1

Със съответните си жалби, от една страна, Европейският съюз, и от друга страна, Plásticos Españoles SA (ASPLA) (наричано по-нататък „ASPLA“) и Armando Álvarez SA искат отмяна на решение на Общия съд на Европейския съюз от 17 февруари 2017 г., ASPLA и Armando Álvarez/Европейски съюз (T‑40/15, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2017:105), с което той е осъдил Европейския съюз да заплати на ASPLA обезщетение в размер на 44951,24 EUR, а на Armando Álvarez — обезщетение в размер на 111042,48 EUR за претърпяната от всяко от тези дружества имуществена вреда поради нарушение на разумния срок за произнасяне по делата, по които са постановени решения от 16 ноември 2011 г., ASPLA/Комисия (T‑76/06, непубликувано, EU:T:2011:672), и от 16 ноември 2011 г., Álvarez/Комисия (T‑78/06, непубликувано, EU:T:2011:673) (наричани по-нататък заедно „дела T‑76/06 и T‑78/06“), и е отхвърлил иска в останалата му част.

2

На 24 февруари 2006 г. ASPLA, от една страна, и Armando Álvarez, от друга, подават поотделно жалби в секретариата на Общия съд против решение С(2005) 4634 на Комисията от 30 ноември 2005 г. относно производство по прилагане на член [101 ДФЕС] (дело COMP/F/38.354 — Промишлени торби) (наричано по-нататък „решение C(2005) 4634“). В жалбите си те по същество искат Общият съд да отмени това решение в частта, в която се отнася до тях, а при условията на евентуалност — да намали размера на наложената им глоба.

3

С решения от 16 ноември 2011 г., ASPLA/Комисия (T‑76/06, непубликувано, EU:T:2011:672), и от 16 ноември 2011 г., Álvarez/Комисия (T‑78/06, непубликувано, EU:T:2011:673), Общият съд отхвърля тези жалби.

4

На 24 януари 2012 г. ASPLA и Armando Álvarez подават жалби срещу решения от 16 ноември 2011 г., ASPLA/Комисия (T‑76/06, непубликувано, EU:T:2011:672) и Álvarez/Комисия (T‑78/06, непубликувано, EU:T:2011:673).

5

С решенията си от 22 май 2014 г., ASPLA/Комисия (C‑35/12 P, EU:C:2014:348), и Armando Álvarez/Комисия (C‑36/12 P, EU:C:2014:349) Съдът отхвърля тези жалби.

6

С искова молба, подадена в секретариата на Общия съд на 27 януари 2015 г., ASPLA и Armando Álvarez предявяват иск на основание член 268 ДФЕС срещу Европейския съюз, представляван от Съда на Европейския съюз или от Европейската комисия, за поправяне на вредите, които тези дружества твърдят, че са претърпели поради прекомерната продължителност на производството пред Общия съд по дела T‑76/06 и T‑78/06.

7

С определение от 4 март 2016 г., ASPLA и Armando Álvarez/Европейски съюз (T‑40/15, непубликувано, EU:T:2016:133), вследствие на частичното оттегляне на иска от ищците Комисията е заличена от делото като представител на Съюза.

8

С обжалваното съдебно решение Общият съд постановява:

9

С жалбата си по дело C‑174/17 P Европейският съюз иска от Съда:

10

ASPLA и Armando Álvarez искат от Съда:

11

Комисията иска от Съда да уважи изцяло жалбата.

12

С жалбата си по дело C‑222/17 P ASPLA и Armando Álvarez искат от Съда:

13

Европейският съюз иска от Съда:

14

С решение на председателя на първи състав от 17 април 2018 г. дела C‑174/17 P и C‑222/17 P са съединени за целите на заключението и на съдебното решение.

15

В подкрепа на жалбата си по дело C‑174/17 P Европейският съюз изтъква две основания.

16

В подкрепа на жалбата си по дело C‑222/17 P ASPLA и Armando Álvarez изтъкват пет основания.

17

С първото си основание Европейският съюз поддържа, че като е приел, че е налице достатъчно пряка причинно-следствена връзка между нарушението на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06, и настъпването на загубата, претърпяна от ASPLA и Armando Álvarez поради плащането на разноските по банковата гаранция през периода след надхвърляне на този срок, Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото при тълкуването на понятието „причинно-следствена връзка“.

18

По-специално, Европейският съюз счита, че Общият съд се е основал на погрешното схващане, че изборът да се учреди банкова гаранция се извършва в един-единствен момент във времето, а именно към момента на „първоначалното решение“ да учреди на тази гаранция. След като обаче задължението за плащане на глобата е съществувало през цялото производство пред съдилищата на Съюза и дори след този период, тъй като глобата не е била отменена, ищците в първоинстанционното производство са имали възможност да платят глобата и по този начин да изпълнят задължението си в това отношение. Тъй като са имали възможността да платят глобата във всеки един момент, изборът им да заменят това плащане с банкова гаранция бил траен избор, продължил през цялото производство. Следователно основната причина за плащането на разноските по банковата гаранция се състояла в техния собствен избор да не платят глобата и да заменят това плащане с банкова гаранция, а не в нарушението на разумния срок за произнасяне.

19

Комисията споделя изложените от Европейския съюз доводи.

20

ASPLA и Armando Álvarez поддържат, че Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото в точки 110—119 от обжалваното съдебно решение и изтъкват, че основната причина за плащането на разноските по банковата гаранция не се състои в техния „собствен избор“, както, изглежда, твърди Европейският съюз, представляван от Съда на Европейския съюз, а произтича от прилагането на член 85 от Регламент (ЕО, Евратом) № 2342/2002 на Комисията от 23 декември 2002 година относно определянето на подробни правила за прилагането на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета относно Финансовия регламент, приложим към общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 357, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 4, стр. 3).

21

В това отношение ответниците отбелязват, първо, че текстът на тази разпоредба не означава, че възможността да се гарантира плащането е замислена като изключение от общото правило, а предполага, че за да се поискат допълнителни срокове за плащането, трябва непременно да бъдат изпълнени две условия, а именно, от една страна, да се гарантира плащането, и от друга страна, да се заплатят лихвите. Второ, възможностите за незабавно плащане или за учредяване на банкова гаранция били на разположение на съответните лица при равни условия, така че да се избере втората възможност не водело до прекъсване на причинно-следствената връзка между вредата и незаконосъобразността. Трето, възможностите за избор, произтичащи от разпоредба от правото на Съюза, която предоставя алтернатива на правните субекти, като я предвижда изрично, не прекъсвали причинно-следствената връзка.

22

Оттук ASPLA и Armando Álvarez заключават, че това основание следва да се отхвърли.

23

Следва да се припомни, че както Съдът вече е подчертавал свързаното с причинно-следствената връзка условие, предвидено в член 340, втора алинея ДФЕС, се отнася до наличието на достатъчно пряка връзка на причина и следствие между поведението на институциите на Съюза и вредата, за която връзка жалбоподателят трябва да представи доказателства, така че поведението, за което е упрекван, трябва да бъде основната причина за настъпването на вредата (вж. в този смисъл решение от 31 март 2011 г., Mauerhofer/Комисия, C‑433/10 P, непубликувано, EU:C:2011:204, т. 127 и цитираната съдебна практика).

24

Ето защо следва да се провери дали нарушението на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06 е основната причина за настъпването на вредата, произтичаща от плащането на разноските по банковата гаранция през периода след надхвърляне на посочения срок, за да се установи, че е налице пряка причинно-следствена връзка между поведението, за което е упрекван Съдът на Европейския съюз, и настъпването на твърдяната вреда.

25

В това отношение следва да се отбележи, че в производство по иск за обезщетение, предявен срещу Комисията по-конкретно за възстановяване на разноски по гаранция, направени от жалбоподателите, за да се спре изпълнението на решения за разглеждано по съответното дело връщане на суми, които решения впоследствие са оттеглени, Съдът е приел, че когато решение, налагащо заплащането на глоба, се придружава от възможност за учредяване на гаранция, предназначена да обезпечи посоченото плащане и лихвата за забава, докато се изчаква изходът от производството по обжалване на това решение, вредата, изразяваща се в разходите във връзка с гаранцията, произтича не от това решение, а от самия избор на заинтересованото лице да учреди гаранция, а не да изпълни незабавно задължението за връщане. При тези обстоятелства Съдът е установил, че не съществува никаква пряка причинно-следствена връзка между поведението, за което е упреквана Комисията, и твърдените вреди (вж. в този смисъл решение от 28 февруари 2013 г., Inalca и Cremonini/Комисия, C‑460/09 P, EU:C:2013:111, т. 118 и 120).

26

Впрочем в точка 112 от обжалваното съдебно решение Общият съд е приел, че фактите, разглеждани по спора, с който е сезиран, се отличават значително от установените в тази съдебна практика, така че връзката между надхвърлянето на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06 и заплащането на разноски по банковата гаранция през периода след това надхвърляне не може да е била прекъсната от първоначалното решение на ASPLA и d’Armando Álvarez да не заплатят незабавно глобата, наложена с решение С(2005) 4634, и да учредят банкова гаранция.

27

По-конкретно, както е видно от точки 110 и 111 от обжалваното съдебно решение, двете обстоятелства, на които се е основал Общият съд, за да стигне до извода в точка 112 от това решение, са, от една страна, че към момента, в който ASPLA и Armando Álvarez са учредили банкова гаранция, нарушението на разумния срок за произнасяне е било непредвидимо и че тези дружества са могли основателно да очакват жалбите им по това дело да бъдат разгледани в разумен срок, и от друга страна, че надхвърлянето на разумния срок за произнасяне настъпва след първоначалното решение на ASPLA и Armando Álvarez да учредят посочената гаранция.

28

Въпреки това двете обстоятелства, посочени от Общия съд в точки 110 и 111 от обжалваното съдебно решение, не могат да бъдат релевантни, за да се приеме, че причинно-следствената връзка между нарушението на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06 и настъпването на вредата, претърпяна от ASPLA и от Armando Álvarez поради плащането на разноските по банковата гаранция през периода след надхвърляне на посочения срок, не може да е била прекъсната от решението на тези предприятия да учредят посочената гаранция.

29

Всъщност това би било така само ако запазването на банковата гаранция е задължително, така че предприятието, което е подало жалба срещу решение на Комисията за налагане на глоба и е избрало да учреди банкова гаранция, за да не изпълни незабавно това решение, не е имало право преди датата на постановяване на решението по тази жалба да плати посочената глоба и да прекрати действието на учредената от него банкова гаранция (постановено днес решение C‑138/17 P и C‑146/17 P, Европейски съюз/Gascogne Sack Deutschland и Gascogne, т. 28).

30

Както обаче отбелязва генералният адвокат в точки 37, 50 и 51 от своето заключение и както Съдът вече е констатирал, подобно на учредяването на банкова гаранция, нейното запазване зависи от свободната преценка на засегнатото предприятие с оглед на неговите финансови интереси. Всъщност нито една разпоредба от правото на Съюза не възпрепятства това предприятие във всеки един момент да прекрати действието на учредената от него банкова гаранция и да плати наложената глоба, когато предвид промяната в обстоятелствата в сравнение със съществуващите към датата на учредяване на тази гаранция посоченото дружество сметне, че тази възможност е по-благоприятна за него. Такъв би могъл да бъде по-специално случаят, когато в хода на производството пред Общия съд въпросното предприятие счете, че съдебното решение ще бъде постановено на по-късна от първоначално предвижданата от него дата и че вследствие на това стойността на банковата гаранция ще бъде по-висока от първоначално предвижданата от него при учредяването на тази гаранция (постановено днес решение C‑138/17 P и C‑146/17 P, Европейски съюз/Gascogne Sack Deutschland и Gascogne, т. 29).

31

В случая, като се има предвид фактът, че от една страна, устната фаза на производството по дела T‑76/06 и T‑78/06 е започнала на 23 ноември 2010 г., както е видно от констатациите, направени от Общия съд в точка 65 от обжалваното съдебно решение, и от друга страна, както е видно от исковата им молба в първоинстанционното производство ASPLA и Armando Álvarez считат, че устната фаза е трябвало да започне най-късно през февруари 2009 г. по дело T‑76/06 и най-късно през октомври 2008 г. по дело T‑78/06, налага се изводът, че считано от посочените месеци, ASPLA и Armando Álvarez не е можело да не знаят, че продължителността на производствата по същите дела ще надвиши значително първоначално предвижданата от тях продължителност и че тези дружества могат да преразгледат възможността за запазване на банковата гаранция, с оглед на допълнителните разходи, до които може да доведе нейното запазване.

32

При тези обстоятелства нарушението на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06 не може да бъде основната причина за настъпването на вредата, претърпяна от ASPLA и от Armando Álvarez поради плащането на разноските по банковата гаранция през периода след надхвърляне на този срок. Както отбелязва генералният адвокат в точка 58 от заключението си, тази вреда произтича от собствения избор на ASPLA и на Armando Álvarez да запазят банковата гаранция през цялото производство по това дело, въпреки финансовите последици, които това запазване предполага.

33

От изложените по-горе съображения следва, че като е приел, че е налице достатъчно пряка причинно-следствена връзка между нарушението на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06 и настъпването на загубата, претърпяна от ASPLA и от Armando Álvarez поради плащането на разноските по банковата гаранция през периода след надхвърляне на този срок, Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото при тълкуването на понятието „причинно-следствена връзка“.

34

Следователно, тъй като това основание трябва да се уважи, следва да се отмени точка 1 от диспозитива на обжалваното съдебно решение, без да е необходимо произнасяне по второто основание, изтъкнато от Европейския съюз в подкрепа на неговата жалба по дело C‑174/17 P.

35

Основания от трето до пето са изведени съответно от грешка при прилагане на правото във връзка с принципа на забрана за произнасяне ultra petita, от нарушение на правото на защита на ASPLA и на Armando Álvarez, и от противоречиви мотиви, що се отнася до периода на обезщетение.

36

Тъй като тези основания са свързани с размера на обезщетението, присъдено от Общия съд за имуществената вреда, претърпяна поради заплащането от ASPLA и от Armando Álvarez на разноски по банкова гаранция през периода след надхвърлянето на разумния срок за произнасяне, и тъй като, както е видно от точка 34 от настоящото решение, точка 1 от диспозитива на обжалваното съдебно решение се отменя, посочените основания не следва да бъдат разглеждани.

37

С второто си основание, което следва да се разгледа преди първото, ASPLA и Armando Álvarez поддържат, че като е отхвърлил искането им за обезщетение за имуществените вреди, претърпени поради плащането на допълнителни лихви за забава върху размера на наложената глоба, с мотива, че жалбоподателите не са представили никакво доказателство за това, че през периода след надхвърлянето на разумния срок за произнасяне размерът на лихвите за забава е бил по-висок от изгодата, която са получили поради това, че през този период са разполагали със сума, отговаряща на размера на посочената глоба, увеличена с лихви за забава, и като е приел, че при това положение жалбоподателите не са доказали, че са претърпели действителна и сигурна загуба поради плащането на посочените лихви, Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото при определянето на претърпяната имуществена вреда.

38

Според ASPLA и Armando Álvarez това доказване не е необходимо, за да се установи наличието на действителна вреда. Подобно на комисионите, произтичащи от предоставянето банкови гаранции, допълнителната сума, свързана с глобата, която съответства на лихвата за забава, била действително понесен финансов разход, който не би възникнал без незаконосъобразното поведение на Общия съд. В този контекст било непоследователно такива комисиони да се квалифицират като „подлежаща на обезщетяване вреда“, без да изисква никакво доказателство по смисъла, посочен в точка 37 от настоящото решение, и същевременно тази квалификация да не се възприема по отношение на финансовия разход, съответстващ на лихвата за забава.

39

Подобно на жалбоподателите, Европейският съюз признава, че обжалваното съдебно решение е непоследователно по отношение на оценката, от една страна, на твърдяната вреда, произтичаща от плащането на лихви върху размера на глобата, и от друга страна, на твърдяна вреда вследствие на разноските за банкова гаранция. За разлика от жалбоподателите обаче, Европейският съюз счита, че обжалваното съдебно решение е опорочено от грешка при прилагане на правото само относно разглеждането на тази последна вреда.

40

В началото следва да се припомни, че както Общият съд е отбелязал в точка 84 от обжалваното съдебно решение, всяка вреда, за която е поискано обезщетение в производство по иск за извъндоговорна отговорност на Съюза по член 340, втора алинея ДФЕС, трябва да бъде реална и сигурна (решение от 30 май 2017 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, C‑45/15 P, EU:C:2017:402, т. 61 и цитираната съдебна практика).

41

В този контекст следва да се отбележи, както е направил генералният адвокат в точка 65 от заключението си, че когато действие или бездействие на институция на Съюза може да доведе до определени разходи за предприятието, но в същото време може да доведе и до печалби за него, може да се приеме, че е налице вреда по смисъла на член 340 ДФЕС само когато нетната разлика между разходите и печалбите, произтичащи от поведението, за което е упреквана посочената институция, е отрицателна величина.

42

Така, що се отнася до твърдяната вреда, произтичаща от плащането на лихви за забава върху размера на глобата през периода след надхвърляне на разумния срок за произнасяне, може да се счита, че е налице реална и сигурна вреда само когато действително лихвите, които са текли през този период, са по-високи от изгодата, която жалбоподателите са получили поради това, че през посочения период са разполагали със сумата, равна на размера на глобата, увеличена с лихви за забава (постановено днес решение C‑150/17 P, Европейски съюз/Kendrion, т. 88).

43

От друга страна, Съдът е уточнил, че лицето, което търси защита по реда за реализиране на извъндоговорната отговорност на Съюза, носи тежестта да представи убедителни доказателства както за наличието, така и за размера на твърдяната от него вреда (решение от 30 май 2017 г., Safa Nicu Sepahan/Съвет, C‑45/15 P, EU:C:2017:402, т. 62 и цитираната съдебна практика).

44

В случая обаче в точка 97 от обжалваното съдебно решение Общият съд е уточнил преди всичко, че Armando Álvarez е платило всички лихви за забава, чийто падеж е настъпил в хода на производството по дела T‑76/06 и T‑78/06.

45

По-нататък в точка 100 от обжалваното съдебно решение Общият съд е констатирал, че в хода на производството по дела T‑76/06 и T‑78/06 Armando Álvarez не е платило глобата, нито лихвите за забава, така че в това производство Armando Álvarez е разполагало със сумата, равна на размера на тази глоба, увеличена с лихви за забава.

46

Накрая в точка 101 от обжалваното съдебно решение Общият съд е приел, че жалбоподателите не са представили доказателства, от които да е видно, че през периода след надхвърлянето на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06 размерът на лихвите за забава, изплатени впоследствие от Armando Álvarez на Комисията, е надвишавал изгодата, която това дружество е получило, поради това че е разполагало със сума, равна на размера на глобата, увеличена с лихвите за забава.

47

При тези обстоятелства, както следва от точки 40—43 от настоящото решение, Общият съд правилно, от една страна, е приел в точка 102 от обжалваното съдебно решение, че жалбоподателите не са доказали, че през периода след надхвърляне на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06 Armando Álvarez е претърпяло реална и сигурна вреда, свързана със заплащането на лихви за забава върху размера на неплатената глоба, и от друга страна, е направил извода в точка 103 от обжалваното съдебно решение, че следва да отхвърли искането за обезщетение за вредата, за която се твърди, че е претърпяна на това основание.

48

В останалата му част, що се отнася до твърдението на жалбоподателите в стадия на обжалването, че са претърпели сигурна материална вреда, равна най-малкото на разликата между, от една страна, разходите за отлагането на плащането на глобата и на съответните лихви за забава, и от друга страна, разходите вследствие на евентуално незабавно плащане на глобата, което би било възможно благодарение на финансиране в рамките на кредитния пазар, техният довод трябва да бъде отхвърлен като недопустим, тъй като предполага да се разгледа ново основание в хода на производството. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика да се позволи на страна да изтъкне за първи път пред Съда основание, на което не се е позовала пред Общия съд, би означавало да ѝ се позволи да сезира Съда със спор с по-широк обхват от този, който е бил разгледан от Общия съд. При обжалването Съдът по принцип е компетентен само да прецени съображенията на Общия съд във връзка с вече обсъдените пред него основания (решение от 3 юли 2014 г., Electrabel/Комисия, C‑84/13 P, непубликувано, EU:C:2014:2040, т. 35 и цитираната съдебна практика).

49

Ето защо второто основание трябва да се отхвърли отчасти като недопустимо и отчасти като необосновано.

50

Първото основание се състои от две части.

51

С първата част от първото си основание ASPLA и Armando Álvarez упрекват Общия съд, че е допуснал липса на мотиви в две насоки, когато в точки 69 и 72 от обжалваното съдебно решение е стигнал до извода, от една страна, че продължителност от 15 месеца между края на писмената фаза на производството и началото на устната му фаза по принцип е подходящ срок за гледането на дела, свързани с прилагането на правото в областта на конкуренцията, и от друга страна, че успоредното разглеждане на свързани дела може да обоснове продължаването с по един месец за всяко следващо свързано дело на времето между края на писмената фаза и началото на устната фаза на производството, без обаче да е представил обосновка или конкретни данни в подкрепа на тези изводи.

52

С втората част от първото си основание ASPLA и Armando Álvarez упрекват Общия съд преди всичко че е изложил противоречиви мотиви като, на първо място, в точка 72 от обжалваното съдебно решение е приел, че връзката между двете дела обосновава продължаване на срока с един месец, и че на второ място, в точка 80 от обжалваното съдебно решение е стигнал до извода, че „изключително тясната връзка между дела T‑76/06 и T‑78/06 е оправдала удължаване с четири допълнителни месеца на периода между края на писмената фаза и началото на устната фаза на производството по дело T‑78/06“.

53

Европейският съюз оспорва доводите на жалбоподателите.

54

Следва да се отбележи, че в исковата си молба в първоинстанционното производство ASPLA и Armando Álvarez са поискали по същество от Общия съд да осъди Съда на Европейския съюз да заплати обезщетение в размер на 3495038,66 EUR, а именно 355118,67 EUR за разноските за банкова гаранция и 3139919,99 EUR за лихви за забава, за да бъде поправена вредата, която им е причинена вследствие на нарушение на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06.

55

В точка 1 от обжалваното съдебно решение Общият съд е осъдил Европейския съюз, представляван от Съда на Европейския съюз, да заплати на ASPLA обезщетение в размер на 44951,24 EUR и на Armando Álvarez обезщетение в размер на 111042,48 EUR за претърпяната от всяко от тези дружества имуществена вреда поради посоченото нарушение. От точки 129—134 от обжалваното съдебно решение е видно, че посочените обезщетения съответстват конкретно на направените от тези дружества разноски за банкова гаранция през периода от 16 март 2010 г. до 14 януари 2011 г.

56

При това положение, както бе посочено в точка 34 от настоящото решение, първото основание в жалбата по дело C‑174/17 P е уважено, така че точка 1 от диспозитива на обжалваното съдебно решение се отменя.

57

От друга страна, в точка 49 от настоящото решение второто основание в жалбата по дело C‑222/17 P относно твърдяната имуществена вреда поради плащането на лихви забава през периода след надхвърляне на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06 е отхвърлено като неоснователно.

58

При тези обстоятелства, както отбелязва генералният адвокат в точки 83 и 84 от заключението си, дори да се приеме, че двете части на първото основание са обосновани, и оттук — че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото при определянето на продължителността на надхвърляне на разумния срок за произнасяне, това не би довело нито до отмяна на обжалваното съдебно решение, нито до присъждане на обезщетение в по-висок размер за имуществената вреда, която ASPLA и Armando Álvarez твърдят, че са претърпели, тъй като тези жалбоподатели не са посочили други вреди освен произтичащите от разноските за банкова гаранция и от лихвите, платени върху размера на глобата.

59

Ето защо първото основание трябва да се отхвърли изцяло като неотносимо.

60

От всички изложени по-горе съображения следва, че жалбата по дело C‑222/17 P трябва да се отхвърли в нейната цялост.

61

Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, когато жалбата е основателна, Съдът отменя решението на Общия съд. Той може сам да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това, или да върне делото на Общия съд за постановяване на решение.

62

В настоящия случай Съдът счита, че следва да постанови окончателно решение по иска за обезщетение, предявен от ASPLA и от Armando Álvarez пред Общия съд, в частта му, в която е поискано поправяне на вредата, произтичаща от плащането на разноските по банковата гаранция след изтичане на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06.

63

В това отношение трябва да се припомни, че съгласно установената съдебна практика Съюзът носи извъндоговорна отговорност по смисъла на член 340, втора алинея ДФЕС при наличието на съвкупност от условия, а именно противоправно поведение на институция на Съюза, наличие на вреда и причинно-следствена връзка между поведението на институцията и твърдяната вреда (решение от 20 септември 2016 г., Ledra Advertising и др./Комисия и ЕЦБ, C‑8/15 P—C‑10/15 P, EU:C:2016:701, т. 64 и цитираната съдебна практика).

64

Както припомня Общият съд в точка 55 от обжалваното съдебно решение, след като едно от тези условия не е изпълнено, искът трябва да бъде отхвърлен изцяло, без да е нужно да се разглеждат другите условия за извъндоговорна отговорност на Съюза (решение от 14 октомври 1999 г., Atlanta/Европейска общност, C‑104/97 P, EU:C:1999:498, т. 65 и цитираната съдебна практика). Освен това съдът на Съюза не е задължен да разгледа тези условия в определен ред (решение от 18 март 2010 г., Trubowest Handel и Makarov/Съвет и Комисия, C‑419/08 P, EU:C:2010:147, т. 42 и цитираната съдебна практика).

65

По мотивите, изложени в точки 23—33 от настоящото решение, искът за обезщетение, предявен от ASPLA и от Armando Álvarez, в частта му, в която е поискано обезщетение в размер на 3495038,66 EUR за имуществената вреда, претърпяна поради надхвърляне на разумния срок за произнасяне по дела T‑76/06 и T‑78/06, трябва да се отхвърли.

66

В съответствие с член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е основателна и Съдът се произнася окончателно по спора, той се произнася по съдебните разноски.

67

Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник, който се прилага по отношение на производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от този правилник, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

68

Тъй като Европейският съюз е поискал ASPLA и Armando Álvarez да бъдат осъдени да заплатят съдебните разноски и тези дружества са загубили както по дело C‑174/17 P, така и по дело C‑222/17 P, те следва да бъдат осъдени да понесат, наред с направените от тях съдебни разноски, и всички съдебни разноски на Европейския съюз в рамките на производството по двете жалби, подадени от тях.

69

Съгласно член 138, параграф 3 от Процедурния правилник Европейският съюз, от една страна, и ASPLA и Armando Álvarez, от друга, понасят направените от тях съдебни разноски в първоинстанционното производство.

70

Член 140, параграф 1 от Процедурния правилник, който се прилага по отношение на производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от този правилник, предвижда, че държавите членки и институциите, встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски. Освен това съгласно 184, параграф 4 от Процедурния правилник, ако встъпила в първоинстанционното производство страна, без да тя самата да е жалбоподател, участва в писмената или устната фаза на производството пред Съда, последният може да реши тя да понесе направените от нея съдебни разноски.

71

Комисията, която е имала качеството на встъпила в първоинстанционното производство страна и е участвала в писмената фаза на производството по обжалване по дело C‑174/17 P, понася направените от нея съдебни разноски както в първоинстанционното производство, така и в рамките на производството по обжалване по дело C‑174/17 P.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: