–

за RH, от P. García Valdivieso Manrique и A. Ceballos Cabrillo, abogados,

–

за испанското правителство, от S. Jiménez García, в качеството на представител,

–

за датското правителство, от J. Nymann-Lindegren, M. Wolff и P. Ngo, в качеството на представители,

–

за германското правителство, от J. Möller и R. Kanitz, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от М. K. Bulterman и J. Hoogveld, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от I. Martínez del Peral и E. Montaguti, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 20 ДФЕС.

2

Запитването е отправено във връзка със спор между Subdelegación del Gobierno en Ciudad Real (Представителство на централната власт в Сиудад Реал, Испания) (наричано по-нататък „представителството“) и RH относно отхвърлянето от представителството на молбата на RH за издаване на карта за пребиваване като член на семейството на гражданин на Европейския съюз.

3

Член 3, параграф 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, 2004 г., стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56) гласи:

„Настоящата директива се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства (така, както са определени в член 2, точка 2, които ги придружават или се присъединяват към тях“.

4

Член 7, параграфи 1 и 2 от тази директива предвижда:

„1.   Всички граждани на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, ако те:

[…]

[…]

2.   Правото на пребиваване, предвидено в параграф 1, обхваща и членове на семейството, които не са граждани на държава членка и които придружават или се присъединяват към гражданина на Съюза в приемащата държава членка, при условие че този гражданин на Съюза отговаря на условията, посочени в параграф 1, букви а), б) или в)“.

5

Член 32 от Конституцията предвижда:

„1.   Мъж и жена имат право да сключат брак и имат равни права и задължения в брака.

2.   Формата на брака, възрастта и условията за сключването му, правата и задълженията на съпрузите, основанията за раздяла и разтрогване на брака и последиците от тях се уреждат със закон […]“.

6

Член 68 от Código Civil (Граждански кодекс) гласи:

„Съпрузите живеят съвместно и си дължат вярност и взаимопомощ. Освен това те трябва да си поделят домашните отговорности, както и грижите за възходящите или низходящите роднини и за останалите лица на тяхна издръжка“.

7

Член 70 от споменатия кодекс предвижда:

„Съпрузите определят местоживеенето на семейството по взаимно съгласие, а ако не могат да постигнат такова, въпросът се решава от съда, който взема предвид интереса на семейството“.

8

В редакцията, приложима към спора в главното производство, член 1 от Real Decreto 240/2007 de 16 de febrero, sobre entrada, libre circulación y residencia en España de ciudadanos de los Estados miembros de la Unión Europea y de otros Estados parte en el Acuerdo sobre el Espacio Económico Europeo (Кралски декрет 240/2007 за влизането, свободното движение и пребиваването в Испания на гражданите на държави — членки на Европейския съюз, и на други държави — страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство) от 16 февруари 2007 г., гласи:

„1.   Настоящият кралски декрет урежда условията за упражняване на правото на влизане и напускане, свободно движение, престой, постоянно пребиваване и работа в Испания за гражданите на другите държави — членки на Европейския съюз, и на другите държави — страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, както и ограниченията на посочените права от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве.

2.   Съдържанието на настоящия кралски декрет не засяга разпоредбите на специалните закони и международните договори, по които [Кралство Испания] е страна“.

9

Член 2 от същия кралски декрет предвижда:

„При спазване на предвидените в него условия настоящият кралски декрет се прилага и за изброените по-долу членове на семейството на гражданин на друга държава — членка на Европейския съюз, или на друга държава — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, без оглед на тяхното гражданство, когато същите го придружават или се присъединяват към него:

съпруга(та), при условие че няма споразумение или декларация за недействителност на брака, развод или законна раздяла.

[…]“.

10

Съгласно член 7 от посочения кралски декрет:

„1.   Всички граждани на Съюза или на друга държава — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, имат право да пребивават на територията на испанската държава за срок, по-дълъг от три месеца, ако:

[…]

[…]

2.   Правото на пребиваване, предвидено в параграф 1, обхваща и членове на семейството, които не са граждани на държава членка и които придружават или се присъединяват към гражданина на Съюза или на друга държава — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, в Испания, при условие че този гражданин на Съюза отговаря на условията, посочени в параграф 1, буква a), b) или c).

[…]

7.   По отношение на достатъчните за издръжка средства конкретен размер не може да се определи, а следва да се вземе предвид личното положение на гражданите на държавата — членка на Европейския съюз, или на другата държава — страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство. При всички случаи този размер не може да бъде по-висок от прага на финансовите средства, под който испанските граждани получават социални помощи, или от размера на минималната социалноосигурителна пенсия“.

11

На 13 ноември 2015 г. в Сиудад Реал (Испания) RH, пълнолетен марокански гражданин, сключва брак с пълнолетна испанска гражданка, която до този момент не е упражнявала правото си на свободно движение в рамките на Съюза. Законосъобразността на брака им не се поставя под въпрос. Оттогава съпрузите живеят съвместно в Сиудад Реал, като заедно с тях живее и бащата на испанската гражданка.

12

На 23 ноември 2015 г. RH подава молба за издаване на карта за временно пребиваване като член на семейството на гражданин на Съюза.

13

На 20 януари 2016 г. компетентният административен орган отхвърля молбата, с мотива че съпругата на RH не отговаря на условията по член 7 от Кралски декрет 240/2007. Споменатият орган по-специално приема, че съпругата на RH не разполага с достатъчно финансови средства, за да издържа съпруга си, а съгласно член 7 именно тя има задължение да разполага с такива средства.

14

Видно от акта за преюдициално запитване, компетентният административен орган не е разгледал каквито и да било други обстоятелства, свързани с действителните отношения между съпрузите, и не е анализирал значението, което би могло да има за испанската гражданка налагането на задължение на съпруга ѝ да напусне територията на Съюза. Споменатият орган не е взел предвид и факта, че бащата на испанската гражданка се е ангажирал да поеме разходите за престоя на RH в Испания, въпреки че е било доказано, че е предложил да направи това и че е разполагал с необходимите за целта финансови средства.

15

На 10 март 2016 г. представителството потвърждава отказа си на молбата на RH. Последният обжалва това решение пред Juzgado de lo Contencioso Administrativo no2 de Ciudad Real (Административен съд № 2 Сиудад Реал, Испания).

16

Този съд уважава жалбата му, като приема, че член 7 от Кралски декрет 240/2007 не е приложим по отношение на RH, тъй като същият е член на семейството на испанска гражданка, която не е упражнила свободата си на движение.

17

Държавната администрация обжалва това решение пред запитващата юрисдикция.

18

Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно решение от 1 юни 2010 г. на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) Кралски декрет 240/2007 е приложим за всички — упражнили или не свободата си на движение на територията на Съюза — испански граждани, както и за членовете на техните семейства, граждани на трети страни.

19

Според запитващата юрисдикция преценката на Tribunal Supremo (Върховен съд) не е правилна, тъй като съгласно член 3 от Директива 2004/38 и практиката на Съда посочената директива е приложима по отношение само на граждани на държава членка, които са пребивавали на територията на друга държава членка. Запитващата юрисдикция отбелязва също и че съгласно практиката на Tribunal Supremo (Върховен съд) режимът на събиране на семейството по Кралски декрет 240/2007 за граждани на трети страни, членове на семейството на испански гражданин, вече е същият като този за гражданин на Съюза, който се е установил в Испания.

20

Според запитващата юрисдикция към датата на постановяване на решението на Tribunal Supremo (Върховен съд) Кралски декрет 240/2007 все още не съдържа условията по член 7 от Директива 2004/38, и в частност условието гражданинът на Съюза да притежава достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане.

21

Член 7 от Директива 2004/38 — а следователно и предвиденото в него задължение за притежаване на медицинска застраховка и достатъчно финансови средства — е изцяло транспониран в испанското право със закон от 20 април 2012 г. По този начин посочените условия са станали приложими и за испанските граждани, които никога не са упражнявали свободата си на движение, но искат членовете на семейството им, граждани на трета страна, да се присъединят към тях. В последващата си практика Tribunal Supremo (Върховен съд) приема, че условията по член 7 от Кралски указ 240/2007, изменен със Закон от 20 април 2012 г., се прилагат към испански граждани, които не са упражнили свободата си на движение, по силата на отделна от Директива 2004/38 разпоредба, част от вътрешното право.

22

Предвид това запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 20 ДФЕС допуска испанска практика, при която от испански гражданин, който никога не е упражнявал свободата си на движение в рамките на Съюза, се иска да докаже, че разполага с достатъчно финансови средства за себе си и за съпруга(та) си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане. Запитващата юрисдикция по-специално отбелязва, че посочената практика — която испанската държава прилага автоматично, без да отчита особеностите на всеки конкретен случай — би могла да противоречи на споменатия член 20, ако води до положение, при което съответният испански гражданин е длъжен да напусне територията на Съюза.

23

Според запитващата юрисдикция испанската правна уредба на брака би могла да доведе до такова положение. Всъщност запитващата юрисдикция подчертава, че правото на съвместен живот следва от лаконичното съдържание на член 32 от Конституцията. Освен това членове 68 и 70 от Гражданския кодекс предвиждат, че съпрузите са длъжни да живеят заедно и че определят местоживеенето на семейството си по взаимно съгласие. Следователно задължението на съпрузите по испанското право за съвместно живеене е различно от просто решение с оглед на възможност или удобство.

24

Според запитващата юрисдикция изпълнението на това задължение би могло да се окаже невъзможно в случаите, когато законното пребиваване на гражданин на трета страна, съпруг(а) на испански гражданин, зависи от икономически критерии. Отказът да се предостави право на пребиваване на съпруг(а) би наложил на испански гражданин, който не разполага със средства за издръжка по член 7 от Кралски указ 240/2007, да напусне територията на Съюза, тъй като това би бил единственият начин да спази и изпълни правото и задължението си по испанското право за съвместно живеене. Този извод не изисква да съществуват правни възможности за принудително изпълнение на задължението на съпрузите за съвместно живеене.

25

Впрочем според запитващата юрисдикция прилаганата от испанската държава практика — органите автоматично да отказват събиране на семейството на гражданин на трета страна с испански гражданин, който никога не е упражнявал свободата си на движение, с единствения мотив, че гражданинът на Съюза не разполага с определен жизнен стандарт, без при това да са проверили дали между гражданина на Съюза и гражданина на трета страна съществува отношение на зависимост от такова естество, че при отказ да се предостави на последния производно право на пребиваване гражданинът на Съюза би бил фактически принуден да напусне територията на Съюза като цяло — във всички случаи противоречи на член 20 ДФЕС.

26

Запитващата юрисдикция счита, че испанските органи са отхвърлили искането на RH само и единствено поради това че съпругата му не разполага с достатъчно средства, без при това да са разгледали специфичните за разглеждания брак обстоятелства. В това отношение запитващата юрисдикция отхвърля твърденията на администрацията, че виновна за това е съпругата на RH, тъй като не е съобщила за евентуалното наличие на специфични обстоятелства. Според запитващата юрисдикция испанската държава не е предоставила възможност на съпругата на RH да посочи дали между нея и съпруга ѝ съществува отношение на зависимост. Въпреки че бащата на съпругата на RH изрично е предложил да поеме издръжката на съпруга на дъщеря си, органите дори не са разгледали представените от него удостоверителни документи, което според запитващата юрисдикция доказва, че на практика испанската държава се основава само и автоматично на недостатъчните средства за издръжка на испанския гражданин, за да откаже да предостави на гражданин на трета страна карта за пребиваване като член на семейството на гражданин на Съюза.

27

При тези обстоятелства Tribunal Superior de Justicia de Castilla-La Mancha (Висш съд на Кастилия-Ла Манча, Испания) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28

Най-напред следва да се отбележи, че съгласно акта за преюдициално запитване компетентните испански органи са отказали да предоставят на RH, марокански гражданин, разрешение за пребиваване като член на семейството на гражданин на Съюза на основание член 7 от Кралски декрет 240/2007, който транспонира член 7 от Директива 2004/38, с мотива че съпругата му, гражданка на Съюза, не разполага с достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане, като тези органи не са взели предвид заявеното от бащата на последната желание да издържа RH.

29

Запитващата юрисдикция освен това уточнява, че съпругата на RH е испанска гражданка, която никога не е упражнявала свободата си на движение в рамките на Съюза. Следва да се отбележи, че при това положение съпругът ѝ, гражданин на трета страна, няма производно право на пребиваване нито по силата на Директива 2004/38, нито по силата на член 21 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 40 и цитираната съдебна практика).

30

Видно обаче от акта за преюдициално запитване, член 7 от Кралски декрет 240/2007 се прилага не само по отношение на заявленията за събиране на семейството, които са подадени от гражданин на трета страна, член на семейството на упражнил свободата си на движение гражданин на Съюза, и които попадат в приложното поле на Директива 2004/38, но и, както приема в постоянната си практика Tribunal Supremo (Върховен съд), и по отношение на заявленията за събиране на семейството, които са подадени от гражданин на трета страна, член на семейството на неупражнил свободата си на движение испански гражданин.

31

При тези обстоятелства следва да се припомни, че предвиденото в член 7 от Директива 2004/38 условие за достатъчно средства трябва да се тълкува — както се приема в трайно установената практика на Съда и както отбелязва генералният адвокат в точка 41 от заключението си — в смисъл, че макар с достатъчно средства да трябва да разполага съответният гражданин на Съюза, правото на Съюза не съдържа каквото и да било изискване за произхода на тези средства и те биха могли да бъдат предоставени по-специално и от член на семейството на този гражданин (вж. в този смисъл решения от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen, C‑200/02, EU:C:2004:639, т. 30—33 и от 2 октомври 2019 г., Bajratari, C‑93/18, EU:C:2019:809, т. 30 и цитираната съдебна практика).

32

С втория си въпрос, който следва да се разгледа на първо място, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 20 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да отхвърли заявление за събиране на семейството, подадено от гражданин на трета страна, съпруг(а) на лице, което е гражданин на Съюза и на тази държава членка и което никога не е упражнявало свободата си на движение, само и единствено поради това че този гражданин на Съюза не разполага с достатъчно средства за себе си и за своя(та) съпруг(а), с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане, без оглед на това дали между споменатия гражданин на Съюза и съпруга(та) му съществува отношение на зависимост от такова естество, че при отказ да се признае производно право на пребиваване на последния/последната, споменатият гражданин на Съюза би бил принуден да напусне територията на Съюза като цяло и по този начин би бил лишен от ефективно упражняване на най-съществената част от правата, които му предоставя неговият статут.

33

На първо място, следва да се подчертае, че правото на Съюза по принцип не се прилага към заявление за събиране на семейството на гражданин на трета страна с член на неговото семейство, гражданин на тази държава членка, който никога не е упражнявал свободата си на движение, и следователно по принцип допуска правна уредба на държава членка, съгласно която такова събиране на семейството е подчинено на условие за достатъчно средства като описаното в предходната точка от настоящото решение.

34

Следва обаче да се отбележи, на второ място, че систематичното налагане без никакви изключения на такова условие може да наруши производното право на пребиваване, което трябва да бъде признато в някои съвсем особени случаи по силата на член 20 ДФЕС на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза.

35

В това отношение следва да се припомни постоянната практика на Съда, съгласно която член 20 ДФЕС предоставя статут на гражданин на Съюза на всяко лице, което притежава гражданство на държава членка, като този статут е създаден, за да бъде основният статут на гражданите на държавите членки (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 47 и цитираната съдебна практика).

36

Гражданството на Съюза дава на всеки гражданин на Съюза основно и лично право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договора, и на мерките, взети за прилагането им (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 48 и цитираната съдебна практика).

37

В този контекст Съдът е приел, че член 20 ДФЕС не допуска национални мерки, включително решения, с които се отказва предоставяне на разрешения за пребиваване на членове на семейството на гражданин на Съюза и които водят до лишаване на гражданите на Съюза от ефективно упражняване на най-съществената част от правата, предоставени им от техния статут (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 49 и цитираната съдебна практика).

38

Разпоредбите от Договора относно гражданството на Съюза обаче не предоставят никакво самостоятелно право на гражданите на трета страна. Всъщност евентуалните права, предоставени на тези граждани, не са техни собствени права, а са производни от правата на гражданина на Съюза. Целта и смисълът на тези производни права се откриват в констатацията, че отказът да бъдат признати би могъл да накърни по-специално свободата на движение на гражданина на Съюза (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 50 и цитираната съдебна практика).

39

В това отношение Съдът вече е констатирал, че съществуват някои съвсем особени случаи, при които, въпреки че не се прилагат разпоредбите на вторичното право относно правото на пребиваване на граждани на трети страни и въпреки че съответният гражданин на Съюза не се е възползвал от свободата си на движение, на гражданина на трета страна, член на семейството на този гражданин на Съюза, все пак трябва да се признае право на пребиваване, тъй като в противен случай полезното действие на гражданството на Съюза би било накърнено, ако в резултат от отказа да се признае такова право посоченият гражданин на Съюза се окаже фактически принуден да напусне територията на Съюза като цяло и по този начин бъде лишен от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, които му предоставя този статут (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 51).

40

Въпреки това отказът да се признае право на пребиваване на гражданин на трета страна може да застраши полезното действие на гражданството на Съюза само ако между този гражданин на трета страна и гражданина на Съюза, член на неговото семейство, съществува такова отношение на зависимост, че би се стигнало дотам гражданинът на Съюза да бъде принуден да замине заедно със съответния гражданин на трета страна и да напусне територията на Съюза като цяло (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 52 и цитираната съдебна практика).

41

От това следва, че гражданин на трета страна може да иска да му бъде предоставено производно право на пребиваване по силата на член 20 ДФЕС само в случаите, когато непредоставянето на такова право би принудило както този гражданин, така и члена на неговото семейство, гражданин на Съюза, да напуснат територията на Съюза. При това положение производно право на пребиваване се предоставя само в случаите, когато гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, не отговаря на необходимите условия, за да получи въз основа на други разпоредби, и по-специално въз основа на приложимата за събиране на семейството национална правна уредба, право на пребиваване в държавата членка, чийто гражданин е този гражданин на Съюза.

42

Когато обаче се установи, че по силата на националното право или на вторичното право на Съюза не може да се предостави право на пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, фактът, че между този гражданин на трета страна и този член на неговото семейство, гражданин на Съюза, съществува отношение на зависимост, което би могло да принуди споменатия гражданин на Съюза да напусне територията на Съюза като цяло, ако членът на неговото семейство, гражданин на трета страна, бъде накаран да напусне територията на Съюза, поражда по принцип задължение за съответната държава членка да признае на този гражданин на трета страна производно право на пребиваване по силата на член 20 ДФЕС.

43

Предвид това на трето място следва да се отбележи и че според Съда производното право на пребиваване по силата на член 20 ДФЕС не е абсолютно, тъй като при определени обстоятелства държавите членки могат да откажат да го предоставят.

44

В този смисъл Съдът е приел, че член 20 ДФЕС не засяга възможността държавите членки да се позовават на изключение, свързано по-специално с поддържането на обществения ред и опазването на обществената сигурност (решения от 13 септември 2016 г., CS, C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 36 и от 13 септември 2016 г., Rendón Marín, C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 81).

45

Ако е направен поради наличие на истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред или за обществената сигурност, предвид престъпленията, извършени от гражданин на трета държава, отказът да се предостави разрешение за пребиваване ще съответства на правото на Съюза, дори да задължава гражданина на Съюза, който е член на семейството на гражданина на трета страна, да напусне територията на Съюза (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 92 и цитираната съдебна практика).

46

Ето защо следва да се провери дали член 20 ДФЕС допуска държавите членки да въведат по отношение на производното право на пребиваване, което предвижда, и изключение, свързано с изискването гражданинът на Съюза да притежава достатъчно средства.

47

В това отношение следва да се подчертае, че при преценката на изключение от производното право на пребиваване по силата на член 20 ДФЕС трябва да се вземе предвид по-специално правото на зачитане на личния и семейния живот, прогласено с член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (решения от 13 септември 2016 г., CS, C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 36 и от 13 септември 2016 г., Rendón Marín, C‑165/14, EU:C:2016:675, т. 81), както и, в по-общ план, принципът на пропорционалност като общ принцип на правото на Съюза.

48

Отказът да се предостави на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, производно право на пребиваване на територията на държавата членка, на която този гражданин на Съюза е гражданин, единствено поради това че последният не разполага с достатъчно средства, въпреки че между споменатия гражданин на Съюза и този гражданин на трета страна съществува отношение на зависимост като описаното в точка 39 от настоящото решение, би накърнил ефективното упражняване на най-съществената част от правата, произтичащи от статута на гражданин на Съюза, а това би било непропорционално с оглед на преследваната с условието за средствата цел, а именно защита на публичните финанси на съответната държава членка. Всъщност такава чисто икономическа цел се различава съществено от целта да се поддържа общественият ред и да се защити обществената сигурност и не позволява да се обоснове такова сериозно засягане на упражняването на най-съществената част от правата, предоставени от статута на гражданин на Съюза.

49

Следователно, когато е налице отношение на зависимост по смисъла на точка 39 от настоящото решение между гражданин на Съюза и гражданин на трета страна, член на неговото семейство, член 20 ДФЕС не допуска държава членка да предвиди изключение от производното право на пребиваване, което този член признава на гражданина на трета страна, само и единствено поради това че гражданинът на Съюза не разполага с достатъчно средства.

50

При това положение, както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 66 от заключението си, задължението за гражданина на Съюза да разполага с достатъчно средства за себе си и за члена на семейството си, гражданин на трета страна, може да застраши полезното действие на член 20 ДФЕС, ако води до положение, при което този гражданин на Съюза също трябва да напусне територията на Съюза като цяло поради наличието на отношение на зависимост между него и гражданина на трета страна.

51

На четвърто място, що се отнася до процесуалния ред, по който гражданинът на трета страна може да се позове на съществуването на производно право по член 20 ДФЕС при подаване на молба за предоставяне на разрешение за пребиваване с цел събиране на семейството, Съдът е постановил, че макар, разбира се, държавите членки да са тези, които определят реда за упражняване на производното право на пребиваване, което в много особените случаи, посочени в точка 39 от настоящото решение, трябва да се признае на гражданина на трета страна на основание член 20 ДФЕС, този процесуален ред не може да накърнява полезното действие на посочения член 20 (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 54).

52

В този смисъл, макар националните органи да нямат задължение да проверяват систематично и служебно за наличие на отношение на зависимост по смисъла на член 20 ДФЕС и съответното лице да трябва да представи доказателства, позволяващи да се прецени дали условията за прилагане на член 20 ДФЕС са изпълнени, полезното действие на този член би било застрашено, ако на гражданина на трета страна или на гражданина на Съюза, член на неговото семейство, не се предостави възможност да изложат обстоятелствата, които позволяват да се прецени наличието на отношение на зависимост по смисъла на член 20 ДФЕС (вж. по аналогия решение от 10 май 2017 г., Chavez-Vilchez и др., C‑133/15, EU:C:2017:354, т. 75 и 76).

53

Следователно, когато компетентният национален орган е сезиран от гражданин на трета страна с искане да му бъде предоставено право на пребиваване с цел събиране на семейството с гражданин на Съюза, гражданин на съответната държава членка, този орган не може да отхвърли автоматично това заявление само и единствено поради това че този гражданин на Съюза не разполага с достатъчно средства. Напротив, този орган трябва да прецени — въз основа на обстоятелствата, които съответният гражданин на трета страна и съответният гражданин на Съюза трябва да могат свободно да му предоставят, и като извърши, ако се налага, необходимите проверки — дали между тези две лица съществува отношение на зависимост като описаното в точка 39 от настоящото решение, така че на този гражданин да трябва да се предостави производно право на пребиваване по силата на член 20 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 10 май 2017 г., Chavez-Vilchez и др., C‑133/15, EU:C:2017:354, т. 75—77).

54

С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 20 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да отхвърли заявление за събиране на семейството, подадено от гражданин на трета страна, съпруг(а) на лице, което е гражданин на Съюза и на тази държава членка и което никога не е упражнявало свободата си на движение, само и единствено поради това че този гражданин на Съюза не разполага с достатъчно средства за себе си и за своя(та) съпруг(а), с цел да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане, без оглед на това дали между споменатия гражданин на Съюза и съпруга(та) му съществува отношение на зависимост от такова естество, че при отказ да се признае производно право на пребиваване на последния/последната, споменатият гражданин на Съюза би бил принуден да напусне територията на Съюза като цяло и по този начин би бил лишен от ефективно упражняване на най-съществената част от правата, които му предоставя неговият статут.

55

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 20 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че е налице отношение на зависимост, което може да обоснове предоставянето на производно право на пребиваване по силата на този член, само и единствено поради това че съответният гражданин на държава членка, който е пълнолетен и никога не е упражнявал свободата си на движение, и съпруга(та) му, който/която е пълнолетен гражданин на трета страна, са длъжни да живеят съвместно в съответствие с предвидените в правото на държавата членка, чийто гражданин е този гражданин на Съюза, задължения в брака.

56

На първо място, следва да се припомни, че за разлика от ненавършилите пълнолетие, още повече ако същите са малки деца, възрастният по принцип може да живее разделен от членовете на семейството си. Следователно да се признае, че между двама възрастни, които са членове на едно семейство, е налице отношение на зависимост, което може да породи производно право на пребиваване на основание член 20 ДФЕС, е мислимо само в изключителни случаи, в които, предвид всички релевантни обстоятелства, съответното лице по никакъв начин не би могло да бъде разделено от члена на своето семейство, от когото зависи (вж. в този смисъл решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 65).

57

На второ място, следва да се посочи, че съгласно съдебната практика обстоятелството, че по икономически съображения или с цел запазване на целостта на семейството на територията на Съюза, за гражданина на държава членка изглежда желателно членовете на семейството му, които не са граждани на държава членка, да могат да пребивават с него на територията на Съюза, само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че ако не им бъде предоставено такова право, гражданинът на Съюза ще бъде принуден да напусне територията на Съюза (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 74 и цитираната съдебна практика).

58

В този смисъл наличието на семейна връзка, независимо дали биологична или правна, между гражданина на Съюза и члена на неговото семейство, гражданин на трета страна, не е достатъчно основание за признаване в съответствие с член 20 ДФЕС на този член на семейството на производно право на пребиваване на територията на държавата членка, на която е гражданин гражданинът на Съюза (решение от 8 май 2018 г., K.A. и др. (Събиране на семейството в Белгия), C‑82/16, EU:C:2018:308, т. 75).

59

На трето място, Съдът констатира и че принцип на международното право, който е потвърден в член 3 от Протокол № 4 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., и за който не може да се приеме, че би бил пренебрегнат от правото на Съюза в отношенията между държавите членки, не допуска държава членка да отказва на собствените си граждани правото да влизат на нейната територия и да пребивават там независимо по каква причина.

60

Тъй като гражданите ѝ имат безусловно право на пребиваване на нейна територия (решение от 14 ноември 2017 г., Lounes, C‑165/16, EU:C:2017:862, т. 37), държава членка не може — без при това да наруши припомнения в предходната точка от настоящото решение принцип на международното право — да наложи на свой гражданин да напусне територията ѝ, за да изпълни по-специално свои задължения в брака.

61

При това положение, дори и, както запитващата юрисдикция твърди за испанското право, правната уредба на държава членка относно брака да налага гражданин на тази държава членка и съпруга(та) му да живеят заедно, такова задължение никога не би могло правно да принуди този гражданин на Съюза да напусне територията на Съюза, макар и на съпруга(та) му, гражданин на трета страна, да не бъде издадено разрешение за пребиваване на територията на посочената държава членка. С оглед на изложеното правното задължение на съпрузите за съвместно живеене не представлява само по себе си достатъчно доказателство, че между тях съществува отношение на зависимост, което би могло да наложи на гражданин на Съюза да напусне територията на Съюза, за да придружи съпруга(та) си, ако последният/последната трябва да я напусне.

62

При всички положения от акта за преюдициално запитване е видно, че предвиденото от испанското право задължение за съвместно живеене не подлежи на принудително изпълнение по съдебен ред.

63

С оглед на изложеното на първия въпрос следва да се отговори, че член 20 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не е налице отношение на зависимост, което може да обоснове предоставянето на производно право на пребиваване по силата на този член, само и единствено поради това че съответният гражданин на държава членка, който е пълнолетен и никога не е упражнявал свободата си на движение, и съпруга(та) му, който/която е пълнолетен гражданин на трета страна, са длъжни да живеят съвместно в съответствие с предвидените в правото на държавата членка, чийто гражданин е този гражданин на Съюза, задължения в брака.

64

С оглед на обстоятелството, че за страните по главните производства настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: