–

за Европейската комисия, от Ив. Залогин, M. Wilderspin, M. Heller и Цв. Георгиева-Кечмар, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Регламент (ЕС) № 655/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за създаване на процедура за европейска заповед за запор на банкови сметки с цел улесняване на трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела (OB L 189, 2014 г., стр. 59)

2

Запитването е отправено във връзка със спор между K.H.K, от една страна, и В.А.С. и Е.Е.К., от друга страна (наричани по-нататък общо „длъжниците“) по повод на принудителното изпълнение — по-специално чрез европейска заповед за запор на банкови сметки — на вземането, което K.H.K. твърди, че има спрямо В.А.С. и Е.Е.К.

3

Съображения 5, 13, 14 и 37 от Регламент № 655/2014 гласят:

[…]

[…]

4

Член 1 от този регламент предвижда:

„1.   С настоящия регламент се създава процедура на Съюза, която дава възможност на даден кредитор да получи европейска заповед за запор на банкова сметка („заповед за запор“ или „заповед“), с която се пречи на длъжника да застраши последващо изпълнение на [вземането] на кредитора чрез прехвърляне или изтегляне на средства до посочения в заповедта размер, държани от длъжника или от негово име в банкова сметка в държава членка.

2.   Заповедта за запор е достъпна за кредитора като алтернатива на мерки за запор, предвидени в национално право“.

5

Съгласно член 4, точки 8—10 от посочения регламент:

6

Съгласно член 5 от същия регламент, който е озаглавен „Достъп“ и е част от глава 2, озаглавена „Процедура за получаване на заповед за запор“:

„Заповедта за запор е достъпна за кредитора в следните ситуации:

7

Член 6 от Регламент № 655/2014 е озаглавен „Компетентен съд“ и предвижда в параграфи 1 и 4 следното:

„1.   Когато кредиторът все още не е получил съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, компетентни да издават заповед за запор са съдилищата на държавата членка, които са компетентни да се произнесат по същество съгласно съответните приложими правила за компетентност.

[…]

4.   Когато кредиторът е получил автентичен акт, компетентни да издадат заповедта за запор за [вземането], посочен[о] в автентичния акт, са съдилищата, определени за тази цел в държавата членка, в която е съставен автентичният акт“.

8

Член 7 от този регламент гласи:

„1.   Съдът издава заповед за запор, когато кредиторът е представил достатъчно доказателства, за да се увери съдът, че е налице спешна необходимост от мярка за защита под формата на заповед за запор, тъй като съществува реална опасност без такава мярка последващото изпълнение на [вземането] на кредитора срещу длъжника да бъде осуетено или значително затруднено.

2.   Когато кредиторът все още не е получил в която и да е държава членка съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, чрез които от длъжника се изисква да изплати сумата по [вземането] на кредитора, последният представя и достатъчно доказателства, за да се увери съдът, че има вероятност искът му срещу длъжника да бъде удовлетворен по същество“.

9

Съгласно член 8, параграф 1 от посочения регламент:

„Молбите за издаване на заповед за запор се подават, като се използва формулярът, установен в съответствие с процедурата по консултиране, посочена в член 52, параграф 2“.

10

Член 14, параграф 1 от същия регламент предвижда:

„Когато кредиторът е получил в държава членка подлежащо на изпълнение съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, чрез който от длъжника се изисква да плати [вземането] на кредитора, и кредиторът има основания да смята, че длъжникът притежава една или повече сметки в банка в конкретна държава членка, но не знае нито наименованието и/или адреса на банката, нито IBAN, BIC, нито друг банков номер, позволяващ да бъде установена банката, кредиторът може да поиска от съда, в който е подадена молбата за заповедта за запор, да поиска от информационния орган на държавата членка по изпълнение да получи информацията, необходима за установяване на банката или банките и на сметката или сметките на длъжника.

Независимо от първата алинея кредиторът може да направи посоченото там искане, когато съдебното решение, съдебната спогодба или автентичният акт, получени от кредитора, са все още неизпълними и сумата, подлежаща на запор, предвид съответните обстоятелства е значителна, и когато кредиторът е представил достатъчно доказателства, за да се увери съдът в наличието на спешна необходимост от информация за сметката, тъй като съществува риск, че без нея по-нататъшното изпълнение на [вземането] на кредитора срещу длъжника е вероятно да бъде застрашено и че това впоследствие би могло да доведе до значително влошаване на финансовото състояние на кредитора“.

11

Член 18 от Регламент № 655/2014 се отнася до сроковете за произнасяне по молбата за издаване на заповед за запор. Параграфи 1 и 2 от него гласят:

„1.   Когато кредиторът все още не е получил съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, съдът постановява решението си до края на десетия работен ден, след като кредиторът е подал или, когато е приложимо, допълнил молбата си.

2.   Когато кредиторът вече е получил съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, съдът постановява решението си до края на петия работен ден, след като кредиторът е подал или, когато е приложимо, допълнил молбата си“.

12

Член 45 от този регламент предвижда, че „[к]огато при изключителни обстоятелства не е възможно за съда или участващия орган да спазят сроковете, предвидени в […] член 18, […], съдът или органът предприема необходимите мерки, изисквани по тези разпоредби, възможно най-скоро“.

13

Член 47 от Гражданския процесуален кодекс в редакцията му, приложима към случая по главното производство (наричан по-нататък „ГПК“), е озаглавен „Връчване чрез залепване на уведомление“ и предвижда в алинея 1, че „[к]огато ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп — на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден. Това правило не се прилага, когато връчителят е събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението“.

14

Съгласно член 410 от ГПК, който е озаглавен „Заявление за издаване на заповед за изпълнение“ и се намира в отнасящата се до заповедното производство глава тридесет и седма от този кодекс:

„(1)   Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение:

1. за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд;

2. за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районния съд.

(2)   Заявлението съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2. В заявлението се посочва и банкова сметка или друг начин за плащане“.

15

Член 414 от ГПК гласи:

„(1)   Длъжникът може да възрази писмено срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея. Обосноваване на възражението не се изисква, освен в случаите по член 414а.

(2)   Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта, който не може да бъде продължаван“.

16

Съгласно член 415, алинеи 1 и 5 от ГПК:

„(1)   Съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си в следните случаи:

1. когато възражението е подадено в срок;

2. когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5;

3. когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение.

[…]

(5)   Когато заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в посочения срок, съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл. 418“.

17

Член 416 от ГПК се отнася до влизането в сила на заповедта за изпълнение и предвижда, че [к]огато възражение не е подадено в срок или е оттеглено или след влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила. Въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист и отбелязва това върху заповедта“.

18

Член 618а от ГПК се отнася до европейската заповед за запор на банкови сметки съгласно Регламент № 655/2014 и гласи следното:

„(1)   Издаване на европейска заповед за налагане на запор върху банкови сметки може да се иска преди предявяване на иска от компетентния да разгледа спора по същество първоинстанционен съд.

(2)   Издаване на европейска заповед за налагане на запор върху банкови сметки може да се иска след съставянето на автентичния акт по смисъла на чл. 4, т. 10 от [Регламент № 655/2014] от компетентния първоинстанционен съд.

(3)   Във всяко положение на делото до приключване на съдебното производство ищецът може да иска от съда, пред който делото е висящо, да издаде европейска заповед за налагане на запор върху банкови сметки. В случай че искането за издаване на европейска заповед за налагане на запор върху банкови сметки се предявява в рамките на касационното производство, заповедта се издава от въззивния съд.

(4)   Издаване на европейска заповед за налагане на запор върху банкови сметки може да се иска след постановяване на съдебното решение от първоинстанционния съд, разгледал спора по същество, или след одобряване на съдебната спогодба“.

19

Заявителят в главното производство подава до запитващата юрисдикция — Софийски районен съд (България), III гражданско отделение, 155 състав, заявление за издаване на заповед за изпълнение по член 410 от ГПК срещу длъжниците, които да заплатят солидарно сума, представляваща дължим задатък по предварителен договор за продажба от 20 октомври 2017 г. и анекс към него, както и съответната законна лихва, считано от 2 март 2018 г. до окончателното плащане на сумата.

20

На 5 април 2018 г. запитващата юрисдикция издава заповед за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК. На 18 април 2018 г. преписи от тази заповед са изпратени на длъжниците на съответните им адреси в София (България), които са посочени от заявителя в главното производство и съвпадат с адресите в национална база данни „Население“.

21

Съобщенията са върнати на изпращача, тъй като длъжниците не са намерени на посочените адреси. Длъжниците не се отзовават своевременно на връчването, извършено при условията на член 47, алинея 1 от ГПК чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия. От акта за преюдициално запитване е видно, че запитващата юрисдикция не е могла да установи друг адрес на длъжниците.

22

С разпореждане от 2 август 2018 г., за което е изпратено съобщение на 3 август 2018 г., запитващата юрисдикция дава указания на заявителя в главното производство да предяви иск за установяване на вземането си спрямо длъжниците по реда на член 415, алинея 1, точка 2 от ГПК.

23

В същия ден, в който е постановено посоченото разпореждане, заявителят в главното производство иска от запитващата юрисдикция на основание член 618а от ГПК и член 8 от Регламент № 655/2014 да му се издаде европейска заповед за запор на притежавани от длъжниците банкови сметки в Швеция, поради това че длъжниците са напуснали България и към този момент пребивават в Швеция.

24

С разпореждане от 2 август 2018 г. запитващата юрисдикция разпорежда това ново искане с приложенията да се докладва на ръководителя на II гражданско отделение при Софийски районен съд за образуване на отделно производство и за определяне на съдия докладчик. Ръководителят на посоченото отделение обаче връща делото на запитващата юрисдикция, като ѝ указва да се произнесе, по съображение че заповедта за изпълнение на парично задължение от 5 април 2018 г., издадена на основание член 410 от ГПК, е „автентичен акт“ по смисъла на член 4, точка 10 от Регламент № 655/2014 и че не са налице основания за образуването на отделно производство.

25

Запитващата юрисдикция не споделя това становище. Тя счита, че заповедта по член 410 от ГПК не влиза веднага в сила, тъй като срещу нея може да бъде подадено възражение съгласно член 414 от ГПК. Затова според нея такава заповед не може да представлява „автентичен акт“ по смисъла на член 4, точка 10 от Регламент № 655/2014. Това, че въпросната заповед не влиза незабавно в сила, е видно и от член 415, алинея 5 от ГПК, съгласно който кредиторът трябва да докаже, че е предявил иска си в посочения срок, тъй като в противен случай заповедта за изпълнение ще бъде обезсилена. Ето защо според запитващата юрисдикция в случая няма влязла в сила заповед, която да представлява автентичен акт и въз основа на която в заповедното производство тя да издаде на основание член 618а, алинея 2 от ГПК европейска заповед за налагане на запор върху банкови сметки. Такава заповед може според нея да бъде издадена само в рамките на отделно производство по същество съгласно член 618а, алинея 3 от ГПК.

26

Освен това запитващата юрисдикция посочва, че в заповедното производство по член 410 от ГПК съдът, пред който е висящо такова производство, не е обвързан от никакъв друг срок освен от определения в националното право срок за издаване на заповед за изпълнение, който спира да тече по време на съдебната ваканция. В същото време член 18, параграф 1 от Регламент № 655/2014 предвижда срок, в който съдът е длъжен да се произнесе по молбата за издаване на европейска заповед за запор на банкови сметки. Запитващата юрисдикция иска да се установи дали този срок има предимство пред разпоредбите на националното право, така че да е длъжна да се произнесе в срока по член 18, параграф 1 от този регламент, дори той да изтича по време на съдебна ваканция.

27

При тези обстоятелства Софийският районен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28

Следва да се припомни, че в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда последният трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени (решение от 26 септември 2019 г., UTEP 2006., C‑600/18, EU:C:2019:784, т. 17 и цитираната съдебна практика). Всъщност задача на Съда е да тълкува всички разпоредби от правото на Съюза, които са необходими на националните юрисдикции, за да се произнесат по споровете, с които са сезирани, дори тези разпоредби да не са изрично посочени във въпросите, отправени от тези юрисдикции до Съда.

29

Следователно обстоятелството, че поставените въпроси формално се отнасят до тълкуване главно на член 4, точка 10, член 5, буква а) и член 18, параграф 1 от Регламент № 655/2014, не е пречка Съдът да предостави всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които могат да бъдат полезни за решаването на спора в главното производство. В това отношение Съдът трябва да извлече от предоставените от националната юрисдикция данни, и по-конкретно от мотивите на акта за преюдициално запитване, тези разпоредби от правото на Съюза, на които е необходимо да се направи тълкуване предвид предмета на спора в главното производство (вж. по аналогия решения от 4 септември 2014 г., eco cosmetics и Raiffeisenbank St. Georgen, C‑119/13 и C‑120/13, EU:C:2014:2144, т. 33 и от 26 септември 2019 г., UTEP 2006., C‑600/18, EU:C:2019:784, т. 18 и цитираната съдебна практика).

30

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 4, точка 10 от Регламент № 655/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че невлязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение като тази по главното производство попада в обхвата на понятието „автентичен акт“ по смисъла на тази разпоредба.

31

Най-напред следва да се отбележи, че както е видно от член 1 от Регламент № 655/2014, с този регламент се създава процедура на Съюза, която дава възможност на кредитор да получи — като алтернатива на предвидени в националното право мерки за запор — европейска заповед за запор на банкови сметки, която да попречи последващото изпълнение на вземането на кредитора да бъде застрашено чрез прехвърляне или изтегляне на средства до посочения в заповедта размер, държани от длъжника или от негово име в банкова сметка в държава членка.

32

Както следва от съображение 5 от Регламент № 655/2014, целта е да се предвидят обвързващи и пряко приложими разпоредби, които установяват единна европейска процедура за налагане на запор върху банкови сметки, която да позволява ефикасно и бързо запориране на средства по банкови сметки при трансгранични дела.

33

За да се улесни практическото прилагане на посочения регламент, със същия се установява стандартен формуляр, който се съдържа в приложение I към Регламент за изпълнение (ЕС) 2016/1823 на Комисията от 10 октомври 2016 година за установяване на формулярите, посочени в Регламент № 655/2014 (ОВ L 283, 2016 г., стр. 1), и който кредиторът трябва да използва съгласно член 8 от Регламент № 655/2014.

34

Съгласно член 5 от Регламент № 655/2014 кредиторът може да подаде молба за издаване на такава заповед за запор, от една страна, преди да предприеме действия в някоя държава членка за образуване на съдебно производство по същество срещу длъжника или на всеки етап по време на това производство до момента на постановяване на съдебното решение или на одобряване или сключване на съдебна спогодба. От друга страна, кредиторът може да подаде такава молба, след като е получил в държава членка съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, които изискват длъжникът да заплати сумата по вземането му.

35

Съгласно член 6, параграф 1 от Регламент № 655/2014, когато кредиторът все още не е получил съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, компетентни да издават европейска заповед за запор на банкови сметки, са съдилищата на държавата членка, които са компетентни да се произнесат по същество съгласно съответните приложими правила за компетентност. Параграфи 3 и 4 от този член се отнасят до случая, в който кредиторът вече е получил съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт. Съгласно член 6, параграф 3 компетентни да издадат такава заповед за запор за вземането, посочено в съдебното решение или съдебната спогодба, са съдилищата на държавата членка, в която е постановено решението или е одобрена или сключена съдебната спогодба. От друга страна, по смисъла на член 6, параграф 4, когато кредиторът е получил автентичен акт, компетентни да издадат заповедта за запор за вземането, посочено в автентичния акт, са съдилищата, определени за тази цел в държавата членка, в която е съставен автентичният акт. Това разграничение е проведено и в раздел 5, озаглавен „Компетентен съд“, от формуляра в приложение I към Регламент за изпълнение 2016/1823.

36

Видно от представената на Съда преписка по делото, запитващата юрисдикция счита по същество, че заповедта за изпълнение на парично задължение, която е издала в главното производство по реда на член 410 от ГПК, не е влязла в сила към момента, в който заявителят по главното производство е подал молбата си за издаване на европейска заповед за запор на банкови сметки по силата на член 8 от Регламент № 655/2014. От това според запитващата юрисдикция следва, че тя не е компетентна да издаде такава заповед.

37

За да се определи дали съдът, който на основание на националното право е издал заповед за изпълнение на парично задължение, е компетентен да издаде и европейска заповед за запор на банкови сметки, следва да се провери дали „съдебното решение“, съответно „съдебната спогодба“ или „автентичният акт“, които кредиторът е получил в държавата членка по произход, трябва по смисъла на Регламент № 655/2014 да имат изпълнителна сила.

38

В това отношение е важно да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, при което да се отчита не само съдържанието, но и контекстът ѝ и целта, преследвана с правната уредба, от която тя е част (вж. решение от 23 май 2019 г., WB, C‑658/17, EU:C:2019:444, т. 50 и цитираната съдебна практика).

39

Член 4, точки 8—10 от Регламент № 655/2014, който дава определения на понятията „съдебно решение“, „съдебна спогодба“ и „автентичен акт“, не уточнява изрично, че въпросният акт трябва да има изпълнителна сила. Ето защо следва да се приеме, че буквалното тълкуване на тази разпоредба само по себе си не е достатъчно, за да се определи дали понятието „автентичен акт“ по смисъла на посочения регламент предполага въпросният акт да има изпълнителна сила.

40

Що се отнася до анализа на контекста, в който се вписва посочената разпоредба, член 7 във връзка със съображение 14 от Регламент № 655/2014 има за цел да установи подходящ баланс между интересите на кредитора и тези на длъжника, като предвижда различни условия за издаване на европейска заповед за запор на банкови сметки в зависимост от това дали кредиторът вече е получил или все още не е получил акт, който изисква длъжникът да заплати сумата по вземането му в държавата членка по произход. По-специално, в първия случай кредиторът трябва да докаже само нуждата от спешна мярка поради съществуването на непосредствена опасност, докато във втория случай трябва да убеди съда, че е налице и fumus boni iuris.

41

Както подчертава генералният адвокат в точки 68 и 69 от заключението си, тълкуване на член 4, точки 8—10 от Регламент № 655/2014, съгласно което получен от кредитора акт, който няма изпълнителна сила в държавата членка по произход, представлява „съдебно решение“, „автентичен акт“ или „съдебна спогодба“ по смисъла на посочената разпоредба, би могло да засегне посочения в предходната точка от настоящото решение баланс.

42

От друга страна, това тълкуване намира подкрепа в текста на член 14, параграф 1 във връзка със съображение 20 от Регламент № 655/2014, който предвижда, че информация за банковите сметки на длъжника може да се иска при наличието именно на изпълнително основание. Само ако са изпълнени някои по-строги условия може по изключение искането да се подаде въз основа на акт, който все още няма изпълнителна сила.

43

Това тълкуване намира потвърждение и в подготвителните документи във връзка с Регламент № 655/2014. В Предложението за регламент на Европейския парламент и на Съвета за създаване на европейска заповед за запор на банкови сметки с цел улесняване на трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела (COM(2011) 445 окончателен) се прави разграничение между, от една страна, случая, в който кредиторът вече разполага със съдебно решение, съдебна спогодба или автентичен акт, подлежащи на принудително изпълнение в държавата членка по изпълнение, и от друга страна, този, в който кредиторът все още не е поискал образуване на съдебно производство по същество или когато е получил срещу длъжника акт, който подлежи на принудително изпълнение в държавата членка по произход, но който все още не е обявен за изпълняем в държавата членка по изпълнение.

44

Това разграничение между изпълнителната сила на актовете в държавата членка по произход и в държавата членка по изпълнение е изоставено от законодателя на Съюза, а условията за издаване на европейска заповед за запор на банкови сметки, които са били предвидени в хипотезата, в която кредиторът вече разполага с изпълнително основание в държавата членка по произход, са отнесени към хипотезата, в която кредиторът разполага с акт, който изисква длъжникът да заплати сумата по вземането. Така анализът на подготвителните документи във връзка с Регламент № 655/2014 показва, че за да се счита за „съдебно решение“, „съдебна спогодба“ или „автентичен акт“ по смисъла на посочения регламент, съответният акт трябва да има изпълнителна сила в държавата членка по произход.

45

С оглед на изложеното на първия въпрос следва да се отговори, че член 4, точка 10 от Регламент № 655/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че невлязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение като тази по главното производство не попада в обхвата на понятието „автентичен акт“ по смисъла на тази разпоредба.

46

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 5, буква а) от Регламент № 655/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че висящо заповедно производство като главното може да бъде квалифицирано като „производство по същество“ по смисъла на тази разпоредба.

47

От съображение 13 от този регламент следва, че понятието за производство по същество трябва да обхване всяко производство, в което може да се получи изпълнително основание за съответното вземане, включително например бързите производства за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение. В този смисъл Регламент № 655/2014 дава широк обхват на това понятие.

48

В случая, тъй като длъжниците не са намерени на посочения адрес в България и в предвидения в член 414 от ГПК двуседмичен срок не са се отзовали на залепените уведомления, съдът указва на заявителя в главното производство, че може да предяви иск за вземането си на основание член 415, алинея 1, точка 2 от ГПК.

49

Освен това съгласно член 415, алинея 5 от ГПК, когато заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в посочения срок, съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло. Освен обаче ако запитващата юрисдикция не установи друго, от акта за преюдициално запитване не изглежда, че производството е било прекратено или извършените в него действия — обезсилени.

50

Следователно, ако при проверките, които трябва да извърши, запитващата юрисдикция не установи друго, заповедното производство, което тя е образувала по искане на заявителя, трябва да се разглежда като висящо пред тази юрисдикция производство по същество по смисъла на член 5, буква а) от Регламент № 655/2014.

51

Така в случая не би трябвало да е необходимо заявителят в главното производство да образува отделно производство, различно от това по член 410 от ГПК.

52

С оглед на изложеното на втория преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 5, буква а) от Регламент № 655/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че висящо заповедно производство като главното може да се квалифицира като „производство по същество“ по смисъла на тази разпоредба.

53

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 45 от Регламент № 655/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че съдебната ваканция попада в обхвата на понятието „изключителни обстоятелства“ по смисъла на тази разпоредба.

54

Що се отнася до съмненията на запитващата юрисдикция във връзка със спазването на срока по член 18, параграф 1 от Регламент № 655/2014, тази разпоредба предвижда, че компетентният съд постановява решението си до края на десетия работен ден, след като кредиторът е подал или, когато е приложимо, допълнил молбата си.

55

От съображение 37 от този регламент следва, че тези срокове са предвидени, за да може европейската заповед за запор на банкови сметки бързо да се издава и изпълнява. Член 45 от посочения регламент предвижда все пак възможност за отклоняване от въпросните срокове, когато това е оправдано поради изключителни обстоятелства, например при дела с правна или фактическа сложност, както се посочва в съображение 37 от същия регламент. В това отношение периодите на съдебна ваканция не биха могли да се квалифицират като „изключителни обстоятелства“ по смисъла на тази разпоредба.

56

От изложените съображения следва, че член 45 от Регламент № 655/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че съдебната ваканция не попада в обхвата на понятието „изключителни обстоятелства“ по смисъла на тази разпоредба.

57

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (шести състав) реши: