1.

На 24 юни 2004 г. г‑н Volkmar Klohn подава молба да бъде допусната до разглеждане от ирландските съдилища жалбата му срещу решение на An Bord Pleanála (Комисия за жалби във връзка с териториалното планиране, наричана по-нататък „комисията“), с което е предоставено разрешение за строеж на екарисаж за обезвреждане на трупове на животни в близост до неговата ферма. На 31 юли 2007 г. му е дадено разрешение за започване на съдебно производство за обжалване. Впоследствие обаче жалбата му е отхвърлена по същество през април 2008 г., а през май 2008 г. е постановено определение, с което е осъден да заплати разноски. С решение от юни 2010 г. Taxing Master (съдията по разноските) определя тези разноските на около 86000 EUR.

2.

Г‑н Klohn обжалва решението на съдията по разноските поради неспазване на изискването по Директива 2003/35/ЕО ( 2 ) процедурата по преразглеждане „да не бъде възпрепятстващо скъпа“ (наричано по-нататък „правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа“). Решението на съдията по разноските е потвърдено от High Court (Висш съд, Ирландия). Г‑н Klohn обжалва пред Supreme Court (Върховен съд, Ирландия), който е запитващата юрисдикция по настоящото дело.

3.

В този контекст запитващата юрисдикция пита дали: a) правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, е приложимо ratione temporis; б) правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, има директен ефект или е налице задължение за съответстващо тълкуване във връзка с него, и в) съдията по разноските и/или националният съд, пред който е обжалвано неговото решение, са длъжни да приложат правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, въпреки че определението по присъждане на разноските е станало окончателно.

4.

Член 9 от Конвенцията за достъп до информация, публично участие в процеса на вземане на решения и достъп до правосъдие по въпроси на околната среда (наричана по-нататък „Орхуската конвенция“), озаглавен „Достъп до правосъдие“, гласи:

„1.   Всяка страна в рамките на своето национално законодателство гарантира, че всяко лице, което счита, че неговото искане за информация по член 4 не е разгледано, че е отклонено неправомерно, частично или изцяло, че е удовлетворена неадекватно или че разпоредбите на този член са нарушени спрямо нея по друг начин, има право да обжалва пред съда или пред друг независим и безпристрастен орган, установен със закон.

[…]

4.   В допълнение и без ущърб на предвиденото в параграф 1 по-горе, процедурите, споменати в параграфи 1, 2 и 3, предоставят адекватни и ефективни средства за правна защита, включително при необходимост правна защита под формата на съдебно запрещение, и са справедливи, безпристрастни и своевременни, без да бъдат недостъпно скъпи. Решенията по този член се дават или протоколират в писмена форма. Решенията на съда, а когато е възможно и на другите органи, са обществено достъпни.

[…]“.

5.

Съгласно Директива 85/337/ЕИО ( 3 ) за оценката на въздействието върху околната среда (наричана по-нататък „Директивата ОВОС“) обществени и частни проекти, за които се предполага, че биха оказали значително въздействие върху околната среда, се подлагат на оценка на въздействието върху околната среда. С Директивата ОВОС се въвеждат и изисквания за обществено участие и консултации в процеса по вземане на решения за издаване на разрешение за осъществяване на такива проекти.

6.

След подписването на Орхуската конвенция от Европейския съюз (тогава Европейската общност) Директивата ОВОС е изменена с Директива 2003/35, която добавя член 10а към Директивата ОВОС. Съгласно тази разпоредба:

„Държавите членки гарантират, че в съответствие със съответната национална правна система членовете на заинтересованата общественост: […] имат достъп до процедура за преразглеждане […] да оспорва[т] материалната или процесуалната законосъобразност на решения, действия или бездействия, които са предмет на разпоредбите на настоящата директива за участие на обществеността […]

Всяка подобна процедура следва да бъде честна, справедлива, своевременна и да не бъде възпрепятстващо скъпа.

За да се увеличи ефект[ът] от разпоредбите на настоящия член, държавите членки гарантират, че на обществеността е предоставена практическата информация относно достъпа до административни и съдебни процедури за преразглеждане“.

7.

Член 6 от Директива 2003/35, озаглавен „Прилагане“, въвежда в параграф 1 срок за транспониране на тази директива до 25 юни 2005 г.

8.

Съгласно член 99, правило 1 от Процедурния правилник на висшите съдилища разноските се поемат съобразно изхода на делото. Жалбоподателят, който загуби, трябва да плати разноските на другата страна в допълнение към собствените си разноски. Това е общото правило, но съдът има правомощието да се отклони от него, ако конкретните обстоятелства по делото обосновават това.

9.

С решение от 16 юли 2009 г., Комисия/Ирландия ( 4 ), Съдът е постановил, че Ирландия не е транспонирала в националното си право правилото производствата да не бъдат възпрепятстващо скъпи, както е установено в член 10а от Директивата ОВОС. След това решение Ирландия въвежда раздел 50В в Planning and Development Act 2000 (Закон за териториално планиране и развитие от 2000 г.), изменен, така че в обхвата на приложение на този закон всяка страна е длъжна да поеме собствените си разноски, но съдиите могат да се отклоняват от правилата по особено важни въпроси.

10.

Фактите по настоящото производство датират от 2004 г., когато е издадено разрешение за строеж на екарисаж за обезвреждане на трупове на говеда от цяла Ирландия в Акънри, Каунти Слайгоу, Ирландия, като част от действията срещу епизоотична енцефалопатия по говедата. Г‑н Klohn, жалбоподателят в главното производство, притежава ферма, находяща се в близост до предложеното място за изграждане на съоръжението.

11.

На 24 юни 2004 г. г‑н Klohn подава молба да му бъде разрешено да обжалва издаденото от комисията разрешение за строеж. От становището на жалбоподателя е видно, че жалбата му се е основавала на липсата на възможност за участие на обществеността в процеса по вземане на решение и че оценката на въздействието върху околната среда е щяла да бъде приключена едва след фактическото изграждане на съоръжението.

12.

На 31 юли 2007 г. на г‑н Klohn е дадено разрешение да подаде жалба. В хода на съдебното заседание пред настоящия съд е потвърдено, че тригодишното забавяне в разглеждането на молбата за допускане на жалбата не се дължи на действие или бездействие на някоя от страните, а причината явно е в натовареността на националния съд, разглеждащ молбата.

13.

С решение от 23 април 2008 г. High Court (Висш съд) отхвърля жалбата на г‑н Klohn по съществото на делото.

14.

На 6 май 2008 г. High Court (Висш съд) постановява определение по разноските, като прилага общото правило, според което „разноските се поемат съобразно изхода на делото“. В съответствие с това правило г‑н Klohn като загубила делото страна в съдебното производство е осъден да възстанови разходите на ответника и на заинтересованата страна в главното производство (дружеството, което изгражда съоръжението).

15.

Разноски са присъдени единствено във връзка с жалбата за съдебно преразглеждане по същество, но не и във връзка с молбата за разрешаване на обжалването. Запитващата юрисдикция подчертава, че тъй като на г‑н Klohn е издадено разрешение за подаване на жалба на 31 юли 2007 г., разноските са били направени след изтичането на срока за транспониране на Директива 2003/35, с която е добавен член 10а (правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа) в Директивата ОВОС.

16.

В самото определение за разноските не се посочва размерът на разноските, които г‑н Klohn трябва да заплати. От своя страна г‑н Klohn твърди, че неговите разноски по предявяването на молбата за разрешаване на обжалването и по жалбата му по същество са около 32000 EUR.

17.

След постановяването на определението за съдебните разноски въпросът за изчисляването на сумата на разумно направените разноски е отнесен до съдията по разноските към High Court (Висш съд). Пред него г‑н Klohn поддържа, че съгласно разпоредбите на член 3, параграф 8 и член 9, параграф 4 от Орхуската конвенция и член 10a от Директивата ОВОС размерът на определените разноски не трябва да е „възпрепятстващо скъп“.

18.

Решението на съдията по разноските е прието през юни 2010 г. Първоначално комисията претендира около 98000 EUR. Съдията по разноските определя сумата, която следва да се плати на комисията, на около 86000 EUR.

19.

Впоследствие г‑н Klohn обжалва решението на съдията по разноските пред High Court (Висш съд), който го потвърждава. След това г‑н Klohn обжалва решението на High Court (Висш съд) пред Supreme Court (Върховен съд).

20.

За яснота последователността от основните събития по настоящото дело може да бъде резюмирана, както следва:

21.

Тъй като не е сигурен как следва да се тълкува правото на Съюза, Supreme Court (Върховен съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следните три преюдициални въпроса:

22.

По делото са представени писмени становища от г‑н Klohn, от комисията, от Ирландия и от Европейската комисия. Тези заинтересовани страни са изслушани и в съдебното заседание, проведено на 22 февруари 2018 г.

23.

Производството по молбата да бъде разрешено съдебно обжалване на решението на комисията е образувано през юни 2004 г. — една година преди юни 2005 г., когато изтича срокът за транспониране на Директива 2003/35. Разрешението за подаване на жалба обаче е дадено няколко години по-късно, през юли 2007 г. Решението по същество е постановено през април 2008 г. През това време правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, не е било транспонирано в националното законодателство. Значителна част от националното съдебно производство обаче е проведена след срока за транспониране.

24.

Следователно на пръв поглед настоящото дело изглежда като „класически случай в правото на Съюза“ на закъсняло транспониране на директива. Въпреки това точният характер на въпросното правило и хронологията на фактите в главното производство усложняват въпроса до известна степен и те са причината запитващата юрисдикция да попита а) дали правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, трябва да се разбира като разпоредба с директен ефект или като източник за съответстващо тълкуване (въпрос 2), б) какво е неговото приложение във времето (въпрос 1) и в) кой и как трябва да го прилага (въпрос 3)?

25.

По мое мнение правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа или по-точно член 10а, пета алинея от Директивата ОВОС, в който се съдържа правилото, има директен ефект (раздел Б) и на него може да се прави позоваване по отношение на разноските, направени от началото на първия обособен етап на производството, следващ изтичането на срока за транспониране на Директива 2003/35 (раздел В). Точно кой и как ще го прилага в конкретното национално производство, макар и с известни уговорки, е въпрос на националното законодателство (раздел Г).

26.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, има директен ефект, или спрямо него се прилага задължението за „съответстващо тълкуване“.

27.

За изчерпателност трябва да се признае, че според Комисията правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, представлява конкретен израз на общ принцип на правото на ЕС. В заключението си по дело North East Pylon Pressure Campaign and Sheehy (наричано по-нататък „NEPPC“) отбелязах, че наистина правилото съдебното производство да не бъде възпрепятстващо скъпо, е конкретно отражение в директива на по-общ принцип ( 6 ). В неотдавнашното си решение по дело NEPPC Съдът също стига до извода, че принципите на ефективност и ефективна съдебна защита поначало изискват производството да не бъде възпрепятстващо скъпо ( 7 ).

28.

Тези изводи обаче следва да бъдат разбирани правилно, в смисъл, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, трябва да бъде тълкувано в по-широкия си законодателен и конституционен контекст, а не като установяващ общ самостоятелен принцип на правото на ЕС (в областта на околната среда), който се прилага независимо от законодателния си контекст. Доколкото съществува такъв общ принцип, той трябва да бъде изразен на законодателно равнище, за да се прилага към конкретни случаи ( 8 ).

29.

По настоящото дело принципът процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, е изрично формулиран в член 10а, пета алинея от Директивата ОВОС. По-долу ще коментирам именно действието на тази конкретна разпоредба.

30.

Общото задължение за съответстващо тълкуване е изведено ясно в постоянната съдебна практика ( 9 ), съгласно която това задължение „е присъщо за системата на Договора, тъй като дава възможност на националните юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефикасност на общностното право“ ( 10 ).

31.

Това задължение е потвърдено и конкретно по отношение на Орхуската конвенция ( 11 ). Не виждам причина то да не се прилага и към правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. Това всъщност не се оспорва от никоя от страните в настоящото производство ( 12 ). Освен това в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция е заявила, че националното законодателство може да бъде тълкувано в съответствие с правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа.

32.

Какво точно обаче означава на практика в конкретния случай „съответстващо тълкуване“, е отделен въпрос, към който ще се върна по-долу ( 13 ).

33.

Макар всички страни да са съгласни, че съществува задължение за съответстващо тълкуване, само жалбоподателят твърди, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, има директен ефект.

34.

Има ли значение таксономията в този контекст? Както Съдът наскоро мълчаливо прие, прилагането на двете схващания може да доведе при конкретни обстоятелства до сходен резултат ( 14 ). Освен това на практика, макар да са обозначени като две различни категории, всъщност няма ясна граница между съответстващото тълкуване (непряк ефект) и директния ефект. Реалността изглежда по-близка до континуум между двете понятия. По-конкретно, би било въпрос на субективно възприятие (или по-скоро деклариране), за това кога националният съдия все още „тълкува строго“ националното правило, за да гарантира неговото съответствие с разпоредба от правото на ЕС, или пряко прилага разпоредба от правото на ЕС по делото.

35.

Въпреки това Съдът е развил като две отделни категории директния ефект и съответстващото тълкуване: последиците от всяка от тях в спор на национално равнище, и в частност по отношение на правата и задълженията на отделните страни, ще са различни ( 15 ). Това е още една причина да разбирам защо запитващата юрисдикция повдига този проблем, тъй като въпросът дали петата алинея на член 10а от Директивата ОВОС, в която е дефинирано правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, има директен ефект, ще е от значение за решаването на спора на национално равнище.

36.

Дали една разпоредба има директен ефект, трябва да се прецени като се отчитат характерът ѝ, общата ѝ структура и как е формулирана ( 16 ).

37.

Една разпоредба винаги има директен ефект, когато с оглед на съдържанието си тя е достатъчно ясна, точна и безусловна, за да може при противоречие с национална мярка да се прави позоваване на нея, или, в случаите, когато разпоредбата определя права, на които частноправните субекти да могат да се позоват срещу държавата ( 17 ). Такъв би бил случаят например когато е налице забрана, изразена по общ и недвусмислен начин ( 18 ).

38.

Преди да се върнем към правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, трябва да се направят пет общи бележки въз основа на съдебната практика.

39.

Първо, видно от съдебната практика, „ясно и точно“ е доста гъвкав израз. Една разпоредба може да бъде „ясна и точна“, макар да съдържа неопределени — или дори неясни — общи идеи или неопределени правни понятия. Да вземем един класически пример — през 60-те години в решения Van Gend & Loos ( 19 ) и Salgoil ( 20 ) Съдът постановява, че забраната на мита и количествени ограничения и „мерки с равностоен на мита и количествени ограничения ефект“ е достатъчно ясна и точна, за да бъде пряко приложима. Съдът прекара последния половин век в тълкуване на понятието „мерки с равностоен ефект“ ( 21 ).

40.

Второ, Съдът изглежда по-склонен да заключи, че дадена разпоредба има директен ефект, въпреки употребените в нея неясни или неопределени понятия, ако съдържа забрана. Когато разпоредбата се използва като източник на самостоятелно право, чиито очертания следва да бъдат дефинирани, прибягването до неясни понятия като цяло е по-проблематично ( 22 ). Така например в решение Carbonari и др. ( 23 ) студентите по медицина имат право на „подходящо възнаграждение“ съгласно приложимата директива. Макар задължението да се заплати възнаграждение, да е точно, няма определение на понятието „подходящо“, нито метод за определяне на възнаграждението. Следователно разпоредбата не е пряко приложима.

41.

Трето, наличието или липсата на директен ефект се преценява на равнището на отделните законови разпоредби като например член или дори алинея на нормативен акт. При такава оценка естествено има значение системата и вътрешната логика на нормативния акт. Това обаче не пречи конкретна разпоредба да бъде пряко приложима, дори и ако други (или дори повечето) разпоредби от същия нормативен акт не са.

42.

Четвърто, при определяне дали в конкретен случай едно правило е пряко приложимо, Съдът не се стреми да установи, че целите разпоредби имат директен ефект и са дословно приложими. Вместо това той прибягва към извличане, което означава, че се опитва да определи дали от разпоредба на правото на ЕС (може би по-дълга и по-сложна) може да се изведе специфично, приложимо правило за поведение. По този начин например Съдът обяви директния ефект на принципа за равно заплащане за равен труд ( 24 ) (или всъщност забраната за дискриминация при заплащането на мъжете и жените) ( 25 ) от член 119 от Договора за ЕИО (понастоящем член 157 ДФЕС), който сам по себе си налага по-широки задължения на държавите членки ( 26 ).

43.

На пето място, „безусловният“ критерий на директния ефект означава, че разпоредба на правото на Съюза не изисква приемането на какъвто и да е акт от институциите на ЕС или от държавите членки. Освен това според съдебната практика на държавите членки не трябва да се предоставя никакво право на преценка ( 27 ) във връзка с тяхното изпълнение или да се позволява да се позовават на пропуск да използват свободата си на преценка ( 28 ).

44.

Независимо от това че държавата членка притежава свобода на преценка, условията за директния ефект могат все пак да бъдат изпълнени. Такъв би бил случаят, когато въпросът дали националните органи са превишили свободата си на преценка, може да бъде предмет на съдебен контрол ( 29 ).

45.

Такъв би бил по принцип случаят, ако могат да се установят „минимална гаранция“, „минимални права“ или „минимална защита“ ( 30 ) и чрез съдебен контрол може да се провери дали държавата членка е спазила това минимално равнище ( 31 ). Така например в решение Faccini Dori Съдът e постановил, че разпоредбата е безусловна и достатъчно точна, тъй като съответните понятия е можело да бъдат дефинирани и е било ясно какви права произтичат от тях. Държавите членки разполагат с известна свобода на преценка по отношение на срока и условията за правото на отмяна, предоставено с директивата, предмет на посоченото дело. Това обаче не засяга точния и безусловния ѝ характер, тъй като все пак позволява да се определят приложимите минимални права ( 32 ).

46.

Казано по-просто, когато се определя дали забранителна разпоредба има директен ефект, основният въпрос е дали правилото е защитимо по съдебен ред. Предоставя ли минимални гаранции, които на практика могат да се прилагат от въпросния национален орган, потенциално въпреки наличието на известна степен на свобода на преценка от страна на държавата членка? Има ли ясно правило за поведение, което може да бъде извлечено от разпоредбата и приложено в конкретния случай?

47.

В светлината на горепосочените условия, така както те са тълкувани в съдебната практика, считам, че член 10а, пета алинея от Директивата ОВОС, в която се съдържа правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, наистина има директен ефект.

48.

Правилото, че процедурата по преразглеждане, която попада в обхвата на Директивата ОВОС, не трябва да бъде възпрепятстващо скъпа, несъмнено е защитимо по съдебен ред, със сигурност още в момента, когато компетентният национален орган се произнася по разноските в това производство. То наистина предоставя минимални гаранции: на жалбоподателя не може да бъде отказано да заведе дело заради разноски и на още по-силно основание, той не трябва да бъде обявен в несъстоятелност като пряка последица от завеждането на делото.

49.

Правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, съдържа ясна, точна и безусловна забрана. Вярно е, че концепцията за това какво е „възпрепятстващо“, трябва да се тълкува и прилага в специфичния контекст на всеки отделен случай. По мое мнение обаче това не означава, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, не е ясно и точно. Като цяло, независимо колко наръчници или решения би могло да има, в които се тълкува понятието „възпрепятстващо скъпа“, например дори чрез класификации, суми или индикативни цифри, правилото винаги ще изисква определена степен на тълкуване по конкретния случай, включително като се отчита специфичният контекст на случая: кой съди и за какво точно ( 33 )? Казано по друг начин, на индивидуално равнище винаги ще има известна степен на несигурност, но това не означава, че в общ план ще съществува несигурност по отношение на това какво изисква правилото.

50.

Този аспект може да бъде илюстриран например чрез дело Salzburger Flughafen ( 34 ), в което се приема, че изискването за извършване на оценка на въздействие върху околната среда на проекти, които имат „значително въздействие“ върху околната среда, има директен ефект. Това е така въпреки очевидната необходимост да се извършва оценка на „значителното въздействие“ във всеки конкретен случай ( 35 ).

51.

Що се отнася до безусловния характер на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, е ясно, че прилагането на забраната не подлежи на никакви предварителни условия. Правилно е държавите членки да имат определена свобода на преценка по въпроса каква точно да бъде процедурата за преразглеждане, която да се ползва при оспорване на решения, свързани с разпоредбите за обществено участие от Директивата ОВОС. Въпреки това обаче, като оставим настрана въпроса за прилагането във времето, който е разгледан по-долу в рамките на въпрос 1, всъщност никоя от страните не оспорва факта, че съдебното производство в главното производство представлява такава процедура за преразглеждане, към която правилото се прилага ( 36 ).

52.

С други думи, няма условност в ситуация като тази по настоящото дело, която се вписва точно в това, което следва да се обхване при правилното транспониране на Директивата ОВОС, така както е изменена с Директива 2003/35.

53.

Също толкова вярно е, че държавите членки имат широка свобода на преценка относно начина, по който привеждат в действие правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. Съществуват множество форми и методи, които държавите членки биха могли да изберат, като например предоставяне на взаимни гаранции между страните; създаване на механизъм за въвеждане на горна граница на разноските, които могат да бъдат присъдени, или за присъждане на разноски до определен размер; предварително определяне на горната граница на разноските; намаляване на съдебните такси; налагане на ограничения върху размера на адвокатските хонорари или използване на система за правна помощ. Такива мерки биха могли да бъдат подходящи на различни етапи — преди да се започне производството, след като започне, периодично в хода на производството или при приключването му.

54.

Това обаче отново не представлява пречка правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, да има директен ефект. Няма свобода на преценка по отношение на „минималната гаранция“, предвидена с правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. По друг начин казано, всяка свобода на преценка, която би могла да съществува, се отнася до „как“, а не до „какво“ ( 37 ).

55.

Поради това считам, че петата алинея на член 10a от Директивата ОВОС, в която се съдържа правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, има директен ефект, въз основа на определението, дадено от Съда, и прилагането на това понятие в съдебната практика. Същевременно Съдът по-рано е постановил, че разпоредбата на Орхуската конвенция, която съответства на член 10а от тази директива, няма директен ефект, въпрос, който ще бъде разгледан в следващия раздел.

56.

Съдът досега не е обсъждал въпроса дали член 10а, пета алинея от Директивата ОВОС е пряко приложима.

57.

В решение Ordre des barreaux francophones ( 38 ), цитирано наскоро в решение NEPPC ( 39 ), Съдът постановява, че съответната разпоредба в Орхуската конвенция (член 9, параграф 4) не е пряко приложима.

58.

Въпреки това не считам, че мотивите могат автоматично да бъдат пренесени към член 10а от Директивата ОВОС.

59.

Делото Ordre des barreaux francophones се отнася до преустановяване на освобождаването от ДДС на доставките на услуги, извършвани от адвокати в Белгия. Cour constitutionelle (Конституционен съд, Белгия), сезиран с въпроса за валидността на националния закон, с който се преустановява освобождаването от ДДС, отправя редица въпроси до Съда, позовавайки се на различни правни актове и разпоредби. Основният въпрос е дали последвалото ефективно увеличение на адвокатските хонорари в Белгия (с 21 % —законовата ставка на ДДС върху услугите на адвокати в Белгия) би възпрепятствала правото на ефективно средство за защита, и по-специално правото на адвокатска помощ. Един от многото повдигнати от запитващата юрисдикция въпроси е дали Директива 2006/112/ЕО ( 40 ) е съвместима с член 9, параграфи 4 и 5 от Орхуската конвенция.

60.

Именно в този контекст Съдът накратко отбеляза, че член 9, параграф 4 от Орхуската конвенция е приложим само за производствата, посочени в член 9, параграфи 1, 2 и 3 от тази конвенция. Тъй като последните разпоредби сами по себе си не са пряко приложими, и разпоредбата на член 9, параграф 4 също не е такава в резултат на кръстосаното препращане към тях. По този начин Съдът стига до извода, че не може да се прави позоваване на член 9, параграф 4, за да се оспорва валидността на Директива 2006/112 ( 41 ).

61.

Ясно е, че Ordre des barreaux francophones е дело по Орхуската конвенция, а по Директивата ОВОС. Поставеният правен въпрос засяга оспорването на акт от вторичното право на ЕС и е повдигнат в много различен фактически и правен контекст. Следователно има множество причини това дело да се отличава от настоящото.

62.

Първо, жалбоподателят по делото Ordre des barreaux francophones е искал съдебен контрол на Директивата за ДДС в светлината на, наред с други разпоредби, правилото в Орхуската конвенция процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. Така предметът на делото е бил с много по-широк обхват, с изтъкване на редица доводи с цел оспорване на общото облагане с ДДС на адвокатските услуги, без това да се свързва особено със съществуването или вида на производството. Само един от тези доводи засяга Орхуската конвенция. За разлика от това по настоящото дело става въпрос за позоваването на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа срещу конкретно определение за разноските в производство по обжалване на конкретно (твърдяно) нарушение на разпоредбите за обществено участие на Директивата ОВОС. То е също така значително свързано с директния ефект не на международен договор ( 42 ), а на разпоредба от вторичното право на ЕС.

63.

Второ, ясно е, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, по принцип ( 43 ) се прилага към конкретната процедура в настоящото дело. Това е разликата с дело Ordre des barreaux francophones, в което оспорването е общо заради опасения от потенциално увеличаване на разноските за съдебните производства. Следователно е било решаващо, че останалите разпоредби на член 9 (т.е. член 9, параграфи 1—3) от Орхуската конвенция не са достатъчно ясни и точни до степен, че не посочват пълния набор от производства, към които се прилага правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. В контекста на настоящото дело и във връзка с Директивата ОВОС не съществува такава неяснота.

64.

Трето, единственият аргумент в решение Ordre des barreaux francophones за липсата на директен ефект на член 9, параграф 4 е фактът, че той прави кръстосана препратка към член 9, параграфи 1, 2 и 3 от Орхуската конвенция, които от своя страна не са пряко приложими ( 44 ). Останалите алинеи на член 10а от Директивата ОВОС обаче са формулирани много по-просто и ясно. По-важното е, че препратката губи своето значение в случаи като настоящото съдебно производство по обжалване, където отново няма несигурност дали е приложимо правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. С други думи, по отношение на ключовия аспект в мотивите на Съда в решение Ordre des barreaux francophones, структурата и формулировката на член 10а от Директивата ОВОС са различни от тези на член 9 от Орхуската конвенция.

65.

Следователно по мое мнение делото Ordre des barreaux francophones ясно може и трябва да бъде разграничено от настоящото дело.

66.

Както посочих по-горе ( 45 ), всички страни са съгласни, че съществува задължение за съответстващо тълкуване на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. Аз също съм съгласен, че съществува такова задължение. Запитващата юрисдикция е потвърдила, че съответстващото тълкуване е възможно.

67.

Може да се поддържа, че след като се твърди, че чрез съответстващо тълкуване може да се постигне същия резултат както чрез директния ефект, то направеният по-горе преглед на директния ефект на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа всъщност не е необходим.

68.

Не смятам, че това би било приемливо заключение по две причини — една принципна и една практическа.

69.

От гледна точка на принципа, по мое мнение би било до известна степен вътрешно противоречиво да се поддържа, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, не е ясно и точно, в степента, необходима за пряко прилагане в конкретен случай, и едновременно с това да се поддържа, че е достатъчно ясно и точно, за да задължи националните съдии да го прилагат по конкретни дела чрез съответстващо тълкуване.

70.

Директният ефект на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, включва позоваване на разпоредбата за „орязване“ на разноските, като не се допуска националният съд да присъжда разноски над прага за „възпрепятстващо скъпи“, но разбира се, като продължава да правораздава в рамките на останалите общоприложими национални разпоредби относно разноските. Съответстващото тълкуване изисква националният съд да „скърпи“ парчета от националния закон и да намери начин да смести разноските под прага за „възпрепятстващо скъпи“. С други думи, това, което се изисква от гледна точка на яснота и точност, е едно и също и в двата случая — да се определи къде е прагът за „възпрепятстващо скъпи“.

71.

Яснотата и точността или съществуват, или не. Те не изчезват по магически начин при споменаването на „директен ефект“. Мисля, че би било объркващо да се създава впечатлението, че в случаи на директен ефект и съответстващо тълкуване се прилагат различни стандарти на „яснота и точност“.

72.

В контекста на настоящия случай практическото равнище е там, където изборът е най-съществената разлика.

73.

Първо, съответстващото тълкуване има своите предели, тъй като не може да се ползва за постигането на резултат „contra legem“ ( 46 ). Какво означава „intra“, какво е „praеter“ и какво е вече „contra legem“, неизбежно зависи от субективната тълкувателна оценка на съдията за това дали конкретният резултат е постижим въз основа на обща оценка на националния закон. За разлика от това, когато разпоредба на дадена директива е пряко приложима, тя прави по-прецизно „врязване“ в националния правен ред. На базово равнище правилото е самосъдържащо се, разпознаваемо и предвидимо в смисъл, че не зависи от тълкувателното благоволение и въображение и гъвкавостта на всяка отделна национална правна система или на всеки отделен участник в нея.

74.

На второ място, директният ефект на една директива може да бъде противопоставян само на държавата, но не и на частноправни субекти ( 47 ) (каквато е заинтересованата страна в главното производство). За разлика от това при съответстващото тълкуване няма такова ограничение в рамките на самия принцип. Съответстващото тълкуване е приложимо в контекста на съдебен спор между частноправни субекти ( 48 ). Може да се спори дали по конкретното дело общите принципи на правото като оправданите правни очаквания могат да предотвратят налагането на неблагоприятни последици за трети страни — частноправни субекти ( 49 ), макар да изглежда общоприето, че съответстващото тълкуване може да влоши правното положение на конкретно лице ( 50 ).

75.

Трето, ако директният ефект бъде изключен, въпросът за възможната отговорност на държавата също става по-сложен и неясен. Когато транспонирането е непълно и директен ефект е невъзможен, увредените лица са принудени да претендират обезщетение чрез искове за вреди срещу държавата. Това по дефиниция означава мултиплициране на съдебните производства. Освен това установяването на „достатъчно сериозно нарушение“ на правото на ЕС ще бъде по принцип по-трудно, когато вече е постановено, че нарушеното правило не е в необходимата степен ясно и точно, за да бъде пряко приложимо ( 51 ).

76.

Според мен правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, е достатъчно ясно и точно, за да позволи на национален съдия да определи по конкретно дело кой резултат е „възпрепятстващо скъп“. Това правило е и безусловно. Поради това предлагам на Съда да отговори на втория поставен от запитващата юрисдикция въпрос по следния начин:

„Изискването, съдържащо се в член 10a, пета алинея от Директивата ОВОС, процедурите да не бъдат възпрепятстващо скъпи, има директен ефект. При липса на конкретна мярка, приета с цел транспониране на тази разпоредба, национален съд, който разполага със свобода на преценка при възлагането на разноските върху загубилата делото страна, е длъжен, когато мотивира решението си за разноските в производство, към което тази разпоредба се прилага, да гарантира, че всеки постановен съдебен акт не прави производството „възпрепятстващо скъпо“.

77.

Може ли действително г‑н Klohn да се позове на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа ( 52 ) по това дело, при условие че жалбата му е предявена преди крайния срок за транспониране на правилото? Ако да — само във връзка с разноските, натрупани след датата на транспонирането, или и „ретроактивно“ към разноските, направени преди крайния срок? Това са въпросите в сърцевината на първия въпрос на запитващата юрисдикция.

78.

В настоящия случай съдебното производство е започнало преди изтичането на срока за транспониране, но е продължило и е довело до натрупване на разноски за значителен период от време след тази дата.

79.

Считам, че в частта, в която първият въпрос на запитващата юрисдикция се отнася до разноските, направени преди крайния срок за транспониране, въпросът е до известна степен хипотетичен. Наистина, в акта за преюдициално запитване ясно е посочено, че се обсъждат само разноските, направени по време на фазата по същество на производството, която е започнала най-рано на 31 юли 2007 г., след като е издадено разрешението за обжалване и следователно след изтичането на срока за транспониране: 25 юни 2005 г.

80.

По мое мнение може да се прави позоваване на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа по отношение на съответните разноски по това дело, т.е. разноските, направени от комисията по време на фазата по същество на главното производство.

81.

Ще започна от обсъждането на възможното квалифициране на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа като материалноправно или като процесуалноправно (1). Ще продължа с обсъждане на алтернативните подходи към времевия аспект (2), и накрая ще приложа това към настоящия случай (3).

82.

Съгласно постоянната съдебна практика „процесуалните норми се считат по правило за приложими към всички съдебни спорове, висящи към момента на тяхното влизане в сила“, докато материалноправните норми „обикновено се тълкуват в смисъл, че се прилагат към заварени при влизането им в сила положения само доколкото от формулировката, предназначението или структурата им ясно произтича, че трябва да им бъде придадено именно такова действие“ ( 53 ). По принцип материалноправните норми могат да се прилагат само към положения, настъпили след влизането им в сила или към бъдещи последици на вече настъпили събития ( 54 ).

83.

Правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, не се помества точно в „процесуалноправната“ или „материалноправната“ кутийка.

84.

От една страна, е вярно, че разноските често са регламентирани в националните кодекси или правила на (гражданския) процес. Освен това може да се приеме, че част от практиката на Съда тълкува правилата относно разноските като процесуални. В решение Altrip Съдът имплицитно разграничава материалноправните разпоредби, като изискването за провеждане на оценка на въздействието, и процесуалните норми, като правото на съдебен контрол ( 55 ). В решение Edwards се приема, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, се прилага незабавно, като така мълчаливо се признава, но без да се потвърждава изрично, процесуалноправният му характер ( 56 ). По дела Saldanha и Data Delecta Съдът изрично квалифицира разпоредбите за обезпечаване на разноските като процесуални ( 57 ).

85.

От друга страна, считам за невъзможно да се поддържа възгледът, че по своя характер правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, е чисто или несъмнено процесуално. Поначало разноските често са част от диспозитива на решението и обикновено са в зависимост от изхода на делото (т.е. от решението по същество). Наистина в решение Altrip Съдът намеква, че има процесуалноправно/материалноправно разграничение, но по никакъв начин не предопределя в коя от двете категории може да попадне дадена норма относно разноските, като например тази правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. По този въпрос решение Edwards просто не е определящо: Съдът въобще не е обсъждал изрично действието във времето. Въпросът просто не е бил повдигнат. Делата Data Delecta и Saldanha се отнасят само до обезпечаването на разноски, а не до присъждането на такива ( 58 ).

86.

По-важното е, че при по-задълбочен прочит тази съдебна практика по мое мнение разкрива повече нюанси ( 59 ). Вместо две херметически затворени кутийки — „процесуалноправна“ и „материалноправна“ — основополагащият подход е този на стълбицата: всички нови норми от правото на ЕС са незабавно приложими, но след това вниманието се насочва към пределите при прилагането на тези нови норми в конкретните случаи. Такива предели, по-специално под формата на придобити права и/или оправдани правни очаквания, ще бъдат много по-сериозни, когато има ясни материалноправни норми, забраняващи истинското обратно действие под формата на нова преоценка на минали факти и приключени правоотношения. Обратно, те ще бъдат много по-слаби или несъществуващи в случая на чисто процесуални правила. Важното в този контекст е стабилността и предвидимостта на правото и очакванията с оглед на конкретния вид на въпросното правило.

87.

Обсъжданията по този въпрос в писмените становища и на съдебното заседание се съсредоточиха не толкова върху строгото квалифициране на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, колкото върху потенциалното му обратно действие и очакванията на страните в началото и по време на производството.

88.

В това отношение комисията подчертава, че „правилата за участие“, включително възможните разноски за съдебното производство, не трябва да се променят по средата на играта. В началото страните определят стратегиите си въз основа не само на своята правна оценка по същество и шансовете им за успех, но и на рисковете, свързани с разноските, които могат да бъдат осъдени да платят.

89.

Този довод има някакво основание. Но има и очевидни граници. Особено в сложни дела като настоящото страните нямат ясна представа за всички разноски още от първия ден. Колкото по-дълго продължава производството, толкова по-малка е предвидимостта. Първоинстанционните решения могат да доведат до жалби, след това до касационни жалби, до конституционни жалби и дори, в редки случаи, до отнасяне на делото пред Съда. Достатъчно ясно е, че всеки разумно действащ ищец може да (пре)оцени възможните насрещни разноски по делото на всеки от тези етапи и да реши дали да продължи процеса. Освен това при окончателния анализ и присъждането на разноските съдиите обикновено разполагат с определена (понякога дори значителна) свобода на преценка.

90.

В допълнение, не съм съгласен с комисията, че публичноправните и частноправните субекти в съдебното производство са в едно и също положение, що се отнася до очакваните разноски. Макар очевидно държавата членка да обмисля разноските и ползите от защитата и продължаването на защитата по едно дело, няма риск един отделен съдебен спор да я доведе до банкрут. Не е такъв случаят с мнозинството от частноправните субекти, страни в процеса.

91.

В светлината на горното считам, че въпросът за прилагането във времето на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, не може да бъде разрешен просто чрез вземане на решение в коя кутийка, процесуална или материалноправна, то ще приляга най-добре.

92.

Ако бъде приет горепосоченият довод, че очакванията за разноските се фиксират в началото на производството, изводът би бил, че приложимите към този момент правила за разноските, въз основа на които страните са изградили стратегията си за делото, трябва да се прилагат за цялата продължителност на производството. Страните ще влязат в някакъв вид „тунел на разноските“, в който ще останат на различните етапи на производството, например този на допускането до съдебен контрол, съдебен контрол, обжалване на първоинстанционното решение, на въззивното решение, отнасяне до други съдилища, спорове относно разноските и т.н. Доколкото разбирам, това е основно позицията на комисията и на Ирландия.

93.

Според мен този подход е изключително проблематичен. Той може да доведе до положения, при които съдебно производство може да продължава потенциално десетилетия след срока за транспониране на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа.

94.

Алтернативен подход е правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, да бъде незабавно приложимо към всеки съдебен акт за разноски, постановен след срока за транспониране. Този подход може да се защити на основание незабавната приложимост на процесуална норма или приложимостта на материалноправна норма към „бъдещи последици“ на предходна промяна в закона.

95.

Смятам, че такова разрешение също е донякъде проблематично. Както отбелязах по-горе, не съм съгласен с твърдението, че очакванията относно разноските са веднъж завинаги ясни в самото начало на производството. От друга страна, не може да се отрече, че на този етап има някакви очаквания. Да вземем един краен пример: ако на 1 януари 2018 г. с директива се въведе ново правило относно разноските, тогава при липса на особени обстоятелства изглежда трудно да се обоснове приемането на решение за разноски на 2 януари 2018 г., прилагащо това ново правило процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа към производство, продължило няколко години преди тази дата. Макар този въпрос да не се поставя в настоящото дело, напълно възможно е такъв подход да доведе до прилагането на новото правило към разноски, направени изцяло преди срока за транспониране (а дори и преди приемането на Директивата).

96.

Трябва да бъде намерен среден път. Могат да се предвидят два варианта.

97.

На първо място, правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, може да бъде прилагано по отношение на всички разноски, направени след срока за транспониране, дори производството да е започнало преди тази дата. По този начин разноските за всяка процедура ще трябва да бъдат разделени на такива, направени (фактурирани или реално извършени) преди срока за транспониране, и такива, направени след този срок.

98.

На второ място, може да се приеме, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, е приложимо от началото на първия нов „етап“ на производството, следващ срока за транспониране. Тук имам предвид момента, когато разглеждащият случая орган (в този случай съдебен) е постановил решение, с което а) се приключва този етап, например решение по същество на въззивния съд, или б) се разрешава производството да продължи, например решение по допустимостта или, така както аз разбирам процедурата пред ирландските съдилища, решение, с което се дава разрешение за съдебно обжалване.

99.

Вторият вариант се основава на факта, че в определени ключови моменти от производството е вероятно страните да обмислят разходите и плюсовете и минусите от продължаване на спора. Макар да е ясно, че това няма да се случва винаги, все пак изглежда като разумно предположение и на практика като подход е работещо и предвидимо.

100.

По мое мнение Съдът следва да предпочете втория вариант по множество причини. Макар да може да се поддържа, че първият вариант е по-предсказуем в смисъл, че дава по-ясна и единствена дата за прилагане на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, не е задължително всички национални системи да регламентират такова равнище на разбивка на разходите. Други практически затруднения, като ползването на фиксирани разноски (за определяеми услуги или части от процедурата), които не са свързани с дата, също повдигат въпроси за практичността на първия вариант. Освен това вторият вариант отдава по-голямо внимание на очакванията на страните в началото на производството. Това е от особено значение, ако на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, може да има позоваване срещу частноправни субекти (типичен случай би бил например когато частноправен субект, на когото е издадено разрешение за строеж, встъпи като трето лице в производство по обжалване на разрешението).

101.

Други по-фини и нюансирани подходи, основани например на преценка във всеки отделен случай на реалните очаквания на страните в конкретно производство, според мен ще бъдат значително по-сложни и ще осигурят значително по-малка предвидимост от посочените по-горе два варианта.

102.

В зависимост от окончателната преценка на запитващата юрисдикция предвиденият по-горе втори вариант — възможност за позоваване на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа от началото на първия обособен етап на производството, следващ изтичането на срока за транспониране — би означавал, че на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, трябва да може да се прави позоваване от момента, в който на г‑н Klohn е било предоставено разрешение за съдебно обжалване. Той би се приложил към цялото съдебно производство и решението по същество.

103.

Въпреки това може да се добави, че като се има предвид, че не са били присъждани разноски във връзка с предишните етапи на производството, явно в настоящия случай първият вариант би довел до същия практически резултат.

104.

На последно място, разбирам, че единствените разглеждани разноски са тези на комисията, която е публичноправен субект и се третира като част от държавата членка ( 60 ). Следователно не се поставя въпрос дали г‑н Klohn се е позовал на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа срещу частноправни субекти (в този случай заинтересованата страна — търговското дружество, което изгражда съоръжението). Поради това няма да разглеждам тук този въпрос в подробности. Въпреки това е важно да се напомни ( 61 ), че доколкото се приема, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, има директен ефект, същото не може да се противопостави на частноправен субект. От друга страна, задължението за съответстващо тълкуване се прилага в отношенията между частни лица и може потенциално да доведе до това да се наложи друго частно лице да сподели тежестта на разноските ( 62 ). Това представлява още една причина да се избере втория от предложените по-горе варианти, който показва по-голямо зачитане на очакванията на такива страни ( 63 ). Освен това, както бе посочено в точка 74 по-горе в контекста на втория въпрос, това различно въздействие върху частните лица е още една причина да се прави разграничение между директен ефект и съответстващо тълкуване.

105.

Предвид горните съображения предлагам на Съда да отговори на първия въпрос на запитващата юрисдикция по следния начин:

„По дела като това пред запитващата юрисдикция позоваване на изискването по член 10a, пета алинея от Директивата ОВОС разноските по процедурите „да не бъдат възпрепятстващо скъпи“, може да бъде правено във връзка с разноските, направени от началото на първия обособен етап от производството, следващ изтичането на срока за транспониране, т.е. след постановяване на решение от разглеждащия делото орган, с което или а) се приключва този етап, или б) се дава разрешение процедурата да продължи“.

106.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали, въпреки че г‑н Klohn не е обжалвал определението, с което е осъден да заплати разноските и което вследствие на това е станало окончателно, съдията по разноските или съдът, пред който се обжалва решението на съдията по разноските, има задължение да приложи правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа към окончателната сума на разноските, която г‑н Klohn е осъден да плати.

107.

В зависимост от окончателната преценка на запитващата юрисдикция считам, че съдията по разноските или съдът, който преразглежда неговото решение, има задължението да приложи правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа (било като пряко приложимо правило, било чрез съответстващо тълкуване, в съответствие с решението на Съда по втория въпрос).

108.

В това отношение ще започна с няколко съображения във връзка с фактите и с националното право, както са представени от страните (1). След това ще отговоря на третия въпрос на националния съд (2).

109.

Разбирам, че определението, с което г‑н Klohn е бил осъден да заплати разноските, е станало окончателно.

110.

В практиката на Съда е подчертана значимостта на принципа за силата на пресъдено нещо за стабилността на правото и правоотношенията, както и за доброто правораздаване, така че съдебни решения, станали окончателни след изчерпването на наличните права на обжалване или след изтичането на предвидените за това срокове, не могат да бъдат оспорвани ( 64 ). Само при много изключителни обстоятелства правото на Съюза изисква от националния съд да не приложи вътрешните процесуалноправни норми, придаващи окончателен характер на съдебно решение ( 65 ).

111.

В настоящия случай изглежда няма такива изключителни обстоятелства. Следва обаче да бъдат отбелязани няколко различни аспекта.

112.

Първо, макар определението по разноските срещу г‑н Klohn да е окончателно, разбирам, че в него не е посочена конкретна сума на присъдените разноски. Това, което се оказва окончателно, е определението на съда, в което е постановено, че разноските се поемат съобразно изхода на делото. Обратно, конкретната сума на разноските остава открит въпрос, оспорен понастоящем във висящото производство пред националния съд.

113.

Второ, ако г‑н Klohn е искал да обжалва определението по разноските, той е трябвало да получи разрешение да го направи. Освен това такова разрешение може да се даде само ако г‑н Klohn е в състояние да докаже, че жалбата е от „изключителен обществен интерес“. Тези аспекти на националното право са потвърдени от Ирландия в хода на съдебното заседание.

114.

Трето, по време на съдебното заседание г‑н Klohn е потвърдил, и това не се оспорва от никоя от останалите страни, че не му е била известна възможната или вероятната сума на разноските преди решението на съдията по разноските или поне проекторешението, което е било достъпно една година след определението на съда относно разноските. В това отношение г‑н Klohn посочва, че разноските, които е осъден да заплати на комисията с това решение, са около три пъти по-високи от разноските, които той е направил по време на производството. Изглежда заинтересованата страна не е предявила претенция за присъждане на нейните разноски.

115.

Четвърто, г‑н Klohn посочва, че към момента на постановяване на определението по разноските той е вярвал, че съдията по разноските ще приложи правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. Г‑н Klohn цитира национално решение прецедент, постановено няколко месеца преди постановяването на определението за разноските, което според него подкрепя това становище ( 66 ). Този довод е оспорен по-конкретно от Ирландия, която поддържа, че от практиката на Supreme Court (Върховен съд) е „пределно ясно“, че съдията по разноските не разполага с такива правомощия ( 67 ).

116.

Пето, разбирам, че съдията по разноските има някакви правомощия да намали присъдените разноски в сравнение с претендираните. Наистина запитващата юрисдикция потвърждава, че първоначално комисията е претендирала около 98000 EUR за разноски, но са ѝ били присъдени само 86000 EUR. Разбирам, че основанието за това намаляване на разноските е най-вече разумността на адвокатското възнаграждение и че съдията по разноските е приел, че не е в правомощията му да намали присъдените разноски на основание, че са възпрепятстващо скъпи.

117.

Окончателната преценка на фактите и националното право в делото по главното производство е задача на запитващата юрисдикция. Като отчитам това, по-долу излагам задълженията, които произтичат от правото на ЕС, и как те могат да бъдат приложени, с оглед на моето разбиране за фактите и националното право, изложено по-горе.

118.

Директивата ОВОС не определя съда или друг орган, който е компетентен да осигури прилагането на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. Следователно, както при други норми с подобен характер, това е въпрос основно на националното право ( 68 ). Въпреки това свободата на избор на начините и средствата за осигуряване на изпълнението на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, не засяга задължението на всяка държава членка да вземе всички мерки, необходими за осигуряване на пълното действие на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, в съответствие с преследваната от него цел ( 69 ).

119.

Задължението на държавата членка да постигне резултата, предвиден от правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, и това по член 4, параграф 3 от ДЕС да предприеме всички необходими мерки, общи или конкретни, са задължителни за съдилищата на държавите членки ( 70 ), както и за всички национални органи, включително и на още по-силно основание, за онези, които са част от или са прикрепени към националните съдилища ( 71 ).

120.

С други думи, принципите на предимството и директния ефект на правото на ЕС и задължението за съответстващо тълкуване обвързват всички органи в държавата членка, както съдебни, така и административни. В тази рамка е наистина въпрос на национално законодателство на коя конкретна институция в крайна сметка е възложено да гарантира изпълнението на тези задължения, при условие че някой го прави. В това отношение ролята на Съда не е да решава какво да е вътрешното разпределение на правомощия на държавата членка и/или каква да е конституционната класификация на националните органи като например съдията по разноските.

121.

Това, което може да бъде най-общо казано, е следното.

122.

При условията на изложените по-горе ограничения във времето всяко лице като г‑н Klohn трябва да може да се позове пред националния съд и националните органи на правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа. Националните съдилища и органи имат задължението да гарантират резултатите от директния ефект на това правило ( 72 ) или, в случай че Съдът постанови, че правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа няма директен ефект, тези съдебни органи са длъжни във всички случаи да тълкуват националното право в съответствие с правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа „в рамките на своята юрисдикция“ ( 73 ), а националните органи да го правят „в сферата на своята компетентност“ ( 74 ).

123.

Следователно въпросът, който остава, е дали намаляването на присъдените разноски по начин, който да зачита правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа, представлява въпрос от сферата на „компетентност“ (или е „в юрисдикцията“) на съдията по разноските или на националния съд, разглеждащ жалбата срещу решението на съдията по разноските. Това е ключов аспект на третия въпрос на запитващата юрисдикция.

124.

В това отношение считам, че когато в практиката на Съда се сочат национални административни органи, които прилагат принципите на предимство и директен ефект на правото на ЕС и задължението за съответстващо тълкуване „в сферата на своята компетентност“, това означава, че националните органи трябва да го правят, когато разполагат с необходимите правомощия (в смисъл на обща компетентност), без да има изрично оправомощаване за използването на разширени правомощия за специфичната, изисквана от правото на ЕС цел. Обхватът на директния ефект и предимството по мое мнение обаче не може да се разширява до степен, че да позволява на административните органи съвсем нов вид правомощия, различни от тези, които имат по националното право, потенциално в нарушение на разделението на властите.

125.

От акта за преюдициално запитване е видно, че съдията по разноските е компетентен при определени обстоятелства да намали разноските. Следователно той явно разполага с обща компетентност, която му позволява да променя сумата на присъдените разноски. Дали правомощието на съдията по разноските да намалява разноските може да се тълкува като включващо и случаи като настоящия, е в крайна сметка въпрос от националното право, който трябва да бъде определен от запитващата юрисдикция.

126.

Във всеки случай, щом запитващата юрисдикция е на мнение, че това не е в компетентността на съдията по разноските, то трябва да е в тази на съда, преразглеждащ решението му.

127.

Съгласно установената съдебна практика националните юрисдикции са длъжни в частност да осигурят правната защита, която произтича за правните субекти от разпоредбите на правото на Съюза, и да гарантират пълното им действие ( 75 ). При липса на правна уредба на Съюза в тази материя във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза ( 76 ).

128.

Тези правила не трябва да правят практически невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, предоставени от правовия ред на Съюза (принцип на ефективност). Неизпълнението на тези изисквания на равнището на Съюза може да наруши принципа на ефективна съдебна защита ( 77 ).

129.

Считам, че в случаи като настоящия би било в противоречие с принципа на ефективност, да се постанови, че не е в компетентността нито на съдията по разноските, нито на преразглеждащия неговото решение национален съд да приложи правилото процедурата по преразглеждане да не бъде възпрепятстващо скъпа.

130.

За да направя този извод, отчитам различните фактически обстоятелства, изброени в предишния раздел, едно от които считам за решаващо, а именно че решението за размера е взето много след срока за обжалване на решението, с което г‑н Klohn е осъден да заплати разноските. Това предполага, че когато г‑н Klohn е решавал дали да обжалва определението по разноските, той просто не е имал достъп до това, което се оказва ключова информация: каква сума може да бъде осъден да плати? В това отношение напомням, че доста от доводите на комисията по делото се основават на предпоставката, че решението дали да се заведе съдебно дело, включва информиран анализ на разходите и ползите, който води до обосновани очаквания. Поради това е малко иронично да се твърди, че от губещата страна трябва да се изисква да вземе решение дали да обжалва решение за присъждане на разноски, без да знае колко може да бъде поискано от нея да плати.

131.

С оглед на гореизложеното предлагам на третия въпрос на запитващата юрисдикция Съдът да отговори по следния начин:

„В случаи като този пред запитващата юрисдикция, при които в определението по разноските не е посочена сума и което поради липсата на обжалване се счита за окончателно и задължително по силата на националното право, и при които преди изтичането на срока за обжалване на това определение сумата на присъдените разноски не бива определена, правото на ЕС изисква или:

да е задължен да приложи пряко приложимото правило, произтичащо от член 10а, пета алинея на Директивата ОВОС, според което разноските не трябва да правят процедурата възпрепятстващо скъпа“.

132.

Предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, отправени от Supreme Court (Върховен съд, Ирландия), по следния начин:

да е задължен да приложи пряко приложимото правило, произтичащо от член 10а, пета алинея от Директива 85/337, според което разноските не трябва да правят процедурата възпрепятстващо скъпа“.