Дело C-282/05 P

Holcim (Deutschland) AG

срещу

Комисия на Европейските общности

„Обжалване — Извъндоговорна отговорност на Общността — Член 85 от Договора за ЕО (понастоящем член 81 ЕО) — Възстановяване на разходите за банкова гаранция“

Резюме на решението

1.        Иск за обезщетение — Давностен срок — Начален момент

(член 288, втора алинея ЕО; Статут на Съда, член 46)

2.        Иск за обезщетение — Давностен срок — Прекъсване

(член 288, втора алинея ЕО; Статут на Съда, член 46)

3.        Извъндоговорна отговорност — Условия

(член 288, втора алинея ЕО)

1.        Давностният срок за правото на иск за отговорност на Общността започва да тече, когато са изпълнени всички условия за възникване на задължението за поправянето на вреди, и по-специално когато подлежащата на поправяне вреда се конкретизира. Следователно по отношение на случаите, когато отговорността на Общността произтича от нормативен акт, давностният срок започва да тече от момента на настъпване на вредоносните последици от този акт. При различно от посоченото разрешение би се поставил под въпрос принципът за независимост на исковете и жалбите, като производството по иска за обезщетение би станало зависимо от изхода на жалба за отмяна.

Това разрешение може да се приложи по отношение на споровете, породени от индивидуални актове. При тях давностният срок започва да тече от момента, в който решението произведе действие по отношение на лицата, които са негови адресати. В случай че с решение на Комисията e наложена глоба на дадено дружество, вредоносните последици по отношение на това предприятие възникват от момента, в който то е осъдено да заплати глобата. Всъщност за началния момент, от който започва да тече давностният срок, е без значение дали незаконосъобразното поведение на Общността е установено със съдебно решение.

(вж. точки 29—31)

2.        По силата на член 46 от Статута на Съда при извъндоговорна отговорност давността се прекъсва с предявяването на иск пред Съда или ако преди образуването на такова производство увредената страна е предявила претенцията си пред съответната институция на Общностите. Тъй като посоченият член 46 се отнася до исковете срещу Общностите в областта на извъндоговорната отговорност, по смисъла на този текст „иск“, който между другото се приема, че прекъсва давността, е този, с който се цели да се потърси такава отговорност съгласно член 288, втора алинея ЕО. Поради това жалба за отмяна не може да се разглежда като „иск“, който може да прекъсне давностния срок по смисъла на член 46 от Статута на Съда.

(вж. точка 36)

3.        Възникването на извъндоговорна отговорност на Общността зависи от изпълнението на определени условия, сред които — в случаите когато се разглежда незаконосъобразността на даден правен акт — е наличието на достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частни лица. По отношение на това условие решаващ критерий за това дали дадено нарушение на общностното право е достатъчно съществено е наличието на явно и сериозно несъблюдаване от общностна институция на границите, които са наложени на нейното право на преценка. Когато тази институция разполага само със значително ограничена или дори несъществуваща свобода на преценка, самото неспазване на общностното право може да бъде достатъчно, за да се установи наличието на достатъчно съществено нарушение. Следователно обстоятелството дали даден акт е от общ или индивидуален характер няма определящо значение за установяване дали е налице подобно нарушение.

(вж. точки 47—48)

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори състав)

19 април 2007 година(*)

„Обжалване — Извъндоговорна отговорност на Общността —Член 85 от Договора за ЕО (понастоящем член 81 ЕО) — Възстановяване на разходите за банкова гаранция“

По дело C-282/05 P

с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда, подадена на 12 юли 2005 г.,

Holcim (Deutschland) AG, по-рано известно като Alsen AG, установено в Хамбург (Германия), за което се явяват г‑н P. Niggemann и г‑н F. Wiemer, Rechtsanwälte,

жалбоподател,

като другата страна в производството е:

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н R. Lyal и г‑н G. Wilms, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,

ответник в първоинстанционното производство,

СЪДЪТ (втори състав),

състоящ се от г-н C. W. A. Timmermans, председател на състав, г‑н P. Kūris, г‑н J. Makarczyk, г‑н L. Bay‑Larsen и г‑н J.‑C. Bonichot (докладчик), съдии,

генерален адвокат: г-н P. Mengozzi,

секретар: г-н R. Grass,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 11 януари 2007 г.,

постанови настоящото

Решение

1        Със своята жалба Holcim (Deutschland) AG иска от Съда да отмени Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 21 април 2005 г. по дело Holcim (Deutschland) AG/Комисия на Европейските общности (T‑28/03, Recueil, стр. II‑1357, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което Първоинстанционният съд отхвърля иска му за поправяне на вредите, които същото твърди, че е претърпяло от разходите, свързани с учредяването на банкова гаранция с цел да отложи плащането на глоба, наложена му с Решение 94/815/ЕО на Комисията от 30 ноември 1994 г. относно процедура по прилагането на член 85 от Договора за ЕО (Преписка IV/33.126 и 33.322 — Ciment) (ОВ L 343, стр. 1, наричано по-нататък „решението „Цимент“), което решение впоследствие е отменено с Решение на Първоинстанционния съд от 15 март 2000 г. по дело Cimenteries CBR и др./Комисия, известно като „Цимент“ (T‑25/95, T‑26/95, T‑30/95—T‑32/95, T‑34/95—T‑39/95, T‑42/95—T‑46/95, T‑48/95, T‑50/95—T‑65/95, T‑68/95—T‑71/95, T‑87/95, T‑88/95, T‑103/95 и T‑104/95, Recueil, стр. II‑491).

 Обстоятелства, предхождащи спора

2        Обстоятелствата, предхождащи спора, са изложени в точки 1—9 от обжалваното съдебно решение по следния начин:

„1      Ищецът — дружество Alsen AG, сега преобразувано в Holcim (Deutschland) AG, е със седалище в Хамбург (Германия) и има за предмет на дейност производство на строителни материали. Alsen AG възниква в резултат на сливането през 1997 г. между Alsen Breitenburg Zement- und Kalkwerke GmbH (наричано по-нататък „Alsen Breitenburg“) и Nordcement AG (наричано по-нататък „Nordcement“).

2      С [решението „Цимент“] Комисията налага глоби на Alsen Breitenburg и на Nordcement, съответно в размер на 3,841 милиона EUR и 1,85 милиона EUR, за нарушаване на член 85 от Договора за ЕО (сега член 81 ЕО).

3      Alsen Breitenburg и Nordcement подават жалби за отмяна срещу посоченото решение. Жалбите им са регистрирани с номера T‑45/95 и T‑46/95 и впоследствие са съединени с жалбите, подадени от другите дружества, адресати на решението „Цимент“.

4      В съответствие с предоставената им от Комисията възможност Alsen Breitenburg и Nordcement решават да учредят банкова гаранция, като по този начин избягват необходимостта от незабавно заплащане на разглежданите глоби. Банковата гаранция на Alsen Breitenburg е учредена за периода от 3 май 1995 г. до 2 май 2000 г. в Berenberg Bank с годишна комисиона в размер на 0,45 %. Nordcement учредява банкова гаранция за периода от 18 април 1995 г. до 3 май 2000 г. в Deutsche Bank с годишна комисиона в размер на 0,375 % и с еднократна комисиона за учредяване в размер на 15,34 EUR. Общата сума, която жалбоподателят заплаща на банките за учредяването на банковите гаранции, е в размер на 139 002,21 EUR.

5      Със [съдебното решение по дело „Цимент“, посочено по-горе] Първоинстанционният съд отменя решението „Цимент“ в частта му, която се отнася до жалбоподателя, и осъжда Комисията да заплати съдебните разноски.

6.      Съгласно член 91 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд с писмо от 28 септември 2001 г. жалбоподателят иска от ответника да му възстанови, от една страна, свързаните със съдебното производство разноски (по-специално разноските за адвокат, възлизащи на 545 000 EUR) и, от друга страна, произтичащите от учредяването на банковите гаранции разноски.

7      С писмо от 24 януари 2002 г. ответникът предлага на жалбоподателя възстановяване на част от разноските за адвокат (в размер на 130 000 EUR), но отказва да възстанови разноските за банковата гаранция, като се позовава на съдебната практика във връзка със съдебните разноски по смисъла на член 91 от Процедурния правилник.

8      С писмо от 5 април 2002 г. жалбоподателят отново поканва ответника да му възстанови в пълен размер разноските за адвокат и за банкова гаранция. Във връзка с възстановяването на разноските за банкова гаранция жалбоподателят се позовава този път на член 288, втора алинея ЕО и на член 233 ЕО, както и на постановеното междувременно Решение на Първоинстанционния съд от 10 октомври 2001 г. по дело Corus UK/Комисия (T‑171/99, Recueil, стр. II‑2967).

9      Със съобщение по електронна поща от 30 май 2002 г. ответникът предлага да заплати разноски за адвокат в размер на 200 000 EUR. Що се отнася до разноските за банкова гаранция, той отново отказва да ги възстанови, тъй като счита, че възможността за отсрочване на плащането на глобата чрез учредяване на банкова гаранция е била просто въпрос на избор и следователно той не може да носи отговорност за разходите, породени от решението на предприятията да се възползват от тази възможност.“

 Жалбата пред Първоинстанционния съд и обжалваното съдебно решение

3        С искова молба, подадена в секретариата на Първоинстанционния съд на 31 януари 2003 г., ищецът иска:

–        да се осъди Комисията да му заплати сумата от 139 002,21 EUR, заедно с лихва за забава в размер на 5,75 % годишно, считано от 15 април 2000 г.,

–        да се осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

4        Ответникът от своя страна иска от Първоинстанционния съд:

–        да отхвърли иска като недопустим в частта му, основана на член 233 ЕО,

–        да отхвърли иска в неговата цялост, доколкото се основава на член 288 ЕО:

–        като недопустим или при условията на евентуалност като неоснователен, доколкото се отнася до разноските за банкова гаранция, възникнали преди 31 януари 1998 г.,

–        като неоснователен в останалата му част,

–        да осъди ищеца да заплати съдебните разноски.

5        В становището си ищецът съответно иска от Първоинстанционния съд:

–        да обяви иска за допустим в частта му, основана на член 233 ЕО,

–        при условията на евентуалност да тълкува иска, в частта му, основана на член 233 ЕО, като жалба за отмяна или иск за установяване на неправомерно бездействие,

–        да осъди ответника да заплати съдебните разноски.

6        С обжалваното съдебно решение, постановено след изслушване на устните състезания на страните и на техните отговори на въпросите, поставени им от Първоинстанционния съд по време на съдебното заседание на 10 юни 2004 г., Първоинстанционният съд отхвърля иска.

7        На първо място той счита, че искът е недопустим в частта му, основана на член 233 ЕО.

8        Първоинстанционният съд достига до това заключение като установява, че в рамките на Договора за ЕО правните способи, предоставени на правните субекти за защита на техните права, са изчерпателно изброени. Член 233 ЕО, който се отнася до задълженията, произтичащи от изпълнението на решенията на Съда, не предоставя подобен правен способ, поради което не може сам по себе си да бъде основание за искане за възстановяване на разноски за банкови гаранции. Освен това Първоинстанционният съд отказва да тълкува исковата молба като жалба за отмяна или като иск за установяване на неправомерно бездействие, след като установява, че нейният първоначален предмет е искане за поправяне на вреди (точка 46 от обжалваното съдебно решение).

9        На второ място Първоинстанционният съд приема, че доколкото се основава на член 288 ЕО, искът трябва да бъде отхвърлен отчасти като недопустим и отчасти като недостатъчно обоснован.

10      В съответствие с предложеното от ответника Първоинстанционният съд приема, че исковата молба е отчасти недопустима, тъй като искът за обезщетение е погасен по силата на член 46 от Статута на Съда. Той припомня, че давностният срок за правото на иск за извъндоговорна отговорност започва да тече едва след като бъдат изпълнени условията за възникване на задължението за поправяне на вредите (член 59 от обжалваното съдебно решение). Той счита, че в конкретния случай тези условия са били изпълнени от момента на учредяване на банковите гаранции, доколкото жалбоподателят, който смята решението „Цимент“ за незаконосъобразно, е имал възможност да се позове на извъндоговорната отговорност на Общността (точка 63 от обжалваното съдебно решение). Следователно давностният срок е прекъснат едва с подаването на жалбата пред Първоинстанционния съд на 31 януари 2003 г. Като прилага разпоредбите на член 46 от Статута на Съда, Първоинстанционният съд приема, че искът за обезщетение е погасен по отношение на разноските за банкова гаранция, направени преди 31 януари 1998 г. (точка 74 от обжалваното съдебно решение).

11      Първоинстанционният съд се произнася по същество по отношение на разноските, възникнали след тази дата. Той първо се заема да провери дали поведението на Комисията представлява съществено нарушение на общностното право. Първоинстанционният съд припомня, че самият той е установил незаконосъобразността на решението „Цимент“, посочено по-горе. Въпреки това заключава, че тази незаконосъобразност не представлява съществено нарушение на общностното право. Той наистина признава, че в конкретния случай Комисията не е разполагала с широко право на преценка и че при тези обстоятелства неспазването на общностното право би могло да се разглежда като съществено нарушение (точки 95—100 от обжалваното съдебно решение). Той припомня обаче, че фактическата обстановка по решението „Цимент“ е изключително сложна. При тези условия Първоинстанционният съд приема, че нарушението на общностното право в конкретния случай не е достатъчно съществено (точки 101—116 от обжалваното съдебно решение).

12      На второ място Първоинстанционният съд търси евентуална причинно-следствена връзка между поведението на Комисията и претендираните вреди. Той приема, че наличието на подобна връзка не е доказано, доколкото учредяването на банкова гаранция е резултат от упражняване на правото на свободен избор на жалбоподателя, а не от незаконосъобразността на решението на Комисията (точки 119—131 от обжалваното съдебно решение).

13      Поради това Първоинстанционният съд приема, че не е необходимо да се произнася по въпроса за претърпените вреди и отхвърля иска по същество.

 Производство пред Съда и искания на страните

14      Жалбоподателят поддържа направените в първоинстанционното производство искания и моли Съда:

–        да отмени обжалваното съдебно решение,

–        да осъди ответника да заплати на жалбоподателя сумата от 139 002,21 EUR, заедно с лихва за забава в размер на 5,75 % годишно, считано от 15 април 2000 г.,

–        при условията на евентуалност да върне делото на Първоинстанционния съд за ново разглеждане, при което да бъдат взети предвид правните съображения на Съда,

–        да осъди ответника да заплати всички съдебни разноски.

15      Ответникът иска от Съда:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 Жалбата

16      Жалбата се основава на три правни основания. Първото е изведено от грешка при прилагане на правото, която Първоинстанционният съд допуснал, като приел, че искът за обезщетение, основан на членове 235 ЕО и 288 ЕО е частично погасен по давност. Второто правно основание е изведено от грешка при прилагане на правото, която Първоинстанционният съд допуснал при разглеждането на въпроса дали е налице достатъчно съществено нарушение на общностното право, за да установи наличието на отговорност на Общността. Третото правно основание е изведено от грешката, която Първоинстанционният съд допуснал, когато приел, че в конкретния случай не е доказана причинно-следствена връзка между незаконосъобразността на решението „Цимент“ и учредяването на разноските за гаранцията.

 По първото правно основание

 Доводи на страните

17      Жалбоподателят оспорва съображенията на Първоинстанционния съд относно прилагането на правилата за погасяване по давност, предвидени в член 46 от Статута на Съда. Той счита, че давностният срок е започнал да тече едва след постановяване на отмяната на решението „Цимент“. Той основава доводите си на Решение от 27 януари 1982 г. по дело Birra Wührer и др./Комисия (256/80, 257/80, 265/80, 267/80 и 5/81, Recueil, стр. 85, точка 10), от което следва, че давностният срок не може да започне да тече, преди да са изпълнени всички условия за възникване на задължението за поправяне на вреди, и по-специално преди самата вреда да бъде конкретизирана.

18      Според жалбоподателя обаче отмяната на решението „Цимент“ в случая е била условие за възникване на задължението за поправяне на вреди.

19      Жалбоподателят счита, че с учредяването на банковите гаранции е изпълнил правно задължение, прекратено едва с решението за отмяна. Той счита също, че вредата е тясно свързана с подаването на жалбата за отмяна, тъй като банковите гаранции били учредени заради нея и заради обстоятелството, че тя няма суспензивно действие.

20      Той твърди по-нататък, че Първоинстанционният съд възприел неправилни доводи въз основа на Решение от 2 юни 1976 г. по дело Kurt Kampffmeyer и др./Комисия и Съвет (56/74—60/74, Recueil, стр. 711), като постановил, че жалбоподателят можел да предяви иск за обезщетение от момента на учредяване на банковите гаранции. Всъщност той счита, че подобно използване на иска по член 288 ЕО би представлявало злоупотреба с процесуални правомощия, предназначена да заобиколи уредените в член 230 ЕО условия за допустимост на жалбата за отмяна.

21      На последно място жалбоподателят счита, противно на постановеното от Първоинстанционния съд, че вредата въобще не е имала продължаващ характер, а е била изцяло причинена с учредяването на банковите гаранции. Той подчертава, че с банките е сключен един-единствен договор за гаранция. Този договор освен това бил ограничен ratione temporis за времето на съдебното производство и приложимите лихвени проценти били определени за година. Съобразно с това свързаните с банковите гаранции комисионни не се начислявали за всеки ден.

22      При условията на евентуалност жалбоподателят твърди, че давностният срок се прекъсвал с подаването на жалбата за отмяна пред Първоинстанционния съд. Според него фактите по случая били окончателно установени едва в рамките на тази жалба и предявяването на иска за обезщетение зависело главно от изхода на производството за отмяна.

23      Ответникът от своя страна счита, че Първоинстанционният съд е приложил правилно правилата за давността. Той поддържа по-специално, че незаконосъобразното решение представлява правопораждащият факт за възникването на отговорността.

24      Той счита, че учредяването на банковите гаранции не може да се разглежда като правно задължение, тъй като било последица от упражняване на правото на свободен избор на жалбоподателя, който е можел също така да реши да плати глобата. Следователно с отмяната на решението „Цимент“ Първоинстанционният съд не можел да прекрати несъществуващо задължение. Поради това отмяната не представлявала правопораждащ факт за отговорността, какъвто, напротив, било самото решение „Цимент“.

25      Ответникът подчертава също, че жалбоподателят е можел, както приемал и Първоинстанционният съд, да предяви иск за обезщетение от момента на учредяване на гаранциите. Ответникът счита, че Първоинстанционният съд с основание приложил Решението по дело Kampffmeyer и др./Комисия и Съвет, посочено по-горе, тъй като жалбата по член 230 ЕО и искът по член 288 ЕО били независими един от друг.

26      Поради това ответникът счита, че Първоинстанционният съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че давностният срок е започнал да тече от момента на учредяване на банковите гаранции.

27      Ответникът поддържа също, че подаването на жалбата за отмяна не прекъсвало давностния срок, като изтъква, че член 46 от Статута на Съда изрично предвижда, че този срок се прекъсва с предявяването на иск за обезщетение. В този смисъл жалба за отмяна не можела да прекъсне посочения срок.

 Съображения на Съда

28      Първото правно основание се разделя на три части.

 По първата част, изведена от преценката за началния момент, от който започва да тече давностният срок

29      Давностният срок за иска за отговорност на Общността започва да тече, когато са изпълнени всички условия за възникване на задължението за поправянето на вреди, и по-специално когато подлежащата на поправяне вреда се конкретизира. Следователно по отношение на случаите, когато отговорността на Общността произтича от нормативен акт, давностният срок започва да тече от момента на настъпване на вредоносните последици от този акт.

30      При различно от посоченото разрешение би се поставил под въпрос принципът за независимост на исковете и жалбите, като производството по иска за обезщетение би станало зависимо от изхода на жалба за отмяна. Това разрешение може да се приложи по отношение на споровете, породени от индивидуални актове. При тях давностният срок започва да тече от момента, в който решението произведе действие по отношение на лицата, които са негови адресати.

31      В случая обаче вредоносните последици от решението „Цимент“ възникват по отношение на дружествата — предшественици на жалбоподателя, от момента, в който те са осъдени да заплатят глоба. С цел да се избегне незабавното заплащане на глобите, при осъждането им е предвидена възможност да бъдат учредени банкови гаранции. Противно на твърдяното от жалбоподателя, вредоносните последици от решението „Цимент“ не са възникнали при отмяната му от Първоинстанционния съд. Всъщност за началния момент, от който започва да тече давностният срок, е без значение дали незаконосъобразното поведение на Общността е установено със съдебно решение.

32      Следователно дружествата — предшественици на жалбоподателя, са можели в съответствие с разрешението, възприето от Съда в точка 6 от Решение по дело Kampffmeyer и др./Комисия и Съвет, посочено по-горе, да предявят иск за установяване на извъндоговорната отговорност на Общността от момента, в който причината за вредата е била сигурна, тоест в конкретния случай —от момента на учредяване на банковите гаранции. Противно на твърдяното от жалбоподателя, това не би представлявало злоупотреба с процесуални възможности, тъй като искът за обезщетение е независим по отношение на жалбата за отмяна.

33      В точка 68 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд допуска грешка при прилагане на правото, като приема, че давностният срок е започнал да тече от датата на учредяване на банковите гаранции. В действителост, ако искът за отговорност без съмнение може да бъде предявен от момента на учредяване на гаранциите, тъй като към тази дата вредите, причинени от оспорваното решение на Комисията са били сигурни като основание и оценими като размер, давността от своя страна е можела за започне да тече едва от момента на действителното настъпване на паричната загуба, тоест в конкретния случай — от момента, в който започват да се начисляват разноските за банковата гаранция. Която и от двете дати да се избере обаче, тя ще предхожда значително момента на постановяване на решението по дело „Цимент“, посочено по-горе, което жалбоподателят разглежда като начало на давностния срок. Първата част от първото правно основание трябва да бъде отхвърлена.

 По втората част, изведена от продължаващия характер на вредите

34      Твърдените от жалбоподателя вреди се състоят от сумите, които той е трябвало да плати на банките за учредяването на гаранциите. Както е видно от представените на Първоинстанционния съд материали по делото и от производството пред него, посочените банкови разноски са изчислени пропорционално на броя на дните, за които банковите гаранции са били в сила.

35      По този начин размерът на твърдените вреди е нараствал пропорционално на броя на изминалите дни. Следователно жалбоподателят неоснователно поддържа, че вредите имали еднократен характер и се ограничавали само до учредяването на банковите гаранции. Поради това Първоинстанционният съд с основание приема в точка 69 от обжалваното съдебно решение, че посочените от жалбоподателя вреди имат продължаващ характер. Следователно втората част от първото правно основание трябва да бъде отхвърлена.

 По третата част, изведена от прекъсването на давностния срок

36      По силата на член 46 от Статута на Съда при извъндоговорна отговорност давността се прекъсва с предявяването на иск пред Съда или ако преди образуването на такова производство увредената страна е предявила претенцията си пред съответната институция на Общностите. Тъй като член 46 от Статута на Съда се отнася до исковете срещу Общностите в областта на извъндоговорната отговорност, по смисъла на този текст „иск“, който между другото се приема, че прекъсва давността, е този, с който се цели да се потърси такава отговорност съгласно член 288, параграф 2 ЕО. Поради това жалба за отмяна не може да се разглежда като „иск“, който може да прекъсне давностния срок по смисъла на член 46 от Статута на Съда. Следователно в последната част от първото правно основание жалбоподателят неоснователно поддържа, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че подаването на жалба за отмяна не е прекъснало давностния срок.

37      С оглед на посоченото по-горе първото правно основание следва да бъде отхвърлено изцяло.

 По второто правно основание

 Доводи на страните

38      Жалбоподателят счита, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, поради това че е искал да установи дали е налице достатъчно съществено нарушение на общностното право като условие за възникване на задължението за поправяне на вреди от Общността.

39      Той твърди, че критерият за наличие на достатъчно съществено нарушение се прилага само при оспорване на нормативната дейност на Общността. В конкретния случай обаче отговорността на Общността се търсела в правния контекст, породен от отмяната на индивидуален административен акт. Следователно според жалбоподателя Първоинстанционният съд не е трябвало да установява дали е налице достатъчно съществено нарушение, тъй като самото установяване на незаконосъобразност било достатъчно като основание за възникване на задължение за поправяне на вреди.

40      Той допълва, че критерият за наличие на достатъчно съществено нарушение се прилагал за нормативните актове, с цел да се избегне наплив от съдебни спорове, каквито били по-малко вероятни в случаи като настоящия, които имат за предмет индивидуални актове.

41      При условията на евентуалност жалбоподателят иска от Съда да признае наличието в конкретния случай на достатъчно съществено нарушение на общностното право. С тази цел той се позовава на съдебната практика, съгласно която достатъчно съществено нарушение е налице, когато дадена институция явно и сериозно не съблюдава рамките на правото си на преценка, като наличието на нарушение само по себе си е достатъчно в случаите, когато правото на преценка е ограничено (вж. Решение от 23 май 1996 г. по дело Hedley Lomas, C‑5/94, Recueil, стр. I‑2553). Жалбоподателят счита, че свободата на преценка на ответника в конкретния случай е била ограничена и изразява съгласие със съображенията в тази насока на Първоинстанционния съд (вж. точка 100 от обжалваното съдебно решение). Той обаче счита, че Първоинстанционният съд погрешно взел предвид сложността на фактическата обстановка и трудностите за прилагане на общностното право при определяне наличието на достатъчно съществено нарушение, тъй като посочената съдебна практика не позволявала според него обжалваното съдебно решение да се основава на подобни съображения.

42      Накрая жалбоподателят изтъква, че що се отнасяло до него, фактическата обстановка по случая не била сложна и че дължината на решението по дело „Цимент“, посочено по-горе, се обяснявала просто с обстоятелството, че ответникът и Първоинстанционният съд предпочели да съединят няколко свързани дела, вместо да разгледат в отделно решение случая на дружествата Alsen Breitenburg и Nordcement.

43      Ответникът от своя страна счита, че Първоинстанционният съд основателно е искал да установи дали е налице достатъчно съществено нарушение.

44      Той поддържа по-специално, че проведената от жалбоподателя разлика между нормативни и индивидуални актове не е релевантна. Съгласно практиката на Съда естеството на актовете всъщност не било определящ критерий за установяване на границите на правото на преценка на институциите (вж. Решение от 4 юли 2000 г. по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, C‑352/98 P, Recueil, стр. I‑5291, точки 40 и 42). Той счита, че преценката за обхвата на правото на преценка е необходимо да се извърши от гледна точка на момента на приемане на решението. При тези условия следва да се вземе предвид особеното положение на Комисията към този момент и следователно да се отчете сложността на фактическата обстановка по делото. Той счита освен това, че твърдението на жалбоподателя за липса на сложност на фактическата обстановка било въпрос, който излизал извън компетенциите на Съда в рамките на обжалване.

45      При условията на евентуалност ответникът изтъква, че оценката за сложността на фактическата обстановка не можело да се ограничава само до положението на ответника в производството по обжалване, а трябвало да отчита всички обстоятелства, довели Комисията до приемане на решението „Цимент“.

 Съображения на Съда

46      Второто правно основание се разделя на три части.

 По първата част, изведена от това, че Първоинстанционният съд не можел да иска да установи дали е налице достатъчно съществено нарушение на общностното право

47      Възникването на извъндоговорна отговорност на Общността зависи от изпълнението на определени условия, сред които — в случаите когато се разглежда незаконосъобразността на даден правен акт — е наличието на достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частни лица. По отношение на това условие решаващ критерий за това дали дадено нарушение на общностното право е достатъчно съществено е наличието на явно и сериозно несъблюдаване от общностна институция на границите, които са наложени на нейното право на преценка. Когато тази институция разполага само със значително ограничена или дори несъществуваща свобода на преценка, самото неспазване на общностното право може да бъде достатъчно, за да се установи наличието на достатъчно съществено нарушение (Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, посочено по-горе, точки 43 и 44).

48      Следователно обстоятелството дали даден акт е от общ или индивидуален характер няма определящо значение за установяване дали е налице подобно нарушение (Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, посочено по-горе, точка 46 и Решение от 10 юли 2003 г. по дело Комисия/Fresh Marine, C‑472/00 P, Recueil, стр. I‑7541, точка 27).

49      Поради това жалбоподателят неоснователно твърди, че критерият за достатъчно съществено нарушение на правна норма бил приложим само в случаите, когато се разглеждала нормативната дейност на Общността, и бил изключен, когато както в конкретния случай, се разглеждал индивидуален акт. Противно на това твърдение Първоинстанционният съд не е можел да се ограничи до установяване на наличие само на незаконосъобразност, а е трябвало, както с основание е направил, да приложи критерия за наличие на достатъчно съществено нарушение. Следователно Първоинстанционният съд не е опорочил решението си с грешка при прилагане на правото, като е търсел да установи дали в конкретния случай има достатъчно съществено нарушение на общностното право. Поради това първата част от второто правно основание трябва да бъде отхвърлена.

 По втората част, изведена от критериите, използвани от Първоинстанционния съд за установяване на достатъчно съществено нарушение на общностното право

50      Изведената от Съда система от правила в областта на извъндоговорната отговорност на Общността взима предвид по-конкретно сложността на подлежащото на уреждане фактическо положение, трудностите при прилагане или тълкуване на текстовете, и по-специално степента, в която авторът на разглеждания акт разполага със свобода на преценка (вж. посочените по-горе Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, точка 40, както и Решение по дело Комисия/Fresh Marine, точка 24).

51      С обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд взима предвид не само правото на преценка на ответника, но и сложността на фактическата обстановка и трудностите при прилагане на общностното право, за да установи дали е налице достатъчно съществено нарушение на общностното право. Поради това използваните от него критерии за установяване дали е налице подобно нарушение на общностното право не са опорочени от грешка при прилагане на правото. Втората част от второто правно основание трябва следователно да бъде отхвърлена.

 По третата част, с която се иска Съдът да установи при условията на евентуалност, че фактическата обстановка по случая не е сложна

52      Жалбоподателят излага две съображения, с които иска да покаже, че фактическата обстановка не е сложна. Той поддържа на първо място, че установената от Първоинстанционния съд сложност на фактическата обстановка произтичала само от дължината на решението по дело „Цимент“, посочено по-горе, която от своя страна се дължала само на обстоятелството, че Първоинстанционният съд решил в посоченото решение да съедини няколко свързани дела, когато е можел без затруднение да се произнесе с отделно решение само за дружествата Alsen Breitenburg и Nordcement.

53      Все пак, противно на твърдяното, в обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд не извежда сложността на фактическата обстановка от особено голямата дължина на решението по дело „Цимент“, посочено по-горе. С оглед на всички обстоятелства по делото Ciment Първоинстанционният съд преценява в точка 114 от обжалваното съдебно решение, че ответникът е изправен пред сложни за уреждане фактически положения. Поради това жалбоподателят неоснователно твърди, че Първоинстанционният съд допуснал грешка при прилагане на правото, когато въз основа на дължината на решението по дело „Цимент“, която се обяснявала само със съединяването на няколко свързани дела, достигнал до извода, че фактическата обстановка по случая е сложна.

54      По отношение, на второ място, на въпроса дали фактическата обстановка по случая е сложна следва да се припомни, че от член 225, параграф 1, втора алинея ЕО и от член 58, първа алинея от Статута на Съда следва, че обжалването се ограничава само до правни въпроси.

55      Както се отбелязва в точка 50 от настоящото решение, изведената от Съда система от правила във връзка с отговорността налага да се държи сметка по-специално за степента на сложност на случая, който общностната администрация е трябвало да разгледа. Въпросът дали разглежданата в рамките на иск за отговорност фактическа обстановка разкрива такава сложност е предмет на преценка единствено от Първоинстанционния съд и не може да бъде обсъждан в рамките на производство по обжалване, освен при изопачаване на фактите, което тук не се посочва. Следователно тази част от правното основание е недопустима.

56      Тъй като третата част от второто правно основание отчасти е неоснователна и отчасти недопустима, второто правно основание трябва да бъде отхвърлено в неговата цялост.

57      От посоченото по-горе следва, че жалбоподателят не успява да докаже, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че в случая няма достатъчно съществено нарушение на общностното право — нарушение, което само по себе си е можело да породи извъндоговорна отговорност на Общността. Предвид обстоятелството, че условията за търсене на тази отговорност са кумулативни, посоченото съображение е достатъчно за отхвърляне на жалбата, без да е необходимо Съдът да се произнася по третото правно основание относно наличието на причинно-следствена връзка между поведението, за което се упреква Общността, и твърдените вреди.

 По съдебните разноски

58      Съгласно член 69, параграф 2 от Процедурния правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 118 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като жалбоподателят е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати разноските.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Осъжда Holcim (Deutschland) AG да заплати съдебните разноски.

Подписи

* Език на производството: немски.