–

за Aqua Med sp. z o.o., от T. Babecki, radca prawny,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от N. Ruiz García, M. Wilderspin и S. L. Kalėda, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273) и на решението от 4 юни 2009 г., Pannon GSM (C‑243/08, EU:C:2009:350).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Aqua Med sp. z o.o. и г‑жа Irena Skóra относно териториалната компетентност на националните съдилища да разгледат иск за плащане на продажната цена, предявен от продавач или доставчик срещу потребителя.

3

Тринадесетото и двадесет и четвъртото съображение от Директива 93/13 гласят следното:

„като има предвид, че законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки, определящи пряко или непряко условията в потребителски договори, се предполага да не съдържат неравноправни клаузи; като има предвид, че следователно не е необходимо да се включват условия, които отразяват задължителни нормативни или административни разпоредби, както и принципите или разпоредбите на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна; като има предвид, че в този смисъл изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 също включва правила, които според правните норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящи се страни;

[…]

като има предвид, че съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

4

В член 1 от тази директива се предвижда следното:

„1.   Настоящата директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.

2.   Договорни [клаузи], които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби […], не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.

5

В член 6, параграф 1 от посочената директива се предвижда следното:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

6

Член 7, параграф 1 от същата директива има следното съдържание:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

7

Член 18, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1) гласи следното:

„Другата страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят“.

8

Член 27 от Kodeks postępowania cywilnego (Граждански процесуален кодекс), който е част от раздел 1, озаглавен „Обща подсъдност“, от глава 2 от посочения кодекс, гласи следното:

„1.   Искът се предявява пред първоинстанционния съд, в чийто район е местоживеенето на ответника.

2.   Местоживеенето се определя съгласно разпоредбите на Kodeks cywilny [Гражданския кодекс]“.

9

Член 31 от Гражданския процесуален кодекс, който е част от раздел 2, озаглавен „Алтернативна компетентност“, от глава 2 от посочения кодекс, гласи следното:

„Искове по дела, за които се прилагат разпоредбите на настоящия раздел, могат да се предявяват или съгласно разпоредбите относно общата подсъдност, или пред съда, определен съгласно следващите разпоредби“.

10

Член 34 от същия раздел 2 от посочения кодекс гласи следното:

„Иск относно сключването на договор, установяването на неговото съдържание, за изменение на договора и за установяване на неговото съществуване, за неговото изпълнение, разваляне или унищожаване, както и за обезщетение за вреди поради неизпълнение или неточно изпълнение на договор може да се предяви пред съда по мястото на неговото изпълнение. В случай на съмнение мястото на изпълнение на договора се установява с документ“.

11

Член 200 от Гражданския процесуален кодекс гласи, че съдът, който установи неподсъдност по делото, го изпраща на компетентния съд.

12

Съгласно член 202 от посочения кодекс:

„Липсата на компетентност на съда, която може да бъде изтъкната на основание договор между страните, се взема предвид от съда само по възражение на ответника, внесено и надлежно мотивирано преди разглеждане на въпросите по същество на спора. Съдът не проверява служебно тази липса на компетентност преди връчването на исковата молба. Ако специална разпоредба не предвижда друго, обстоятелствата, които водят до отхвърляне на иска, както и прилагането на ненадлежно производство, липсата на надлежно упълномощаване, на процесуална дееспособност на ответника, непълнотата в състава на неговите органи или бездействието от страна на неговия законов представител се вземат предвид от съда служебно при всяко положение на делото“.

13

Директива 93/13 е транспонирана в полското право с Гражданския кодекс. Член 3853, точка 23 от посочения кодекс гласи, че се считат по-специално за неравноправни клаузите, които изключват компетентността на полските съдилища или предоставят компетентност на арбитражен съд, който се намира в Полша или в друга държава, или на друг орган, както и клаузите, вменяващи задължение да бъде сезиран съд, който съгласно полското право не разполага с териториална компетентност.

14

Член 454 от Гражданския кодекс гласи следното:

„1.   Ако мястото на получаване на престацията не е определено и не произтича от особеностите на задължението, престацията трябва да бъде осъществена на мястото, на което в момента на възникване на задължението длъжникът живее или е установил седалището си. Паричната престация обаче се прави по местоживеенето или в седалището на кредитора към момента на нейното осъществяване; ако кредиторът е сменил местоживеенето или седалището след възникване на задължението, увеличението на разноските за предаване в резултат от промяната са за негова сметка.

2.   Ако задължението има връзка с предприятието на длъжника или кредитора, за място на осъществяване на престацията се счита седалището на предприятието“.

15

Aqua Med е търговец със седалище Опаленица (Полша). На 29 октомври 2016 г. извън търговския обект това дружество сключва с г‑жа Skóra, потребител с местоживеене в Легница (Полша), договор за продажба за матрак, калъф за матрак и възглавница на стойност 1992 PLN (полски злоти) (около 465 EUR).

16

Съгласно клаузата, посочена в глава 9, точка 4 от общите условия, които са неразделна част от посочения договор за продажба, „[к]омпетентен да разгледа евентуален спор между страните е съдът, определен в съответствие с приложимите разпоредби“.

17

Тъй като в договорения срок не е получило продажната цена, Aqua Meda подава иска до Sąd Rejonowy w Nowym Tomyślu (Районен съд Нови Томишъл, Полша), в чийто район се намира седалището му. То счита, че разглежданият спор попада в териториалната компетентност на този районен съд на основание член 34 от Гражданския процесуален кодекс, според който искът за изпълнение на договор се предявява пред съда по мястото на неговото изпълнение. Според Aqua Med на основание член 454 от Гражданския кодекс плащането трябва да се извърши с превод по банковата му сметка в седалището му.

18

С определение от 18 октомври 2017 г. Sąd Rejonowy w Nowym Tomyślu (Районен съд, Нови Томишъл) служебно установява липсата на компетентност и препраща делото на районния съд, в чийто район е местоживеенето на ответницата. Първият посочен съд приема, че тъй като се отнася до договор между продавач или доставчик и потребител, трябва да се приложи не само националното право, но и правото на Съюза в областта на защитата на потребителите, по-специално член 6, параграф 1 от Директива 93/13, както и практиката на Съда, по-конкретно решението от 4 юни 2009 г., Pannon GSM (C‑243/08, EU:C:2009:350), от което следва, че националните съдилища са длъжни да разглеждат служебно неравноправните клаузи в договори, сключени от продавачи или доставчици с потребители, включително клаузите относно компетентността на съдилищата.

19

Ето защо посочената юрисдикция приема, че член 202 от Гражданския процесуален кодекс, който не допуска сезираният съд да извърши служебен контрол за компетентност, на практика прави невъзможно или прекомерно трудно получаването на правната защита, предоставена на потребителя от правото на Съюза.

20

По силата на този служебен контрол Sąd Rejonowy w Nowym Tomyślu (Районен съд, Нови Томишъл) е разгледал собствената си териториална компетентност и е приел, че договорна клауза, която допуска прилагането на национална правна норма, съгласно която продавач или доставчик може да предяви иск срещу потребител пред съд, в чийто район се намира седалището на този продавач или доставчик, е неравноправна.

21

Следователно Sąd Rejonowy w Nowym Tomyślu (Районен съд, Нови Томишъл) е оставил без приложение разглежданата договорна клауза и е приложил правна норма, а именно член 27, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс, която урежда общата съдебна компетентност, така че съдът, в чийто съдебен район е местоживеенето на ответницата, е териториално компетентен.

22

Aqua Med обжалва определението на първоинстанционния съд пред Sąd Okręgowy w Poznaniu (Окръжен съд Познан, Полша), като твърди, че е нарушена националната правна уредба и неправилно е приложен член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

23

Посочената юрисдикция изразява съмнения относно прилагането на Директива 93/13, тъй като въпросната договорна клауза препраща към национални разпоредби, които се прилагат независимо от нейното съществуване. Извършването от сезирания съд на служебен контрол на неговата териториална компетентност в случая би означавало извършване на критична оценка на националната правна уредба, що се отнася до определянето на посочената компетентност при спорове относно потребителски договори. В този контекст запитващата юрисдикция иска да установи дали правото на Съюза предоставя на националните съдилища такова правомощие и дали то произтича от разпоредбите на Директива 93/13. При утвърдителен отговор запитващата юрисдикция би трябвало да остави без приложение националния закон, като приеме, че съгласно съдебната практика, произтичаща от решението от 9 март 1978 г., Simmenthal (106/77, EU:C:1978:49), той противоречи на разпоредбите на правото на Съюза, и да приложи по-благоприятното за потребителя правило, в случая общото правило, което предоставя компетентност на съда, в чийто район е местоживеенето на ответника.

24

В подкрепа на тези съображения запитващата юрисдикция се позовава на член 18, параграф 2 от Регламент № 1215/2012, според който само съдилищата на държавата членка, където е местоживеенето на потребителя, са компетентни, в случай че другата страна по договора е предявила иск срещу потребителя.

25

Накрая, запитващата юрисдикция приема, че включването на клауза за предоставяне на компетентност, като разглежданата в случая, в договор, сключен между продавач или доставчик с потребител, може да бъде заблуждаващо за последния, доколкото може да остави у него впечатление, че тази клауза е в негова полза.

26

При тези обстоятелства Sąd Okręgowy w Poznaniu (Окръжен съд Познан) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

27

Най-напред следва да се припомни, че в точки 22 и 23 от решението от 4 юни 2009 г., Pannon GSM (C‑243/08, EU:C:2009:350), Съдът постановява, че въведената с Директива 93/13 система за защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемане от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им. Също така Съдът е постановил, че с оглед на положението на по-слаба страна Директива 93/13 възлага задължение на държавите членки да предвидят механизъм, който да гарантира, че всяка договорна клауза, която не е индивидуално договорена, подлежи на контрол относно евентуалния ѝ неравноправен характер (решение от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria, C‑70/17, EU:C:2019:250, т. 50). В този контекст преследваната с член 6 от Директивата цел не може да бъде постигната, ако потребителите са задължени сами да се позовават на неравноправния характер на договорна клауза, и ефективната защита на потребителите може да бъде гарантирана само ако на националния съд е признато правото да преценява служебно такава клауза (вж. в този смисъл решение от 27 юни 2000 г., Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, EU:C:2000:346, т. 26).

28

Такова служебно разглеждане от националния съд обаче може да се изисква само ако се отнася до договорна клауза, която попада в приложното поле на Директива 93/13, така както е определено в член 1 от същата. Съгласно член 1, параграф 2 от посочената директива договорните клаузи, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, не са предмет на разпоредбите на тази директива.

29

Съгласно тринадесето съображение от същата директива изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 от Директива 93/13 също включва правила, които според националния закон при отсъствие на други уговорки се прилагат между договарящи се страни“.

30

Вследствие на това следва да се приеме, че с първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 1, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че от приложното поле на тази директива се изключва договорна клауза като разглежданата по главното производство, която, що се отнася до определянето на компетентния съд да разглежда спорове между страните по договор, препраща към приложимото национално право.

31

В това отношение следва да се припомни, че член 1, параграф 2 от Директива 93/13, визиращ клаузите, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, въвежда изключване от приложното поле на същата, което съгласно практиката на Съда зависи от две условия. От една страна, договорната клауза трябва да отразява законова или подзаконова разпоредба и от друга страна, тази разпоредба трябва да е задължителна (решение от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C‑51/17, EU:C:2018:750, т. 52 и цитираната съдебна практика).

32

Макар и проверката дали са изпълнени тези условия, да е от компетентността на националния съд по всеки конкретен случай, Съдът трябва да определи критериите, които да му позволят да се произнесе (вж. по-аналогия решение от 22 февруари 2018 г., Nagyszénás Településszolgáltatási Nonprofit Kft., C‑182/17, EU:C:2018:91, т. 34 и цитираната съдебна практика).

33

Така съгласно постоянната практика на Съда предвиденото в член 1, параграф 2 от посочената директива изключение от приложното поле на същата обхваща разпоредбите на националното право, които се прилагат между договарящите страни независимо от направения от тях избор, и тези, които са диспозитивни, т.е. приложими когато страните не са уговорили друго. Това изключение се обосновава с факта, че може с основание да се предполага, че националният законодател е постигнал равновесие между всички права и задължения на страните по някои договори, равновесие, което законодателят на Съюза изрично е искал да запази (решение от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortés, C‑96/16 и C‑94/17, EU:C:2018:643, т. 43).

34

Освен това Съдът също е приел, че националната юрисдикция трябва да отчита факта, че с оглед по-специално на целта на посочената директива, а именно защита на потребителите срещу неравноправни клаузи, включени от продавачи или доставчици в сключени с тях договори, въведеното в член 1, параграф 2 от същата директива изключение трябва да се тълкува стриктно (решение от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C‑51/17, EU:C:2018:750, т. 54 и цитираната съдебна практика).

35

В настоящия случай от съображенията, изложени от запитващата юрисдикция, е видно, че разглежданата по главното производство договорна клауза е формулирана доста общо, така че от една страна, може да съществуват съмнения относно нейната полезност, тъй като тя препраща към национални разпоредби, които, както уточнява запитващата юрисдикция, се прилагат независимо от съществуването на тази клауза. От друга страна, посочената клауза не отразява в тесния смисъл на думата конкретна национална разпоредба, доколкото националните разпоредби, към които тя препраща, предвиждат съвкупност от правила, уреждащи реда и условията за определяне на компетентния съд, като продавачът или доставчикът могат да изберат този, който е по-благоприятен за тях.

36

Макар че разглежданата по главното производство клауза препраща към националното законодателство, презумпцията, че националният законодател е постигнал равновесие между всички права и задължения на страните по някои договори, не може да обоснове изключването на тази клауза от приложното поле на Директива 93/13. Всъщност в такъв случай трябва да се прецени формулировката на тази договорна клауза и нейното влияние върху очакванията на потребителите.

37

Като има предвид, че изключението, установено в член 1, параграф 2 от Директива 93/13, трябва да се тълкува стриктно, от гореизложеното следва, че клауза като разглежданата по главното производство не може да се разбира като възпроизвеждаща национална разпоредба.

38

От гореизложеното следва, че член 1, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че от приложното поле на тази директива не се изключва договорна клауза като разглежданата по главното производство, която общо препраща към приложимото национално право, що се отнася до определянето на съда, който е компетентен да разглежда спорове между страните по договор.

39

Макар че вторият въпрос не се отнася по-специално до тълкуването на конкретен текст от правото на Съюза, съгласно постоянната съдебна практика Съдът следва да извлече от всички предоставени от запитващата юрисдикция данни, и по-конкретно от мотивите на акта за преюдициално запитване, тези разпоредби от правото на Съюза, на които е необходимо да се направи тълкуване предвид предмета на спора (вж. в този смисъл решение от 12 февруари 2015 г., Surgicare, C‑662/13, EU:C:2015:89, т. 17 и цитираната съдебна практика).

40

Тъй като в случая целта на въпроса, поставен от Sąd Okręgowy w Poznaniu (Окръжен съд Познан), е да се определят степента на защита, с която се ползват потребителите, и способите за съдебна защита, с които те разполагат, следва член 7, параграф 1 от Директива 93/13 да се включи към разпоредбите от правото на Съюза, на които запитващата юрисдикция иска Съдът да даде тълкуване (вж. в този смисъл решение от 10 септември 2014 г., Kušionová, C‑34/13, EU:C:2014:2189, т. 45).

41

Поради това следва да се приеме, че с втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуални правила, към които препраща договорна клауза, които в случай на иск за твърдяно неизпълнение на задължения по договор от потребител допускат продавачът или доставчикът да избира между компетентния съд по местоживеенето на ответника и този по мястото на изпълнение на договора.

42

Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с двадесет и четвъртото съображение от нея държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

43

Съгласно постоянната съдебна практика и както беше припомнено в точка 27 от настоящото решение, Съдът е подчертал естеството и значението на обществения интерес от защита на потребителите, които са в положение на по-слаба страна спрямо продавачите или доставчиците (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 40 и цитираната съдебна практика).

44

Що се отнася до териториалната компетентност за разглеждане на спорове между продавачи или доставчици и потребители, се налага изводът, че в Директива 93/13 няма изрична разпоредба, която да определя компетентния съд.

45

Макар че член 18, параграф 2 от Регламент № 1215/2012, към който в този контекст препраща запитващата юрисдикция, гласи, че международно компетентен да разгледа иск, предявен срещу потребителя от другата страна по договора, е съдът в държавата членка, където е местоживеенето на потребителя, тази разпоредба не може да се приложи в дело като разглежданото в главното производство, характеризиращо се с липсата на индикация за наличие на трансгранично положение (вж. в този смисъл решение от 5 декември 2013 г., Asociación de Consumidores Independientes de Castilla y León, C‑413/12, EU:C:2013:800, т. 46 и 47).

46

Поради това и както посочва Европейската комисия в писменото си становище, следва да се осигури ефективна защита на правата, които потребителите черпят от Директива 93/13.

47

Макар Съдът вече да е дал съобразени с изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 насоки в различни отношения за това по какъв начин националният съд трябва да осигури защитата на правата, които потребителите черпят от тази директива, следва да се отбележи, че правото на Съюза по принцип не хармонизира производствата, по реда на които се преценяват твърденията за неравноправност на договорна клауза, поради което тези производства се уреждат от вътрешния правен ред на всяка държава членка, при условие обаче да не са по-неблагоприятни от производствата, по реда на които се разглеждат сходни случаи, за които се прилага вътрешното право (принцип на равностойност), и да предвиждат право на ефективни правни средства за защита, каквото се изисква в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 57 и цитираната съдебна практика).

48

Що се отнася до принципа на равностойност, следва да се отбележи, че Съдът не разполага с данни, които да пораждат съмнения в съответствието на разглежданата в главното производство национална правна уредба с този принцип.

49

Що се отнася до правото на ефективни правни средства за защита, следва да се припомни, че то трябва да важи както при определянето на съдилищата, компетентни да разглеждат искове, основани на правото на Съюза, така и при определянето на процесуалните правила, приложими за подобни искове (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и цитираната съдебна практика).

50

В този контекст националната юрисдикция трябва да прецени дали националната процесуална разпоредба гарантира правото на ефективни правни средства за защита и да извърши тази преценка, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, за развитието на това производство и за неговите особености пред различните национални инстанции.

51

Следователно в положение като разглежданото по главното производство е важно да се провери доколко разпоредбите от националното право, свързани с компетентността на съдилищата, ограничават прекомерно правото на потребителите на ефективни правни средства за защита или упражняването на правата, които са им предоставени с Директива 93/13.

52

По принцип национална разпоредба, която алтернативно предвижда компетентност на съда по мястото на изпълнение на потребителски договор, сама по себе си не може да доведе до прекомерно ограничаване на правото на потребителя на ефективни правни средства за защита. Всъщност тази компетентност не изключва възможността потребителят да участва в образуваното срещу него производство и да предяви правата си, произтичащи от Директива 93/13. Освен това всеки съд е длъжен служебно да провери дали договорните клаузи от договор между продавач или доставчик и потребител са неравноправни и да вземе необходимите мерки, за да гарантира защита на потребителя срещу неравноправните клаузи.

53

Все пак сред подходящите и ефективни мерки, които трябва да гарантират на потребителя правото на ефективни правни средства за защита, трябва да бъде възможността да предприеме действия в рамките на иск, предявен срещу него от продавач или доставчик, при разумни процесуални условия, така че упражняването на неговите права да не бъде обусловено от условия, и по-специално от срокове, разноски или разстояние, които да ограничават упражняването на правата, гарантирани от Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 63 и цитираната съдебна практика).

54

Всъщност процесуални правила, които водят до твърде високи разходи за потребителя, биха могли да го разубедят да действа надлежно в защита на правата си пред сезирания от продавача или доставчика съд. Такъв би бил случаят, ако сезирането на съд, който е твърде отдалечен от местоживеенето на потребителя, би довело до твърде високи пътни разноски за последния, които биха могли да го разубедят да се явява по воденото срещу него производство (вж. в този смисъл решение от 12 февруари 2015 г., Baczó и Vizsnyiczai, C‑567/13, EU:C:2015:88, т. 49—59).

55

Националната юрисдикция трябва да провери дали това е така в главното производство.

56

Следователно на втория въпрос следва да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска процесуални правила, към които препраща договорна клауза, които в случай на иск за твърдяно неизпълнение на задължения по договор от потребител позволяват продавачът или доставчикът да избира между компетентния съд по местоживеенето на ответника и този по мястото на изпълнение на договора, освен ако изборът по мястото на изпълнение на договора не води за потребителя до процесуални условия, които биха могли да ограничат прекомерно правото на ефективни правни средства за защита, предоставено му от правния ред на Съюза, което националната юрисдикция трябва да провери.

57

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: