1.

През юни 1993 г. г‑н Nemec подписва договор със Сдружението на пожарникари доброволци в Мурска Собота за отдаване под наем на цистерна за превоз на вода в периоди на суша (наричан по-нататък „договорът за наем“). От 1996 г. г‑н Nemec води продължителни дела пред словенски юрисдикции, за да получи плащане по този договор за наем и лихви за забавеното плащане. С течение на времето размерът на лихвите нараства, но в крайна сметка е ограничен от национално законодателство по делото.

2.

Основният правен въпрос, представен пред Съда по настоящото дело, е дали национална правна уредба, която ограничава размера на лихвата за забава до размера на главницата (наричан по-нататък „принцип ne ultra alterum tantum“), противоречи на Директива 2000/35 относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки ( 2 ).

3.

Освен това с този основен въпрос са свързани два допълнителни проблема. Първо, следва да се установи приложимостта ratione temporis на правото на Съюза в настоящия случай. Второ, за целите на настоящото дело може ли г‑н Nemec да се класифицира като „предприятие“, а договорът за наем — като „търговска сделка“, по смисъла на Директива 2000/35?

4.

Съгласно член 1 от Директива 2000/35 тя „[…] се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“.

5.

Член 2, точка 1, първо тире от Директива 2000/35 определя понятието „търговски сделки“ като „всяка сделка между предприятия или между предприятия и държавни органи, която води до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение“.

6.

Член 2, точка 1, второ тире от Директивата определя термина „държавни органи“ като „всеки договарящ орган или ведомство, както са определени от директивите за обществените поръчки […]“.

7.

Съгласно член 2, точка 1, трето тире „предприятие“ е „всяка организация, участваща в упражняването на независима икономическа или професионална дейност, дори когато тази дейност се упражнява само от едно лице“.

8.

Член 3, параграф 1, буква в) от Директива 2000/35 предвижда, че „[държавите членки следят за това] кредиторът е в правото си да изисква лихви за забава, доколкото: i) той е изпълнил своите задължения по договор или по закон; и ii) той не е получил дължимата сума в срок, освен ако длъжникът е отговорен за забавата“.

9.

Съгласно член 6, параграф 3 от Директива 2000/35 при транспонирането ѝ „[…] държавите членки могат да изключат: […] б) договорите, които са сключени преди 8 август 2002 г.“

10.

От 1 януари 2002 г. последиците от забавените плащания се уреждат от Obligacijski zakonik (Кодекс на задълженията и договорите, наричан по-нататък „OZ“). Член 376 от OZ установява т.нар. принцип ne ultra alterum tantum. Този принцип, който не е уреден в предишното законодателство, ограничава максималния размер на лихвата за забава до размера на главницата.

11.

Към момента на сключване на договора за наем условията за упражняване на икономическа дейност от физически лица се уреждат от Obrtni zakon (Закон за занаятите, наричан по-нататък „ObrZ/88“). Физическите лица могат да извършват независима икономическа дейност само след издаване на разрешение за дейността, посочена в разрешението.

12.

ObrZ/88 е изменен с последващ законодателен акт, съгласно който възможността за извършване на независима предприемаческа дейност се обуславя от уведомление за съответната дейност до компетентния орган и вписване в търговския регистър.

13.

През юни 1993 г. г‑н Drago Nemec (жалбоподателят), в качеството си на наемодател, и Gasilsko društvo Murska Sobota (Сдружение на пожарникари доброволци в Мурска Собота, наричано по-нататък „Сдружение на пожарникари доброволци“), в качеството си на наемател, сключват договор за наем на цистерна за превоз на вода. Към момента на сключване на договора за наем жалбоподателят притежава разрешение за предприемаческа дейност съгласно словенското законодателство, и по-специално за извършване на „шлосерска и заваръчна дейност“.

14.

Сдружението на пожарникари доброволци не плаща дължимото възнаграждение съгласно договора за наем. През 1996 г. жалбоподателят предявява иск за плащане на 17669, 51 EUR. След продължително съдопроизводство, на 17 февруари 2010 г. Višje sodišče Maribor (Апелативен съд Марибор) постановява, че Сдружението на пожарникари доброволци трябва да заплати на жалбоподателя 15061, 44 EUR, заедно със законните лихви за забава за периода от 25 март 1996 г. до 31 декември 2001 г. Višje sodišče Maribor (Апелативен съд Марибор) обаче отхвърля искането на жалбоподателя за заплащане на законните лихви за забава за периода от 1 януари 2002 г. до изплащането на дължимата сума (което става впоследствие на 18 май 2010 г.). Въпросното искане се отхвърля с мотива, че на 1 януари 2002 г. влиза в сила OZ, който установява принципа ne ultra alterum tantum. Поради това, тъй като към 31 декември 2001 г. натрупаните лихви за забава вече били достигнали размера на главницата, не можело да продължават да се начисляват.

15.

В отговор на решението на Višje sodišče Maribor (Апелативен съд Марибор) жалбоподателят предявява иск срещу Република Словения (ответникът) за обезщетение за вреди в общ размер на 84614,02 EUR заедно със законните лихви за забава, както и за заплащане на съдебните разноски. Жалбоподателят твърди, че принципът ne ultra alterum tantum противоречи на Директива 2000/35 и че следва да бъде обезщетен за претърпените вреди вследствие на твърдяното неправилно транспониране на Директивата в словенското право.

16.

С решение от 18 май 2011 г. първоинстанционният съд отхвърля иска на жалбоподателя. С решение от 24 януари 2012 г. второинстанционният съд отхвърля жалбата на жалбоподателя срещу това решение. И двете инстанции основават своите решения на констатацията, че договорът за наем не попада в обхвата на регистрираната дейност на жалбоподателя. Следователно той не бил действал като „предприятие“ по смисъла на Директива 2000/35, поради което последната не е приложима към неговия случай.

17.

Понастоящем жалбоподателят оспорва констатациите на Višje sodišče Maribor (Апелативен съд Марибор) пред Vrhovno sodišče Republike Slovenije (Върховен съд на Република Словения). Според него договорът за наем не е свързан само с отдаването под наем на цистерна за превоз на вода. Той твърди, че договорът за наем бил „сложна правна сделка“, състояща се в осигуряването на снабдяване с питейна вода за местното население в периоди на суша. Освен това твърди, че е издал фактура, което показвало, че е действал като „предприятие“ по смисъла на Директива 2000/35.

18.

Ответникът твърди, че Директива 2000/35 е неприложима към настоящия случай, тъй като при транспонирането на тази директива в словенското право договорите, сключени преди присъединяването на Словения към Съюза, са изключени от приложното ѝ поле. Освен това ответникът твърди, че договорът за наем не е „търговска сделка“ по смисъла на Директива 2000/35. Жалбоподателят бил сключил договора за наем извън обхвата на търговската си дейност, поради което не действал като „предприятие“ по смисъла на същата директива.

19.

При тези обстоятелства Vrhovno sodišče Republike Slovenije (Върховен съд на Република Словения) спира производството и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

20.

Писмени становища представят словенското и латвийското правителство и Комисията. В проведеното на 4 май 2016 г. съдебно заседание са изслушани устните становища на словенското правителство и Комисията.

21.

Доколкото фактическите обстоятелства по настоящото дело предхождат присъединяването на Словения към Европейския съюз, най-напред ще разгледам въпроса дали правото на Съюза като цяло, и по-специално Директива 2000/35, се прилага ratione temporis към настоящия случай (А).

22.

По отношение на анализа на преюдициалните въпроси по същество, считам, че принципът ne ultra alterum tantum сам по себе си не противоречи на Директива 2000/35. Затова според мен е по-подходящо най-напред да разгледам третия преюдициален въпрос (Б). Ако Съдът приеме моята преценка по този въпрос, на практика не е необходимо да се отговаря на първите два въпроса, отправени от националната юрисдикция. Все пак, с цел изчерпателност и пълно съдействие на Съда, ще разгледам и въпроса дали отношенията, възникващи от договора за наем, попадат в материалния обхват на Директива 2000/35 (В).

23.

Преценката за приложимостта във времето на правото на Съюза е двупластова. Първият пласт е свързан с общата приложимост на правото на Съюза ratione temporis, която се определя от първичното право. Отговорът на този въпрос е от решаващо значение и за компетентността на Съда. Вторият пласт се фокусира върху конкретния законодателен инструмент, който следва да се прилага в случая: след като се установи, че правото на Съюза като цяло се прилага към настоящия случай, следва въпросът дали конкретната мярка на вторичното право по някакъв начин диференцира общия принцип?

24.

Този подход има основополагащо значение, тъй като всяка разпоредба на вторичното законодателство (включително Директива 2000/35) може да се разглежда само след като се установи, че правото на ЕС като цяло се прилага спрямо фактите по делото. Трябва да съществува общ подход, който може да се диференцира с оглед на релевантния инструмент на вторичното право, ако същият предвижда това.

25.

Словения се присъединява към ЕС на 1 май 2004 г. Съгласно член 2 и член 54 от Акта за присъединяване (наричан по-нататък „Актът за присъединяване“) ( 3 ) правото на Съюза става незабавно обвързващо в Словения на датата на присъединяване, освен ако Актът за присъединяване или приложенията към него предвиждат друго. Следователно общото, основополагащо правило е незабавна обвързваща сила или незабавно действие на правото на Съюза, освен ако Актът за присъединяване не предвижда друго.

26.

В настоящия случай договорът за наем е сключен през 1993 г. Той е изпълнен отчасти ( 4 ) в средата на 90‑те години. През 1996 г. г‑н Nemec съди Сдружението на пожарникари доброволци за неизпълнение на задълженията му по договора за плащане на наемната цена. Всички тези събития настъпват преди 1 май 2004 г. Следователно въпросът е може ли правото на Съюза да се прилага ratione temporis по отношение на разглежданото правно положение?

27.

Несъмнено не е много лесно да се ориентираме в практиката на Съда относно прилагането във времето на правото на Съюза спрямо присъединяващите се държави.

28.

В решение на големия състав по дело Ynos ( 5 ) Съдът се произнася, че не е компетентен да отговори на преюдициалното запитване, поради това че фактическите обстоятелства по делото предхождат присъединяването на Унгария към Съюза. Прилагането на решение Ynos и последващата съдебна практика спрямо настоящия случай води до заключението, че правото на ЕС не се прилага ratione temporis.

29.

Все пак, освен донякъде твърдия подход, възприет от Съда в решение Ynos, съществува значителен обем съдебна практика, както преди, така и след решение Ynos, в която се възприема по-диференциран подход към прилагането във времето на правото на Съюза. В тези случаи се прави разграничение между предприсъединителните фактически обстоятелства и техните следприсъединителни продължаващи правни последици. Бих предложил решение Ynos да се разглежда в този изведен от съдебната практика по-широк контекст. Ако Съдът възприеме този подход, настоящото дело може да се счита за допустимо ratione temporis.

30.

Решение Ynos се отнася до прилагането на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори ( 6 ) към договор за търговско представителство. Предмет на спора е изпълнението на този договор и неравноправният характер на клаузата за комисионата на представителя. Без да взема предвид подробностите, свързани с изпълнението на договора, Съдът посочва, че фактите по главното производство са настъпили преди присъединяването на Унгария към ЕС, поради което той не е компетентен да тълкува Директивата ( 7 ).

31.

Ако изложеният в решение Ynos критерий се прилагаше формално, то би следвало да се постанови, че въпросите, отправени от националната юрисдикция, попадат извън обхвата на компетентността на Съда ratione temporis, както посочва словенското правителство в съдебното заседание. Както и по дело Ynos, сключването на договора за наем предхожда присъединяването на Словения към Съюза. Фактът, че националното съдебно производство относно нарушение на този договор все още е било висящо към момента на присъединяването на Словения, е ирелевантен, тъй като по дело Ynos националното производство във връзка с изпълнението на договора също е висящо и след присъединяването на Унгария ( 8 ).

32.

Все пак бих предложил на Съда да разгледа решение Ynos в по-широк смисъл и да вземе предвид съдебната практика преди и след това решение, както и конкретните фактически и правни обстоятелства по самото дело Ynos. Вместо да се фокусира върху двуполюсното разделение на фактите на такива, настъпили преди, и такива, настъпили след присъединяването, тази по-диференцирана съдебна практика взема под внимание дали възникналите преди присъединяването правоотношения продължават да пораждат правни последици след датата на присъединяване.

33.

В практиката си преди решение Ynos Съдът е бил по-склонен да отговаря на преюдициални запитвания, при които релевантните факти са настъпили преди присъединяването.

34.

Например преюдициалните въпроси по дела Data Delecta ( 9 ) и Saldanha ( 10 ) се отнасят до съвместимостта на разпоредба на националното право, която изисква чуждестранните ищци да предоставят обезпечение за разноските по съдебните производства. И в двата случая съдебните разпореждания, изискващи обезпечение за разноските, са издадени преди присъединяването на Швеция и Австрия към Съюза. Жалбите срещу тези разпореждания обаче продължават да са висящи и след присъединяването. В решение Data Delecta Съдът направо се произнася по съществото на спора, с което мълчаливо приема, че правото на Съюза е приложимо ratione temporis. В решение Saldhana Съдът приема, че член 6 ДЕО (понастоящем член 18 ДФЕС) поражда незабавно обвързващо действие от датата на присъединяване и изключва приложението на въпросната национална норма. Съдът се произнася, че правото на Съюза се прилага ratione temporis по отношение на „бъдещи последици от ситуации, възникнали преди […] присъединяването“ ( 11 ).

35.

Тези два случая ( 12 ) показват, че макар споровете между страните да са изяснени преди съответните присъединявания към ЕС, Съдът е сметнал за правилно да приложи правото на Съюза по отношение на продължаващите правни последици от възникналите преди присъединяването положения и следователно да ги включи в обхвата на своята компетентност. Този резултат зависи от продължаването на съдебните производства по тези дела след присъединяването ( 13 ).

36.

Съдебната практика след решение Ynos е по-сложна. Счита се все пак, че Съдът отново е възприел по-диференциран подход, като се фокусира върху това дали правното положение е било изчерпано към момента на присъединяването.

37.

В решение Telefónica O2 Съдът потвърждава своята компетентност, въпреки че фактическите обстоятелства по делото предхождат по време присъединяването на Чехия към Съюза. Това е така, тъй като оспорваното решение било повторно прието с действие за в бъдеще от регулаторния орган след присъединяването на Чешката република към Съюза ( 14 ).

38.

По подобен начин по дело CIBA Съдът признава, че спорът по главното производство се отнася до финансовите 2003 г. и 2004 г., а Унгария се присъединява към Съюза едва на 1 май 2004 г. Той обаче посочва, че „Съдът е компетентен да отговори на поставения въпрос, тъй като една част от фактите по главното производство настъпва след посочената дата“ ( 15 ).

39.

Решение Kuso се отнася за австрийска служителка, която сключва трудов договор през 1980 г. Впоследствие тя оспорва датата на принудителното си пенсиониране, основаващо се на задължителната 60‑годишна възраст за пенсиониране, като твърди, че това представлява дискриминация, основана на пола, съгласно Директива 76/207/ЕИО ( 16 ). Съдът приема, че е компетентен да се произнесе по същество пo преюдициалното запитване, като посочва, че „[приложното поле на принципа на защита на] оправданите правни очаквания не може да бъде разширено дотолкова, че като цяло да попречи на прилагането на новата правна уредба към бъдещите последици на положения, възникнали при действието на старата правна уредба“ ( 17 ).

40.

Така, ако решение Ynos се разглежда в по-широкия контекст на съдебната практика, общият подход към приложимостта на правото на Съюза ratione temporis би трябвало да бъде този на продължаващите правни последици. Правоотношенията, които не са прекратени към момента на присъединяване на държава членка към Съюза, трябва да се адаптират към новата правна рамка. Естествено, това адаптиране трябва да има действие само за в бъдеще: непосредственото действие на правото на Съюза означава, че продължаващите правоотношения, чиито последици не са напълно изчерпани към момента на присъединяване, могат да бъдат изменени за в бъдеще. Обратно, изменение със същинско обратно действие, водещо до ефективна преоценка на минали факти или събития, е забранено.

41.

Разглеждайки примера с договор, сключен преди присъединяването на държава членка към Съюза, основният въпрос е дали договорът и правоотношението, създадено с него, продължават да пораждат правни последици след присъединяването. Ако е така (например при договори за неопределен срок и/или за периодично изпълнение), правото на Съюза става приложимо към договора в момента на присъединяването, дори ако всички (формиращи) факти предхождат датата на присъединяването. Правото на Съюза ще измени занапред материалноправното съдържание на правоотношението.

42.

Освен това по правило се счита, че с влизането си в сила процесуалните норми пораждат незабавно действие дори по висящи дела и спорове, освен ако въпросната конкретна мярка предвижда друго ( 18 ).

43.

Във всеки случай основополагащите принципи на защита на придобитите права и оправданите правни очаквания, както и забраната за същинско обратно действие служат като коректив на незабавното действие на правото на Съюза в отделните случаи.

44.

Погледнато в тази светлина, решението на Съда по дело Ynos не е изненадващо предвид неговите последици: дело Ynos се отнася до неравноправния характер на договорна клауза, договорена и сключена преди присъединяването на Унгария към Съюза. Ако Съдът беше отговорил на преюдициалния въпрос, това би довело до преоценка със същинско обратно действие на договорна клауза, която е договорена и приета много преди присъединяването.

45.

Според мен към момента на присъединяване на Словения не всички правни последици на договора за наем са били изчерпани в две направления.

46.

Първо, договорът за наем се сключва през юни 1993 г. От акта за преюдициално запитване става ясно, че жалбоподателят е изпълнил задълженията си преди присъединяването на Словения към Съюза, но Сдружението на пожарникари доброволци е изпълнило само задължението си за плащане на възнаграждение по договора за наем през май 2010 г., тоест много след присъединяването на Словения. Следователно при присъединяването на Словения договорът за наем е продължавал да поражда правни последици, а произтичащите от него права и задължения за страните все още е трябвало да бъдат изпълнени.

47.

Второ, и вероятно по-важно, за разлика от дело Ynos, настоящият случай не е свързан с преоценка на договорни клаузи, сключени в миналото. Съдържанието на договора и валидността на договорните клаузи не са предмет на спора. Делото е във връзка с изпълнението на договор, и по-специално натрупаната лихва за забава на изпълнението (тоест плащането) съгласно договора. Това положение е възникнало преди присъединяването на Словения към Съюза и все още очаква окончателно разрешаване след присъединяването.

48.

Следователно фактът, че от момента на присъединяването на държава членка към Съюза по отношение на висящите дела за в бъдеще ще се прилага ново законодателство относно лихвите за забава на плащането, е в съответствие с незабавното действие на правото на Съюза в присъединяващите се държави.

49.

След като се установи, че Съдът по принцип е компетентен, в настоящия случай следва да се анализира дали конкретно Директива 2000/35 може да се приложи по отношение на договора за наем с оглед на нейните специални разпоредби относно приложението ѝ във времето.

50.

Съгласно член 6, параграф 3, буква б) от Директива 2000/35 тя по принцип се прилага за договори, сключени преди изтичането на срока за нейното транспониране, освен ако държава членка изключи такива договори от нейното приложно поле. С други думи, при липса на изрично действие от страна на държавата членка, Директивата се прилага и по отношение на заварените договори.

51.

Релевантните документи за присъединяване, както признава представителят на Словения в съдебното заседание, не съдържат такова изключване на приложимостта на Директива 2000/35 ( 19 ). Следователно, съгласно членове 2 и 54 от Акта за присъединяване, по отношение на Словения крайният срок за транспониране на Директива 2000/35 е 1 май 2004 г., като във връзка с тази директива няма приложимо изключение.

52.

Нормата на член 6, параграф 3, буква б) също е от значение, за да се направи разликата с разглежданото в решение Ynos вторично право. Директива 93/13, която е предмет на разглеждане в решение Ynos, предвижда в член 10, параграф 1, че тя се прилага само за в бъдеще за договори, сключени след изтичане на срока за транспониране (който за новите държави членки е датата на присъединяването им (тоест 1 май 2004 г.). Това всъщност е обратно на предвиденото в член 6, параграф 3, буква б) от Директива 2000/35, тъй като последната се прилага за договори, сключени преди изтичането на срока за транспониране на Директивата ( 20 ).

53.

Така според тълкуването на член 6, параграф 1 и член 6, параграф 3, буква б) от Директива 2000/35 и Акта за присъединяване при присъединяването на Словения към Съюза Директива 2000/35 поражда незабавно действие по отношение на заварените договори, сключени преди тази дата, включително разглеждания по настоящото дело договор за наем. Следователно стигам до заключението, че считано от 1 май 2004 г., Директива 2000/35 се прилага ratione temporis към настоящия случай.

54.

В заключение, считам, че Съдът е компетентен да отговори на поставените от националната юрисдикция преюдициални въпроси.

55.

С третия въпрос запитващата юрисдикция пита по същество дали принципът ne ultra alterum tantum е съвместим с Директива 2000/35. Подобно на позицията на словенското и латвийското правителство, поддържана в техните писмени становища, както и на позицията на словенското правителство и Комисията, изразена в съдебното заседание, моето мнение е, че принципът е съвместим с Директива 2000/35.

56.

Както Съдът преди вече е посочвал ( 21 ) и както Комисията изрично признава в съдебното заседание по настоящото дело, Директива 2000/35 е инструмент за минимална хармонизация.

57.

Затова Директивата обхваща само избрани и следователно ограничени елементи, свързани със забавата за плащане по търговски сделки, по-специално въпросите за i) лихви за забава за плащане, ii) запазване на собственост и iii) процедури за събиране на неоспорените вземания.

58.

По отношение на правилата за лихви за забава за плащане, член 3, параграф 1, буква г) от Директива 2000/35 съдържа доста подробна разпоредба относно минималния размер на такава лихва и начина, по който се изчислява. Директива 2000/35 обаче не съдържа норми, които да забраняват определянето на горна граница за начисляването на лихви.

59.

Затова според мен решението дали да се установи такава горна граница остава от компетентността на държавите членки, при условие че съблюдават едновременно изискванията за равностойност и ефективност ( 22 ).

60.

Принципът на равностойност по същество забранява разграничаване на исковете, основаващи се на националното право, от сходни искове, основаващи се на правото на Съюза. С други думи, правата, породени от правото на Съюза, не следва да се третират по-неблагоприятно от съответните им права, произтичащи от националното право.

61.

Фактическите обстоятелства по настоящото дело не поставят под съмнение съответствието на принципа ne ultra alterum tantum с този принцип. Нито една от страните не прави възражения в това отношение.

62.

Изискването за ефективност не позволява на държавите членки да направят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на права, предоставени от правото на Съюза.

63.

Разбира се, може да се твърди, че общата цел за ефективност на борбата със забавяне на плащане по търговските сделки би се постигнала в по-голяма степен, ако начисляването на лихви за забава за плащане не беше ограничено. Ясно е, че при достигане на горната граница длъжникът няма допълнителен стимул да плати. Размерът на лихвите просто спира да нараства.

64.

Прилагайки тази логика обаче, абсолютно всяка национална норма може да се постави под въпрос или да се изиска създаването на нова такава. Например няма ли да се подсили полезното действие на директива, която има за цел да се бори със забавата за плащане, ако отново се въведат затвори за длъжниците ( 23 ), като длъжникът автоматично се лишава от свобода при забава за плащане? Това би било доста ефективно, карайки лицето и/или неговите близки бързо да платят.

65.

Абсурдните примери помагат ясно да се разбере нуждата от разумни граници на потенциално безграничното изискване за ефективност. Според мен изискването за ефективност трябва да бъде ограничено до два случая: невъзможност или действителна изключителна трудност. Считам, че принципът ne ultra alterum tantum не покрива нито един от тези критерии. Две съображения са от особено значение с оглед на последното твърдение.

66.

Първо, в рамките на националното регулаторно пространство, което не е засегнато от минималната хармонизация съгласно Директива 2000/35, принципът ne ultra alterum tantum изразява определен законодателен избор по отношение разделянето на разходите, произтичащи от забава за плащане, между кредиторите и длъжниците. Принципът отразява обществената представа за разпределение на тежестта в случаите на принудително изпълнение на задължения. Сам по себе си този избор не е произволен или непознат. Всъщност някои форми на ограничаване на лихвите до размера на главницата могат да се открият още в римското право ( 24 ).

67.

Освен това принципът ne ultra alterum tantum може да се разглежда като създаващ известен баланс между гарантирането на бързи плащания и други интереси или ценности. Обикновено забавата за плащане по принцип винаги е следствие от невъзможността или липсата на воля от страна на длъжника да плати. Бездействието на кредитора обаче може да увеличи размера на натрупания дълг. Следователно правило, подобно на принципа ne ultra alterum tantum, насърчава кредитора надлежно да предяви своите права. Действително, подобно правило се открива в различен контекст в други национални правни системи. Например австрийският и чешкият граждански кодекс ограничават възможността кредитора да получи лихви за забава, надхвърлящи размера на главницата, за периода преди съдопроизводството, ако кредиторът не е потърсил своевременно принудително изпълнение на задължението ( 25 ).

68.

Второ, както посочва словенското правителство, национална норма като например принципа ne ultra alterum tantum не следва да се преценява самостоятелно, а в контекста на други релевантни инструменти на националното право, в рамките на които действа ограничаващата норма.

69.

Сред тези инструменти е възможността да се предяви иск срещу длъжника за обезщетение за действително претърпени загуби (ако тези загуби надвишават размера на дължимата лихва за забава). Всъщност, въпреки че искът за лихви за забава за плащане обикновено „се възприема като удобен начин да се позволи на кредитора да възстанови щетите, които обикновено е претърпял, без да е нужно да ги доказва“ ( 26 ), това не означава непременно, че кредиторът не може да претендира обезщетение за претърпените вреди, които надхвърлят размера на натрупаните лихви. Съществуването на такава възможност зависи от приложимото национално право, като преценката се извършва от националната юрисдикция. Както обаче обяснява словенското правителство в съдебното заседание, съгласно словенското право действително е възможно кредиторът да претендира пълно и действително обезщетение за претърпените загуби.

70.

Освен това, ако претърпените от кредитора загуби се дължат на недостатъци във функционирането на съдебната система, включително необосновани забавяния и прекомерна продължителност на производството, друга възможна форма на компенсиране е предявяване на иск за обезщетение за вреди срещу държавата ( 27 ).

71.

Поради тези съображения предлагам на Съда да отговори на третия въпрос на запитващата юрисдикция в смисъл, че Директива 2000/35 допуска национална правна уредба, която ограничава максималния размер на дължимите лихви за забава за плащане до размера на главницата.

72.

Както посочих по-горе, ако Съдът даде отрицателен отговор на третия въпрос на запитващата юрисдикция, отговорът на първия и втория въпрос става излишен. Тъй като Директива 2000/35 не се противопоставя на принципа ne ultra alterum tantum, искането на жалбоподателя не може да бъде уважено, дори ако се установи, че правоотношението, възникващо от договора за наем, попада в обхвата на Директива 2000/35. Все пак, ако Съдът заключи, че Директива 2000/35 не допуска въпросния принцип, първите два въпроса ще бъдат релевантни.

73.

В тази част от заключението ще анализирам първия и втория въпрос заедно. И двата имат за цел да се установи дали при сключването на договора за наем жалбоподателят е действал като „предприятие“ по смисъла на Директива 2000/35, при условие че предметът на договора за наем е извън обхвата на притежаваното от него национално разрешение. В този контекст запитващата юрисдикция специално моли Съда при разглеждането на втория преюдициален въпрос да вземе предвид факта, че въпросната сделка е с икономически характер и че жалбоподателят е издал фактура за нея.

74.

Съгласно член 1 от Директива 2000/35 тя се прилага „за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“. Следователно отговорът на въпроса дали сделката по договора за наем попада в обхвата на Директива 2000/35 изисква да се изясни понятието „търговска сделка“, в което на свой ред се използва понятието „предприятие“.

75.

Ще разгледам и двете понятия (съответно в раздели а) и б), преди да се спра на въпроса дали национално разрешение за конкретна дейност има отношение към понятието за предприятие (раздел в). Накрая ще направя няколко заключителни бележки относно правното качество на другата страна по договора за наем, а именно Сдружението на пожарникари доброволци (раздел г).

76.

Член 2, точка 1, първо тире от Директива 2000/35 определя „търговска сделка“ като „сделка между предприятия или между предприятия и държавни органи, която води до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение“.

77.

Това определение се състои от следните елементи: i) страните по сделката трябва да са предприятия или предприятие и държавен орган, ii) трябва да е налице доставка на стоки или услуги и iii) трябва да има възнаграждение за тези стоки или услуги.

78.

Без съмнение договорът за наем отговаря на условия ii) и iii). Налице е доставка на услуга: отдаване под наем на цистерната за превоз на вода. Договорено е възнаграждение за тази услуга, което в крайна сметка е платено. Остава отворен въпросът дали условие i) също е изпълнено. Жалбоподателят очевидно не е държавен орган. Може ли бъде определен като „предприятие“?

79.

Понятието „предприятие“ е определено в член 2, точка 1, трето тире от Директива 2000/35 като „всяка организация, участваща в упражняването на независима икономическа или професионална дейност, дори когато тази дейност се упражнява само от едно лице“ ( 28 ).

80.

За да съществува предприятие по смисъла на Директива 200/35, i) въпросното лице трябва да се квалифицира като организация и ii) по своя характер дейността трябва да бъде независима икономическа или професионална.

81.

Подчертавам, че член 2, точка 1, трето тире от Директива 2000/35 изрично посочва „всяка организация“, включително такава, която се състои от едно лице, участваща в упражняването на независима икономическа или професионална дейност.

82.

Следователно текстът на тази разпоредба указва, че понятието „организация“ не следва да се разбира като някаква особена правноорганизационна форма, а да се свързва с извършването на организирана и непрекъсната дейност. В този смисъл въпросното лице трябва да се организира за извършване на повтаряща се дългосрочна дейност.

83.

Подобно на изтъкнатото от Съда в друг контекст, структурата на такава организация може да бъде съвсем проста, тъй като в някои сектори „дейността [може да се] основава преди всичко на човешка сила“ ( 29 ).

84.

Фактът, че жалбоподателят е издал фактура за предоставената по договора за наем услуга, според мен е важен елемент, указващ, че той е участвал в упражняването на организирана икономическа дейност.

85.

По отношение на естеството на сделката по договора за наем, тя определено е икономическа, тъй като цистерната за превоз на вода е предоставена от жалбоподателя на Сдружението на пожарникари доброволци срещу възнаграждение. Изплатени са или се е очаквало да бъдат изплатени парични средства.

86.

Следователно изглежда, че определението за търговска сделка в член 2, точка 1, трето тире от Директива 2000/35 е изпълнено.

87.

Запитващата юрисдикция обаче изразява загриженост от факта, че предметът на договора за наем не попада в обхвата на националното разрешение на жалбоподателя. Въз основа на този факт словенското правителство и Комисията стигат до извода, че жалбоподателят не може да се квалифицира като „предприятие“ съгласно Директива 2000/35. По същество тяхното мнение е, че точният обхват на издаденото национално разрешение следва да има решаващо значение за определянето на понятието „предприятие“ по смисъла на Директива 2000/35.

88.

Не съм съгласен поради две основни съображения.

89.

Първо, изтъкнатото по-горе определение на понятието „предприятие“ по никакъв начин не е свързано със законите на държавите членки. Следователно това е самостоятелно понятие от правото на Съюза. То следва да се тълкува независимо от националните системи за издаване на разрешения или регистрация ( 30 ).

90.

Второ, самостоятелното определение от правото на Съюза в настоящия случай обслужва допълнителна, много важна цел: предвидимостта на търговските сделки, попадащи в обхвата на тази директива. Ако обхватът на понятието „предприятие“съгласно Директивата беше обвързан от обхвата на разрешението за извършване на определена стопанска дейност, издадено съгласно националното право, това на практика би задължило страните по договорите да започнат да проверяват всеки път дали насрещната страна действително подписва договора в обхвата на своята дейност съгласно националното право. Произтичащата от това правна фрагментираност не само е нежелателна сама по себе си. Тя е и много обременителна в търговската практика, особено при трансгранични сделки.

91.

Поради тези съображения считам, че обхватът на националното разрешение не е от решаващо значение за определянето на понятието „предприятие“ съгласно Директива 2000/35. Това обаче не означава, че съществуването на национална система за регистрация или издаване на разрешения е напълно без значение. Все пак то може да създаде презумпция, че страната е действала в рамките на своята икономическа или професионална дейност.

92.

С други думи, ако договорът за наем попадаше в обхвата на националното разрешение на жалбоподателя, това би създало презумпция, че жалбоподателят е участвал в упражняването на независима икономическа дейност. Обратно, фактът, че предметът на договора за наем не попада в обхвата на разрешението на жалбоподателя, не изключва обаче квалифицирането на жалбоподателя като предприятие, в случай че са изпълнени изтъкнатите по-горе самостоятелни условия на член 2, точка 1 от Директива 2000/35.

93.

С цел изчерпателност ще добавя, че хипотезите, които според мен не се обхващат от понятието „предприятие“ по смисъла на Директива 2000/35, са случаите на лица, извършващи дейност, която може да се определи като „икономическа“, само в изолирани случаи. Въпреки че имат икономически характер, тези случаи не могат да се разглеждат като организирана или продължаваща стопанска дейност.

94.

Връщайки се към настоящия случай, отдаването под наем на цистерна за превоз на вода може да се разглежда като част от цялостната и продължаваща стопанска дейност на жалбоподателя. За разлика от това например продажбата от страна на жалбоподателя на детски сладкиши на неделен пазар, провеждан в рамките на годишния училищен фестивал, едва ли може да се разглежда в същата светлина. Също така помощта в градината, която иначе утвърден бизнесмен оказва на свой съсед в замяна на покана за чай и вероятно дори сладкиши, едва ли може да се приеме за част от неговата организираната и продължаваща стопанска дейност.

95.

С други думи, хората участват в разнообразни форми на дейност с икономически характер, но само някои от тези дейности са част от организираната и продължаваща стопанска дейност на дадено лице. Когато преценява дали въпросната дейност е част от организираната и продължаваща стопанска дейност, запитващата юрисдикция трябва да вземе предвид всички относими доказателства, които подкрепят или опровергават този извод.

96.

Прилагането на тези общи насоки относно фактите по настоящото дело е от компетентността на националната юрисдикция. Все пак, въз основа на представените пред Съда факти, а именно фактът, че въпросната сделка може основателно да се счита за част от по-широка, организирана и непрекъсната независима икономическа дейност, упражнявана от жалбоподателя, за която е издадена фактура, стигам до извода, че към момента на сключването на договора за наем жалбоподателят може да се счита за „предприятие“ по смисъла на Директива 2000/35.

97.

В светлината на гореизложеното, считам, че самостоятелното определение за предприятие в член 2, точка 1 от Директива 2000/35 обхваща лица, които упражняват организирана и непрекъсната независима икономическа или професионална дейност. За целите на това определение не е от решаващо значение дали отделен случай на такава дейност, като например отделен договор, попада в точния обхват на националния регистрационен или разрешителен режим. Фактът обаче, че такова лице е действало в обхвата на национална регистрация или разрешение, създава презумпция в полза на заключението, че лицето е действало в рамките на своята икономическа или професионална дейност. Наличието на фактура също е елемент, който указва, че това лице е участвало в упражняването на организирана и непрекъсната икономическа дейност.

98.

Като послепис ще отбележа, че първият и вторият преюдициален въпрос се фокусират върху определението за предприятие по смисъла на Директива 2000/35 единствено по отношение на жалбоподателя. Все пак квалифицирането на правоотношението, възникващо от договора за наем, като „търговска сделка“ съгласно същата директива в крайна сметка зависи и от положението на другата договаряща страна, а именно Сдружението на пожарникари доброволци.

99.

Както се отбеляза по-горе, съгласно Директива 2000/35 „търговска сделка“ е сделка „между предприятия или между предприятия и държавни органи“. Що се отнася до определението на последното понятие, Директива 2000/35 препраща към понятието „договарящ орган или ведомство, както са определени от директивите за обществените поръчки“.

100.

Посочените директиви за обществените поръчки определят понятието „договарящ орган или ведомство“ като държавни, регионални или местни органи, публичноправни организации или сдруженията, състоящи се от една или повече публичноправни организации. „Публичноправни организации“, от своя страна, съгласно приложимите директиви са „създадени с конкретна цел да задоволяват нужди от общ интерес, които нямат промишлен или търговски характер, имат правосубектност и се финансират в по-голямата си част от държавни, регионални или местни органи или от други публичноправни организации; или са обект на управленски контрол от страна на тези органи; или имат административен, управителен или надзорен орган, повечето от половината от членовете на който са назначени от държавните, регионалните или местните органи или от други публичноправни организации“ ( 31 ).

101.

С оглед на тези критерии запитващата юрисдикция е компетентна да определи точното правно качество на Сдружението на пожарникари доброволци съгласно националното право към съответния момент, за да прецени дали е налице „търговска сделка“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2000/35.

102.

Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на отправените от Vrhovno sodišče Republike Slovenije (Върховен съд на Република Словения) преюдициални въпроси по следния начин:

На въпроси 1 и 2:

„Член 2, точка 1 от Директива 2000/35/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 юни 2000 година относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки следва да се тълкува в смисъл, че дава самостоятелно определение на понятието „предприятие“, включващо лица, които упражняват организирана и непрекъсната независима икономическа или професионална дейност. За целите на това определение не е от решаващо значение дали отделен случай на такава дейност, като например отделен договор, попада в точния обхват на националния регистрационен или разрешителен режим. Фактът обаче, че такова лице е действало в обхвата на национална регистрация или разрешение, създава презумпция в полза на заключението, че лицето е действало в рамките на своята икономическа или професионална дейност. Наличието на фактура също е елемент, който указва, че това лице е участвало в упражняването на организирана и непрекъсната икономическа дейност“.

На въпрос 3:

„Директива 2000/35 следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която ограничава максималния размер на дължимите лихви за забава за плащане до размера на главницата“.