1. 

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 2, точка 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време ( 2 ).

2. 

Запитването е отправено в рамките на спор между Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones Obreras (CC.OO.) и Tyco Integrated Security SL и Tyco Integrated Fire & Security Corporation Servicios SA (наричани по-нататък „разглежданите в главното производство предприятия“) във връзка с отказа им да признаят за „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88 времето, което работниците им ежедневно прекарват в придвижване от мястото, където живеят, до първия им клиент и от последния им клиент до дома си.

3. 

В настоящото заключение ще изложа причините, поради които считам, че член 2, точка 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство „работно време“ съгласно тази разпоредба представлява времето, което мобилни работници, т.е. работници, които нямат фиксирано или обичайно работно място, прекарват в придвижване от мястото, където живеят, до първия определен от работодателя им клиент и от последния определен от работодателя им клиент до дома си.

4.

Член 1 от Директива 2003/88 гласи:

„1.   Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.

2.   Настоящата директива се прилага за:

3.   Настоящата директива се прилага за всички сектори на дейност, както обществени, така и частни, по смисъла на член 2 от Директива 89/391/ЕИО,[ ( 3 )], без да се засягат разпоредбите на членове 14, 17, 18 и 19 от настоящата директива.

Настоящата директива не се прилага за моряците, определени в Директива 1999/63/ЕО[ ( 4 )], без да се накърняват разпоредбите на член 2, параграф 8 от настоящата директива.

4.   Разпоредбите на Директива 89/391[…] са напълно приложими към въпросите, посочени в параграф 2, без да се засягат съдържащите се в настоящата директива по-строги и/или специфични разпоредби“.

5.

Член 2 от Директива 2003/88, озаглавен „Определения“, предвижда в точки 1, 2 и 7:

„По смисъла на настоящата директива се прилагат следните определения:

1.   „работно време“ означава всеки период, през който работникът [е на работа,] на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с националното законодателство и/или практика;

2.   „почивка“ означава всеки период, който не е работно време;

[…]

7.   „мобилен работник“ означава всеки работник, който е нает на работа като член на пътуващия или летателен персонал на предприятие, което извършва услуги за превоз на пътници или стоки чрез автомобилен, въздушен или вътрешноводен транспорт“.

6.

Член 3 от същата директива, озаглавен „Междудневна почивка“, гласи следното:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на минимална продължителност на междудневна почивка от 11 последователни часа за всеки период от 24 часа“.

7.

Член 34 от преработения текст на Закона за статута на работниците, одобрен с Кралски указ 1/1995 (Real Decreto Legislativo 1/1995 por el que se aprueba el texto refundido de la Ley del Estatuto de los Trabajadores) от 24 март 1995 г. ( 5 ), в редакцията му, приложима към момента на настъпване на фактите в главното производство, предвижда:

„1.   Продължителността на работния ден се уговаря в колективните трудови договори или в индивидуални трудови договори.

Максималната продължителност при нормално работно време е четиридесет часа ефективна работа седмично, изчислени на средногодишна база.

[…]

3.   От края на работния ден до началото на следващия работен ден трябва да има най-малко дванадесет часа.

Нормалните часове ефективен труд не могат да надвишават девет часа дневно, освен ако колективен трудов договор или, при липсата на такъв — споразумение, сключено между предприятието и представителите на работниците, предвижда друго разпределение на дневното работно време, но винаги при спазване на междудневната почивка.

[…]

5.   Работното време се изчислява по такъв начин, че както в началото, така и в края на работния ден работникът да се намира на работното си място.

[…]“.

8.

Разглежданите в главното производство предприятия са две предприятия за инсталиране и поддръжка на системи за сигурност, които имат за основна дейност да инсталират и поддържат в работещо състояние съответно сигнално-охранителни системи и системи за защита на стоки от кражби в търговски обекти.

9.

Техниците на двете предприятия, по около 75 души във всяко, предоставят услуги в повечето испански провинции, като всеки от тях е зачислен към определена провинция или териториална зона.

10.

През 2011 г. разглежданите в главното производство предприятия закриват офисите си в различните провинции и зачисляват всички работници към централния офис в Мадрид (Испания).

11.

Техниците на тези две предприятия инсталират и поддържат в работещо състояние оборудването за охрана в жилища, индустриални и търговски обекти в териториалната зона, към която са зачислени и която обхваща цялата провинция или част от нея, където работят, а понякога и други провинции.

12.

Тези работници разполагат с автомобил на предприятието, с който ежедневно се придвижват от мястото, където живеят, до обектите, на които трябва да извършват действия по инсталиране или поддръжка на оборудване за охрана. Те използват същото превозно средство, за да се приберат по домовете си след приключване на работния ден.

13.

Според Audiencia Nacional (Испания) разстоянието от мястото, където живее работникът, до мястото, където трябва да извърши дадена работна дейност, може да варира значително и понякога да надхвърли 100 километра.

14.

Освен това работниците трябва веднъж или няколко пъти в седмицата да отиват до помещенията на някоя близка до дома им логистична транспортна агенция, откъдето да вземат оборудване, както и материалите и частите, необходими за осъществяване на работните им дейности.

15.

За изпълнение на задачите си работниците разполагат с мобилен телефон, марка Blackberry, който им дава възможност от разстояние да осъществяват комуникации с централния офис в Мадрид. Инсталирано на телефона им приложение позволява на работниците да получават ежедневно, в навечерието на работния им ден, пътен лист с различните обекти, които трябва да посетят през работния ден в рамките на териториалната зона, в която работят, както и часовете, в които трябва да посетят отделните клиенти. Посредством друго приложение същите работници попълват данни за осъществените работни дейности и ги изпращат на предприятието, за да регистрират настъпилите инциденти и извършените дейности.

16.

Разглежданите в главното производство предприятия не считат за работно време първото придвижване за деня, а именно от мястото, където работникът живее, до първия клиент, нито времето, посветено на последното придвижване за деня, а именно от обекта на последния клиент до дома на работника. При това положение те считат, че става въпрос за време за почивка.

17.

Следователно разглежданите в главното производство предприятия изчисляват работния ден в зависимост от времето, изтекло от пристигането на работника на обекта на първия клиент за деня до момента, в който този работник напусне обекта на последния клиент, като единствените придвижвания, които се вземат предвид, са междинните придвижвания между клиентите.

18.

Преди закриването на офисите в провинциите разглежданите в главното производство предприятия са отчитали началото на работното време от момента, в който работникът се яви в помещенията на предприятието, за да вземе предоставеното на разположение превозно средство и да получи списъка с клиентите, които трябва да посети, и пътния лист. Работното време е приключвало при завръщането му в предприятието, за да остави превозното средство.

19.

Запитващата юрисдикция счита, че в Директива 2003/88 понятията за работно време и почивка са взаимоизключващи се и че следователно в нея не се допускат междинни положения. Тази юрисдикция отбелязва също, че времето за придвижване от мястото, където живее работникът, до работното му място и обратно не се счита за работно време съгласно член 34, параграф 5 от преработения текст на Закона за статута на работниците. Според посочената юрисдикция това национално законодателно решение изхожда от предпоставката, че работникът е свободен да избере къде да живее, което означава, че той сам решава дали да живее на по-голямо или по-малко разстояние от работното си място, съобразно възможностите си.

20.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че в случая с мобилните работници в сектора на сухопътния транспорт тази предпоставка трябва да бъде смекчена. Всъщност за тази категория работници националният законодател изглежда е приел, че мястото на работа се намира в самото превозно средство, поради което времето за придвижване на тези работници се счита за работно време. Поради това посочената юрисдикция иска да се установи дали положението на разглежданите в главното производство работници може да се счита за аналогично на това на мобилните работници в сектора на транспорта.

21.

Според запитващата юрисдикция фактът, че разглежданите в главното производство работници получават информация по мобилния си телефон за маршрута, който трябва да изминат, и за специфичните услуги, които трябва да предоставят на клиентите, няколко часа преди посещението, има за последица това, че посочените работници вече нямат избор да адаптират личния си живот и местоживеенето си съобразно близостта до работното им място, тъй като същото се променя всеки ден. От това следва, че времето за придвижване не би могло да се счита за почивка, като се има предвид по-специално преследваната от Директива 2003/88 цел за опазване на здравето и сигурността на работниците. Освен това според запитващата юрисдикция не става въпрос и за време, през което работникът е в стриктния смисъл на думата на разположение на работодателя, който да има възможност да му възложи друга, различна от самото придвижване задача. Въпросът обаче дали съобразно Директивата това време трябва да се счита за работно време или за почивка не бил изяснен.

22.

При тези обстоятелства Audiencia National решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 2 от Директива 2003/88[…] да се тълкува в смисъл, че времето, прекарано в придвижване, в началото и в края на работния ден, от работник, който няма фиксирано работно място, а трябва всеки ден да се придвижва от мястото, където живее, до обект на даден клиент на предприятието, който всеки ден е различен, както и да се връща от обект на друг клиент, който също е различен (въз основа на предоставен му от предприятието предния ден маршрут или пътен лист), които обекти са разположени винаги в границите на дадена по-малко или повече обширна географска зона, при фактическата обстановка по главното производство представлява „работно време“ по смисъла на определението на това понятие, дадено в член 2 от [тази] директива, или, напротив, същото следва да се счита за „почивка“?“.

23.

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска Съдът да реши дали член 2, точка 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство „работно време“ по смисъла на тази разпоредба представлява времето, което мобилни работници, тоест работници, които нямат фиксирано или обичайно работно място, прекарват в придвижване от мястото, където живеят, до първия определен от работодателя им клиент и от последния определен от работодателя им клиент до дома си.

24.

Директива 2003/88 има за цел да определи минимални изисквания, предназначени да подобрят условията на живот и труд на работниците посредством сближаване на националните законодателства, отнасящи се по-конкретно до продължителността на работното време. С тази хармонизация на равнището на Европейския съюз в областта на организацията на работното време се цели да се гарантира по-добро опазване на безопасността и здравето на работниците, като за тях се предвидят минимална продължителност на почивката — по-специално на междудневната и междуседмичната почивка — както и подходящи почивки по време на работа и като се предвиди горна граница от 48 часа за средната продължителност на работната седмица — максимална граница, за която изрично се уточнява, че включва извънредния труд ( 6 ).

25.

С оглед на тази основна цел на всеки работник трябва по-специално да се предоставят подходящи почивки, които следва не само да бъдат ефективни, тоест да позволяват на съответните лица да се възстановят от породената от работата умора, но и да имат превантивна функция, за да се намали в рамките на възможното рискът за безопасността и здравето на работниците, който може да се породи от натрупването на периоди на труд без ползване на необходимата почивка ( 7 ).

26.

Различните предписания на Директива 2003/88 в областта на максималната продължителност на работното време и минималната продължителност на почивката са норми на социалното право на Съюза от особено значение, които трябва да се прилагат за всеки работник като минимални изисквания, необходими за гарантиране на опазването на неговата безопасност и здраве ( 8 ).

27.

Съдът неколкократно е постановявал, че в тази директива понятието за работно време се определя по смисъла на член 2, точка 1 от нея като всеки период, през който работникът [е на работа,] на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения в съответствие с националното законодателство и/или практика, и че това понятие трябва да се разглежда като обратно на понятието за почивка, тъй като те двете взаимно се изключват ( 9 ).

28.

В този контекст Съдът уточнява, от една страна, че Директива 2003/88 не предвижда междинна категория между периодите на работа и тези на почивка, и от друга страна, че сред характеристиките на понятието за работно време по смисъла на тази директива не са посочени работният ритъм или производителността на работника ( 10 ).

29.

Следователно посочената директива не предвижда „средно положение“ между работното време и почивката. В съответствие с въведената от законодателя на Съюза система Съдът е възприел двуполюсен подход, съгласно който това, което не попада в обхвата на понятието за работно време, попада в този на понятието за почивка и обратно.

30.

Съдът е постановил също, че понятията за работно време и за почивка по смисъла на Директива 2003/88 са понятия на правото на Съюза, които трябва да бъдат определени съгласно обективни характеристики, като се отчитат системата и целта на тази директива, насочена към установяване на минимални изисквания с цел да бъдат подобрени условията на живот и труд на работниците. Всъщност само такова самостоятелно тълкуване може да гарантира пълната ефективност на Директивата, както и еднаквото прилагане на посочените понятия във всички държави членки ( 11 ).

31.

Определението за работно време по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88 се основава на три критерия, които с оглед на практиката на Съда явно трябва да се приемат за кумулативни. Става въпрос за пространствения критерий (лицето да бъде на работното място), за критерия за власт (лицето да бъде на разположение на работодателя) и за служебния критерий (лицето да изпълнява своите дейност или задължения) ( 12 ).

32.

Според мен изключването от понятието за работно време по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88 на времето, което мобилните работници прекарват в придвижване от мястото, където живеят, до първия определен от работодателя им клиент и от последния определен от работодателя им клиент до дома си противоречи на Директивата, тъй като за тази категория работници са изпълнени трите критерия, споменати в определението в посочената разпоредба.

33.

Ще покажа, че трите изброени критерия са изпълнени, като започна от последния от тях, а именно работникът да изпълнява своите дейност или задължения.

34.

Разглежданите в главното производство предприятия считат, че дейността на наетите от тях техници трябва да се схваща само като предоставяне на техническите услуги по инсталиране и поддръжка на системите за сигурност. За сметка на това те приемат, че маршрутът, изпълнен между мястото, където тези работници живеят, и първия клиент, както и изпълненият между последния клиент и дома им маршрут не трябва да се разглеждат като част от тяхната дейност.

35.

Не споделям това становище.

36.

Мобилните работници могат да бъдат определени като работници, които нямат фиксирано или обичайно работно място. Следователно те трябва всеки ден да работят на различни обекти.

37.

От това определение следва, че придвижването на посочените работници е неразделна част от качеството им на мобилен работник и следователно е присъщо за упражняването на тяхната дейност.

38.

Разглежданите в главното производство работници трябва задължително да се придвижват, за да извършват дейностите по инсталиране и поддръжка на системите за сигурност при различни клиенти на предприятието, което ги е наело. С други думи, придвижванията на тези работници са необходимият инструмент за изпълнението от тяхна страна на техническите услуги на обектите на определените от техния работодател клиенти. Ето защо тези придвижвания трябва да се разглежда като съставна част от дейността на посочените работници.

39.

Както е видно от акта за преюдициално запитване, запитващата юрисдикция изглежда има съмнения най-вече относно това дали вторият критерий от определението за работно време — според който работникът трябва да бъде на разположение на работодателя — е изпълнен.

40.

В случая става въпрос най-вече за критерий за власт, който означава работникът постоянно да е в отношение на подчинение спрямо работодателя ( 13 ).

41.

Когато работникът е на разположение на работодателя си, той е в правно положение, характеризиращо се с факта, че е подчинен на разпорежданията и организационните правомощия на работодателя независимо от мястото, на което се намира този работник. С други думи, става въпрос за времето, през което работникът е правно задължен да се подчинява на указанията на работодателя си и да упражнява дейността си за него.

42.

Когато мобилните работници се придвижват от мястото, където живеят, до първия си клиент и от последния си клиент до дома си, те остават подчинени на ръководните правомощия на работодателя си. Става въпрос за придвижвания, извършващи се в рамките на йерархическо отношение, което ги обвързва с техния работодател.

43.

Всъщност работниците посещават определени от работодателя им клиенти, за да предоставят услуги в негова полза. Както поддържат Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones Оbreras и Европейската комисия, тези работници са на разположение на работодателя си, тъй като маршрутите и разстоянията, които трябва да изминат, зависят изключително от неговата воля. Освен това, когато изпълняват тези маршрути, работниците са подчинени на правомощията на работодателя си, доколкото ако той реши да промени реда на клиентите или да отмени дадена среща, те са задължени да изпълнят това разпореждане и да преминат към следващия клиент по нов, установен от работодателя им маршрут. Също така работодателят може да изиска от работниците по време на придвижването им в края на деня към мястото, където живеят, при необходимост да посетят допълнителен клиент.

44.

Следователно, противно на изтъкнатото от разглежданите в главното производство предприятия, мобилните работници са подчинени на разпорежданията на работодателя си не само когато са на мястото на извършване на дейността си.

45.

При обсъжданията пред Съда е изразено опасението, че работниците се възползват от изпълнявания в началото и в края на деня маршрут, за да се отдадат на лични занимания. Според мен такова опасение не може да е достатъчно, за да се промени правният характер на времето за придвижване. Задължение на работодателя е да въведе необходимите инструменти за контрол, за да се избегнат евентуални злоупотреби. Каквато и административна тежест да представлява за работодателя въвеждането на такъв контрол, тя ще е за сметка на направения от него избор да закрие фиксираните работни места.

46.

По-конкретно, работодателят може да изисква от работниците да следват възможно най-прекия маршрут. Освен това, след като работниците вече са задължени да въвеждат в предоставения им от работодателя мобилен телефон часовете, в които те посещават съответните клиенти и извършените при последните дейности, е лесно да се изисква от тях да въвеждат и часа, в който тръгват от мястото, където живеят, и часа, в който се връщат там. По този начин работодателят разполага със средства да контролира дали се злоупотребява с времето за придвижване от мястото, където живеят работниците, до обекта на първия клиент, както и с това от последния клиент до дома им.

47.

От гореизложеното следва, че когато се придвижват от мястото, където живеят, до първия определен от работодателя им клиент и от последния определен от работодателя им клиент до дома си мобилните работниците трябва да се считат „на разположение на работодателя“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88.

48.

И накрая, струва ми се, че пространственият критерий, според който работникът трябва да се намира на работното място, е изпълнен. Както вече отбелязах по-горе, предвид това, че придвижването е неразделна част от качеството на мобилния работник, работното място не може да бъде сведено до физическото присъствие на техниците при клиентите. Следователно, когато се качват на превозно средство, за да отидат при определен от работодателя им клиент в който и да е момент от работния ден, мобилните работници трябва да се считат, „[на работа]“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88.

49.

Добавям, че в рамките на анализа дали в характерния за мобилните работници контекст критериите на определението за работно време по смисъла на тази разпоредба са изпълнени, според мен не следва да се прави разграничение въз основа на това дали в случая се разглежда, от една страна, придвижването от мястото, където живеят тези работници, до клиент, или, от друга страна, придвижването на посочените работници между двама клиенти. В това отношение отбелязвам, че не се оспорва фактът, че придвижванията на разглежданите в главното производство работници между двама клиенти се приемат за част от работното им време.

50.

Освен това стана ясно, че при липсата на фиксирано или обичайно работно място отправната точка, както и точката на пристигане при ежедневните придвижвания е мястото, където тези работници живеят.

51.

Безспорно е, че при предходната организация на разглежданите в главното производство предприятия работниците са получавали маршрута и работния си списък при пристигането си на мястото на фиксирания обект. Маршрутите, които след това са осъществявали между този обект и първия клиент, както и тези между последния клиент и посочения обект, са били считани за работно време.

52.

Не виждам причина, поради която придвижванията в началото и в края на деня, които преди това са били считани за работно време, да трябва занапред, в рамките на новата организация на разглежданите в главното производство предприятия, да се изключват от това понятие.

53.

Обстоятелството, че домът на работниците представлява отправната точка и точката на пристигане при ежедневните придвижвания, не е релевантна причина. Това е само последица от направения от разглежданите в главното производство предприятия избор да закрият фиксираните обекти.

54.

При новата организация на разглежданите в главното производство предприятия работниците получават у дома си маршрута, който трябва да изпълнят. Когато се качват на превозното си средство, за да отидат при първия си клиент, те се намират в същото положение като работниците, които при старата организация на разглежданите в главното производство предприятия са тръгвали от фиксиран обект на тези предприятия, за да отидат до първия си клиент. Същото се отнася и за маршрутите на връщане.

55.

Следователно, по подобие на преобладаващото в предходната организация на разглежданите в главното производство предприятия, придвижванията на работниците от мястото, където живеят, до първия клиент и от последния клиент до дома им трябва да се считат за „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88.

56.

След закриването на фиксираните обекти работниците на разглежданите в главното производство предприятия не могат вече свободно да определят разстоянието между мястото, където живеят, и работното си място. Тези работници трябва всеки ден да извършват дейността си на различни места, за които научават едва предишния ден, по ред, определен от работодателя. По подобие на Комисията считам, че квалифицирането като „почивка“ на ежедневните придвижвания, които работниците са задължени да извършват, за да отидат при клиентите, и които нито решават, нито познават до навечерието на работния си ден, би им възложило несъразмерна тежест и би противоречало на целта на Директива 2003/88 за опазване на безопасността и здравето на работниците. За сметка на това не изглежда несъразмерно тази тежест да бъде поета от разглежданите в главното производство предприятия, които са направили избора, благодарение на използването на новите технологии, да въведат тази нова организация на работа, от която извличат полза от гледна точка на намаляването на разходите, свързани с фиксираните инфраструктури, и които имат правомощието да определят продължителността на изпълняваните от работниците маршрути.

57.

Бих искал да припомня, че Директива 2003/88 има за цел опазването на здравето и безопасността на работниците. Гарантирането на минимална продължителност на почивката на работниците се вписва в тази цел. Поради това изключването на времето за разглежданото придвижване при изчисляване на работното време на тези работници би отнело от определеното минимално време за почивка и следователно би било в противоречие с посочената цел ( 14 ). С други думи, Директива 2003/88 не допуска почивката на мобилните работници да бъде съкратена поради изключване на времето им за придвижване в началото и в края на деня от обхвата на понятието за работно време по смисъла на член 2, точка 1 от нея.

58.

Бих искал да добавя, че начинът, по който Съдът е дефинирал понятието за почивка, позволява лесно да се отхвърли тезата, според която времето, което мобилните работници прекарват в придвижване от мястото, където живеят, до първия си клиент и от последния си клиент до дома си, не трябва да се счита за „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88.

59.

Така относно „компенсирането с равностойни периоди за почивка“ по смисъла на член 17, параграфи 2 и 3 от Директива 93/104/ЕО ( 15 ) Съдът е уточнил, че тези периоди трябва да се характеризират с това, че през тях „работникът няма никакво задължение спрямо своя работодател, което може да му попречи да се посвети свободно и непрекъснато на собствените си интереси, за да неутрализира последиците от работата за своята безопасност и здраве. Ето защо тези периоди на почивка трябва да настъпват непосредствено след работното време, което се очаква да компенсират, за да се избегне състоянието на умора или на преумора на работника поради натрупването на последователни периоди на труд“ ( 16 ). Съдът е уточнил също, че „за да може действително да почива, работникът трябва да се ползва от възможността да се откъсне от работната си среда през определен брой часове, които не само трябва да бъдат последователни, но и да следват непосредствено период на труд, за да позволят на лицето да се отпусне и да заличи умората, дължаща се на изпълнението на неговите задължения“ ( 17 ).

60.

Следователно предназначението на почивката е да се компенсира умората, настъпила вследствие на периодите на труд. Тази основна функция на почивката би била накърнена, ако в нея се включва времето, което мобилните работници прекарват в придвижване от мястото, където живеят, до първия си клиент и от последния си клиент до дома си.

61.

От изложените съображения според мен следва, че трите критерия за понятието „работно време“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2003/88 са изпълнени. Ето защо времето, което мобилните работници прекарват в придвижване от мястото, където живеят, до първия си клиент и от последния си клиент до дома си, трябва да се разглежда като част от „работното време“ по смисъла на тази разпоредба.

62.

Развитата от Съда практика по отношение на работното време на водачите на превозни средства в областта на автомобилния транспорт — макар и тясно свързана с характерните за този сектор особености — съдържа някои съображения, според мен позволяващи да обоснова решението, което предлагам на Съда да вземе.

63.

Така в решение Skills Motor Coaches и др. ( 18 ) Съдът приема по същество, че не може да се счита, че водач, който се придвижва от мястото, в което живее, до мястото на приемане на превозно средство, като свободно избира условията на маршрута, разполага свободно със своето време, така че този период не трябва да се разглежда като съставна част от „почивка“ по смисъла на определението ѝ в член 1, точка 5 от Регламент (ЕИО) № 3820/85 ( 19 ). Всъщност такъв водач, който се явява на определено място, посочено от неговия работодател и различно от експлоатационния център на предприятието, за да приеме и управлява превозно средство, изпълнява задължение към своя работодател и затова по време на това пътуване не разполага свободно със своето време ( 20 ).

64.

В същото решение Съдът подчертава, че с оглед целта на Регламент № 3820/85 — да се подобри безопасността по пътищата, това време трябва да се счита за част от „всички останали периоди на работа“ по смисъла на член 15 от Регламент (ЕИО) № 3821/85 ( 21 ). Такова тълкуване според Съда съответства на целта, изразяваща се в подобряване на условията на труд на водачите, тъй като изключва възможността периоди, през които те изпълняват дейност в полза на работодателите си, да бъдат считани за периоди на почивка. Според Съда в това отношение не е от определящо значение дали водачът е получил точни указания по отношение на условията на маршрута. Всъщност, като се явява на определено място, повече или по-малко отдалечено от експлоатационния център на работодателя си, водачът изпълнява задача, която му е възложена по силата на правоотношението, което го обвързва с неговия работодател, и следователно през този период не разполага свободно с времето си ( 22 ). Съдът се произнася в същия смисъл и в решение Smit Reizen ( 23 ).

65.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на запитващата юрисдикция по следния начин:

Член 2, точка 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство представлява „работно време“ по смисъла на тази разпоредба времето, което мобилни работници, т.е. работници, които нямат фиксирано или обичайно работно място, прекарват в придвижване от мястото, където живеят, до първия определен от работодателя им клиент и от последния определен от работодателя им клиент до дома си.