1.

Длъжен ли е съд, сезиран с молба за издаване на европейска заповед за плащане на основание Регламент (ЕО) № 1896/2006 ( 2 ), във връзка с договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, да извърши служебен контрол за евентуално наличие на неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕИО ( 3 )? В този контекст има ли правомощие посоченият съд да изисква от заявителя предоставянето на копие от договора, на който се основава молбата му по член 7, параграф 2 от същия регламент? Ако отговорът на тези въпроси е отрицателен, какви изводи следва да се направят по отношение на валидността на Регламент № 1896/2006, и по-специално с оглед на член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“)?

2.

По същество това са основните въпроси, отправени до Съда по настоящото дело от запитващите юрисдикции. Именно в този контекст Съдът за пръв път ще трябва да изясни взаимната връзка между съответните изисквания на Регламент № 1896/2006 и на Директива 93/13 по отношение на правомощията на съда.

3.

Изглежда, че тези два инструмента на правото на Съюза преследват цели, които a priori са противоположни: защита на потребителите благодарение на активната намеса на съда, що се отнася до Директивата, и ускоряване и опростяване на събирането на вземания чрез обръщане на производството и засилване на отговорността на ответника — относно Регламента.

4.

Задача на Съда е да определи дали едната от тези цели трябва да има предимство пред другата, или — както считам — е практически възможно те да бъдат съвместени чрез взаимосвързано тълкуване на тези два правни акта.

5.

Член 38 от Хартата гласи:

„В политиките на Съюза се осигурява високо равнище на защита на потребителите“.

6.

Четвърто, пето, двадесет и първо и двадесет и четвърто съображение от Директива 93/13 предвиждат:

„като има предвид, че държавите членки следва да поемат отговорността да гарантират, че договорите, сключвани с потребители, не включват неравноправни клаузи;

като има предвид, че, най-общо казано, потребителите не познават законовите разпоредби, различни от тези в страната им, които уреждат договорите за продажба на стоки и предоставянето на услуги в държавите членки […];

[…]

като има предвид, че държавите членки следва да предвидят мерки с цел да се избегнат неравноправни клаузи в договори, сключвани между потребители от една страна, и търговци и доставчици, а при наличие на такива клаузи, те да не обвързват потребителя, като договорът продължава да бъде в сила за страните по останалите клаузи, когато може да се изпълнява и без неговите неравноправните клаузи;

[…]

като има предвид, че съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

7.

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 93/13 тя има „за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител“.

8.

Член 4, параграф 1 от тази директива гласи:

„Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“.

9.

Съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

10.

Член 7, параграф 1 от тази директива предвижда:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

11.

Съображения 9, 13 и 14 от Регламент № 1896/2006 гласят следното:

[…]

12.

Член 1 от Регламент № 1896/2006 е озаглавен „Предмет“ и гласи:

„1.   Целта на настоящия регламент е:

2.   Настоящият регламент не възпрепятства ищец да предяви иск по смисъла на член 4, като използва друга процедура, която съществува по законодателството на държава членка или по правото на Общността“.

13.

Съгласно член 2, параграф 1 от този регламент, озаглавен „Обхват“:

„ Настоящият регламент се прилага към граждански и търговски дела по трансгранични спорове независимо от характера на съда или правораздавателния орган. Той не обхваща, по-специално, дела, свързани с приходи, митници или административни въпроси, или отговорността на държавата за действия и бездействия при упражняване на държавната власт („acta iure imperii“)“.

14.

Член 2, параграфи 2 и 3 от посочения регламент изброява други изключения по отношение на приложното му поле, които не се отнасят до конкретния случай.

15.

Член 3 от Регламент № 1896/2006, озаглавен „Трансгранични случаи“, гласи:

„1.   За целите на настоящия регламент трансграничен случай е такъв случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд.

2.   Местоживеенето се определя в съответствие с членове 59 и 60 от Регламент (ЕО) № 44/2001 от 22 декември 2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

[…]“.

16.

Съгласно член 7 от този регламент, озаглавен „Молба за издаване на европейска заповед за плащане“:

„1.   Молбата за издаване на европейска заповед за плащане се изготвя съгласно формуляр А, изложен в приложение I.

2.   Молбата съдържа:

[…]“.

17.

Текстът на член 8 от Регламент № 1896/2006, озаглавен „Проверка на молбата“, е следният:

„Съдът, сезиран с молба за издаване на европейска заповед за плащане, проверява възможно най-бързо и въз основа на молбата дали са изпълнени изискванията, посочени в членове 2, 3, 4, 6 и 7, и дали [искането изглежда] основателно. Тази проверка може да представлява автоматизирана процедура“.

18.

Член 9 от този регламент, озаглавен „Допълване и поправка“, предвижда:

„1.   Ако не са изпълнени изискванията, посочени в член 7, и ако вземането не е очевидно неоснователно, съдът предоставя на ищеца възможност да допълни или да поправи молбата. Съдът използва формуляр Б, изложен в приложение II.

2.   Когато съдът иска от ищеца да допълни или поправи молбата, той указва срок, който той е преценил за подходящ с оглед на обстоятелствата. Съдът може по своя преценка да удължи този срок“.

19.

Съгласно член 10, параграф 1 от посочения регламент, ако изискванията по член 8 са изпълнени само за част от молбата, съдът уведомява ищеца за това. Последният се приканва да приеме или да отхвърли покана за европейска заповед за плащане на сума, посочена от съда. Съгласно член 10, параграф 2 от същия регламент, ако той приема предложението на съда, съдът издава европейска заповед за плащане за частта от вземането, приета от ищеца. Последиците по отношение на оставащата част от първоначалното вземане се регулират от националното законодателство.

20.

Съгласно член 11, параграф 3 от Регламент № 1896/2006:

„Отхвърлянето на молбата не възпрепятства ищеца да предяви своето вземане чрез нова молба за издаване на европейска заповед за плащане или чрез всяка друга процедура, предвидена по законодателството на държава членка“.

21.

Член 12 от този регламент, озаглавен „Издаване на европейска заповед за плащане“, гласи:

„1.   Ако са изпълнени изискванията по член 8, съдът издава възможно най-рано и обикновено в 30-дневен срок от подаването на молбата европейска заповед за плащане, като използва формуляр Д, изложен в приложение V.

30-дневният срок не включва времето, използвано от ищеца за допълване, поправка или изменение на молбата.

2.   Европейската заповед за плащане се издава заедно с копие от молбата. Тя не съдържа информацията, предоставена от ищеца в допълнения 1 и 2 към формуляр А.

[…]

4.   С европейската заповед за плащане ответникът се уведомява, че:

[…]“.

22.

Съгласно член 22, параграф 3 от Регламент № 1896/2006 европейската заповед за плащане при никакви обстоятелства не може да бъде преразглеждана по същество в държавата членка по привеждане в изпълнение.

23.

Съобразно с член 26 от същия регламент към всички процесуални въпроси, които не са изрично уредени в Регламент № 1896/2006, се прилага от националното законодателство.

24.

Накрая, формуляр A, който се съдържа в приложение I към този регламент, включва поредица от клетки, които заявителят трябва да допълни. В конкретния случай следва да се откроят клетките със следните номера: 6 („Главница“), 7 („Лихва“), 8 („Договорни неустойки“), 9 („Разноски“), 10 („Налични доказателства в подкрепа на вземането“) и 11 („Допълнителни изявления и допълнителна информация“).

25.

Съгласно двадесет и третата заключителна разпоредба от Ley 1/2000, de 7 de enero 2000, de Enjuiciamiento Civil ( 4 ) (Закон № 1/2000 за гражданското съдопроизводство от 7 януари 2000 г., наричан по-нататък „LEC“), с който се въвеждат мерки за прилагане на Регламент № 1896/2006 в испанското право, и по-специално точки 2 и 11 от нея:

„2. Молбата за издаване на европейска заповед за плащане се изготвя съгласно формуляр А, съдържащ се в приложение I към Регламент № 1896/2006, без да е необходимо да се представя каквото и да било доказателство, а ако такова бъде представено, то ще бъде обявено за недопустимо.

[…]

11. Процесуалните въпроси, които не са предвидени в Регламент № 1896/2006 за издаването на европейска заповед за плащане, се уреждат от разпоредбите на [LEС], отнасящи се до процедурата за заповедта за плащане“.

26.

Съгласно член 815, параграф 4 от LEC:

„Ако предявеното вземане се основава на договор между търговец или продавач или доставчик и потребител или ползвател, преди [издаването на] заповедта за плащане Letrado de la Administración de Justicia (съдебен секретар) представя доклад пред съда, за да може последният да прецени евентуалния неравноправен характер на всяка клауза, въз основа на която е направено искането или е определен размерът на изискуемата сума. Съдът проверява служебно дали някоя от клаузите, въз основа на която е направено искането или е определен размерът на изискуемата сума, може да бъде квалифицирана като неравноправна. Когато прецени, че дадена клауза може да бъде квалифицирана като такава, съдът трябва да изслуша страните в петдневен срок. След като ги изслуша, той се произнася с определение в петдневен срок. Участието на адвокат или друг процесуален представител в това производство не е задължително.

В случай че съдът приеме, че някоя от договорните клаузи е неравноправна, в определението си той посочва последиците от тази констатация, като обявява искането за недопустимо или постановява продължаване на производството, като оставя без приложение клаузите, счетени за неравноправни.

Ако съдът приеме, че не са налице неравноправни клаузи, той обявява този извод и Letrado de la Administración de Justicia (съдебен секретар) изпраща заповед за плащане до длъжника в сроковете, предвидени в параграф 1.

Във всички случаи определението на съда подлежи пряко на обжалване“.

27.

Bondora AS (наричано по-нататък „Bondora“) е търговско дружество, сключило договор за кредит с потребител, г‑н Carlos V.C. На 21 март 2018 г. то подава молба за издаване на европейска заповед за плащане за сума в размер на 755,27 EUR срещу посочения потребител пред Juzgado de Primera Instancia no 11 de Vigo (Първоинстанционен съд № 11, Виго, Испания).

28.

Тъй като предявеното от Bondora вземане произтича от договор за кредит, сключен с потребител, на основание член 815, параграф 4 от LEC запитващата юрисдикция иска от Bondora да представи документи в подкрепа на посоченото вземане, за да провери евентуално неравноправния характер на клаузите в този договор за кредит.

29.

Bondora отказва да представи посочените документи, като изтъква, първо, че съгласно двадесет и третата заключителна разпоредба, точка 2 от LEC, когато става въпрос за молба за издаване на европейска заповед за плащане, не е необходимо да се представят документи в подкрепа на това вземане, и второ, че в членове 8 и 12 от Регламент № 1896/2006 не е посочена необходимост от представянето на документи за издаването на европейска заповед за плащане.

30.

Запитващата юрисдикция счита, че такова тълкуване на посочената в предходната точка правна уредба може да породи затруднения, когато вземането, чието изпълнение се иска, се основава на договор, сключен с потребител.

31.

Всъщност в преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция отбелязва, че настоящият текст на член 815, параграф 4 от LEC е бил приет вследствие на практиката на Съда, и по-специално на решение Banco Español de Crédito ( 5 ), която прогласява необходимостта от служебен контрол върху неравноправните клаузи в рамките на заповедно производство по националното право.

32.

Според запитващата юрисдикция отказът на Bondora да представи посочените в подкрепа на вземането му документи на основание на двадесет и третата заключителна разпоредба, точка 2 от LEC, води до възпрепятстване на сезирания съд да упражни контрола, който член 815, параграф 4 от същия закон го задължава да осъществи в случай на молба за издаване на заповед за плащане срещу потребител.

33.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

34.

По второто дело същото дружество (а именно Bondora) сключва договор за кредит с друг потребител, XY. На 17 май 2018 г. Bondora иска от Juzgado de Primera Instancia no 20 de Barcelona (Първоинстанционен съд № 20, Барселона, Испания) да издаде в негова полза европейска заповед за плащане срещу XY за сума от 1818,66 EUR.

35.

Във формуляр A (приложение I към Регламент № 1896/2006) Bondora посочва, че XY е потребител и че дружеството разполага с договор за кредит, въз основа на който е направено искането и е определен размерът на вземането. Bondora посочва също, че ако потребителят реши да подаде възражение, дружеството иска да се установи липсата на основание за постановяване на съдебно решение по същество.

36.

След като установява качеството на потребител на една от страните по спора, запитващата юрисдикция изисква от Bondora да попълни точка 11 от формуляр А, озаглавена „Допълнителни изявления и допълнителна информация“, като уточни разбивката на вземането, както и като възпроизведе клаузите на договора, на които се позовава в подкрепа на вземането.

37.

Bondora отказва да предостави тази информация, като твърди, че съгласно член 7, параграф 2 от Регламент № 1896/2006 не е длъжно да представи допълнителни доказателства в подкрепа на вземането си. Всъщност съгласно двадесет и третата заключителна разпоредба, точка 2 от LEC при подаване на молба за издаване на европейска заповед за плащане не е необходимо да се предоставят документи в подкрепа на вземането. Освен това дружеството изтъква също, че други юрисдикции вече са приели подобни молби за издаване на заповед, без да искат от него изпълнението на допълнителни изисквания.

38.

В този смисъл запитващата юрисдикция си задава въпроса за тълкуването на Регламент № 1896/2006 с оглед на императивното изискване за защита на потребителите и на практиката на Съда ( 6 ). Според запитващата юрисдикция издаването на европейска заповед за плащане срещу потребител без никакъв контрол дали са налице неравноправни клаузи би могло да наруши изискването за защита на потребителите и на това основание — член 38 от Хартата и член 6, параграф 1 ДЕС.

39.

Отново според запитващата юрисдикция член 38 от Хартата, член 6, параграф 1 ДЕС, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 допускат национална разпоредба като двадесет и трета заключителна разпоредба, точка 2 от LEC, при условие че тя позволява на съда да се запознае със съдържанието на клаузите на договора, за да може да упражни служебен контрол върху евентуално неравноправните клаузи.

40.

За сметка на това, ако Регламент № 1896/2006 не позволява да се получи никакво допълнително пояснение, за да се провери евентуалното наличие на неравноправни клаузи, би трябвало да се счита, че посоченият регламент противоречи на член 6, параграф 1 ДЕС и член 38 от Хартата.

41.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

42.

С решение на председателя на Съда от 6 септември 2018 г. двете дела са съединени за целите на писмената фаза на производството. Впоследствие делата остават съединени за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.

43.

Писмени становища представят испанското, латвийското и унгарското правителство, както и Европейската комисия, Съветът и Европейският парламент.

44.

Тъй като страните не са поискали провеждането на съдебно заседание за изслушване на устните състезания, на основание член 76, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда Съдът решава да не бъде провеждано такова.

45.

Преди да се разгледат преюдициалните въпроси, отправени от запитващите юрисдикции, следва да се установи приложимостта на Директива 93/13 и на Регламент № 1896/2006 към настоящото дело.

46.

Що се отнася до Директива 93/13, тя се прилага за договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител (член 1, параграф 1 от посочената директива).

47.

В конкретния случай от информацията, посочена в преюдициалните запитвания, е видно, че споровете по главните производства се отнасят до вземания, свързани с договори за кредит, сключени между Bondora, образувание, което има качеството на продавач или доставчик, и потребители (Carlos V.C. и XY). Поради това Директива 93/13 намира приложение в рамките на споровете по главните производства.

48.

Що се отнася до Регламент № 1896/2006, приложното му поле се определя от член 2, съгласно който този регламент се прилага „към граждански и търговски дела по трансгранични спорове независимо от характера на съда или правораздавателния орган“, освен ако са налице изключенията, изброени в параграфи 1, 2 и 3 от същия член.

49.

В конкретния случай от информацията, посочена в преюдициалните запитвания, е видно, че споровете по главните производства спадат към гражданските и търговските дела и не съответстват на никое от споменатите по-горе изключения. За сметка на това остава открит въпросът дали посочените спорове имат „трансграничен характер“ по смисъла на член 2, параграф 1 от Регламента.

50.

Всъщност този аспект не е споменат в актовете за преюдициално запитване, които не посочват нищо относно определянето на местоживеенето на Bondora.

51.

Съгласно член 3, параграф 1 от Регламент № 1896/2006 трансграничен спор е спор, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд. Местоживеенето се определя съгласно съответните разпоредби на Регламент (ЕО) № 1215/2012 ( 7 ), т.е. членове 62 и 63. Те предвиждат по-специално, че определянето на местоживеенето на дадена страна се извършва от съда, сезиран с молбата.

52.

Ето защо запитващите юрисдикции следва да установят дали е спазено изискването по член 3, параграф 1 от Регламент № 1896/2006. На пръв поглед обаче, според направеното от мен проучване, Bondora изглежда е дружество, чието седалище съгласно устройствения му акт е в Естония и което е вписано в регистъра на юридическите лица на тази държава членка. Следователно изискването по член 3, параграф 1 a priori изглежда е изпълнено.

53.

Запитващите юрисдикции ще трябва да осигурят изпълнението на изискванията на приложимите в случая актове на вторичното право на Съюза. Като се има предвид, че Регламент № 1896/2006 и Директива 93/13 представляват актове на вторичното право, и по-точно законодателни актове (по смисъла на член 289 ДФЕС), които се ползват с еднакъв ранг в йерархията на нормативните актове ( 8 ), и като се има предвид, че нито една разпоредба от Регламента не изключва или не ограничава изрично прилагането на Директивата, следва да се направи съвместен прочит на тези два акта, за да се установи дали е възможно хармоничното им тълкуване.

54.

По-нататък в изложението ще анализирам съвместно първите два въпроса, поставени по дела C‑453/18 и C‑494/18, както и третия въпрос по дело C‑494/18, преди да разгледам след това четвъртия въпрос по дело C‑494/18.

55.

С тези преюдициални въпроси запитващите юрисдикции по същество искат да се установи:

56.

За да се даде отговор на тези три въпроса, първоначално следва да се разгледат принципите, залегнали в член 38 от Хартата, в членове 6 и 7 от Директива 93/13, както и в практиката на Съда, отнасяща се до правомощията на съда, по-специално по отношение на молби за издаване на заповеди за плащане по националното право, преди да се разгледа прилагането им в контекста на Регламент № 1896/2006 с оглед на текста, контекста и целите на тези инструменти ( 9 ).

57.

Следва да се отбележи, че в член 38 от Хартата се предвижда, че в политиките на Съюза се осигурява високо равнище на защита на потребителите. Член 6, параграф 1 ДЕС предвижда, че „Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата“, която има същата юридическа сила като Договорите.

58.

Съгласно Разясненията относно Хартата ( 10 ) принципът, който се съдържа в член 38 от нея, се основава на член 169 ДФЕС. Съгласно последния член с цел подкрепа на интересите на потребителите и осигуряването на високо равнище на защита на потребителите, Съюзът съдейства, по-специално, за закрилата на икономическите интереси на потребителите.

59.

В членове 6 и 7 от Директива 93/13 са залегнали две цели. От една страна, става въпрос да се избегне възможността потребителите да бъдат обвързани от неравноправни клаузи (така както са определени в посочената директива), и от друга страна, да се възпират продавачите и доставчиците да използват този вид клаузи в потребителските договори.

60.

Тези разпоредби са довели до обширна съдебна практика през последните двадесет години. От нея следва да се откроят накратко изводите, които са относими към анализа на настоящия случай ( 11 ).

61.

Съгласно постоянната съдебна практика от 2000 г. насам ( 12 ) въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това води до приемането от негова страна на установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им.

62.

Според Съда, за да се осигури защитата, която се цели с Директива 93/13, неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса ( 13 ).

63.

С оглед на тези съображения Съдът е приел, че при изпълнението на задачите си съгласно разпоредбите на Директива 93/13 националният съд е длъжен да преценява служебно дали договорната клауза е неравноправна и по този начин да компенсира съществуващата неравнопоставеност между потребителя и продавача или доставчика ( 14 ), при това когато са налице „необходимите за това правни и фактически обстоятелства“ ( 15 ). За тази цел съдът трябва служебно да събере доказателства, за да установи дали клауза от договора, който е предмет на отнесения до него спор, попада в приложното поле на Директива 93/13 ( 16 ).

64.

Съгласно практиката на Съда тези задължения на националния съд трябва да се считат за необходими за осигуряването на ефективна защита на потребителя, като се има предвид немалкия риск той да не познава правата си или да среща затруднения при упражняването им ( 17 ).

65.

В това отношение Съдът подчертава, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е разпоредба с императивен характер и трябва да се приеме за равностойна на националните норми, които имат ранг на норми от публичен ред във вътрешния правопорядък ( 18 ).

66.

Припомнените по-горе принципи намират приложение при ускорените или опростените производства като например заповедно производство по националното право ( 19 ).

67.

Подобно производство позволява на кредитора да се сдобие бързо и без много формалности с изпълнително основание при безспорни вземания. Ако конкретните правила се различават според държавата, все пак по принцип става въпрос за производство, което по същество не се провежда при условията на състезателност, освен в хипотезата, в която длъжникът поиска това, подавайки възражение. Това прехвърляне на инициативата за образуване на производство върху ответника, обозначено като „обръщане на производството“ (inversion du contentieux), означава, че адресатът на заповедта за изпълнение трябва да инициира състезателното производство, за да попречи на заповедта да придобие изпълнителна сила ( 20 ).

68.

Поради това механизмът на заповедта за плащане възлага на ответника значителна отговорност. Всъщност това обръщане на производството означава, че състезателните съдебни прения са отложени и условни, тъй като зависят от активно оспорване от страна на ответника. При липсата на такова оспорване тези прения никога няма да се състоят. Макар този механизъм да има важни предимства по отношение на ефективността и бързината, той все пак създава по-неблагоприятно процесуално положение в ущърб на ответника, a fortiori когато той е по-слабата страна, като например потребителя, който може да бъде изненадан от започването на такова производство ( 21 ).

69.

Преди да анализирам практиката на Съда по този въпрос, следва да направя предварителна бележка относно видовете заповедни производства, съществуващи в рамките на Съюза.

70.

В различните държави членки обикновено се различават две форми на заповедни производства ( 22 ), а именно, от една страна, производствата, които могат да се нарекат документни („с представяне на доказателства“) ( 23 ) и от друга страна, недокументните производства („без представяне на доказателства“) ( 24 ).

71.

Именно в контекста на документно по своя характер национално заповедно производство Съдът е трябвало да се произнесе за първи път по отношение на задължението за служебно разглеждане на неравноправните клаузи от съда преди подаването на възражение от ответника. Такъв е предметът на делото Banco Español de Crédito ( 25 ).

72.

След като припомня общите принципи, посочени по-горе, Съдът отбелязва, че правилата на националните заповедни производства се уреждат във вътрешното право на държавите членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия. Съгласно постоянната съдебна практика тази процесуална автономия обаче е ограничена от изискването за спазване на принципите на равностойност ( 26 ) и ефективност ( 27 ).

73.

Що се отнася до принципа на ефективност, Съдът припомня, че всеки случай трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на разглежданата разпоредба в цялото производство и за неговото развитие и особености пред различните национални инстанции ( 28 ).

74.

След като извършва анализ на характеристиките на испанския режим на заповедта за изпълнение, и по-специално на наложения на ответника кратък срок за подаване на възражение (двадесет дни), Съдът приема, че подобна процесуална уредба, която не позволява на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клаузите в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение, може да „накърни ефективността на защитата, която Директива 93/13 цели да установи“ ( 29 ).

75.

Всъщност Съдът приема, че предвид цялата система, развитието и особеностите на заповедното производство в испанското право е имало немалък риск „съответните потребители да не подадат изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало над размера на оспорваното задължение, било защото не знаят правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на подадената от продавача или доставчика молба за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат“ ( 30 ).

76.

По този начин Съдът е изготвил особено полезна схема за анализ за целите на установяването на риска от засягане на ефективността на защитата, от която потребителите трябва да могат да се ползват съгласно Директива 93/13 ( 31 ). Вследствие на това решение Кралство Испания изменя законодателството си. Тази реформа е довела до настоящия текст на член 815, параграф 4 от LEC, на който се позовават запитващите юрисдикции в конкретния случай.

77.

Съдът допълва анализа си в решението Finanmadrid EFC, съгласно което Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че „не допуска национална правна уредба […], която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка“ ( 32 ).

78.

Решение Profi Credit Polska ( 33 ) дава възможност на Съда да доразвие позицията си в контекста на производство по националното право, в което за запитващата юрисдикция не са налице необходимите правни и фактически обстоятелства за проверката на неравноправния характер на клаузите, обосноваващи молбата ( 34 ). Подобна проверка може да се извърши само в случай на възражение, подадено от потребителя.

79.

В това решение Съдът е признал, че „ефективна защита на предоставените с [Директива 93/13] на потребителя права може да бъде гарантирана само при условие че системата на националното процесуално право позволява в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за изпълнение да се извърши служебен контрол [от страна на националния съд] относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор“ ( 35 ). Обсъжданото производство по националното право трябва да се „разгледа в неговата цялост, като се вземат предвид както първата фаза, предхождаща подаването на възражение, така и следващата я втора фаза“ ( 36 ).

80.

След като припомня принципите на процесуална автономия и на ефективност, Съдът подчертава, че потребителите трябва да разполагат с „възможността за […] подаване на възражение при разумни процесуални условия, така че упражняването на техните права да не бъде обусловено по-специално от срокове или разноски, които да ограничават упражняването на правата, гарантирани от Директива 93/13“ ( 37 ).

81.

Именно във връзка с това, след като припомня критериите за анализ, посочени в точка 75 от настоящото заключение, Съдът приема, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13 не допуска национална правна уредба, „позволяваща издаването на заповед за изпълнение […], когато сезираният […] съд не е компетентен да провери евентуално неравноправния характер на клаузите […], тъй като правилата за упражняване на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от тази директива“ ( 38 ).

82.

Какво заключение трябва да се направи от тази съдебна практика?

83.

Според мен следва да се приеме, че съдебният контрол върху (евентуално) неравноправния характер на клаузите, посочени от заявителя в подкрепа на вземането му, трябва да е възможен на етапа на проверката на молбата за издаване на заповед за плащане, включително в случай на недокументно производство (без представяне на доказателства), освен ако ответникът разполага с ефективен достъп до съд, който да разгледа възражението (с други думи, доколкото приложимите процесуални правила не създават немалък риск съответният потребител да не подаде възражение), или освен ако съдът по изпълнението е оправомощен да извърши такъв контрол.

84.

Само по себе си служебното разглеждане на неравноправните клаузи от сезирания съд не поставя конкретни проблеми при документно производство, в случай че този съд разполага с документи, представени от страна на кредитора в подкрепа на искането му.

85.

Според мен обаче изводите, които произтичат от посочената по-горе съдебна практика, трябва да се прилагат и по отношение на производствата, които се развиват без представянето на доказателства.

86.

Всъщност в противен случай би се стигнало до лишаване на съответните потребители (срещу които са насочени тези производства) от възможността да се ползват от императивните разпоредби на Директива 93/13. С оглед на това следва да се възприеме телеологично тълкуване на тези разпоредби и на тази съдебна практика, за да се гарантира тяхното полезно действие. При липсата на ефективен достъп до съд, който да разгледа възражението, или при липса на контрол, упражняван от съда, който отговаря за изпълнението, процесуалните правила относно недокументните производства следва да бъдат уредени така, че да позволяват на органа, сезиран с молба за издаване на заповед, да прикани заявителя да представи документи, съдържащи „необходимите фактически и правни обстоятелства“, за да провери дали са спазени изискванията на Директива 93/13. При липсата на такава възможност би могло да се приеме, че тези производства не отговарят на изискванията на Директива 93/13.

87.

А сега тези изисквания следва да се пренесат в контекста на Регламент № 1896/2006.

88.

Регламент № 1896/2006 е плод на продължителна законодателна работа. Така първоначалният проект на Комисията (публикуван през 2004 г.) е предвиждал „чисто“ недокументно производство ( 39 ).

89.

Окончателният вариант на Регламента се отклонява в много отношения с този първоначален проект.

90.

В този смисъл, както ще посоча по-нататък, законодателят на Европейския съюз е достигнал до „хибриден“ модел, който съчетава аспекти, присъщи на недокументните производства (като например липсата на задължение за първоначално представяне на документи, различни от формуляр А, съдържащ се в приложение към Регламент № 1896/2006), и аспекти, които са по-близки до документните производства (например задължението на сезираната юрисдикция да разгледа въпроса дали искането изглежда основателно — вж. член 8 от посочения по-горе регламент).

91.

От прочита на съображение 9 и на член 1 от посочения регламент следва, че той има по-специално за цел да опрости и ускори производствата, както и да намали разходите, свързани със събирането на вземанията, които не са предмет на правно оспорване, в рамките на трансгранични спорове. Именно с оглед на тези цели трябва да се тълкува Регламент № 1896/2006 ( 40 ).

92.

Член 7 от посочения регламент изброява елементите, които заявителят трябва да представи чрез формуляр А на етапа на подаване на молбата си за издаване на заповед за плащане и които включват следното: i) причината за завеждане на делото, включително описание на обстоятелствата, използвани като основание за вземането, и където е приложимо, исканата лихва (член 7, параграф 2, буква г), и ii) описание на доказателствата в подкрепа на вземането (член 7, параграф 2, буква д) ( 41 ). Съгласно член 8, първо изречение съдът, сезиран с такава молба за издаване на европейска заповед за плащане, проверява възможно най-бързо и въз основа на посочения формуляр на молбата дали са изпълнени изискванията, посочени (по-специално) в член 7 от Регламента, и дали искането изглежда основателно.

93.

В доктрината с основание се посочва, че това „дали доказателствата ще бъдат описани или по отношение на тях няма да се посочи нищо, не е от голямо значение“ ( 42 ). Следователно както ответникът, така и сезираният съд разполагат само с много ограничена информация. В това отношение, единствено въз основа на съдържащите се в формуляр A данни, контролът на основателността на искането от страна на съда на пръв поглед е доста повърхностен ( 43 ), което не може да гарантира ефективна защита на съответния потребител.

94.

Съгласно член 9, параграф 1 от Регламент № 1896/2006, ако не са изпълнени изискванията, посочени в член 7, съдът предоставя възможност на заявителя да допълни или поправи молбата ( 44 ).

95.

Съгласно член 12 от посочения регламент, когато са изпълнени условията по член 8, съдът издава европейска заповед за плащане ( 45 ). В този контекст ответникът трябва да получи ограничен брой сведения ( 46 ). По-специално, ответникът се уведомява за това, че има възможност да се противопостави на заповедта, като подаде до съда по произход възражение, което трябва да бъде изпратено в 30-дневен срок от връчването на заповедта.

96.

При липса на възражение от страна на ответника заповедта за плащане подлежи на принудително изпълнение (член 18 от Регламент № 1896/2006).

97.

Както посочих по-горе в точка 83 от настоящото заключение, при липса на изрични разпоредби в това отношение ( 47 ) следва да се установи дали контролът на съда трябва да бъде упражнен на етапа на (първоначалната) проверка на молбата за издаване на заповед, или, напротив, потребителят разполага с ефективен и достатъчен достъп до съд, който да разгледа възражението, или пък съдът по изпълнението е оправомощен да извърши такъв контрол като последна инстанция.

98.

Ще започна с отхвърлянето на тази последна възможност: съгласно член 22, параграф 3 от Регламент № 1896/2006 е забранено всяко преразглеждане по същество в държавата членка по привеждане в изпълнение ( 48 ).

99.

Що се отнася до достъпа до съд, който да разгледа възражението, въпреки че европейското право за защита на потребителите няма за цел да замести изцяло „пълната пасивност в процеса на съответния потребител“ и следователно само по себе си не е проблем, че потребителят трябва да подаде възражение срещу заповедта за плащане, за да започне втората фаза на производството, в която националната юрисдикция разглежда служебно неравноправния характер на клаузата ( 49 ), следва все пак да се провери дали правилата за упражняване на правото на възражение срещу заповедта позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от Директива 93/13 ( 50 ).

100.

С други думи, достатъчно ли е да се възложи на съд да разгледа възражението, без да има възможност за предварителен контрол от съда, сезиран с молбата за издаване на заповед за изпълнение?

101.

В това отношение критериите, формулирани от Съда в решение Banco Español de Crédito ( 51 ), позволяват да се направи обща преценка ( 52 ) на установената с Регламент № 1896/2006 процедура.

102.

Налице ли е немалък риск потребителят, срещу когото е насочена молбата за издаване на европейска заповед за плащане, да не подаде възражение срещу нея, като се имат предвид установените за това правила?

103.

Подобно на Комисията, считам, че отговорът на този въпрос е положителен, по-специално поради, първо, срока за подаване на възражение, второ, риска от непознаване от страна на потребителя на обхвата на права му и трето,ограничения характер на предоставената му информация.

104.

По много общ начин концепцията на Регламент № 1896/2006 изглежда отдава предпочитание на съображения, свързани с бързината, както и на ефективността на производството, в ущърб на предпазните правни механизми, които могат да защитят ответника ( 53 ).

105.

В този смисъл, що се отнася до срока за подаване на възражение, може да се отбележи, че става въпрос за еднакъв срок от тридесет дни, считано от уведомяването или връчването на заповедта за плащане ( 54 ). За сравнение, в решение Banco Español de Crédito Съдът вече е посочил, че срок от двадесет дни е „особено кратък“. Това обстоятелство трябва да се вземе предвид, като едновременно с това се отчете информацията, предоставяна на разположение на потребителя (ще се върна отново на този въпрос в точка 107 от настоящото заключение). В това отношение следва да се отбележи, че дело Banco Español de Crédito се е отнасяло до документно производство, което по естеството си позволява на потребителя да се запознае по-лесно с представените срещу него доказателства, за разлика от главно недокументния модел, на който се основава процедурата за европейска заповед за плащане.

106.

Освен това не може да се подценява опасността длъжникът да не познава или да не разбира обхвата на правата си. Въпросът дали дадена клауза от съответния договор е неравноправна, може да се окаже сложен и отговорът му може да не е очевиден при прочита на информацията, с която разполага потребителят ( 55 ) — a fortiori предвид обстоятелството, че последният може дори да не знае за съществуването на правната концепция за „неравноправна клауза“. Всъщност средният потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, не е длъжен да познава съдържанието на Директива 93/13, нито, a fortiori, всички клаузи, които тази директива може да включва в приложното си поле ( 56 ). В този смисъл достъпът до възражението е обусловен от предварителното наличие на достъп до информация за правото ( 57 ). Посоченият достъп до информация за правото се оказва още по-проблематичен при лица, които вече са задлъжнели, които не са непременно в състояние да използват услугите на юрист, който да разгледа съответния договор и да открие евентуални елементи на неправомерност ( 58 ).

107.

Накрая, следва да се вземе предвид ограниченото съдържание на молбата за издаване на заповед за изпълнение и непълният характер на информацията, с която разполага потребителят в това отношение. Както отбелязах в точка 93 от настоящото заключение, избраната от законодателя на Съюза система, която се основава на недокументен процесуален модел, смекчен от „описанието“ на доказателствата, не позволява на съответния потребител да се осигури осведомено упражняване на правото му на възражение. Всъщност информацията, която се предоставя както от заявителя (в рамките на формуляр А), така и от сезирания съд на етапа на уведомяването за заповедта (или на връчването), е много ограничена и по никакъв начин не привлича вниманието на потребителя към необходимостта да провери дали съответният договор не съдържа неравноправни клаузи ( 59 ). Тук е необходимо да направя връзка с предходната ми бележка, отнасяща се до въпроса за достъпа до информация за правото, което е условие sine qua non за осведоменото упражняване на правото на възражение (или отказ от това право).

108.

Фактът, че не е необходимо възражението да бъде мотивирано (съгласно член 16, параграф 3 от Регламент № 1896/2006), няма никакво значение в това отношение ( 60 ): при липсата на достатъчно информация във връзка с възможността за оспорване съществува риск потребителят да не направи възражение и да плати посочената в заповедта сума поради страх от започването на съдебно производство с трудно предвидими разходи ( 61 ) и с несигурен изход.

109.

Според мен в крайна сметка съществува немалък риск потребителят да се въздържи от възражение при тези условия.

110.

В това отношение Регламент № 1896/2006 може (и трябва) да се тълкува в смисъл, че съдът, сезиран с молбата за издаване на заповед за плащане, е оправомощен да упражнява служебен контрол по отношение на евентуално неравноправните клаузи. Всъщност, както ще покажа по-нататък, признаването на това правомощие на съда позволява да се осигури спазването на изискванията на Директива 93/13, така както е тълкувана от Съда, без обаче да се нарушават буквата и духът на посочения регламент. Преди да пристъпя към доказването на тази теза, най-напред е необходимо да разгледам доколко сезираният съд може да получи допълнителна информация съгласно този регламент, за да упражни правомощието си за контрол.

111.

Следователно в този контекст въпросът е кои са допълнителните доказателства, които сезираният съд би трябвало да може да поиска, и дали тези доказателства могат правомерно да се изискват от кредитора на основание Регламент № 1896/2006.

112.

При положение че са попълнени правилно, клетките 6, 7, 8 и 9 от формуляр А ще позволят на внимателния съдия (от самото начало) да открие определени нередности. Всъщност на практика най-често срещаните неравноправни клаузи се отнасят до метода на изчисляване на лихвите за забава и договорните неустойки. За да има обаче вътрешна увереност, съдът трябва задължително да разполага с текста на тези спорни клаузи. Именно такова е положението в споровете по главното производство, което е довело до преюдициалните запитвания по делото.

113.

Освен това, както Комисията правилно отбелязва, даден договор може да съдържа клаузи, които се оказват неравноправни едва при съвместен прочит, във връзка с комбинираното им действие.

114.

Формуляр А позволява да се включи информация в допълнение към формално посочената в споменатите по-горе полета (вж. клетка 11).

115.

Според мен по силата на член 9, параграф 1 от посочения регламент във връзка с член 7, параграф 2, букви г) и д) ( 62 ) от него сезираният съд е в правото си да прикани заявителя да допълни молбата си, както и да възпроизведе всички клаузи, изтъкнати в подкрепа на неговото вземане, по-специално чрез клетка 11 от формуляр A.

116.

Възпроизвеждането на пълния текст на договора позволява да се избегне възможността кредитор с малко скрупули да подбере удобна за целта съвкупност от клаузи, подлежащи на съдебен контрол. Всъщност подобни действия биха попречили на сезирания съд да разбере общото равновесие на договора и да отчете евентуално неравноправния характер на комбинация от клаузи.

117.

В този контекст, от съображения за ускоряване и опростяване, съдът ще прикани заявителя да представи пълно копие от договора (вместо да включва целия текст на договора чрез действия от типа „copy-paste (копиране и вмъкване)“ във формуляра).

118.

Това тълкуване на разпоредбите на Регламент № 1896/2006 позволява да се осигури подходящ контрол върху съответните клаузи при спазване на член 4 от Директива 93/13, съгласно който „преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се […] вземат предвид […] всички останали клаузи в договора“ (курсивът е мой).

119.

В случай на съмнение относно основателността на искането поради евентуално неравноправния характер на дадена клауза съдът ще може да откаже издаването на европейска заповед за плащане на основание член 11, параграф 1, буква б) от Регламент № 1896/2006 или да издаде частична заповед в съответствие с предвиденото в член 10 от този регламент ( 63 ).

120.

Позволяват ли текстът и целите на Регламент № 1896/2006 да се поддържа предложеното по-горе тълкуване?

121.

Според мен отговорът на този въпрос е положителен.

122.

Вярно е, че съществува потенциално противоречие между изискването за активна намеса на съда (произтичащо от Директива 93/13, както я тълкува Съдът), и целите за ускоряване, опростяване и намаляване на разходите, преследвани от Регламент № 1896/2006.

123.

Това противоречие, произтичащо от хибридния характер на Регламента и от ограниченото изискване, свързано с описание на доказателствата ( 64 ), е подсилено от постановеното от Съда решение по дело Szyrocka ( 65 ). Съгласно това решение член 7 от Регламент № 1896/2006 трябва да се тълкува „в смисъл, че урежда изчерпателно изискванията, на които трябва да отговаря молбата за издаване на европейска заповед за плащане“ ( 66 ).

124.

Трябва ли да се направи заключение, че това решение изключва всякаква възможност за предоставяне на допълнителна информация или документи ( 67 ), по-специално за целите на контрола върху (евентуално) неравноправния характер на клаузите, посочени в подкрепа на молбата за издаване на европейска заповед за плащане?

125.

Според мен подобен прочит на решението Szyrocka ( 68 ) би бил погрешен.

126.

Всъщност съображенията, на които се основава това решение, са следните: целта, преследвана от посочения регламент, би била поставена под съмнение, ако държавите членки биха могли в своето национално законодателство да предвиждат по принцип допълнителни изисквания, на които трябва да отговаря молбата за издаване на европейска заповед за плащане. Всъщност такива изисквания биха довели не само до въвеждането в различните държави членки на разнородни изисквания по отношение на такава молба, но биха довели и до увеличаване на сложността, на продължителността и на разходите, свързани с производството по издаване на европейска заповед за плащане ( 69 ).

127.

В случая, що се отнася до неравноправните клаузи в договори, сключени с потребител, правомощието за съдебен контрол имплицитно и по необходимост произтича от Директива 93/13, както я тълкува Съдът. Следователно това е изискване, произтичащо пряко от правото на Съюза, а не от допълнително изискване, наложено произволно от държава членка, което би могло да породи несъвместими различия между държавите членки. По същата причина подобно изискване не поставя под въпрос автономността на процедурата, въведена с Регламент № 1896/2006, нито нейната предвидимост и уеднаквен характер ( 70 ).

128.

Освен това такова правомощие да се изисква копие от договора, не накърнява съществено целите за ускоряване, опростяване и намаляване на разходите по член 1 от Регламент № 1896/2006 ( 71 ).

129.

Сезираният съд е оправомощен да иска допълнителни доказателства на основание член 9 от Регламент № 1896/2006. Изпращането на копие от договора се вписва в рамките на това правомощие. По-специално, изпращането на копие от договора (само по себе си) не усложнява в неразумна степен развитието на производството.

130.

Всъщност в наши дни (a priori) няма нищо по-просто от това да се копира даден документ и да се изпрати по електронна поща. Във връзка с това, ако до кредитора е отправено такова искане от страна на съда, сезиран с молбата му за издаване на заповед за изпълнение, той би следвало да може незабавно да го удовлетвори, без особена трудност и по принцип без разходи ( 72 ). Подобно разрешение е съвместимо с компютъризирането на процедурата ( 73 ).

131.

В допълнение, след като упражняваният от съда контрол е строго ограничен до проверка prima facie на евентуално неравноправния характер на посочените клаузи (при проверката дали искането изглежда основателно), подобно разрешение не би трябвало да доведе до значително забавяне при разглеждането на молбата — a fortiori за съдия, който е опитен в решаването на спорове в областта на правото за защита на потребителите.

132.

Освен това предложеното разрешение позволява също да се осигури спазването на целите на Директива 93/13 с оглед на член 38 от Хартата.

133.

Това разрешение осигурява ефективна защита на потребителя, като позволява на съда да откаже издаването на европейска заповед за плащане (или да издаде частична заповед за плащане), когато на пръв поглед посочените клаузи изглеждат евентуално неравноправни ( 74 ). Този подход също изпълнява целта за постигане на възпиращ ефект, посочена в член 7, параграф 1 от Директива 93/13, като обезкуражава хищническите практики.

134.

Всъщност, ако се възприеме различно тълкуване на разглежданите два правни акта, би се стигнало до появата на нежелан ефект, като се даде възможност на кредитори с малко скрупули да заобикалят императивния режим, установен с Директива 93/13 ( 75 ), като прибягват до опростената процедура по Регламент № 1896/2006 ( 76 ). Подобно разрешение не би позволило да се гарантира високото равнище на защита на потребителите, посочено в член 38 от Хартата ( 77 ), по-специално от гледна точка на икономическите им интереси ( 78 ).

135.

В споровете по главното производство, както Комисията правилно отбелязва, такъв резултат би бил още по-безсмислен, тъй като заповедното производство по националното право би осигурило на потребителя по-добра защита от европейската процедура, въведена с Регламент № 1896/2006 (доколкото посочената процедура по националното право, приведена в съответствие вследствие на решение Banco Español de Crédito ( 79 ), включва служебен съдебен контрол на етапа на проверка на молбата за издаване на заповедта за изпълнение) ( 80 ).

136.

По този начин предложеното разрешение позволява да се възстанови равновесието между продавачи или доставчици и потребители, което се цели от законодателя на Съюза ( 81 ) — равновесие, което в противен случай би могло да бъде застрашено от обръщането на производството, с което се характеризира процедурата, предвидена в Регламент № 1896/2006 и което прави още по-важно предоставянето на подходяща информация на съда и на ответника потребител ( 82 ).

137.

Накрая, следва да се отбележи още, че съгласно членове 8 и 11 от Регламент № 1896/2006 сезираният с молбата за издаване на заповед за плащане съд следва да се произнесе само по въпроса дали искането изглежда основателно, когато уважава или отхвърля такава молба.

138.

С други думи, евентуално отхвърляне на искането (например поради наличието на съмнения относно евентуално неравноправния характер на посочените клаузи) очевидно не би попречило на кредитора да получи удовлетворение, ако е необходимо и чрез други процесуални средства ( 83 ). Това обстоятелство се потвърждава изрично в член 1, параграф 2 и член 11, параграф 3 от Регламент № 1896/2006 ( 84 ).

139.

Според мен първите два въпроса по дела C‑453/18 и C‑494/18 и третият въпрос по дело C‑494/18 изискват положителен отговор.

140.

В този смисъл националният съд, разглеждащ молба за издаване на европейска заповед за плащане по договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, е оправомощен да извършва служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на предвидените в съответния договор клаузи, така както изискват членове 6 и 7 от Директива 93/13 във връзка с член 38 от Хартата и с член 6, параграф 1 ДЕС.

141.

На това основание сезираният съд може да изисква от заявителя по член 9, параграф 1 от Регламент № 1896/2006 във връзка с член 7, параграф 2, букви г) и д) от този регламент да възпроизведе посочения в подкрепа на вземането договор единствено с цел да бъде упражнен посоченият по-горе контрол.

142.

Следователно споменатите по-горе разпоредби от Регламент № 1896/2006 и от Директива 93/13 не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която определя като недопустими представените от заявител допълнителни документи като например копие от договора, обосноваващ предявеното вземане.

143.

По същество запитващата юрисдикция иска да установи дали Регламент № 1896/2006 е валиден, и по-специално дали този регламент е съобразен с член 38 от Хартата (както и с член 6 ДЕС), ако отговорът на разглежданите по-горе въпроси е отрицателен.

144.

Тъй като според мен на посочените въпроси следва да се отговори положително, липсва основание за произнасяне по този въпрос.

145.

Всъщност предложеното по-горе тълкуване на Регламент № 1896/2006 позволява то да бъде съчетано с установения в Директива 93/13 императивен режим и да се гарантира високото равнище на защита на потребителите, залегнало в член 38 от Хартата.

146.

С оглед на изложеното предлагам на Съда да отговори на поставените от Juzgado de Primera Instancia no 11 de Vigo (Първоинстанционен съд № 11, Виго, Испания) и от Juzgado de Primera Instancia no 20 de Barcelona (Първоинстанционен съд № 20, Барселона, Испания) въпроси, както следва:

„При проверката на молба за издаване на заповед за плащане, подадена на основание Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, по договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, сезираната юрисдикция е оправомощена да упражни служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на предвидените в този договор клаузи в съответствие с членове 6 и 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, във връзка с член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и с член 6, параграф 1 ДЕС.

Поради това на основание член 9, параграф 1 от Регламент № 1896/2006 във връзка с член 7, параграф 2, букви г) и д) от този регламент сезираната юрисдикция може да изиска от заявителя да възпроизведе посочения в подкрепа на вземането договор единствено с цел да бъде упражнен посоченият по-горе контрол.

Членове 7 и 9 от Регламент № 1896/2006 във връзка с членове 6 и 7 от Директива 93/13 не допускат разпоредба на националното право като разглежданата в главното производство, която определя като недопустими представените пред сезираната юрисдикция от заявител допълнителни документи като например копие от договора, обосноваващ предявеното вземане срещу потребителя“.