—

за East Sussex County Council, от R. Cobb и C. Brannigan, solicitors, както и от N. Pleming, QC,

—

за Information Commissioner, от R. Bailey, solicitor, и A. Proops, barrister,

—

за Property Search Group, от N. Clayton,

—

за Local Government Association, от R. Cobb, solicitor,

—

за правителството на Обединеното кралство, от L. Christie, в качеството на представител, подпомаган от J. Maurici и S. Blackmore, barristers,

—

за датското правителство, от C. Thorning и M. Wolff, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от L. Pignataro-Nolin, L. Armati и J. Norris-Usher, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 5 и 6 от Директива 2003/4/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 28 януари 2003 година относно обществения достъп до информация за околната среда и за отмяна на Директива 90/313/ЕИО на Съвета (ОВ L 41, стр. 26; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 9, стр. 200).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между East Sussex County Council (Общински съвет на Източен Съсекс, наричан по-нататък „Общинският съвет“) и Information Commissioner (служител по въпросите на достъпа до информация, наричан по-нататък „служителят по информацията“) относно решение на служителя по информацията, с което се обявява за незаконосъобразна такса, изискана от Общинския съвет за предоставянето на информация за околната среда на PSG Eastbourne — предприятие, което се занимава със справки относно недвижими имоти.

3

Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда е подписана в Орхус на 25 юни 1998 г. и е одобрена от името на Европейската общност с Решение 2005/370/ЕО на Съвета от 17 февруари 2005 г. (ОВ L 124, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 204, наричана по-нататък „Орхуската конвенция“).

4

Член 4 от цитираната конвенция, озаглавен „Достъп до информация за околната среда“, предвижда в параграф 1 — при спазване на определени условия и уговорки — че всяка страна по споменатата конвенция трябва да гарантира, че държавните органи в отговор на искане за предоставяне на информация за околната среда предоставят на обществеността тази информация, в рамките на националното законодателство.

5

Член 4, параграф 8 от Орхуската конвенция уточнява:

„Всяка страна може да позволи на държавните си органи да събират такса срещу предоставянето на такава информация, но тази такса не трябва да надвишава разумните граници. Държавните органи, възнамеряващи да събират такава такса за предоставяне на информация, предоставят на заявителите тарифа за възможните такси, посочвайки обстоятелствата, при които те се събират или опрощават, и случаите, при които информацията се предоставя срещу авансово плащане на таксата“.

6

Член 9 от тази конвенция, озаглавен „Достъп до правосъдие“, предвижда в параграф 1:

„Всяка страна в рамките на своето национално законодателство гарантира, че всяко лице, което счита, че неговото искане за информация по член 4 не е разгледано, че е отклонено неправомерно, частично или изцяло, че е удовлетворен[о] неадекватно или че разпоредбите на този член са нарушени спрямо [него] по друг начин, има право да обжалва пред съда или пред друг независим и безпристрастен орган, установен със закон.

В случаите, когато се предвижда такава процедура на преразглеждане от съда, страната осигурява на лицето достъп до бърза безплатна или евтина законово установена процедура за повторно разглеждане от държавния орган или за преразглеждане от независим и безпристрастен орган, различен от съда.

[…]“.

7

Съгласно член 5 от Директива 90/313/ЕИО на Съвета от 7 юни 1990 година относно свободата на достъпа до информация за околната среда (ОВ L 158, стр. 56):

„Държавите членки могат да начисляват такси за предоставянето на информацията, но същите не бива да надхвърлят определен разумен размер“. [неофициален превод]

8

Съображения 2 и 18 от Директива 2003/4 гласят:

[…]

9

Член 1, буква а) от тази директива предвижда:

„Целите на настоящата директива са:

10

Съгласно член 3, параграф 1 от цитираната директива:

„Държавите членки гарантират, че от публичните власти се изисква, в съответствие с разпоредбите на настоящата директива, да предоставят на разположение информацията за околната среда, съхранявана от или за тях, за всеки заявител при поискване и без той да трябва да декларира интерес“.

11

Член 3, параграф 5 от същата директива предвижда:

„По смисъла на настоящия член, държавите членки гарантират, че:

[…]

12

Член 5 от Директива 2003/4, озаглавен „Такси“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Достъпът до всеки публичен регистър или списък, създаден и поддържан в съответствие с член 3, параграф 5, както и справките in situ във връзка с исканата информация, следва да бъдат безплатни.

2.   Публичните власти могат да начисляват такси за предоставянето на всякаква информация за околната среда, но същите не бива да надхвърлят определен разумен размер“.

13

Член 6 от тази директива, озаглавен „Достъп до правосъдие“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Държавите членки гарантират, че всеки заявител, който счита, че искането му за предоставяне на информация е било игнорирано, било е погрешно отхвърлено (независимо дали изцяло или частично), че му е отговорено неточно или че по някакъв друг начин не е третирано в съответствие с разпоредбите на членове 3, 4 или 5, има достъп до процедура, съгласно която действията или бездействията на съответната публична власт могат да бъдат преразгледани от същия или друг публичен орган или ревизирани по административен ред от друг независим и безпристрастен орган, създаден със закон. Всяка такава процедура е бърза и е или безплатна или не е скъпа.

2.   В допълнение към процедурата по преразглеждане, посочена в параграф 1, държавите членки гарантират, че заявителят има достъп до процедура за преразглеждане пред обикновен съд или пред друг независим и безпристрастен орган, установен със закон, при която действията или бездействията на съответния публичен орган могат да бъдат преразгледани, и чиито решения могат да станат окончателни. Освен това, държавите членки могат да регламентират правото на трети страни, инкриминирани чрез разкриването на информацията, да търсят правата си по съдебен ред“.

14

Наредба-закон от 2004 г. за информацията за околната среда (Environmental Information Regulations 2004, наричана по-нататък „EIR 2004“) е предназначена да транспонира Директива 2003/4 във вътрешното право.

15

Съгласно член 8, параграфи 1—3 от EIR 2004:

„(1)   Доколкото в параграфи 2—8 не е предвидено друго, когато предоставя на разположение информация за околната среда […], публичният орган може да събира от заявителя такса за това.

(2)   Публичният орган не събира такса, когато предоставя на заявителя:

(3)   Таксата по параграф 1 не надхвърля размера, който по преценка на публичния орган е разумен“.

16

Съгласно член 50, параграф 1 от Закона от 2000 г. за свободата на информацията, в изменената му с член 18 от EIR 2004 редакция, всяко заинтересовано лице може да сезира служителя по информацията с искане да се произнесе дали съответният публичен орган е разгледал заявлението му за предоставяне на информация съобразно изискванията на EIR 2004.

17

Във връзка със сделка с недвижим имот PSG Eastbourne — предприятие, което се занимава със справки относно недвижими имоти, подава пред Общинския съвет заявление за предоставяне на информация за околната среда, за да предаде получената с търговска цел информация на заинтересовани от посочената сделка лица. Общинският съвет, който често разглежда такива заявления („справки относно недвижими имоти“), доставя поисканата информация и въз основа на тарифа за стандартизирани такси начислява няколко такси на обща стойност 17 GBP (британски лири) (около 23 EUR). Видно от приложение C към акта за преюдициално запитване, размерът на всяка от тези такси е между 1 GBP и 4,50 GBP (приблизително между 1 EUR и 6 EUR).

18

Голяма част от данните, използвани за отговора на тези справки относно недвижими имоти, се обработва и организира от „информационен отдел“ на Общинския съвет в база данни, която включва данни в електронен или в хартиен формат. Тази база данни се използва и от други служби на Общинския съвет за изпълнението на различни задачи.

19

Използваната от Общинския съвет тарифа за таксите предвижда за всеки вид искана информация фиксирана сума, прилагана уеднаквено, независимо кое е лицето, подало заявлението. Тези суми са били изчислени от Общинския съвет на база часова ставка с оглед на времето, отделяно от целия „информационен отдел“ за поддържането на базата данни и за отговора на отделните заявления за предоставяне на информация. Съгласно практиката на Общинския съвет събираните в настоящия случай такси са предназначени да покрият всички разходи, направени от този орган за изпълнението на посочените две задачи, без да му носят печалба. Часовата ставка, използвана за определянето на размера на тези такси, включва не само разходите за работно възнаграждение на служителите, но и част от непреките разходи. Според запитващата юрисдикция включването на непреки разходи при изчисляването на споменатите такси е в съответствие със стандартните счетоводни принципи.

20

След като PSG Eastbourne обжалва по административен ред начислените му такси, изисквани от Общинския съвет, служителят по информацията постановява с решение, че тези такси не са съобразени с член 8, параграф 3 от EIR 2004, защото обхващат разходи, различни от пощенски и копирни разходи, или други материални разноски, свързани с предоставянето на исканата информация.

21

Общинският съвет, подпомаган от Local Government Association (Сдружението на местните власти), обжалва по съдебен ред това решение пред запитващата юрисдикция, като твърди, че съдържащите се в тарифата му такси са законни и не надхвърлят разумния размер. Служителят по информацията, подпомаган от Property Search Group, пък смята, че член 5, параграф 2 от Директива 2003/4 не допуска разходите, свързани с поддържането на база данни, или непреки разходи да се отчитат при изчисляването на подобни такси. В светлината на подготвителната работа по приемането на Директива 2003/4 обаче служителят по информацията признава, че изискуемите по силата на този член такси не се свеждат до направените материални разноски, а могат да включват и разходите, отнасящи се до отделеното от служителите време за отговор на отделните заявления за предоставяне на информация.

22

Запитващата юрисдикция споделя това мнение, но същевременно приема, че таксите в използваната от Общинския съвет тарифа не биха възпрели някого да поиска информация за околната среда специално в контекста на справки относно недвижими имоти, предвид стойността на разглежданите сделки.

23

Според посочената юрисдикция също така в направеното от Общинския съвет изчисление на таксите е допусната грешка, тъй като то включва всички годишни разходи за персонал, свързани с поддържането на базата данни на Общинския съвет, при положение че някои части от тази база данни са поддържани и за цели, различни от отговора на отделните заявления за предоставяне на информация. Ето защо тя смята, че при изчисляването на таксите е трябвало да бъде включена най-много част от разходите, свързани с поддържането на въпросната база данни.

24

Запитващата юрисдикция се пита дали част от разходите, свързани с поддържането на базата данни на Общинския съвет, и непреките разходи, които могат да се отнесат към отделеното от служителите му време за поддържането на тази база данни и за отговор на отделни заявления за предоставяне на информация, все пак е възможно да бъдат включени при изчисляването на таксите съгласно член 5, параграф 2 от Директива 2003/4.

25

В допълнение, запитващата юрисдикция се пита какъв е необходимият обхват на административния и съдебен контрол, предвиден в член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/4, по отношение на разумния размер на дадена такса, като същевременно посочва, че не е ясно дали този въпрос би имал практическо отражение за решението по случая в главното производство. В тази насока посочената юрисдикция отбелязва, че текстът на член 8, параграф 3 от EIR 2004, тълкуван в съответствие с принципите на английското административно право, свежда контрола върху решението, взето от съответния орган, до това дали самото решение е „неразумно“, т.е. ирационално, материално незаконосъобразно или издадено при нарушение на процесуалните правила, с много ограничена възможност за контрол върху релевантните фактически изводи на този орган.

26

При тези обстоятелства първоинстанционният съд (отделение „Общи правни въпроси“, права на информация) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

27

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 5, параграф 2 от Директива 2003/4 трябва да се тълкува в смисъл, че таксата за предоставяне на определен тип информация за околната среда може да включва част от разходите за поддържане на база данни като разглежданата по главното производство, използвана за тази цел от публичния орган, както и непреките разходи, които могат да се отнесат към отделеното от служителите на този орган време, от една страна, за поддържането на тази база данни, и от друга, за отговор по отделни заявления за информация, надлежно отчитано при определянето на таксата.

28

Съгласно член 5, параграф 2 от Директива 2003/4 публичните власти могат да начисляват такси за предоставянето на всякаква информация за околната среда, но същите не бива да надхвърлят определен разумен размер.

29

Както отбелязва генералният адвокат в точки 44 и 46 от заключението си, цитираната разпоредба поставя две условия за начисляването на такса. От една страна, всички фактори, въз основа на които се изчислява размерът на таксата, трябва да са свързани с „предоставянето“ на поисканата информация за околната среда. От друга страна, ако първото условие е изпълнено, необходимо е още общият размер на таксата да не надхвърля определен „разумен размер“.

30

Ето защо на, първо място, следва да се провери дали разходите за поддържане на база данни като разглежданата по главното производство, използвана с оглед предоставянето на информация за околната среда, както и непреките разходи, които могат да се отнесат към отделеното от служителите на съответния публичен орган време, от една страна, за поддържането на тази база данни, и от друга, за отговора по отделни заявления за информация, са фактори, свързани с „предоставянето“ на информация за околната среда.

31

За да се определи какво представлява „предоставяне“ на информация за околната среда по смисъла на член 5, параграф 2 от Директива 2003/4, следва да се отчете отношението между тази разпоредба и член 5, параграф 1 от същата директива.

32

В тази насока е уместно да се отбележи, че Директива 2003/4 провежда разграничение между, от една страна, „предоставянето“ на информация за околната среда, за което публичните органи могат да събират такса съгласно член 5, параграф 2 от споменатата директива, и — от друга страна — „достъпа“ до публичните регистри или списъци, изготвени и поддържани съгласно предвиденото в член 3, параграф 5 от същата директива, както и „справките in situ“ с исканата информация, които следва да бъдат безплатни съгласно член 5, параграф 1 от тази директива.

33

Всъщност член 5, параграф 1 от Директива 2003/4 препраща към член 3, параграф 5 от тази директива. Съгласно член 3, параграф 5, буква в) държавите членки трябва да гарантират, че практическите договорености са определени така, че да гарантират, че правото на достъп до информация, предвидено в посочения член, може да бъде ефективно упражнено. За целта се говори по-специално за „създаване и под[д]ръжка на средства за проучване на исканата информация“, както и за „създаване на регистри и списъци […], поддържани от публичните власти [или от информационни пунктове], с ясни указания за това, къде може да бъде открита [информацията за околната среда]“.

34

Ето защо от член 5, параграф 1 от Директива 2003/4 във връзка с член 3, параграф 5, буква в) от тази директива следва, че държавите членки са длъжни не само да създават и поддържат регистри и списъци с информация за околната среда, поддържани от публичните власти или от информационни пунктове, както и средства за проучване на тази информация, но и да предоставят безплатен достъп до тези регистри, списъци и средства за проучване.

35

Именно с безплатността на предвидения в член 5, параграф 1 от Директива 2003/4 достъп до тези регистри, списъци и средства за проучване трябва да се отграничи понятието „предоставяне“ на информация за околната среда по смисъла на член 5, параграф 2 от тази директива, за което може да бъде начислена такса.

36

Оттук по принцип следва, че само разходите, които не произтичат от създаването и поддържането на посочените регистри, списъци и средства за проучване, могат да бъдат отнесени към „предоставянето“ на информация за околната среда и са разходи, за които националните власти имат право да начисляват такса на основание на член 5, параграф 2 от Директива 2003/4.

37

Следователно разходите за поддържането на база данни, използвана от публичния орган за отговорите по заявленията за информация за околната среда, не могат да бъдат взети предвид при изчисляването на такса за „предоставянето“ на информация за околната среда.

38

В светлината на отношението между член 5, параграф 1 от Директива 2003/4 и член 5, параграф 2 от тази директива, откроено в точки 31—35 от настоящото решение, тези разходи са свързани със създаването и поддържането на регистри, списъци и средства за проучване, разноските за които съгласно член 5, параграф 1 от Директива 2003/4 във връзка с член 3, параграф 5, буква в) от тази директива не подлежат на възстановяване. Не би било логично публичните органи да могат да прехвърлят тези разходи върху лицата, подали заявления за информация въз основа на член 5, параграф 2 от Директива 2003/4, при положение че съгласно член 5, параграф 1 от тази директива справката на място с информацията в базата данни е безплатна.

39

За сметка на това разноските за „предоставяне“ на информация за околната среда, които могат да бъдат начислявани въз основа на член 5, параграф 2 от Директива 2003/4, обхващат не само пощенските и копирните разходи, но и разноските, които могат да се отнесат към отделеното от служителите на съответния публичен орган време за отговор по отделно заявление за информация — нещо, което включва по-специално времето за търсене на въпросната информация и за въвеждането ѝ в желания формат. Всъщност тези разноски не произтичат от създаването и поддържането на регистри и списъци с притежаваната информация за околната среда, както и на средства за проучване на споменатата информация. Този извод впрочем се потвърждава от съображение 18 на цитираната директива, съгласно което като общо правило таксата не може да надхвърля „действителната себестойност“ на подготвянето на въпросния материал.

40

Доколкото в посоченото съображение е използвано понятието „действителна себестойност“, се налага изводът, че непреките разходи, които са надлежно отчетени, поначало могат да бъдат включени при изчисляването на предвидената в член 5, параграф 2 от Директива 2003/4 такса. Както отбелязва запитващата юрисдикция, включването на непреките разходи при изчисляването на тази такса е в съответствие със стандартните счетоводни принципи. Посочените разходи обаче могат да бъдат включени при изчислението на въпросната такса само ако е възможно да бъдат отнесени към елемент на разход, който спада към „предоставянето“ на информация за околната среда.

41

С оглед на факта, че отделеното от служителите на съответния публичен орган време за отговор по отделни заявления за информация спада към „предоставянето“ на информация за околната среда, както бе установено в точка 39 от настоящото решение, частта от непреките разходи, която може да бъде отнесена към това време, също може да бъде включена при изчисляването на таксата, предвидена в член 5, параграф 2 от Директива 2003/4. От друга страна, не е такъв случаят с частта от непреките разходи, която може да бъде отнесена към отделеното от служителите време за създаването и поддържането на база данни, използвана от публичния орган за отговор по заявленията за информация.

42

На второ място, що се отнася до второто условие, закрепено в член 5, параграф 2 от Директива 2003/4, общият размер на предвидената в тази разпоредба такса да не надхвърля определен разумен размер, съгласно практиката на Съда по член 5 от Директива 90/313, която продължава да е релевантна и за целите на прилагането на член 5, параграф 2 от Директива 2003/4, не бива да се допуска тълкуване на понятието „разумен размер“, което би могло да окаже възпиращ ефект върху лицата, които искат да получат информация, или да ограничи правото им на достъп до нея (вж. в този смисъл решение Комисия/Германия, C‑217/97, EU:C:1999:395, т. 47).

43

За да се прецени дали дадена такса, събирана на основание член 5, параграф 2 от Директива 2003/4, има възпиращ ефект, следва да се отчитат и икономическото положение на лицето, подало заявлението за информация, и общият интерес, свързан с опазването на околната среда. Ето защо тази преценка не само трябва да се направи от гледна точка на икономическото положение на заинтересованото лице, но и да почива на обективен анализ на размера на въпросната такса. В този смисъл посочената такса не бива нито да надхвърля финансовите възможности на заинтересованото лице, нито във всеки случай да се явява обективно неразумна.

44

Доколкото запитващата юрисдикция приема, че с оглед на стойността на разглежданите сделки таксите, събирани от Общинския съвет, не изглеждат възпиращи специално в контекста на справките относно недвижими имоти, се налага изводът, че сам по себе си фактът, че с оглед на икономическото положение на участващите в сделките с недвижимите имоти лица тези такси не са възпиращи, не освобождава публичния орган от задължението му да гарантира също, че посочените такси не изглеждат неразумни за обществеността предвид общия интерес, свързан с опазването на околната среда. При все това, не изглежда — нещо, което подлежи на проверка от запитващата юрисдикция — че размерът на такси като процесните по главното производство, които бяха споменати в точка 17 от настоящото решение и които впрочем трябва да бъдат намалени, за да се изключат разходите, свързани със създаването и поддържането на базата данни, надхвърля разумния.

45

С оглед на всички изложени дотук съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 5, параграф 2 от Директива 2003/4 трябва да се тълкува в смисъл, че таксата за предоставяне на определен тип информация за околната среда не може да включва никаква част от разходите за поддържане на база данни като разглежданата по главното производство, използвана за тази цел от публичния орган, но може да включва непреките разходи, които могат да се отнесат към отделеното от служителите на този орган време за отговор по отделни заявления за информация, надлежно отчитано при определянето на таксата, стига общият размер на посочената такса да не надхвърля разумния размер.

46

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6 от Директива 2003/4 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която разумността на таксата за предоставяне на определен тип информация за околната среда подлежи само на ограничен административен и съдебен контрол, какъвто предвижда английското право.

47

Европейската комисия и правителството на Обединеното кралство изразяват съмнения за допустимостта на втория въпрос, тъй като според запитващата юрисдикция не е сигурно дали този въпрос би имал практическо отражение за решението по случая в главното производство.

48

В това отношение следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който въпросите, свързани с тълкуването на правото на Съюза и поставени от националния съд в нормативната и фактическата рамка, която той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или също когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. в този смисъл решение Fish Legal и Shirley, C‑279/12, EU:C:2013:853, т. 29 и 30).

49

Сама по себе си несигурността на запитващата юрисдикция относно въпроса дали обхватът на административния и съдебен контрол върху разумността на таксата за предоставяне на информация за околната среда ще има практическо отражение за решението по случая в главното производство, не е достатъчна, за да обоснове непременно извод, че поисканото с втория въпрос тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с предмета на спора в главното производство или се отнася до проблем от хипотетично естество. Следователно този въпрос е допустим.

50

Член 6, параграф 1 от Директива 2003/4 по същество предвижда, че държавите членки гарантират, че всяко лице, подало заявление за информация, има достъп до процедура, в рамките на която действията или бездействията на съответния публичен орган могат да бъдат преразгледани от същия или друг публичен орган или ревизирани по административен ред от друг независим и безпристрастен орган, създаден със закон.

51

Параграф 2 от същия член по същество гласи, че държавите членки гарантират, че всяко лице, подало заявление, има достъп до процедура за преразглеждане пред съд или пред друг независим и безпристрастен орган, установен със закон, при която действията или бездействията на съответния публичен орган могат да бъдат преразгледани, и чиито решения могат да станат окончателни.

52

Съгласно постоянната съдебна практика при липсата на установени от правото на Съюза правила в тази област задача на правния ред на всяка държава членка е да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за производствата, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, като посочените правила не трябва да са по-неблагоприятни от правилата относно сходни съдебни производства по вътрешното право (принцип на равностойност) и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (решение Gruber, C‑570/13, EU:C:2015:231, т. 37 и цитираната съдебна практика). Що се отнася до последния принцип, следва също така да се припомни, че член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз закрепва правото на ефективни правни средства за защита пред безпристрастен съд (вж. в тази насока решение Unibet, C‑432/05, EU:C:2007:163, т. 37 и цитираната съдебна практика).

53

В Директива 2003/4 фигуриращите в член 6, параграф 1 изрази „да бъдат преразгледани“ и „ревизирани по административен ред“, както и изразът „преразгледани“ в член 6, параграф 2 от нея, не определят обхвата на изисквания от тази директива административен и съдебен контрол. След като в правото на Съюза липсва конкретика, този обхват трябва да бъде определен от правния ред на държавите членки при спазване на принципите на равностойност и ефективност.

54

По отношение на принципа на равностойност следва да се приеме за установено, че в представената на Съда преписка няма нищо, от което да може да се направи извод, че установените от английското право процесуални правила за производствата, предназначени да гарантират защитата на правата на правните субекти, които произтичат от правото на Съюза, са по-неблагоприятни от правилата относно сходни съдебни производства, които трябва да гарантират защитата на правата на правните субекти, основани на национални разпоредби.

55

Колкото до принципа на ефективност, в настоящия случай той изисква към защитата на правата, които подалите заявление за информация лица черпят от Директива 2003/4, да не се прилагат условия, които правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на тези права.

56

В този контекст следва да се припомни, че с приемането на Директива 2003/4 законодателят на Съюза е целял да осигури съвместимостта на правото на Съюза с Орхуската конвенция, като е предвидил общи правила, с които да гарантира, че всяко физическо или юридическо лице от държава членка ще има право на достъп до информацията за околната среда, съхранявана от или за публичните власти, без съответното лице да трябва да декларира интерес (решение Fish Legal и Shirley, C‑279/12, EU:C:2013:853, т. 36 и цитираната съдебна практика). Наличието на ефективен административен и съдебен контрол върху събирането на такса за предоставянето на такава информация е неразривно свързано с постигането на тази цел. Освен това предмет на посочения контрол обезателно трябва да бъде въпросът дали публичният орган е спазил двете предвидени в член 5, параграф 2 от тази директива условия, които бяха споменати в точка 29 от настоящото решение.

57

В настоящия случай запитващата юрисдикция отбелязва, че текстът на член 8, параграф 3 от EIR 2004, тълкуван в съответствие с принципите на английското административно право, свежда обхвата на административния и съдебен контрол до въпроса дали взетото от съответния публичен орган решение е било ирационално, материално незаконосъобразно или издадено при нарушение на процесуалните правила, с много ограничена възможност за контрол върху релевантните фактически изводи на този орган.

58

В това отношение Съдът е приел за установено, че само по себе си обстоятелството, че процедура за съдебен контрол на решенията на административни органи не допуска пълен контрол върху тези решения, не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза. Пак според тази съдебна практика обаче всяка национална процедура за съдебен контрол трябва да позволява на юрисдикцията, пред която е подадена жалба за отмяна на такова решение, в рамките на контрола за законосъобразност на това решение да прилага ефективно релевантните принципи и норми на правото на Съюза (вж. в този смисъл решения Upjohn, C‑120/97, EU:C:1999:14, т. 30, 35 и 36, както и HLH Warenvertrieb и Orthica, C‑211/03, C‑299/03 и C‑316/03—C‑318/03, EU:C:2005:370, т. 75—77). Ето защо ограниченият съдебен контрол върху преценката на някои фактически въпроси е в съответствие с правото на Съюза, стига да позволява на юрисдикцията, пред която е подадена жалба за отмяна на такова решение, в рамките на контрола за законосъобразност на това решение да прилага ефективно релевантните принципи и норми на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение HLH Warenvertrieb и Orthica, C‑211/03, C‑299/03 и C‑316/03—C‑318/03, EU:C:2005:370, т. 79).

59

Във всеки случай е необходимо да се уточни, че както въпросът дали даден елемент на разход е свързан с „предоставянето“ на исканата информация и следователно като такъв може да бъде взет предвид при изчисляването на събирана такса, така и въпросът дали общият размер на таксата е разумен, са въпроси на правото на Съюза. Те трябва да бъдат предмет на административен и съдебен контрол, който се извършва на базата на обективни критерии и може да гарантира пълното спазване на условията, произтичащи от член 5, параграф 2 от Директива 2003/4.

60

Запитващата юрисдикция трябва да провери дали посочените по-горе изисквания са изпълнени в случая по главното производство и евентуално да тълкува националното право съобразно с тези изисквания.

61

С оглед на предходните бележки на втория въпрос следва да се отговори, че член 6 от Директива 2003/4 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която разумността на таксата за предоставяне на определен тип информация за околната среда подлежи само на ограничен административен и съдебен контрол, какъвто предвижда английското право, стига този контрол да се извършва въз основа на обективни критерии и да има за предмет, в съответствие с принципите на равностойност и ефективност, въпроса дали публичният орган, който налага тази такса, е изпълнил предвидените в член 5, параграф 2 от споменатата директива условия — нещо, което следва да бъде проверено от запитващата юрисдикция.

62

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: