–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от M. Brauhoff и G. Gattinara, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 3, буква б) от Директива 2000/35/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 юни 2000 година относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки (ОВ L 200, 2000 г., стр. 35; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 226) и на член 2, точка 1 и член 12, параграф 4 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (ОВ L 48, 2011 г., стр. 1 и поправка в ОВ L 233, 2012 г., стр. 3).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Skarb Państwa —Starosta Nyski (Държавни активи — окръжен управител на град Ниса) (наричани по-нататък „Държавни активи“) и New Media Development & Hotel Services sp. z o.o. (наричано по-нататък „New Media“) във връзка с лихвите за забава на плащането на годишна такса, дължима на първия като възнаграждение за прехвърленото на втория право на дългосрочно ползване на поземлен имот.

3

Съображения 3, 8, 9, 11, 14 и 23 от Директива 2011/7 гласят:

[…]

[…]

[…]

4

Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет и приложно поле“, предвижда:

„1.   Целта на настоящата директива е борбата със забавата на плащане по търговските сделки с оглед гарантирането на правилното функциониране на вътрешния пазар, като се насърчава конкурентоспособността на предприятията, и по-специално на [малките и средните предприятия (МСП)].

2.   Настоящата директива се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки.

[…]“.

5

Член 2 от посочената директива, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]“.

6

Член 3 от Директива 2011/7 относно търговските сделки между предприятия предвижда в параграф 1, че държавите членки следят за това при плащанията по тези сделки кредиторът да е в правото си да изисква лихви за забава на плащане, без да е необходима покана, когато са изпълнени предвидените в него условия.

7

Член 4 от тази директива, озаглавен „Сделки между предприятия и държавни органи“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки следят за това при търговски сделки, при които длъжникът е публичен орган, кредиторът да има право да начислява законна лихва за забава на плащане при изтичане на срока, определен в параграфи 3, 4 или 6, без да е необходима покана, ако са изпълнени следните условия:

[…]“.

8

Съгласно член 13, първа алинея от посочената директива тя отменя Директива 2000/35, считано от 16 март 2013 г.

9

Член 2, параграф 1, буква а) от Директива 2004/17 определя понятието „възлагащи органи“ като „държавата, регионалните или местните органи, публичноправните организации или асоциации от един или няколко такива органи или от една или няколко публичноправни организации“.

10

Това определение съответства по същество на определението в член 3, параграф 1 от Директива 2014/25/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година относно възлагането на поръчки от възложители, извършващи дейност в секторите на водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги, и за отмяна на Директива 2004/17 (ОВ L 94, 2014 г., стр. 243), считано от 18 април 2016 г.

11

Член 1, параграф 9 от Директива 2004/18 определя понятието „възлагащи органи“ по същия начин като член 2, параграф 1, буква а) от Директива 2004/17.

12

Директива 2004/18 е отменена и заменена с Директива 2014/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година за обществените поръчки и за отмяна на Директива 2004/18/ЕО (ОВ L 94, 2014 г., стр. 65), считано от 18 април 2016 г. Член 2, параграф 1, точка 1 и член 10, буква а) от Директива 2014/24 отговарят съответно на член 1, параграф 9 и на член 16, буква а) от Директива 2004/18.

13

Ustawa o przeciwdziałaniu nadmiernym opóźnieniom w transakcjach handlowych (Закон за противодействие на прекомерната забава по търговските сделки, консолидиран текст) от 8 март 2013 г. (Dz. U. от 2019 г., позиция 118, наричан по-нататък „Законът от 8 март 2013 г.“) транспонира Директива 2011/7 в полското право и влиза в сила на 28 април 2013 г.

14

Член 2 от Закона от 8 март 2013 г. предвижда:

„Разпоредбите на [този] закон се прилагат за търговските сделки, по които страни са:

[...]

15

Член 4, точки 1, 2 и 3 от Закона от 8 март 2013 г. съдържа следните определения:

„За целите на настоящия закон се прилагат следните определения:

16

Съгласно член 7, параграф 1 от Закона от 8 март 2013 г.:

„С изключение на сделките, при които длъжникът е публичен орган, кредиторите, които са страни по търговски сделки, имат право, без да е необходима покана за плащане и освен ако страните не са договорили по-висок лихвен процент, на законна лихва за забава на плащането за периода от датата, на която е плащането е било дължимо до датата, на която е извършено, ако са изпълнени следните кумулативни условия:

17

Член 71 от Ustawa o gospodarce nieruchomościami (Закон за стопанисването на недвижимите имоти) от 21 август 1997 г. (Dz. U. от 2018 г., позиция 2204) предвижда в параграфи 1 и 4:

1.   За предоставянето на поземлен имот за дългосрочно ползване се начислява първоначална такса и годишни такси.

[…]

4.   Годишните такси се заплащат авансово, не по-късно от 31 март всяка година, през целия период на ползване. […]“.

18

Съгласно член 232, параграфи 1 и 2 от Kodeks cywilny (Граждански кодекс) от 23 април 1964 г. (Dz. U. от 1964 г., бр. 16, позиция 93) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Граждански кодекс“):

„Поземлените имоти, които са държавна собственост и се намират в административните граници на градовете, държавните поземлени имоти, намиращи се извън тези граници, но включени в градоустройствения план и предназначени за постигането на неговите икономически цели, както и поземлените имоти, собственост на административно-териториални единици или на техните сдружения, могат да бъдат предоставяни за дългосрочно ползване на физически и юридически лица.

В предвидените в специални разпоредби случаи правото на дългосрочно ползване може да се отнася и до други поземлени имоти на държавата, регионалните или местните органи или техните сдружения“.

19

Съгласно член 238 от този кодекс „[д]ългосрочният ползвател заплаща годишна такса за срока на своето право“.

20

Съгласно член 481, параграф 1 от посочения кодекс, ако длъжникът плати със забава парично обезщетение, кредиторът може да иска мораторни лихви дори когато не е претърпял никакви вреди и забавата се дължи на обстоятелства, за които длъжникът няма вина.

21

С договор, сключен на 15 май 2014 г., New Media придобива право на дългосрочно ползване на поземлен имот от лицето, на което Държавни активи първоначално е прехвърлило това право на ползване. Съгласно член 71 от Закона за стопанисването на недвижимите имоти New Media, като дългосрочен ползвател, е длъжно да заплаща на Държавни активи годишна такса.

22

Тъй като не получава сумата от тази такса до 31 март 2018 г., Държавни активи сезира Sąd Rejonowy w Nysie (Районен съд Ниса, Полша) с искане New Media да бъде осъдено да заплати главницата в размер на 3365,55 PLN (полски злоти) (около 755 EUR) заедно със законната лихва за забава на плащането съгласно разпоредбите на Закона от 8 март 2013 г.

23

С решение от 24 май 2019 г. този съд осъжда New Media да заплати главницата ведно със законната лихва за забава на плащането, начислена от 1 април 2018 г., на основание член 481 от Гражданския кодекс, а не на разпоредбите на Закона от 8 март 2013 г., тъй като задължението за заплащане на годишна такса не произтича от „търговска сделка“ по смисъла на този закон, а има за правно основание член 71 от Закона за стопанисването на недвижимите имоти и член 238 от Гражданския кодекс. Освен това той констатира, че Държавни активи не е страна по договора от 15 май 2014 г., с който New Media придобива дългосрочно ползване на съответния поземлен имот.

24

Държавни активи обжалва това решение пред Sąd Okręgowy w Opolu (Окръжен съд Ополе, Полша), който е запитващата юрисдикция. То оспорва отхвърлянето на искането му за плащане на лихви на основание Закона от 8 март 2013 г., като изтъква, че спорът по главното производство попада в приложното поле на този закон. Дългосрочното ползване, въпреки че е установено със Закона за стопанисването на недвижимите имоти, по силата на закона води до договорно правоотношение между Държавни активи, собственик на имота, и ползвателя.

25

Според запитващата юрисдикция по този начин се поставя въпросът дали забавянето на плащането на таксата за дългосрочно ползване позволява на Държавни активи да иска лихви за тази забава по Закона от 8 март 2013 г., с който Директива 2011/7 се транспонира в полското право, или съгласно правилата, предвидени в Гражданския кодекс.

26

Най-напред тази юрисдикция изпитва съмнения дали предоставянето на поземлен имот за дългосрочно ползване попада в обхвата на понятията „доставка на стоки“ или „предоставяне на услуги“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2011/7 и следователно дали годишната такса, дължима като възнаграждение за това ползване, може да попадне в обхвата на понятието „търговска сделка“ по смисъла на тази разпоредба.

27

Запитващата юрисдикция по-нататък поставя въпроса дали тази годишна такса попада в обхвата на понятието за сделка между „предприятие“ и „публичен орган“ и поради това и на понятието „търговска сделка“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2011/7. Доколкото New Media придобива правото на дългосрочно ползване не от Държавни активи, а от трето лице, на което първоначално е било прехвърлено това право, тази юрисдикция иска да установи по-специално дали единствено първоначалното прехвърляне, по което Държавни активи е страна, попада в обхвата на понятието „търговска сделка“, или New Media трябва да се счита за правоприемник на съдоговорителя, в резултат на което последиците от първоначалното прехвърляне между последния и Държавни активи се разпростират и върху него.

28

Накрая, в случай че разглежданото положение попада в обхвата на понятието „търговска сделка“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2011/7, запитващата юрисдикция иска да установи дали тази търговска сделка попада във времевия обхват на посочената директива, както е транспонирана в полското право със Закона от 8 март 2013 г. Тази юрисдикция уточнява, че полският законодател, както му позволява Директива 2011/7, е изключил от приложното поле на Закона от 8 март 2013 г. договорите, сключени преди 16 март 2013 г. Тъй като обаче в спора по главното производство правото на дългосрочно ползване първоначално е прехвърлено на 5 декември 1990 г., единствено прехвърлянето на това право на New Media на 15 май 2014 г. попада в приложното поле на Директива 2011/7.

29

При тези обстоятелства Sąd Okręgowy w Opolue (Окръжен съд Ополе) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

30

С втория си въпрос, който следва да се разгледа на първо място, тъй като се отнася до първото условие, изисквано съгласно член 2, точка 1 от Директива 2011/7, за да може дадена сделка да се квалифицира като „търговска сделка“ по смисъла на тази разпоредба, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали това понятие трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща събирането от страна на публичен орган на такса, дължима като възнаграждение за правото на дългосрочно ползване на поземлен имот, от предприятие, на което този публичен орган е кредитор.

31

Следва да се припомни, че съгласно член 1, параграф 2 от Директива 2011/7 последната се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по „търговски сделки“, което понятие е определено в член 2, точка 1 от Директива 2011/7 като „сделки между предприятия или между предприятия и държавни органи, които водят до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение“. Последната разпоредба следва да се разглежда с оглед на съображения 8 и 9 от тази директива, от които следва, че тя се отнася до всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки, включително до сделките между частни предприятия, и не се отнася до сделките с потребители и до други видове плащания (решение от 9 юли 2020 г., RL (Директива относно борбата със забавяне на плащането), C‑199/19, EU:C:2020:548, т. 22 и цитираната съдебна практика).

32

Така член 2, точка 1 от Директива 2011/7 посочва две условия, за да може дадена сделка да се квалифицира като „търговска сделка“ по смисъла на тази разпоредба и следователно да попада в приложното поле на тази директива, определено в член 1, параграф 2 от нея. От една страна, тази сделка трябва да е между предприятия или между предприятия и държавни органи. От друга страна, тя трябва да води до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение (решение от 9 юли 2020 г., RL (Директива относно борбата със забавяне на плащането), C‑199/19, EU:C:2020:548, т. 24).

33

Що се отнася до първото от тези условия, до което се отнася настоящият преюдициален въпрос, понятието „публичен орган“ е дефинирано в член 2, точка 2 от Директива 2011/7 като „всеки договарящ орган, както е определен в член 2, параграф 1, буква а) от [Директива 2004/17] и в член 1, параграф 9 от [Директива 2004/18], независимо от предмета или стойността на договора“. Както следва от съображение 14 от Директива 2011/7, това определение е прието с оглед на последователността в законодателството на Съюза.

34

Съгласно тези разпоредби от Директиви 2004/17 и 2004/18 понятието за възлагащ орган означава „държавата, регионалните или местните органи, публичноправните организации [и] асоциации от един или няколко такива органи или една или повече публичноправни организации“.

35

Понятието „държава“ обхваща всички органи, които упражняват законодателна, изпълнителна и съдебна власт, и трябва, както понятието „възлагащ орган“, да се тълкува функционално и широко (вж. в този смисъл решения от 17 септември 1998 г., Комисия/Белгия, C‑323/96, EU:C:1998:411, т. 27 и 28 и от 5 октомври 2017 г., LitSpecMet, C‑567/15, EU:C:2017:736, т. 31 и цитираната съдебна практика).

36

Понятието „предприятие“, посочено в член 2, точка 1 от Директива 2011/7, от своя страна е определено в член 2, точка 3 от тази директива като „всяка организация, различна от публичен орган, участваща в упражняването на независима икономическа или професионална дейност, дори когато тази дейност се упражнява само от едно лице“. Съгласно това определение образувание, което попада в обхвата на понятието „публичен орган“ по смисъла на член 2, точка 2 от тази директива, не може поради това обстоятелство да бъде квалифицирано като „предприятие“ по смисъла на член 2, точка 3 от посочената директива.

37

Текстът на член 2, точка 1 от Директива 2011/7 обаче сам по себе си не позволява да се определи дали сделка, при която публичен орган е кредитор на предприятие, попада в обхвата на понятието „търговска сделка“ по смисъла на тази разпоредба и следователно в приложното поле на тази директива. При тези обстоятелства, в съответствие с установената съдебна практика, трябва да се вземе предвид контекстът, в който се вписва тази разпоредба, и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. в този смисъл решение от 18 ноември 2020 г., Techbau, C‑299/19, EU:C:2020:937, т. 38 и от 9 юли 2020 г., RL (Директива относно борбата със забавяне на плащането), C‑199/19, EU:C:2020:548, т. 27).

38

Що се отнася до контекста на член 2, точка 1 от Директива 2011/7, член 4, параграф 1 от тази директива гласи, че „[д]ържавите членки следят за това при търговски сделки, при които длъжникът е публичен орган, кредиторът да има право да начислява законна лихва за забава на плащане при изтичане на срока, определен в параграфи 3, 4 или 6, без да е необходима покана, ако са изпълнени [условията, посочени в букви а) и б)]“. От това следва, че член 4 се прилага само в случай че публичният орган е длъжник на предприятие.

39

Важно е освен това да се подчертае, че член 3 от Директива 2011/7 се отнася само до сделките между предприятия. Както обаче следва от точка 36 от настоящото решение, понятието за предприятие, възприето в тази директива, изрично изключва възможността публичният орган по смисъла на член 2, точка 2 от нея да попада в това понятие в качеството си на кредитор на дадено предприятие.

40

Така от съвместното тълкуване на разпоредбите на член 2, точки 2 и 3, член 3, параграф 1 и член 4, параграф 1 от Директива 2011/7 следва, че когато, както в случая, публичен орган е кредитор на дадено предприятие, това положение не попада в обхвата на понятието „търговска сделка“ по смисъла на член 2, точка 1 от тази директива.

41

Що се отнася до преследваните с Директива 2011/7 цели, следва да се отбележи, че съгласно член 1, параграф 1 от тази директива като мярка за сближаване на законодателствата на държавите членки тя има за цел „борбата със забавата на плащане по търговските сделки с оглед гарантирането на правилното функциониране на вътрешния пазар, като се насърчава конкурентоспособността на предприятията, и по-специално на [МСП]“. В това отношение в съображение 3 от тази директива се посочва, че забавените плащания имат отрицателен ефект върху ликвидността на тези предприятия и върху тяхната конкурентоспособност и рентабилност.

42

За сметка на това, както следва от съображение 23 от Директива 2011/7, като общо правило държавните органи ползват по-сигурни, предсказуеми и непрекъснати източници на приходи, отколкото предприятията и могат да получат финансиране при по-привлекателни условия, отколкото предприятията. Освен това за постигането на своите цели те зависят в по-малка степен, отколкото предприятията, от изграждането на стабилни търговски връзки. Предприятията от своя страна могат да понесат неоправдани разходи в случай на дълги срокове за плащане от публичните органи за стоки или услуги.

43

С оглед на тези разлики между публичните органи и предприятията, и по-специално на МСП, и на това, че както се посочва в съображение 9 от Директива 2011/7, първите извършват значителен брой плащания към предприятията, законодателят на Съюза е счел за уместно да предвиди в член 4 от Директива 2011/7 разпоредби, които се прилагат изключително за предприятията — кредитори на парични суми по отношение на публични органи, на които са доставили стоки или услуги, без да се насочи към публичните органи в качеството им на кредитори на предприятията.

44

Така от член 2, точка 1 от Директива 2011/7, тълкуван с оглед на контекста, в който се вписва, и на целите, преследвани от тази директива, следва, че когато публичен орган по смисъла на точка 2 от този член е кредитор на парична сума по отношение на дадено предприятие, отношенията между тези две образувания не попадат в обхвата на понятието „търговска сделка“ по смисъла на тази разпоредба и следователно са изключени от приложното поле на посочената директива.

45

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че в основата на спора по главното производство е забавянето на плащането на Държавни активи на годишна такса, дължима като възнаграждение за правото на дългосрочно ползване на поземлен имот от New Media, което е „предприятие“ по смисъла на член 2, точка 3 от Директива 2011/7, подобно на лицето, което му е прехвърлило това право.

46

Доколкото обаче Държавни активи, което попада в обхвата на понятието „публичен орган“ по смисъла на член 2, точка 2 от Директива 2011/7, е кредитор на парични суми, дължими от предприятието New Media като възнаграждение за посоченото ползване, първото условие, за да може дадена сделка да се квалифицира като „търговска сделка“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2011/7, както е тълкуван в точка 44 от настоящото решение, не е изпълнено. При тези условия Държавни активи няма право на законната лихва за забава на плащане, предвидена в член 4, параграф 1 от тази директива.

47

С оглед на всички изложени по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че понятието „търговска сделка“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че не обхваща събирането от страна на публичен орган на такса, дължима като възнаграждение за правото на дългосрочно ползване на поземлен имот, от предприятие, на което този публичен орган е кредитор.

48

Предвид отговора на втория въпрос не е необходимо да се отговаря на първия и третия въпрос.

49

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

Понятието „търговска сделка“ по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки трябва да се тълкува в смисъл, че не обхваща събирането от страна на публичен орган на такса, дължима като възнаграждение за правото на дългосрочно ползване на поземлен имот, от предприятие, на което този публичен орган е кредитор.