—

за Multi Protect OÜ, от U. Ustav и T. Pukk, vandeadvokaadid,

—

за естонското правителство, от K. Kraavi-Käerdi, в качеството на представител,

—

за гръцкото правителство, от K. Georgiadis, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от J. Samnadda, E. Randvere и T. Scharf, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 9, параграф 3 и член 102, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 78, 2009 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на производство между г‑жа Irina Nikolajeva и Multi Protect OÜ, образувано по предявения от г‑жа Nikolajeva срещу това дружество иск за нарушение на права върху марка на Европейския съюз.

3

Съгласно член 9 („Права, предоставени от марката на Европейския съюз“) от Регламент № 207/2009:

„1.   Марката на Европейския съюз предоставя на своя притежател изключителни права. Притежателят е оправомощен да забрани на всяко трето лице, при липса на негово съгласие, да използва в процеса на търговия:

[…]

2.   Може също да бъде забранено, ако условията, изложени в параграф 1, са налице:

3.   Правата, предоставени от марката на Европейския съюз, могат да се противопоставят на трети лица, считано от датата на публикуването на регистрацията на марката. Въпреки това може да бъде поискано разумно обезщетение за действия, последващи публикуването на заявката за марка на Европейския съюз, които след публикуването на регистрацията на марката биха били забранени в резултат на това публикуване. Сезираният съд не може да се произнесе по същество, докато регистрацията не бъде публикувана“.

4

Член 14 („Допълнително прилагане на националното законодателство относно нарушението“) от Регламент № 207/2009 гласи:

1.   Действието на марките на Европейския съюз се урежда единствено от разпоредбите на настоящия регламент. От друга страна, нарушението на правата върху марка на Европейския съюз се урежда от националното законодателство относно нарушението на правата върху национална марка в съответствие с разпоредбите на дял X.

2.   Настоящият регламент не изключва възможността искове, свързани с марка на Европейския съюз, да бъдат подавани въз основа на законодателството на държавите членки, по-специално относно гражданската отговорност и нелоялната конкуренция.

3.   Приложимите процедурни правила се определят в съответствие с разпоредбите на дял X“.

5

Съгласно член 96 („Компетентност при нарушение и валидност“) от този регламент:

„Съдилищата за марките на Европейския съюз имат изключителна компетентност:

[…]

[…]“.

6

Озаглавеният „Приложимо право“ член 101 от посочения регламент предвижда:

„1.   Съдилищата за марките на Европейския съюз прилагат разпоредбите на настоящия регламент.

2.   За всички въпроси, които не попадат в приложното поле на настоящия регламент, съдът за марките на Европейския съюз прилага своето национално законодателство, включително своето международно частно право.

3.   Освен ако не е предвидено друго в настоящия регламент, съдът за марките на Европейския съюз прилага процедурни[те] правил[а], приложим[и] по отношение на същия вид искове относно национална марка в държавата членка, на територията на която се намира съдът“.

7

Озаглавеният „Санкции“ член 102 от същия регламент гласи:

„1.   Когато съд за марките на Европейския съюз констатира, че ответникът е нарушил или е имало опасност [да наруши] правата върху марка на Европейския съюз, той се произнася, освен ако има специално основание, за да не действа по този начин, с определение, с което му забранява да продължи действията, които нарушават или създават опасност от нарушение на правата върху марката на Европейския съюз. Той взема също така мерки в съответствие с националното законодателство, които са в състояние да гарантират спазването на тази забрана.

2.   Освен това съдът за марките на Европейския съюз прилага законодателството на държавата членка, включително нейното международно частно право, в която са били осъществени действията по нарушение или опасността от нарушение“.

8

Озаглавеният „Обезщетение за вреди“ член 13 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост (ОВ L 157, 2004 г., стр. 45; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 2, стр. 56) предвижда:

„1.   Държавите членки гарантират, че по заявление на увредената страна компетентните съдебни органи постановяват на нарушителя, който съзнателно или при разумни основания да съзнава това е предприел действия, с които е нарушил права, да заплати на притежателя на правата обезщетение съобразно действителните вреди, понесени от последния в резултат на нарушението.

Когато съдебните органи определят обезщетението:

2.   Когато нарушителят несъзнателно или без разумни основания да е съзнавал това е предприел действия, с които е нарушил права, държавите членки могат да установят, че съдебните органи могат да постановят да се възстанови печалбата или [да се плати обезщетение за вредите], които могат предварително да бъдат установени“.

9

Член 8, параграф 2 от Закона за марките (kaubamärgiseadus) от 22 май 2002 г. (RT I 2002, 49, 308), в приложимата към спора по главното производство редакция, предвижда:

„Правната защита на регистрирана марка има действие от датата на подаване на заявката за нейната регистрация […] и за срок от десет години, считано от датата на регистрацията“.

10

Озаглавеният „Защита на изключителните права“ член 57 от този закон предвижда в параграф 1 следното:

„Притежателят на марка може да предяви срещу всяко лице, което нарушава изключителните му права, включително срещу лицензополучателя, който не спазва условията на лицензионния договор, иск:

[…]“.

11

Съгласно член 4, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс (tsiviilkohtumenetluse seadustikus) от 20 април 2005 г. (RT I 2005, 26, 197), в приложимата към спора по главното производство редакция (наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“):

„При спорните производства предметът и протичането на съответното производство се определят от страните, които преценяват какви искания да правят и какви способи за защита да използват“.

12

Озаглавеният „Диспозитивно начало“ член 5 от този кодекс предвижда в параграф 1:

„Съдът се произнася по иска въз основа на посочените от страните факти и направените от тях искания, с оглед на заявения петитум“.

13

Член 439 („Граници на компетентността за произнасяне по иска“) от посочения кодекс предвижда:

„Съдът не може да се произнася извън заявения петитум, нито по искане, с което не е сезиран“.

14

Г‑жа Nikolajeva е притежател на словна марка на Европейския съюз „HolzProf“. Заявката за регистрация на тази марка е подадена на 24 април 2010 г. и е публикувана на 31 май 2010 г. Въпросната марка е регистрирана на 14 септември 2010 г. под номер CTM 00905381 и регистрацията е публикувана на 16 септември 2010 г.

15

На 24 април 2010 г. г‑жа Nikolajeva сключва лицензионен договор, с който дава право на OÜ Holz Prof да използва марката ѝ срещу заплащането на месечно лицензионно възнаграждение в размер на 1278 EUR.

16

Г‑жа Nikolajeva сезира Harju Maakohus (Първоинстанционен съд Харю, Естония) с иск срещу Multi Protect, като твърди, че в периода между 3 май 2010 г. и 28 октомври 2011 г. това дружество неправомерно е използвало марката ѝ, в частност като е употребявало идентичен с тази марка знак като „скрита ключова дума“ на сайт, достъпен чрез интернет.

17

Пред запитващата юрисдикция г‑жа Nikolajeva предявява три искания.

18

На първо място тя иска да бъде установено, че правата върху марката ѝ са нарушени поради неправомерното ѝ използване от Multi Protect, което според нея е в разрез с член 9, параграф 1, буква а) и параграф 2, буква г) от Регламент № 207/2009.

19

На второ място тя твърди неоснователно обогатяване вследствие на това нарушение, като иска да ѝ бъде заплатена сумата от 22791 EUR —недължимо получената вследствие на твърдяното нарушение полза — изчислена чрез умножаване на неговата продължителност, а именно общо 17 месеца и 25 дни, и месечното лицензионно възнаграждение, определено в сключения лицензионен договор.

20

На трето място г‑жа Nikolajeva иска да бъде обезщетена за претърпените според нея неимуществени вреди, като конкретният размер на обезщетението бъде определен по преценка на сезирания съд. В това отношение тя поддържа в частност че е претърпяла психически страдания, доколкото е трябвало да сезира запитващата юрисдикция и да инициира наказателно производство по повод на въпросното нарушение. Поради същото това нарушение здравословното ѝ състояние се влошило, а съдебният спор се отразил отрицателно на търговските ѝ отношения.

21

Запитващата юрисдикция смята, че в случая по главното производство на първо място се поставя въпросът дали член 102, параграф 1, първо изречение от Регламент № 207/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че като съд за марките на Европейския съюз тя е длъжна да постанови определение, с което да забрани действията, нарушаващи правата върху марката, въпреки че в исковата си молба ищцата не е поискала това, нито пък е посочила, че предоставените с марката ѝ изключителни права са нарушавани след 28 октомври 2011 г., а е поискала нарушение да бъде установено само за периода преди тази дата.

22

В това отношение тя отбелязва, че съгласно приложимото национално право, и в частност диспозитивното начало, прогласено в член 4, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс, и забраната за произнасяне ultra petita, закрепена в член 439 от този кодекс, националният съд може да постанови определение като посоченото в член 102, параграф 1, първо изречение от Регламент № 207/2009 само ако пред него е направено искане в такъв смисъл.

23

Предвид решението от 14 декември 2006 г., Nokia (C‑316/05, EU:C:2006:789) запитващата юрисдикция счита, че евентуално се поставя и въпросът дали липсата на искане от ищцата в главното производство да се забрани по-нататъшното извършване на действията, нарушаващи правата върху марката, може да бъде „специално основание“ по смисъла на член 102, параграф 1, първо изречение от Регламент № 207/2009, въз основа на което тази юрисдикция да уважи първото искане на ищцата, без да трябва да постановява с определение такава забрана.

24

На второ място, запитващата юрисдикция се пита какъв е обхватът на понятието „разумно обезщетение“ по член 9, параграф 3, второ изречение от посочения регламент, и по-конкретно дали това обезщетение може да бъде присъдено за действия, предшестващи публикуването на заявката за регистрация на марка на Европейския съюз, и дали с него се цели да се поправят всички претърпени от притежателя на съответната марка вреди, включително неимуществените.

25

При тези обстоятелства Harju Maakohus (Първоинстанционен съд Харю) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

26

С първия си въпрос запитващата юрисдикция пита по същество дали член 102, параграф 1 от Регламент № 207/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че съд за марките на Европейския съюз е длъжен да постанови определение, с което да забрани на трето лице да продължи да извършва действията, нарушаващи права върху марка, въпреки че пред съда притежателят на марката не е направил искане в този смисъл.

27

Тази юрисдикция отбелязва, че някои от принципите на националното гражданскопроцесуално право, и в частност диспозитивното начало и забраната за произнасяне ultra petita, закрепени в членове 4, 5 и 439 от Гражданския процесуален кодекс, ѝ забраняват да постанови определение като това по член 102, параграф 1 от Регламент № 207/2009, когато пред нея не е направено искане в този смисъл.

28

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 101, параграф 3 от Регламент № 207/2009 съдът за марките на Европейския съюз прилага, освен ако не е предвидено друго в този регламент, процедурните правила, които в държавата членка, на чиято територия се намира този съд, са приложими по отношение на същия вид искове за националните марки.

29

Доколкото обаче не предвижда друго, посоченият регламент не е пречка да се приложат диспозитивното начало и забраната за произнасяне ultra petita, споменати по-горе.

30

Следователно член 102, параграф 1 от Регламент № 207/2009 допуска съд за марките на Европейския съюз въз основа на тези принципи на националното гражданскопроцесуално право да не постанови определение, с което да забрани на трето лице да продължи да извършва действия, нарушаващи правата върху марка, по съображение че притежателят на съответната марка не е направил искане в този смисъл.

31

Доколкото липсата на задължение за постановяване на определението по член 102, параграф 1 от Регламент № 207/2009 произтича от прилагането на националните процедурни правила, за което този регламент не е пречка, няма нужда да се преценява дали за липсата на такова задължение е налице „специално основание“ по смисъла на тази разпоредба.

32

При всички положения обстоятелството, че с исковата си молба притежателят на марка на Европейския съюз е поискал от съда за марките на Европейския съюз само да установи нарушение на правата върху марка, но не и да постанови преустановяването му, не би могло да се квалифицира като „специално основание“ по смисъла на член 102, параграф 1 от посочения регламент.

33

Всъщност този израз се отнася само до извънредни обстоятелства, при които предвид конкретните особености на укоримото поведение на третото лице, и в частност това, че за него е невъзможно да продължи да извършва действията, в които е упрекнат и които нарушават или има опасност да нарушат правата върху марка, съдът не е длъжен да постанови определение, с което да забрани на третото лице да продължи да извършва такива действия, въпреки че пред този съд притежателят на марката е направил искане в такъв смисъл (вж. в този смисъл решение от 14 декември 2006 г., Nokia, C‑316/05, EU:C:2006:789, т. 35).

34

Предвид горните съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 102, параграф 1 от Регламент № 207/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска съд за марките на Европейския съюз въз основа на някои принципи на националното гражданскопроцесуално право да не постанови определение, с което да забрани на трето лице да продължи да извършва действия, нарушаващи правата върху марка, по съображение че притежателят на съответната марка не е направил пред съда искане в този смисъл.

35

С втория и третия си въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция пита по същество, от една страна, дали член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска притежателят на марка на Европейския съюз да търси обезщетение за действия, следващи публикуването на заявката за регистрация на съответната марка, и от друга страна, дали, що се отнася до действията на трети лица, извършени след публикуването на заявката за регистрация на тази марка, но преди публикуването на регистрацията ѝ, съдържащото се в тази разпоредба понятие „разумно обезщетение“ предполага обезщетяване на притежателя на марката за всички претърпени от него вреди, включително връщане по обичайна стойност на придобитото от третото лице в резултат от използването на марката и обезщетение за неимуществените вреди.

36

В това отношение следва да се приеме, че съгласно член 9, параграф 3, първо изречение от Регламент № 207/2009 правата, предоставени с марката на Европейския съюз, са противопоставими на трети лица, считано от датата на публикуване на регистрацията на съответната марка.

37

Следователно, доколкото позволяват на притежателя на марка на Европейския съюз в частност да забранява — на основание член 9, параграфи 1 и 2 от Регламент № 207/2009 чрез иск за нарушение на права върху марка — на трети лица да използват съответната марка, изключителните права може да се отнасят само до действия на трети лица, извършени след публикуването на регистрацията на тази марка.

38

За да се осигури обаче известна защита на заявителя на марка в периода между датата на публикуване на заявката — датата, от която тази заявка се счита за известна на трети лица — и датата на публикуване на регистрацията на марката, член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009 предвижда право на „разумно обезщетение“ за извършени в този период действия, които биха били забранени, ако бяха извършени след датата на регистрация на въпросната марка.

39

Тази защита се обяснява със съвкупността от имуществени права, които посоченият регламент свързва със заявката за регистрация на марка на Европейския съюз.

40

Всъщност в съответствие с член 24 от Регламент № 207/2009, намиращ се в озаглавения „Марката на ЕС като обект на собственост“ раздел 4 от същия, заявките за регистрация на марки на Европейския съюз могат да бъдат предмет на различни правни действия, като например прехвърляне, учредяване на вещни права или предоставяне на лицензия, общото между които е, че имат за цел или последица учредяването или прехвърлянето на право върху съответната марка (вж. в този смисъл решение от 4 февруари 2016 г., Hassan, C‑163/15, EU:C:2016:71, т. 21).

41

В случая още към момента на заявката за регистрация на процесната марка е сключен лицензионен договор за ползването на последната.

42

Икономическата стойност на самата заявка за регистрация на марка на Европейския съюз произтича и от други права, свързани с нея. Така съгласно Регламент № 207/2009 заявителят по принцип има право на приоритет, считано от датата на заявката му за регистрация на марката, спрямо по-късно подадените заявки.

43

Освен това подобни съображения относно съвкупността от имуществени права, свързани със заявката за регистрация на марка, са накарали Европейския съд по правата на човека да приеме, че от гледна точка на конкретните обстоятелства, преценени в тяхната цялост, подобна заявка може да представлява материален интерес, защитим по силата на основното право на собственост, закрепено в член 1 от Допълнителен протокол № 1 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември1950 г. (вж. в този смисъл решение на ЕСПЧ от 11 януари 2007 г., Anheuser-Busch Inc. c/у Португалия, CE:ECHR:2007:0111JUD007304901, § 73—78).

44

Предвид тези съображения следва да се приеме, че доколкото член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009 предвижда строго определено изключение от правилото, че марката на Европейския съюз не е противопоставима преди публикуването на регистрацията ѝ, по силата на тази разпоредба не може да се търси никакво обезщетение за действия, които са извършени преди публикуването на заявката за регистрация на такава марка.

45

Освен това, щом като за целите на определяне на неговия смисъл и обхват член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009 не препраща изрично към правото на държавите членки, от това следва, че съгласно постоянната практика на Съда съдържащото се в тази разпоредба понятие „разумно обезщетение“ по принцип трябва да получи автономно и еднакво тълкуване, отчитащо контекста на посочената разпоредба и преследваната със съответната правна уредба цел (вж. по аналогия решение от 14 декември 2006 г., Nokia, C‑316/05, EU:C:2006:789, т. 21 и цитираната съдебна практика).

46

За целите на това тълкуване следва, както посочва запитващата юрисдикция, да се вземе предвид фактът, че защитата под формата на „разумно обезщетение“ по смисъла на член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009 за действията, посочени в тази разпоредба, трябва по естеството си да бъде по-ограничена от тази, на която има право притежателят на марката за действия, извършени след датата на регистрирането ѝ, тъй като защитимият интерес при подаване на заявка за регистрация на марка е по-малък от този, който подлежи на защита след регистрирането ѝ.

47

Всъщност за действията по член 9, параграф 3, второ изречение от посочения регламент е характерно, че са извършвани в момент, в който още не е сигурно, че марката, предмет на заявката, действително ще бъде регистрирана, доколкото все пак може да се окаже, че са налице абсолютни или относителни основания да се откаже регистрация и съответно да се постанови пълен или частичен отказ.

48

В този смисъл преди регистрацията на съответната марка на Европейския съюз правата по силата на подадената за нея заявка могат по своето естество да бъдат окачествени като „условни“.

49

Тази условност впрочем ясно личи от член 9, параграф 3, трето изречение от Регламент № 207/2009, доколкото в него се предвижда, че иск по член 9, параграф 3, второ изречение от този регламент може да бъде предявен пред съд за марките на Европейския съюз едва след публикуването на регистрацията на съответната марка.

50

Следователно „разумното обезщетение“, което може да се търси с иск по член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009, трябва да е по-малко по обхват от обезщетението за вреди, което може да иска притежателят на марка на Европейския съюз за причинените с нарушението вреди.

51

Разликата между тези два вида искове е видна и от изброяването в член 96 от Регламент № 207/2009 на исковете, във връзка с които съдилищата за марките на Европейския съюз имат изключителна компетентност, доколкото този член споменава отделно, в буква а) „исковете за нарушение“, а в буква в) „исковете, заведени в резултат на обстоятелствата, посочени в член 9, параграф 3, второ изречение“ от този регламент.

52

Следва да се приеме също така, че доколкото Регламент № 207/2009 не съдържа правила относно обезщетението за вреди, което може да търси притежателят на марка на Европейския съюз за действия, нарушаващи права върху марка, от член 101, параграф 2 от този регламент произтича, че поначало съдът за марките на Европейския съюз прилага националното си право в тази област, включително своето международно частно право. Освен това от член 14, параграф 2 от посочения регламент следва, че при нарушаване на права върху марка същият допуска допълнително прилагане на националното право, и по-конкретно на това относно гражданската отговорност и нелоялната конкуренция.

53

При това положение член 13 от Директива 2004/48 предвижда някои правила за обезщетяване на причинената с нарушението вреда, които се различават според това дали третото лице е нарушило правата върху марка съзнателно или при разумни основания да съзнава това.

54

Така, член 13, параграф 1 от тази директива предвижда по принцип пълно обезщетяване за действително претърпените вреди, което може да включва неимуществени вреди в случай на съзнателно извършени нарушения на права върху марка, докато когато такива нарушения не са извършени съзнателно, член 13, параграф 2 от тази директива допуска само възстановяване на печалбата или плащане на обезщетение за вредите, които могат да бъдат предварително установени.

55

Макар сами по себе си тези разпоредби да се прилагат само по отношение на действия, нарушаващи права върху марка, и следователно по отношение на действия, извършени след публикуването на регистрацията на съответната марка, а не преди това като тези по член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009, същевременно може да се заключи, както по същество отбелязва и генералният адвокат в точка 51 от заключението си, че поправянето на вредите чрез предоставяне на „разумно обезщетение“ не би могло да надхвърли ограниченото обезщетяване по член 13, параграф 2 от Директива 2004/48.

56

Всъщност доколкото член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009 свързва условни по естеството си права на марка с публикуването на заявката за регистрацията ѝ и преди самото публикуване на регистрацията, „разумното обезщетение“ по смисъла на тази разпоредба трябва да е по-малко по обхват от обезщетението за вреди, което може да иска притежателят на марка на Европейския съюз за нарушения, следващи публикуването на регистрацията на тази марка, и с което по принцип се цели пълно поправяне на действително претърпените вреди, които евентуално могат да включват и неимуществени вреди.

57

Следователно за целите на определянето на „разумното обезщетение“ по смисъла на член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009 е уместно да се възприеме критерият за възстановяване на печалбата и от това обезщетение да се изключат допълнителните вреди, евентуално претърпени от притежателя на съответната марка вследствие на използването ѝ, към които биха могли по-конкретно да спадат неимуществените вреди.

58

Всъщност критерият за възстановяване на печалбата, доколкото с него се цели връщане на печалбата, която трети лица неоснователно са извлекли от използването на съответната марка в периода, посочен в член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009, е в съответствие с преследваната с тази разпоредба цел, а именно да се попречи на третите лица да извлекат неоснователно полза от икономическата стойност на самата заявка за регистрация на марка, след като те са знаели за тази заявка вследствие на публикуването ѝ.

59

Предвид всички изложени по-горе съображения на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 9, параграф 3, второ изречение от Регламент № 207/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска притежателят на марка на Европейския съюз да търси обезщетение за действия на трети лица, предшестващи публикуването на заявката за регистрация на марка. Що се отнася до действията, които трети лица са извършили в периода след публикуването на заявката за регистрация на съответната марка, но преди публикуването на регистрацията ѝ, съдържащото се в тази разпоредба понятие „разумно обезщетение“ предполага връщане на печалбата, която третите лица действително са извлекли от използването на тази марка в посочения период. За сметка на това въпросното понятие „разумно обезщетение“ изключва възможността притежателят на марката да бъде обезщетен за евентуално претърпените от него допълнителни вреди, в т.ч. евентуално и неимуществените вреди.

60

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши: