1. 

Законосъобразно ли е, при дистанционната търговия на финансови услуги и в частност при ипотечен кредит, оттеглянето на потребител от договора, упражнено след напълно приключено изпълнение на договора, поради факта, че информацията, предоставена от доставчика относно правото на оттегляне от договора, е в съответствие с предвидената в правото на Съюза, но не и с утвърденото тълкуване на приложимото национално право?

2. 

С други думи, може ли твърденият недостиг на информация относно правото на оттегляне от договора, уредено в приложимото национално законодателство, което в конкретния случай предвижда по-добра защита на потребителя в сравнение с правото на Съюза, да води до „вечно“ право на оттегляне от договора за потребителя?

3. 

В настоящото заключение, въз основа на анализ на Директива 2002/65/ЕО, с която се цели пълна хармонизация в областта на дистанционната търговия на финансови услуги, ще изложа причините, поради които по отношение на правото на оттегляне от договора националните законодателства не могат да дерогират разпоредбите, предвидени в Директивата, дори когато отклонението е по-благоприятно за потребителя.

4.

Съгласно член 3 от Директива 2002/65 ( 2 ), озаглавен „Информация, предоставяна на потребителя преди сключването на дистанционния договор“:

„1.   Своевременно, преди потребителят да бъде обвързан с някакъв дистанционен договор или оферта, той получава следната информация относно:

[…]

5.

Член 4 от Директива 2002/65, озаглавен „Изисквания за допълнителна информация“, гласи в параграф 2:

„До бъдещата хармонизация държавите членки могат да поддържат или въвеждат по-строги разпоредби за изискваната предварителна информация, когато тези разпоредби са в съответствие с правото на Общността“.

6.

Член 5 от Директива 2002/65, озаглавен „Съобщаване на договорните условия и на предварителната информация“, предвижда в параграф 1:

„Доставчикът съобщава на потребителя всички договорни условия и информацията, предвидена по член 3, параграф 1 и член 4, на хартиен носител или на друг дълготраен носител на разположение и достъпен за потребителя, своевременно преди потребителят да се е обвързал с някой дистанционен договор или оферта“.

7.

Член 6 от Директива 2002/65, озаглавен „Право на оттегляне от договора“, гласи:

„1.   […] Периодът за оттегляне започва:

[…]

2.   Правото на оттегляне не се прилага за:

[…]

3.   Държавите членки могат да предвидят, че правото за оттегляне от договора няма да се прилага за:

[…]

6.   Ако потребителят упражни правото си на оттегляне от договора преди изтичането на съответния срок, той трябва да уведоми, като следва практическите инструкции, дадени му в съответствие с член 3, параграф 1, точка 3, буква г), чрез средство, което може да бъде доказано в съответствие с националния закон. Счита се, че срокът е спазен, ако уведомлението, в случай че същото е на хартиен или друг траен носител, който е на разположение или е достъпен за получателя, е изпратено преди изтичането на срока“.

8.

Съгласно член 7 от Директива 2002/65, озаглавен „Плащане за услугата, предоставена преди оттеглянето от договора“:

„1.   Когато потребителят упражни правото си за оттегляне от договора по член 6, параграф 1, от него може да се изисква да плати без ненужна забава за услугата, реално предоставена от доставчика в съответствие с договора. Изпълнението на договора може да започне само след като потребителят е дал одобрението си.

[…]

4.   Без ненужна забава и в рамките на не повече от 30 календарни дни, доставчикът връща на потребителя сумите, които е получил от него в съответствие с дистанционния договор, освен сумата, посочена в параграф 1. Този период започва да тече от деня, в който доставчикът получи уведомлението за оттегляне от договора“.

9.

Член 312b от Bürgerliches Gesetzbuch (наричан по-нататък „BGB“), озаглавен „Дистанционни договори“, в редакцията си, приложима към настоящия случай, гласи:

„(1)   „Дистанционен договор“ означава договор за доставката на стоки или за предоставянето на услуги, включително на финансови услуги, сключен между доставчик и потребител изключително чрез средства за комуникация от разстояние, освен ако договорът не е сключен между доставчик и потребител по схема за организирана продажба или осигуряване на услуги от разстояние. „Финансова услуга“ по смисъла на първото изречение означава банкова услуга, както и услуги от кредитно, застрахователно, лично-пенсионно, инвестиционно или платежно естество“.

10.

Член 312d от BGB, озаглавен „Право на оттегляне от договора и право на връщане на престацията при дистанционни договори“, в редакцията си, приложима към настоящия случай, гласи:

„(1)   Потребителят, сключил дистанционен договор, има право на оттегляне от договора съгласно член 355. […].

(2)   В отклонение от член 355, параграф 2, първо изречение срокът за оттегляне от договора не започва да тече, преди да е изпълнено задължението за предоставяне на информация в съответствие с член 312c, параграф 2, а при договори за предоставяне на услуга, не преди деня на сключване на договора.

(3)   При предоставяне на услуги правото на оттегляне от договора не се прилага и в следните случаи:

1.   при финансова услуга, когато изпълнението на договора е напълно приключено от двете страни по изричното искане на потребителя, преди потребителят да е упражнил правото си на оттегляне от договора,

[…]

(5)   Правото на оттегляне не се прилага и в случаите на дистанционни договори, при които потребителят на основание на членове 495 и 499—507 има право на оттегляне от договора или на връщане на престацията по член 355 или член 356. При такива договори параграф 2 се прилага съответно.

(6)   В отклонение от член 357, параграф 1 в случаите на дистанционни договори за финансови услуги потребителят дължи обезщетение за предоставената услуга в съответствие с разпоредбите, предвиждащи оттегляне от договор по силата на закона, само когато е бил информиран относно тази правна последица, преди да даде съгласието си за сключване на договора, и ако изрично е дал одобрението си доставчикът да започне предоставянето на услугата преди изтичането на срока за оттегляне от договора“.

11.

Съгласно член 495 от BGB, озаглавен „Право на оттегляне от договора“:

„(1)   Кредитополучателят, сключил договор за потребителски кредит, има право на оттегляне от договора съгласно член 355“.

12.

Член 355 от BGB, озаглавен „Право на оттегляне от договора при потребителски договори“, в редакцията си, приложима към настоящия случай, гласи:

„(1)   Когато законът предоставя на потребителя право на оттегляне от договора съгласно настоящата разпоредба, той престава да бъде обвързан от изявлението си за съгласие със сключването на договора, ако се оттегли от него в предвидения срок.

[…]

(3)   Правото на оттегляне от договора се погасява не по-късно от шест месеца след сключване на договора. При доставка на стоки този срок не започва да тече преди деня на получаването на стоката от получателя. В отклонение от първото изречение, правото на оттегляне от договора не се погасява, когато потребителят не е бил надлежно информиран относно правото му на оттегляне от договора, а при дистанционни договори за финансови услуги правото на оттегляне от договора не се погасява и когато доставчикът не е изпълнил надлежно задължението си за предоставяне на информация съгласно член 312с, параграф 2, точка 1“.

13.

През октомври 2007 г. двама потребители сключват с кредитната институция DSL Bank — търговско подразделение на Deutsche Postbank AG — договор за кредит за недвижими имоти, предназначен за финансиране на покупката на недвижимия имот, в който живеят.

14.

Договорът, оформен като договор с анюитетни вноски, предвижда фиксирана до 31 декември 2017 г. лихва. Договорът предвижда също така кредитополучателят да направи първоначална погасителна вноска в размер на 2,00 % и след това да прави месечни вноски за погасяване на лихви и главница в размер на 548,53 EUR. Договорът предвижда изплащането на кредита да започне с първата вноска на 30 ноември 2007 г. Освен това условие за отпускането на кредита е учредяването на ипотека върху посочения недвижим имот.

15.

Процедурата за сключване на договора е, както следва. DSL Bank изпраща на потребителите в писмена форма предварително изготвено от нея „Искане за предоставяне на кредит“ заедно с информация относно правото на оттегляне от договора, условията за отпускане на кредита, условията на финансирането, както и документ, наречен „Информация и указания за кредита за финансиране на строителство за потребителя“ (наричан по-нататък „информационен лист“).

16.

Този документ информира потребителите, наред с друго, че „[п]равото на оттегляне от договора се погасява предсрочно, ако изпълнението на договора е напълно приключено и кредитополучателят изрично се е съгласил с това“.

17.

Потребителите подписват предложението за кредит, информацията относно правото на оттегляне от договора, както и потвърждение за получения информационен лист, и предават на DSL Bank подписани екземпляри от тези документи. След това DSL Bank приема предложението за кредит.

18.

Така потребителите учредяват договорената ипотека. По искане на последните DSL Bank превежда сумата на кредита, а потребителите правят договорените плащания.

19.

С писмо от 8 юни 2016 г. потребителите заявяват, че се оттеглят от договора за кредит, тъй като информацията във връзка с правото на оттегляне от договора не отговаря на изискванията на германското право.

20.

Тъй като DSL Bank не признава валидността на оттеглянето от договора, потребителите сезират Landgericht Bonn (Областен съд Бон, Германия), като искат да установи, че в резултат на направеното оттегляне от договора DSL Bank повече не може да претендира никакви права въз основа на договора за кредит. Освен това те искат DSL Bank да им възстанови всички суми, платени до момента на оттеглянето им от договора, както и да им заплати обезщетение за ползването на тези суми.

21.

Запитващата юрисдикция счита, че информацията относно правото на оттегляне от договора, предоставена на кредитополучателите, се основава на член 312d, параграф 3, точка 1 от BGB, който транспонира член 6, параграф 2, буква в) от Директива 2002/65. Съгласно практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) обаче последната разпоредба не се прилага за потребителски кредити, включително когато договорите за тях са сключени дистанционно. По отношение на тези договори потребителят разполага с право на оттегляне от договора, уредено не в член 312d, параграф 2, точка 1 от BGB, а в член 355, параграф 3 от BGB във връзка с член 495, параграф 1 от BGB, който предвижда, че правото на оттегляне от договора не се погасява само поради факта, че изпълнението на договора е напълно приключено от двете страни по изричното искане на потребителя, преди той да е упражнил правото си на оттегляне от договора.

22.

При тези обстоятелства, тъй като решаването на спора в главното производство зависи от тълкуването на разпоредбите на Директива 2002/65, Landgericht Bonn (Областен съд Бон) спира производството и отправя до Съда следните преюдициални въпроси:

23.

Директива 2002/65 се вписва в цялостната програма на законодателя на Съюза, целяща изграждането на интегриран пазар на финансовите инструменти и дистанционната търговия с тях. Тя допълва по-специално Директива 97/7/EО относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние ( 3 ) — понастоящем отменена и заменена с Директива 2011/83/EС ( 4 ) — която изключва финансовите инструменти от приложното поле.

24.

В този контекст техниката на хармонизация на националните правни уредби трябва да допринесе за премахване на пречките пред свободното движение на финансови услуги и да гарантира високо равнище на защита на потребителя при сключването от разстояние на договор за финансови услуги.

25.

Следователно целта на разглежданата директива е да гарантира високо равнище на защита на потребителя за постигането на интегриран европейски пазар на финансови услуги ( 5 ).

26.

Тя се нарежда сред директивите, които от началото на века осъществяват волята на законодателя на Съюза да се премине от минимална степен на хармонизация към пълна хармонизация на правната уредба за защита на потребителя.

27.

Необходимостта да се премине към пълна хармонизация, намира основание във факта, че клаузата за минимална хармонизация — която позволява на държавите членки да предвидят в правния си ред по-високо равнище на защита на потребителя от предвиденото в законодателството на Съюза — е довела до разпокъсаност на приложимата нормативна уредба в различните национални правни системи.

28.

От една страна, тази разпокъсаност намалявала стимулите за трансграничната дейност на предприятията, които често е трябвало да правят допълнителни разходи, за да придобият необходимия юридически експертен опит за спазването на правните разпоредби на различните правни системи, а от друга страна, водела до липса на доверие сред потребителите, които не знаели каква защита ще получат по-конкретно в различните държави членки.

29.

Самият Съд е имал възможност да обясни — макар и по отношение на Директива 2005/29 ( 6 ) и Директива 2008/48 ( 7 ), които се вписват в същата програма за правната политика — че пълната хармонизация в редица ключови области е „необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити“ ( 8 ).

30.

Поради този избор при наличието на директива за пълна хармонизация никоя държава членка не може да въведе дерогации от законодателството на Съюза, дори по-благоприятни за потребителя, освен ако това изрично се допуска в самата директива ( 9 ).

31.

Що се отнася до Директива 2002/65, многобройни са съображенията от систематично, телеологично и буквално естество, които позволяват тя да бъде квалифицирана като директива за пълна хармонизация, както бе посочено по-горе.

32.

Съображение 12 ( 10 ) всъщност подчертава отрицателното влияние върху функционирането на вътрешния пазар и конкуренцията между фирмите на противоречащи си или различни правила за защита на потребителите. Целта на Директивата следователно е да въведе общи правила в областта на дистанционната търговия.

33.

Както е уточнено в съображение 13 ( 11 ), в областите, които Директивата хармонизира, държавите членки не могат да въведат различни разпоредби. Само доколкото е конкретно предвидено, държавите членки имат възможност за дерогация от правната уредба, установена от Директивата.

34.

Пример за посоченото в съображение 13 е разпоредбата на член 4, параграф 2, който позволява на държавите членки да въвеждат или поддържат, за изискваната предварителна информация, по-строги разпоредби от тези на Директивата, стига те да са в съответствие с правото на Съюза.

35.

Освен това член 1 ( 12 ) уточнява, че предмет на Директивата е „сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки“.

36.

На последно място, целта да се осъществи пълна хармонизация в областта на дистанционната търговия на финансови услуги, се установява също от подготвителната работа. Както е видно от преписката, всъщност обхватът на хармонизацията е предмет на обсъждане в различните етапи от законодателната процедура.

37.

Всъщност още от първоначалното предложение на Комисията проличава необходимостта държавите членки да не предвиждат разпоредби, различни от предвидените в Директивата и в хармонизираните от нея области, за да се гарантира полезното действие на нормативния акт, а именно запазването на висока степен на защита на потребителя и в същото време постигането на свободно движение на финансови услуги ( 13 ).

38.

При тези обстоятелства не само от буквалното, но преди всичко от телеологичното тълкуване следва, че целта на Директивата налага евентуални дерогации от предвидените в нея разпоредби да бъдат позволени единствено ако тази възможност е изрично предоставена на държавите членки.

39.

Освен това при въвеждане или поддържане на дерогираща правна уредба последните ще трябва да се придържат към процедура, определена в самата директива ( 14 ), която да позволи на Комисията да съобщава на потребители и предприятия информацията относно националните разпоредби, за да не бъде застрашено постигането на целите за хармонизиране на Директивата.

40.

От посоченото дотук следва, че свободното движение на финансовите услуги предполага пълна хармонизация, за да се предотвратят неравновесията между държави, специално за сектори като дистанционната търговия, на която е присъщ транснационален характер.

41.

Мерките, приети за консолидирането на вътрешния пазар, не могат обаче да вредят на защитата на потребителя, а дори трябва да допринасят за постигането на високо равнище на защита на потребителя, който действа на пазара, както е посочено и в съображение 1 ( 15 ).

42.

Всъщност тези общи правила, постигайки баланс между изискването да се укрепи вътрешният пазар и това да се осигури висока степен на защита на потребителите, имат за цел да се повиши доверието на същите, които ще имат по-добро отношение към дистанционните продажби ( 16 ).

43.

С първия преюдициален въпрос по същество от Съда се иска тълкуване по въпроса дали правната уредба във връзка със задълженията за преддоговорно информиране и тази относно правото на оттегляне от договора, съдържащи се в Директива 2002/65, допускат национална правна уредба, която предвижда, в случай че потребителят не е надлежно информиран относно националната правна уредба на правото на оттегляне от договора, възможност за оттегляне от договора във всеки един момент, включително когато изпълнението на договора е напълно приключено от двете страни по изричното искане на потребителя.

44.

От изложеното по-горе относно естеството на пълна хармонизация на Директива 2002/65 логично следва утвърдителен отговор на въпроса.

45.

Въпреки всичко за изчерпателност ще разгледам, макар и накратко, различните свързани с това правни въпроси.

46.

Може да се отбележи по-специално, че защитата на потребителя е осигурена в Директивата, от една страна, чрез налагане на доставчика на определени задължения за информиране, включително на преддоговорния етап, а от друга страна, чрез предоставянето на потребителя на възможността да упражни правото си на оттегляне от договора.

47.

Правото на надлежно информиране и правото на оттегляне от договора, макар и тясно свързани, обаче са структурно различни и намират в Директива 2002/65 диференцирана уредба.

48.

Задължението за предварително информиране заема централно място в общата структура на Директивата, тъй като, както Съдът е постановил във връзка със защитата на потребителите в рамките на договори, сключени извън търговския обект, то е предпоставка за това потребителят, като по-слаба страна, да бъде напълно запознат с правата си. Следователно задължението за информиране се явява основна гаранция за ефективното упражняване на правата на потребителя, а също и на правото на оттегляне от договора, и поради това е необходимо за постигане на полезното действие на законодателството на Съюза за защита на потребителите ( 17 ).

49.

Всъщност съображение 23 ( 18 ) предвижда, че оптималната защита на потребителя изисква той да бъде надлежно информиран за разпоредбите на Директивата и да има правото да се оттегли от договора.

50.

Освен това, когато се намира в положение като разглежданото в главното производство, потребителят трябва да бъде информиран, че правото на оттегляне от договора не се прилага, когато той поиска изрично изпълнението на договора ( 19 ).

51.

По същия начин предварителната информация, която трябва да бъде предоставена на потребителя преди сключването на дистанционния договор, трябва да включва информация за наличието или отсъствието на право на оттегляне от договора в съответствие с член 3 от Директивата.

52.

На последно място, член 4 от Директивата допуска държавите да поддържат или въвеждат по-строги правила за изискваната предварителна информация, стига те да са в съответствие с правото на Съюза и след предварително уведомяване на Комисията.

53.

Става ясно, че по-строга правна уредба може да бъде въведена от държавите членки в границите на допълнителните изисквания за предварителна информация.

54.

Няма данни в преписката, които да сочат, че Федерална република Германия е уведомила Комисията за желанието си да използва горепосочената възможност за дерогация, а от законодателството, което е в сила към момента на настъпване на фактите, във всеки случай не е видно да са въведени допълнителни изисквания във връзка с предварителната информация в сравнение с Директивата.

55.

Правото на оттегляне от договора, подобно на задължението за предварително информиране, е основно в рамките на защитата на потребителя в правото на Европейския съюз и се квалифицира като право на потребителя да премисли.

56.

Смисълът на всеобщото въвеждане на този институт в договорите, сключени с потребителите, е израз на волята на законодателя на Съюза да прекрати неравнопоставеността между страните по договора, която характеризира правоотношението с доставчика, предоставяйки на самия потребител възможността да прекрати договорното отношение въз основа на субективно премисляне, което може да стане в рамките на определен срок.

57.

Правото на оттегляне от договора, уредено в Директива 2002/65, е едностранно право на защита на потребителя, който може да се оттегли от договора в рамките на период от четиринадесет дни, без неустойка и без да посочва основанията за този избор.

58.

Единствената хипотеза, в която правото на оттегляне от договора се погасява преди изтичане на срока, както се посочва в член 6, параграф 2, буква в) от Директива 2002/65, е тази на договори, чието изпълнение е напълно приключено от двете страни по изричното искане на потребителя, преди той да е упражнил правото си на оттегляне от договора.

59.

Смисълът на такава правна уредба е във факта, че за оттеглянето от договора няма никакво основание, когато двете страни са изпълнили своите задължения, давайки по този начин пълен израз на волята си за сключване на договора. При това целта в този случай е да не се допусне потребителят, който вече е изразил и потвърдил волята си за сключване на договора, да се облагодетелства неоснователно от закъсняло премисляне, целящо анулирането на услуга, от която вече се е ползвал.

60.

Като превенция обаче на евентуални злоупотреби от страна на доставчика с такава правна уредба се предвижда да му бъде вменено задължение за информиране на потребителя относно отпадането на правото на оттегляне от договора, в случай че той изрично е поискал цялостното изпълнение на договора, дори периодът за упражняване на правото на оттегляне от договора още да не е изтекъл.

61.

Освен това, обновявайки предишната уредба в областта на дистанционните договори ( 20 ), Директива 2002/65 предвижда задължението да се предостави на потребителя предварителна информация относно наличието или отсъствието на право на оттегляне от договора ( 21 ), както и практически инструкции за упражняването на това право на оттегляне от договора, ако такова съществува ( 22 ).

62.

Член 6, параграф 3 предвижда някои хипотези, при които държавите членки, все така информирайки Комисията за това, могат да се възползват от възможността да „предвидят, че правото на оттегляне от договора няма да се прилага“ в някои конкретни и изчерпателно изброени хипотези. Тази възможност за дерогация, отнасяща се до хипотези на изключване на правото на оттегляне от договора, а вече не на разширяване на възможностите за упражняване на същото, не е относима към случая, разглеждан в настоящото производство, а и при всички случаи, видно от преписката, няма никакво уведомяване на Комисията от Федерална република Германия, включително в това отношение.

63.

Следователно в Директива 2002/65 не е предвидена възможност държавите членки да въведат уредба на правото на оттегляне от договора, различна от тази, която е въведена в самата директива, именно поради изложените по-горе причини във връзка с избора на правна политика на законодателя на Съюза за пълна хармонизация в тази материя.

64.

Изложеното дотук позволява да се отговори утвърдително на първия преюдициален въпрос.

65.

Намирам обаче за целесъобразно да посветя няколко кратки бележки на обстоятелството, че в случая, разглеждан в главното производство, се наблюдава припокриване на материалните условия на правото на потребителя да се оттегли от договор за потребителски кредит, сключен дистанционно, и съдържанието на задълженията на доставчика за предоставяне на предварителна информация.

66.

От горепосоченото е видно, че поради естеството на пълна хармонизация на Директива 2002/65 правилната информация съгласно правото на Съюза относно правото на оттегляне от договора следва да е тази, която — видно от преписката — е била предоставена на потребителя и която също така се съдържа в германското вътрешно право за транспониране на самата директива по отношение, най-общо, на финансовите услуги.

67.

Запитващата юрисдикция посочва обаче, че в германското вътрешно право съществува разпоредба, която вече е била в сила преди транспонирането на Директива 2002/65 ( 23 ) и все още е в сила към момента на подписване на договора между страните в главното производство, по силата на която, съгласно утвърдено тълкуване на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), правото на оттегляне при договори за потребителски кредит, включително сключени дистанционно, се урежда диференцирано, като на потребителя фактически се предоставя „вечно“ право на оттегляне, когато информацията относно правото на оттегляне от договора не отговаря на изискванията.

68.

Директива 2002/65 не предвижда конкретни последици при непълно изпълнение на задължението за информиране, като в член 6, параграф 1 се ограничава до това да предвиди, че срокът за упражняване на правото на оттегляне от договора от страна на потребителя тече от датата, на която потребителят получава условията на договора и предварителната информация, ако тази дата е след датата на сключване на договора.

69.

По-нататък член 11 ( 24 ) гласи, че държавите членки могат да предвиждат подходящи санкции в случай на неспазване от страна на доставчика „на националните разпоредби, приети в съответствие с настоящата директива“, и че тези санкции, които трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи, могат да се изразяват в правото на потребителя да „анулира договора по всяко време, безплатно и без неустойка“.

70.

В настоящия случай, както е видно от преписката, информацията относно правото на оттегляне от договора е била съобщена от доставчика на потребителя в срок и по правилния начин съгласно Директива 2002/65 и с оглед на разпоредбите на националното право, „приети в съответствие“ с Директивата.

71.

Поради това изглежда няма основание разпоредбата от германското вътрешно право да се счита за „санкция“ по смисъла на посочения член 11 от Директива 2002/65.

72.

Фактът, че националният законодател е предвидил в правния си ред уредба на правото на оттегляне от договора, ограничена само до договорите за потребителски кредит, като обаче по отношение на другите договори за финансови услуги прилага разпоредбите за правото на оттегляне от договора в Директива 2002/65, представлява липса на съгласуване с правото на Съюза на националната правна уредба ( 25 ), която, макар да предвижда по-благоприятна разпоредба за потребителя, не отговаря на целите за пълна хармонизация на Директивата.

73.

Всъщност, като предвижда, че по отношение на договорите за потребителски кредит не се прилага разпоредбата за транспониране на Директивата, и в частност на член 6, параграф 2, буква в), националният закон, така както го тълкува Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), оставя в сила разпоредба, която противоречи на правото на Съюза в два аспекта: правото на оттегляне от договора е уредено по различен начин в сравнение с предвиденото в член 6 от Директива 2002/65; въведено е понятие „финансова услуга“, което се различава и противоречи на понятието в член 2, буква б) от Директивата, както и различна правна уредба на правото на оттегляне от договора в зависимост от вида на финансовата услуга и вида на договора, в който то се съдържа.

74.

По смисъла на Директива 2002/65 „финансова услуга“ означава всъщност „всяка услуга от банково, кредитно, застрахователно, лично-пенсионно, инвестиционно или платежно естество“; а в съображение 14 се уточнява, че финансовите услуги, които се уреждат в Директивата, са всички онези, които подлежат на предоставяне от разстояние ( 26 ).

75.

Запазва се обаче възможността националният съд да прецени дали в конкретния случай потребителят е бил информиран от доставчика по начин, който да му позволи да вземе предпазливо и разумно решение, и дали следователно той е взел съзнателно своето решение да изпълни договора.

76.

С втория преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали способността за разбиране на относително осведомения, в разумни граници наблюдателен и съобразителен среден потребител е единственият критерий, който трябва да се вземе предвид, за да се прецени разбираемостта на предварителната информация и на начина на упражняване на правото на потребителя да се оттегли от договора, предвиден в националната правна уредба за транспониране на Директива 2002/65.

77.

Всъщност от преписката е видно, че през релевантния в настоящия случай период има разлика между понятието „среден потребител“, възприето от Съда, и понятието, дефинирано в националното законодателство.

78.

Както е изяснено по-горе, целта на Директивата е да гарантира високо равнище на защита на потребителя, който трябва да бъде достатъчно информиран за разпоредбите на Директивата ( 27 ), като тук се включва и информацията във връзка с наличието или отсъствието на право на оттегляне от договора ( 28 ).

79.

Дефиницията за потребител, съдържаща се в член 2, буква г) от Директива 2002/65 ( 29 ), е идентична с тази в директиви 2005/29 ( 30 ) и 93/13 ( 31 ), по отношение на които Съдът вече е имал възможност да се произнесе, посочвайки, че „средностатистически потребител“ означава нормално осведомения и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител ( 32 ).

80.

Въпреки че Съдът за първи път трябва да тълкува понятието „потребител“ във връзка с Директива 2002/65, в нея няма нищо, което да ни накара да мислим, че е необходимо да се приема понятие, различно от това, което е развито от Съда във връзка с горепосочените директиви в областта на защитата на потребителите.

81.

Именно на това понятие за потребител, при липсата на данни за противното, както и на разпоредби, разрешаващи дерогации, трябва да се прави позоваване и във връзка с Директива 2002/65 и националните закони, с които тя се транспонира.

82.

Целта за пълна хармонизация на националните разпоредби, която разглежданата директива си поставя, всъщност наклонява везните в полза на необходимостта от приемане на общ за всички държави членки модел на потребител ( 33 ).

83.

При отчитане на обстоятелствата по делото националният съд следва да провери дали преди сключването на дистанционния договор на потребителя е била предоставена цялата предварителна информация, предвидена в Директивата. При тази преценка той трябва да се увери също в яснотата и разбираемостта на тази информация ( 34 ), които да позволяват на средния потребител, в посочения по-горе смисъл, да прецени всички основни положения на договора и както отбелязахме, да вземе предпазливо и разумно решение.

84.

С оглед на изложените съображения във връзка с първия и втория преюдициален въпрос и предложението за утвърдителен отговор на същите считам, че не е необходимо да се отговаря на третия преюдициален въпрос.

85.

Ето защо ще се огранича само до някои кратки бележки, в случай че Съдът не приеме предложението ми.

86.

С третия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 7, параграф 4 от Директива 2002/65 допуска национална правна уредба, която след уведомление за оттегляне от дистанционен договор за потребителски кредит предвижда, освен възстановяване на внесената главница, доставчикът да заплати на потребителя обезщетение за ползването на тази сума.

87.

Член 7, параграф 4 от Директивата изисква доставчикът, в резултат на законосъобразното упражняване на правото на оттегляне от договора, да върне на потребителя „сумите, които е получил от него в съответствие с дистанционния договор“. Тази разпоредба изчерпателно урежда последиците от упражняването на правото на оттегляне от договора, без каквато и да е възможност за държавите членки за въвеждане на различна правна уредба.

88.

Ето защо, имайки предвид изложеното по-горе относно програмата за хармонизация, въведена с Директивата, и при липсата на данни за противното, следва да се изключи възможността държава членка да урежда по-благоприятно за потребителя това, което му се дължи при упражняване на правото на оттегляне от договора, като стигне дотам да предвиди плащането на обезщетение за твърдените ползи, получени от кредитополучателя.

89.

От друга страна, както подчертава също и Комисията, ограничаването на възстановяването от доставчика до сумите, които е получил в съответствие с дистанционния договор, изглежда разумно, включително в светлината на краткия времеви интервал, предвиден за упражняването на правото на оттегляне от договора (четиринадесет дни — период, удължен на тридесет дни при дистанционни договори, отнасящи се до застраховка „Живот“ съгласно Директива 90/619/ЕО и до лични пенсионни операции). В този контекст всъщност изглежда неразумно да се определя конкретната полза, получена от кредитополучателя в толкова кратък срок.

90.

В светлината на изложеното дотук предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване, отправено от Landgericht Bonn (Областен съд Бон, Германия), по следния начин: