1.

В настоящото дело Korkein hallinto-oikeus (Върховен административен съд, Финландия) по същество поставя на Съда въпрос за тълкуването на член 3, параграф 1, буква a) от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. за координация на системите за социална сигурност ( 2 ), изменен с Регламент (ЕО) № 988/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. ( 3 ) (наричан по-нататък „Регламент № 883/2004“), и на членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС.

2.

По същество се иска да се установи, от една страна, дали услуга „лично асистиране“, предоставена на лице с тежко увреждане, може да бъде квалифицирана като „обезщетение за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004, или, напротив, се изключва от приложното поле на този член. От друга страна и ако е изпълнена втората хипотеза, запитващата юрисдикция иска да се установи дали членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС допускат компетентният финландски орган да откаже предоставянето на такава услуга на лице с тежко увреждане, пребиваващо във Финландия, за периода на следването му на висше образование в друга държава членка, в случая Естония.

3.

Член 19 от Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания, одобрена от името на Европейската общност с Решение 2010/48/ЕО на Съвета от 26 ноември 2009 г. ( 4 ), гласи следното:

„Държавите страни по настоящата конвенция […] предприемат ефективни и подходящи мерки за улесняване на пълноценното упражняване от хората с увреждания на това тяхно право и пълното им включване и участие в общността, включително чрез осигуряване на:

[…]

[…]“.

4.

Република Финландия ратифицира Конвенцията за правата на хората с увреждания и Факултативния протокол към нея на 11 май 2016 г. Тази конвенция и факултативният протокол към нея влизат в сила за Финландия на 10 юни 2016 г.

5.

В член 1, букви й), к) и л) от Регламент № 883/2004 се съдържат следните определения:

[…]“.

6.

Член 3 от Регламент № 883/2004 е озаглавен „Материален обхват“ и гласи:

„1.   Настоящият регламент се прилага към всички законодателства относно следните клонове на социална сигурност:

[…]

2.   Освен ако е предвидено друго в приложение XI, настоящият регламент се прилага към общи и специални схеми за социална сигурност, независимо дали са зависещи от вноски или не са, и към схеми, свързани с отговорността на работодателя или корабособственика.

3.   Настоящият регламент се прилага също и към специалните парични обезщетения, независещи от вноски, уредени в член 70.

[…]

5.   Настоящият регламент не се прилага за:

7.

Член 9 от Регламент № 883/2004 е озаглавен „Декларации на държавите членки относно приложното поле на настоящия регламент“ и предвижда по-специално че държавите членки всяка година писмено уведомяват Европейската комисия за законодателството и схемите по член 3.

8.

Член 70 от Регламент № 883/2004 гласи следното:

„1.   Настоящият член се прилага за специални парични обезщетения, независещи от вноски, предоставяни съгласно законодателство, което поради персоналния си обхват, целите и/или условията за придобиване на права, се характеризира едновременно като социално осигурително законодателство по член 3, параграф 1 и като социално подпомагане.

2.   За целите на тази глава „специални парични обезщетения, независещи от вноски“ са тези, които:

и

3.   Член 7 и другите глави от този дял не се прилагат за обезщетенията по параграф 2 на този член.

4.   Обезщетенията, посочени в параграф 2, се предоставят изключително в държавата членка, в която пребивава заинтересованото лице, в съответствие с нейното законодателство. Такива обезщетения се предоставят от и за сметка на институцията по място на пребиваване“.

9.

Член 13, точка 1 от Sosiaalihuoltolaki (Закон за социалното подпомагане (17.9.1982/710) гласи:

„Член 13

В рамките на функциите си в областта на социалното подпомагане общината, като зачита съдържанието и обхвата, определени в законодателството, е длъжна да се грижи за:

1.   организацията на социалните услуги за своите жители;

[…]“.

10.

Член 14, първа алинея от Закона за социалното подпомагане предвижда следното:

„Жител по смисъла на настоящия закон е всяко лице, което пребивава на територията на общината по смисъла на Väestökirjalaki (Закон за регистрите за гражданско състояние (141/69).

[…]“.

11.

Членове 1, 3, член 8, втора алинея, член 8c и член 8d от Laki vammaisuuden perusteella järjestettävistä palveluista ja tukitoimista (Закон за услугите и мерките за подпомагане, предназначени за хора с увреждания (3.4.1987/380), наричан по-нататък „Законът за услугите, предназначени за хора с увреждания“, гласят:

„Член 1

Цел на закона

Целта на настоящия закон е създаването на възможности за хората с увреждания да живеят и да бъдат активни като равноправни членове на обществото, наравно с всички останали, както и предотвратяването и премахването на всякакви неудобства и пречки, причинени от увреждане.

[…]

Член 3

Отговорност във връзка с организацията на услугите и мерките за подпомагане

Общината е длъжна да се грижи за организирането на услуги и мерки за подпомагане, предназначени за хора с увреждания, по такъв начин, че те да задоволяват потребностите в общината с оглед на тяхното естество и обхват.

При организацията на услугите и мерките за подпомагане по реда на този закон трябва да се вземат под внимание индивидуалните потребности от асистиране на потребителя. (19.12.2008/981)

Член 8

Услуги за хора с увреждания

[…]

За лицата с тежки увреждания общината има задължение да организира разумни транспортни услуги с възможност за придружаване, дневни активности, лично асистиране и настаняване с осигурено подпомагане, когато поради увреждането или заболяването си тези лица безусловно се нуждаят от ползването на услуги за извършването на обичайни жизнени дейности. Общината обаче няма специално задължение да организира настаняване с осигурено подпомагане или лично асистиране, ако необходимите за лицето с тежко увреждане грижи не могат да бъдат осигурени в рамките на извънболнични грижи (19.2.2010/134).

Член 8c (19.12.2008/981)

Лично асистиране

По смисъла на този закон „лично асистиране“ е оказването на помощ на лица с тежки увреждания у дома и извън дома, която е абсолютно необходима при:

Член 8d (19.12.2008/981)

Условия и ред за предоставяне на услугата „лично асистиране“

При вземането на решение относно условията и реда за предоставяне на услугата „лично асистиране“ и организацията на тази услуга общината отчита мнението и желанието на лицето с тежко увреждане, както и индивидуалната нужда от асистиране, определена в план за предоставяне на услугата, включително условията на живот като цяло.

Общината може да организира услугата „лично асистиране“, като:

В случая по алинея втора, точка 1 по-горе лицата с тежки увреждания трябва да получат насоки и помощ по въпросите, свързани с наемането на личния асистент, когато това е необходимо.

Личният асистент по втора алинея, точка 1 по-горе не може да бъде роднина или друго лице, което е в близки отношения с лицето с тежко увреждане, освен ако има важна причина да се счита, че това е в интерес на последното“.

12.

А, който е жалбоподател по делото в главното производство, е роден през 1992 г. и живее в община Еспоо, Финландия. Той страда от тежко увреждане, което се изразява в церебрално двигателно нарушение, тежки двигателни затруднения и тикове. Същият явно се нуждае в съществена степен от помощ дори при извършването на ежедневни дейности. Поради това той е ползвал личен асистент, предоставен му от град Еспоо във връзка с продължаването на средното му образование във Финландия.

13.

През август 2013 г. A иска от град Еспоо да му бъде предоставена услугата „лично асистиране“ на основание на Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, за около пет часа седмично за изпълнението на задачи, свързани с домакинството, в частност за пазаруване, почистване и пране. От преписката в главното производство е видно, че към момента на подаване на молбата А е трябвало да замине за Талин, Естония, за тригодишен редовен курс на обучение по право, което е налагало той да пребивава в естонската столица три или четири дни седмично, като намерението му е било да се връща в Еспоо за съботните и неделните дни.

14.

С решение от 12 ноември 2013 г., което е обжалвано по административен ред и потвърдено с решение от 4 февруари 2014 г., молбата на А за лично асистиране е отхвърлена с мотива, че макар общината по пребиваване на последния да не се променяла, престоят му в чужбина не можел да се счита за инцидентен. Според град Еспоо общината не била длъжна да организира услуги и мерки за социално подпомагане в чужбина, тъй като естеството на престоя в чужбина се доближавало до понятието за постоянно пребиваване. Освен това се приема, че услугата „лично асистиране“ може да бъде организирана в чужбина само по време на ваканционни и служебни пътувания. За сметка на това не се възстановявали суми, ако общината по пребиваване на лицето се променя поради престой в чужбина или ако в други случаи лицето пребивава дългосрочно или постоянно в чужбина.

15.

С решение от 27 юни 2014 г. Helsingin hallinto-oikeus (Административен съд Хелзинки, Финландия) по същество потвърждава тези аргументи в производството, образувано по подадена от A жалба.

16.

Сезираният с касационна жалба срещу това решение Korkein hallinto-oikeus (Върховен административен съд) обаче счита, че за разрешаването на спора е необходимо преюдициално заключение на Съда.

17.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че по силата на Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, личното асистиране е услуга, попадаща в обхвата на специфичното задължение на общината, и че лицата с тежки увреждания имат субективно право на тази услуга. Личното асистиране трябва да се предоставя на лица с тежки увреждания по смисъла на посочения закон, когато услугата е безусловно необходима с оглед на индивидуалните потребности на засегнатите лица. Въпреки това, макар страните да приемат, че по смисъла на националната правна уредба общината по пребиваване на A продължава да е Еспоо, независимо от престоя му с цел обучение в естонската столица, запитващата юрисдикция отбелязва, че тезата, съгласно която за общината възниква задължение да предоставя поисканата услуга при престой в чужбина, не намира подкрепа в текста и генезиса на Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания.

18.

Поради това Korkein hallinto-oikeus (Върховен административен съд) счита, че само тълкуването на правото на Съюза би могло да даде основание за уважаване на подадената до него жалба. В тази връзка запитващата юрисдикция най-напред си поставя въпроса дали, предвид своите особености, услугата „лично асистиране“, установена със Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, трябва да се квалифицира като обезщетение за болест, в който случай тя би попаднала в материалния обхват на Регламент № 883/2004, или става дума за услуга, която се доближава до социалното подпомагане, като в такъв случай тя би била изключена от приложното поле на посочения регламент. Склонна да подкрепи по-скоро втората хипотеза, запитващата юрисдикция иска да се установи, на второ място, дали разпоредбите на ДФЕС относно гражданството на Съюза допускат да бъде отказано предоставянето на поисканата в главното производство услуга „лично асистиране“.

19.

Поради това Korkein hallinto-oikeus (Върховен административен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

20.

Писмени становища по тези въпроси са представени от финландското, чешкото и шведското правителство, както и от Европейската комисия. С оглед на представените писмени становища Съдът счете, че разполага с достатъчно информация, и реши да не провежда съдебно заседание за изслушване на устни състезания в съответствие с член 76, параграф 2 от своя процедурен правилник.

21.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали услуга „лично асистиране“ като тази, която е предвидена в Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, трябва да се квалифицира като обезщетение за болест по смисъла на член 3, параграф 1 буква a) от Регламент № 883/2004, в който случай тя би попаднала в приложното поле на този регламент, или, напротив, става въпрос за услуга от обхвата на „социалното подпомагане“ по смисъла на член 3, параграф 5 от посочения регламент, от което следва, че тя би била изрично изключена от приложното поле на режима за координация на националните законодателства в областта на социалната сигурност, предвиден с посочения акт.

22.

Във втората хипотеза — която се ползва с предпочитанието на запитващата юрисдикция — Съдът по същество се приканва да даде отговор на въпроса дали членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС, с които се утвърждава статутът на гражданин на Съюза и правото му да се движи и пребивава свободно на територията на държавите членки, допускат община в дадена държава членка да откаже да предостави услугата „лично асистиране“, поискана от страдащ от тежко увреждане жител на тази община, с мотива, че последният трябва временно да пребивава в друга държава членка, за да продължи образованието си във висше учебно заведение.

23.

Ще разгледам тези въпроси един по един, като още отсега си позволявам да посоча, че поради съображения, които ще изложа по-нататък, считам, че разглежданата услуга „лично асистиране“ не може да бъде квалифицирана като „обезщетение за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004, както предлага запитващата юрисдикция, и че отказът на финландската община да предостави тази услуга на жител като A, страдащ от тежко увреждане, противоречи на членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС.

24.

Системата, установена с Регламент № 883/2004 (както и с актовете преди него) ( 5 ), почива на разграничение между, от една страна, обезщетенията със социалноосигурителен характер, които са изброени в член 3, параграф 1 от този регламент и попадат в приложното му поле, и от друга страна, по-специално обезщетенията от обхвата на „социалното подпомагане“ по смисъла на член 3, параграф 5 от същия регламент, които са изключени от приложното му поле.

25.

Границата между социалната сигурност и социалното подпомагане не е лесна за определяне. Регламент № 883/2004 не предлага каквото и да било общо определение на тези области, нито препраща за тази цел към правните уредби на държавите членки. Освен това фактът, че държава членка е пропуснала да уведоми в съответствие с член 9 от Регламент № 883/2004, че дадена национална схема попада в приложното поле на посочения регламент, не води до изключването на тази схема от материалния обхват на същия регламент ( 6 ).

26.

Изправен много отдавна пред този проблем, Съдът извежда две условия, които по принцип позволяват да се направи разграничение между обезщетенията, които попадат в обхвата на социалната сигурност, и обезщетенията от областта на социалното подпомагане. Така например според постоянната съдебна практика едно обезщетение може да се счита за социалноосигурително, ако

27.

Предвид кумулативния характер на двете посочени по-горе условия, неизпълнението на кое да е от тях води до изключване на въпросното обезщетение от приложното поле на Регламент № 883/2004.

28.

Понякога е възможно една и съща схема за обезщетения да съдържа характеристики, които да я доближават до социалната сигурност, като в същото време по някои от аспектите си да наподобява социално подпомагане, което може да усложни анализа на двете условия, посочени в точка 26 от настоящото заключение.

29.

С оглед на смесения характер на някои национални правни уредби Съдът редовно изтъква, че макар от гледна точка на прилагането на регламента да изглежда желателно да се направи ясно разграничение кои правни схеми спадат към социалната сигурност и кои към социалното подпомагане, не може да се изключи възможността някои от тях, поради персоналния си обхват, целите и условията и реда за своето прилагане, да наподобяват и на едната, и на другата категория едновременно и така да остават извън всяка обща класификация ( 8 ).

30.

Разбира се, тази възможност отчасти е взета предвид в член 4, параграф 2а и в член 10а от Регламент № 1408/71 — включени в неговия текст с Регламент № 1247/92 на Съвета от 30 април 1992 г. ( 9 ) — а понастоящем и в член 3, параграф 3 и член 70 от Регламент № 883/2004. Що се отнася до последния регламент, в член 70 от него се установяват общите разпоредби относно „специалните парични обезщетения, независещи от вноски“, отнасящи се до законодателствата, които поради персоналния си обхват, целите и/или условията за придобиване на права се характеризират едновременно като социално осигурително законодателство и като социално подпомагане. В приложното поле на тази разпоредба попадат по-специално обезщетения, които имат за цел да предоставят „само специална защита за лица с увреждания, тясно свързана със социалната среда на посочените лица в съответната държава членка“, с което се обосновава установеното в член 70, параграф 4 от Регламент № 883/2004 изискване тези обезщетения да се предоставят изключително в държавата членка, в която пребивава заинтересованото лице, в съответствие с нейното законодателство.

31.

Въпреки че понятието „социалноосигурително обезщетение“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004 и понятието „специално парично обезщетение, независещо от вноски“, по смисъла на член 3, параграф 3 и на член 70 от посочения регламент се изключват взаимно ( 10 ), това не променя факта, че разглежданите обезщетения попадат в материалния обхват на Регламент № 883/2004, както може да се предположи от прилагането на тези членове, т.е. че те се квалифицират като специални обезщетения, парични и независещи от вноски, и че в същото време по принцип са включени в списъка, предвиден в приложение X към същия регламент, в който се посочва съответното законодателство на всяка държава членка. Впрочем, що се отнася до Република Финландия, Законът за услугите, предназначени за хора с увреждания, не присъства в списъка в приложение X към Регламент № 883/2004. Това обстоятелство изглежда обяснява пропуска, по всяка вероятност умишлен, на запитващата юрисдикция да постави на Съда въпрос за тълкуването на член 3, параграф 3 и на член 70 от същия регламент, както и отсъствието на коментари по темата от страна на заинтересованите страни ( 11 ).

32.

Предвид това, извън приложното поле на член 3, параграф 2 и на член 70 от Регламент № 883/2004, а оттам и без оглед на разграничението между параграф 1 и параграф 5 на член 3 от този регламент, условието с най-голяма тежест в преценката на Съда е свързано с рисковете, изброени в член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004. Всъщност дори ако дадена национална правна уредба признава на ползващите се лица законно определено положение, което им дава право на обезщетение, без каквато и да е индивидуална и дискреционна преценка на нуждите на заинтересованото лице, предвид изчерпателността на списъка по член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004 обезщетение, което не е за някой от рисковете, посочени в този член, във всеки случай трябва да се изключи от приложното поле на Регламент № 883/2004 ( 12 ).

33.

Макар съдебната практика на Съда, отнасяща се до определянето на двете условия, посочени в точка 26 от настоящото заключение, да е трайно установена, прилагането на същите тези условия към случаите, с който е бил сезиран Съдът, изглежда по-сложно.

34.

Що се отнася до първото поставено от Съда условие, то е толкова категорично, че с основание може да наведе на мисълта, че предоставянето и на най-малката възможност компетентната национална администрация да извърши индивидуална и дискреционна преценка на нуждите на заинтересованото лицеq би изключило квалификацията на обезщетението като „социалноосигурително“. Съдът обаче приема, съвсем не безспорно според мен, че въпросното условие е изпълнено независимо от факта, че дадена помощ се отпуска само в зависимост от имуществото на заявителя, неговите доходи, броя на децата на негова издръжка и тяхната възраст, доколкото тези критерии са обективни и определени по закон, без компетентният орган да може да „взема под внимание други лични обстоятелства“ ( 13 ). За сметка на това в по-ново дело за помощи, предназначени да компенсират социалните последици от наличието на тежко увреждане, Съдът приема, в рамките на производство по внесен от Комисията иск за установяване на неизпълнение на задължения срещу Словашката република, че макар медицинската експертиза и социалната оценка, както и комплексната експертиза, в чиито рамки се прави предложение относно вида помощ, която да се предостави като компенсация, да се правят въз основа на обективни и определени по закон критерии, Комисията не е доказала, че тези критерии пораждат право разглежданите обезщетения да се получат, без компетентният орган да разполага с право на преценка във връзка с предоставянето им ( 14 ).

35.

Що се отнася до прилагането на второто условие, въпреки че припомня изчерпателния характер на списъка на рисковете или обезщетенията, изброени изрично в член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004, Съдът приема, без да споменава риска „нужда от чужда помощ“ ( 15 ), че помощите, свързани с този риск, могат да бъдат приравнени на „обезщетения за болест“ по смисъла на посочения член и поради това да попаднат в приложното поле на правната уредба на Съюза в областта на координацията на националните системи за социална сигурност ( 16 ). Подобно приравняване на риска „нужда от чужда помощ“ с риска от болест обаче зависи от някои условия, така че да се избегне прекомерното разширяване на приложното поле на Регламент № 883/2004 предвид липсата на разпоредба в него, изрично насочена към този риск. Така Съдът приема, че обезщетенията, предназначени да покриват риска „нужда от чужда помощ“, трябва не само да изпълняват първото условие, посочено в точка 26 от настоящото заключение, но и да са насочени към „подобряване на здравословното състояние, както и на качеството на живот на зависимите от грижи лица“, като „имат основно за цел да допълнят осигурителните обезщетения за болест“ ( 17 ). Обезщетенията за риска „нужда от чужда помощ“, които, подобно на последното, обикновено са дългосрочни, имат най-много допълващ характер по отношение на „класически“ обезщетения за болест, които са предназначени да се изплащат за кратки периоди от време и които попадат strictu sensu в приложното поле на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 883/2004 ( 18 ).

36.

Именно с оглед на тези съображения следва да се провери дали двете условия, посочени в точка 26 от настоящото заключение, са изпълнени в главното производство, тъй като, както запитващата юрисдикция правилно отбелязва, съгласно съдебната практика обстоятелството, че Република Финландия е пропуснала да уведоми, че Законът за услугите, предназначени за хора с увреждания, попада в приложното поле на член 3 от Регламент № 883/2004, не означава, че въпросният закон се изключва от материалния обхват на този акт на Съюза.

37.

Запитващата юрисдикция изглежда не е сигурна дали това първо условие е изпълнено. Всъщност, макар да отбелязва, че индивидуалните потребности на лицата с тежки увреждания се вземат под внимание при предоставянето на услугата „лично асистиране“, предвидена в Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, с което изглежда това обезщетение се доближава до социална помощ, този закон дава на определените в него бенефициенти „субективно право“ да получават услугата „лично асистиране“ въз основа на законоустановени условия без оглед на равнището на доходите, с които те разполагат.

38.

Финландското и шведското правителство считат, че предвид отчитането на индивидуалните потребности на бенефициента и правото на преценка на общината при определянето на реда и условията за предоставяне на услугата „лично асистиране“ и на нейния размер разглежданото положение може да бъде приравнено на положението при помощта, във връзка с което е постановено решение от 16 септември 2015 г., Комисия/Словакия (C‑433/13, EU:C:2015:602). Обратно, Комисията и в по-малка степен чешкото правителство считат, че първото условие е изпълнено.

39.

Въз основа на информацията, предоставена от запитващата юрисдикция, съм склонен да подкрепя позицията на последните две заинтересовани страни.

40.

Разбира се, не може да се отрече, че отчитането на индивидуалната потребност на заинтересованото лице многократно се споменава в Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, и по-специално в членове 8c и 8d от него.

41.

Безспорно е обаче, че общината трябва да организира услугата „лично асистиране“, ако лицето пребивава на нейна територия и отговаря на условието за лице с тежко увреждане, без оглед на доходите, с които разполага.

42.

Както е посочило по същество чешкото правителство, правото на преценка, предоставено на общината по пребиваване на бенефициента с член 8d от Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, не се отнася до пораждането на правото на лично асистиране, а до условията и реда за предоставяне на тази помощ и до нейния размер. Именно в това отношение настоящото дело се различава от случая, за който се отнася решение от16 септември 2015 г., Комисия/Словакия (C‑433/13, EU:C:2015:602, т. 79 и 80). Всъщност в рамките на това дело Съдът приема, от една страна, че Комисията не е доказала, че критериите на словашката правна уредба относно различните медицински експертизи и социални оценки, които трябва да се изготвят, „пораждат право разглежданите обезщетения да се получат, без компетентният орган да разполага с право на преценка във връзка с предоставянето им“, и от друга страна, че този закон предвижда, че „правото на помощ в рамките на компенсацията и на нейното изплащане възниква по решение на компетентния орган за признаване на това право“, което потвърждава тезата на словашкото правителство, според която „администрацията разполага с право на преценка при предоставяне на разглежданите обезщетения“ ( 19 ). Предвид колебанията на запитващата юрисдикция би било полезно Съдът да припомни, че за да се изключи изпълнението на първото условие, посочено в точка 26 от настоящото заключение, дискреционната преценка на индивидуалните нужди на бенефициента трябва да се отнася преди всичко до пораждането на право на въпросната помощ ( 20 ).

43.

Поради това считам, че трябва да се приеме, че първото условие, посочено в точка 26 от настоящото заключение, е изпълнено.

44.

Що се отнася до второто условие, следва да се определи дали услугата „лично асистиране“, която е предмет на главното производство, е или трябва да се приравни на„обезщетение за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004.

45.

Както вече показах, Съдът е постановил по различни поводи, че основната цел на обезщетенията, които са предназначени да подобрят здравословното състояние и условията на живот на нуждаещите се от чужда помощ лица, е да допълват обезщетенията по здравното осигуряване и че те трябва да бъдат приравнени на „обезщетения за болест“ по смисъла на този член ( 21 ).

46.

Както се посочва в писмените становища на финландското и шведското правителство, според мен услугата „лично асистиране“, предвидена в Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, не може да се разглежда като предназначена да подобрява нито състоянието, свързано с увреждането, нито здравето на бенефициента. Всъщност, най-напред, член 1 от Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, гласи, че целта на този закон е „създаването на възможности за хората с увреждания да живеят и да бъдат активни като равноправни членове на обществото, наравно с всички останали, както и предотвратяването и премахването на всякакви неудобства и пречки, причинени от увреждане“. По-нататък, както се посочва в член 8c от Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, целта на личното асистиране е да подпомогне лицата с тежки увреждания да реализират правото си на личен избор при упражняване на изброените в този член дейности, а именно извършването на ежедневни дейности, полагането на труд и обучение, заниманията в свободното време, участието в обществения живот или поддържането на социални контакти. Накрая, както посочва финландското правителство, подготвителните работи по Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, потвърждават, че потребностите от подпомагане, отнасящи се до грижа, лечение или наблюдение, изрично се изключват от приложното поле на услугата „лично асистиране“.

47.

Следователно услугата „лично асистиране“ няма медицинско предназначение, за разлика от финландските помощи за полагане на грижи за деца (с увреждания) (lapsen hoitotuki), които помощи са предмет на делото, по което е постановено решение от 18 октомври 2007 г., Комисия/Парламент и Съвет (C‑299/05, EU:C:2007:608, т. 57—59), и за които Съдът приема, че представляват „обезщетения за болест“ по смисъла на член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1408/71 (понастоящем член 3, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004). Всъщност тези помощи имат за цел да позволят на родителите на деца с увреждания да осигурят грижи, наблюдение и ако е необходимо, рехабилитация на последните.

48.

Ето защо на този етап следва да се провери дали услугата „лично асистиране“, която не цели подобряване на здравословното състояние на хората с тежки увреждания, а — длъжен съм да го призная — само на „условията на живот на нуждаещите се от чужда помощ лица“ по смисъла на съдебната практика, цитирана в точка 45 от настоящото заключение, може да бъде приравнена на „обезщетение за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004.

49.

Както вече показах, рискът „нужда от чужда помощ“ не е включен изрично в обхвата на член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004.

50.

В практиката си Съдът приравнява на обезщетения за болест обезщетения, които се предоставят по осигурителни схеми за риск „нужда от чужда помощ“, доколкото тези обезщетения целят да се подобри здравословното състояние и условията на живот на нуждаещите се от чужда помощ лица. Независимо от начина на финансиране на тези схеми в тези дела става дума за поемане на разходи, които са направени поради състоянието на лицето, нуждаещо се от чужда помощ, и които са свързани или поне съпътстват полаганите за лицето и за подобряването на ежедневните му условия на живот грижи, например като покрият цената на съоръжения или на подпомагане от страна на трети лица ( 22 ). Същата посока на разсъждения е възприета и в решение от 1 февруари 2017 г., Tolley (C‑430/15, EU:C:2017:74), на което Комисията се позовава, подчертавайки, че в точка 53 от това съдебно решение Съдът е поставил акцент единствено и само върху целта на компонента „грижа“ на разглежданата във въпросното дело помощ за издръжка на лица с увреждания. Всъщност, от една страна, компонентът „грижа“ на тази помощ е предназначен да покрие допълнителните разходи, които пораждат някои видове грижи или неспособността или почти пълната неспособност за придвижване ( 23 ), което според мен обяснява връзката му с „обезщетенията за болест“. От друга страна, отправените от запитващата юрисдикция въпроси са били свързани преди всичко с това дали трябва да се счита, че компонентът „грижа“ на въпросната помощ може да се квалифицира по-скоро като „обезщетение за болест“, отколкото като обезщетение, предназначено да покрие рисковете инвалидност или старост, които сами по себе си попадат в обхвата на Регламент № 883/2004.

51.

Във всеки случай считам, че Съдът следва да се въздържа да приравнява на обезщетения за болест помощи, подобни на разглежданата в настоящото дело услуга „лично асистиране“, които са насочени изключително към подобряване на условията на живот на хората с тежки увреждания, без да предвиждат поемането поне на разходите за грижи или съоръжения, предназначени да подобрят здравословното състояние на тези лица. Ако Съдът реши да избере тази посока на разсъждения, това би довело до необходимостта от включване на риска „нужда от чужда помощ“като такъв в изчерпателния списък по член 3, параграф 1 от Регламент № 883/2004 и следователно в приложното поле на последния — нещо, което законодателят на Съюза не е решил да направи въпреки многобройните изменения, внесени през годините в правната уредба на Съюза в областта на координацията на системите за социална сигурност. Не бих насърчил Съда да възприема подобна насока, тъй като това би създало риск от изопачаване на самото понятие „обезщетения за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004.

52.

Ето защо считам, че услугата „лично асистиране“, състояща се в поемане на разходите за ежедневни дейности като пазаруване, почистване и пране на лице с тежко увреждане, за да може последното, бидейки икономически неактивно, да получи възможност да продължи образованието си във висше учебно заведение, не би могла да се приравни на „обезщетение за болест“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква a) от Регламент № 883/2004.

53.

При тези условия и противно на предложенията на чешкото правителство и на Комисиятаq не е необходимо Съдът да се произнася по въпроса дали личното асистиране, установено в Закона за услугите, предвидени за хора с увреждания, трябва да се квалифицира като „обезщетение за болест“, парично или в натура, по смисъла на Регламент № 883/2004, тъй като според мен тази помощ не попада в приложното поле на посочения регламент.

54.

Поради това на този етап е важно да се разгледат вторият и третият въпрос, отправени от запитващата юрисдикция именно в контекста на хипотезата, че услугата „лично асистиране“ е изключена от приложното поле на Регламент № 883/2004.

55.

С втория и третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да установи по същество дали членове 20 ДФЕС и 21 ДФЕС, доколкото утвърждават правото на гражданите на Съюза да се движат и да пребивават свободно на територията на други държави членки, допускат финландски жител, какъвто е жалбоподателят в главното производство, да получи отказ от общината си по пребиваване за предоставяне на услуга „лично асистиране“, предвидена в Закона за услугите, предназначени за хора с увреждания, с мотива, че пребивава в друга държава членка с цел да продължи образованието си във висше учебно заведение.

56.

Тези въпроси почиват на два постулата.

57.

От една страна, безспорно е, че местоживеенето на жалбоподателят в главното производство продължава да е във Финландия по смисъла на Kotikuntalaki (11.3.1994/201) (Закон за общината по пребиваване № 201 от 11 март 1994 г., наричан по-нататък „Законът за общината по пребиваване“) и че пребиваването му през определена част от седмицата в Естония за целите на следването му има само временен характер, тъй като запитващата юрисдикция е приела, че жалбоподателят в главното производство трябва да се връща в общината по пребиваване в края на всяка седмица.

58.

От друга страна, запитващата юрисдикция приема, че за разлика от мотивите, свързани с осъществяването на служебни и ваканционни пътувания, мотивът за продължаване на образованието не е сред допустимите основания, даващи право на заинтересованото лице да се ползва от услугата „лично асистиране“ в чужбина. Разбира се, в писменото си становище финландското правителство оспорва това тълкуване на националната правна уредба, както е направило и пред запитващата юрисдикция, с аргумента, че Законът за услугите, предназначени за хора с увреждания, не е пречка дадена община да упражни своето право на преценка, предоставяйки услугата „лично асистиране“ в случай като този в главното производство. Въпреки това, независимо от основателността на тази забележка, в съответствие с разпределението на компетентностите, произтичащи от член 267 ДФЕС, Съдът не следва да се намесва във възприетото от запитващата юрисдикция тълкуване на националната правна уредба, тъй като това тълкуване попада в изключителната компетентност на последната ( 24 ).

59.

След това уточнение е важно да се припомни, че като финландски гражданин жалбоподателят в главното производство се ползва от статута на гражданин на Съюза по смисъла на член 20, параграф 1 ДФЕС и следователно може да се позовава, включително срещу своята държава членка по произход, на присъщите на този статут права ( 25 ).

60.

Този статут е създаден, за да бъде основният статут на гражданите на държавите членки, когато те се намират в положение, попадащо в приложното поле ratione materiae на Договора за функционирането на ЕС ( 26 ).

61.

Сред положенията, попадащи в приложното поле на правото на Съюза, естествено се числят тези, свързани с упражняването на основните свободи, гарантирани от Договора за функционирането на ЕС, и по-специално свързаните с правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, предвидено в член 21 ДФЕС ( 27 ).

62.

Съгласно постоянната съдебна практика национална правна уредба, с която някои граждани на съответната държава се поставят в по-неблагоприятно положение единствено поради обстоятелството, че са упражнили правото си на свободно движение и пребиваване в друга държава членка, представлява ограничение на свободите, признати на всеки гражданин на Съюза с член 21, параграф 1 ДФЕС ( 28 ).

63.

Много от делата, в които Съдът припомня споменатата по-горе съдебна практика, са свързани с помощи за обучение или образование, чието отпускане зависи от изпълнението на критерий за минимална продължителност на пребиваването на територията на отпускащата ги държава членка, който засегнатите студенти не изпълняват ( 29 ).

64.

Две особености открояват настоящото дело от наложилата се в съдебната практика тенденция. От една страна, услугата „лично асистиране“ не се предоставя само за продължаване на образованието, а и за социалната и икономическата интеграция на хора с тежки увреждания, така че последните да могат да реализират правото си на „личен избор“, включително да продължат образованието си ( 30 ). От друга страна, община Еспоо отказва услугата „лично асистиране“ на жалбоподателя в главното производство с мотива, че продължаването на висшето му образование в Талин му налага редовен престой в Естония. Както вече посочих обаче, запитващата юрисдикция отхвърля този подход, като приема, че общината по пребиваване на жалбоподателя в главното производство продължава да е Еспоо по смисъла на Закона за общината по пребиваване, което се признава и в писменото становище на финландското правителство.

65.

Следователно причината да се откаже услугата „лично асистиране“ явно е свързана изключително с факта, че жалбоподателят в главното производство — който впрочем отговаря на всички останала условия за получаване на тази помощ — е избрал да продължи висшето си образование в държава членка, различна от Финландия.

66.

Както финландското и шведското правителство признават, подобен отказ представлява ограничение на правото на свободно движение и пребиваване в друга държава членка, признато на всеки гражданин на Съюза с член 21, параграф 1 ДФЕС. Всъщност, както Съдът вече е постановил, предвидените в Договора улеснения за движението на гражданите на Съюза не могат да проявят пълното си действие, ако гражданин на държава членка е възпрепятстван да се възползва от тях поради пречки, дължащи се на пребиваването му в друга държава членка, произтичащи от правна уредба в държавата му на произход, която го поставя в по-неблагоприятно положение поради самото обстоятелство, че се е възползвал от тези улеснения ( 31 ).

67.

Подобно ограничение на една от основните свободи, гарантирани с Договора, може да бъде оправдано от гледна точка на правото на Съюза единствено ако се основава на обективни съображения от общ интерес, които не зависят от гражданството на заинтересованите лица, и ако е пропорционално на целта, законно преследвана от националното право ( 32 ).

68.

В това отношение, позовавайки се на точки 89 и 90 от решение от 21 юли 2011 г., Stewart (C‑503/09, EU:C:2011:500), в своето преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва две възможни съображения за обосноваване. Първо, ограничението би могло да бъде допуснато поради възложеното на общината задължение за осъществяване на контрол върху организацията на услугата „лично асистиране“. Второ, чрез ограничаването на услугата „лично асистиране“ до територията на Финландия биха могли да се запазят съгласуваността и ефективността на схемата за лично асистиране, включително по отношение на възможността общината да избира подходящите условия за организиране и предоставяне на помощта.

69.

Докато чешкото правителство и Комисията не излагат позицията си по този въпрос, а финландското правителство счита, че не съществува съображение от общ интерес, което да е в състояние да обоснове разглежданото в главното производство ограничение, шведското правителство счита, че възложеното на общината задължение за осъществяване на контрол и финансовото равновесие на системата за социална сигурност обосновават ограничаването на услугата „лично асистиране“ до територията на Финландия.

70.

От своя страна най-напред следва да отбележа известно объркване по отношение на представените от запитващата юрисдикция цели от общ интерес. Като се позовава на точки 89 и 90 от решение от 21 юли 2011 г., Stewart (C‑503/09, EU:C:2011:500), запитващата юрисдикция явно счита, че тези цели са да се установи съществуването на реална връзка между заявителя на услугата и компетентната държава членка и да се гарантира финансовото равновесие на националната система за социална сигурност, докато самата тя изрично изтъква съгласуваността и ефективността на схемата за лично асистиране — съображение, близко до това, което държавите членки често изтъкват във връзка с прилагането на своите данъчни режими, но което по никакъв начин не може да се извлече от споменатото от нея решение.

71.

След това уточнение, факт е, че Съдът признава, в точки 89 и 90 от решение от 21 юли 2011 г., Stewart (C‑503/09, EU:C:2011:500), че преследваните от дадена национална правна уредба цели, насочени към установяване на реална връзка между заявителя на краткосрочно обезщетение при неработоспособност на млади хора с увреждания и компетентната държава членка, както и към запазване на финансовото равновесие на националната система за социална сигурност, по принцип представляват легитимни цели, които могат да обосноват ограничения на правата на свободно движение и пребиваване, предвидени в член 21, параграф 1 ДФЕС.

72.

По това дело Съдът стига до заключението, че условието за присъствие на заявителя на територията на страната (в Обединеното кралство) както преди, така и към момента на подаване на заявлението му, не може да се обоснове с двете посочени по-горе цели ( 33 ). По-специално, Съдът приема, че въпреки че заявителят на обезщетение при неработоспособност пребивава в държава членка, различна от Обединеното кралство (в случая Испания), наличието на „реална и достатъчна връзка“ с територията на Обединеното кралство може да бъде доказана с други фактори извън присъствието на заявителя на територията на тази държава членка преди подаването на заявлението, като отношенията между заявителя и системата за социална сигурност на последната държава членка, както и семейния контекст ( 34 ). От друга страна, Съдът е постановил, че тази преценка е валидна и по отношение на целта за гарантиране на финансовото равновесие на националната система за социална сигурност, тъй като необходимостта да се установи реална и достатъчна връзка между заявителя и компетентната държава членка позволява на посочената държава да се увери, че икономическата тежест, свързана с изплащането на разглежданото обезщетение, не е станала прекомерна ( 35 ).

73.

Считам, че изводът, до който достига Съдът в това решение, може да се приложи с още по-голямо основание към главното производство. С риск да се повторя, намирам за безспорно, че A продължава да пребивава постоянно в общината, в която е подал молбата си за лично асистиране, и че в периода на следването си в Естония се връща там всяка седмица. Следователно според мен няма основание да се твърди, че общината може да срещне особени затруднения при упражняването на контрол върху спазването на условията и реда за организиране и предоставяне на тази помощ. Впрочем запитващата юрисдикция не предлага никаква информация относно естеството на пречките, които биха възпрепятствали в по-голяма степен общината да упражни контрола за зачитането на условията за използване на услугата „лично асистиране“ в положение като това в главното производство, в сравнение с приетото от финландското законодателство положение, при което финландски жител използва същата услуга в чужбина в рамките на служебни или ваканционни пътувания ( 36 ).

74.

От друга страна, следва да се отбележи направеното от финландското правителство уточнение, че понастоящем няма елемент, който да позволява да се счита, че предоставянето на услугата „лично асистиране“ при обстоятелства като разглежданите в главното производство може да застраши равновесието на националната система за социална сигурност. Тъй като липсва конкретно допълнително указание от страна на запитващата юрисдикция за наличието на подобна опасност, според мен е уместно този факт да се приеме за установен.

75.

Ето защо считам, че при обстоятелства като тези в главното производство нито една от изтъкнатите от запитващата юрисдикция цели не може да обоснове ограничението на свободата на движение и пребиваване на гражданин на Съюза като A.

76.

При тези обстоятелства не е необходимо Съдът да се произнася относно тълкуването на член 19 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, както иска запитващата юрисдикция, тъй като това не е в състояние да промени отговора, който предлагам да се даде на втория и третия преюдициален въпрос.

77.

Предвид всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване, отправено от Korkein hallinto-oikeus (Върховен административен съд, Финландия), по следния начин: