–

за DenizBank AG, от G. Ganzger и A. Egger, Rechtsanwälte,

–

за Verein für Konsumenteninformation, от S. Langer, Rechtsanwalt,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и S. Šindelková, в качеството на представители,

–

за португалското правителство, от L. Inez Fernandes, P. Barros da Costa, S. Jaulino и G. Fonseca, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от G. Braun, T. Scharf и H. Tserepa-Lacombe, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване е относно тълкуването на член 4, точка 14, на член 52, точка 6, буква а) във връзка с член 54, параграф 1 и на член 63, параграф 1, букви а) и б) от Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година за платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 2002/65/ЕО, 2009/110/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент (ЕС) № 1093/2010 и за отмяна на Директива 2007/64/ЕО (OВ L 337, 2015 г., стр. 35 и поправка в ОВ L 102, 2018 г., стр. 97).

2

Запитването е отправено в рамките на спор на DenizBank AG, дружество на австрийското право, с Verein für Konsumenteninformation (Сдружение за информиране на потребителите, Австрия, наричано по-нататък „VKI“) относно действителността на договорни клаузи, уреждащи използването на персонализирани многофункционални банкови карти, оборудвани за осъществяване на функцията за комуникация в близък обсег (Near Field Communication) (наричана по-нататък „функцията NFC“), по-широко известна като функция за „безконтактно плащане“.

3

Член 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (OВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273) гласи:

„По смисъла на настоящата директива:

4

Член 3 от тази директива предвижда:

„1.   В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

[…]

3.   Приложението съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“.

5

Съгласно член 6, параграф 1 от посочената директива:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

6

Член 8 от същата директива предвижда, че „[д]ържавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

7

Приложението към Директива 93/13, което съдържа примерен и неизчерпателен списък на „[у]словията, посочени в член 3, параграф 3“ от нея, упоменава в точка 1, буква й) „условия[та], които имат за предмет или резултат даване право на продавача или доставчика да изменя едностранно условията по договора без основателна причина, ко[я]то е посочен[а] в самия договор“. Точка 2 от това приложение определя обхвата на точка й).

8

Директива (ЕС) 2015/2366 отменя Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО (ОВ L 319, 2007 г., стр. 1), считано от 13 януари 2018 г.

9

Съгласно съображения 6, 53—55, 63, 81, 91 и 96 от Директива 2015/2366:

[…]

[…]

[…]

[…]

[…]

10

Член 4 от тази директива, озаглавен „Определения“, има следния текст:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]

[…]

[…]“.

11

Дял III от Директива 2015/2366, озаглавен „Прозрачност на условията и изискванията за предоставяне на информация относно платежните услуги“, съдържа глава 1, „Общи правила“, включваща членове 38—42 от същата директива.

12

Член 38 от посочената директива, озаглавен „Обхват“, предвижда в параграф 1:

„Настоящият дял се прилага за еднократни платежни операции, рамкови договори и платежни операции, предмет на тези договори. Страните могат да уговорят, че той не се прилага изцяло или отчасти, ако ползвателят на платежната услуга не е потребител“.

13

Член 42 от същата директива, озаглавен „Дерогация от изискванията за предоставяне на информация за платежни инструменти с ниска стойност и за електронни пари“, предвижда:

„1.   За платежни инструменти, които според приложимия рамковия договор се използват единствено за отделни платежни операции, ненадвишаващи 30 EUR, или които имат лимит на плащанията от 150 EUR, или на които се съхраняват средства, които в нито един момент не надхвърлят 150 EUR, може да се уговори следното:

[…]“.

14

В дял III от Директива 2015/2366 се съдържа глава 3, „Рамкови договори“, включваща членове 50—58 от Директивата.

15

Член 51 от последната, озаглавен „Предварителна обща информация“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки изискват от доставчика на платежни услуги, в разумен срок преди обвързването на ползвателя на платежни услуги с рамков договор или предложение, да му предостави на хартиен или друг траен носител информацията и условията, посочени в член 52. Информацията и условията се дават под формата на разбираем текст и в ясен и достъпен формат на официалния език на държавата членка, в която се предлага платежната услуга, или на друг език, уговорен между страните“.

16

Член 52 от тази директива, озаглавен „Информация и условия“, гласи:

„Държавите членки гарантират, че на ползвателя на платежни услуги се предоставят следната информация и следните условия:

[…]

[…]“.

17

Член 54 от посочената директива, озаглавен „Изменения в условията на рамковия договор“, предвижда в параграф 1:

„Всички изменения в рамковия договор, както и информацията и условията, посочени в член 52, се предлагат от доставчика на платежни услуги по начина, определен в член 51, параграф 1 и не по-късно от два месеца преди датата, на която е предложено да влязат в сила. Ползвателят на платежни услуги може да приеме или да отхвърли измененията преди датата, на която е предложено да влязат в сила.

Където е приложимо, в съответствие с член 52, точка 6, буква а), доставчикът на платежни услуги информира ползвателя на платежни услуги, че се счита, че последният е приел тези изменения, освен ако не е уведомил доставчика на платежни услуги, че не ги приема преди датата, на която е предложено да влязат в сила. Доставчикът на платежни услуги уведомява също така ползвателя на платежни услуги, че ако ползвателят на платежни услуги отхвърли измененията, същият има правото да прекрати рамковия договор безплатно и по всяко време преди датата, на която измененията е трябвало да започнат да се прилагат“.

18

Дял IV от Директива 2015/2366, озаглавен „Права и задължения във връзка с предоставянето и използването на платежни услуги“, съдържа глава 1, „Общи разпоредби“, включваща членове 61—63 от тази директива.

19

Член 63 от тази директива, озаглавен „Дерогация за платежни инструменти с ниска стойност и електронни пари“, предвижда в параграф 1:

„За платежни инструменти, които според рамковия договор се използват единствено за отделни платежни операции, ненадвишаващи 30 EUR, или които имат лимит на плащанията от 150 EUR, или на които се съхраняват средства, които в нито един момент не надхвърлят 150 EUR, доставчиците на платежни услуги могат да уговорят с ползвателите на платежни услуги следното:

[…]“.

20

В дял IV от Директива 2015/2366 се съдържа и глава 2, „Разрешаване на платежни операции“, включваща членове 64—77 от директивата.

21

Член 69 от тази директива, озаглавен „Задължения на ползвателя на платежни услуги по отношение на платежните инструменти и персонализираните средства за сигурност“, предвижда в параграф 1:

„Ползвателят на платежни услуги, който има право да използва определен платежен инструмент:

[…]

22

Член 70 от тази директива, озаглавен „Задължения на доставчика на платежни услуги по отношение на платежните инструменти“, предвижда в параграф 1:

„Доставчикът на платежни услуги, който издава платежен инструмент:

[…]

[…]“.

23

Член 72 от същата директива, озаглавен „Доказателства във връзка с установяването на идентичността и изпълнението на платежни операции“, предвижда:

„1.   Държавите членки изискват, когато ползвател на платежни услуги отрича да е разрешавал изпълнена платежна операция или твърди, че платежната операция не е изпълнена точно, доставчикът на платежни услуги да докаже, че идентичността при платежната операция е била установена и че тя е била правилно регистрирана, осчетоводена, както и че не е била повлияна от техническа неизправност или друг пропуск в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги.

Ако платежната операция е инициирана чрез доставчик на услуги по иницииране на плащане, доставчикът на услуги по иницииране на плащане носи тежестта за доказване, че в рамките на неговото участие идентичността при платежната операция е била установена и че тя е била правилно регистрирана и не е била повлияна от техническа неизправност или друг пропуск, свързани с платежната услуга, за която той отговаря.

2.   Когато ползвателят на платежни услуги отрича да е разрешавал изпълнена платежна операция, използването на платежен инструмент, регистрирано от доставчика на платежни услуги, включително от доставчика на услуги по иницииране на плащане, когато е приложимо, само по себе си не е достатъчно за доказването, че платежната операция е била разрешена от платеца или че платецът е действал с цел измама, или че не е изпълнил умишлено или поради груба небрежност едно или повече от задълженията по член 69. Доставчикът на платежни услуги, включително, когато е приложимо, доставчикът на услуги по иницииране на плащане представя доказателства в подкрепа на доказването на измама или груба небрежност от страна на ползвателя на платежни услуги“.

24

Член 73 от Директива 2015/2366, озаглавен „Отговорност на доставчика на платежни услуги при неразрешени платежни операции“, гласи следното:

„1.   Без да се засяга член 71, държавите членки гарантират, че в случай на неразрешена платежна операция доставчикът на платежни услуги на платеца възстановява на платеца сумата по неразрешената платежна операция незабавно и във всеки случай не по-късно от края на следващия работен ден, след като е забелязал или е бил уведомен за операцията, освен когато доставчикът на платежни услуги на платеца има разумни основания за подозрение за измама и съобщи писмено тези основания на съответния национален орган. Когато е приложимо, доставчикът на платежни услуги на платеца възстановява задължената платежна сметка в състоянието, в което би се намирала, ако не беше изпълнена неразрешената платежна операция. Това също така гарантира, че вальорът за заверяване на платежната сметка на платеца е не по-късно от датата, на която сумата е била дебитирана.

2.   Когато платежната операция е инициирана чрез доставчик на услуги по иницииране на плащане, доставчикът на платежни услуги, обслужващ сметката, възстановява незабавно и във всеки случай не по-късно от края на следващия работен ден, сумата по неразрешената платежна операция и когато е приложимо, възстановява задължената платежна сметка в състоянието, в което би се намирала, ако не беше изпълнена неразрешената платежна операция.

Ако доставчикът на услуги по иницииране на плащане носи отговорност за неразрешената платежна операция, той незабавно, по искане на доставчика на платежни услуги, обслужващ сметката, обезщетява последния за претърпените щети или сумите, платени в резултат на възстановяването на средствата на платеца, включително сумата по неразрешената платежна операция. В съответствие с член 72, параграф 1 доставчикът на услуги по иницииране на плащане носи тежестта за доказване, че в рамките на неговото участие идентичността при платежната операция е била установена и че тя е правилно регистрирана и не е била повлияна от техническа неизправност или друг пропуск, свързан с платежната услуга, за която той отговаря.

3.   Може да бъде определено допълнително парично обезщетение в съответствие с правото, приложимо към договора, сключен между платеца и доставчика на платежни услуги, или договора, сключен между платеца и доставчика на услуги по иницииране на плащане, ако е приложимо“.

25

Член 74 от тази директива, озаглавен „Отговорност на платеца за неразрешени платежни операции“, предвижда в параграфи 1 и 3:

„1.   Чрез дерогация от член 73, платецът може да бъде задължен да понесе щетите, свързани с неразрешени платежни операции и произтичащи от използването на изгубен или откраднат платежен инструмент или от незаконното присвояване на платежен инструмент, в максимален размер до 50 EUR.

Първа алинея не се прилага, ако

Платецът понася всички вреди, свързани с неразрешени платежни операции, ако самият платец ги е причинил с цел измама или вследствие на умишлено неизпълнение или неизпълнение поради груба небрежност на едно или повече от задълженията по член 69. В такива случаи не се прилага максималният размер, посочен в първа алинея.

Когато платецът не е действал с цел измама, нито е допуснал умишлено неизпълнение на задълженията си по член 69, държавите членки могат да ограничат отговорността по настоящия параграф, като отчетат по-специално естеството на персонализираните средства за сигурност и конкретните обстоятелства, при които е бил изгубен, откраднат или незаконно присвоен платежният инструмент.

[…]

3.   Платецът не понася никакви финансови последици, произтичащи от използването на загубен, откраднат или незаконно присвоен платежен инструмент, след като е извършил уведомлението в съответствие с член 69, параграф 1, буква б), освен когато е действал с цел измама.

Ако доставчикът на платежни услуги не осигурява винаги подходящи начини за уведомяването за загубен, откраднат или незаконно присвоен платежен инструмент съгласно изискванията по член 70, параграф 1, буква в), платецът не носи отговорност за финансовите последици, произтичащи от използването на този платежен инструмент, освен когато е действал с цел измама“.

26

Включен в дял VI, „Заключителни разпоредби“, от Директива 2015/2366, член 107 от нея, озаглавен „Пълна хармонизация“, предвижда:

„1.   Без да се засягат член 2, член 8, параграф 3, член 32, член 38, параграф 2, член 42, параграф 2, член 55, параграф 6, член 57, параграф 3, член 58, параграф 3, член 61, параграфи 2 и 3, член 62, параграф 5, член 63, параграфи 2 и 3, член 74, параграф 1, четвърта алинея и член 86, държавите членки не запазват, нито въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби.

[…]

3.   Държавите членки гарантират, че доставчиците на платежни услуги не се отклоняват във вреда на ползвателите на платежни услуги от разпоредбите на националното право, с които се транспонира настоящата директива, освен когато това е изрично предвидено в тях.

Доставчиците на платежни услуги могат обаче да решат да предоставят по-благоприятни условия на ползвателите на платежни услуги“.

27

Съгласно съображения 9 и 11 от Делегиран регламент (ЕС) 2018/389 на Комисията от 27 ноември 2017 година за допълнение на Директива (ЕС) 2015/2366 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на регулаторните технически стандарти за задълбоченото установяване на идентичността на клиента и общите и сигурни отворени стандарти на комуникация (ОВ L 69, 2018 г., стр. 23):

[…]

28

Член 1 от Делегиран регламент 2018/389 е озаглавен „Предмет“ и гласи:

„В настоящия регламент се установяват изискванията, които трябва да бъдат изпълнени от доставчиците на платежни услуги за целите на прилагането на мерки за сигурност, даващи им възможност:

[…]“.

29

Член 2 от посочения делегиран регламент, озаглавен „Общи изисквания за установяване на идентичността“, предвижда в параграф 1, първа алинея:

„С оглед прилагането на мерките за сигурност, посочени в член 1, букви а) и б), доставчиците на платежни услуги трябва да разполагат с действащи механизми за мониторинг на операциите, които им дават възможност да откриват неразрешените платежни операции или платежните операции с цел измама“.

30

Член 11 от посочения делегиран регламент, озаглавен „Безконтактни плащания на терминални устройства ПОС“, гласи следното:

„На доставчиците на платежни услуги е разрешено да не прилагат задълбочено установяване на идентичността на клиента при спазване на изискванията, определени в член 2, когато платецът инициира безконтактна електронна платежна операция, ако са изпълнени следните условия:

31

VKI е сдружение, установено в Австрия, което в съответствие с австрийското законодателство има право да действа по съдебен ред в защита на интересите на потребителите.

32

DenizBank е банкова институция, осъществяваща дейност на територията на Австрия. В отношенията си с клиентите това дружество прилага общи условия, включително за използването на банкови карти с функцията NFC. Тази функция, която се активира автоматично при първото използване на картата от клиента, позволява еднократно плащане на малки суми до 25 EUR без въвеждане на картата в платежен терминал и без да се налага въвеждане на персонален идентификационен номер (наричан по-нататък „PIN код“) на касите, които разполагат със съответното оборудване. За сметка на това плащането на по-високи суми изисква установяване на идентичността с PIN код.

33

Съдържанието на релевантните по настоящото дело клаузи от общите условия може да се обобщи по следния начин:

34

С молба от 9 август 2016 г. VKI предявява иск за преустановяване на нарушение пред Handelsgericht Wien (Търговски съд Виена, Австрия) с налагането на забрана за използване на шестте посочени клаузи от DenizBank поради тяхната нищожност. В своя защита DenizBank възразява, че клауза 14 е правомерна и следва различните платежни функции на картите, разполагащи с функцията NFC, да се преценяват самостоятелно.

35

С решение от 28 април 2017 г. първоинстанционният съд уважава иска на VKI. Той постановява, че клауза 14 е силно увреждаща и функцията NFC не попада под действието на дерогационните разпоредби, предвидени за платежните инструменти за малки суми, тъй като картата може да се използва и за други видове плащания и функцията NFC сама по себе си не може да се счита за платежен инструмент.

36

С решение от 20 ноември 2017 г. Oberlandesgericht Wien (Върховен областен съд Виена, Австрия), постановено в рамките на въззивно производство, потвърждава частично постановеното в първоинстанционното производство решение. Този съд по-специално счита, че използването на функцията NFC не представлява използване на платежен инструмент, а наподобява операциите с кредитни карти по пощата или по телефона. В тази връзка той отбелязва, че функцията NFC се активира автоматично, за разлика от „електронния портфейл“, а картата, оборудвана да изпълнява тази функция, не е била анонимизирана, а едновременно персонализирана и обезопасена с помощта на код.

37

Запитващата юрисдикция, Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия), е сезирана с ревизионни жалби, подадени от VKI и от DenizBank против постановеното във въззивното производство решение.

38

Посочената юрисдикция сочи, първо, че многократно е постановявала, че обширно изменение на условията по рамков договор от страна на доставчик на платежни услуги не може да бъде предмет на мълчаливо приемане от клиента, каквото е произтичащото от клауза 14 от разглежданите в главното производство общи условия. Тя счита, че подобно изменение е в разрез с член 52, точка 6, буква а) и с член 54, параграф 1 от Директива 2015/2366, транспонирана дословно в австрийския правен ред с Zahlungsdienstegesetz 2018 (Закон за платежните услуги, 2018 г., BGBl. I, 17/2018), както и с целта за защита на потребителите, прогласена в съображение 63 от тази директива. Тя добавя, че според нея би следвало посочената клауза да бъде подложена на допълнителна проверка на основание Директива 93/13. Посочва, че нейната практика все пак е била обект на критика в част от австрийската доктрина, според която по-специално интересите на предприятията трябва да се съизмерят с тези на потребителите, за които впрочем подобно изменение би могло да бъде полезно.

39

Второ, позовавайки се на практиката на Съда, и по-специално на точки 33 и 35 от решение от 9 април 2014 г., T‑Mobile Austria (C‑616/11, EU:C:2014:242), запитващата юрисдикция счита, че даването на платежно нареждане чрез използването на функцията NFC на банкова карта, свързана с определена банкова сметка, би могло да представлява неперсонализиран „набор от процедури“ и следователно „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 14 от тази директива.

40

Ако това е така, тя иска да установи, трето, дали плащане, извършено посредством функцията NFC на такава персонализирана карта, може да се счита за „анонимно“ използване на платежен инструмент по смисъла на член 63, параграф 1, буква б) от Директива 2015/2366, или пък тази квалификация е налице само когато плащането е извършено едновременно посредством карта, несвързана с индивидуализирана сметка, и без никакъв друг елемент на установяване на идентичността, каквито са дефинираните в член 4, точки 29 и 30 от тази директива.

41

Четвърто, запитващата юрисдикция по същество се пита дали доставчик на платежни услуги, който желае да се ползва от дерогацията, предвидена в член 63, параграф 1 буква а) от Директива 2015/2366, трябва да докаже, че с оглед на най-новите налични научни познания платежният инструмент не може да бъде блокиран или не може да се възпрепятства по-нататъшното му използване. Посочената юрисдикция се произнася в полза на утвърдителен отговор от перспективата на защитата на потребителите и с оглед на това, че посоченият доставчик отговаря за мерките за сигурност, видно от съображение 91 от Директива 2015/2366. Тя уточнява, че в случая DenizBank не оспорва твърдението на VKI, че подобно блокиране е технически неосъществимо.

42

При тези условия Oberster Gerichtshof (Върховен съд) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

43

На 26 ноември 2019 г., в приложение на член 101 от своя Процедурен правилник, Съдът изпрати на запитващата юрисдикция искане за разяснения, като я покани да уточни причините, поради които следва да се счита, че Директива 2015/2366, както и австрийското законодателство за нейното транспониране се прилагат ratione temporis в спора по главното производство, въпреки че първоначалният иск е предявен от VKI на 9 август 2016 г., към която дата все още е в сила Директива 2007/64, чиято отмяна настъпва на 13 януари 2018 г.

44

В отговора си, постъпил в секретариата на Съда на 24 януари 2020 г., запитващата юрисдикция уточнява, че тъй като е била сезирана с иск за налагане на забрана за използване в бъдеще на договорните клаузи, предмет на спор в главното производство, тя ще трябва да прецени законосъобразността на същите с оглед не само на действащите към момента на предявяване на иска разпоредби, но и на разпоредбите, приложими след отмяната на Директива 2007/64.

45

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 52, точка 6, буква а) от Директива 2015/2366 във връзка с член 54, параграф 1 от същата трябва да се тълкува в смисъл, че доставчик на платежни услуги, който е сключил рамков договор с ползвател на тези услуги, може да уговори с последния, че същият ще се презумира, че е приел изменение в техния рамков договор при предвидените в тези разпоредби условия, включително когато ползвателят притежава качеството на потребител и независимо от вида на договорните клаузи, обхванати от презумпцията.

46

Съгласно член 52, точка 6, буква а) от Директива 2015/2366 държавите членки трябва да гарантират, че ако е уговорено между страните по рамковия договор, на ползвателя на платежни услуги се предоставя информация, че той ще се счита за приел измененията в условията по този договор, предложени от доставчика на тези услуги в съответствие с член 54, параграф 1 от посочената директива, освен ако е уведомил въпросния доставчик, че не приема съответните изменения, преди датата, на която е предвидено те да влязат в сила.

47

Трябва да се отбележи, че презумпцията за мълчаливо приемане от ползвателя на платежни услуги, чието прилагане е уговорено с доставчика на тези услуги, се отнася, видно от посочените разпоредби, само до „измененията“ в условията на рамковия договор, тоест до промени, които не засягат условията на рамковия договор в такава степен, че предложението на доставчика всъщност би представлявало сключване на нов договор. Националната юрисдикция, сезирана със спор относно подобно мълчаливо приемане, следва да провери дали последно посоченото изискване е правилно изпълнено.

48

За сметка на това текстът на член 52, точка 6, буква а) от Директива 2015/2366 във връзка с член 54, параграф 1 от нея не съдържа никакво уточнение относно качеството на ползвателя на платежни услуги, посочено в първия въпрос. Когато качеството „потребител“ по смисъла на член 4, точка 20 от тази директива е определящо обстоятелство, нейните разпоредби уточняват това изрично, както например в член 38 от нея.

49

От това следва, че член 52, точка 6, буква а) от Директива 2015/2366 се прилага както за ползватели на платежни услуги, които притежават качеството на потребители, така и за ползватели, които не притежават това качество.

50

Освен това от текста на споменатия член 52, точка 6, буква а) във връзка с текста на посочения член 54, параграф 1, втора алинея следва, че първата разпоредба има само за цел да формулира изисквания във връзка с предоставянето на предварителна информация, а не да определя съдържанието на измененията в рамковия договор, които могат да се приемат мълчаливо, тъй като посочените разпоредби само признават възможността за такива изменения и налагат пълна прозрачност във връзка с тях, без да дефинират същността им.

51

Този извод се потвърждава от систематичното тълкуване на член 52, точка 6, буква а) от Директива 2015/2366 във връзка с член 54, параграф 1 от нея.

52

Действително, споменатият член 52, озаглавен „Информация и условия“, както и споменатият член 54, озаглавен „Изменения в условията на рамковия договор“, се съдържат в глава 3 от Директива 2015/2366 относно платежните операции, обхванати от рамков договор, която е част от дял III от същата, озаглавен „Прозрачност на условията и изискванията за предоставяне на информация относно платежните услуги“. От това следва, че споменатите членове 52 и 54 имат за цел да уредят единствено условията и информацията, които доставчикът на платежни услуги е длъжен да предостави на ползвателя на своите услуги, а не да определят съдържанието на насрещните задължения, които посочените лица имат право да поемат по силата на договор, тъй като това съдържание се урежда от дял IV от тази директива, озаглавен „Права и задължения във връзка с предоставянето и използването на платежни услуги“.

53

В допълнение, член 42 от Директива 2015/2366, който се съдържа също в дял III от нея и е озаглавен „Дерогация от изискванията за предоставяне на информация за платежни инструменти с ниска стойност и за електронни пари“, посочва ясно, че членове 52 и 54 се отнасят до информацията във връзка с платежните услуги, която трябва да се осигури от техния доставчик, освен в случай на изрично разрешена дерогация.

54

Освен това член 51 от тази директива уточнява, че информацията и условията, посочени в член 52 от нея, трябва да се осигури от доставчика на платежни услуги на траен носител и в ясен и достъпен формат, в разумен срок преди обвързването на ползвателя на платежни услуги с рамков договор или предложение, за да се даде възможност на ползвателя да вземе напълно информирано решение, както следва от съображение 54 от посочената директива.

55

Всички изложени съображения не са в разрез с телеологическото тълкуване на член 52, точка 6, буква а) от Директива 2015/2366 във връзка с член 54, параграф 1 от нея.

56

Действително, както отбелязват запитващата юрисдикция и VKI, съображение 63 от тази директива гласи, че „[з]а да осигурят високо ниво на защита на потребителите, държавите членки следва да могат, в интерес на потребителя, да запазят или да въведат ограничения или забрани за едностранни изменения в условията на рамков договор, например ако няма оправдана причина за подобно изменение“.

57

Независимо от това, от член 107 от Директива 2015/2366 следва, че разпоредбите на член 52, точка 6, буква а) и член 54, параграф 1 от нея имат за цел постигане на пълна хармонизация в урежданата от тях област, а именно, видно от текста им, в областта на предварителната информация относно мълчаливото приемане на изменения в рамков договор в случай на съгласие между страните в този смисъл, както и че нито държавите членки, нито доставчиците на такива услуги могат да ги дерогират, освен ако тези доставчици биха решили да предоставят по-благоприятни условия на ползвателите на техните услуги.

58

Поради това член 52, точка 6, буква а) във връзка с член 54, параграф 1 от Директива 2015/2366, с оглед на съображение 63 от нея, не би могъл да се тълкува в смисъл, че въвежда ограничения, свързани било с качеството на ползвателя, било с вида на договорните клаузи, за които могат да се отнасят такива споразумения за приемани мълчаливо изменения.

59

Същевременно, в съответствие с трайната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество с националните юрисдикции задача на Съда е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. В това отношение Съдът може да изведе от цялата информация, предоставена от запитващата юрисдикция, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, нормите и принципите на правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора в главното производство, дори тези разпоредби да не са изрично посочени във въпросите, отправени до него от споменатата юрисдикция (вж. по-специално решения от 19 декември 2019 г., Airbnb Ireland, C‑390/18, EU:C:2019:1112, т. 36 и от 12 март 2020 г., Caisse d’assurance retraite et de la santé au travail d’Alsace-Moselle, C‑769/18, EU:C:2020:203, т. 39 и 40).

60

В случая в мотивите на своя акт запитващата юрисдикция правилно установява връзка между клауза 14 от общите условия, предмет на главното производство, чието съдържание е изложено в точка 33 от настоящото решение, и разпоредбите на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи, съдържащи се в потребителските договори. Освен това посочената юрисдикция счита, че на практика спорната клауза може да доведе до едностранно изменение на рамковия договор посредством презумпцията за приемане, предвидена в него, тъй като ползвателите на платежни услуги не биха анализирали достатъчно добре последиците от подобни клаузи.

61

В тази връзка следва да се констатира, че що се отнася до ползвателите на платежни услуги, притежаващи качеството „потребител“ по смисъла на член 2 от Директива 93/13, нейните разпоредби уреждат контрола относно неравноправния характер на клауза, предвиждаща мълчаливото приемане на изменения в рамков договор, каквато е разглежданата в главното производство.

62

Действително, от разпоредбите на Директива 2015/2366, в светлината по-конкретно на съображение 55 от нея, е видно, че продължават да се прилагат други текстове от правото на Съюза относно защитата на потребителите, като например Директива 2011/83. Вследствие от това, когато ползвателят на платежни услуги притежава качеството на потребител, Директива 2015/2366 може да се прилага едновременно с Директива 93/13, изменена с Директива 2011/83, и следователно без да се засягат мерките, взети от държавите членки за транспониране на последната, която в урежданата от нея област осъществява само минимална хармонизация и поради това допуска приемането или запазването на по-строги национални мерки, съвместими с Договора, за да се осигури по-високо ниво на защита на потребителите (вж. в този смисъл решение от 2 април 2020 г., Condominio di Milano, via Meda, C‑329/19, EU:C:2020:263, т. 33).

63

В този смисъл член 3, параграф 1 от Директива 93/13 определя степента, в която клауза, съдържаща се в договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, може да се обяви за неравноправна. Параграф 3 от посочения член 3 препраща към приложението към тази директива, съдържащо примерен списък с такива клаузи, сред които в точка 1, буква й) от приложението фигурират „условия[та], които имат за предмет или резултат даване право на продавача или доставчика да изменя едностранно условията по договора без основателна причина, ко[я]то е посочен[а] в самия договор“. Освен това член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправната клауза по смисъла на тази директива не обвързва потребителя при условията на приложимото национално право. Член 8 от същата директива уточнява, че в областта, уреждана от нея, държавите членки могат да приемат или да запазят в сила разпоредби, защитаващи в по-голяма степен потребителя, отколкото предвидените в нея, стига да са в съответствие с Договора.

64

Следователно запитващата юрисдикция следва да провери дали клауза 14 от общите условия, отнасяща се до мълчаливите изменения в рамков договор, сключен с потребители, която е предмет на разглеждане в главното производство, се отличава с неравноправен характер или не, и евентуално да изведе последиците от подобна неправомерност на посочената клауза с оглед на разпоредбите на Директива 93/13, а не с оглед на член 52, точка 6, буква а) от Директива 2015/2366 във връзка с член 54, параграф 1 от нея.

65

В това отношение следва да се припомни, че във връзка с клаузите от общите договорни условия, които дават възможност за едностранна корекция на договорите, Съдът е постановил, че те трябва да отговарят на изискванията за добросъвестност, балансираност и прозрачност, залегнали в Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 21 март 2013 г., RWE Vertrieb, C‑92/11, EU:C:2013:180, т. 47).

66

Поради това на първия въпрос следва да се отговори, че член 52, точка 6, буква а) от Директива 2015/2366 във връзка с член 54, параграф 1 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че той урежда информацията и условията, които следва да предостави доставчикът на платежни услуги, желаещ да уговори с ползвателя на своите услуги презумпция за приемане относно измененията, в съответствие с реда и условията, предвидени в тези разпоредби, на рамковия договор, сключен между тях, но не предвижда ограничения относно качеството на ползвателя или вида договорни клаузи, които могат да бъдат предмет на такова споразумение, без обаче да засяга възможността за контрол на неравноправния характер на тези клаузи с оглед на разпоредбите на Директива 93/13, когато ползвателят притежава качеството на потребител.

67

С буква а) от втория въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 4, точка 14 от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува в смисъл, че функцията NFC, която персонализирана многофункционална банкова карта е оборудвана да осъществява и която позволява извършване на плащания на малки суми от свързаната с тази карта банкова сметка, представлява „плажен инструмент“ съгласно определението в тази разпоредба.

68

Съгласно член 4, точка 14 от Директива 2015/2366 понятието „платежен инструмент“ за целите на прилагането на тази директива означава „персонализирано(и) устройство(а) и/или набор от процедури, уговорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги и използвани с цел даване на платежно нареждане“.

69

Съдържащ еквивалентен по смисъл текст, член 4, точка 23 от Директива 2007/64 е определял понятието „платежен инструмент“ за целите на прилагането на тази директива като „персонализирано(и) устройство(ва) и/или набор от процедури, договорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги и използвани от ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно нареждане“.

70

В тази връзка следва да се отбележи, че в точка 31 от решение от 9 април 2014 г., T‑Mobile Austria (C‑616/11, EU:C:2014:242), отнасящо се до тълкуването на член 4, точка 23 от Директива 2007/64, Съдът най-напред отбелязва наличието на известна разлика между текстовете на тази разпоредба на различните езици, що се отнася до използването на прилагателното „персонализиран“ във връзка с израза „устройство(а)“ и/или с израза „набор от процедури“ в различните посочени текстове. След това, в точка 32 от споменатото решение Съдът припомня постоянната практика, съгласно която, от една страна, разпоредбите от правото на Съюза трябва да се тълкуват и прилагат по еднакъв начин с оглед на текстовете им на всички езици на Европейския съюз и от друга страна, в случай на несъответствие между текстовете на дадена разпоредба на Съюза на различните езици въпросната разпоредба трябва да се тълкува в зависимост от общата структура и целите на правната уредба, от която тя е част. Накрая, в точка 33 от споменатото решение Съдът приема, че за да бъде квалифициран като „персонализиран“ по смисъла на тази разпоредба, платежният инструмент трябва да позволява на доставчика на платежните услуги да провери дали платежното нареждане е направено по искане на овластен за целта ползвател.

71

В точки 34 и 35 от същото решение Съдът счита също, че от наличието на неперсонализирани платежни инструменти като изрично посочените в член 53 от тази директива, станал член 63 от Директива 2015/2366, неизбежно следва, че понятието „платежен инструмент“, определено в споменатия член 4, точка 23, може да включва набор от неперсонализирани процедури, договорени между ползвателя и доставчика на платежните услуги и които ползвателят използва, за да нареди плащане.

72

С оглед на това определение на понятието „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 23 от Директива 2007/64, станал член 4, точка 14 от Директива 2015/2366, следва да се отговори на буква а) от втория въпрос, поставен по настоящото дело от запитващата юрисдикция.

73

В случая посочената юрисдикция основателно счита, че от съдебната практика, цитирана в точки 70 и 71 от настоящото решение, следва, че функцията NFC на многофункционална банкова карта, свързана с лична банкова сметка, каквато е разглежданата в главното производство, не представлява „персонализирано устройство“ по смисъла на първата хипотеза съгласно член 4, точка 14 от Директива 2015/2366, тъй като използването на споменатата функция само по себе си не позволява на доставчика на платежни услуги да провери, че нареждането за плащане е дадено от оправомощен за целта ползвател, за разлика от останалите функции на тази карта, които изискват използването на персонализирани средства за сигурност като PIN код или подпис.

74

Следователно запитващата юрисдикция иска да установи дали използването на функцията NFC може само по себе си да представлява „набор от“ неперсонализирани „процедури“ по смисъла на втората хипотеза по член 4, точка 14 от Директива 2015/2366, а следователно и „платежен инструмент“ за целите на прилагането на тази директива.

75

Както посочва генералният адвокат в точки 37—40 от своето заключение, използването на функцията NFC на банкова карта, свързана с лична банкова сметка, представлява набор от неперсонализирани процедури, който трябва да е бил уговорен между ползвателя и доставчика на платежни услуги и се използва за даване на платежно нареждане, поради което тази функция представлява „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 14, втора хипотеза от Директива 2015/2366.

76

Действително, от предоставените на Съда материали по делото е видно, че след активиране на функцията NFC от титуляря на банковата сметка, свързана с такава карта, по силата на договора, сключен между доставчика на платежни услуги и този ползвател, тази функция може да се използва от всяко лице, което държи картата, за плащане на малки суми от тази сметка в рамките на разрешения от споменатия договор лимит, без да се налага използването на персонализирани средства за сигурност, свойствени за титуляря на съответната сметка, за целите на „установяване на идентичността“ или на „задълбочено установяване на идентичността“ при нареждане за плащане по смисъла на член 4, точки 29—31 от тази директива.

77

Следва да се уточни, че с оглед на спецификите си функцията NFC е правно отделима от останалите функции, които е оборудвана да осъществява поддържащата я банкова карта, които от своя страна изискват използването на персонализирани средства за сигурност, по-специално за заплащането на суми, надвишаващи определения за използването на функцията NFC лимит. Поради това, разгледана самостоятелно, последната може да се квалифицира като платежен инструмент по смисъла на член 4, точка 14 от Директива 2015/2366 и да попадне в нейното предметно приложно поле.

78

Такова тълкуване може да допринесе за постигане на целите, преследвани от Директива 2015/2366, тъй като пряката приложимост на поставените от нея изисквания по отношение на функцията на NFC благоприятства не само развитието на това ново средство за плащане при условията на справедлива конкуренция между доставчиците на платежни услуги, а и защитата на ползвателите на тези услуги, и по-конкретно на онези от тях, които притежават качеството „потребители“, в съответствие с насоките, съдържащи се в преамбюла на тази директива, и по-специално в съображение 6.

79

Следователно на буква а) от втория въпрос следва да се отговори, че член 4, точка 14 от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува в смисъл, че функцията NFC, която персонализираната многофункционална банкова карта е оборудвана да осъществява и която позволява извършване на плащания на малки суми от свързаната с тази карта банкова сметка, представлява „плажен инструмент“ съгласно определението в тази разпоредба.

80

С буква б) от втория въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 63, параграф 1, буква б) от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува в смисъл, че безконтактното плащане на сума с ниска стойност посредством функцията NFC на персонализирана многофункционална банкова карта представлява „анонимно“ използване на разглеждания платежен инструмент по смисъла на тази дерогираща разпоредба.

81

По силата на член 63, параграф 1, буква б) от Директива 2015/2366 във връзка с платежни инструменти с ниска стойност, дефинирани във въвеждащото изречение на посочения параграф, доставчикът на платежни услуги може да уговори с ползвателя на своите услуги, че ще дерогират разпоредбите, изброени в споменатата буква б), когато „платежният инструмент се използва анонимно“ или когато „доставчикът на платежни услуги не е в състояние да докаже по други причини, присъщи на платежния инструмент, че платежната операция е била разрешена“.

82

Съдът отбелязва, че от член 53, параграф 1, буква б) от Директива 2007/64, станал член 63, параграф 1, буква б) от Директива 2015/2366, следва, че някои платежни инструменти се използват анонимно и в тези случаи доставчиците на платежни услуги не са длъжни да доказват, че в хипотезата, посочена в член 59 от първата посочена директива, станал член 72 от втората посочена директива, автентичността на съответната платежна транзакция е установена (решение от 9 април 2014 г., T‑Mobile Austria, C‑616/11, EU:C:2014:242, т. 34).

83

По-точно член 63, параграф 1, буква б) от Директива 2015/2366 позволява на доставчика на платежни услуги и на ползвателя на неговите услуги да дерогират по договорен път, първо — член 72 от тази директива, който задължава доставчика да докаже разрешаването и изпълнението на платежните операции, второ — член 73 от нея, който въвежда принципа на отговорност на доставчика при неразрешени платежни операции, и трето — член 74, параграфи 1 и 3 от споменатата директива, който частично дерогира споменатия принцип, като предвижда до каква степен платецът може да бъде задължаван да понася щети в размер до 50 EUR, свързани с такива операции, извън случаите след извършено уведомление на доставчика за загуба, кражба или незаконно присвояване на платежния инструмент.

84

Следва да се подчертае че с оглед на дерогиращия характер на член 63, параграф 1, буква б) от тази директива, той трябва да се тълкува стриктно.

85

Както отбелязват запитващата юрисдикция и Комисията, от текста на споменатия член 63, параграф 1, буква б) във връзка с упоменатите в него разпоредби следва, че двете хипотези, в които е възможно да се приложи предвидената в него дерогация, притежават общата характеристика, изразяваща се в обективна невъзможност на доставчика на платежни услуги да установи надлежното разрешаване на платежна операция било поради „анонимното“ използване на съответния платежен инструмент, било поради „други причини, присъщи на [последния]“.

86

В случая, по въпроса дали плащане, извършено посредством функцията NFC на персонализирана многофункционална банкова карта, може да се квалифицира като „анонимно“ използване по смисъла на член 63, параграф 1, буква б) от Директива 2015/2366, следва да се имат предвид следните обстоятелства.

87

От една страна, разглежданата карта се нарича „персонализирана“, тъй като е свързана с банковата сметка на определен клиент, тоест „платеца“ съгласно определението в член 4, точка 8 от тази директива, и тъй като след плащане посредством функцията NFC въпросната сметка се задължава. От друга страна, плащане от този вид, ограничено до суми с ниска стойност, изисква единствено държането на тази карта след активиране на въпросната функция от клиента, а не установяване на идентичността посредством използването на персонализирани средства за сигурност като PIN код или подпис. От последното следва, че всяко лице с достъп до посочената карта може да извърши такова плащане до разрешения лимит, включително без съгласието на титуляря на сметката, в случай на загуба, кражба или незаконно присвояване на картата.

88

В тази връзка трябва да се направи разграничение между идентифицирането на титуляря на задължената сметка, което произтича пряко от персонализацията на съответната карта, и разрешението за плащане, евентуално дадено от този титуляр, което не може да се установи само с използването на картата, когато разглежданото плащане е направено посредством функцията NFC. Действително, съгласието на титуляря за такова плащане не би могло да се изведе от самото физическо държане на оборудваната да осъществява тази функция карта.

89

Следователно използването на функцията NFC за плащане на малки суми представлява „анонимно“ използване по смисъла на член 63, параграф 1, буква б) от тази директива, въпреки че оборудваната да осъществява тази функция карта е свързана с банковата сметка на определен клиент. Действително, в такъв случай доставчикът на платежни услуги е в обективна невъзможност да идентифицира лицето, което е платило с това средство, и следователно да провери или докаже, че операцията е била надлежно разрешена от титуляря на сметката.

90

Както сочи DenizBank, това тълкуване се потвърждава от целите на Директива 2015/2366, а именно да се даде „възможност за разработването на лесни за ползване и достъпни средства за плащания с ниско ниво на риск, например безконтактни плащания с ниска стойност на местата за продажба“, видно от съображение 96 от нея, и да се „позвол[и] новите средства на плащане да достигнат до по-широк пазар и [да се] осигур[и] високо ниво на защита на потребителите при използването на тези платежни услуги“, както предвижда съображение 6 от тази директива. Също така съображение 81 от нея посочва, че „[п]латежните инструменти с ниска стойност следва да представляват евтина и лесна за използване алтернатива за стоки и услуги с ниска цена и не следва да бъдат обременени с прекомерни изисквания“, като същевременно уточнява, че „ползвателите на платежни услуги следва да се ползват от подходяща защита“. Всъщност, в интерес не само на доставчика на платежни услуги, но и на неговия клиент е да разполага, доколкото последният желае това и продължава да се ползва с достатъчна защита, с новаторски, бързи и лесни за използване средства за плащане, каквато е функцията NFC.

91

Освен това посоченото тълкуване на член 63, параграф 1, буква б) от Директива 2015/2366 е в съответствие със систематиката на тази директива, тъй като с оглед на установените от нея правила трябва да се счита, че клиент, избрал да се ползва от опростен платежен инструмент, който не изисква идентификация за плащанията с ниска стойност, какъвто е функцията NFC, е приел евентуално да бъде изложен на въздействието на договорно установените ограничения на отговорността на доставчика, които са разрешени по силата на тази разпоредба.

92

Действително, като ограничава размера на финансовите щети, както личи от въвеждащото изречение на споменатия параграф 1, които клиентът евентуално трябва да поеме, законодателят на Съюза позволява, в съответствие с членовете от Директивата, разгледани във връзка с цитираните в точка 90 от настоящото решение съображения, постигането на равновесие между предимствата и рисковете, произтичащи от подобен инструмент, по-конкретно за клиенти, притежаващи качеството на потребители.

93

С оглед на това на буква б) от втория въпрос следва да се отговори, че член 63, параграф 1, буква б) от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува в смисъл, че безконтактното плащане на сума с ниска стойност посредством функцията NFC на персонализирана многофункционална банкова карта представлява „анонимно“ използване на разглеждания платежен инструмент по смисъла на тази дерогираща разпоредба.

94

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 63, параграф 1, буква а) от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува в смисъл, че доставчик на платежни услуги, който възнамерява да се ползва от дерогацията, предвидена в тази разпоредба, може да се ограничи с твърдението, че е невъзможно да се блокира съответният платежен инструмент или да се предотврати по-нататъшното му използване, при положение че с оглед на обективното състояние на наличните технически познания подобна невъзможност не може да бъде установена.

95

Съгласно член 63, параграф 1, буква а) от Директива 2015/2366 във връзка с платежни инструменти с ниска стойност, дефинирани във въвеждащото изречение на посочения параграф, доставчикът на платежни услуги може да уговори с ползвателя на своите услуги, че ще бъдат освободени от някои техни насрещни задължения, а именно произтичащите от разпоредбите, изброени във въпросната буква а), „ако платежният инструмент“, предмет на сключения от тях рамков договор, „не може да бъде блокиран“ или „не е възможно да се предотврати по-нататъшното […] използване [на този инструмент]“.

96

От текста на член 63, параграф 1, буква а) следва ясно, че прилагането на дерогационния режим, предвиден в тази разпоредба, зависи от констатацията за присъща на въпросния платежен инструмент невъзможност за неговото блокиране или за предотвратяване на последващото му използване.

97

Също така член 53, параграф 1, буква а) от Директива 2007/64, на който отговаря член 63, параграф 1, буква а) от Директива 2015/2366, е предвиждал, че въведената от него дерогация се прилага в конкретната хипотеза, при която „платежният инструмент не позволява блокиране или предотвратяване на по-нататъшното му използване“.

98

Следователно доставчик на платежни услуги, който желае да се възползва от възможността, предоставена от член 63, параграф 1, буква а) от Директива 2015/2366, не би могъл да се задоволи да упомене в рамковия договор относно съответния платежен инструмент, че е в невъзможност да блокира този инструмент или да предотврати по-нататъшното му използване, за да се освободи от собствените си задължения. Този доставчик трябва да установи, за което носи доказателствена тежест в случай на спор, че посоченият инструмент не позволява по никакъв начин, поради технически причини, да се извърши неговото блокиране или да се предотврати по-нататъшното му използване. Ако сезираната юрисдикция счете, че е имало материална възможност да се извърши такова блокиране или да се предотврати такова използване с оглед на обективното състояние на наличните технически познания, но доставчикът не е приложил тези познания, споменатият член 63, параграф 1, буква а) не би могъл да се приложи в полза на последния.

99

Това тълкуване на текста на член 63, параграф 1, буква а) от Директива 2015/2366 се потвърждава както от систематичното, така и от телеологическото тълкуване на посочената разпоредба.

100

Що се отнася до систематиката на Директива 2015/2366, следва да се припомни, че член 63, параграф 1, буква а) от нея позволява на доставчика на платежни услуги и на ползвателя на неговите услуги по договорно установен път да дерогират прилагането на задълженията, произтичащи, първо — от член 69, параграф 1, буква б) от тази директива, който задължава ползвателя да уведомява без неоснователно забавяне доставчика относно загуба, кражба, присвояване или неразрешена употреба на съответния платежен инструмент, второ — от член 70, параграф 1, букви в) и г) от нея, който налага на доставчика задължението да предостави на ползвателя способи за безплатно извършване на това уведомление или да поиска деблокиране на посочения инструмент, както и трето — от член 74, параграф 3 от тази директива, който освобождава платеца от финансовите последици, произтичащи от използването на загубен, откраднат или незаконно присвоен платежен инструмент, след като е извършил предвиденото уведомление, освен когато е действал с цел измама.

101

След като въвежда изключение от правилата, произтичащи от останалите разпоредби, упоменати в предходната точка, член 63, параграф 1, буква а) от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува стриктно, поради което условията за прилагане на последната разпоредба не биха могли да се разглеждат по начин, водещ до отпадане на доказателствата тежест за лицето, което се позовава на това изключение, и следователно до неговото освобождаване от вредоносните последици, които могат да произтекат от прилагането на тези правила.

102

Във връзка с целите на Директива 2015/2366, по-специално от съображения 6, 53 и 63 от нея следва, че тя е насочена към защитата на ползвателите на платежни услуги, и по-конкретно към осигуряване на високо ниво на защита на онези от тях, които притежават качеството на потребители (вж. относно Директива 2007/64 решения от 25 януари 2017 г., BAWAG, C‑375/15, EU:C:2017:38, т. 45 и от 2 април 2020 г., PrivatBank, C‑480/18, EU:C:2020:274, т. 66).

103

Освен това съгласно съображение 91 от Директива 2015/2366 доставчиците на подобни услуги отговарят за мерките за сигурност, които трябва да бъдат пропорционални на рисковете, свързани с тези услуги, и по-конкретно са задължени да създадат рамка за смекчаване на рисковете и да поддържат ефективни процедури за управление на инциденти в съответствие с член 95 от тази директива. Макар съображение 96 от посочената директива донякъде да смекчава тези задължения във връзка с „безконтактни плащания с ниска стойност на местата за продажба“, то не поставя под съмнение принципа на отговорност на доставчиците на платежни услуги във връзка със сигурността, като посочва, че „в регулаторните технически стандарти следва да се конкретизират случаите на освобождаване от прилагането на изискванията за сигурност“, както предвижда член 98 от същата директива. В този смисъл членове 2 и 11 от Делегиран регламент 2018/389 във връзка със съображения 9 и 11 от него определят в каква степен посочените доставчици могат да се отклоняват от правилото за задълбочено установяване на идентичността по отношение на такива безконтактни плащания.

104

Както подчертава генералният адвокат в точки 60 и 61 от своето заключение, ако доставчик на платежни услуги може да се освободи от отговорност само с твърдението, че е в невъзможност да блокира платежния инструмент или да предотврати по-нататъшното му използване, той лесно би могъл с посредствена в техническо отношение оферта да възложи рисковете, свързани с неразрешените плащания, в тежест на ползвателя на неговите услуги. Подобно прехвърляне на тези рискове и на вредоносните последици, свързани с тях, не би съответствало нито на целта за защита на ползвателите на платежни услуги, и по-специално на потребителите, нито на правилото, че доставчиците на платежни услуги носят отговорност за вземането на подходящи мерки за сигурност — цел и правило, които са в основата на въведения с Директива 2015/2366 режим.

105

Така очертаното тълкуване на член 63, параграф 1, буква а) от Директива 2015/2366 не може да се постави под съмнение с доводите на DenizBank, че този извод би навредил на разработването на нови търговски модели в областта на платежните услуги във връзка с малки суми и би накърнил свободата на доставчиците да предлагат платежна карта, за която просто ще бъде обявено, че не може да бъде блокирана, независимо от причината за това. Всъщност тези доводи са в разрез не само с текста на посочената разпоредба, но и с общата систематика на Директивата и с целите на правната уредба, от която тази разпоредба е част.

106

С оглед на това на третия въпрос следва да се отговори, че член 63, параграф 1, буква а) от Директива 2015/2366 трябва да се тълкува в смисъл, че доставчик на платежни услуги, който възнамерява да се ползва от дерогацията, предвидена в тази разпоредба, не може да се ограничи с твърдението, че е невъзможно да се блокира съответният платежен инструмент или да се предотврати по-нататъшното му използване, при положение че с оглед на обективното състояние на наличните технически познания подобна невъзможност не може да бъде установена.

107

В писменото си становище DenizBank по същество иска от Съда да ограничи действието на своето решение във времето, по-конкретно ако приеме, че функцията NFC на персонализирана многофункционална банкова карта не съставлява „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 14 от Директива 2015/2366. В подкрепа на това искане то посочва значителните финансови последствия, които съдебното решение би могло да породи, и факта, че засегнатите предприятия са имали оправдани правни очаквания за различно тълкуване.

108

В това отношение следва да се припомни, че в съответствие с постоянната съдебна практика единствено по изключение, въз основа на присъщия на правния ред на Съюза общ принцип на правна сигурност, Съдът може да ограничи възможността всяко заинтересовано лице да се позове на тълкувана от него разпоредба, за да оспори добросъвестно установени правоотношения. За да бъде наложено подобно ограничение, е необходимо да бъдат изпълнени два основни критерия, а именно добросъвестност на заинтересованите лица и риск от сериозни смущения (вж. по-специално решения от 10 юли 2019 г., WESTbahn Management, C‑210/18, EU:C:2019:586, т. 45 и от 3 октомври 2019 г., Schuch-Ghannadan, C‑274/18, EU:C:2019:828, т. 61 и цитираната съдебна практика).

109

Освен това трябва да се отбележи, че искането на DenizBank е отправено само в хипотезата, че Съдът би дал отрицателен отговор на буква а) от втория въпрос, която не е налице. При всички положения DenizBank не представя нищо конкретно и точно, от което да се установи основателността на искането му, тъй като единствено излага съображения от общ порядък.

110

Поради това няма основание действието на настоящото решение да бъде ограничено във времето.

111

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: