1. 

Екстрадицията може да бъде определена като процедура за международно наказателноправно сътрудничество, чрез която една държава иска от друга държава да ѝ предаде лице, което се намира на територията на втората държава, за да бъде подложено на наказателно преследване, да го изправи пред съд или ако то е вече осъдено — да изпълни наказанието му.

2. 

Настоящото дело се отнася за молба за екстрадиция, отправена от Руската федерация до Република Латвия относно естонски гражданин, задържан на територията на тази държава членка.

3. 

От Съда се иска по същество да се произнесе по въпроса дали защитата срещу екстрадиция, от която се ползват латвийските граждани в съответствие с националното им право и двустранен договор, сключен с Руската федерация, трябва да бъде разпростряна и спрямо гражданите на други държави членки съгласно правилата на ДФЕС, свързани с гражданството на Съюза.

4. 

Някои държави членки, сред които Република Латвия, предвиждат в националното си право, както и в международните договори, по които те са страна, принципа на отказ да екстрадират свои граждани. Когато молбата за екстрадиция е отправена до държава членка и се отнася за гражданин на Съюза, който не е гражданин на тази държава, такъв принцип установява разлика в третирането между гражданите на тази държава и гражданите на другите държави членки. Считам обаче, че такава разлика в третирането не представлява дискриминация, основана на гражданството, в противоречие с член 18, първа алинея ДФЕС, след като се доказва, че тези две категории граждани не се намират в сходно положение с оглед на целта за борба с безнаказаността на лицата, заподозрени в извършване на престъпление в трета държава.

5.

Член 19 параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 2 ), озаглавен „Защита в случай на принудително отвеждане, експулсиране и екстрадиране“, гласи:

„Никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание“.

6.

Член 98, трето изречение от латвийската конституция предвижда:

„Латвийски гражданин не може да бъде екстрадиран в чужда държава, освен в случаите, предвидени в международните договори, ратифицирани от Saeima (Парламента), при условие че екстрадицията не нарушава основните права на лицето, гарантирани от Конституцията“.

7.

Съгласно член 4 от Krimināllikums (наказателен закон, наричан по-нататък „латвийският наказателен закон“):

„1.   Латвийските граждани и лицата, които не са латвийски граждани ( 3 ), както и чужденците, притежаващи разрешение за постоянно пребиваване в Латвия, трябва да носят отговорност на латвийска територия съгласно настоящия закон за деяния, извършени на територията на друга държава или извън всяка национална територия, независимо дали това деяние се счита за престъпление и е наказуемо в мястото, където е било извършено.

[…]

3.   Чужденците, които не притежават разрешение за постоянно пребиваване в Латвия и са извършили на територията на друга държава тежки или много тежки престъпления, насочени срещу интересите на Република Латвия или нейните жители, трябва, независимо от законодателството на държавата, на чиято територия престъплението е било извършено, да носят наказателна отговорност съгласно настоящия закон, ако не са наказателно отговорни или предадени на съд съгласно законодателството на държавата по местоизвършване на престъплението.

4.   Чужденците, които не притежават разрешение за постоянно пребиваване в Латвия и са извършили престъпление на територията на друга държава или извън всяка национална територия, трябва, независимо от законодателството на държавата по местоизвършване на престъплението, да носят наказателна отговорност съгласно настоящия закон в случаите, предвидени в международните договори, обвързващи Република Латвия, ако не са били наказателно отговорни за това престъпление или за извършването му не са били предадени на съд на територията на друга държава“.

8.

Раздел 66 от Kriminālprocesa likums (наказателно-процесуален кодекс, наричан по-нататък „латвийският наказателно-процесуален кодекс“), озаглавен „За екстрадицията в други държави“, предвижда в член 696, параграфи 1 и 2:

„1.   Лице, намиращо се на територията на Република Латвия, може да бъде екстрадирано за целите на образувано наказателно производство, на присъда или на изпълнение на наказание, ако е получена молба за временното му задържане или друга държава е поискала екстрадиция на това лице във връзка с деяния, съставляващи престъпление съгласно латвийското право и правото на посочената друга държава.

2.   Лице може да бъде екстрадирано за целите на образувано наказателно производство или на присъда за деяние, наказуемо с лишаване от свобода, чийто максимален размер е не по-малко от една година, или по-тежко наказание, освен ако в международен договор не е предвидено друго“.

9.

Член 697, параграф 2 от латвийския наказателно-процесуален кодекс гласи следното:

„Не се допуска екстрадиция:

[…]

10.

Членове 1 и 62 от Договора от 3 февруари 1993 г. между Република Латвия и Руската федерация за правна помощ и правни отношения по граждански, семейни и наказателни дела гласят:

„Член 1. Правна защита

1.   Гражданите на всяка една от договарящите страни се ползват на територията на другата договаряща страна от същата правна защита на своите лични и имуществени права, като гражданите на съответната страна.

2.   Гражданите на всяка една от договарящите страни имат право на свободен и безпрепятствен достъп до юрисдикциите, прокуратурата, нотариалните кантори […] и до другите компетентни институции на другата договаряща страна в областта на гражданското, семейното и наказателното право, като могат да се явяват пред тях, да правят искания, да подават жалби и да извършват други процесуални действия при същите условия като гражданите на последната.

[…]

Член 62. Отказ на екстрадиция

1.   Екстрадиция не се извършва, ако:

[…]“.

11.

Член 1, параграф 1 от Договора между Република Латвия, Република Естония и Република Литва за правна помощ и правни отношения, подписан в Талин на 11 ноември 1992 г., предвижда:

„Гражданите на всяка една от договарящите страни се ползват на територията на друга договаряща страна от същата правна защита на своите лични и имуществени права като гражданите на последната договаряща страна“.

12.

На 22 юли 2010 г. на уебсайта на Интерпол е публикувано приоритетно съобщение за издирване на г‑н Aleksei Petruhhin, естонски гражданин.

13.

Г‑н Petruhhin е задържан на 30 септември 2014 г. в град Бауска (Латвия) и на 3 октомври 2014 г. му е наложена мярка за неотклонение задържане под стража.

14.

На 21 октомври 2014 г. латвийските органи са сезирани с молба за екстрадиция от главния прокурор на Руската федерация. От тази молба следва, че наказателното преследване срещу г‑н Petruhhin е започнало с решение от 9 февруари 2009 г. и му е наложена мярка за неотклонение задържане под стража. Според това решение г‑н Petruhhin е обвинен в опит за продажба на голямо количество наркотици в съучастие с други извършители. Съгласно руското законодателство това престъпление е наказуемо с лишаване от свобода от 8 до 20 години.

15.

Главна прокуратура на Република Латвия дава разрешение за екстрадиция на г‑н Petruhhin в Русия. На 4 декември 2014 г. обаче г‑н Petruhhin подава молба за отмяна на решението за екстрадиция, поради това че съгласно член 1 от Договора между Република Латвия, Република Естония и Република Литва за правна помощ и правни отношения той имал в Латвия същите права като латвийските граждани и поради това Република Латвия трябвало да го защити срещу неоснователна екстрадиция.

16.

Augstākā tiesa (Върховен съд, Латвия) подчертава, че нито латвийското право, нито някой от международните договори, подписани от Република Латвия, по-конкретно с Руската федерация и с другите прибалтийски страни, не предвиждат ограничение за екстрадиция на естонски гражданин в Русия. Съгласно член 62 от Договора от 3 февруари 1993 година между Република Латвия и Руската федерация за правна помощ и за правни отношения по граждански, семейни и наказателни дела защита срещу такава екстрадиция е предвидена само за латвийските граждани.

17.

Запитващата юрисдикция изтъква освен това, че макар Рамковото решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки ( 4 ) да разрешава предаване на съответните техни граждани между държавите членки, за сметка на това в него не се предвижда механизъм за консултация между държавите членки, който да дава възможност за получаване на съгласие от държавата членка, на която лицето е гражданин, за екстрадиция на това лице в друга трета държава.

18.

Според запитващата юрисдикция от предходните съображения следва, че защитата, предоставена от държава членка на собствените ѝ граждани срещу екстрадиция в трета държава, има действие само на територията на тази държава членка. Тя счита обаче, че това противоречи на същността на гражданството на Съюза, по-конкретно на правото на еднаква защита. Тя подчертава, че това положение създава несигурност за гражданите на Съюза по отношение на свободата на движение в рамките на Европейския съюз.

19.

Запитващата юрисдикция застъпва становището, че съгласно правото на Съюза в случай на молба за екстрадиция на гражданин на държава членка в трета държава държавата членка, сезирана с такава молба, би трябвало да гарантира същото равнище на защита на гражданите на Съюза като на своите граждани.

20.

Тъй като обаче изпитва съмнения относно тълкуването на правото на Съюза, на 26 март 2015 г. Augstākā tiesa (Върховен съд) решава, отменяйки задържането на г‑н Petruhhin, да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

21.

В жалбата, подадена срещу решението на Главна прокуратура на Република Латвия, с което се разрешава екстрадицията му, г‑н Petruhhin се позовава по-специално на член 1, параграф 1 от Договора между Република Латвия, Република Естония и Република Литва за правна помощ и правни отношения. Въз основа на тази разпоредба той изтъква, че трябвало да се ползва със същата защита от страна на Република Латвия, каквато тази държава членка гарантира на своите граждани в случай на наказателно преследване. От това следвало, че тази държава членка има задължение да защитава г‑н Petruhhin срещу неоснователна молба за екстрадиция и че той има право да очаква от Република Латвия да използва всичко, за да получи доказателства, които установяват вината или невинността му. От позицията на Главна прокуратура на Република Латвия обаче ставало ясно, че нищо няма да се направи, за да се провери в максимална степен и възможно най-точно в какви престъпления се обвинява г‑н Petruhhin на руска територия.

22.

В съдебното заседание на латвийското правителство е поставен въпрос дали член 1, параграф 1 от Договора между Република Латвия, Република Естония и Република Литва за правна помощ и правни отношения може да се тълкува в смисъл, че предоставя на естонските и литовски граждани същата защита срещу екстрадиция, с каквато се ползват латвийските граждани. Латвийското правителство посочва в това отношение, че до този момент в латвийската съдебна практика тази разпоредба не е била тълкувана като предоставяща допълнителни гаранции за естонските и литовски граждани да не бъдат екстрадирани от Република Латвия.

23.

Запитващата юрисдикция трябва да провери дали може да разреши спора в главното производство чрез тълкуване на член 1, параграф 1 от Договора между Република Латвия, Република Естония и Република Литва за правна помощ и правни отношения. Тя трябва по-специално да изследва дали изразът „лични права“, използван в тази разпоредба, включва правото на правна защита срещу екстрадиция.

24.

В съдебното заседание латвийското правителство дава да се разбере, че г‑н Petruhhin вече не се намира на негова територия, а след отмяната на неговото задържане на 26 март 2015 г. се е завърнал в Естония. Поради това правителствата на държавите членки, изразили становище в съдебното заседание, считат, че настоящото преюдициално запитване трябва да бъде обявено за недопустимо.

25.

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика установеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на последните насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими за разрешаване на висящия пред тях спор ( 5 ).

26.

В рамките на това сътрудничество само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Поради това Съдът по принцип е длъжен да се произнесе, когато отправените въпроси засягат тълкуването на правото на ЕС ( 6 ).

27.

Следователно въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическата рамка, която той определя съгласно своите правомощия, и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси ( 7 ).

28.

Ето защо трябва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика както от текста, така и от структурата на член 267 ДФЕС следва, че преюдициалното производство предполага наличието на висящ пред националните юрисдикции действителен спор, по който те трябва да се произнесат с решение, в което може да се вземе предвид преюдициалното решение ( 8 ).

29.

Такъв е случаят в рамките на настоящото дело. В действителност латвийското правителство потвърждава в съдебното заседание, че запитващата юрисдикция продължава да е сезирана с висящия пред нея спор. Каквато и да е несигурността относно мястото, където се намира понастоящем г‑н Petruhhin, запитващата юрисдикция трябва обаче да се произнесе по законосъобразността на решението на Главната прокуратура на Република Латвия да го екстрадира. Съгласно член 707 от латвийския Наказателно-процесуален кодекс запитващата юрисдикция може да реши или да потвърди решението на прокурора, или да го отмени и да откаже екстрадиция, или да върне молбата за екстрадиция за допълнително разглеждане. С оглед на решението, което трябва да вземе запитващата юрисдикция, отговорите на Съда на всички преюдициални въпроси, поставени от последната, запазват изцяло своята полезност. Както при осъждане, последвано от бягство на осъденото лице, такова решение може да бъде изпълнено впоследствие във всеки момент, евентуално в случай на повторен арест на г‑н Petruhhin на латвийска територия.

30.

С оглед на тези съображения намирам, че настоящото преюдициално запитване е допустимо.

31.

С първия и втория си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да се произнесе по въпроса дали член 18, първа алинея и член 21, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че гражданин на държава членка, който се намира на територията на друга държава членка и за когото има молба за екстрадиция от трета държава, трябва да се ползва от същото правило като това, което защитава гражданите на тази друга държава членка от екстрадиция.

32.

Предварително трябва да се провери дали положението на г‑н Petruhhin попада в приложното поле на правото на Съюза, и по-специално на разпоредбите на ДФЕС относно гражданството на Съюза.

33.

Всички правителства, които са представили становища пред Съда, с изключение на правителството на Обединеното кралство, изтъкват, че когато Съюзът не е сключил договор в тази област с трета държава, правилата относно екстрадицията се включват в компетентността на държавите членки и попадат извън приложното поле на правото на Съюза.

34.

Не мисля, че това е така. Напротив, аз се присъединявам към позицията, изразена в съдебното заседание от правителството на Обединеното кралство, а по-конкретно че член 18, първа алинея и член 21, параграф 1 ДФЕС са приложими, тъй като г‑н Petruhhin е упражнил правото си на свободно движение или на пребиваване на основание на правото на Съюза и следователно по принцип той има право на равно третиране, идентично с това на гражданите на приемащата държава членка.

35.

В действителност следва да се подчертае, че като естонски гражданин г‑н Petruhhin се ползва от статута на гражданин на Съюза съгласно член 20, параграф 1 ДФЕС и следователно може да се позовава на правата, свързани с този статут, както спрямо своята държава членка по произход, така и спрямо държавата членка, в която той отиде.

36.

Както Съдът е постановявал многократно, статутът на гражданин на Съюза е създаден, за да бъде основен статут за гражданите на държавите членки, позволяващ на тези от тях, които са в еднакво положение, да получават в приложното поле ratione materiae на Договора за функционирането на ЕС еднакво правно третиране, независимо от тяхното гражданство и без да се засягат изрично предвидените в това отношение изключения ( 9 ).

37.

Тъй като гражданството на Съюза, предвидено в член 20 ДФЕС, няма за цел да разшири материалното приложно поле на Договора за функционирането на ЕС по отношение на вътрешни положения без каквато и да е връзка с правото на Съюза ( 10 ), следва да се определи дали съществуват такива свързващи елементи.

38.

По този въпрос правителствата на държавите членки повтарят в рамките на настоящото производство класическата позиция в тези случаи, че за да се приложат правилата на Договора за функционирането на ЕС относно гражданството на Съюза, фактите в спора по главното производство трябва да се отнасят до материя, която е регламентирана от правото на Съюза, и че не е достатъчно съответният гражданин на Съюза да е упражнил свободата си на движение.

39.

Важно е все пак да се наблегне на факта, че съгласно постоянната съдебна практика сред положенията, попадащи в приложното поле на правото на Съюза, се числят тези, свързани с упражняването на основните свободи, гарантирани от Договора за функционирането на ЕС, и по-специално свързаните с правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, предвидено в член 21 ДФЕС ( 11 ). Затова в материя, която е от компетентността на държавите членки, релевантен свързващ елемент с правото на Съюза може да е упражняването от гражданин на държава членка на правото му на движение и на пребиваване на територията на друга държава членка ( 12 ). За сметка на това, когато Съдът е изправен пред положение, в което, от една страна, съответната материя се включва в компетентността на държавите членки, и от друга страна, лицата, които се позовават на правото на Съюза, не са използвали правото си на свободно движение, предвидено в член 21 ДФЕС, той ще обяви, че е некомпетентен да се произнесе по преюдициалното запитване, с което е сезиран ( 13 ).

40.

Безспорно е обаче, че г‑н Petruhhin, който е задържан в Латвия, е използвал свободата си на движение и на пребиваване в друга държава членка, гарантирано от член 21, параграф 1 ДФЕС.

41.

Следва да се уточни също така, че при липса на правила в правото на Съюза за екстрадиция от държавите членки в Русия ( 14 ), тези държави остават компетентни да приемат такива правила и да сключат с Руската федерация споразумения в тази област.

42.

При това положение държавите членки са задължени да упражняват тези правомощия, като спазват правото на Съюза, и в частност разпоредбите на Договора за функциониране на ЕС относно правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, предоставено с член 21, параграф 1 ДФЕС на всеки гражданин на Съюза. Тук става въпрос за прилагане в материята за екстрадиция на постоянна съдебна практика, според която при упражняването на тези правомощия държавите членки трябва да спазват правото на Съюза, и в частност разпоредбите на Договора за функциониране на ЕС относно признатата на всички граждани на Съюза свобода да се движат и пребивават свободно на територията на Съюза ( 15 ).

43.

По този начин дори и в области, отнасящи се към компетентността на държавите членки, след като определено положение е свързано в достатъчна степен с правото на Съюза, какъвто е случаят с гражданин на Съюза, който е упражнил свободата си на движение и пребиваване на територията на държавите членки, тези държави са задължени да обосноват с обективни причини разликата в третирането на техните граждани и на гражданите на другите държави членки ( 16 ).

44.

Сега трябва да се изследва въпросът дали правилото, че Република Латвия не екстрадира собствените си граждани, представлява дискриминация, основана на гражданството, в противоречие с член 18, първа алинея ДФЕС.

45.

Г‑н Petruhhin е задържан в Латвия и там спрямо него е постановена мярка задържане под стража до 26 март 2015 г. На 21 октомври 2014 г. Главната прокуратура на Република Латвия получава молба за екстрадиция от главния прокурор на Руската федерация. Следователно приложими са разпоредбите на латвийското право, както и разпоредбите на Договора от 3 февруари 1993 г. между Република Латвия и Руската федерация за правна помощ и правни отношения по граждански, семейни и наказателни дела.

46.

В рамките на настоящото дело правилото, че латвийски граждани не могат да бъдат екстрадирани от Латвия в трета държава, е установено в член 98, трето изречение от латвийската конституция, в член 697, параграф 2, точка 1 от латвийския наказателно-процесуален кодекс, както и в член 62, параграф 1, точка 1 от Договора между Република Латвия и Руската федерация за правна помощ и правни отношения по граждански, семейни и наказателни дела.

47.

Тъй като съгласно това правило само латвийските граждани се ползват от тази защита срещу екстрадиция, от това произтича разлика в третирането спрямо гражданите на другите държави членки, намиращи се на латвийска територия, за които има молба за екстрадиция от страна на трета държава.

48.

След като г‑н Petruhhin се е възползвал от предоставената му от член 21, параграф 1 ДФЕС свобода на движение и на пребиваване на тази територия, трябва да се изследва с оглед на член 18, първа алинея ДФЕС дали правилото, че Република Латвия не екстрадира своите собствени граждани в Русия, е съвместимо с принципа, забраняващ каквато и да било дискриминация, основана на гражданство.

49.

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика принципът на недопускане на дискриминация изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения. Подобно третиране може да бъде обосновано само ако се основава на обективни съображения, несвързани с гражданството на съответните лица и съразмерни с преследваната легитимна цел ( 17 ).

50.

Следователно в контекста на спора по главното производство положението на гражданите на Съюза, които не са латвийски граждани, но пребивават в Латвия, трябва да се сравни с положението на латвийските граждани.

51.

Принципът на недопускане от дадена държава на екстрадиция на нейните граждани представлява традиционен принцип на правото в сферата на екстрадициите. Той произтича от суверенитета на държавите по отношение на гражданите им, от обвързващите ги взаимни задължения и от липсата на доверие в правните системи на другите държави. Така съображенията, на които е направено позоваване, за да се обоснове този принцип, включват по-специално задължението на държавата да защитава гражданите си от прилагането на чужда наказателна система, чиито производство и език са им непознати и в рамките на която те трудно могат да осигурят защитата си ( 18 ).

52.

Разглеждани от гледна точка на правото на Съюза и на равенството в третирането, което то постановява, основанията на принципа за недопускане на екстрадиция на националните граждани изглеждат сравнително слаби. Същото важи за задължението за защита, което държавата би трябвало да има спрямо своите граждани. Не виждам защо това задължение не трябва да обхваща гражданите на другите държави членки. Този извод се подкрепя от член 20, параграф 2, буква в) ДФЕС, доколкото той предвижда, че гражданите на Съюза имат „правото да се ползват, на територията на трета страна, в която държавата членка, на която те са граждани, няма представителство, от закрилата на дипломатическите и консулските власти на всяка държава членка при същите условия, както и гражданите на тази държава“.

53.

Същото важи и по отношение на довода, че принципът на недопускане на екстрадиция на националните граждани почива на недоверието на държавите към чуждите правни системи. По този въпрос правилно се отбелязва, че „[т]ова недоверие несъмнено представлява едно от главните съображения, които мотивират начина, по който се прилага — и най-вече се отказва — екстрадицията в наши дни. Но дори да може да обоснове отказа на определена държава да отговори положително на молба за екстрадиция, недоверието трудно може да обясни защо този отказ се прави само при молба за екстрадиция на гражданин на тази държава, на основание на неговото гражданство. Ако недоверието обосновава отказ от екстрадиция, то го обосновава спрямо всички, не само спрямо гражданите на съответната държава“ ( 19 ).

54.

Ако основанията на правилото, че държавата не екстрадира националните граждани, са съмнителни, когато се разглеждат от гледна точка на принципа за недопускане на дискриминация, основана на гражданство, според мен обаче съществува обективна причина да се прави разлика между положението, в което се намират гражданите на замолената държава членка, и положението, в което се намират гражданите на другите държави членки, с оглед на молба за екстрадиция, отправена от трета страна.

55.

В действителност в контекст като този на спора по главното производство следва да се сравни положението на гражданите на Съюза, които не са латвийски граждани и пребивават в Латвия, с положението на латвийските граждани от гледна точка на целта, изтъкната от няколко държави членки, както и от Европейската комисия в рамките на настоящото производство, и по-конкретно целта да се води борба срещу безнаказаността на заподозрените в извършване на престъпление лица. Такава цел със сигурност има легитимен характер в правото на Съюза ( 20 ).

56.

По този въпрос отбелязвам, че екстрадицията е процедура, която дава възможност да се преследва престъпление или да се изпълни наказание. С други думи става въпрос за процедура, чиято вътрешноприсъща цел е да се бори срещу безнаказаността на лице, което се намира на друга територия, различна от територията, където е извършено престъплението ( 21 ).

57.

С оглед на тази цел положението, в което се намират двете посочени по-горе категории граждани на Съюза, може да се приеме за сходно само ако и двете могат да бъдат обект на наказателно преследване в Латвия за престъпления, извършени в трета държава.

58.

С други думи, разглеждането на сходството в положенията, в които се намират гражданите на замолената държава членка и гражданите на другите държави членки, означава да се провери дали съгласно сентенцията aut dedere aut judicare (да се екстрадира или преследва наказателно) гражданите на Съюза, които няма да бъдат екстрадирани в трета държава, могат да бъдат обект на наказателно преследване в замолената държава членка за престъпления, извършени в тази трета държава. Следователно става въпрос да се провери дали в случая е спазен традиционният принцип на международното правото в сферата на екстрадициите, че замолената държава, която отказва да екстрадира свои граждани, трябва да може да ги преследва наказателно.

59.

Hugo Grotius определя принципа aut dedere aut punire (да се екстрадира или да се накаже) по следния начин: „[к]огато това е поискано, държавата трябва или да накаже виновния, както той заслужава, или да го предаде в ръцете на държавата, отправила молбата“ ( 22 ). Терминът „да накаже“ впоследствие е заменен с термина „преследва наказателно“ като втора част от алтернативата на екстрадицията, за да се държи сметка за презумпцията за невинност, от която се ползват заподозрените в извършване на престъпление лица.

60.

Сентенцията aut dedere aut judicare намира израз в многобройни двустранни и многостранни договори за екстрадиция ( 23 ). Задължението за екстрадиция или за наказателно преследване намира израз например в член 6 от Европейската конвенция за екстрадиция, подписана в Париж на 13 декември 1957 г. Така член 6, параграф 1, буква a) от тази конвенция предвижда, че „[в]сяка договаряща страна има право да откаже екстрадиция на свои граждани“. Член 6, параграф 2 от тази конвенция допълва тази разпоредба, като постановява, че „[а]ко замолената страна не екстрадира свой гражданин, тя трябва по молба на молещата страна да предостави случая на своите компетентни органи с цел провеждане на наказателно преследване, ако има основания за това“.

61.

Както се посочва в окончателния доклад на Обединените нации за 2014 г., озаглавен „Задължение за екстрадиране или за наказателно преследване (aut dedere aut judicare)“, тези конвенции се основават на общото взаимно задължение на държавите, които са страни по тях, да предадат всяко лице, срещу което компетентните органи на молещата държава са предприели наказателно преследване или което се търси за изпълнение на присъда или на мярка за неотклонение. Това задължение за екстрадиране обаче има известни изключения, по-конкретно когато лицето, чиято екстрадиция се иска, е гражданин на замолената държава. За да се избегне безнаказаност, посочените конвенции налагат на замолената държава второто условие на алтернативата, а именно задължението да преследва наказателно извършителя на престъплението, ако откаже да го екстрадира ( 24 ).

62.

Така съгласно задължението да екстрадира или да преследва наказателно съответното лице, ако замолената държава не уважи молба за екстрадиция, тя е задължена да преследва наказателно ( 25 ) заподозрения, за да гарантира ефективността на международното сътрудничество между държавите и да предотврати той да остане ненаказан.

63.

Именно от тази гледна точка обаче в контекста на настоящото дело латвийските граждани и гражданите на другите държави членки не се намират в сходно положение.

64.

Може да съществува опасност от безнаказаност на лицето, за което се отнася молбата за екстрадиция, ако замолената държава членка не е предвидила във вътрешното си право съдебна компетентност, която да ѝ позволи да осъди гражданин на друга държава членка, заподозрян, че е извършил престъпление на територията на трета държава.

65.

В това отношение както и Комисията отбелязвам, че съгласно член 4, параграф 1 от латвийски наказателен закон, „[л]атвийските граждани и лицата, които не са латвийски граждани ( 26 ), както и чужденците, пребиваващи с разрешение за постоянно пребиваване в Латвия, трябва да носят отговорност на латвийска територия съгласно настоящия закон за деяния, извършени на територията на друга държава или извън всяка национална територия, независимо дали това деяние се счита за престъпление и е наказуемо в мястото, където е било извършено“.

66.

От тази разпоредба произтича, че латвийските граждани, извършили престъпление в трета държава, могат да бъдат преследвани наказателно в Латвия. По същия начин се поставя въпросът и за чужденци, притежаващи разрешение за пребиваване на латвийска територия.

67.

За сметка на това, когато става въпрос за чужденци, които не притежават такова разрешение, упражняването на компетентността на латвийските наказателни съдилища за престъпления, извършени на територията на друга държава, е ограничено съгласно член 4, параграф 3 от латвийски наказателен закон до случаите на „тежки или много тежки престъпления, насочени срещу интересите на Република Латвия или нейните жители“.

68.

Изглежда че съгласно тези разпоредби на латвийския наказателен закон гражданин на друга държава членка, а не на Република Латвия, какъвто е г‑н Petruhhin, за когото няма спор, че не разполага с разрешение за постоянно пребиваване на латвийска територия, не може да обект на наказателно преследване в Латвия за престъпление, за чието извършване в Русия той е заподозрян. От това следва, че с оглед на целта да се избягва безнаказаност на лицата, заподозрени в извършването на престъпление в трета държава, този гражданин не се намира в положение, сходно с положението на латвийските граждани.

69.

Следователно разликата в третирането между гражданите на Съюза, които не са латвийски граждани и пребивават в Латвия, и латвийските граждани не представлява дискриминация, забранена от член 18, първа алинея ДФЕС, тъй като тя се обосновава с целта да се води борба срещу безнаказаността на лицата, заподозрени в извършването на престъпление в трета страна.

70.

Следователно при обстоятелства като тези в спора по главното производство член 18, първа алинея и член 21, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват гражданин на държава членка, който се намира на територията на друга държава членка и за когото е подадена молба за екстрадиция от трета държава, да се ползва от същото правило, което защитава гражданите на тази друга държава членка от екстрадиция.

71.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да се произнесе по въпроса, от една страна, дали ако държава членка, която решава да екстрадира гражданин на Съюза в трета държава, трябва да извърши проверка на гаранциите, предвидени в член 19, параграф 2 от Хартата, и от друга страна, в какво трябва да се състои тази проверка.

72.

От преписката по делото, с която разполага Съдът, следва че този въпрос възниква във връзка с твърденията на г‑н Petruhhin, че е възможно той да е заплашен от изтезания, ако бъде екстрадиран в Русия.

73.

Съгласно член 19, параграф 2 от Хартата „[н]икой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание“.

74.

Разясненията относно Хартата на основните права ( 27 ) посочват, че тази разпоредба „включва съответната съдебна практика на Европейския съд по правата на човека относно член 3 от [Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. ( 28 )]“ ( 29 ).

75.

След като положението на гражданин на държава членка, който — както е в случая с г‑н Petruhhin — се е възползвал от свободата си на движение и на пребиваване на територията на друга държава членка, както видяхме по-горе попада в приложното поле на правото на Съюза, считам, че член 19, параграф 2 от Хартата може да се приложи в такова положение.

76.

Поради това съдът на държава членка, сезиран с молба за екстрадиция на гражданин на друга държава членка, който се е възползвал от предоставените му от член 21, параграф 1 ДФЕС права, трябва да направи проверка на гаранциите, предвидени в член 19, параграф 2 от Хартата.

77.

Що се отнася до въпроса в какво трябва да се състои тази проверка, съгласно разясненията по член 19, параграф 2 от Хартата следва да се има предвид съответната съдебна практика на Европейския съд по правата на човека относно член 3 от ЕКПЧ.

78.

От установената практика на този съд следва, че защитата срещу забранено от член 3 от ЕКПЧ отношение е абсолютна и поради това принудителното отвеждане на лице от договаряща държава може да доведе до възникване на проблем от гледна точка на тази разпоредба и следователно да ангажира отговорността на съответната държава на основание на ЕКПЧ, когато има сериозни и потвърдени основания да се счита, че ако бъде принудително отведено в страната по местоназначение, има реална опасност там то да бъде подложено на отношение в противоречие с тази разпоредба ( 30 ). В този случай член 3 от ЕКПЧ „включва задължението да не се отвежда принудително въпросното лице в тази страна, дори да е трета страна“ ( 31 ). Европейският съд по правата на човека уточнява, че той „не прави разлика според законното основание за принудително отвеждане; независимо дали става въпрос за експулсиране или за екстрадиция, Съдът приема същия начин на разсъждение“ ( 32 ).

79.

Когато Европейският съд по правата на човека разглежда въпроса дали жалбоподателят би бил изложен на реална опасност от малтретиране в третата страна по местоназначение, той преценява „от една страна, общото състояние в областта на правата на човека в страната, и от друга страна, характерните за случая на жалбоподателя особености. Когато приемащата държава е предоставила гаранции, те представляват допълнителен фактор от значение, за който той трябва да държи сметка“ ( 33 ). Следователно освен общото състояние в страната по местоназначение, реалната опасност от понасяне на забранено от член 3 от ЕКПЧ отношение трябва да се индивидуализира.

80.

За да се определи дали има сериозни и потвърдени основания да се счита, че има реална опасност от несъвместимо с член 3 от ЕКПЧ отношение, Европейският съд по правата на човека се опира на всички доказателства, които са му представени, или, ако е необходимо, които е събрал служебно ( 34 ). Що се отнася до общото положение в определена държава, той често придава значение на информация, съдържаща се в скорошни доклади, изготвени от независими международни организации за защита на правата на човека като Amnesty International или от правителствени източници ( 35 ).

81.

Освен това описание на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека и в съответствие с тази практика, следва също да се държи сметка и за приетото наскоро от Съда в решението му от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198) във връзка с прилагането на Рамково решение 2002/584, изменено с Рамково решение 2009/299.

82.

В действителност в това решение Съдът приема във връзка с член 4 от Хартата по-специално, че „за да се гарантира спазването на [този член] в отделния случай на лице, за което е издадена европейска заповед за арест, изпълняващият съдебен орган, който разполага с обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, които сочат за съществуването на такива [системни или общи, или засягащи определени групи лица недостатъци], е длъжен да провери дали в конкретните обстоятелства са налице сериозни и потвърдени основания да се приеме, че вследствие на предаването му на издаващата държава членка, посоченото лице ще бъде изложено на реална опасност да бъде подложено в тази държава членка на нечовешко или унизително отношение по смисъла на посочената разпоредба“ ( 36 ).

83.

Струва ми се, че така определената от Съда методология може да бъде пренесена към положение, в което вследствие на молба за екстрадиция на гражданин на Съюза, отправена от трета държава, съдебният орган на замолената държава членка проверява дали гаранциите, предвидени в член 19, параграф 2 от Хартата, са спазени.

84.

Предвид всички изложени по-горе съображения предлагам на поставените от Augstākā tiesa (Върховен съд, Латвия) въпроси да се отговори по следния начин:

„При обстоятелства като тези в спора по главното производство член 18, първа алинея и член 21, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват гражданин на държава членка, който се намира на територията на друга държава членка и за когото е подадена молба за екстрадиция от трета държава, да се ползва от същото правило, което защитава гражданите на тази друга държава членка от екстрадиция.

За да се гарантира спазването на член 19, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз в отделния случай на гражданин на Съюза, за когото е подадена молба за екстрадиция, съдебният орган на замолената държава, който разполага с обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни, които сочат за съществуването на системни или общи или засягащи определени групи лица недостатъци, е длъжен да провери дали в конкретните обстоятелства са налице сериозни и потвърдени основания да се приеме, че вследствие на екстрадицията му в третата молеща държава този гражданин на Съюза ще бъде изложен на реална опасност да бъде подложен в тази държава на нечовешко или унизително отношение по смисъла на тази разпоредба“.