—

за FNV Kunsten Informatie en Media, от R. Duk, advocaat,

—

за нидерландското правителство, от M.K. Bulterman и J. Langer, в качеството на представители,

—

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и T. Müller, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от F. Ronkes Agerbeek и P. J. O. Van Nuffel, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС.

2

Запитването е отправено в рамките на спор между синдикалната федерация FNV Kunsten Informatie en Media (наричана по-нататък „FNV“) и Staat der Nederlanden по въпроса дали е правилно официалното становище на Nederlandse Mededingingsautoriteit (нидерландски орган за защита на конкуренцията, наричан по-нататък „NMa“), съгласно което разпоредбата от колективен трудов договор, предвиждаща минимални възнаграждения за доставчиците на услуги на свободна практика, не е изключена от приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС.

3

Член 1 от Закона за колективните трудови договори (Wet op de collectieve arbeidsovereenkomst) предвижда:

„1.   „Колективен трудов договор“ е договор, сключен между един или няколко работодатели или едно или няколко правоспособни сдружения на работодатели, от една страна, и едно или няколко правоспособни сдружения на работници или служители, от друга страна, уреждащ основно или изключително условията на труд, които следва да се съобразяват при изпълнението на индивидуалните трудови договори.

2.   Колективният трудов договор може да има за предмет и договори за изработка или за предоставяне на услуги. В този случай се прилагат съответно разпоредбите от настоящия закон относно индивидуалните трудови договори, работодателите и работниците и служителите“.

4

Член 6, параграф 1 от Закона за конкуренцията (Mededingingswet, наричан по-нататък „Mw“), чийто текст съответства на този на член 101, параграф 1 ДФЕС, гласи:

„Забраняват се споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в целия или част от нидерландския пазар“.

5

Съгласно член 16, буква а) от Mw:

„Член 6, параграф 1 не се прилага за:

6

Както е видно от преписката, нидерландските доставчици на услуги на свободна практика имат право да членуват в Нидерландия във всякакви синдикални и професионални организации или организации на работодатели. Следователно съгласно Закона за колективните трудови договори обединенията на работодатели и организациите на работници и служители могат да сключват колективен трудов договор от името и за сметка не само на работниците и служителите, но и на членуващите в тези организации доставчици на услуги на свободна практика.

7

През 2006 г. и 2007 г. FNV и сдружението на работници и служители Nederlandse toonkunstenaarsbond (Нидерландски съюз на артистите изпълнители), от една страна, и сдружението на работодатели Vereniging van Stichtingen Remplaçanten Nederlandse Orkesten (Обединение на фондациите в полза на музикантите по заместване в нидерландските оркестри), от друга страна, сключват колективен трудов договор относно музикантите, които заместват музиканти от оркестър (наричани по-нататък „заместниците“).

8

Този колективен трудов договор предвижда по-специално минимални възнаграждения не само за заместниците, назначени по силата на индивидуален трудов договор (наричани по-нататък „заместниците по трудов договор“), но и за заместниците, които осъществяват дейност по силата на договор за предоставяне на услуги и които не се разглеждат като „работници и служители“ по смисъла на самия колективен трудов договор (наричани по-нататък „заместниците на свободна практика“).

9

По-специално в приложение 5 към посочения колективен трудов договор се предвижда, че заместниците на свободна практика трябва да получават най-малко договореното за заместниците по трудов договор възнаграждение за репетиция и концерт, увеличено с 16 %.

10

На 5 декември 2007 г. NMa публикува официално становище, в което установява, че разпоредба от колективен трудов договор, предвиждаща минимални възнаграждения за заместниците на свободна практика, не е изключена от приложното поле на член 6 от Mw и на член 81, параграф 1 ЕО по смисъла на решение Albany (C‑67/96, EU:C:1999:430). Всъщност според NMa, когато колективен трудов договор урежда договори за предоставяне на услуги, той вече няма същото правно естество и придобива характеристиките на сключено от професионална организация споразумение, тъй като от страна на профсъюзите преговорите се водят от организация, действаща в това отношение не като сдружение на работници и служители, а като сдружение на лица на свободна практика.

11

В резултат на така възприетата позиция сдружението на работодатели Vereniging van Stichtingen Remplaçanten Nederlandse Orkesten и сдружението на работници и служители Nederlandse toonkunstenaarsbond прекратяват колективния трудов договор и отказват да сключат нов колективен договор, включващ разпоредба относно минималните възнаграждения на заместниците на свободна практика.

12

FNV сезира Rechtbank Den Haag (Районен съд, Хага) и иска, от една страна, да бъде установено, че правната уредба за защита на конкуренцията в Нидерландия и в Съюза допуска съществуването на клаузи от колективен трудов договор, които задължават работодателите да се съобразяват с определените минимални възнаграждения не само за заместниците по трудов договор, но и за заместниците на свободна практика, и от друга страна, нидерландската държава да бъде задължена да коригира застъпената от NMa в официалното становище позиция.

13

Сезираният Rechtbank Den Haag посочва, че такава разпоредба не отговаря на едно от двете кумулативно предвидени условия, при наличието на които не се прилага правото на конкуренцията на Съюза по смисъла на решения Albany (EU:C:1999:430), Brentjens’ (C‑115/97—C‑117/97, EU:C:1999:434), Drijvende Bokken (C‑219/97, EU:C:1999:437) и Van der Woude (C‑222/98, EU:C:2000:475). Според Rechtbank Den Haag предвиденото в тази разпоредба възнаграждение трябва, първо, да бъде установено вследствие на диалог между социалните партньори и да бъде договорено под формата на колективно споразумение между организациите на работодателите и организациите на работниците и служителите, и второ, да допринася непосредствено за подобряване на условията на заетост и труд на работниците и служителите. В случая разглежданата разпоредба не допринася непосредствено за подобряване на условията на заетост и труд на работниците и служителите. Поради това Rechtbank Den Haag отхвърля исканията на FNV, без дори да провери дали е изпълнено първото изведено в тази съдебна практика условие, свързано с необходимостта по естеството си съответната клауза да бъде резултат от диалог между социалните партньори.

14

FNV обжалва това съдебно решение пред Gerechtshof te ‘s‑Gravenhage (Апелативен съд, Хага), като излага едно-единствено основание, свързано с въпроса дали забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС на ограничаващите конкуренцията споразумения се прилага за разпоредба от колективен трудов договор, предвиждаща минимални възнаграждения за доставчиците на услуги на свободна практика, които извършват за съответния работодател същата работа като назначените от него по трудово правоотношение работници и служители.

15

В рамките на производството по обжалване, като приема временно, че заместниците на свободна практика „имат свое предприятие“, тъй като доходите им зависят от ангажиментите, които самостоятелно си осигуряват на пазара на заместниците, тъй като се конкурират с други заместници и инвестират в музикални инструменти, посочената юрисдикция все пак отбелязва, че начинът, по който трябва да се разреши спорът в главното производство, не следва ясно от Договора или от практиката на Съда.

16

При тези обстоятелства Gerechtshof te ‘s‑Gravenhage решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

17

В самото начало следва да се провери дали е от компетентността на Съда да отговори на поставените въпроси. Всъщност, както отбелязва Gerechtshof te ‘s‑Gravenhage в акта за преюдициално запитване, разглежданото в главното производство споразумение се отнася до чисто вътрешно положение и не поражда последици за вътреобщностната търговия. Следователно член 101 ДФЕС не се прилага за спора в главното производство.

18

В това отношение следва да се констатира, че Съдът многократно е постановявал, че е компетентен да се произнася по преюдициални запитвания относно разпоредби на правото на Съюза в случаи, в които фактите по главното производство не попадат пряко в приложното поле на правото на Съюза, стига въпросните разпоредби да са станали приложими по силата на националното право, в което възприетите за чисто вътрешни положения разрешения са в съответствие с тези в правото на Съюза. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика в подобни случаи е налице несъмнен интерес на Европейския съюз от еднакво тълкуване на възприетите въз основа на правото на Съюза разпоредби или понятия, независимо от изискванията за прилагането им, за да се избегнат последващи различия в тълкуването (решение Allianz Hungária Biztosító и др., C‑32/11, EU:C:2013:160, т. 20).

19

Във връзка с настоящото преюдициално запитване следва да се отбележи, че член 6, параграф 1 от Mw възпроизвежда основния текст на член 101, параграф 1 ДФЕС. Освен това от акта за преюдициално запитване е видно, че изричната воля на нидерландския законодател е да хармонизира националното право на конкуренцията с това на Съюза, като предвижда, че посоченият член 6, параграф 1 от Mw следва да се тълкува в пълно съответствие с член 101, параграф 1 ДФЕС.

20

При тези обстоятелства се налага констатацията, че е от компетентността на Съда да отговори на поставените въпроси, макар член 101, параграф 1 ДФЕС да не урежда пряко разглежданото в главното производство положение.

21

С двата си въпроса, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредбата на колективен трудов договор, предвиждаща минимални възнаграждения за доставчиците на услуги на свободна практика, които членуват в една от договарящите организации на работници и служители и по силата на договор за предоставяне на услуги извършват за съответния работодател същата работа като назначените от него по трудово правоотношение работници и служители, се изключва от приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС.

22

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, макар на колективните споразумения, сключени между представителните организации на работодателите и на работниците, да са присъщи някои ограничаващи конкуренцията последици, постигането на преследваните с тези споразумения цели на социалната политика би било изложено на сериозен риск, ако при съвместното търсене на мерки за подобряване на условията на заетост и труд социалните партньори са задължени да прилагат член 101, параграф 1 ДФЕС (вж. решения Albany, EU:C:1999:430, т. 59, International Transport Workers’ Federation и Finnish Seamen’s Union, C‑438/05, EU:C:2007:772, т. 49 и 3F/Комисия, C‑319/07 P, EU:C:2009:435, т. 50).

23

Поради това Съдът е постановил, че споразуменията, сключени с такава цел в рамките на колективното договаряне между социалните партньори, трябва поради своето естество и цел да се смятат за изключени от приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС (вж. решения Albany, EU:C:1999:430, т. 60, Brentjens’, EU:C:1999:434, т. 57, Drijvende Bokken, EU:C:1999:437, т. 47, Павлов и др., C‑180/98—C‑184/98, EU:C:2000:428, т. 67, Van der Woude, EU:C:2000:475, т. 22 и AG2R Prévoyance, C‑437/09, EU:C:2011:112, т. 29).

24

В главното производство разглежданото споразумение е сключено между организация на работодатели и организации на работници и служители със смесен състав, които в съответствие с националното право са водили преговори не само от името на заместниците по трудов договор, но и на членуващите в тях заместници на свободна практика.

25

Поради това следва да се провери дали естеството и целта на такова споразумение позволяват подновяването му в рамките на посочените колективни преговори между социалните партньори и обосновават изключването му, в частта относно минималните възнаграждения за заместниците на свободна практика, от приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС.

26

Първо, що се отнася до естеството на посоченото споразумение, от констатациите на запитващата юрисдикция следва, че то е сключено под формата на колективен трудов договор. При все това споразумението, именно по отношение на разпоредбата на приложение 5 към него относно минималните възнаграждения, е резултат от преговори между организация на работодатели и организации на работници и служители, които представляват и интересите на заместниците на свободна практика, извършващи дейност за оркестрите по силата на договор за предоставяне на услуги.

27

В това отношение следва да се констатира обаче, че макар да извършват същата работа като работниците и служителите, доставчиците на услуги като разглежданите в главното производство заместници по принцип са „предприятия“ по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, тъй като предлагат услугите си срещу възнаграждение на даден пазар (решение Ordem dos Técnicos Oficiais de Contas, C‑1/12, EU:C:2013:127, т. 36 и 37) и осъществяват дейността си като независими от възложителите икономически оператори (вж. решение Confederación Española de Empresarios de Estaciones de Servicio, C‑217/05, EU:C:2006:784, т. 45).

28

От това следва, както отбелязват също генералният адвокат в точка 32 от заключението си и NMa в официалното си становище, че доколкото представителна организация на работници и служители води преговори от името и за сметка на членуващите в нея доставчици на услуги на свободна практика, тя всъщност действа не в качеството си на профсъюз и следователно на социален партньор, а като „сдружение на предприятия“.

29

Следва също да се добави, че макар Договорът да предвижда социален диалог, той все пак не предвижда разпоредба, която — както членове 153 ДФЕС и 155 ДФЕС или членове 1 и 4 от Споразумението за социалната политика (ОВ C 191, 1992 г., стр. 91) — насърчава доставчиците на услуги на свободна практика да провеждат такъв диалог с работодателите, за които извършват дейност по силата на договор за предоставяне на услуги, и следователно да сключват колективни споразумения с тези работодатели, за да подобрят условията си на труд и заетост (вж. по аналогия решение Павлов и др., EU:C:2000:428, т. 69).

30

При това положение се налага изводът, че разпоредба от колективен трудов договор като разглежданата в главното производство — доколкото е сключена от организация на работници и служители от името и за сметка на членуващите в нея доставчици на услуги на свободна практика — не е резултат от колективни преговори между социалните партньори и не би могло поради естеството си да бъде изключена от приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС.

31

Този извод обаче не възпрепятства възможността подобна разпоредба от колективен трудов договор също да бъде разглеждана като резултат от социален диалог, когато посочените доставчици на услуги, от чието име и за чиято сметка води преговори профсъюзът, всъщност са само фиктивно на свободна практика, тоест са в сходно положение с това на работниците и служителите.

32

Всъщност, както подчертават генералният адвокат в точка 51 от заключението си и FNV, нидерландското правителство и Европейската комисия в хода на съдебното заседание, в съвременната икономика невинаги е лесно да се установи качеството на предприятие на някои доставчици на услуги на свободна практика като разглежданите в главното производство заместници.

33

По отношение на спора в главното производство следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, от една страна, доставчик на услуги може да изгуби качеството си на независим икономически оператор, а оттам и на предприятие, когато не определя самостоятелно поведението си на пазара, а изцяло зависи от възложителя, тъй като не се излага на никакъв свързан с дейността на последния финансов или търговски риск и действа като лице със спомагателни функции, включено в предприятието на възложителя (вж. в този смисъл решение Confederación Española de Empresarios de Estaciones de Servicio, EU:C:2006:784, т. 43 и 44).

34

От друга страна, самото понятие „работник“ по смисъла на правото на Съюза следва да бъде определено съобразно обективни критерии, които характеризират трудовото правоотношение с оглед на правата и задълженията на съответните лица. В това отношение съгласно постоянната съдебна практика основната характеристика на посоченото правоотношение е обстоятелството, че през определен период от време дадено лице полага труд в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава възнаграждение (вж. решения N., C‑46/12, EU:C:2013:97, т. 40 и цитираната съдебна практика, и Haralambidis, C‑270/13, EU:C:2014:2185, т. 28).

35

С оглед на това Съдът вече е уточнил, че квалифицирането като „доставчик на услуги на свободна практика“ съгласно националното право не изключва възможността дадено лице да бъде квалифицирано като „работник“ по смисъла на правото на Съюза, ако е на свободна практика само фиктивно, като по този начин се прикрива реално трудово правоотношение (вж. в този смисъл решение Allonby, C‑256/01, EU:C:2004:18, т. 71).

36

Следователно качеството на „работник“ по смисъла на правото на Съюза не би могло да бъде засегнато от факта, че дадено лице е наето като доставчик на услуги на свободна практика съгласно националното право по данъчни, административни или бюрократични съображения, стига лицето да действа под ръководството на работодателя по-специално по отношение на свободата му да избира работното време, естеството на работата и мястото, на което тя се извършва (вж. решение Allonby, EU:C:2004:18, т. 72), то да не се излага на свързан с дейността на работодателя търговски риск (решение Agegate, C‑3/87, EU:C:1989:650, т. 36) и да бъде включено в предприятието на работодателя през срока на трудовото правоотношение, като образува с него един стопански субект (вж. решение Becu и др., C‑22/98, EU:C:1999:419, т. 26).

37

Ето защо с оглед на тези принципи, за да може разглежданите в главното производство заместници на свободна практика да бъдат квалифицирани не като „работници“ по смисъла на правота на Съюза, а като истински „предприятия“ по смисъла на това право, запитващата юрисдикция следва да установи, че извън правното естество на договора им за предоставяне на услуги, тези заместници не извършват работа при посочените в точки 33—36 от настоящото решение условия, и по-специално не се намират в отношение на подчинение със съответния оркестър през срока на договорното правоотношение, като поради това имат по-голяма самостоятелност и гъвкавост в сравнение с работниците, извършващи същата работа, по отношение на определянето на работното време, мястото на и начина за изпълнение на възложените задачи, а именно на репетициите и концертите.

38

Второ, що се отнася до целта на разглеждания в главното производство колективен трудов договор, следва да се констатира, че анализът с оглед на припомнената в точки 22 и 23 от настоящото решение съдебна практика е основателен по този въпрос единствено ако запитващата юрисдикция трябва да квалифицира разглежданите в главното производство заместници не като „предприятия“, а като лица, които само фиктивно са на свободна практика.

39

С оглед на това следва да се отбележи, че режимът на минималните възнаграждения, установен с разпоредбата на приложение 5 към колективния трудов договор, допринася непосредствено за подобряване на условията на заетост и труд на посочените заместници, квалифицирани като лица, които само фиктивно са на свободна практика.

40

Всъщност подобен режим не само гарантира на тези доставчици на услуги по-високо основно възнаграждение в сравнение с това, което биха получили при липса на посочената разпоредба, но и позволява също, както констатира запитващата юрисдикция, да се правят вноски по пенсионноосигурителна схема, които съответстват на тези по предвидената за работниците пенсионноосигурителна схема, като по този начин на доставчиците се гарантират необходимите средства, за да могат в бъдеще да получават съответната пенсия.

41

Следователно разпоредбата на колективен трудов договор, установяваща минимални възнаграждения за доставчиците на услуги, които само фиктивно са на свободна практика, не би могла поради естеството и целта си да попада в приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС.

42

Ето защо с оглед на тези съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредба на колективен трудов договор като разглежданата в главното производство, предвиждаща минимални възнаграждения за доставчиците на услуги на свободна практика, които членуват в една от договарящите организации на работници и служители и по силата на договор за предоставяне на услуги извършват за съответния работодател същата работа като назначените от него по трудово правоотношение работници и служители, се изключва от приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС единствено ако тези доставчици на услуги само фиктивно са на свободна практика, тоест са в сходно положение с това на посочените работници и служители. Тази преценка е от компетентността на запитващата юрисдикция.

43

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:

Правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредба на колективен трудов договор като разглежданата в главното производство, предвиждаща минимални възнаграждения за доставчиците на услуги на свободна практика, които членуват в една от договарящите организации на работници и служители и по силата на договор за предоставяне на услуги извършват за съответния работодател същата работа като назначените от него по трудово правоотношение работници и служители, се изключва от приложното поле на член 101, параграф 1 ДФЕС единствено ако тези доставчици на услуги само фиктивно са на свободна практика, тоест са в сходно положение с това на посочените работници и служители. Тази преценка е от компетентността на запитващата юрисдикция.