РЕШЕНИЕ НА СЪДА
21 септември 1989 година(*)
„Жалба за отмяна — Право на конкуренцията — Регламент № 17 — Проверка — Основно право на неприкосновеност на жилището — Мотиви — Периодични имуществени санкции — Процесуални недостатъци“
[…]
По съединени дела C-46/87 и C-227/88,
Hoechst AG, дружество, учредено по немското право, със седалище във Франкфурт на Майн, за което се явява адв. Hans Hellmann от адвокатската колегия в Кьолн, със съдебен адрес в Люксембург, в кантората на адв. Marc Loesch, 8, rue Zithe,
жалбоподател,
срещу
Комисия на Европейските общности, за която се явява нейният юридически съветник г‑н Norbert Koch, в качеството на представител, със съдебен адрес в Люксембург, в офиса на г‑н Георгиос Кремлис, член на правната ѝ служба, Centre Wagner,
ответник,
с предмет отмяна на следните решения на Комисията, приети по преписки IV/31.865 — PVC и IV/31.866 — Полиетилен:
– Решение от 15 януари 1987 г. (К(87)19/5) относно извършване на проверка по смисъла на член 14, параграф 3 от Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 година (ОВ 13, стр. 204),
– Решение от 3 февруари 1987 г. (К(87)248) за налагане на периодична имуществена санкция съгласно член 16 от Регламент № 17,
– Решение от 26 май 1988 г. (К(88)928) за определяне на окончателния размер на периодичната имуществена санкция съгласно член 16 от Регламент № 17,
СЪДЪТ,
в състав: г‑н O. Due, председател, г‑н T. Koopmans, г‑н R. Joliet, г‑н T. F. O’Higgins и г‑н F. Grévisse, председатели на състави, сър Gordon Slynn, г‑н G. F. Mancini, г‑н C. N. Kakouris, г‑н F. A. Schockweiler, г‑н J. C. Moitinho de Almeida, г‑н G. C. Rodríguez Iglesias, г‑н M. Diez Velasco и г‑н M. Zuleeg, съдии,
генерален адвокат: г‑н J. Mischo,
секретар: г-жа B. Pastor, администратор,
предвид изложеното в устната фаза на производството и в доклада за съдебното заседание от 8 декември 1988 г.,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 21 февруари 1989 г.,
постанови настоящото
Решение
[…]
1 На 16 февруари 1987 г. и на 5 август 1988 г. дружеството Hoechst AG подава съответно две жалби в секретариата на Съда по силата на член 173, втора алинея от Договора за ЕИО, с искане за отмяна на три решения на Комисията, приети по преписки IV/31.865 — PVC и IV/31.866 — Полиетилен на основание Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 година (Първи регламент за прилагане на членове 85 и 86 от Договора (ОВ 13, стр. 204/62; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3). Първата жалба е срещу решението от 15 януари 1987 г. (К(87)19/5) относно извършване на проверка по смисъла на член 14, параграф 3 от Регламент № 17 и срещу решението от 3 февруари 1987 г. (К(87)248) за налагане на периодична имуществена санкция съгласно член 16 от Регламент № 17. Втората жалба е срещу решението от 26 май 1988 г. (К(88)928) за определяне на окончателния размер на периодичната имуществена санкция съгласно член 16 от Регламент № 17.
2 Тъй като разполага със сведения, даващи ѝ възможност да предположи съществуването на споразумения и съгласувани практики за определяне на цени и квоти за доставка на PVC и полиетилен между някои производители и доставчици на тези вещества в Общността, Комисията решава да извърши проверка в няколко предприятия, сред които и жалбоподателя, и приема в това отношение спорното решение от 15 януари 1987 г. (наричано по-нататък „решението за извършване на проверка“).
3 На 20, 22 и 23 януари същата година Комисията се опитва да извърши въпросната проверка, но жалбоподателят отказва да ѝ се подчини, с мотива че става въпрос за незаконосъобразно претърсване. Жалбоподателят поддържа тази позиция и в отговора си на телекс, с който Комисията отправя искане до него да поеме задължението да се подчини на проверката, тъй като в противен случай ще му бъде наложена периодична имуществена санкция в размер на 1 000 ECU за всеки ден забава. Тогава Комисията приема спорното решение от 3 февруари 1987 г., посочено по-горе, с което налага споменатата по-горе периодична имуществена санкция (наричано по-нататък „решението за налагане на периодична имуществена санкция“).
4 С решение от 12 февруари 1987 г. Amtsgericht Frankfurt am Main отхвърля искането на Bundeskartellamt (компетентния германски орган в областта на конкуренцията), от който е поискано съдействие съгласно Регламент № 17, за получаване на разрешение за претърсване, с мотива че не му е представено нито едно фактическо обстоятелство в подкрепа на презумпцията за съществуването на споразумения или съгласувани практики.
5 С определение от 26 март 1987 г. председателят на Съда отхвърля искането на жалбоподателя за спиране на изпълнението на решението за извършване на проверка и на решението за налагане на периодична имуществена санкция.
6 На 31 март 1987 г. Bundeskartellamt получава от Amtsgericht Frankfurt am Main разрешение за претърсване, издадено в полза на Комисията. Последната извършва проверката на 2 и 3 април същата година.
7 След като предоставя на жалбоподателя възможност да изложи гледната си точка и изслушва Консултативния комитет по ограничителни практики и господстващо положение, със спорното решение от 26 май 1988 г., посочено по-горе (наричано по-нататък „решението за определяне на периодичната имуществена санкция“), Комисията определя окончателна периодична имуществена санкция в размер на 55 000 ECU, а именно по 1 000 ECU за всеки ден забава, считано от 6 февруари до 1 април включително.
8 Обстоятелствата, предхождащи спора, ходът на производството, както и правните основания и доводи на страните са изложени по-подробно в доклада за съдебното заседание. Тези данни от преписката са възпроизведени по-долу само доколкото това е необходимо за мотивите на Съда.
По решението за извършване на проверка
9 Срещу решението за извършване на проверка жалбоподателят изтъква три правни основания, изведени от превишаване на правомощията за извършване на проверка от страна на Комисията, липса на мотиви и нередовност на процедурата.
а) По правомощията на Комисията за извършване на проверка
10 Жалбоподателят счита, че спорното решение е незаконосъобразно, доколкото разрешава на служителите на Комисията да предприемат мерки, квалифицирани от него като претърсване, които не са предвидени в член 14 от Регламент № 17 и които засягат основни права, признати от европейското право. Той добавя, че ако тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя на Комисията правото да претърсва, тя е незаконосъобразна поради несъвместимостта си с основни права, чиято защита налага претърсването да се извършва само след предварително съдебно разрешение.
11 Комисията поддържа, че правомощията, с които разполага по силата на член 14 от Регламент № 17, включват мерки, които по силата на националното законодателство на някои държави-членки попадат в обхвата на понятието за претърсване. Тя счита обаче, че произтичащите от основните права изисквания за съдебна защита, които по принцип не оспорва, са спазени, след като адресатите на решенията за проверка са имали възможност, от една страна, да обжалват тези решения пред Съда, а от друга страна, да поискат спиране на изпълнението им в рамките на обезпечително производство, което позволява на Съда да провери бързо дали разпоредените проверки са произволни. Подобен контрол е равнозначен на съдебно разрешение.
12 По отношение на този спор, преди да се разгледа естеството и обхватът на правомощията за извършване на проверка, с които разполага Комисията по силата на член 14 от Регламент № 17, е необходимо да се отбележи, че този член не може да се тълкува по начин, водещ до резултати, които са несъвместими с общите принципи на общностното право, и по-конкретно с основните права.
13 Действително според постоянната съдебна практика основните права са неразделна част от общите принципи на правото, за чието спазване следи Съдът, съгласно общите конституционни традиции на държавите-членки и международните актове, към които държавите-членки са се присъединили или в чието изготвяне са участвали (вж. по-конкретно Решение от 14 май 1974 г. по дело Nold, 4/73, Recueil, стр. 491). Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „Европейската конвенция за защита на правата на човека“) има специално значение в това отношение (вж. по-конкретно Решение от 15 май 1986 г. по дело Johnston, 222/84, Recueil, стр. 1651).
14 С оглед на тълкуването на член 14 от Регламент № 17 е уместно да се вземат предвид по-конкретно изискванията, произтичащи от зачитането на правото на защита — принцип, чието основополагащо значение е подчертавано многократно в практиката на Съда (вж. Решение от 9 ноември 1983 г. по дело Michelin, 322/81, Recueil, стр. 3461, точка 7).
15 Следва да се уточни, че макар в това решение Съдът да отбелязва, че правото на защита трябва да се зачита в административната процедура, която може да доведе до налагане на санкции, важно е да се избягва непоправимото накърняване на това право в рамките на процедурите по предварително разследване, по-конкретно по извършване на проверка, които могат да имат определящо значение за събирането на доказателства за незаконосъобразно поведение на предприятия, водещо до ангажиране на отговорността им.
16 Следователно ако някои компоненти на правото на защита се отнасят само до състезателното производство, провеждано в резултат на отправено изложение на възраженията, други, като например правото на правна помощ и правото на защита на поверителността на кореспонденцията между адвоката и неговия клиент (признато от Съда в Решение от 18 май 1982 г. по дело АМ & S, 155/79, Recueil, стр. 1575), трябва да се зачитат още от фазата на предварителното разследване.
17 Жалбоподателят се позовава и на изискванията, произтичащи от основното право на неприкосновеност на жилището, поради което е уместно да се отбележи, че макар признаването на това право по отношение на личното жилище на физически лица да се утвърждава в общностния правен ред като общ принцип в правото на държавите-членки, същото не се отнася за предприятията, тъй като в правните системи на държавите-членки има съществени различия по отношение на естеството и степента на защита на търговските помещения срещу намеса на държавните органи.
18 Не следва по-различен извод и от член 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека, в параграф 1 от който се предвижда, че „всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция“. Предметът на защитата по този член се отнася до разгръщането на личната свобода на човека и поради това не може да обхване търговските помещения. Освен това следва да се отбележи и липсата на практика на Европейския съд по правата на човека в това отношение.
19 Това не променя обстоятелството, че във всички правни системи на държавите-членки намесата на публичната власт в сферата на частната дейност на лицата, независимо дали са физически или юридически лица, трябва да има законово основание и да се обосновава с предвидени в закона причини и че вследствие на това тези системи предвиждат защита срещу произволна или непропорционална намеса, макар и при различни условия. Следователно изискването за такава защита трябва да се признае като общ принцип на общностното право. В това отношение следва да се напомни, че Съдът е потвърдил своето правомощие за контрол по отношение на евентуална прекомерност на проверките, извършвани от Комисията в рамките на Договора за ЕОВС (Решение от 14 декември 1962 г. по дело San Michèle и др., 5/62—11/62 и 13/62—15/62, Recueil, стр. 859).
20 Поради това е уместно естеството и обхватът на правомощията за извършване на проверка, предоставени на Комисията по силата на член 14 от Регламент № 17, да бъдат разгледани с оглед на напомнените по-горе общи принципи.
21 Параграф 1 от този член оправомощава Комисията да извършва всички необходими проверки на предприятия и сдружения от предприятия и уточнява, че „за тази цел упълномощените от нея служители имат следните правомощия:
а) да проверяват счетоводните книги и останалата отчетна документация;
б) да правят копия или извлечения от счетоводните книги и останалата отчетна документация;
в) да изискват на място устни обяснения;
г) да получават достъп до всички помещения, терени и превозни средства на предприятията.“ [неофициален превод]
22 Параграфи 2 и 3 от същия член предвиждат, че проверките може да се извършват при представяне на писмено пълномощно или въз основа на решение, задължаващо предприятията да се подчинят на проверките. Както Съдът вече се е произнесъл, Комисията може да избира между тези две възможности в зависимост от особеностите на всеки случай (Решение от 26 юни 1980 г. по дело National Panasonic, 136/79, Recueil, стр. 2033). Както писмените пълномощни, така и решенията трябва да посочват предмета и целта на проверката. Която и процедура да се приложи, Комисията е длъжна предварително да уведоми компетентния орган на държавата-членка, на чиято територия ще бъде извършена проверката, като по силата на член 14, параграф 4 този орган трябва да бъде изслушан, преди да се приеме решението за извършване на проверка.
23 Според параграф 5 от същия член служителите на Комисията могат да бъдат подпомагани при изпълнение на задълженията си от служители на компетентния орган на държавата-членка, на чиято територия трябва да се извърши проверката. Такава помощ може да се окаже по искане било на този орган, било на Комисията.
24 Накрая, според параграф 6 съдействието на националните власти е необходимо при извършване на проверката, когато предприятието ѝ се противопоставя.
25 Както отбелязва Съдът в Решение от 26 юни 1980 г. (точка 20), посочено по-горе, от седмо и осмо съображение от Регламент № 17 е видно, че правомощията, предоставени на Комисията по силата на член 14 от този регламент, имат за цел да ѝ дадат възможност да изпълнява поверената ѝ от Договора за ЕИО функция да следи за спазването на правилата на конкуренцията в общия пазар. Както е видно от четвърта алинея от преамбюла на Договора, от член 3, буква е) и от членове 85 и 86, предназначението на тези правила е да предотвратят нарушаването на конкуренцията в ущърб на общия интерес, на отделните предприятия и на потребителите. Упражняването на правомощията, предоставени на Комисията от Регламент № 17, допринася за поддържането на предвидения в Договора режим на конкуренция, чието спазване е задължително за предприятията. Посоченото по-горе осмо съображение уточнява, че за тази цел Комисията трябва да бъде овластена в рамките на общия пазар да изисква предоставянето на сведения и да извършва проверки, „които са необходими“ за установяване на нарушения на посочените по-горе членове 85 и 86.
26 Както от целите на Регламент № 17, така и от изброените в член 14 от него правомощия, предоставени на служителите на Комисията, е видно, че проверките могат да имат много широк обхват. В това отношение правото на достъп до помещенията, терените и превозните средства на предприятията е особено важно, доколкото трябва да даде възможност на Комисията да събира доказателствата за нарушения на правилата на конкуренцията на обичайното им местонахождение, а именно в търговските помещения на предприятията.
27 Това право на достъп би било лишено от полезно действие, ако служителите на Комисията трябваше да се ограничат до това да поискат да им бъдат представени документи или преписки, които те предварително биха могли да идентифицират с точност. Напротив, подобно право предполага възможността да се издирват различни сведения, които още не са известни или напълно идентифицирани. Без такава възможност Комисията не би могла да събере необходимите за проверката сведения, в случай че срещне отказ да се сътрудничи или възпрепятстване от страна на съответните предприятия.
28 Макар и член 14 от Регламент № 17 да предоставя на Комисията широки правомощия за разследване, упражняването на тези правомощия е поставено в зависимост от условия, които могат да гарантират зачитането на правата на съответните предприятия.
29 В това отношение е уместно да се отбележи първо задължението на Комисията да посочи предмета и целта на проверката. Това задължение е основно изискване, с цел не само да се покаже, че предвидената намеса в съответните предприятия е обоснована, но и да им се даде възможност да установят какъв е обхватът на тяхното задължение да сътрудничат, като същевременно се гарантира правото им на защита.
30 Следва да се отбележи освен това, че условията за упражняване на правомощията на Комисията за извършване на проверка варират в зависимост от избраната от нея процедура, от отношението на съответните предприятия, както и от намесата на националните власти.
31 Член 14 от Регламент № 17 се отнася на първо място до проверките, извършени със сътрудничеството на съответните предприятия било доброволно, в хипотезата за писменото пълномощно за извършване на проверка, било по силата на задължение, произтичащо от решение за извършване на проверка. Във втората хипотеза, която е налице в случая, служителите на Комисията могат, наред с останалото, да изискват да им бъдат представени исканите от тях документи, да влизат в определените от тях помещения и да изискват да им бъде показано съдържанието на посочените от тях мебели. В замяна на това те нямат право с принуда да си осигуряват достъпа до помещения или мебели или да заставят персонала да им предостави такъв достъп, нито да извършват претърсване без разрешението на ръководството на предприятието.
32 Съвсем различно е положението, когато Комисията срещне противопоставяне от страна на съответните предприятия. В този случай служителите на Комисията могат на основание член 14, параграф 6 да издирват без сътрудничеството на предприятията всички необходими за проверката сведения със съдействието на националните власти, които са длъжни да им окажат необходимата помощ при изпълнение на техните задължения. Макар и тази помощ да се изисква само в случай че предприятието се противопостави, уместно е да се добави, че тя може да бъде поискана и превантивно, за да се противодейства срещу евентуално противопоставяне на предприятието.
33 От член 14, параграф 6 следва, че всяка държава-членка сама определя условията, при които националните власти оказват съдействие на служителите на Комисията. В това отношение държавите-членки са длъжни да осигурят ефикасна дейност на Комисията, като спазват споменатите по-горе общи принципи. От това следва, че националното право определя в тези граници подходящите процедурни условия за гарантиране на зачитането на правата на предприятията.
34 Следователно при положение че Комисията възнамерява да предприеме със съдействието на националните власти мерки за извършване на проверка, които не се основават на сътрудничеството на съответните предприятия, тя е длъжна да спазва процедурните гаранции, предвидени за тази цел в националното право.
35 Комисията трябва да следи за това органът, който е компетентен съгласно националното право, да разполага с всички необходими елементи, които да му дават възможност да упражнява своя контрол. Необходимо е да се подчертае, че този орган — независимо дали е съдебен или не — не може да замести своята собствена преценка за необходимостта от разпоредените проверки с тази на Комисията, чиято фактическа и правна преценка подлежи единствено на контрол за законосъобразност от страна на Съда. В замяна на това в правомощията на националния орган е да прецени, след като е установил автентичността на решението за извършване на проверка, дали предвидените принудителни мерки не са произволни или прекомерни по отношение на предмета на проверката и да следи за спазването на правилата на националното право при прилагането на тези мерки.
36 С оглед на изложеното по-горе следва да се отбележи, че мерките, които спорното решение за извършване на проверка разрешава на служителите на Комисията да приложат, не превишават правомощията им съгласно член 14 от Регламент № 17. Действително член 1 от разглежданото решение се ограничава до налагането на задължение на жалбоподателя „да разреши на упълномощените от Комисията служители достъп до помещенията си в обичайното работно време, да предостави за целите на проверката исканата от тях отчетна документация, свързана с предмета на разследването, и да допусне да се направят копия от нея, както и да даде незабавно всички обяснения, които те биха поискали“. [неофициален превод]
37 Вярно е, че в хода на производството пред Съда Комисията поддържа, че в рамките на проверките нейните служители имат основание да извършват претърсване без съдействието на националните власти и без да спазват предвидените в националното право процедурни гаранции. Неправилността на подобно тълкуване на член 14 от Регламент № 17 обаче не може да доведе до незаконосъобразност на решенията, приети въз основа на тази разпоредба.
38 Следователно правното основание, изведено от превишаване на пределите правомощията за извършване на проверка от Комисията трябва да се отхвърли.
б) По мотивите
39 Според жалбоподателя решението за извършване на проверка нарушава член 190 от Договора, както и член 14, параграф 3 от Регламент № 17 по съображението, че е неясно, що се отнася до предмета и целта на проверката.
40 Уместно е да се напомни, че както вече Съдът се е произнесъл в Решение от 26 юни 1980 г. (по дело National Panasonic, точка 25), посочено по-горе, самият член 14, параграф 3 от Регламент № 17 определя основните елементи при мотивирането на решението, с което е разпоредено извършване на проверка, като предвижда, че то „посочва предмета и целта на проверката, началната ѝ датата, предвидените в член 15, параграф 1, буква в) и в член 16, параграф 1, буква г) санкции, както и възможността за обжалване на решението пред Съда“. [неофициален превод]
41 Както бе е отбелязано по-горе, изискването Комисията да посочи предмета и целта на проверката е основна гаранция за правото на защита на съответните предприятия. От това следва, че обхватът на задължението за мотивиране на решенията за извършване на проверка не може да се ограничава по съображения за ефикасност на разследването. В това отношение е уместно да се уточни, че макар Комисията да не е длъжна да съобщи на адресата на решението за извършване на проверка всички данни за предполагаеми нарушения, с които разполага, нито да даде точна правна квалификация на тези нарушения, тя е длъжна в замяна на това ясно да посочи предположенията, които възнамерява да провери.
42 Уместно е да се отбележи, че макар и мотивите на спорното решение за извършване на проверка да са изложени много общо, а е трябвало да бъдат уточнени, поради което заслужават критика в това отношение, те все пак съдържат съществените елементи, които се изискват съгласно член 14, параграф 3 от Регламент № 17. Действително разглежданото решение упоменава наличието на данни за съществуването и прилагането на споразумения и съгласувани практики между някои производители и доставчици на PVC и полиетилен (включително, но не само LdPE) в рамките на ЕИО по отношение на цените, количествата или продажбените цели на тези продукти. В него е посочено, че тези споразумения и практики могат да представляват сериозно нарушение на член 85, параграф 1 от Договора. Според член 1 от въпросното решение жалбоподателят е „длъжен да се подчини на проверка относно евентуалното му участие“ в тези споразумения или съгласувани практики и следователно да разреши достъпа на служителите на Комисията до своите помещения, да предостави и допусне за целите на проверката да се направят копия от отчетната документация, „свързана с предмета на разследването“.
43 При тези обстоятелства правното основание, изведено от непълнота на мотивите, трябва да се отхвърли.
в) По процедурата за приемане
44 Безспорно е, че обжалваното решение за извършване на проверка е прието в съответствие с така наречената процедура за оправомощаване, предвидена в решението на Комисията от 5 ноември 1980 г., което оправомощава члена на Комисията, отговарящ за въпросите на конкуренцията, да приеме от името на Комисията и в рамките на отговорността ѝ решение на основание член 14, параграф 3 от Регламент № 17, с което да разпореди на предприятията да се подчинят на проверки. В Решение от 23 септември 1986 г. (по дело AKZO Chemie/Комисия, 5/85, Recueil, стр. 2585) Съдът вече се е произнесъл, че това решение за оправомощаване не накърнява принципа на колективно действие, закрепен в член 17 от Договора за сливане.
45 Жалбоподателят счита все пак за необходимо Съдът да преразгледа редовността на тази процедура за оправомощаване, която според него е несъвместима с принципа „nulla poena sine lege“. Той твърди, че с обикновена вътрешна административна мярка Комисията е внесла промяна в елементите от фактическия състав на нарушението, които могат да доведат до налагане на глоба по силата на член 15 от Регламент № 17, тъй като въз основа на посоченото по-горе решение от 5 ноември 1980 г. такова нарушение би бил отказът да се подчини на проверка, разпоредена от член на Комисията, а не както е било по-рано — от Комисията като колективен орган.
46 В това отношение следва да се отбележи, че макар и да е вярно, че условията за налагане на глоба по силата на член 15 от Регламент № 17 не могат да се променят с решение на Комисията, посоченото по-горе решение за оправомощаване няма за цел и не води до такава промяна. Действително след като системата на оправомощаване по отношение на решенията за извършване на проверка не накърнява принципа на колективно действие, приетите от упълномощеното лице решения трябва да се разглеждат като решения на Комисията по смисъла на член 15 от Регламент № 17.
47 Следователно правното основание, изведено от нередовност на процедурата, трябва да се отхвърли.
48 Тъй като нито едно от правните основания срещу решението за извършване на проверка не може да бъде прието, искането за отмяна на това решение трябва да се отхвърли.
По решението за налагане на периодична имуществена санкция
49 Според жалбоподателя приемането на решението за налагане на периодична имуществена санкция е опорочено от съществено нарушение на процедурните правила, тъй като Комисията е взела това решение, без предварително да изслуша съответното предприятие и да се допита до Консултативния комитет по ограничителни практики и господстващо положение.
50 Напротив, Комисията счита, че не е налице съществено нарушение на процедурните правила, тъй като посочените по-горе изслушване и допитване са направени преди окончателното определяне на периодичната имуществена санкция.
51 Уместно е да се отбележи, че съгласно член 19, параграф 1 от Регламент № 17 изслушването на заинтересованите лица, с цел „да изразят позицията си по възраженията, повдигнати срещу тях от Комисията“, трябва да предхожда приемането на различните решения, сред които са предвидените в член 16 решения относно периодичните имуществени санкции.
52 Това изслушване е основен елемент от правото на защита. Действително то е необходимо, за да „се гарантира на предприятията и сдруженията от предприятия правото да представят становища, след като се запознаят с всички възражения, които Комисията възнамерява да повдигне срещу тях в своите решения“ [неофициален превод] (трето съображение от Регламент № 99/63 на Комисията от 25 юли 1963 година относно изслушването, предвидено в член 19, параграфи 1 и 2 от Регламент № 17 на Съвета (ОВ 127, стр. 2268/63).
53 По отношение на Консултативния комитет по ограничителни практики и господстващо положение посоченият по-горе член 16, параграф 3 предвижда, че „се прилагат разпоредбите на член 10, параграфи 3—6“. Тези разпоредби уреждат правомощията, състава и консултативната процедура на разглеждания комитет.
54 Съгласно член 1 от Регламент № 99/63, посочен по-горе, „преди да се допита до Консултативния комитет по ограничителни практики и господстващо положение, Комисията прави изслушване по член 19, параграф 1 от Регламент № 17“ [неофициален превод]. Тази разпоредба потвърждава, че изслушването на съответните предприятия и допитването до комитета са необходими в същите случаи.
55 За да се прецени дали Комисията е била длъжна да изслуша жалбоподателя и да се допита до Консултативния комитет по ограничителни практики и господстващо положение преди приемането на решението за налагане на периодична имуществена санкция, е уместно да се напомни, че определянето на периодичните имуществени санкции по силата на член 16 от Регламент № 17 задължително се състои от две фази. Действително с едно решение, посочено в параграф 1 от същия член, Комисията първо налага периодична имуществена санкция до определен брой разчетни единици за ден забава, считано от определената от нея дата. Тъй като не определя общия размер на периодичната имуществена санкция, това решение не подлежи на изпълнение. Този размер може се определи окончателно само с ново решение.
56 При това положение задължението за изслушване на заинтересованото лице и за допитване до Консултативния комитет по ограничителни практики и господстващо положение е изпълнено, ако изслушването и допитването са направени преди окончателното определяне на периодичната имуществена санкция, така че както съответното предприятие, така и консултативният комитет да имат възможност надлежно да изразят позицията си по всички елементи, въз основа на които Комисията налага периодичната имуществена санкция и определя окончателния ѝ размер.
57 Освен това изискването по отношение на изслушването и допитването да предхождат решението за налагане на периодична имуществена санкция на предприятие, отказало да се подчини на проверка, би означавало да се отсрочи датата на приемане на това решение и следователно да се постави под съмнение ефикасността на решението за извършване на проверка.
58 От изложеното по-горе следва, че приемането на решението за налагане на периодична имуществена санкция не е опорочено от съществено нарушение на процедурните правила. Следователно искането за отмяна на това решение трябва да се отхвърли.
По решението за определяне на окончателния размер на периодичната имуществена санкция
59 Според жалбоподателя окончателният размер на периодичната имуществена санкция, определен в спорното решение от 26 май 1988 г., трябва да бъде намален по две причини.
60 На първо място, жалбоподателят поддържа, че Комисията е трябвало да изключи от изчисленията си периода на времетраене на обезпечителното производство пред Съда, в което жалбоподателят е поискал спиране на изпълнението на решението за извършване на проверка. Комисията влязла в противоречие със собствената си позиция, доколкото заявила, че е склонна да отложи изпълнението на подобно решение, докато Съдът се произнесе.
61 В това отношение е достатъчно да се отбележи, че декларацията, направена от Комисията в този смисъл в хода на производството, се е отнасяла само до подхода, който тя евентуално би възприела впоследствие, в случай че съгласно поддържаната от нея теза обезпечителното производство пред Съда бъде признато като подходящо средство за предварителен съдебен контрол върху разпоредените от Комисията проверки. Поради това подобна декларация не е можела в случая да има каквито и да било последици относно определянето на окончателния размер на периодичната имуществена санкция.
62 На второ място, жалбоподателят смята, че окончателният размер е непропорционален, защото в поведението си се ръководил изключително от висши интереси, съответстващи на гарантирането на процедура на разследване, съобразена със законите и конституционния ред.
63 В това отношение следва да се отбележи, че жалбоподателят не се е ограничил до това да се противопостави на особените мерки, които според него превишавали правомощията на служителите на Комисията, а е отказал каквото и да било сътрудничество при изпълнение на изпратеното му решение за извършване на проверка.
64 Подобно поведение, което е несъвместимо със задължението на всички субекти на общностното право да признават пълното правно действие на актовете на институциите, докато Съдът не ги е обявил за недействителни, и да зачитат изпълнителната им сила, докато Съдът не е постановил спиране на изпълнението им (вж. Решение от 13 февруари 1979 г., по дело Granaria, 101/78, Recueil, стр. 623, точка 5), не може да се оправдае с висши правни интереси.
65 Предвид всички обстоятелства, взети предвид от Съда, не следва да се намалява размерът на периодичната имуществена санкция. Следователно искането трябва да се отхвърли.
66 От изложеното по-горе следва, че жалбите трябва да се отхвърлят.
По съдебните разноски
67 Съгласно член 69, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като жалбоподателят е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати разноските.
По изложените съображения
СЪДЪТ
реши:
1) Отхвърля жалбите.
2) Осъжда жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
Due | Koopmans Joliet O’Higgins | Grévisse |
Slynn | Mancini Kakouris | Schockweiler |
Moitinho de Almeida | Rodríguez Iglesias Diez de Velasco | Zuleeg |
Постановено в открито съдебно заседание в Люксембург на 21 септември 1989 година.
Секретар | Председател |
J.‑G. Giraud | O. Due |
* Език на производството: немски.