РЕШЕНИЕ НА СЪДА

28 март 2000 година(*)

„Брюкселска конвенция — Изпълнение на решенията — Обществен ред“

[…]

По дело C-7/98

с предмет искане, отправено до Съда от Bundesgerichtshof (Германия) в приложение на Протокола от 3 юни 1971 г. за тълкуването от Съда на Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, с оглед на постановяване по висящия пред тази юрисдикция спор между

Dieter Krombach

и

André Bamberski,

на решение по преюдициално запитване относно тълкуването на член 27, точка 1 от посочената по-горе конвенция от 27 септември 1968 г. (OB L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с Конвенцията от 9 октомври 1978 г. за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия (ОВ L 304, стр. 1 и — изменен текст — стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 16) и с Конвенцията от 25 октомври 1982 г. за присъединяването на Република Гърция (ОВ L 388, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 118),

СЪДЪТ,

състоящ се от: г‑н G. C. Rodríguez Iglesias, председател, г‑н J. C. Moitinho de Almeida, г‑н D. A. O. Edward, г‑н L. Sevón и г‑н R. Schintgen, председатели на състави, г‑н P. J. G. Kapteyn, г‑н C. Gulmann, г‑н J.-P. Puissochet, г‑н G. Hirsch, г‑н P. Jann (докладчик) и г‑н H. Ragnemalm, съдии,

генерален адвокат: г-н A. Saggio,

секретар: г-жа L. Hewlett, администратор,

като има предвид писмените становища, представени:

–        за г-н Bamberski, от г‑н Н. Klingelhöffer, адвокат в Ettlingen,

–        за германското правителство, от г‑н R. Wagner, Regierungsdirektor във Федерално министерство на правосъдието, в качеството на представител,

–        за френското правителство, от г‑жа K. Rispal-Bellanger, заместник-директор в дирекцията по юридическите въпроси на Министерство на външните работи, и г‑жа R. Loosli-Surrans, ръководител на мисия към същата дирекция, в качеството на представители,

–        за Комисията на Европейските общности, от г‑н J. L. Iglesias Buhigues, юридически съветник, в качеството на представител, подпомаган от г‑н B. Wägenbaur, адвокат към адвокатската колегия в Брюксел,

предвид доклада за съдебното заседание,

след като изслуша становищата на френското правителство и на Комисията, представени в съдебното заседание от 2 март 1999 г.,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 23 септември 1999 г.,

постанови настоящото

Решение

[…]

1        С определение от 4 декември 1997 г., постъпило в Съда на 14 януари 1998 г., в приложение на Протокола от 3 юни 1971 г. за тълкуването от Съда на Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела Bundesgerichtshof поставя три въпроса във връзка с тълкуването на член 27, точка 1 от посочената по-горе конвенция от 27 септември 1968 г. (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с Конвенцията от 9 октомври 1978 г. за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия (ОВ L 304, стр. 1 и — изменен текст — стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 16) и с Конвенцията от 25 октомври 1982 г. за присъединяването на Република Гърция (ОВ L 388, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 118, наричана по-нататък „Конвенцията“).

2        Въпросите са поставени в рамките на спор между г‑н Bamberski, с местожителство във Франция, и г‑н Krombach, с местожителство в Германия, относно изпълнението в тази договаряща държава на съдебно решение, постановено на 13 март 1995 г. от Cour d'assises, Париж (Франция), с което г‑н Krombach е осъден по граждански иск, предявен от г‑н Bamberski, да му заплати обезщетение в размер на 350 000 FRF (френски франка).

 Конвенцията

3        Съгласно член 1, първа алинея от Конвенцията тя „се прилага при граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган“.

4        По отношение на компетентността установеното в член 2, първа алинея от Конвенцията принципно правило предвижда, че искове срещу лицата с местоживеене в една договаряща държава се предявяват пред съдилищата на тази държава независимо от тяхното гражданство. Член 3, втора алинея забранява на ищеца да се позовава на някои правила за компетентност, които се отклоняват от предвидените в Конвенцията, по-специално за Франция — на разпоредбите на членове 14 и 15 от Гражданския кодекс, основаващи се на гражданството.

5        Конвенцията предвижда и специални правила относно компетентността. Така член 5 от Конвенцията гласи:

„Срещу лице с местоживеене в една договаряща държава може да бъде предявен иск в друга договаряща държава:

…

4.      по отношение на граждански иск за вреди или [възстановяване] вследствие на деяние, което води до наказателно производство — в съда, сезиран с това производство, доколкото този съд според своето национално право е компетентен да разглежда граждански искове“.

6        По отношение на признаването и изпълнението на решенията, установеното в член 31, първа алинея от Конвенцията принципно правило предвижда, че решение, постановено в една договаряща държава и подлежащо на изпълнение в нея, се изпълнява във всяка друга договаряща държава, когато бъде обявено за подлежащо на изпълнение там по молба на всяко заинтересовано лице.

7        Съгласно член 34, втора алинея „молбата може да бъде отхвърлена само на някое от основанията, посочени в членове 27 и 28“.

8        Член 27, точка 1 от Конвенцията предвижда:

„Съдебното решение не се признава:

1.      ако признаването противоречи на обществения ред в държавата, в която се иска признаването“.

9        В член 28, трета алинея от Конвенцията се уточнява:

„При спазване на разпоредбите на първата алинея, компетентността на съда на държавата по произхода не може да се преразглежда; критерият за обществен ред, предвиден в член 27, точка 1, не може да се прилага по отношение на правилата за компетентността“.

10      Съгласно член 29 и член 34, трета алинея от Конвенцията:

„Чуждестранното съдебно решение при никакви обстоятелства не може да се обсъжда по същество“.

11      Член ІІ от протокола, приложен към Конвенцията (наричан по-нататък „Протоколът“), който съгласно член 65 от същата конвенция е неразделна част от нея, гласи:

„Без да се засяга действието на по-благоприятните разпоредби на националното законодателство, лицата с местоживеене в една от договарящите се държави, които са преследвани от наказателен съд на друга договаряща се държава, на която не са граждани, за престъпление, което не е извършено умишлено, могат да бъдат защитавани от лица със съответната квалификация, дори и да не се явяват лично.

Въпреки това съдът, сезиран да разгледа делото, може да разпореди лицето да се яви лично; в случай на неявяване, съдебното решение, което е постановено по гражданския иск без заинтересуваното лице да е имало възможност да организира защитата си, не е задължително да бъде признато или изпълнено в другите договарящи се държави“.

 Спорът по главното производство

12      В Германия е започнато разследване срещу г‑н Krombach след смъртта в тази държава на 14-годишна френска гражданка. Впоследствие наказателното производството е прекратено.

13      По искане на г‑н Bamberski, баща на момичето, във Франция е започнато разследване, като френските съдилища считат, че са компетентни предвид френското гражданство на жертвата. След приключване на разследването с решение на chambre d'accusation (състав по обвиненията) към Сour d'appel, Париж, г‑н Krombach е предаден на Сour d'assises, Париж.

14      Преписи от решението за предаване и от предявения от бащата на жертвата граждански иск са връчени на г‑н Krombach. Макар да е разпоредено, че г‑н Krombach трябва се яви лично, той не се явява в съдебното заседание. Поради това Сour d'assises, Париж, решава да разгледа делото в отсъствие на обвиняемия съгласно разпоредбите на член 627 и сл. от френския Наказателно-процесуален кодекс. В съответствие с член 630 от кодекса, съгласно който за неявилия се обвиняем не може да се яви защитник, Сour d'assises издава присъда, без да изслуша упълномощените от г‑н Krombach защитници.

15      С присъда от 9 март 1995 г. Сour d'assises осъжда г‑н Krombach на петнадесет години лишаване от свобода за убийство по непредпазливост вследствие на нанесена телесна повреда. С решение от 13 март 1995 г., с което се произнася по интересите на гражданския ищец и което също е постановено задочно, Сour d'assises осъжда г‑н Krombach да заплати на г‑н Bamberski обезщетение в размер на 350 000 FRF.

16      По искане на г‑н Bamberski председателят на гражданския състав към Landgericht Kempten — компетентен съд съгласно правилата за местната компетентност, обявява решението от 13 март 1995 г. за подлежащо на изпълнение в Германия. След като Oberlandesgericht отхвърля подадената от г‑н Krombach жалба, последният сезира Bundesgerichtshof с „Rechtsbeschwerde“, в която изтъква, че не е могъл да се защити ефективно срещу издадената от френския съд присъда.

17      При тези обстоятелства Bundesgerichtshof решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Правилата за компетентността могат ли да засегнат обществения ред, посочен в член 27, точка 1 от Брюкселската конвенция, когато по отношение на лице с местоживеене на територията на друга договаряща държава (член 2, първа алинея от Брюкселската конвенция) компетентността на държавата по произход се основава единствено на гражданството на жертвата (както е предвидено в член 3, втора алинея от Брюкселската конвенция по отношение на Франция)?

При отрицателен отговор на първия въпрос:

2)      Съдът на държавата, в която се иска признаването (член 31, първа алинея от Брюкселската конвенция), може ли в рамките на обществения ред, посочен в член 27, точка  1 от Брюкселската конвенция, да взема предвид факта, че наказателният съд на държавата по произход не е позволил на длъжника да бъде защитаван от адвокат по гражданския иск (член ІІ от Протокола от 27 септември 1968 г. за тълкуването на Брюкселската конвенция) с мотива, че срещу ответника с местоживеене в друга договаряща държава е образувано производство за умишлено престъпление и че той не се е явил лично?

При отрицателен отговор на втория въпрос:

3)      Съдът на държавата, в която се иска признаването, може ли в рамките на обществения ред, посочен в член 27, точка 1 от Брюкселската конвенция, да вземе предвид факта, че компетентността на съда на държавата по произход се основава единствено на гражданството на жертвата (вж. първия въпрос по-горе) и че освен това последният не е позволил на съответния ответник да бъде представляван от адвокат (вж. втория въпрос по-горе)?“

 Предварителни бележки

18      С тези въпроси запитващата юрисдикция пита Съда по същество как следва да се тълкува изразът „обществения ред в държавата, в която се иска признаването“, употребен в член 27, точка 1 от Конвенцията.

19      Следва да се припомни, че Конвенцията има за цел да улесни в рамките на възможното свободното движение на съдебни решения в Общността, като предвиди бърза и опростена процедура за допускане на изпълнение (вж. по-специално Решение от 2 юни 1994 г. по дело Solo Kleinmotoren, C‑414/92, Recueil, стр. I‑2237, точка 20 и Решение от 29 април 1999 г. по дело Coursier, C‑267/97, Recueil, стp. I‑2543, точка 25).

20      От практиката на Съда е видно, че тази процедура представлява самостоятелна и пълна система, независима от правните системи на договарящите държави, и че принципът на правната сигурност в общностния правен ред, както и целите на Конвенцията съгласно член 220 от Договора за ЕО (понастоящем член 293 ЕО), на който тя се основава, изискват правилата на Конвенцията и практиката на Съда по нея да се прилагат еднакво във всички договарящи държави (вж. по-специално Решение от 11 август 1995 г. по дело SISRO, C‑432/93, Recueil, стp. I‑2269, точка 39).

21      Относно член 27 от Конвенцията Съдът е постановил, че той трябва да се тълкува стриктно, тъй като представлява пречка за осъществяването на една от основните цели на Конвенцията (Решение по дело Solo Kleinmotoren, посочено по-горе, точка 20). Що се отнася по-конкретно до позоваването на клаузата за обществения ред в член 27, точка 1 от Конвенцията, Съдът е уточнил, че позоваването на тази клауза е възможно само в изключителни случаи (Решение от 4 февруари 1988 г. по дело Hoffman, 145/86, Recueil, стр. 645, точка 21 и Решение от 10 октомври 1996 г. по дело Hendriken и Feyen, С‑78/95, Recueil, стр. І‑4943, точка 23).

22      От посоченото следва, че макар съгласно предвиденото в член 27, точка 1 от Конвенцията условие по принцип договарящите държави да могат свободно да определят, в съответствие с националните си разбирания, изискванията на обществения си ред, пределите на това понятие се установяват чрез тълкуването на Конвенцията.

23      Следователно, макар да не е задача на Съда да определя съдържанието на обществения ред на договаряща държава, той все пак трябва да упражнява контрол по отношение на пределите, в които съдът на договарящата държава може да се позовава на това понятие, за да не признае решение, постановено от съд на друга договаряща държава.

24      В това отношение следва да се отбележи, че разпоредбите на Конвенцията са свързани с Договора, тъй като тя е сключена на основание член 220 от Договора и в определените от него рамки (Решение от 10 февруари 1994 г. по дело Mund & Fester, C‑398/92, Recueil, стp. I‑467, точка 12).

25      Съгласно постоянната съдебна практика основните права са неразделна част от общите принципи на правото, за чието спазване следи Съдът (вж. по-специално Становище 2/94 от 28 март 1996 г., Recueil, стp. I‑1759, точка 33). В това отношение Съдът се вдъхновява от общите конституционни традиции на държавите членки, както и от указанията, съдържащи се в международните актове за защита на правата на човека, към които държавите членки са се присъединили или в чието изготвяне са участвали. В това отношение Eвропейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“) има особено значение (вж. по-специално Решение от 15 май 1986 г. по дело Johnston, 222/84, Recueil, стp. 1651, точка 18).

26      Така Съдът изрично признава основния принцип на общностното право, съгласно който всяко лице има право на справедлив процес и който се ръководи от тези основни права (Решение от 17 декември 1998 г. по дело Baustahlgewebe/Комисия, C‑185/95 P, Recueil, стp. I‑8417, точки 20 и 21, и Решение от 11 януари 2000 г. по дело Нидерландия и Van der Wal/Комисия, C‑174/98 P и C‑189/98 P, Recueil, стр. І‑1, точка 17).

27      Член Е, параграф 2 от Договора за създаване на Европейския съюз (понастоящем след изменение член 6, параграф 2 EС) закрепва тази съдебна практика. Съгласно тази разпоредба „Съюзът зачита основните права така, както те са гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. и така, както произтичат от конституционните традиции, общи за държавите членки, като общи принципи на правото на Общността“.

28      На преюдициалните въпроси следва да се отговори в светлината на тези съображения.

 По първия въпрос

29      С този въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали с оглед на клаузата за обществения ред в член 27, точка 1 от Конвенцията съдът на държавата, в която се иска признаване, може да вземе предвид факта, че компетентността на съда на държавата по произход се основава на гражданството на жертвата на престъпление, когато ответникът е с местоживеене на територията на първата държава.

30      В началото следва да се отбележи, че съгласно самия член 1, първа алинея от Конвенцията тя се прилага за решения, с които наказателен съд се произнася по гражданскоправни въпроси (Решение от 21 април 1993 г. по дело Sonntag, C‑172/91, Recueil, стp. I‑1963, точка 16).

31      В системата на Конвенцията — освен някои хипотези, изброени изчерпателно в член 28, първа алинея от нея, като нито една от тях не отговаря на фактите по главното производство — съдът, от който се иска признаване, не може да упражни контрол относно компетентността на съдилищата на държавата по произход. Този основен принцип е установен в член 28, трета алинея, първа част от изречението от посочената конвенция, като при това във втората част от изречението на същата разпоредба се уточнява, че: „критерият за обществен ред, предвиден в член 27, точка 1, не може да се прилага по отношение на правилата за компетентността“.

32      От това следва, че общественият ред на държавата, в която се иска признаване, не може да бъде пречка за признаването или изпълнението на решение, постановено в друга договаряща държава, единствено с мотива, че съдът на държавата по произход не е спазил правилата на Конвенцията относно компетентността.

33      С оглед на общата формулировка на член 28, трета алинея от Конвенцията такова разрешение следва да се счита за приложимо по принцип, дори в хипотезата, в която по отношение на ответник с местоживеене на територията на държавата, в която се иска признаване, съдът на държавата по произход неправилно е основал компетентността си на правна норма, предвиждаща свързан с гражданството критерий.

34      Ето защо на първия въпрос следва да се отговори, че с оглед на клаузата за обществения ред в член 27, точка 1 от Конвенцията съдът на държавата, в която се иска признаване, не може да вземе предвид единствено факта, че съдът на държавата по произход е основал компетентността си на гражданството на жертвата на престъпление, когато ответникът е с местоживеене на територията на първата държава.

 По втория въпрос

35      С този въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали с оглед на клаузата за обществения ред в член 27, точка 1 от Конвенцията съдът на държавата, в която се иска признаване, може да вземе предвид факта, че съдът на държавата по произход не е признал правото на ответника с местоживеене на територията на първата държава, срещу когото е образувано наказателно производство за умишлено престъпление, да бъде защитаван, без да се явява лично.

36      Следва да се отбележи, че като забраняват преразглеждането по същество на чуждестранно съдебно решение, член 29 и член 34, трета алинея от Конвенцията забраняват на съда на държавата, в която се иска признаване, да откаже да признае или да изпълни това решение само на основание, че съществува различие в правната норма, приложена от съда на държавата по произход, и тази, която е щял да приложи съдът на държавата, в която се иска признаване, ако е бил сезиран със спора. Също така съдът на държавата, в която се иска признаване, не би могъл да упражнява контрол относно правилността на правните и фактическите преценки, извършени от съда на държавата по произход.

37      Позоваването на клаузата за обществения ред в член 27, точка 1 от Конвенцията е възможно единствено в хипотезата, в която признаването или изпълнението на постановено в друга договаряща държава решение е в недопустимо противоречие с правния ред на държавата, в която се иска признаване, тъй като накърнява основен принцип. За да се спази забраната за преразглеждане по същество на чуждестранно съдебно решение, накърняването трябва да представлява явно нарушение на правна норма със съществено значение в правния ред на държавата, в която се иска признаване, или на право, признато за основно в този правен ред.

38      Относно правото на защита, до което се отнася преюдициалният въпрос, следва да се отбележи, че то заема важно място в организацията и развитието на един справедлив процес и че то е едно от основните права, произтичащи от общите конституционни традиции на държавите членки.

39      Още по-точно, Европейският съд по правата на човека многократно постановява в областта на наказателното право, че, макар да не е абсолютно, правото на всеки обвиняем да бъде действително защитаван от адвокат, при необходимост назначен служебно, е един от основните елементи на справедливия процес и че обвиняемият не губи това право единствено поради факта, че не се е явил в съдебното заседание (вж. Европейски съд по правата на човека, Решение по дело Poitrimol c/у Франция от 23 ноември 1993 г., серия A № 277-A, Решение по дело Pelladoah c/у Холандия от 22 септември 1994 г., серия A № 297-B и Решение по дело Van Geyseghem c/у Белгия от 21 януари 1999 г., все още непубликувано).

40      От тази съдебна практика следва, че националният съд на договаряща държава може да приеме, че отказът да се изслуша защитата на обвиняем, който не се явява в съдебното заседание, е явно нарушение на основно право.

41      Запитващата юрисдикция все пак си задава въпроса дали с оглед на член 27, точка 1 от Конвенцията съдът на държавата, в която се иска признаване, може да отчете нарушение от такъв характер, като се има предвид текстът на член ІІ от Протокола. В тази разпоредба, с която се разширява приложното поле на Конвенцията по отношение на наказателни дела, като това разширяване се обосновава от последиците в областта на гражданското или търговското право, които могат да настъпят вследствие на постановен от наказателен съд акт (Решение от 26 май 1981 г. по дело Rinkau, 157/80, Recueil, стp. 1391, точка 6), се признава правото на защита без лично явяване пред наказателните съдилища на договаряща държава на лицата, които не са граждани на тази държава и чието местожителство е в друга договаряща държава, само доколкото тези лица са преследвани за престъпление, което не е извършено умишлено. Това ограничение е тълкувано в смисъл, че Конвенцията явно е имала за цел да лиши от възможност за защита без лично явяване на лицата, преследвани за престъпления, чиято тежест оправдава лишаването от тази възможност (Решение по дело Rinkau, посочено по-горе, точка 12).

42      При все това, видно от практиката, развита от Съда въз основа на припомнените в точки 25 и 26 от настоящото решение принципи, във всяко производство срещу лице, което може да завърши с увреждащ акт, спазването на правото на защита представлява основен принцип на общностното право, който трябва да бъде гарантиран, дори когато липсва правна уредба относно производството (вж. по-специално Решение от 29 юни 1994 г. по дело Fiskano/Комисия, C‑135/92, Recueil, стp. I‑2885, точка 39 и Решение от 24 октомври 1996 г. по дело Комисия/Lisrestal и др., C‑32/95 P, Recueil, стp. I‑5373, точка 21).

43      Освен това Съдът е постановил, че макар целта на Конвенцията е да осигури опростяването на формалностите по взаимното признаване и изпълнение на съдебните решения, тази цел все пак не може да бъде постигната, като се ограничава правото на защита (Решение от 11 юни 1985 г. по дело Debaecker и Plouvier, 49/84, Recueil, стp. 1779, точка 10).

44      От това развитие на съдебната практика произтича, че позоваването на клаузата за обществения ред следва да се приема за възможно в изключителните случаи, когато предвидените в законодателството на държавата по произход и в самата Конвенция гаранции не са били достатъчни, за да защитят ответника от явно нарушение на признатото му от ЕКПЧ право на защита пред съда на държавата по произход. Поради това член ІІ от Протокола не би могъл да се тълкува в смисъл, че не допуска с оглед на обществения ред, посочен в член 27, точка 1 от Конвенцията, съдът на държавата, в която се иска признаване, да вземе предвид факта, че в рамките на иск за обезщетение на вреди, причинени от престъпление, съдът на държавата по произход е отказал да изслуша защитата на обвиняемия, срещу когото е образувано наказателно производство за умишлено престъпление, само с мотива, че той не се явил в съдебното заседание.

45      Ето защо на втория въпрос следва да се отговори, че с оглед на клаузата за обществения ред в член 27, точка 1 от Конвенцията съдът на държавата, в която се иска признаване, може да вземе предвид факта, че съдът на държавата по произход не е признал правото на ответника с местоживеене на територията на първата държава, срещу когото е образувано наказателно производство за умишлено престъпление, да бъде защитаван, без да се явява лично.

 По третия преюдициален въпрос

46      Предвид отговора на втория въпрос няма основание да се отговаря на третия въпрос

 По съдебните разноски

47      Разходите, направени от германското и френското правителство, както и от Комисията, които са представили становища пред Съда, не подлежат на възстановяване. С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения

СЪДЪТ,

като се произнася по въпросите, поставени му от Bundesgerichtshof с определение от 4 декември 1997 г., реши:

Член 27, точка 1 от Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, изменена с Конвенцията от 9 октомври 1978 г. за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия и с Конвенцията от 25 октомври 1982 г. за присъединяването на Република Гърция, трябва да се тълкува по следния начин:

1)      С оглед на клаузата за обществения ред в член 27, точка 1 от посочената конвенция съдът на държавата, в която се иска признаване, не може да вземе предвид единствено факта, че съдът на държавата по произход е основал компетентността си на гражданството на жертвата на престъпление, когато ответникът е с местоживеене на територията на първата държава.

2)      С оглед на клаузата за обществения ред в член 27, точка 1 от посочената конвенция съдът на държавата, в която се иска признаване, може да вземе предвид факта, че съдът на държавата по произход не е признал правото на ответника с местоживеене на територията на първата държава, срещу когото е образувано наказателно производство за умишлено престъпление, да бъде защитаван, без да се явява лично.

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 28 март 2000 година.

* Език на производството: немски.