1.

Преюдициалното запитване от Oberlandesgericht München (Висш областен съд Мюнхен, Германия) е отправено във връзка с молба на Съединените американски щати до Федерална република Германия за екстрадиране на гражданин на трета държава, за да бъде проведено наказателно преследване срещу съответния гражданин във връзка с деяния, които вече са довели в друга държава членка до влязла в сила присъда и наказание, което той вече изцяло е изтърпял.

2.

Може ли принципът ne bis in idem, закрепен в член 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген от 14 юни 1985 година между правителствата на държавите от Икономическия съюз на страните от Бенелюкс, Федерална република Германия и Френската република за постепенното премахване на контрола по техните общи граници, подписана в Шенген на 19 юни 1990 г. и влязла в сила на 26 март 1995 г., изменена с Регламент (ЕС) № 610/2013 на Европейския парламент и Съвета от 26 юни 2013 г. (ОВ L 182, 2013 г., стр. 1) (наричана по-нататък „КПСШ“) ( 2 ), разглеждан във връзка с член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), да се приложи в този случай, като се има предвид, че заинтересованото лице няма качеството на гражданин на Съюза? Може ли двустранен договор за екстрадиция, сключен между замолената държава членка и съответната трета държава, да бъде пречка за позоваване на принципа ne bis in idem, за да се откаже екстрадиция на това лице? Каква е възможната роля на член 351 ДФЕС в такъв случай? Това по същество са основните въпроси, поставени по настоящото дело.

3.

Член 20, параграф 1 от КПСШ, който е поместен в дял II, глава 4 („Условия за движение на чужденци“), предвижда:

„Чуждите граждани, за които няма изискване за притежаване на виза, могат свободно да се движат на територията на договарящите страни за период до три месеца в рамките на шест месеца, считано от датата на първото влизане, при условие че отговарят на условията за влизане, които са посочени в член 5, параграф 1, букви a), в), г) и д)“ ( 3 ).

4.

Член 54 от КПСШ, който се намира в дял III, глава 3 („Прилагане на принципа ne bis in idem“), гласи следното:

„Лице, [по отношение на което производството е окончателно приключило] в една договаряща страна, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга договаряща страна, при условие че когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение, или не може да се изпълни по силата на законите в договарящата страна, в която е произнесена“.

5.

КПСШ е включена в правото на Съюза с Протокола за включването на достиженията на правото от Шенген в рамките на Европейския съюз, приложен с Договора от Амстердам ( 4 ) към Договора за Европейския съюз и към Договора за създаване на Европейската общност, като част от „достиженията на правото от Шенген“, определени в приложението към протокола.

6.

Както личи от член 2 от Решение 1999/436/ЕО на Съвета от 20 май 1999 година за установяване, съгласно съответните разпоредби на Договора за създаване на Европейската общност и Договора за Европейския съюз, на правното основание за всяка от разпоредбите или решенията, които съставляват достиженията на правото от Шенген ( 5 ), и приложение А към него, Съветът посочва членове 34 ЕС и 31 ЕС ( 6 ) като правно основание на членове 54—58 от КПСШ.

7.

Член 1 („Предмет и цел“) от Споразумението за екстрадиране между Европейския съюз и Съединените американски щати от 25 юни 2003 г. ( 7 ) (наричано по-нататък „Споразумението ЕС—САЩ“) предвижда:

„Договарящите страни се задължават в съответствие с разпоредбите на настоящото споразумение да осигурят засилено сътрудничество в контекста на приложимите отношения в областта на екстрадирането между държавите членки и Съединените американски щати, които уреждат екстрадирането на престъпници“.

8.

Член 17 („Изключване на дерогация“) от това споразумение гласи:

„1.   Настоящото споразумение не засяга позоваването на замолената държава на основания за отказ, които не са уредени от настоящото споразумение, но са налице съгласно двустранен договор за екстрадиране между държава членка и Съединените американски щати.

2.   Ако конституционните принципи на замолената държава или окончателни съдебни решения, които имат задължителен характер, са от естество да попречат на изпълнението на нейното задължение за екстрадиране и ако нито настоящото споразумение, нито приложимият двустранен договор не дават възможност да се разреши въпросът, замолената държава и молещата държава пристъпват към консултации“.

9.

Член 6, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2016/399 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно Кодекс на Съюза за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници) ( 8 ) в редакцията му, изменена с Регламент (ЕС) 2018/1240 на Европейския парламент и на Съвета от 12 септември 2018 година за създаване на Европейска система за информация за пътуванията и разрешаването им (ETIAS) и за изменение на регламенти (ЕС) № 1077/2011, (ЕС) № 515/2014, (ЕС) 2016/399, (ЕС) 2016/1624 и (ЕС) 2017/2226 ( 9 ) („наричан по-нататък „Кодексът на шенгенските граници“), гласи:

„При планиран престой на територията на държавите членки с продължителност не повече от 90 дни в рамките на всеки 180‑дневен период, при което се отчита 180‑дневният период, предшестващ всеки ден от престоя, за влизането на гражданите на трети страни се прилагат следните условия:

10.

Член 20, параграф 1 от КПСШ следва да се разбира като препращане към член 6, параграф 1 от Кодекса на шенгенските граници. Всъщност последната разпоредба заменя член 5, параграф 1 от Регламент № 562/2006 на Европейския парламент и на Съвета от15 март 2006 година за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници) ( 11 ), който от своя страна заменя член 5, параграф 1 от КПСШ.

11.

Член 3, параграф 1 от Регламент 2018/1806 предвижда:

„Гражданите на третите страни, посочени в приложение I, трябва да притежават виза при преминаване на външните граници на държавите членки“.

12.

Съгласно член 4, параграф 1 от този регламент:

„Гражданите на третите страни, посочени в приложение II, са освободени от изискването, предвидено в член 3, параграф 1 при престой от не повече от 90 дни в рамките на всеки 180‑дневен период“.

13.

Сърбия е сред третите страни, включени в списъка към приложение II.

14.

Член 1 („Задължение за екстрадиране“) от Auslieferungsvertrag zwischen der Bundesrepublik Deutschland und den Vereinigten Staaten von Amerika (Договор за екстрадиция между Федерална република Германия и Съединените американски щати) от 20 юни 1978 г. ( 12 ) (наричан по-нататък „Договорът за екстрадиция Германия—САЩ“) предвижда:

„(1)   Договарящите страни се ангажират в съответствие с разпоредбите на този договор да си предават реципрочно лицата, срещу които се провежда наказателно производство за престъпление, извършено на територията на молещата държава, или с цел изпълнение на наложено наказание или на мярка, изискваща задържане, и които се намират на територията на другата договаряща страна.

(2)   Когато престъплението е извършено извън територията на молещата държава, замолената държава допуска екстрадицията в съответствие с този договор, ако:

15.

Член 2 („Престъпления, които могат да доведат до екстрадиране“) от Договора за екстрадиция Германия—САЩ, изменен с Zusatzvertrag zum Auslieferungsvertrag zwischen der Bundesrepublik Deutschland und den Vereinigten Staaten von Amerika (Допълнително споразумение към Договора за екстрадиция между Федерална република Германия и Съединените американски щати) от 21 октомври 1986 г. ( 13 ) (наричано по-нататък „първото допълнително споразумение“), гласи:

„(1)   Съгласно този договор престъпления, които могат да доведат до екстрадиране, са престъпленията, наказуеми съгласно правото и на двете договарящи страни. За преценката дали е налице престъпление, което може да доведе до екстрадиране, е неотносимо дали правото на договарящите страни квалифицира престъплението в една и съща категория престъпления, дали то попада в обхвата на едно и също понятие, или дали двойната наказуемост произтича от федералното право или от правото на щати в САЩ или на провинции в Германия. […]

(2)   Екстрадиция се допуска за престъпление, което може да доведе до екстрадиране,

[…]“.

16.

Съгласно член 8 („Ne bis in idem“) от Договора за екстрадиция Германия—САЩ:

„Екстрадиция не се разрешава, ако лицето, чиято екстрадиция е поискана, вече е било оправдано или осъдено с окончателно съдебно решение от компетентните органи на замолената държава за престъплението, за което се иска екстрадиция“.

17.

Член 34 („Ратифициране, влизане в сила и денонсиране“) от този договор предвижда в параграф 4:

„Този договор остава в сила до изтичането на една година от датата, на която една от договарящите страни уведоми писмено другата страна за денонсирането на договора“.

18.

Според запитващата юрисдикция Договорът за екстрадиция Германия—САЩ е съобразен със Споразумението ЕС—САЩ посредством Zweiter Zusatzvertrag zum Auslieferungsvertrag zwischen der Bundesrepublik Deutschland und den Vereinigten Staaten von Amerika (Второ допълнително споразумение към Договора за екстрадиция между Федерална република Германия и Съединените американски щати) от 18 април 2006 г. ( 14 ) (наричано по-нататък „Второто допълнително споразумение“).

19.

На 20 януари 2022 г. HF, сръбски гражданин, е временно задържан в Мюнхен (Германия) въз основа на червена бюлетина, издадена от Международната организация на криминалната полиция (Интерпол) по искане на властите на Съединените американски щати. Американските власти искат HF да бъде екстрадиран с цел наказателно преследване за престъпления, които е извършил от септември 2008 г. до декември 2013 г. Червената бюлетина се основава на заповед за арест, издадена на 4 декември 2018 г. от United States District Court for the District of Columbia (Федерален окръжен съд на окръг Колумбия, САЩ) и отнасяща се до обвинения за „заговор за участие в организации за корупция с цел престъпна дейност и заговор за извършване на банкова измама и измама чрез телекомуникационни средства“ съгласно член 1962 (d), дял 18 от Кодекса на САЩ и член 1349, дял 18 от Кодекса на САЩ ( 15 ). Понастоящем HF е задържан до приключване на производството по екстрадиция в Германия, докато се чака екстрадирането.

20.

С писмо от 25 януари 2022 г. американските власти отправят искане до германските власти временно да задържат HF и изпращат заповедта за арест от 4 декември 2008 г., както и обвинителния акт от същия ден на голямото жури в United States Court of Appeals for the District of Columbia Circuit (Апелативен съд на окръг Колумбия, Съединени американски щати). С писмо от 17 март 2022 г. американските власти предават на германските власти документите, които трябва да придружават молбата за екстрадиция.

21.

При задържането си HF заявява, че живее в Словения и представя сръбски паспорт, издаден на 11 юли 2016 г. и валиден до 11 юли 2026 г., словенско разрешение за пребиваване, издадено на 3 ноември 2017 г. и валидно до 3 ноември 2019 г., както и лична карта, издадена в Косово. От акта за преюдициално запитване личи, че през 2020 г. словенските власти отхвърлят молба на HF за продължаване на разрешението му за пребиваване.

22.

По молба на запитващата юрисдикция и на Generalstaatsanwaltschaft München (Главна прокуратура Мюнхен, Германия) словенските власти предоставят следната информация:

23.

Съгласно акта за преюдициално запитване молбата за екстрадиция, отправена до словенските власти, и разглежданата в случая молба за екстрадиция се отнасят до едни и същи престъпления. Освен това деянията, по които Okrožno sodišče v Mariboru (Окръжен съд Марибор) се е произнесъл, са идентични с деянията, посочени в молбата за екстрадиция, отправена по настоящото производство, доколкото в нея се описват престъпления, извършени до юли 2010 г.

24.

Запитващата юрисдикция има съмнения относно допустимостта на екстрадицията на HF в Съединените американски щати, що се отнася до деянията, за които той е обвинен в заповедта за арест и в обвинителния акт от 4 декември 2018 г., че е извършил в периода преди юли 2010 г.

25.

В това отношение запитващата юрисдикция изтъква, че принципите, изведени от Съда в решение от 12 май 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Червена бюлетина на Интерпол) ( 16 ), не са достатъчни, за да разреши висящия пред нея спор, с оглед на разликите, които има между настоящото дело и делото, по което е постановено това решение. Така тя отбелязва, че в настоящия случай, първо, заинтересованото лице не е гражданин на Съюза, второ, става дума за официална молба за екстрадиция, а не за временно задържане на лице, за което е издадена червена бюлетина, публикувана от Интерпол, и трето, ако Федерална република Германия следва да откаже екстрадирането на HF поради наложеното от правото на Съюза задължение за спазване на принципа ne bis in idem, тя би нарушила задължението за екстрадиране, произтичащо от Договора за екстрадиция Германия—САЩ. Досежно последния аспект запитващата юрисдикция посочва, че в случая властите на САЩ предават документите, които съгласно член 14 от този договор трябва да придружават молбата за екстрадиция, че поведението, за което е обвинен HF, е наказуемо и по американското, и по германското право ( 17 ), и че за съответните престъпления се предвижда наказание лишаване от свобода с максимален срок от 20 или 30 години съгласно американското право и с максимален срок от 2 до 10 години съгласно германското право ( 18 ).

26.

Следователно при настоящите обстоятелства няма пречка за допустимостта на екстрадицията на HF с оглед на член 2 и сл. от Gesetz über die internationale Rechtshilfe in Strafsachen (IRG) (Закон за международната правна взаимопомощ по наказателни дела) от 23 декември 1982 г. ( 19 ) и на член 4 и сл. от Договора за екстрадиция Германия—САЩ.

27.

По-конкретно, що се отнася до принципа ne bis in idem по член 8 от този договор, според запитващата юрисдикция фактът, че HF вече е осъден с влязла в сила присъда от Okrožno sodišče v Mariboru (Окръжен съд Марибор) от 6 юли 2012 г. за инкриминираните деяния, извършени до юли 2010 г. и посочени в разглежданата молба за екстрадиция, и че наложеното от този съд наказание вече изцяло е изтърпяно, не е пречка за екстрадирането му в Съединените американски щати. Най-напред, всъщност от текста на този член става ясно, че той се отнася само до положение, при което лицето, обект на наказателно преследване, вече има окончателна присъда от компетентните органи на замолената държава, в случая Федерална република Германия. Този член не позволява тълкуване в смисъл, че той включва и осъдителни присъди, постановени в други държави членки. По-нататък, на преговорите по Договора за екстрадиция Германия—САЩ Федерална република Германия и Съединените американски щати се споразумяват, че решенията, постановени в трети държави, не са пречка за екстрадиция. Освен това във Второто допълнително споразумение, с което Договорът за екстрадиция Германия—САЩ е съобразен със Споразумението за екстрадиция ЕС—САЩ, не са предвидени специални разпоредби, за да се разшири обхватът на забраната за двойно наказване, така че да обхване всички държави членки, нито се изменя член 8 от този договор. Накрая, съгласно практиката на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд, Германия) все още няма и обща норма на международното обичайно право, която да изисква тази забрана да се прилага и в случай на осъдителни присъди, постановени в трети държави.

28.

Запитващата юрисдикция обаче иска да се установи дали член 50 от Хартата във връзка с член 54 от КПСШ не задължава Федерална република Германия да откаже екстрадирането на HF в Съединените американски щати за престъпленията, за които той вече е бил осъден от Okrožno sodišče v Mariboru (Окръжен съд Марибор), а именно за престъпленията във връзка с деянията, за които се отнася съответната молба за екстрадиция и които са извършени преди юли 2010 г.

29.

В тази насока, на първо място, запитващата юрисдикция счита, че в случая изискванията на член 50 от Хартата във връзка с член 54 от КПСШ са изпълнени. Всъщност, първо, HF е осъден с влязла в сила присъда от съд на държава членка, а именно от Okrožno sodišče v Mariboru (Окръжен съд Марибор), и наказанието по присъдата е изтърпяно изцяло. Второ, тези разпоредби не са свързани с качеството на гражданин на Съюза или на гражданин на държава членка. Трето, от точки 94 и 95 от решение Червена бюлетина на Интерпол се установява, че временното задържане от една от договарящите държави ( 20 ) на лице, за което Интерпол е публикувала червена бюлетина по искане на трета държава, представлява „наказателно преследване“ по смисъла на член 54 от КПСШ. Ето защо решение относно допустимостта на екстрадиция, изпълнението на което води до предаване на заинтересованото лице на трета държава с цел наказателно преследване, също следва да се приеме, че представлява „наказателно преследване“. Четвърто, решение относно допустимостта на екстрадицията в Съединените щати на гражданин на трета държава, задържан в държава — членка на Съюза, представлява прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51 от Хартата, защото във всички случаи се отнася до Споразумението ЕС—САЩ. Следователно при прилагането на това споразумение трябва да се вземат предвид основните права, гарантирани от Хартата. Освен това според запитващата юрисдикция към момента на задържането си HF е имал право на свободно придвижване съгласно член 20, параграф 1 от КПСШ във връзка с член 6, параграф 1, буква б) от Кодекса на шенгенските граници, както и съгласно член 4, параграф 1 от Регламент 2018/1806, защото като сръбски гражданин е освободен от изискването за притежаване на виза. Посочените основни права трябва да се вземат предвид и на това основание.

30.

Същевременно, на второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 50 от Хартата във връзка с член 54 от КПСШ може да има за последица гражданин на трета държава да не може да бъде екстрадиран в Съединените американски щати, които не са нито държава — страна по КПСШ, нито държава членка. В това отношение тя посочва, че като обосновка за решение Червена бюлетина на Интерпол и неговия обхват, в мотивите Съдът се позовава на правото на свободно движение по смисъла на член 21 ДФЕС на лицето — германски гражданин, визирано в червена бюлетина на Интерпол в делото, по което е постановено това решение. Като сръбски гражданин HF обаче няма правото на свободно движение по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС. За сметка на това той се ползва от правото на свободно движение по смисъла на член 20 от КПСШ, понеже е освободен от изискването за притежаване на виза. Запитващата юрисдикция добавя, че в точка 98 от решение Червена бюлетина на Интерпол Съдът подчертава, че случаят, визиран в преюдициалното запитване по това дело, се отнася до временното задържане на лице, за което Интерпол е публикувала червена бюлетина по искане на трета държава, а не до екстрадицията на това лице във въпросната държава. Съдът обаче все още не се е произнесъл по положението в настоящия случай, което се отнася конкретно до молба за екстрадиция.

31.

Според запитващата юрисдикция на преюдициалния въпрос следва да се отговори в смисъл, че разпоредбите на член 54 от КПСШ във връзка с член 50 от Хартата допускат в конкретния случай екстрадирането на HF в Съединените щати, тъй като Федерална република Германия е длъжна да спази задължението си съгласно международното право да екстрадира лицето, което е обект на наказателно преследване.

32.

В този смисъл запитващата юрисдикция споделя застъпваното в доктрината становище, че член 351, първа алинея ДФЕС се прилага към споразумения, които, макар и да са сключени от държава членка след 1 януари 1958 г., се отнасят до материя, за която Съюзът е станал компетентен едва на по-късен етап „в резултат на разширяване на компетентността му, [което] съответната държава членка обективно не е можела да предвиди при сключването на [съответното споразумение]“. В заключението си по дело Commune de Mesquer ( 21 ) генералният адвокат Kokott, изглежда, застъпва същото становище. В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че Споразумението от Шенген и КПСШ са приети след влизането в сила на 30 юли 1980 г. на Договора за екстрадиция Германия—САЩ и че Споразумението от Шенген е включено в правото на Съюза през 1997 г. — едва с Договора от Амстердам. Следователно през 1978 г. и 1980 г. Федерална република Германия е нямало как да предвиди, че в сферата на компетентност на Съюза ще бъдат включени въпросите относно общоевропейския принцип ne bis in idem, съответно относно полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси.

33.

Запитващата юрисдикция счита, че въведените с Първото и с Второто допълнително споразумение изменения не променят този факт. Според нея Първото допълнително споразумение не представлява основно предоговаряне на Договора за екстрадиция Германия—САЩ и е влязло в сила на 11 март 1993 г. С Второто допълнително споразумение Федерална република Германия просто транспонира Споразумението ЕС—САЩ и не е приета никаква специална разпоредба относно прилагането на принципа ne bis in idem „на европейско равнище“.

34.

Накрая, запитващата юрисдикция посочва, че тъй като в Споразумението ЕС—САЩ липсва разпоредба за спазване на общоевропейски принцип non bis in idem, която да е съвместима с член 50 от Хартата във връзка с член 54 от КПСШ, по обратната логика може да се направи извод, че остава изискването да се спазват двустранни договори за екстрадиция, които предвиждат само спазването на този принцип съгласно националното право.

35.

При тези условия, с акт от 21 юни 2022 г., постъпил в секретариата на Съда на 1 юли 2022 г., Oberlandesgericht München (Висш областен съд Мюнхен, Германия) решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 54 от [КПСШ] във връзка с член 50 от [Хартата] да се тълкува в смисъл, че тези разпоредби не допускат екстрадирането на гражданин на трета държава, който не е гражданин на Съюза по смисъла на член 20 ДФЕС, от органите на държава — страна по тази конвенция, и на държава — членка на ЕС, в трета държава, ако съответното лице вече има окончателна присъда в друга държава — членка на ЕС, за същите деяния, за които се отнася молбата за екстрадиция, и тази присъда е изпълнена, и ако решението да се откаже екстрадирането на това лице в третата държава би било възможно само ако се допусне нарушение на съществуващо с тази трета държава двустранно споразумение за екстрадиция?“.

36.

Тъй като HF е лишен от свобода от 20 януари 2022 г. и доколкото преюдициалното запитване повдига въпроси в област, обхваната от част трета, дял V от Договора за функционирането на ЕС ( 22 ), със същия акт запитващата юрисдикция иска от Съда и да разгледа настоящото преюдициално запитване по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния му правилник.

37.

С решение от 15 юли 2022 г. Съдът уважава това искане.

38.

Generalstaatsanwaltschaft München (Главна прокуратура, Мюнхен), HF, германското правителство и Европейската комисия представят писмени становища, в които по-специално отговарят на поставените от Съда въпроси за писмен отговор. Същите страни представят устни становища и отговарят на поставените от Съда въпроси в съдебното заседание, проведено на 13 септември 2022 г.

39.

Член 54 от КПСШ, който прогласява принципа ne bis in idem, не допуска договаряща държава да преследва за същите деяния лице, по отношение на което производството е окончателно приключило в друга договаряща страна, при условие че, когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение, или не може да се изпълни по силата на законите на последната държава.

40.

Член 50 от Хартата въздига този принцип в основно право, като предвижда, че „[н]икой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона“.

41.

Освен това, както е видно от тези две разпоредби, принципът ne bis in idem следва от конституционните традиции, общи както за държавите членки, така и за договарящите държави. Ето защо член 54 от КПСШ трябва да се тълкува в светлината на член 50 от Хартата, чието основно съдържание той гарантира ( 23 ).

42.

Съгласно съдебната практика като следствие от принципа res judicata целта на принципа ne bis in idem се състои в гарантирането на правната сигурност и справедливост, така че, след като е било преследвано и евентуално наказано, съответното лице да може да бъде сигурно, че няма да бъде преследвано повторно за същото нарушение ( 24 ).

43.

За да отговоря на преюдициалния въпрос, най-напред ще проверя дали принципите, които Съдът е извел в решение Червена бюлетина на Интерпол относно тълкуването на член 54 от КПСШ, може да се приложат към положение като разглежданото в главното производство, след това евентуално ще проверя дали с отказа да екстрадира HF в Съединените американски щати поради принципа ne bis in idem Федерална република Германия нарушава задълженията си по Договора за екстрадиция Германия—САЩ, разглеждан във връзка със Споразумението ЕС—САЩ, и накрая, в логическа последователност с последното, ще изследвам дали член 351 ДФЕС би могъл да има отражение върху исканото от запитващата юрисдикция тълкуване.

44.

В решение Червена бюлетина на Интерпол Съдът постановява, че член 54 от КПСШ и член 21, параграф 1 ДФЕС, разглеждани през призмата на член 50 от Хартата, допускат временното задържане от органите на договаряща държава или на държава членка на лице, за което по искане на трета държава Интерпол е публикувала червена бюлетина, освен ако с влязъл в сила съдебен акт, приет в договаряща държава или в държава членка, се установи, че производството по отношение на това лице съответно в договаряща държава или в държава членка за същите деяния като тези, на които се основава посочената червена бюлетина, вече е окончателно приключило.

45.

В случая от констатациите на запитващата юрисдикция е видно, че с присъда от 6 юли 2012 г. Okrožno sodišče v Mariboru (Окръжен съд Марибор), който е съд на договаряща държава, е постановил окончателно решение по инкриминираните деяния, извършени от HF до юли 2010 г., и че HF изцяло е изтърпял наложеното наказание. Пак от същите констатации следва, че тези деяния ( 25 ) са идентични с деянията, посочени в молбата за екстрадиция на HF, отправена от американските власти, тъй като в нея са описани престъпленията, извършени до юли 2010 г. Съгласно акта за преюдициално запитване молбата за екстрадиция, отправена от американските власти, се отнася по-общо до престъпленията, извършени от HF от септември 2008 г. до декември 2013 г. Преюдициалното запитване обаче се отнася само до деянията във връзка с престъпленията, извършени до юли 2010 г. За целите на настоящото заключение и на бъдещото решение следва да се придържаме към хипотезата, посочена в отправения въпрос, а именно че съответните деяния — а следователно и престъпления — са идентични. Запитващата юрисдикция, а не Съдът, следва да определи дали деянията, за които има влязла в сила присъда, постановена от словенските съдилища, са същите като деянията, за които се иска екстрадиция.

46.

За да може член 54 от КПСШ да се приложи в конкретния случай, е необходимо по-специално и да е налице ново наказателно „преследване“ срещу HF от друга договаряща държава, в случая Федерална република Германия, за тези идентични деяния. В решение Червена бюлетина на Интерпол Съдът приема, че временното задържане от органите на договаряща държава на лице, за което по искане на трета държава Интерпол е публикувала червена бюлетина с цел наказателно преследване срещу това лице в последната държава, представлява акт на тази договаряща държава, част от наказателно преследване, което се развива на територията на договарящите държави ( 26 ). За мен това разрешение е напълно приложимо към спора, разглеждан в делото по главното производство, независимо че, както посочва запитващата юрисдикция, той се отнася за решение относно официална молба за екстрадиция. Както правилно изтъква Комисията в писменото си становище, макар такова временно задържане, чиято цел е конкретно подготовката на екстрадиция, да попада в обхвата на понятието „преследване“ по смисъла на член 54 от КПСШ, това a fortiori важи в случая на решение по молба за екстрадиция. Впрочем запитващата юрисдикция споделя тази гледна точка.

47.

Следователно настоящото дело очевидно се отнася до положение, при което производството по отношение на дадено лице в договаряща държава вече е окончателно приключило за определени деяния, и по отношение на това лице се води ново наказателното производство за същите деяния в друга договаряща държава.

48.

Друга разлика, изтъкната от запитващата юрисдикция между делото, по което е постановено решение Червена бюлетина на Интерпол, и случая в главното производство, се състои в това, че по първото дело заинтересованото лице е гражданин на Съюза, който поради това се ползва от гарантираното в член 21, параграф 1 ДФЕС право на свободно движение, докато по второто дело съответното лице е гражданин на трета държава.

49.

В тази насока, на първо място, следва да се отбележи, че текстът на член 54 от КПСШ се отнася до всяко „лице“, по отношение на което производството вече е окончателно приключило в договаряща държава, без да се ограничава до лицата, които имат гражданство на държава членка или на договаряща държава. Също така член 50 от Хартата, в който е използвано отрицателното местоимение „никой“, не установява никаква връзка с гражданството на Съюза. Впрочем последният член е включен не в глава V, озаглавена „Гражданство“, а в глава VI, която е озаглавена „Правосъдие“.

50.

На второ място, вярно е, че в решение Червена бюлетина на Интерпол Съдът се основава на принципа на свободното движение на хора, и по-специално на свободното движение на граждани на Съюза, когато тълкува член 54 от КПСШ с оглед на целта му. Така в точка 79 от това решение Съдът отбелязва, че от съдебната практика следва, че закрепеният в този член принцип ne bis in idem цели да не се допуска в пространството на свобода, сигурност и правосъдие лицето, по отношение на което производството е окончателно приключило, да бъде — при упражняване на правото си на свободно движение — преследвано за едно и също деяние на територията на няколко договарящи държави. Според него в тази насока цитираният член всъщност следва да се тълкува с оглед на член 3, параграф 2 ДЕС ( 27 ). Съдът уточнява, че от тази съдебна практика по-конкретно следва, че лицето, по отношение на което производството вече е окончателно приключило, трябва да може да се движи свободно, без да се опасява от ново наказателно преследване в друга договаряща държава за същите деяния. Вярно е също така, че в цитираното решение доколкото мотивите на Съда се отнасят до разглежданите понастоящем въпроси ( 28 ), в тях има множество позовавания на член 21, параграф 1 ДФЕС ( 29 ).

51.

За мен обаче от тези констатации не може да се направи извод, както твърдят Generalstaatsanwaltschaft München (Главна прокуратура, Мюнхен) и германското правителство, че обхватът на член 54 от КПСШ е ограничен само до гражданите на Съюза, които упражняват правото си на свободно движение.

52.

Тези различни позовавания на член 21, параграф 1 ДФЕС според мен до голяма степен се обясняват с контекста по делото, по което е постановено решение Червена бюлетина на Интерпол. Всъщност заинтересованото лице по това дело е германски гражданин, който иска съответната германска запитваща юрисдикция да разпореди Федерална република Германия да предприеме всички необходими мерки за заличаване на издадената относно него червена бюлетина, като основното му опасение е, че наличието ѝ е пречка той да отиде в държава членка или в договаряща държава, различна от Федерална република Германия, без да рискува да бъде задържан. Поради това два от отправените до Съда преюдициални въпроси се отнасят изрично до член 21, параграф 1 ДФЕС.

53.

Досежно изявлението на Съда, цитирано в точка 50 от настоящото заключение и възпроизведено от германското правителство, че член 54 от КПСШ следва да се тълкува с оглед на член 3, параграф 2 ДЕС, който препраща към понятието „гражданин на Съюза“, според мен то не е определящо. Така в решение Spasic ( 30 ) Съдът е дал такова тълкуване, въпреки че заинтересованото лице е било сръбски гражданин. Също така в предходната съдебна практика член 54 от КПСШ се тълкува с оглед на разпоредбата, която предхожда член 3, параграф 2 ДЕС, а именно член 2, първа алинея, четвърто тире ЕС ( 31 ), въпреки че в последната разпоредба не се използва посоченото понятие ( 32 ).

54.

Ето защо считам, че принципът ne bis in idem, закрепен в член 54 от КПСШ, защитава всички лица, които се ползват от правото на свободно движение в рамките на Шенгенското пространство, независимо дали имат качеството на гражданин на Съюза.

55.

В тази насока следва да се припомни, както правилно отбелязват запитващата юрисдикция и Комисията, че при определени условия, по-специално ако гражданите на трети държави притежават валидно разрешение за пребиваване или по отношение на тях няма изискване за притежаване на виза, те също имат право свободно да се движат в Шенгенското пространство, поне за определен период. Така по настоящото дело запитващата юрисдикция отбелязва, че към момента на задържането си HF е имал право свободно да се движи в Шенгенското пространство по силата на член 20, параграф 1 от КПСШ, тъй като е освободен от изискването за виза по силата на това, че е сръбски гражданин. Следователно в контекста на КПСШ положението на тези граждани в някои случаи е сходно с това на граждани на Съюза, което, както отбелязва и Комисията, може да бъде една от причините, поради които страните по тази конвенция не са ограничили прилагането на принципа ne bis in idem до последната категория лица.

56.

Безспорно, както посочват Generalstaatsanwaltschaft München (Главна прокуратура, Мюнхен) и германското правителство, така признатата на гражданите на трети държави свобода на движение и тази, от която се ползват гражданите на Съюза, не са равнозначни. Това обаче не променя факта, че справедливостта и „необезпокояването“ ( 33 ) изискват, както и в случая с граждани на Съюза, когато тези граждани на трети държави имат влязла в сила присъда в договаряща държава, те да могат да се възползват от правото си на свободно движение в рамките на Шенгенското пространство, без да се опасяват от ново наказателно преследване в друга договаряща държава за същите деяния.

57.

На трето място, съгласен съм с Комисията, че принципът ne bis in idem, закрепен в член 54 от КПСШ, няма единствено за цел да гарантира свободното движение на хора, макар да е безспорно, че последното играе важна роля в релевантната съдебна практика ( 34 ). Всъщност целта на този принцип е в пространството на свобода, сигурност и правосъдие да се гарантира правната сигурност посредством зачитане на влезлите в сила решения на публичните власти, когато липсва хармонизация или сближаване на наказателните законодателства на държавите членки ( 35 ). Фактът, че принципът ne bis in idem, чийто обхват първоначално е ограничен до територията на всяка държава, разгледана поотделно, по силата на член 54 от КПСШ получава „трансгранична“ приложимост, е израз на това пространство на свобода, сигурност и правосъдие, което се основава на принципите на взаимно доверие и взаимно признаване на съдебните решения по наказателноправни въпроси. Ето защо в решение Червена бюлетина на Интерпол, както и в редица предходни решения, Съдът подчертава, че член 54 от КПСШ по необходимост предполага, че между договарящите страни съществува взаимно доверие в съответните им системи на наказателно правосъдие и че всяка от тях приема прилагането на действащото в другите договарящи страни наказателно право дори когато прилагането на собственото ѝ национално право би довело до различен резултат ( 36 ). Както правилно изтъква Комисията, ако в пространството на свобода, сигурност и правосъдие беше възможно да се възбуждат множество наказателни производства срещу едно и също лице за едни и същи деяния, това щеше да е в разрез с целта на това пространство и щеше да наруши принципите на взаимно доверие и взаимно признаване на съдебните решения по наказателноправни въпроси.

58.

Освен това изложените по-горе съображения, изглежда, се потвърждават от точка 89 от решение Червена бюлетина на Интерпол, където Съдът постановява, че щом е установено, че принципът ne bis in idem се прилага за лице, визирано в публикувана от Интерпол червена бюлетина, „както взаимното доверие, което член 54 от КПСШ предполага да съществува между договарящите държави […], така и гарантираното в член 21, параграф 1 ДФЕС право на свободно движение, разглеждани през призмата на член 50 от Хартата, не допускат временното задържане на посоченото лице от органите [на договаряща държава или на държава членка, в която е отишло това лице], или — ако случаят е такъв — продължаването на това задържане“ ( 37 ). Произнасяйки се по този начин, Съдът не поставя като условие за прилагането на член 54 от КПСШ член 21, параграф 1 ДФЕС, нито тълкува първата разпоредба с оглед на втората.

59.

С оглед на изложеното дотук считам, че що се отнася до член 54 от КПСШ, принципите, които Съдът е извел в решение Червена бюлетина на Интерпол, се прилагат при фактическа и правна обстановка като разглежданата в случая. Освен това, тъй като КПСШ е неразделна част от правото на Съюза ( 38 ), следва да се приеме, че в такава ситуация органите на държавата членка прилагат правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата и следователно са длъжни да зачитат гарантираните от нея основни права, сред които закрепеното в член 50 от нея право никой да не бъде съден или наказван два пъти за едно и също престъпление ( 39 ). Ето защо считам, че решение на Федерална република Германия за екстрадиране на HF в Съединените американски щати с цел там да се проведе наказателно преследване за деяния, идентични с деянията, за които той вече е бил окончателно осъден в Словения на наказание, което вече е изтърпял изцяло, би нарушило член 54 от КПСШ във връзка с член 50 от Хартата.

60.

Според мен тези изводи не могат да бъдат поставени под въпрос от довода на Generalstaatsanwaltschaft München (Главна прокуратура, Мюнхен), че обхващането от принципа ne bis in idem на материята на екстрадицията в трети държави, съчетано с връзка с присъди, постановени в държави, различни от замолената държава, крие опасността престъпници да злоупотребяват, позовавайки се на този принцип, за да избегнат наказателно преследване. Всъщност тези доводи — впрочем трудно разбираеми — почиват само на предположения ( 40 ). Освен това посоченият риск хипотетично би възникнал и в случаи, включващи само договарящи държави или засягащи граждани на Съюза. Накрая, в акта за преюдициално запитване няма данни, че в случая HF е извършил злоупотреба, като се е позовал на принципа ne bis in idem.

61.

Като се имат предвид направените по-горе изводи, следва да се провери дали, както твърди запитващата юрисдикция, с отказа да екстрадира HF в Съединените американски щати — мотив, изведен от принципа ne bis in idem — Федерална република Германия би нарушила задълженията си по Договора за екстрадиция Германия—САЩ, разглеждан евентуално във връзка със Споразумението ЕС—САЩ, и ако е така, дали това би могло да представлява пречка за този отказ.

62.

Предвид констатациите в акта за преюдициално запитване и възпроизведени в точки 25—27 от настоящото заключение, както изтъква запитващата юрисдикция, изглежда, че в случая германските власти по принцип са длъжни да екстрадират HF в Съединените американски щати по силата на член 1 от Договора за екстрадиция Германия—САЩ, тъй като всички предвидени в този договор условия се явяват изпълнени. Що се отнася по-специално до основанието за отказ по член 8 („Ne bis in idem“) от посочения договор, запитващата юрисдикция твърди, че той не се прилага по настоящото дело, тъй като предходното окончателно решение е постановено от словенските органи, а не от органите на замолената държава, а именно Федерална република Германия.

63.

Запитващата юрисдикция се позовава на Споразумението ЕС—САЩ, като отбелязва, че това споразумение не предвижда, че общоевропейски принцип ne bis in idem е приложим, за да направи извод в обратен смисъл, че задължението за екстрадиране по Договора за екстрадиция Германия—САЩ трябва да бъде изпълнено.

64.

В този аспект, подобно на запитващата юрисдикция и на Комисията, считам, че Споразумението ЕС—САЩ, което, видно от член 1 от него, цели да засили сътрудничеството между Съюза и САЩ в контекста на приложимите отношения в областта на екстрадицията между държавите членки и тази трета държава, е приложимо в случай като настоящия ( 41 ). Както правилно уточнява Комисията, това споразумение „предоставя обща рамка, която допълва и се припокрива с двустранните споразумения за екстрадиция, сключени между държавите членки и Съединените [американски] щати, и следователно по принцип се прилага за всички отношения в областта на екстрадицията между тези страни“. От нито една от разпоредбите на посоченото споразумение не може да се направи извод, че двустранните договори за екстрадиция, сключени от държавите членки, имат предимство пред това споразумение. В частност по-нисък евентуално ранг на Споразумението ЕС—САЩ спрямо тези договори не произтича нито от член 3 от него, съгласно който някои разпоредби от това споразумение се прилагат само ако липсват съответни разпоредби в посочените договори, нито от член 17, параграф 1 от него, съгласно който споразумението не засяга възможността на замолената държава да се позовава на основания за отказ на екстрадиция, които са налице съгласно двустранен договор за екстрадиция, но не са уредени от посоченото споразумение. За разлика от това, други разпоредби от Споразумението ЕС—САЩ, като например член 18 от него, от който следва, че след влизането му в сила държава членка и Съединените американски щати могат да сключват само двустранни споразумения, които са съобразени с посоченото споразумение, потвърждават, че това споразумение се прилага общо.

65.

Както отбелязва Съдът в точка 97 от решение Червена бюлетина на Интерпол, вярно е, че Споразумението ЕС—САЩ не предвижда изрично, че приложимостта на принципа ne bis in idem би позволила на органите на държавите членки да откажат екстрадиция, поискана от САЩ. В по-широк смисъл с изключение на член 13 от същото, отнасящ се до смъртното наказание, това споразумение не предвижда конкретни основания за отказ на екстрадиране ( 42 ). Както посочва генералният адвокат Bobek в заключението си по дело Bundesrepublik Deutschland (Червена бюлетина на Интерпол) ( 43 ), при липсата на уредба на Съюза по въпроса, правилата в областта на екстрадицията са от компетентността на държавите членки, които във връзка с това могат да сключват двустранни споразумения с трети държави. Държавите членки са длъжни обаче да упражняват тази компетентност при спазване на правото на Съюза, и по-специално при зачитане на основните права, гарантирани от Хартата, сред които закрепеният в член 50 от нея принцип ne bis in idem, и следователно не могат да поемат задължения, несъвместими с произтичащите от правото на Съюза.

66.

Ето защо считам, че съображенията на запитващата юрисдикция, изведени от тълкуване a contrario на Споразумението ЕС—САЩ, не могат да бъдат приети, и че при спазване на разпоредбите на член 351 ДФЕС, които ще бъдат разгледани по‑долу, се налага изводът, че Федерална република Германия не може да се позове на задълженията си по Договора за екстрадиция Германия—САЩ, за да уважи молбата за екстрадиране на HF.

67.

Предвид изложеното, въз основа по-конкретно на Споразумението ЕС—САЩ, може да се приеме, както прави Комисията, че отказът да се екстрадира HF в Съединените американски щати не нарушава непременно Договора за екстрадиция Германия—САЩ. Всъщност, видно от член 17, параграф 2 от това споразумение, „конституционните принципи на замолената държава или окончателни съдебни решения, които имат задължителен характер“, са „от естество да попречат на изпълнението на нейното задължение за екстрадиране“ и ако „нито [посоченото] споразумение, нито приложимият двустранен договор не дават възможност да се разреши въпросът, замолената държава и молещата държава пристъпват към консултации“. Вярно е, че в конкретния случай като правна последица тази разпоредба предвижда само задължение за консултиране между съответните държави, но тя е израз на желанието на страните по Споразумението ЕС—САЩ да признаят възможността някои обстоятелства, които не са изрично предвидени в приложимия двустранен договор за екстрадиция, да бъдат пречка за екстрадиране ( 44 ).

68.

Освен че присъдата на Okrožno sodišče v Mariboru (Окръжен съд Марибор) от 6 юли 2012 г. може да се счита за „окончателно съдебно решение, което има задължителен характер“ за Федерална република Германия, според мен към „конституционните принципи“ на държава членка може да се отнесат върховенството на правото на Съюза и защитата на основните права. Ето защо считам, че в случай като разглеждания преди всичко компетентните органи на съответната държава членка трябва да започнат консултации с компетентните органи на Съединените американски щати. Въпреки че съм съгласен с мнението на Комисията, че тези консултации не могат да доведат до пренебрегване от тази държава членка на създаденото от правото на Съюза „препятствие“, все пак не бих стигнал дотам да твърдя, както прави тази институция, че Договорът за екстрадиция Германия—САЩ, разглеждан във връзка със Споразумението ЕС—САЩ, в крайна сметка не противоречи на правото на Съюза. Ако подобни консултации не доведат до оттегляне, или евентуално до ограничаване на молбата за екстрадиция от компетентните американски власти, замолената държава членка не би имала друг избор, освен да отдаде предимство на правото на Съюза пред своите задължения по двустранния договор за екстрадиция.

69.

Остава да се определи дали Федерална република Германия може да се позове на член 351, първа алинея ДФЕС, за да изпълни задължението си по Договора за екстрадиция Германия—САЩ, и да екстрадира HF в Съединените американски щати, въпреки че това задължение противоречи на правото на Съюза ( 45 ).

70.

Член 351, първа алинея ДФЕС гласи, че правата и задълженията, произтичащи от споразумения, сключени преди 1 януари 1958 г., или за присъединяващите се държави — преди датата на тяхното присъединяване, между една или повече държави членки, от една страна, и една или повече трети страни, от друга, не се засягат от разпоредбите на Договорите ( 46 ).

71.

Договорът за екстрадиция Германия—САЩ е подписан на 20 юни 1978 г. и влиза в сила на 30 юли 1980 г., т.е. след 1 януари 1958 г. — датата, на която Федерална република Германия вече е член на тогавашната Европейска икономическа общност. Следователно, ако се придържаме строго към текста на член 351, първа алинея ДФЕС, би следвало да се направи извод, че тази разпоредба не се прилага в разглеждания по настоящото дело случай.

72.

Подобно на запитващата юрисдикция, Generalstaatsanwaltschaft München (Главна прокуратура, Мюнхен), германското правителство и Комисията обаче считам, че член 351, първа алинея ДФЕС следва да се тълкува разширително, като отнасящ се по аналогия и до споразумения, сключени от държава членка след 1 януари 1958 г. или след датата на присъединяването ѝ, но преди датата, на която Съюзът е станал компетентен по въпроси от материя, до която се отнасят тези споразумения.

73.

В случая едва след влизането в сила най-напред на Договора от Маастрихт на 1 ноември 1993 г., а след това на Договора от Амстердам на 1 май 1999 г., Съюзът е придобил компетентност в областта на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, като тези дати са след датата на влизане в сила на Договора за екстрадиция Германия—САЩ. Същата констатация се налага, ако се разгледат текстовете на Шенгенското споразумение и на КПСШ, които са подписани съответно на 14 юни 1985 г. и на 19 юни 1990 г., и са включени в правото на Съюза едва с Договора от Амстердам.

74.

Ето защо според мен може да се приеме, че когато Федерална република Германия е сключила със Съединените американски щати Договора за екстрадиция Германия—САЩ, тя е била в положение, аналогично на визираното в член 351, първа алинея ДФЕС.

75.

Означава ли това, че в случая тя следва да може да уважи молбата за екстрадиране на HF в Съединените американски щати? Не мисля така.

76.

Всъщност още в решение Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия Съдът е постановил, че при никакво положение член 307 ЕО, който предхожда член 351 ДФЕС, не би могъл да позволи да се поставят под въпрос принципи, които са част от самите основи на правния ред на Съюза, сред които защитата на основните права ( 47 ). Обратно на твърденията на Комисията в писменото ѝ становище, принципите, които Съдът е извел в това решение, са напълно приложими в настоящия случай, тъй като при основните права не бива да се прави разграничение между някои, които са по-основни от други ( 48 ). Според мен оттук следва, че Федерална република Германия не би могла да обоснове нарушението на закрепения в член 50 от Хартата принцип ne bis in idem, до което би довело екстрадирането на HF в Съединените американски щати, със задължение да се съобразява с Договора за екстрадиция Германия—САЩ.

77.

Освен това член 351, втора алинея ДФЕС задължава държавите членки да предприемат всички необходими мерки, за да премахнат евентуалните несъответствия между съответните споразумения и Договорите. Тези мерки биха могли да изискват от съдилищата на държавите членки да проверят дали такова несъответствие може да се избегне, като в рамките на възможното и при спазване на международното право споразумението се тълкува в съответствие с правото на Съюза ( 49 ). Ако не може да се направи тълкуване в съответствие с правото на Съюза, в случай като настоящия държавите членки биха могли да започнат консултации, както е предвидено в член 17, параграф 2 от Споразумението ЕС—САЩ, и дори да бъдат задължени, ако срещнат трудности, които правят изменението на споразумение невъзможно, да го денонсират ( 50 ). Що се отнася до последния аспект, следва да се отбележи, че член 34, параграф 4 от Договора за екстрадиция Германия—САЩ съдържа клауза, изрично предвиждаща възможност за всяка от страните да денонсира договора.

78.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Oberlandesgericht München (Висш областен съд Мюнхен, Германия) преюдициален въпрос, както следва:

„Член 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген от 14 юни 1985 година между правителствата на държавите от Икономическия съюз на страните от Бенелюкс, Федерална република Германия и Френската република за постепенното премахване на контрола по техните общи граници, подписана в Шенген на 19 юни 1990 г. и влязла в сила на26 март 1995 г., изменена с Регламент (ЕС) № 610/2013 на Европейския парламент и Съвета от 26 юни 2013 г., разглеждан във връзка с член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз,

трябва да се тълкува в смисъл, че

тези разпоредби не допускат екстрадирането на лице, независимо дали то има качеството на гражданин на Съюза по смисъла на член 20 ДФЕС, от органите на държава — членка на Европейския съюз, в трета държава, ако това лице вече има окончателна присъда в друга държава членка за същите деяния, за които се отнася молбата на третата държава за екстрадиция, и тази присъда е изпълнена, дори ако решението да се откаже екстрадирането би било възможно само ако се допусне нарушение на съществуващо с тази трета държава двустранно споразумение за екстрадиция“.