ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (oсми състав)

17 ноември 2021 година(*)

„Преюдициално запитване — Осигурителни вноски — Възстановяване на недължимо платени вноски — Ограничаване на лихвите върху подлежащите на връщане суми — Национална процесуална автономия — Принцип на равностойност — Принцип на ефективност — Член 53, параграф 2 и член 94 от Процедурния правилник на Съда — Явна недопустимост“

По дело C‑602/20

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Върховен административен съд (България) с акт от 30 септември 2020 г., постъпил в Съда на 12 ноември 2020 г., в рамките на производство по дело

„AKЗ – Бургас“ ЕООД

срещу

Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Бургас,

при участието на:

Върховна административна прокуратура на Република България,

СЪДЪТ (осми състав),

състоящ се от: J. Passer (докладчик), председател на седми състав, изпълняващ функцията на председател на осми състав, L. S. Rossi и N. Wahl, съдии,

генерален адвокат: G. Hogan,

секретар: А. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

–        за Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“  Бургас, от И. Андонова,

–        за българското правителство, от Л. Захариева и Цв. Митова, в качеството на представители,

–        за Европейската комисия, от D. Martin и Й. Маринова, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение в съответствие с член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда,

постанови настоящото

Определение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, параграф 3 ДЕС и член 19, параграф 1, второ изречение ДЕС, на член 291, параграф 1 ДФЕС, както и на принципите на равностойност и ефективност.

2        Запитването е отправено в рамките на спор между „АКЗ  Бургас“ ЕООД (наричано по-нататък „АКЗ“) и Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“  Бургас при Централно управление на Националната агенция за приходите (НАП) (България) (наричан по-нататък „Директорът“) във връзка с отказа на последния да му бъде заплатена законната лихва върху недължимо събрана сума за осигурителни вноски.

 Българското право

 ДОПК

3        Член 129 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДВ, бр. 105 от 29 декември 2005 г.), в неговата редакция, приложима към фактите в главното производство (наричан по-нататък „ДОПК“), предвижда:

„(1)      Прихващането или възстановяването може да се извършва по инициатива на органа по приходите или по писмено искане на лицето. Искането за прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго.

[…]

(3)      Актът за прихващане или възстановяване се издава в 30‑дневен срок от постъпване на искането в случаите, когато в същия срок не е възложена ревизия. Независимо от извършването на прихващане или възстановяване, включително когато актът по изречение първо е обжалван, задълженията за данъка или задължителните осигурителни вноски подлежат на установяване чрез извършване на ревизия. Ако актът е обжалван по съдебен ред, издаването на ревизионен акт е допустимо до влизане в сила на съдебното решение.

[…]

(6)      Недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължителни осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите. В останалите случаи сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени по реда на ал. 1—4.

(7)      Актовете за прихващане или възстановяване могат да се обжалват по реда за обжалване на ревизионните актове“.

4        Съгласно член 163, алинея 1 от ДОПК „[п]убличните вземания се събират по реда на този кодекс, освен ако в закон е предвидено друго“.

 Закон за данъците върху доходите на физическите лица

5        Член 42 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ДВ, бр. 95 от 24 ноември 2006 г.) урежда удържането на авансов данък върху доходите на физическите лица. По силата на алинея 1 от посочения член авансовият данък върху доходите на физическите лица се определя от работодателя месечно на базата на месечна данъчна основа.

 Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

6        След извършена проверка данъчната администрация на Бургас издава на 30 януари 2017 г. ревизионен акт, с който на основание член 42 от Закона за данъка върху доходите на физическите лица задължава AKЗ да заплати за периода от 1 януари до 31 август 2014 г. сума, представляваща дължим данък върху доходите за този период, ведно със законната лихва, както и дължими осигурителни вноски, ведно със законната лихва.

7        AKЗ подава жалба по административен ред срещу този акт, която Директорът частично уважава. Впоследствие AKЗ заплаща дължимите суми. С решение от 10 май 2018 г. на Административен съд Бургас (България), потвърдено от Върховния административен съд (България), ревизионният акт е отменен в частта му, която е потвърдена от Директора.

8        На 13 февруари 2019 г. AKЗ подава на основание член 129 от ДОПК искане за прихващане или възстановяване до Териториалната дирекция на НАП  Бургас. След приключване на проверката по това искане, на 5 март 2019 г. данъчната администрация издава акт за прихващане или възстановяване, в който констатира, че за внесените главници за осигурителни вноски съгласно член 129, алинея 6 от ДОПК не се дължи лихва, а за внесените лихви за просрочие, дължими върху данъка върху дохода, се дължи лихва от датата, на която дружеството е платило този данък до датата на издаването на ревизионния акт — в общ размер на 12 863,09 лева (около 6430 EUR).

9        Тъй като жалбата срещу посочения акт, подадена по административен ред до Директора, е отхвърлена, AKЗ подава жалба пред Административен съд Бургас. С решение от 11 октомври 2019 г. тази жалба е отхвърлена в частта от акта, в която, в рамките на възстановяването на събрани в нарушение на правото на Съюза осигурителни вноски, Директорът отказва на AKЗ да бъде заплатена законната лихва върху недължимо събраната сума за тези вноски за периода от деня, в който е внесена недължимо платената сума, до деня, в който тя е следвало да бъде възстановена.

10      AKЗ подава касационна жалба срещу това решение пред запитващата юрисдикция.

11      Запитващата юрисдикция уточнява, че съгласно член 129, алинея 6 от ДОПК недължимо внесените или събрани суми, с изключение на задължителните осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган на приходите, а в останалите случаи сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени. Тази юрисдикция счита, че във висящото пред нея дело националната правна уредба не предвижда да се начисляват лихви при възстановяване на недължимо платени суми за осигурителни вноски.

12      Запитващата юрисдикция се позовава на практиката на Съда, и по-специално на решения от 8 март 2001 г., Metallgesellschaft и др. (C‑397/98 и C‑410/98, EU:C:2001:134), от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation (C‑446/04, EU:C:2006:774), от 13 март 2007 г., Test Claimants in the Thin Cap Group Litigation (C‑524/04, EU:C:2007:161), от 19 юли 2012 г., Littlewoods Retail и др. (C‑591/10, EU:C:2012:478) и от 27 септември 2012 г., Zuckerfabrik Jülich и др. (C‑113/10, C‑147/10 и C‑234/10, EU:C:2012:591), съгласно които държавите членки са длъжни по принцип да възстановят събраните в нарушение на правото на Съюза данъци. Тя посочва, че при липсата на правна уредба на Съюза условията, при които тези лихви трябва да бъдат изплатени, по-конкретно ставката и начинът на тяхното изчисляване, следва да се предвидят във вътрешния правен ред на всяка държава членка при спазване на принципите на равностойност и на ефективност. Освен това запитващата юрисдикция припомня постановеното от Съда, че когато държава членка събира данъци в нарушение на нормите на правото на Съюза, правните субекти имат право да им бъде върнат не само недължимо събраният данък, но и сумите, изплатени на тази държава или удържани от нея в пряка връзка с този данък, и че съгласно тази съдебна практика принципът, въз основа на който на държавите членки е наложено задължението да върнат с лихвите сумите, събрани като данъци в нарушение на правото на Съюза, произтича от това право.

13      Запитващата юрисдикция отбелязва също, че Съдът разглежда лихвите като компенсация за неналичността на сумите, платени в нарушение на правото на Съюза. В това отношение, като се позовава на решения от 12 декември 2006 г., Test Claimants in the FII Group Litigation (C‑446/04, EU:C:2006:774) и от 13 март 2007 г., Test Claimants in the Thin Cap Group Litigation (C‑524/04, EU:C:2007:161), запитващата юрисдикция уточнява, че правото да се начисляват законни лихви като обезщетение за финансовата загуба, претърпяна от плащането на данък в нарушение на правото на Съюза, попада в обхвата на правото на възстановяване на недължимо платения данък и представлява субективно право, изведено от правния ред на Съюза. Това субективно право включвало задължението на националната данъчна администрация да заплати законна лихва, считано от датата на плащането на този данък. Според запитващата юрисдикция лихвите се дължат именно от тази дата, от която данъчнозадълженото лице повече не разполага с недължимо платената от него сума.

14      В допълнение запитващата юрисдикция посочва, че в съответствие с принципа на равностойност начинът на изчисляване на лихвите върху недължимо получените от данъчната администрация суми следва да е идентично, независимо дали тези суми са били събрани като задължителни осигурителни вноски, или въз основа на всеки друг акт на тази администрация. Запитващата юрисдикция иска да установи и дали разпоредбата на член 129, алинея 6 от ДОПК правило е с пропорционален характер.

15      В този контекст запитващата юрисдикция счита, че за решаването на спора в главното производство е необходимо тълкуване на разпоредбите на правото на Съюза, по-специално на член 4, параграф 3 ДЕС, на принципите на лоялно сътрудничество и на ефективност, на член 19, параграф 1, второ изречение ДЕС, както и на член 291, параграф 1 ДФЕС.

16      При тези обстоятелства Върховният административен съд решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Правото на ЕС допуска ли национален режим като разглеждания в делото по главното производство, който ограничава законните лихви, които се присъждат при възстановяване на осигурителни вноски, събран[и] в нарушение на правото на Съюза, до лихвите, начислени от деня, следващ датата на искането за възстановяване на главницата?

2)      Правото на Съюза и по специално принципите на равностойност и ефективност допускат ли национален режим като разглеждания в делото по главното производство, който ограничава законните лихви, които се присъждат при възстановяване на задължителни осигурителни вноски, събрани в нарушение на правото на Съюза, до лихвите, начислени от деня, следващ датата на искането за възстановяване на тези недължимо внесени/събрани суми до възстановяването им?“.

 По допустимостта на преюдициалното запитване

17      Съгласно член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато разглеждането на определено дело очевидно не е от компетентността на Съда или когато искане, иск или жалба са явно недопустими, Съдът може във всеки един момент след изслушване на генералния адвокат и без да провежда докрай производството, да реши да се произнесе с мотивирано определение.

18      Тази разпоредба следва да се приложи в настоящото дело.

19      Съгласно постоянната практика на Съда въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между него и националните юрисдикции, чрез който той предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за решаването на висящите пред тях спорове (решения от 12 март 1998 г., Djabali, C‑314/96, EU:C:1998:104, т. 17 и от 19 ноември 2019 г., A. K. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C‑585/18, C‑624/18 и C‑625/18, EU:C:2019:982, т. 69).

20      Необходимостта да се даде тълкуване на правото на Съюза, което да е от полза за националния съд, изисква последният да определи фактическия и правния контекст, в който се вписват поставените от него въпроси, или най-малко да обясни фактическите хипотези, на които те се основават. Всъщност Съдът е оправомощен да се произнася по тълкуването на разпоредба от правото на Съюза единствено с оглед на фактите, които са му посочени от националната юрисдикция (определение от 19 март 2020 г., Boé Aquitaine, C‑838/19, непубликувано, EU:C:2020:215, т. 14 и цитираната съдебна практика).

21      Съдът подчертава също така, че е важно националният съд да посочи конкретните причини, поради които има колебания как следва да тълкува правото на Съюза и счита за необходимо да постави преюдициални въпроси на Съда (определение от 19 март 2020 г., Boé Aquitaine, C‑838/19, непубликувано, EU:C:2020:215, т. 15 и цитираната съдебна практика).

22      Всъщност, като се има предвид, че актът за преюдициално запитване е основанието за производството пред Съда, необходимо е националният съд да посочи в самия акт за преюдициално запитване фактическата и правната рамка на спора в главното производство и да даде минимални разяснения относно причините да иска тълкуване именно на посочените от него разпоредби от правото на Съюза, както и относно връзката, която установява между тях и националното законодателство, приложимо към разглеждания от него спор (определение от 19 март 2020 г., Boé Aquitaine, C‑838/19, непубликувано, EU:C:2020:215, т. 16 и цитираната съдебна практика).

23      Тези кумулативни изискванията относно съдържанието на преюдициалното запитване са посочени изрично в член 94 от Процедурния правилник, с който запитващата юрисдикция би следвало да е запозната в рамките на въведеното от член 267 ДФЕС сътрудничество и с който тя следва добросъвестно да се съобразява (определение от 19 март 2020 г., Boé Aquitaine, C‑838/19, непубликувано, EU:C:2020:215, т. 17).

24      Изискванията са отразени и в последната редакция на Препоръките на Съда на Европейския съюз към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (ОВ C 380, 2019 г., стр. 1), точка 15 от които възпроизвежда по същество разпоредбите на член 94 от Процедурния правилник.

25      В настоящия случай актът за преюдициално запитване явно не отговаря на посочените изисквания.

26      Това е така, защото, от една страна, в този акт не са изложени надлежно причините, поради които за запитващата юрисдикция възникват въпроси относно тълкуването на цитираните в точка 15 от настоящото определение разпоредби на първичното право и принципи на правото на Съюза. В действителност запитващата юрисдикция само припомня изводите, произтичащи от практиката на Съда относно тези принципи, и се позовава на тези разпоредби, без да даде минимални разяснения относно тяхната релевантност и необходимостта от тяхното тълкуване за разрешаването на спора, с който е сезирана.

27      От друга страна, макар тази юрисдикция да иска от Съда да установи съвместимостта с посочените разпоредби и принципи на национална правна уредба, отнасяща се до плащането на лихви върху възстановени осигурителни вноски, които са били събрани в нарушение на правото на Съюза, тя не посочва разпоредбите на правото на Съюза, в нарушение на които разглежданите вноски са били събрани, и не дава никакво обяснение за връзката между разпоредбите и принципите на правото на Съюза, чието тълкуване се иска, и приложимото в главното производство национално законодателство.

28      Следователно настоящото преюдициално запитване е явно недопустимо.

29      Въпреки това, в случай че за разрешаването на спора, с който е сезирана, остава необходимостта от тълкуване на правото на Съюза, запитващата юрисдикция си запазва възможността да отправи ново преюдициално запитване, когато е в състояние да представи всички данни, които да позволят на Съда да се произнесе (определение от 3 септември 2020 г., SATA International, C‑137/20, непубликувано, EU:C:2020:653, т. 22 и цитираната съдебна практика).

 По съдебните разноски

30      С оглед на обстоятелството, че за страните в главните производства настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (осми състав) определи:

Преюдициалното запитване, отправено от Върховен административен съд (България) с акт от 30 септември 2020 г., е явно недопустимо.

Съставено в Люксембург на 17 ноември 2021 година.

Секретар

 

Председател на осми състав

A. Calot Escobar

 

J. Passer


*      Език на производството: български.