ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-Н P. MENGOZZI
представено на 27 януари 2011 година(1)
Дело C‑401/09 P
Evropaïki Dynamiki – Proigmena Systimata Tilepikoinonion Pliroforikis kai Tilematikis AE
срещу
Европейска централна банка
„Обжалване — Обществени поръчки за услуги — Европейска централна банка — Групиране — Процесуална легитимация на отделните членове на един консорциум — Съдебен контрол върху прилагането на националното право от страна на органи на Съюза“
1. С настоящата жалба дружеството Evropaïki Dynamiki (наричано по-нататък и „жалбоподателят“) иска отмяна на определението на Първоинстанционния съд (понастоящем Общият съд) от 2 юли 2009 г. по дело Evropaïki Dynamiki/ЕЦБ, Т‑279/06(2). Това определение отхвърля като отчасти явно недопустима и отчасти явно неоснователна жалбата, подадена от жалбоподателя срещу писмото на Европейската централна банка (ЕЦБ) от 31 юли 2006 г., с което той е информиран за изключването му от по-нататъшния ход на процедура за възлагане на обществена поръчка за извършване на информационни услуги.
I – Правна уредба
A – Правото на Съюза
1. Правен режим на обществените поръчки на ЕЦБ
2. Към момента на настъпване на фактите oбществените поръчки на ЕЦБ се уреждат от административно циркулярно писмо № 8/2003 от 16 септември 2003 г. Не са пряко приложими нито директивите в областта на обществените поръчки, адресирани с оглед на самото им естество към държавите членки, нито приложимите към институциите норми, които се съдържат по-конкретно във Финансовия регламент(3) и в Регламента за неговото изпълнение(4).
3. Разпоредбите на административно циркулярно писмо № 8/2003 нямат пряко отношение към настоящата жалба — поради това само ще ги припомня, доколкото е необходимо по-нататък в заключението.
2. Процедурният правилник на Общия съд
4. Член 114, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд предвижда:
„Когато някоя от страните моли Общия съд да се произнесе по възражение за недопустимост, неподсъдност или искане в хода на производството, които не засягат съществото на спора, тя представя отделна молба.
Молбата съдържа изложение на фактическите и правните основания, на които се основава, исканията, както и приложените в тяхна подкрепа доказателства“.
Б – Германското право
5. Както ще стане ясно от изложението на фактическата обстановка по това дело, разрешаването на настоящия правен спор отчасти зависи от прилагането на определени норми на националното право, приложими към договора, който ЕЦБ има намерение да сключи с избрания оферент. Става въпрос по-специално за Законa от 7 август 1972 г. за предоставяне на работна ръка (Arbeitnehmerüberlassungsgesetz, наричан по-нататък и „AÜG“).
6. Член 1 от AÜG предвижда по-конкретно следното:
„1. Работодателите, които имат намерение да предоставят с търговска цел работна ръка […] на трети лица […] за изпълнение на определена работа, трябва да притежават разрешение.
[…]“.
II – Обстоятелства в основата на спора
7. На 19 юли 2005 г. ЕЦБ публикува обява(5) за процедура на договаряне за „предоставяне на консултантски и компютърни услуги“(6).
8. В точка III.1.3 от оригиналната версия на обявата се изключва възможността за участие в процедурата на групи предприятия и на консорциуми. На 11 август 2005 г. обаче е публикувана поправка(7), с която въпросната точка се изменя, като се приема участието както на консорциуми, така и на временни групи.
9. Жалбоподателят участва в процедурата като част от консорциума E2Bank, състоящ се от него самия и от италианското дружество Engineering Ingegneria Informatica SpA.
10. В документите, изпратени от ЕЦБ до участниците, и по-специално в поканата за представяне на оферти и в съответните приложения към нея, се посочва, наред с останалото, и задължението всички оференти да притежават предвиденото в член 1 от AÜG разрешение (наричано по-нататък и „разрешението“). Това разрешение обаче било необходимо едва при подписване на евентуалния договор, поради което офертата на консорциума E2Bank е приета за пълна и редовна, доколкото, макар двете съставящи го дружества да не притежавали въпросния документ, те поели ангажимент да го получат своевременно.
11. Консорциумът E2Bank преминава първия етап от тръжната процедура и е включен в „shortlist“ на най-добрите оференти. След това обаче офертата му е класирана на четвърто място и поради това изключена от последния етап на подбора, запазен за тримата най-добри оференти. Жалбоподателят е уведомен за този факт със записка от 31 юли 2006 г., която той обжалва пред Общия съд.
III – Жалбата пред Общия съд и обжалваното решение
12. В жалбата, подадена до Общия съд от жалбоподателя, действащ от името на консорциума E2Bank, се посочват осем правни основания.
13. Преди обаче да разгледа изложените от жалбоподателя правни основания, Общият съд отхвърля повдигнатото от ЕЦБ възражение за недопустимост, основаващо се на твърдението за липса на правен интерес на жалбоподателя, тъй като той не притежавал разрешение да предоставя временна работа и по собствените му думи никога не би могъл да получи такова. Общият съд отбелязва, че едно от правните основания, изложени от жалбоподателя, се отнася именно за задължението за притежаване на посоченото по-горе разрешение: следователно жалбата трябвало да се приеме за допустима, доколкото е насочена именно към премахване на изискването за разрешение.
14. По-нататък Общият съд пристъпва към разглеждане на правните основания на жалбата, започвайки с последното от тях — изведено от твърдяната незаконосъобразност на клаузата относно задължението за притежаване на разрешение. В жалбата си до Общия съд, в допълнение към твърдението за незаконосъобразност на изискването, жалбоподателят заявява, че в хода на процедурата е открил, че няма да може да получи разрешението, тъй като в случая на предприятия, установени в чужбина, германските органи издават разрешение само на предприятията, които вече притежават такова в своята държава по произход, а правото на държавата членка по установяване на жалбоподателя (Гърция) предоставя въпросното разрешение само на предприятия, които се занимават изключително с предоставяне на временна работа. Тъй като основната дейност на жалбоподателя не била да предоставя временна работа, той никога не би могъл да получи разрешението в Гърция, а следователно и в Германия.
15. При разглеждане на правното основание, след като припомня, че в тръжната документация ясно е посочено, че към договора ще се прилага германското право — което не е оспорено от жалбоподателя, — Общият съд приема за правилно тълкуването на националното право от ЕЦБ, имайки предвид, че германското право действително налага притежаване на разрешение за осъществяване на дейностите, посочени в обявата за обществена поръчка. Относно проблемите, произтичащи от факта, че жалбоподателят е установен в Гърция и следователно не би могъл да получи разрешение от страна на германските органи, Общият съд отбелязва, че една жалба за отмяна по член 230 ЕО не е рамката, в която може да бъде разглеждан евентуалният дискриминационен или, в по-общ план, несъвместим с правото на Съюза характер на дадена национална норма.
16. След като отхвърля по този начин осмото правно основание, Общият съд отбелязва, че жалбоподателят — както сам признава — не би могъл да получи разрешение за предоставяне на временни работници. Следователно след установяване законосъобразността на съответната клауза разглеждането на останалите седем правни основания ставало излишно, тъй като във всички случаи те пак не биха могли да доведат до възлагане на обществената поръчка в полза на жалбоподателя поради липса на посоченото по-горе разрешение. В резултат на това Общият съд отхвърля първите седем правни основания като явно недопустими, поради което жалбата е отхвърлена в нейната цялост.
IV – Производство пред Съда и искания на страните
17. Настоящата жалба е подадена в секретариата на 3 октомври 2009 г. С нея жалбоподателят, действащ от името на консорциума E2Bank, иска от Съда:
– да отмени обжалваното определение,
– да отмени актовете, с които ЕЦБ изключва жалбоподателя от процедурата и възлага обществената поръчка на друг оферент,
– да осъди ЕЦБ да заплати съдебните разноски, включително тези в първoинстанционното производство.
18. От своя страна ЕЦБ иска от Съда:
– да отхвърли жалбата,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
V – По допустимостта на жалбата
19. ЕЦБ повдига възражение за недопустимост на жалбата: по очевидни причини това възражение ще бъде първият обект на разглеждане от моя страна.
A – Доводи на страните
20. ЕЦБ поддържа, че пълномощното за подаване на жалбата, дадено на жалбоподателя от другото дружество, член на консорциума E2Bank, и представено заедно с първоинстанционната жалба, се отнася само за производството пред Общия съд и поради това не следва да се счита приложимо в производството пред Съда. Следователно жалбоподателят нямал право да подаде жалба от името на консорциума.
21. Освен това според ЕЦБ отделните членове на група предприятия нямат самостоятелно право да обжалват решенията, които се отнасят до групата като цяло — следователно Evropaïki Dynamiki не било легитимирано да внесе жалбата на индивидуално основание, като обикновен член на консорциума.
22. Следователно жалбата като цяло трябвало да се приеме за недопустима.
23. В писмената си реплика жалбоподателят оспорва и двата аспекта на възражението за недопустимост, направено от ЕЦБ.
24. От една страна, даденото на жалбоподателя пълномощно по никакъв начин не можело да се ограничи само до производството пред Общия съд, а включвало и евентуалното производство на втора инстанция.
25. От друга страна, отделните участници в консорциума имали самостоятелно право да обжалват актовете, които накърняват интересите на самия консорциум. Жалбоподателят подчертава освен това, че консорциумът E2Bank не притежавал юридическа правосубектност — жалбоподателят изпълнявал ролята на основен партньор в рамките на консорциума, докато другото участващо в него дружество било в изцяло подчинено положение, сравнимо с това на подизпълнител.
Б – Преценка
26. Според мен направеното от ЕЦБ възражение за недопустимост не следва да бъде уважено. По-долу ще изложа причините за моето становище, разглеждайки поотделно тълкуването на пълномощното и правото на обжалване на отделните членове на група предприятия.
1. Тълкуване на пълномощното, дадено на жалбоподателя
27. На първо място, самата формулировка на пълномощното, дадено на жалбоподателя на 11 септември 2006 г., не изключва по категоричен начин възможността то да важи не само в производството пред Общия съд, но и в евентуалната фаза на обжалване пред Съда.
28. Вярно е, че в първата част на пълномощното дружество Evropaïki Dynamiki е упълномощено да „предприема всички необходими правни действия, от свое име или от името на консорциума E2Bank, чрез адвокати по свой избор, пред Първоинстанционния съд“. Веднага след това обаче се уточнява, че „настоящото пълномощно […] остава в сила докато е необходимо за приключване на всички правни действия, както са предвидени в приложимите норми“.
29. Несъмнено горепосочената формулировка е по-скоро неудачна. Все пак наличието на заключителната клауза, в която се посочва приключването на всички правни действия, не позволява безусловно да се изключи валидността на пълномощното и в производството по обжалване пред Съда. От гледната точка на участник в процедура за възлагане на обществена поръчка, който решава да подаде жалба, посочването на Общия съд може да се тълкува и като общо и почти излишно указание, отнасящо се до съдебния орган, пред който е подадена жалбата при започването на производство, което може да доведе до решение на Съда в случай на обжалване. От тази гледна точка заключителната клауза може да се тълкува като потвърждение за валидността на пълномощното и за двете съдебни инстанции.
30. Поради това считам, че даденото на жалбоподателя пълномощно да действа от името на консорциума E2Bank може да се приеме за валидно и в производството по обжалване пред Съда.
2. По правото на членовете на група предприятия да обжалват самостоятелно
31. В случай че Съдът не възприеме широкото тълкуване на пълномощното, което развих в предходните точки, и във всички случаи по съображения за изчерпателност, пристъпвам към разглеждане на въпроса дали членовете на група предприятия могат по принцип самостоятелно да обжалват акт, адресиран към групата.
32. Този въпрос съвсем не е нов, но по него Съдът все още не е имал възможност да се произнесе при обстоятелства, подобни на тези в конкретния случай. Действително досега съдебните решения се занимаваха с проблема за съвместимостта на националните норми в тази област с Директива 89/665 (така наречената „Директива за жалбите“)(8).
33. В този контекст Съдът е приел за съвместими с общностното право както национална правна норма, която допуска единствено жалба, подадена от всички членове на временно съвместно сдружение(9), така и правна норма, която, напротив, допуска и жалба от страна на отделно асоциирано предприятие(10), тъй като Директива 89/665 се ограничава до установяването на „минималните условия, на които трябва да отговарят производствата по обжалване, въведени в националните правни системи, за да се гарантира спазването на изискванията на общностното право в областта на обществените поръчки“(11).
34. За сметка на това по отношение на обезщетенията за вреди и загуби правото на отделните предприятия, съставляващи временно съвместно сдружение, да подадат индивидуално жалба, се счита за наложено от правото на Съюза(12).
35. Сама по себе си Директива 89/665 не е приложима към възлаганите от институциите или от ЕЦБ обществени поръчки, тъй като става дума за документ с адресат държавите членки. Прилагана за конкретна област обаче, Директивата е израз на правото на ефективна съдебна защита, което представлява основен принцип на правото на Съюза(13). Както е известно, този принцип е прогласен понастоящем и в член 47 от Хартата на основните права, която съгласно член 6 ДЕС има същата правна стойност като Договорите(14).
36. В това отношение следва да се отбележи, че Директива 89/665 като цяло се характеризира с ясна и очевидна позиция в полза на подаването на жалби. Тя посочва едно минимално равнище на съдебна защита, което следва да се признае, като позволява например на държавите членки да гарантират, както видяхме по-горе, правото на обжалване на по-широк кръг лица от предвидения в нея. Това впрочем е видно още при прочита на текста, който в член 1 предвижда, че възможността за обжалване трябва да бъде гарантирана „най-малко“ за лицата, засегнати от мярка с неблагоприятни последици(15).
37. В настоящия случай няма никакво съмнение, че адресат на обжалвания акт е консорциумът като цяло, също както и временните съвместни сдружения в решенията на Съда, посочени по-горе. По същия начин обаче няма никакво съмнение, че дружеството Evropaïki Dynamiki като член на този консорциум има практически интерес от отмяната на акт, който според него неправомерно е нанесъл вреда на консорциума, в който участва.
38. Все пак в отсъствието на изрично ограничение на правото на обжалване считам, че това право следва да се признае, освен на консорциума като такъв, и на отделните участващи в него предприятия. Ако законодателят в случай на поръчки, възлагани от институции на Съюза, бе решил да запази правото на обжалване само за консорциума в неговата цялост, той трябваше да направи това изрично. Тъй като случаят не е такъв, следва да се отдаде предимство на принципа, който насърчава подаването на жалби.
39. Впрочем в посоченото по-горе определение по дело Consorzio Elisoccorso San Raffaele Съдът подчертава, че национална правна норма, която разрешава индивидуалната жалба за отмяна на отделните членове на даден консорциум, далеч не противоречи на Директивата, а допринася за преследване на нейните цели(16).
40. Освен това не трябва да се пренебрегва фактът, че в разглеждания случай явно съществуват доказателства, че консорциумът не притежава правосубектност. При тези обстоятелства правото на членуващите в него дружества да подават индивидуална жалба би могло да бъде подсилено от „прозрачния“ характер на консорциума(17).
41. Според мен не трябва да бъде уважено възражението на ЕЦБ, според което да се признае правото на индивидуална жалба на членовете на консорциум би довело до неприемлив риск от противоречащи си съдебни решения. Всъщност от самото естество на всяко правно положение произтича рискът, че към него могат да се приложат няколко съдебни решения, включително и евентуално с различен смисъл. Освен това в духа на Директива 89/665 основната цел е във възможно най-голям брой случаи да се постигне отмяна на нередовните процедури — изглежда тази цел по принцип се обслужва по-добре чрез разширително, отколкото чрез ограничително тълкуване на правото на обжалване.
42. Според мен не може също така да се разчита на факта, че евентуални участници в консорциума биха могли вече да нямат интерес от обжалването, поради което уважаването на индивидуалната жалба на дадено предприятие може да доведе до процедура, която не отговаря (вече) на интересите на другите членове на консорциума. Подобно възражение вече е било отхвърлено от Съда(18), а и във всеки случай то може да се използва в противополoжен на посочения от ЕЦБ смисъл. Действително, ако несъгласието на отделен член на консорциум с подаването на жалба можеше да обвърже и всички останали членове, би се отворил път за възможни злоупотреби, тъй като спечелилият поръчката оферент винаги би могъл да възпрепятства подаването на жалби, като направи така, че поне един член на конкурентните консорциуми да няма вече интерес да подаде такава — например вследствие на предложен договор за работа като подизпълнител от страна на спечелилия участник в търга.
43. В заключение, дори ако пълномощното, дадено на Evropaïki Dynamiki от консорциума E2Bank, следва да се тълкува като валидно само в производството пред Общия съд, все пак би трябвало да се признае на жалбоподателя възможността самостоятелно да обжалва решение, отнасящо се до консорциума, в който участва.
44. Поради това жалбата трябва да се приеме за допустима.
VI – По основателността на жалбата
45. В подкрепа на жалбата си жалбоподателят сочи четири правни основания, изведени съответно от нарушение на член 114 от Процедурния правилник на Общия съд, от неправилно тълкуване на понятието „правен интерес“, от прилагането на германското законодателство в областта на временната работа и от нарушение на задължението за мотивиране. По-нататък ще се спра на правните основания в реда, който ми се струва най-подходящ за логично развиване на доводите ми: в частност, разглеждането на третото правно основание трябва да предхожда това на второто.
A – По първото правно основание, изведено от нарушение на член 114 от Процедурния правилник на Общия съд
1. Доводи на страните
46. С първото правно основание в жалбата Evropaïki Dynamiki твърди, че Общият съд е нарушил член 114 от своя процедурен правилник, като е приел за допустимо възражението за недопустимост на ЕЦБ, макар то да не е направено с отделна молба.
47. ЕЦБ счита правното основание за неоснователно, тъй като член 114 от Процедурния правилник на Общия съд изисква за възражение за недопустимост да се представя отделна молба само когато от Общия съд се иска отделно произнасяне по този аспект спрямо произнасянето по съществото на делото.
2. Преценка
48. Преди всичко възниква въпросът дали правното основание е допустимо. Действително то не цели да постигне изменение на диспозитива на обжалваното определение: всъщност на практика отхвърлянето на възражение за недопустимост, което е направил Общият съд, или обявяването му за недопустимо, което жалбоподателят поддържа, че е трябвало да се направи, водят до един и същи резултат.
49. В Решение по дело Франция/Comafrica и др. Съдът приема, че лице, чието възражение за недопустимост е отхвърлено от Общия съд, може да обжалва тази част от съдебното решение дори когато е спечелило делото по същество(19). В настоящия случай обаче изменението на определението в частта му, свързана с възражението за недопустимост, не се иска от страната, която го е подала (ЕЦБ), а от жалбоподателя, според когото възражението е трябвало да бъде обявено за недопустимо.
50. От гледна точка на жалбоподателя фактът, че едно възражение за недопустимост е обявено за недопустимо, според мен се равнява на неговото отхвърляне. Ако приемем, че в рамките на едно дело въпросът за допустимостта и този за основателността са предмет на две отделни решения, се вижда добре колко са различни настоящото положение и това по дело Франция/Comafrica и др., посочено в предходната точка. Докато всъщност в последното обжалването цели да постигне отхвърляне на решението относно допустимостта (жалба, обявена за недопустима, вместо да бъде отхвърлена по същество), в настоящия случай решението относно допустимостта остава все пак същото (възражение за недопустимост, отхвърлено като недопустимо, вместо като неоснователно). С други думи, евентуалното уважаване на въпросното правно основание не би могло да промени факта, че възражението за недопустимост ще бъде отхвърлено.
51. Следователно съм склонен да приема, че жалбоподателят няма интерес да изтъква първото от правните основания на жалбата си. Според мен по-специално в някои аспекти настоящото положение е подобно на положението, при което лице, спечелило дело по същество, оспорва факта, че първата инстанция е пропуснала да се произнесе по възражението му за недопустимост. Известно е, че в такива случаи практиката на Съда не признава наличието на правен интерес(20). Това е така, тъй като в действителност не е имало решение по допустимостта, което може да бъде отхвърлено. Наистина в настоящия случай е имало решение относно недопустимостта, но не се иска то да бъде отхвърлено. То може да бъде обжалвано единствено от страната, загубила делото по този аспект, а именно ЕЦБ.
52. Считам следователно, че първото правно основание трябва да се приеме за недопустимо.
53. Във всеки случай, независимо от неговата допустимост, правното основание е неоснователно. Всъщност следва да се отбележи, че член 114 от Процедурния правилник на Общия съд, както и член 91 от Процедурния правилник на Съда не налагат за всяко възражение за недопустимост да се представя отделна молба. Напротив, представянето на отделна молба е необходимо, както следва ясно от правната норма, единствено когато страната, която я представя, възнамерява да поиска от съда да се произнесе по допустимостта, „без да разглежда спора по същество“. Това впрочем е отразено в практиката както на Общия съд, така и на Съда, в която често пъти възраженията за недопустимост се съдържат в обичайните писмени защити и подлежат на разглеждане заедно с основателността на делата.
54. Следователно първото правно основание трябва да бъде отхвърлено.
Б – По третото правно основание, изведено от задължението за притежаване на разрешение за предоставяне на временна работа
1. Доводи на страните
55. В третото правно основание жалбоподателят поддържа, че Общият съд неправилно е потвърдил наложеното от ЕЦБ на съдоговорителите задължение да притежават или да се снабдят с предвиденото в германското право разрешение за предоставяне на временна работа. Жалбоподателят твърди, че в действителност германското законодателство не налага никакво формално изискване от този вид в случай като настоящия. Жалбоподателят вече е сключвал други договори със самата ЕЦБ, но никога преди това не му било налагано да се снабди с разрешение.
56. Същевременно ЕЦБ от своя страна поддържа, че част от услугите, които следва да бъдат предоставени в изпълнение на договора, недвусмислено попадат в приложното поле на AÜG, с произтичащото от това задължение за лицето, предоставящо временните работници, да притежава разрешение. Следователно в това отношение Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото.
2. Преценка
а) По допустимостта на правното основание
57. Въпреки че страните не са засегнали този аспект, преди всичко трябва да се постави въпросът дали правното основание, което по същество повтаря изтъкнатото пред Общия съд осмо правно основание, е допустимо.
58. Тук нямам предвид недопустимостта, която според защитата на ЕЦБ в първоинстанционното производство характеризира цялата жалба на жалбоподателя, поради това че той не притежава разрешението. Както стана ясно по-горе, това възражение правилно е отхвърлено от Общия съд.
59. Недопустимостта, която следва да се разгледа тук, се отнася конкретно до правното основание, изведено от задължението за притежаване на разрешение, и произтича от факта, че както е установено и не се оспорва от страните, жалбоподателят не е бил изключен от участие в процедурата поради липсата на разрешение. Както стана ясно, предвид фактическите обстоятелства в основата на спора в действителност консорциумът, в който участва Evropaïki Dynamiki, изобщо не е бил изключен от процедурата, поради това че не отговаря на изискванията, тъй като притежаването на разрешението е необходимо едва в момента на евентуално подписване на договора с ЕЦБ. Напротив, получило се е така, че след първия етап от подбора на кандидатите, до който жалбоподателят е допуснат, неговата оферта не е счетена за една от трите най-добри оферти, допуснати до последния етап на подбора.
60. При това положение Общият съд е могъл да приеме, че тъй като клаузите в обявата за обществена поръчка, налагащи притежаването на разрешение, на практика не са имали никакви практически отрицателни последици за жалбоподателя, той не е имал никакъв интерес да ги обжалва. В това отношение трябва да се припомни, че според установената съдебна практика Съдът на Съюза може и служебно да проверява наличието на правен интерес(21).
61. Въпреки това считам, че с оглед на обстоятелствата по случая изборът на Общия съд да разгледа по същество правното основание е правилен. Всъщност трябва да се отбележи, че евентуалното обявяване за недопустимо на осмото правно основание на подадената пред Общия съд жалба би довело във всеки случай до обявяване на първите седем правни основания за недопустими, тъй като в жалбата си жалбоподателят е посочил, че не би могъл да получи разрешение за предоставяне на временна работа. С други думи, би се създало парадоксалното положение, при което някои правни основания (първите седем) да бъдат обявени за недопустими поради липса на изискване, чиято задължителност — предмет на осмото правно основание — не може да бъде оспорена, защото по-конкретно то не е причинило никакви отрицателни последици на жалбоподателя.
62. Макар консорциумът, в който участва Evropaïki Dynamiki, да не е изключен поради неспазване на задължението да получи разрешение, Общият съд правилно е разгледал по същество осмото правно основание. Впрочем относително често се среща случаят, при който Съдът на Съюза, вместо да се спира на допустимостта, веднага отхвърля по същество дадено правно основание(22).
б) По същество
63. Въпреки че въпросът не е бил обсъждан изрично и задълбочено от страните, разглеждането на третото правно основание налага да се изложат някои разсъждения по отношение на вида контрол, който Съдът може да упражнява по принцип върху прилагането на националноправни норми от страна на органите на Съюза. В действителност, както стана ясно, същността на настоящото правно основание се състои в едно противоречие във връзка с тълкуването на германското законодателство относно предоставянето на временна работа.
i) Общи съображения относно националното право пред Съда на Съюза
64. Възлаганите от органите на Съюза обществени поръчки безспорно попадат сред областите, в които е по-лесно да се наблюдава смесване между правото на Съюза и националните законодателства. Всъщност поначало в обявените от институциите тръжни процедури често се предвиждат клаузи за зачитане на националната правна уредба на държавата, в която трябва да бъдат осъществени дейностите, предмет на поръчката(23). Впрочем, доколкото разпоредбите на Договорите или на приложените към тях протоколи не предвиждат изключения или специални правила, не е ясно как органите на Съюза биха могли да заобиколят прилагането на действащите норми там, където те осъществяват дейност. Може да се отбележи също, че Регламентът за изпълнение (който, следва да се напомни, е неприложим в настоящия случай), изменен с Регламент № 478/2007(24), предвижда в член 130, параграф 4, буква в), че „когато институциите са възлагащи органи, правото на Общността е приложимото към договора право, допълнено при необходимост от национално право, посочено в договора“(25).
65. Договорът, който спечелилият поръчката оферент би сключил с ЕЦБ в разглеждания тук случай, включва два вида ясно разграничими дейности. Едната от тях е класическо предоставяне на консултантски и компютърни услуги, а другата се отнася до предоставяне на персонал, който да е на разположение на ЕЦБ в съответствие с нейните специфични потребности във всеки конкретен случай, за изпълнение на определена работа в мястото на седалището ѝ. Необходимостта да се притежава предвиденото от AÜG разрешение е свързана, естествено, с този втори вид дейност.
66. Следователно разглеждането на правното основание задължава Съда на Съюза в известна степен да тълкува национално право, в случая германското. И няма никакво съмнение, че подобна ситуация е доста деликатна. Всъщност от самото начало Съдът ясно е заявил, че задачата му е да тълкува общностното, а не националното право(26). Освен това Статутът на Съда изрично предвижда в член 58, че производството по обжалване на решенията на Общия съд пред Съда може да се отнася, освен за нарушенията на изискванията за компетентност и процесуалните нарушения, и за „нарушението на правото на Съюза от страна на Общия съд“. От друга страна обаче, самият факт, че процедура за обществена поръчка, възложена от институция, може да включва препратки към националното право, води неизбежно до това, че юрисдикциите на Съюза влизат „в контакт“ с него. Освен това тук става въпрос за ситуация, при която съдът на Съюза трябва не да прилага националното право, а само да провери тълкуването, което му е дал орган на Съюза, на етап (този на административната процедура за възлагане), когато националните юрисдикции нямат възможност да се намесят. Каква позиция трябва да се заеме в такива случаи(27)?
67. Възможно разрешение на проблема е това, което се съдържа в съдебната практика на Общия съд, отразена в известна степен и в обжалваното решение, според която контролът на юрисдикциите на Съюза не се отнася за тълкуването и прилагането на националното право като такова, а се свежда до проверка на факта дали съответната институция не е допуснала съществени и явни грешки в тълкуването на националните разпоредби, чието спазване е необходимо за изпълнение на поръчката(28). Тази съдебна практика обаче не ми изглежда напълно убедителна, тъй като може поне отчасти да освободи от съдебен контрол някои части от административната практика на общностните институции.
68. Впрочем следва да се отбележи, че по принцип от Съда на Съюза често се иска да тълкува националното право на държава членка.
69. На първо място, това очевидно става в случай на искове за установяване на неизпълнение на задължения, които съдържат преценка за евентуално нарушение на правото на Съюза от страна на национална правна норма. Следователно в такива случаи националната правна норма явно следва да бъде преценена и тълкувана.
70. На второ място, член 272 ДФЕС, който съответства на предишния член 238 ЕО, определя компетентността на Съда да се произнася „по силата на арбитражна клауза, съдържаща се в публичноправен или частноправен договор, сключен от Съюза или от негово име“. В такива случаи е напълно нормално съдът на Съюза да тълкува приложимото национално право, като евентуално отчита и свързаната с него национална съдебна практика(29).
71. В конкретния случай предмет на съдебен контрол е акт, приет от орган на Съюза. В този контекст считам, че и при цялата предпазливост по случая съдът на Съюза не може да се отклони от задължението да разгледа всички подлежащи на съдебен контрол административни актове, включително онази част от тях, където се прави преценка на националното право.
72. В частност, струва ми се ограничаващо да се приеме, че направеното от институциите тълкуване на националното право може да бъде контролирано от съда на Съюза, за да се провери само за евентуално наличие на изопачаване или явна грешка. По мое мнение, ако дадена институция „инкорпорира“ националното право в свой юридически акт, въпросното национално право става част от правната рамка, която Съдът на Съюза следва да има предвид при преценката си.
73. Това не променя принципа, според който естествен тълкувател на националното право очевидно е националната юрисдикция. Този тип „инкорпориране“ на националното право в правото на Съюза, който изложих в предходната точка, минава през включването му в акт на институция или на друг орган на Съюза и следователно важи само за конкретния случай, без каквото и да било евентуално разширяване. Освен това, както вече отбелязах, предмет на съдебния контрол на Съда на Съюза тук не е националното право като такова, а само един юридически акт на орган на Съюза, който включва в себе си преценка/тълкуване на националното право.
74. По-нататък, в своето тълкуване и прилагане на националното право съдът на Съюза винаги трябва да отчита начина, по който това право се тълкува и прилага от юрисдикциите на държавата членка, негов автор(30).
75. Недопускането на контрол върху тълкуването на националното право, което дават органите на Съюза, според мен би застрашило и правото на ефективна съдебна защита, което представлява основен принцип на правото на Съюза, прогласен понастоящем и от Хартата на основните права(31).
76. Следователно Общият съд е действал правилно, като е разгледал подробно приложеното от ЕЦБ германско законодателство, вземайки същевременно предвид националната съдебна практика в тази област.
ii) По даденото от Общия съд тълкуване на германското право
77. В конкретния случай считам, че направеното от Общия съд тълкуване на германското законодателство е убедително и доводите, използвани срещу него от жалбоподателя, не могат да бъдат уважени.
78. Противно на поддържаното от жалбоподателя, германското законодателство в областта на предоставянето на работна ръка, в съответствие с тълкуването му от националната съдебна практика, налага притежаването на разрешение както на лицата, за които предоставянето на работна ръка не е основна дейност(32), така и на лицата, установени в чужбина, които предоставят работна ръка в Германия, тъй като в националната правна уредба не е предвидено никакво изключение в това отношение. Не може да не отбележим, че това е в съответствие с факта, че Съдът е приел, с оглед на деликатния характер на темата за предоставянето на работна ръка, че държавите членки могат да подчинят упражняването на тази дейност на тяхна територия на притежаването на специално национално разрешение(33).
79. Ако впрочем жалбоподателят бе доказал, че отговаря на изискванията за предоставяне на работна ръка съгласно правната уредба на друга държава членка, и по-специално на държавата си по установяване (би могло да става дума за специално разрешение или за разрешение, имплицитно признато на всички икономически оператори в държавата), и същевременно бе поддържал, че тези изисквания са равностойни на изискванията, наложени в германското законодателство, по смисъла на посочената в предходната точка практика на Съда, ЕЦБ би могла евентуално да си постави въпроса дали неговата оферта, дори при липсата на предвиденото в германското право разрешение, е допустима или не. Жалбоподателят обаче е предоставил само общи сведения и всъщност отрича да притежава и предвиденото в гръцкото право разрешение.
80. От друга страна, дори да се приеме, че са налице съмнения относно тълкуването на германското законодателство, във всеки случай изборът на ЕЦБ да изисква притежаването на разрешение не следва да бъде критикуван. Всъщност, ако съществува дори само възможност администрацията на съответната държава членка да разгледа дейността, която следва да бъде извършена, като изискваща разрешение, поведението на институцията на Съюза, която налага на оферентите в съответната процедура за възлагане на обществена поръчка да го притежават, според мен е разумно и напълно съвместимо с принципа на добра администрация.
81. Накрая, ще отбележа, че както Общият съд правилно е посочил в обжалваното определение, фактът, че на жалбоподателя вече са възлагани обществени поръчки в Германия, без да се е налагало някога да се снабдява с разрешение, е напълно ирелевантен. От една страна, както стана ясно, разрешението е необходимо само за предоставяне на работна ръка, а не просто за предоставяне на услуги, което несъмнено е най-разпространената дейност на едно предприятие, каквото е жалбоподателят. На второ място, фактът, че в някои предишни случаи възлагането на поръчки може евентуално да е ставало при неспазване на закона, със сигурност не освобождава ЕЦБ от спазването му.
82. Поради това считам — с което ще приключа тази част от моите разсъждения, — че и третото правно основание на жалбоподателя следва да бъде отхвърлено.
В – По второто правно основание, изведено от наличието на правен интерес на жалбоподателя дори след отхвърляне на осмото правно основание от страна на Общия съд
1. Доводи на страните
83. С второто правно основание жалбоподателят твърди, че Общият съд е трябвало да разгледа първите седем правни основания в жалбата дори след отхвърляне на осмото и не е трябвало да приема, че липсва правен интерес. Практиката на Съда показвала всъщност, че понятието „правен интерес“ следва да се тълкува широко. Самата Директива за жалбите потвърждавала такъв подход.
84. Жалбоподателят поддържа освен това(34), че дори да се предположи, че осмото правно основание бъде отхвърлено и следователно се потвърди законосъобразността на изискването за разрешение, самото разрешение е могло да бъде получено не от жалбоподателя, а от някое негово дъщерно дружество, установено в Германия.
85. ЕЦБ от своя страна изтъква точността на обосновката на Общия съд. Както анализът на правната уредба, така и този на съдебната практика показвали, че в случай като настоящия жалбоподателят вече е нямал правен интерес след отхвърляне на осмото правно основание на жалбата, тъй като самият той е признал, че не притежава и не е в състояние да получи изискваното разрешение.
2. Преценка
86. Бих искал веднага да отбележа, че според мен Общият съд правилно е преценил, че ако осмото правно основание бъде отхвърлено, вече не е необходимо да се отговаря на първите седем. Както всъщност се отбелязва в обжалваното определение, съдебната практика е постоянна в това отношение. След като осмото правно основание е отхвърлено и следователно е потвърдено задължението за притежаване на разрешение, за да се сключи договорът, жалбоподателят не е имал повече възможност да удовлетвори претенциите си чрез жалбата си по съдебен ред(35).
87. Бихме могли обаче да се запитаме дали в случай като настоящия не би било правилно да се говори по-скоро за неотносимия характер на първите седем правни основания, отколкото за недопустимост поради липса на правен интерес. Всъщност по принцип съгласно съдебната практика е неотносимо правно основание, което, дори и да бъде уважено, не би могло да породи търсения от жалбоподателя резултат. Неотносимият характер на дадено правно основание е независим от неговата допустимост(36).
88. Въпреки това считам, че квалифицирането на първите седем правни основания като недопустими е за предпочитане пред определянето им като неотносими. Всъщност по принцип неотносимият характер на едно правно основание е резултат от неговата негодност да промени обжалвания акт. Типичен пример за неотносимо правно основание е това, което критикува определен аспект на даден акт, например част от мотивите, в случаи, когато актът може легитимно да се основе и само на други аспекти, например друга част от мотивите. В нашия случай обаче, ако бъдат уважени, първите седем правни основания биха могли да доведат и до отмяна на акта и неговата замяна с акт с различно съдържание: при всички случаи обаче липсата на разрешение би имала за последица това, че жалбоподателят в никакъв случай не би могъл да получи обществената поръчка. С други думи, безполезността на разглеждането на първите седем правни основания произтича не от самото им естество, а от специфичното индивидуално положение на жалбоподателя.
89. От друга страна, дори ако първите седем правни основания е трябвало да бъдат квалифицирани като неотносими вместо като недопустими, все пак би следвало второто правно основание в жалбата да бъде отхвърлено. Всъщност трябва да се припомни, че според съдебната практика, „ако от мотивите на решение на Общия съд е видно нарушение на общностното право, но неговият диспозитив изглежда обоснован с други правни съображения, жалбата следва да бъде отхвърлена“(37). С други думи, дори ако първите седем правни основания е трябвало да бъдат обявени за неотносими, Съдът би могъл само да замени мотивите.
90. Не могат да се приемат доводите на жалбоподателя, според които той запазвал интереса си във връзка с първите седем правни основания, тъй като е могъл все пак да получи предвиденото разрешение, като евентуално учреди дъщерно дружество на германска територия.
91. В този контекст е необходимо да се отбележи, че в жалбата си пред Общия съд жалбоподателят ясно e описал положение на абсолютна невъзможност да получи разрешението. Никъде в жалбата жалбоподателят не е посочил, че би могъл все пак да получи въпросния документ или че другото участващо в консорциума дружество би могло да направи това. Тъкмо обратното, в жалбата се посочва, че разрешението не би могло да бъде получено. Общият съд не може да бъде упрекнат, че е разгледал правно основание във вида, представен от жалбоподавателя, който e длъжен да изложи доводите си надлежно и правилно.
92. При това положение и второто правното основание следва да се отхвърли.
Г – По четвъртото правно основание, изведено от нарушение на задължението за мотивиране
93. Четвъртото правно основание на жалбоподателя е озаглавено „Неспазване на разпоредбите, свързани със задължението на възлагащия орган за мотивиране (член 253 ЕО, член 12, параграф 1 от Директива 92/50, член 100, параграф 2 от Финансовия регламент, член 149, параграф 2 от Регламента за изпълнение)“. В него жалбоподателят изтъква, че в разглеждания случай Общият съд не е приложил правилно правните норми относно задължението за мотивиране на актовете на Съюза, по-специално с оглед на факта, че ЕЦБ не е предоставила на жалбоподателя достатъчна информация относно решението да не приеме неговата оферта като най-добра.
94. Според мен правното основание, изложено много накратко от жалбоподателя, трябва да се счита за недопустимо.
95. На първо място, не е ясно коя част от обжалваното определение се критикува. Както вече видяхме, Общият съд е разгледал само правното основание, изведено от задължението да се получи от германските органи разрешение за предоставяне на работна ръка, като следователно е приел за недопустими останалите правни основания. Въпросът за достатъчния или недостатъчния характер на информацията, предоставена от ЕЦБ на жалбоподателя, не е бил — и то съвсем правилно — разглеждан от Общия съд.
96. На второ място, правното основание е изложено толкова накратко и объркано, като освен това се посочват редица правни норми, явно неприложими в конкретния случай, че според мен то не достига минималния праг, позволяващ на Съда да го разбере и да се произнесе по него. Следва по-специално да се припомни, че според съдебната практика само абстрактното съобщаване на правното основание, неподкрепено с никакви по-конкретни данни, не е достатъчно, за да се изпълни задължението за мотивиране на жалбата(38).
97. От друга страна, ако с цел експедитивност правното основание се тълкува в смисъл, че критикува избора на Общия съд да не отговори на някои от доводите, изтъкнати от жалбоподателя в първоинстанционното производство (имам предвид по-конкретно петото правно основание, което поне отчасти изглежда подобно), достатъчно e да се припомни посоченото по-горе във връзка с разглеждането от страна на Общия съд на първите седем правни основания в първоначалната жалба(39). Както вече видяхме, изборът на Общия съд да не ги разглежда по същество е бил правилен.
98. В заключение, и четвъртото правно основание в жалбата не може да бъде уважено.
VII – Заключение
99. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда:
– да отхвърли жалбата,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
1 – Език на оригиналния текст: италиански.
2 – Непубликувано в Сборника.
3 – Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета от 25 юни 2002 година относно Финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 248, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 198).
4 – Регламент (ЕО, Евратом) № 2342/2002 на Комисията от 23 декември 2002 година относно определянето на подробни правила за прилагането на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета относно Финансовия регламент, приложим към общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 357, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 4, стр. 3).
5 – ОВ S 137, обявление № 2005/S 137-135354.
6 – В заглавието на съобщението в оригиналния текст, на английски език, се говори за „provision of IT consultancy and IT development services“.
7 – ОВ S 154, обявление № 2005/S 154-153356.
8 – Директива 89/665/ЕИО на Съвета от 21 декември 1989 година относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прилагането на производства по обжалване при възлагането на обществени поръчки за доставки и за строителство (ОВ L 395, стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 237).
9 – Решение от 8 септември 2005 г. по дело Espace Trianon и Sofibail (C‑129/04, Recueil, стр. І‑7805, точка 26).
10 – Определение от 4 октомври 2007 г. по дело Consorzio Elisoccorso San Raffaele (C‑492/06, Сборник, стр. І‑8189, точка 31).
11 – Решение от 27 февруари 2003 г. по дело Santex (C‑327/00, Recueil, стр. І‑1877, точка 47).
12 – Решение от 6 май 2010 г. по дело Club Hotel Loutraki и др. (C‑145/08 и C‑149/08, все още непубликувано в Сборника, точка 80).
13 – Относно естеството на принципа на ефективната съдебна защита вж. Решение от 13 март 2007 г. по дело Unibet (C‑432/05, Сборник, стр. І‑2271, точка 37 и цитираната съдебна практика). Като пример за прилагане на принципите, обявени в Директива 89/665, към област, в която сама по себе си тя не е приложима, вж. Решение по дело Club Hotel Loutraki и др., посочено в бележка под линия 12 (точки 69—74).
14 – Във връзка с прилагане на Хартата в тази нейна нова позиция вж. например Решение от 9 ноември 2010 г. по дело Volker und Markus Schecke (C‑92/09 и C‑93/09, все още непубликувано в Сборника, точка 45 и сл.).
15 – Следва да се отбележи, че в текстът на италиански език на Директивата след измененията, внесени с Директива 2007/66/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2007 година (ОВ L 335, стр. 31), в член 1, параграф 3 вече не се съдържа изразът „най-малко“. Очевидно обаче става въпрос за редакционно недоглеждане, както потвърждава съпоставката с текстовете на другите езици, в които изразът е останал. Относно тълкуването на нормативните текстове на Съюза в случай на един-единствен текст на различен език вж. например Решение от 27 март 1990 г. по дело Cricket St. Thomas (C‑372/88, Recueil, стр. І‑1345, точка 18) и Решение от 19 април 2007 г. по дело Velvet & Steel Immobilien (C‑455/05, Сборник, стр. І‑3225, точка 19).
16 – Определение по дело Consorzio Elisoccorso San Raffaele, посочено в бележка под линия 10 (точка 30).
17 – Това е логиката, следвана от Общия съд, който при подобен случай, свързан пак с настоящия жалбоподател, допуска правото на индивидуално обжалване: Решение на Общия съд от 19 март 2010 г. по дело Evropaïki Dynamiki/Комисия (Т‑50/05, все още непубликувано в Сборника, точка 40).
18 – Определение по дело Consorzio Elisoccorso San Raffaele, посочено в бележка под линия 10 (точка 30). В този случай възражението е направено от кипърското правителство.
19 – Решение от 21 януари 1999 г. по дело Франция/Comafrica и др. (C‑73/97 P, Recueil, стр. І‑185). За конкретните обсъждания по въпроса вж. заключението, представено по това дело от генералния адвокат Mischo на 25 юни 1998 г. (точки 11—16).
20 – Решение от 26 февруари 2002 г. по дело Съвет/Boehringer (C‑23/00 P, Recueil, стр. І‑1873, точка 52), и Решение от 22 ноември 2007 г. по дело Cofradía de pescadores „San Pedro“ de Bermeo и др./Съвет (C‑6/06 P, точка 21).
21 – Възможността да се установи служебно и след изслушване на страните недопустимостта по съображения, свързани с обществения ред, е предвидена в член 92, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда и в член 113 от Процедурния правилник на Общия съд. От това в съдебната практика се прави извод за възможността да се установи служебно, на етапа на производство по обжалване на решение на Общия съд, липсата на правен интерес поради последващо решението на Общия съд обстоятелство. Вж. Решение от 19 октомври 1995 г. по дело Rendo и др./Комисия (C‑19/93 P, Recueil, стр. І‑3319, точка 13) и Решение от 3 септември 2009 г. по дело Moser Baer India/Съвет (C‑535/06 P, Сборник, стр. І‑7051, точка 24).
22 – Вж. бележка по линия 20 по-горе. Вж. също Решение от 25 март 2010 г. по дело Sviluppo Italia Basilicata/Комисия (C‑414/08 P, все още непубликувано в Сборника, точки 51 и52).
23 – В това отношение Общият съд е изработил съдебна практика, според която „[п]о силата на принципите на добра администрация и на лоялно сътрудничество между институциите на Общността и държавите членки институциите са длъжни да гарантират, че условията, предвидени в обявление за обществена поръчка, не подтикват потенциалните оференти да нарушават националното законодателство, приложимо към тяхната дейност“ (Решение на Общия съд от 6 юли 2000 г. по дело AICS/Парламент (Т‑139/99, Recueil, стр. IІ‑2849, точка 41). Доколкото ми е известно, Съдът досега не е имал възможност да се произнeсe по въпроса.
24 – Регламент (ЕО, Евратом) № 478/2007 на Комисията от 23 април 2007 година за изменение на Регламент (ЕО, Евратом) № 2342/2002 относно определянето на подробни правила за прилагането на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета относно Финансовия регламент, приложим към общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 111, стр. 13).
25 – Курсивът е мой. Съвсем мимоходом е необходимо да се припомни, че в конкретния случай е било предвидено след възлагане на поръчката към договора да се прилага изцяло германското право, а правораздавателната компетентност да бъде съответно тази на германските юрисдикции.
26 – Вж. например и Решение от 15 юли 1960 г. по дело Präsident и др./Висш орган на ЕОВС (36/59—38/59 и 40/59, Recueil, стр. 827, по-специално стр. 859). По очевидни причини Съдът подчертава по-специално това изискване в областта на делата, свързани с преюдициални въпроси. Вж. по основните въпроси Решение от 10 януари 2006 г. по дело Cassa di Risparmio di Firenze и др. (C‑222/04, Recueil, стр. І‑289, точка 63 и цитираната съдебна практика).
27 – Следва да се отбележи още, че пред Съда е висящо едно друго дело, което би спомогнало за изясняване на ситуацията в това отношение: в този случай основен предмет на спора е тълкуването на италианското законодателство в областта на търговските марки. Става въпрос за дело Edwin/UAMI (C‑263/09 P, вж. известието за датата на вписване на жалбата, публикувано в ОВ C 220, 12 септември 2009 г., стр. 25).
28 – Решение на Общия съд по дело AICS/Парламент, посочено в бележка под линия 23 (точки 40—42).
29 – Вж. например Решение от 26 ноември 1985 г. по дело Комисия/CO.DE.MI. (318/81, Recueil, стр. 3693, точка 24).
30 – Вж. по-специално решението, посочено в бележка под линия 29.
31 – Вж. също точка 35 по-горе.
32 – Вж. Решение на Bundesarbeitsgericht от 8 ноември 1978 г., 5 AZR 261/77.
33 – Решение от 17 декември 1981 г. по дело Webb (279/80, Recueil, стр. 3305, точки 18—21). Впрочем в становището си жалбоподателят изрично отрича да е поставял под съмнение съвместимостта на германското законодателство относно предоставянето на работна ръка с правото на Съюза.
34 – Този довод е развит от жалбоподателя в рамките на неговото трето правно основание, но от логическа гледна точка той изглежда по-скоро свързан с второто.
35 – За случай, подобен на настоящия, при който липсата на правен интерес води до отхвърляне на част от правните основания, вж. Решение от 20 май 1987 г. по дело Souna/Комисия (432/85, Recueil, стр. 2229, точка 20).
36 – Вж. Решение от 21 септември 2000 г. по дело EFMA/Съвет (C‑46/98 P, Recueil, стр. І‑7079, точка 38) и Решение от 30 септември 2003 г. по дело Eurocoton и др./Съвет (C‑76/01 P, Recueil, стр. І‑10091, точка 52).
37 – Решение от 9 юни 1992 г. по дело Lestelle/Комисия (C‑30/91 P, Recueil, стр. І‑3755, точка 28). Вж. също Решение от 15 декември 1994 г. по дело Finsider/Комисия (C‑320/92 P, Recueil, стр. І‑5697, точка 37).
38 – Вж. например Решение от 8 юли 1999 г. по дело Hercules Chemicals/Комисия (C‑51/92 P, Recueil, стр. І‑4235, точка 113).
39 – Вж. точка 86 по-горе.