеното с него задължение — в разглеждания случай на Кралство Нидерландия — припомнени в точки 81 и 82 от настоящото решение.

105

Налагането обаче на изискване — за да може тълкуването на член 6 от OLW да се счете за съответстващо на правото на Съюза — тази разпоредба да дава свобода на преценка на запитващия съд, оправомощаваща го да изпълни издадената срещу г‑н Popławski ЕЗА, ако счита, че никакъв легитимен интерес не обосновава изпълнението на наложеното му наказание в Нидерландия, създава опасност, ако националното право не може да се тълкува в съответствие с такова изискване, предвид липсата на директен ефект на Рамково решение 2002/584 не само предаването на г‑н Popławski на полските съдебни органи, но и ефективното изпълнение на наказанието му в Нидерландия да станат невъзможни.

106

Такъв резултат впрочем би затвърдил безнаказаността на издирваното лице и би противоречал на преследваната с Рамково решение 2002/584 цел и наложеното с него задължение — в разглеждания случай на Нидерландия — припомнени в точки 81 и 82 от настоящото решение.

107

При тези обстоятелства трябва да се приеме, че запитващата юрисдикция ще изтълкува нидерландското право по начин, съответстващ на преследваните с Рамково решение 2002/584 цели, ако тълкува това право така, че отказът да се изпълни разглежданата в главното производство ЕЗА, издадена от Република Полша, бъде поставен в зависимост от гаранцията, че наказанието лишаване от свобода, наложено на г‑н Popławski, ще бъде ефективно изпълнено в Нидерландия, дори ако съгласно нидерландското право този отказ се дава автоматично.

108

С оглед на предоставените данни в акта за преюдициално запитване такова съответстващо на член 4, точка 6 от Рамково решение 2002/584 тълкуване на нидерландското право изглежда възможно и съответно изпълнението в Нидерландия на наказанието лишаване от свобода, наложено на г‑н Popławski в Полша, изглежда допустимо, като това обаче трябва да се провери от запитващата юрисдикция.

109

С оглед на гореизложеното на първия въпрос следва да се отговори, че принципът на предимство на правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава национална юрисдикция да остави без приложение разпоредба от националното право, несъвместима с разпоредби от рамково решение, като например разглежданите в главното производство рамкови решения, чиито правни последици се запазват в съответствие с член 9 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към Договорите, тъй като тези разпоредби нямат директен ефект. Органите на тези държавите членки, включително съдебните, обаче са длъжни във възможно най-голяма степен да тълкуват националното си право в съответствие с правото на Съюза по начин, който им позволява да осигурят резултат, съвместим с преследваната от съответното рамково решение цел.

110

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши: